Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (1)

Пролог

Детството и юношеството ми преминаха в Сололаки, в една четириетажна тбилиска къща с дълбок усоен двор, заграден от всички страни от пристройките на нашата къща и калкана на съседното здание.

Граф Сегеди държеше стая и килер в сутерена на къщата. Някога си, много-много отдавна, той бил началник на кавказката жандармерия. Към края на миналия век излязъл в оставка и забравен от всички, в самота доживяваше дните си. Разправяха, че имал заслуги пред революцията и че нашата власт му била простила миналото.

Шест-седемгодишен, аз знаех за него твърде малко. Той рядко излизаше от своето мазе. При него водеха деца, по-големи от мен, които никога не бях виждал. Някои идваха сами. Сегеди им предаваше уроци по немски и френски.

Беше висок, много слаб старец, с напета осанка и набраздено от бръчки лице. Независимо от времето и сезона носеше черно сукнено палто и бомбе. Ще спомена пенснето с железни рамки и бастуна, неизменно закачен на ръката му, за да довърша описанието на неговата външност. Той вървеше бавно и леко, винаги със сведена глава и аз дълго време не знаех какви са очите му.

Бях възпитано момче, пръв поздравявах всички, ала избягвах Сегеди, докато не му станах ученик. Страхувах се от него — той ми приличаше на черен надгробен камък. Но дойде часът, когато и аз със замряло сърце почуках на вратата на неговото жилище.

— Заповядайте! — чу се отговор.

Влязох нерешително и сгушил глава, застинах до прага. Сегеди се надигна иззад писалището и усмихнат се приближи към мене.

— Моля, седнете. Ако позволите, ще ви оставя за малко. — Протегна ръка към една незавършена фигурка от восък, която стоеше на писалището. — Моето малко увлечение, по-точно слабост — забеляза той. — Обичам да моделирам, така си убивам времето. Чувствувайте се като у дома си, ей сега ще се върна.

Сегеди тръгна към килера. Неговият прекалено любезен тон ме обърка и аз не можех да разбера дали се шегува, или говори сериозно.

В единия ъгъл от пода до тавана се издигаха полици, отрупани с восъчни фигурки, високи около четиридесет сантиметра. Не зная колко бяха, но представляваха хора на различна възраст, с различно обществено и материално положение. Весели и нещастни, жалки и горди, порочни и благородни, добри и лоши, те сякаш всеки миг щяха да се размърдат, да заговорят, да обърнат всичко в стаята наопаки. Бяха като живи. И в същото време тези рафтове приличаха на мумия, облегната на стената.

Сегеди се върна и урокът започна. Седем години той ме учи на немски език и нито веднъж изисканата му учтивост и предразполагащата любезност не го напуснаха. Нашето време отхвърли съсловията, но не си спомням случай към името на Сегеди да не се прибавеше титлата „граф“. Причината за това се криеше не в произхода му, а в начина му на общуване с хората.

Сегеди умря на преклонна възраст. Заспал и не се събудил. Въпреки годините, неговият ум се бе запазил ясен, а паметта — бистра до последния му час. Освен учениците му никой не го посещаваше; те първи научиха за смъртта му. Комисия от нашата къща намери у него пари. Те бяха достатъчни за погребението. Описаха имуществото му: легло, три чифта бельо, всекидневните му дрехи, бастуна с извита дръжка, съдове, паноптикума от восъчни фигурки и някакъв обемист ръкопис. Бившият жандармерийски генерал граф Сегеди не остави след себе си нищо повече.

Мазето бе запечатано. Започнаха се безкрайни дела за „апартамента на Сегеди“. Вече не си спомням, пък и не е важно, кой с кого се съди, кой беше правият и кой в края на краищата се нанесе в мазето. Ще кажа само, че докато правосъдието вървеше към справедливото решение, вездесъщите хлапета превърнаха мазето в арена на романтичните си игри и, разбира се, не се съобразиха с това, че имуществото на покойника с педантична точност беше описано в някакъв си акт. Восъчните фигурки преминаха в ръцете на нови стопани. Лястовици, направени от ръкописа, се стрелкаха над нашия двор. Портиерът се караше, но никой не му обръщаше внимание, докато момчетата не направиха в мазето пожар и не се намесиха пожарникарите с маркучите. Не зная защо, но едва след този случай се престраших да вляза в квартирата на покойния си учител и тогава за пръв път разбрах какво означава думата „погром“.

Първото, което ми се наби в очите, бяха листове от ръкописа, разпръснати из стаята. Някои от тях като по чудо бяха оцелели, други бяха обгорели или много намокрени. Това беше съвсем малка част от неговите записки. Събрах листовете и вкъщи ги подредих по номера. По онова време не знаех руски дотолкова, че свободно да разчета енергичния почерк на учителя си. Пък и възрастта ми не позволяваше да вникна в смисъла на записките. Но едно ми стана ясно: това беше повест за живота на някакъв абраг^[2]; и дори малкото, което можах да прочета и разбера, завинаги се вряза в паметта ми.

Много години по-късно, прелиствайки — за кой ли път тези страници, ме озари догадката, че паноптикумът на графа се е състоял от герои на неговите записки. Опитах се да намеря фигурките, поне някои от тях, но напразно. И тогава отново се върнах към ръкописа му, издирих споменатите в него хора или техни близки, записах разказите им и заедно със запазилите се откъслеци от записките на Сегеди ги предлагам сега на читателя.