Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (16)

Ираклий Хурцидзе

Седях в кабинета си след снощния гуляй и механично разгръщах вестниците. Но редовете се сливаха, главата ми се пръскаше от болка и нищо не можех да разбера.

Какво да говорим — кой не е изпадал в такова състояние! Най-умното би било да си легна и да се наспя добре, но вместо това трябваше да се мъкна в кантората, защото щеше да идва някакъв клиент. Имахме среща в един часа следобед. Това дело се водеше за едно мизерно парче земя и го влачех вече осем години. Страните бяха минали през всички съдебни инстанции, но никой не бе успял да докаже правата си върху тази земя. Безкрайните спорове и скитането по съдилищата бяха дотегнали на всички и аз се надявах, че тъкмо това обстоятелство ще ми помогне някак да ги помиря.

Имах юридическа кантора от осем години. Кантора като кантора: двама адвокати, нотариус, двама арбитри и неколцина дребни чиновници. Захващах се с най-различни дела — съставях документации за крупни търговски сделки, посредничех при покупко-продажби, водех арбитражни дела. Не може да се каже, че бях особено богат, но имах достатъчно пари за безгрижен ергенски живот. И макар да бях навършил трийсет и пет години, пилеех всичкото си свободно време по най-лекомислен начин: гуляех, играех карти и се веселях, както можех. Разбира се, за това отиваха много пари и аз ги пръсках, без ни най-малко да съжалявам. Близо два месеца в годината прекарвах зад граница, пътувах до Москва, до Петербург. Разбира се, това бяха най-често делови пътувания, които правех от името на юридическата си кантора, без да се отказвам и от радостите на нашия бързотечен живот.

С една дума, по това време аз бях твърде известен и преуспяващ адвокат. И, естествено, къщите на влиятелните тифлисци бяха винаги отворени за мен, макар че рядко използувах положението си, за да престъпя прага им. Навярно за това, че никога не съм придавал особено значение на чиновете и постовете. Имах си своя мярка за хората, свои възгледи.

И тъй, седях след един нощен гуляй в кантората си и чаках клиенти, когато влезе секретарят.

— Едни турски поданик — доложи той, по националност лаз^[1], дворянин, земевладелец, господин Арзнев Мускиа.

Повтори:

— Мускиа — и добави: — С ударение на „а“.

— Арзнев Мускиа? С ударение на „а“? — попитах.

— Да, господине.

— По каква работа?

— Иска да купи имения в Картли и Кахетия, градини и лозя — поясни секретарят.

Макар че подобни сделки обикновено се сключваха чрез посредничеството на дворянската банка, не бях особено учуден — юридическата кантора на Ираклий Хурцидзе ставаше от ден на ден все по-известна и появата на този клиент само потвърждаваше това.

— Поканете го след десет минути! — казах аз на секретаря, желаейки да издигна в очите на новия клиент тежестта на фирмата, макар че, да си призная, горях от нетърпение час по-скоро да видя този господин Мускиа. Тогава аграрните проблеми ми изглеждаха необикновено важни, засягащи не само частните, но и националните интереси. По онова време грузинските дворяни продаваха именията си на безценица. Купуваха ги обикновено земевладелци, но не грузинци, и аз смятах за свой патриотичен дълг да спася земята на някой разорен дворянин, а с нея и богатствата на моята страна от чужденците. Именно затова идването на лаза ме възбуди и аз прехвърлях наум всичко, което бих могъл да предложа на този, както ми изглеждаше, паднал от небето спасител на нашите земи. Разбира се, не можех да не мисля и че трябва да посрещна с достойнство богатия си съотечественик, при това патриот, да не му падна в очите.

Но ето че секретарят отвори вратата, пусна лаза да мине пред него и ми го представи.

Излязох иззад бюрото си:

— Княз Хурцидзе, адвокат. Заповядайте, седнете! На ваше разположение съм!

Помолих секретаря да ни остави сами и се върнах на бюрото си.

Арзнев Мускиа седна в едно кресло, погледна ме втренчено, после наведе глава и като че потъна в себе си. Това не ме учуди — преди беседа с адвоката деловите хора понякога дълго събират мислите си. Но мълчанието на моя клиент продължи твърде дълго, премина всички граници и си помислих, че би било просто невежливо да не го прекъсна.

— Господин Арзнев Мускиа! — почтително се обърнах към него. — Слушам ви внимателно. Ние сме съотечественици и аз смятам за свой дълг да ви помогна във вашето благородно дело.

Гостът ме погледна доброжелателно и с мека усмивка каза:

— Не съм дошъл по работата, за която ви доложиха. Идвам по съвсем друга работа.

Когато човек в продължение на десет минути се готви да говори за покупка на лозя и неочаквано научава, че събеседникът му не смята да говори на тази тема, естествено, може да се обърка.

— Слушам ви едва отроних аз.

Моят гостенин отново се замисли, в очите му премина напрежение. Хвърли ми остър поглед, стана и мина пред бюрото ми. Не ме гледаше и сякаш бе забравил за съществуването ми. Навярно бе на моите години. Красив човек. В големите му, ясни, сини очи се таеше едва забележима печал. Светлокос, с бяла кожа… Беше облечен с чоха от камилска вълна, украсена със старинни оригинални копчета, в пояса му имаше кинжал.

Изведнъж спря и с делово изражение се отпусна в креслото.

— Господин адвокат — тихо каза той. — Дошъл съм по такава работа, с каквато навярно никога не сте се занимавали нито вие, нито вашата кантора. Това дори не би могло да се нарече работа. Ще се опитам все пак да ви обясня. Имате в Кутаиси един приятел — Елизбар Кочакидзе. Тъкмо той ме изпрати тук — да поговоря с вас, може би ще се съгласите да ми помогнете. На него съм обяснил всичко.

Арзнев Мускиа отново замълча. Няма да крия — този човек имаше някакъв чар, усетих го веднага щом влезе, а след неговите думи се почувствувах така, сякаш ми бяха хвърлили ласо на шията и ме влачеха като пленник, за да ме продадат за мамелюк на истанбулския пазар, а аз и не мислех да се съпротивявам.

— Не зная как да нарека стоката, която искам да купя — продължи моят гост. Може би веселие, приятелски срещи, игри, любов. Трудно ми е да намеря думата, може би просто светски живот… Разбирате ли ме?

Бях безкрайно учуден, толкова учуден, че клепките ми неволно затрептяха в нервен тик, честен кръст! Като се опомних, започнах да се замислям над това, което ми говореше, и като вникнах в думите му, неочаквано се разсмях — предложението си го биваше! Наистина не беше глупаво, струваше си човек да открие кантора, която да приема от клиентите си подобни предложения. Казах му го.

— Ами да — започнах да развивам мисълта му аз, — щом помагаме на клиентите да купуват различни материални ценности, защо да не им помагаме и в други случаи да купят онова, което искат — нали и това са ценности. Но трябва да ви кажа, че никога не съм получавал такива предложения и нямам никакъв опит във воденето на подобни дела… Кажете ми, какво според вас трябва да направим, за да осъществим вашите желания?

— Обмислил съм всичко — каза той. — Изслушайте ме и ако моят вариант ви хареса — така да бъде, а ако не ви хареса и намерите по-добър, него ще приема.

След малка пауза продължи по-уверено:

— Елизбар Кочакидзе знае, че искам да купя нещо, което вие самият купувате за себе си всеки божи ден. Затова ме изпрати при вас. Имам обаче едно условие — трябва да получите парите предварително. Защото никой не знае колко може да струва моята покупка. Но виждам само един път към осъществяването й — където и да отидете, трябва да ме водите със себе си, с когото и да се срещате, трябва да бъдем заедно. Ако си допаднем, ако се сближим и сприятелим, ще се държим така, че това да доставя и на двама ни радост и удоволствие. Надявам се, няма да ви се случи да се червите заради мен, но и да се случи нещо неприятно… какво да се прави, щом сте се наели вече с такава работа… Всичко става… Искам да ми отговорите направо. Може да нямате време, а може да не ви харесвам. Тогава намерете достоен човек и го помолете да изпълни моята странна молба.

Да си призная, Арзнев Мускиа толкова силно ме привличаше и възбуждаше у мен такова силно любопитство, каквото рядко съм изпитвал при първа среща с някого. Слушах го с радост, непонятна за самия мен. И намерих предложението му за необикновено примамливо. Толкова примамливо, че вече бях готов да го приема, но, както знаете, нашата професия не търпи необмислени, скорострелни решения и затова, като се посъвзех малко, започнах да обмислям думите му.

Настъпи мълчание. Арзнев Мускиа търпеливо чакаше отговора ми. Влезе секретарят ми и доложи, че са дошли ония клиенти, дето се съдеха за земя.

— Няма да крия — казах аз, обръщайки се към новия си клиент, — че и вие самият, и вашата необичайна поръчка увличат въображението ми. Но тя ни изправя пред някои затруднения и вие трябва да разберете в какво се състоят те. За да бъдат оправдани вашите разходи, за да ви донесе резултатът удовлетворение, необходимо е да се харесваме един на друг и нашите срещи да ни носят радост. Разбирате ли? Хората се веселят с приятели… Как да кажа… С една дума, с хора, които са им приятни. В противен случай развлеченията са тягостни и стават непоносима, насилствена тежест. Вие сте ми вече симпатичен, но не зная ще можете ли да ми отговорите със същото, ще ви достави ли удоволствие моята компания? Това първо. И второ аз съм преди всичко грузинец, а след това адвокат. И ми е трудно да си представя как ще се развличаме двамата, а разноските ще поемете само вие, моят гостенин?

— Разноските ще ги поемете вие, драги господине — разпалено отвърна той. Забравете, че парите са мои и ги харчете, както ви е удобно. Трябва да ви кажа, че вие също ми харесвате, казвам ви истината, и ще се постарая да ви бъда добър приятел. Струва ми се, че ще можем добре да прекарваме времето си.

И веднага след това добави: — Имам само едно условие: — нашият договор трябва да остане тайна за всички. Непременно. Трябва да ме смятат за приятел, който ви е дошъл на гости. Но когато стана свой сред хората, в чийто кръг ще ме въведете, може би няма да ви занимавам повече със себе си, ако вие сам не желаете това или имате друга работа. Разбира се, не бих искал да загубя за всичко това твърде много време, макар че е трудно да се отгатне колко време ще ни трябва… А сега си тръгвам — каза той и стана. — Знам, че не можете да ми отговорите, без да обмислите думите ми, пък и аз самият не бих искал да получа прибързано съгласие или прибързан отказ.

Арзнев Мускиа оправи пояса и кинжала си.

— Кога ще мога да ви видя пак, княже? — попита той.

Усмихнах се. В душата си бях вече съгласен. Нямах ни най-малкото желание да му откажа. Едва сдържайки се да не му кажа това, отвърнах:

— Утре, батоно Арзнев. Към четири, часа.

— Имам още една молба. Ако приемете предложението ми, ще бъде необходимо да го оформите документално. На мен този документ не ми е нужен, но на вас може да ви потрябва. Всичко може да стане през времето, в което ще бъдем заедно — някоя кавга, случаен изстрел или нещо друго, — не зная, но пред закона ние трябва да бъдем клиент и доставчик. Аз съм мирен човек, не обичам скандалите. Не мисля, че ще имаме някакви неприятности, но все пак знайте — каквото и да се случи, поемам върху себе си цялата отговорност пред хората, закона и бога. Давам ви дума! Всичко хубаво, батоно Ираклий. До утре.

Разделихме се приятелски.

Опитах се да подходя професионално към тази история, но нищо не излизаше, тъй като ми бе невъзможно да смятам човека, който току-що си бе отишъл, за обикновен клиент. Какъв ти клиент!… Отдето и да погледнех на всичко това, мислите ми се въртяха около едно: дошел е един човек като тебе, при това обаятелен, учтив и интересен. Иска да си пилее дните в Тифлис — столицата на твоята разпокъсана родина, иска да влезе в обществото, да опознае хората. Иска това, което съм имал винаги; как мога да му позволя да плаща! Та нашият съвместен живот не би могъл съществено да повлияе на бюджета ми, аз бях безгрижен човек и не правех сметка на парите си. Тревожеше ме и документът. Разбирах, че Арзнев Мускиа го иска заради моята безопасност, но аз бях свикнал да не се тревожа за нищо и не желаех да застраховам благополучието си с документи. Пък и какво ли би могло да се случи, след като имах име и влияние в обществото, тълпа от познати и приятели? Каква неприятност можеше да ни заплашва? В какви мрежи можеше да се заплетем?

Но каквото и да мислех относно искания документ, разбирах, че Арзнев Мускиа няма да се откаже от него за нищо на света. Не приличаше на човек, който ще се съгласи друг да плаща прищевките му. Дълго се колебах. И в края на краищата реших да съставя документа, първия екземпляр да дам на Мускиа, а втория да не използувам никога, и когато нашата програма бъде изпълнена, да му върна парите.

Приех клиентите, които ме чакаха, след около два часа ги пуснах, струва ми се, помирени и успокоени и започнах да съставям документа.

На другия ден в уречения час Арзнев Мускиа влезе при мен усмихнат и сякаш смутен от вчерашното си предложение. Беше облечен като европеец, елегантно и изящно.

Арзнев Мускиа прочете внимателно документа, който му подадох, и кимна в знак на съгласие.

— Тук е оставено място за вписване на сумата. Колко пари трябва да внеса? — попита той.

— Не бих ви взел и рубла — засмях се аз, — но виждам, че няма да успея да ви склоня. Дайте толкова, колкото смятате, че е необходимо.

— Двайсет хиляди ще стигнат ли? Имам у себе си трийсет хиляди. Десет ще си оставя за всеки случай.

— Какво благоволихте да кажете?! — възкликнах аз.

По онова време за двадесет хиляди рубли можеше да се купи прекрасно имение.

— Искам да не изпадаме в парични затруднения, княже — отговори — той.

„Добре, че този наивен човек попадна при мен, че иначе бог знае какво щеше да остане от състоянието му“ — помислих си аз.

— Не, господин Арзнев, ще ви взема три хиляди, не повече. Ако не стигнат, тогава ще дадете още.

— Значи, тази стока била евтина — тихо каза Мускиа и измъкна от вътрешния си джоб парите.

Запълних мястото, оставено за сумата. Мускиа подписа документа и го прибра. Имаше красив, четлив почерк, но твърде нервен, безпокоен.

— Е, господин Мускиа, от днес нашият договор влиза в сила! — тържествено заявих аз и натиснах звънеца.

Секретарят донесе шампанско и фъстъци. Тапата отскочи към тавана.

— Да си пожелаем успех един на друг, всекиму поотделно и на двама ни заедно! — каза Мускиа, като се чукаше с мен.

Секретарят му подаде една касова разписка.

— Как сте с европейските дрехи? — попитах го, преминавайки към работата.

— Когато пристигнах тук, си уших при Паперно четири костюма — каза Мускиа. — Ако не стигат или шивачът не е добър, ще си ушия още. Но кога кой да облека, ще трябва да ми казвате вие.

— Разбира се… Но шивачът е добър и костюмите са достатъчно. Ами къде сте отседнали, господин Арзнев?

— В хотела на Ветцел. Първи етаж, четвърти апартамент.

— Да, зная… Преди месец там живееше мосю Дорние, френски богаташ и петролен индустриалец. Удобен апартамент, дума да няма… С какво ще започнем, Арзнев батоно?

— Вие ще решите, Ираклий батоно — усмихна се Мускиа. — Както виждате, подчинявам ви се от самото начало и така ще бъде винаги.

 

 

Прекарахме заедно около две седмици, след което Мускиа изчезна.

Но той мина през душата ми и следата, която остави в нея, е като бразда. Този човек бе роден да поробва, да покорява хората, които срещаше по пътя си. Колкото и да е странно, в мен и досега е живо онова отдавнашно чувство — смесица от остро, тревожно, неудовлетворено любопитство и изгарящ интерес, — което той разпали у мен в първия ден на нашето запознанство.

А сега — както виждате — съм побелял старец, макар че всевишният не ми отне паметта… Да, помня всичко, но няма да ви го разказвам. Защото имам тетрадки… Отворете ей онова чекмедже там… Да, него… Вътре има разноцветни тетрадки, стари тетрадки, тънки… Да, тези! Благодаря ви, млади човече. Те по-добре от мен помнят онова, което беше някога. Разбира се, не съм ги писал, за да печатам нещо… Не. Пишех за себе си и с радост си спомнях това време и този човек, навярно защото си спомнях своята младост, а за младостта е винаги приятно да си спомняш… Седнете и четете. Ако трябва, препишете си… А аз ли? Е-ех! Старост — нерадост — нали така казват хората.