Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (26)

Граф Сегеди

Скоро се изясни, че опасенията ни са били напълно основателни. В отговор на една от нашите докладни записки получихме от полковник Сахнов писмо, изпълнено с негодувание. Той беше възмутен от примирието ни с борчалинския абраг Яхя Ибрахим-оглу — нали ни бил наредил да го унищожим! Нищо подобно не бе ни писал. Пристигналият от Петербург щабскапитан Нарейко доверително съобщи на Мушни, че Сахнов неведнъж бил уверявал министъра и шефа на жандармерията, че граф Сегеди и Зарандиа били провалили привличането на Туташхиа. Без съмнение той започваше да зарежда динамита. Разбира се, можехме да отговаряме с контраудар на всяка нападка на Сахнов, но в такъв случай би се създала доста съмнителна ситуация: едно нападение — един опит за оправдание, няколко нападения — няколко опита за оправдание, а щом като през цялото време се оправдаваш, значи си виновен, ако не напълно, то поне отчасти. Полковникът би бил напълно доволен и от такъв изход, толкова повече, че това би му дало повод непрекъснато да се оплаква на високия си покровител: тия кавказци не ме оставят на мира, непрекъснато подстрекават министъра против мене. Беше безразсъдно да му дадем такава възможност, трябваше да действуваме, а ние седяхме със скръстени ръце и чакахме нашата крепост да хвръкне във въздуха.

В едно от поредните си послания Сахнов ме обвиняваше, че Туташхиа бил жив само защото съм бил попаднал под влиянието на Мушни Зарандиа. Зарандиа пък бе обвинен в пренебрегване на служебните и държавните интереси заради криво разбран роднински дълг. По същото време един от моите заместници научи, че на едно заседание на извънредния съвет на министрите Сахнов поискал Сегеди и Зарандиа да бъдат уволнени или преместени в друго ведомство. Извънредният съвет, естествено, не му обърнал внимание, но Сахнов се радвал и на това, че е хвърлил първото зърно на съмнението. За останалото се уповавал на бъдещето.

Полковникът бързаше, явно нарушаваше темпото, което би съответствувало на избрания от него метод. Тази прибързаност бе предизвикана отчасти от нашето поведение — самолюбието на Сахнов страдаше от това че си правехме оглушки за съветите и упреците му и по същество не придавахме никакво значение на ръководната му роля в „Киликия“. Не би могъл да не знае също, че поне отчасти сме осведомени за неговите интриги, и нашата пасивност не можеше да не го тревожи.

После се посипаха писма, в които Сахнов изискваше Туташхиа да бъде незабавно унищожен, сякаш за това беше достатъчен един изстрел. На министъра бе предоставен обширен доклад, където подробно се описваше как ние се церемоним с Туташхиа.

Близо две години, след като Туташхиа повторно бе станал абраг, получих от Петербург инструкция да уволня незабавно Мушни Зарандиа. Тя бе подписана от шефа на жандармерията и от Сахнов. Мотивите бяха същите: неизпълнение на многократните заповеди за унищожаване на Туташхиа и роднинската връзка на Зарандиа с абрага, сякаш Дата Туташхиа през цялото това време не беше оставал братовчед на Мушни Зарандиа. Писмото имаше печат от канцеларията на министерството, което значеше, че бе изпратено със съгласието на самия министър на вътрешните работи! Тъкмо това ме зарадва — и в управлението, и в министерството Зарандиа и още неколцина провинциални чиновници се смятаха за незаменими хора. Нещо повече, Зарандиа беше дори официален консултант на министъра. Веднъж, при една беседа с мен, министърът каза за него: „Този туземец е прислужник, наставник и духовник на сатаната.“ Много пъти бяха ме молили да им отстъпя Зарандиа, но аз винаги отказвах и в края на краищата ме оставиха на мира. Докато от Сахнов всички искаха да се избавят като от занемарена язва, но не можеха да измислят как, и ето — той сам почна да си копае гроба. Останах с впечатлението, че Сахнов тайно, дълго и настойчиво го бяха настройвали против Зарандиа, манипулирайки с документи и клюки, а после бяха започнали да го подстрекават да се избави от Зарандиа. Министърът и шефът на жандармерията бяха накарали Сахнов да създаде положение, при което за уволнението на Зарандиа да има вина само полковникът и никой друг. Че разяреният Зарандиа ще глътне Сахнов като хапче, в това не се съмняваха нито министърът, нито шефът.

Всичко ми беше ясно, но все пак не беше лошо да проверя впечатленията си. Изпратих шифровани телеграми поотделно на министъра и на шефа, с които им съобщавах, че отказвам да уволня Зарандиа, но го отстранявам от „Киликия“ и го премествам на вакантната длъжност началник на политическото разузнаване!… Възражения не последваха и аз веднага осъществих плана си. Назначението беше съгласувано с всички инстанции и беше издадена заповед.

Сахнов ликуваше, макар победата му да не бе абсолютна. Мен ме интересуваше само едно — какво ще предприеме при тези обстоятелства „прислужникът, наставникът и духовникът“ на сатаната?

— Мушни, да не сте забравили стария си принцип: „Не отлагай днешната работа за утре“? — попитах го веднъж.

— Има и друг принцип, графе: „Не бързай да свършиш днес това, което е по-добре да свършиш утре“ — отвърна ми той, отлично разбирайки за какво му намеквам.

По-късно неведнъж си спомнях този кратък диалог. Какви подбуди ме ръководеха? Зарандиа бе повишен, стана недосегаем за Сахнов и не го заплашваше никаква опасност от страна на бившия му началник.

За себе си вече казах: Сахнов не може да ми играе по нервите по никакъв друг начин, освен чрез дребни интриги. В тази ситуация, ако бъда верен на стереотипа си, от мен се искаше търпение, търпение и пак търпение — сахновци си счупват главата и без чужда помощ. Но тогава защо ми трябваше да подстрекавам Зарандиа? Може би в привичната линия на моето поведение бе възникнало нещо ново, неизвестно за самия мен.

Планът за унищожаването на Сахнов тогава още не бе се оформил в главата на Зарандиа, пък и той нямаше време за това. Грижите около новото назначение — запознаване с работата и преосмислянето й, проверка и разместване на хората, укрепване на връзките и разширяване на тяхната мрежа — бяха погълнали за дълго времето, енергията, таланта му. Но това не означаваше, че той е забравил за Сахнов или пък че му е простил.

Съдбата на Сахнов се озова в една папка документи, прецизно и блестящо подбрани от Зарандиа.

Навярно е възможно всичко, случило се тогава, да бъде изложено по-кратко и по-съдържателно, но аз не можах да открия как. Затова ще разказвам по най-обикновения начин, толкова повече, че някои факти изискват по-подробни обяснения. Работата е там, че в тази история имаше още ред обстоятелства, които на пръв поглед нямаха връзка не само със Сахнов, но и помежду си. По времето, когато всичко започваше, беше трудно да се предположи, че тези обстоятелства някога ще се свържат, за да се стоварят като лавина върху Сахнов и да го повлекат със себе си. И тъй, пристъпвам към повествованието си.

— Спомняте ли си за Спадовски? — попита ме веднъж Зарандиа. Онзи същият доктор Спадовски, който преди три години се премести от Тифлис във Владикавказ и два пъти — благодарение на връзките си — попада в нашето зрително поле? Не си ли го спомняте?

— Как не, отлично го помня.

Зарандиа разтвори една папка и сложи пред мен пет гъсто изписани страници канцеларски формат.

— Копие от негова прокламация.

— Любопитно.

— По-скоро настройва към сериозни размишления.

Започнах да чета.

Спадовски беше рядко честен интелигент, но прекалено се увличаше от различни модни течения в нашата политическа мисъл. Всяка нова политическа идея още с възникването си намираше в негово лице горещ привърженик и да се иска от него последователност, беше губене на време. Той живееше и действуваше по принципа: добро е всичко, което подкопава основите на самодържавието и подпомага възникването на нов политически строй в Русия. Затова не пропускаше и най-малката възможност да публикува в печата статии, които компрометираха и заклеймяваха съществуващия ред. Той не жалеше красноречието си, ругаеше и разобличаваше царизма сред многобройните си пациенти, приятели и познати. Според силите си подпомагаше с пари най-различни бунтарски елементи и при това не даваше на закона и наказателните ведомства достатъчно основания, за да заведат дело срещу него и да го изправят пред съда. Беше предвидлив и хитър човек. Преместването му от Тифлис във Владикавказ се дължеше на това, че в края на краищата той до крайност ни беше омръзнал, облаците над него се бяха сгъстили и за да избегне нежелателни усложнения, той реши да смени местожителството си.

Това обаче не доведе до промяна в неговите възгледи и в начина му на живот. Дейността му във Владикавказ беше същата, както и в Тифлис, и тамошната полиция и жандармерията реагираха на появата му незабавно и много по-сурово, отколкото в Тифлис, тъй като по онова време Владикавказ бе арена на монархически настроения. Без много да му мислят, те се нахвърлиха върху Спадовски с цялата тежест на основаната наскоро служба за слухове. За нищожно малко време сред монархически настроените терски казаци се разпространи слухът, че Спадовски е немски шпионин, а сред един много тесен кръг от свободомислещи все по-упорито започна да се споменава, че докторът е агент на тайната полиция. Преселването му във Владикавказ се свързваше с някакъв съдебен процес, в който Спадовски бил играл ролята на провокатор. От своя страна, се смятам длъжен да кажа, че нито една от разпространените версии не почиваше на реални основания. Тъй или иначе, Спадовски се намери в менгемето на подозрението, омразата и презрението, което обаче никак не го смути. Той започна да изучава създалото се положение и бързо откри източника, който го компрометираше. Много по-късно в тази връзка бе образувана специална комисия, която изясни, че в своята дейност терската служба за слухове не бе направила нито една вярна крачка. Като се започне със спуснатата от Сахнов инструкция за създаване на такава служба и се завърши с организацията на тази служба, цялата й дейност имаше крайно любителски характер, осъществяваше се от бездарни чиновници и затова се стигна до провал още в самото начало на съществуването й. При това положение за човек като Спадовски не беше трудно да намери фактически материал и да разбере истината.

В тази прокламация на Спадовски, която Зарандиа сложи пред мен, се описваше структурата на службата за разпространяване на слухове, излагаше се методиката на нейната работа и се привеждаше доста точен списък на резидентите и агентите й. Теоретическата част бе подкрепена с няколко примера от практиката. Прокламацията се наричаше „Ето в каква държава живеем“. Започваше с обвинителен пролог и завършваше с революционни лозунги. И най-накрая с обръщение към читателя: „Честни хора! Сваляйте маската от кървавия лик на царизма! Преписвайте и разпространявайте този документ!“ Прокламацията бе съставена в стил, който не даваше възможност да бъде открит авторът.

— Откъде знаете, че тя принадлежи на перото на Спадовски?

— Самият Спадовски преди две седмици е донесъл оригинала в Тифлис и го е оставил за разпространение на госпожа Ана Лукинична Голяревич.

— Ако не се лъжа, Ана Лукинична Голяревич преподава в класическата гимназия?

— Точно така. Тя е близка приятелка и единомишленичка на доктор Спадовски. Тя трябва да направи двадесет копия, после те ще бъдат отнесени в Баку и изпратени на двадесет адреса, които са предварително известни.

— Кой именно ще извади копията?

— Госпожа Елизавета Петровна Терехова. Оригиналът в момента се намира у нея. А ние разполагаме с факсимиле на оригинала, със заключение на експертизата за тъждественост на почерка, с копие от списъка на адресите и други документи.

— Терехова… Не мога да си спомня в момента за какво ни трябваше тази дама. Май че на нейния адрес трябваше да бъде получен някакъв шрифт… Или греша?

— Прав сте, графе. Пакетът, за който говорите, трябваше да мине през ръцете на Ана Голяревич, но стана така, че той не попадна на подведомствена нам територия. Това беше още преди четири години. Оттогава — още не бях приел контраразузнаването, — оттогава почти не сме използували госпожа Терехова. В момента ме интересува пристигането на Спадовски, а Терехова, както знаете, е приятелка на Голяревич…

Разбрах, но не ми е съвсем ясно какво общо имате вие с това — нали тази работа е извън компетентността на вашия отдел.

— Ваше сиятелство, госпожа Терехова остана към мен, тя самата не пожела да я прехвърля към друг началник. Пък и сега не мога да го направя, защото тя ми трябва и цялото това дело остава при мен.

— Какво смятате да предприемете?

— Засега нищо. Трябва да видим как ще се развият събитията, да изчакаме нови факти.

— Не се ли опасявате, че през това време прокламацията все пак ще се появи сред обществото?

— До септември можем да чакаме спокойно, това е срокът, който Терехова е определила за размножаването.

— Ами Спадовски?

— Засега лекува прогресивните си пациенти. В Терски окръг нищо не знаят нито за прокламацията, нито че разполагаме и с някои документи.

И тъй, делото беше започнато и съгласно установения ред трябваше да наредя на Зарандиа да изпрати материалите в Терски окръг. Имах намерение да направя това… И не го направих.

Какво, дявол да го вземе, ме спря? Трудно е да се каже, но сега отдавам своята пасивност на независещия от волята ми процес, който се извършваше тогава в душата ми: разпадаше се, изчезваше един стереотип, отдавна и здраво вкоренен в съзнанието ми.

Зарандиа си отиде, а аз изпитах чувството, че сякаш съм се върнал от гости и изведнъж съм открил, че ми липсва табакерата, пенснето или пък бастунът, мъча се да си спомня къде съм ги оставил, претърсвам с поглед ъглите, претърсвам джобовете си и не мога да си спомня. Исках да попитам Зарандиа за нещо, но не го попитах… Но за какво? За какво? Трябваше да си спомня, и наистина си спомних. Зарандиа ми бе казал за случая Спадовски: „Това настройва към сериозни размишления.“ Бях пропуснал да уточня какво искаше да каже. Много по-късно, пак благодарение на Зарандиа, въпросът, който ме измъчваше, изплува отново, но за това — друг път.