Чабуа Амираджиби
Дата Туташхиа (34)

Граф Сегеди

Като се върна от Дагестан, Зарандиа се яви при мен, без да чака да го извикам. Бях зает с неколцина чиновници и като видя, че е безсмислено да виси, излезе от кабинета ми с думите, че през цялото време ще бъде в стаята си. Излъчваше такова задоволство и радост, каквито никога не бях забелязвал у него. Какво пък, имаше основания: докарал бе Кара Исмаил и четирима молли, тоест петима панислямистки агенти, които разпространяваха турското влияние из Кавказ. Случвало ми се е да виждам Зарандиа след несравнимо по-значителни победи, но толкова щастлив не е бивал никога. Беше ги докарал в купом като овни и натикал и петимата в една килия. Това значеше, че не бе успял да ги раздели, както предполагаше отначало, или пък вече не беше необходимо да ги разделя. Ето всичко, което научих за дагестанската афера в първите минути и затова бях извънредно развълнуван. Вече с усилие следях разговора на моите подчинени, защото изгарях от нетърпение да науча какво все пак бе накарало Зарандиа да изпадне в такова прекрасно настроение. Най-после се освободих и начаса извиках Мушни, за да ми докладва всичко.

Вече споменах, че Зарандиа бе отбелязал с червен молив шест имена от списъка на заподозрените, предполагайки, че четирима от тях са резиденти. Планът му бе изграден върху тази хипотеза, до която бе достигнал по интуитивен път. Когато в основата на един план не лежи реален, многократно потвърден с факти материал, този план не може да се смята за сполучлив. Това е основен принцип в нашата професия. Дори да е гениален, всеки план, който се спира изключително на интуицията, изглежда твърде съмнителен. Не бе чудно, че според единодушната преценка на висшите кръгове от нашето ведомство, този план бе обявен за нереален, но въпреки това Зарандиа получи пълномощия за изпълнението му по три съображения. Първо: пускането в обращение на фалшиви жълтици даваше възможност да бъдат арестувани получателите на турски пари, като бъдат обвинени в разпространяване на фалшиви монети. По такъв начин в нелегалната система на турската агентура се внасяше объркване и се откриваше възможност тя да бъде поне частично парализирана. Освен това имаше известна надежда някой от арестуваните по делото с фалшивите пари случайно да признае връзката си с Турция и по такъв начин бихме уловили поне една брънка от панислямистката интрига. Второ — намирахме се под натиска и дори гнета на огромния авторитет на Мушни Зарандиа. Наистина той не правеше капитал от влиянието си, но независимо от това този капитал имаше самостойно значение и ни принуждаваше да се съобразяваме с него.

Най-после, ние просто нямахме друг план, а непременно трябваше да намерим ключ за решаването на тази задача.

С една дума, планът предполагаше разобличаването на четири от шест заподозрени лица и се осъществяваше съобразно с тази предпоставка. Към всеки от тези шестима бе прикрепен по един наш агент и ние веднага научавахме за всяка визита на Кара Исмаил при някого от шестимата. Щом Кара Исмаил напуснеше дома на заподозрения и се отдалечеше достатъчно, в този дом се правеше обиск, изземваха се фалшивите пари и се арестуваше стопанинът. При това всичко се вършеше по такъв начин, че семейството на арестувания получаваше съвсем невярна представа за местонахождението на своя глава. Така на едно семейство от Ачкой-Мартана бе съобщено, че арестувания го откарват на разпит в Грозний и че най-късно след два дни той ще се върне вкъщи. В действителност го откараха във Владикавказ и го затвориха в тамошния затвор. За арестувания в Хунзах казали, че го откарват в Петревск-Порт, а всъщност го откарали в Грозний и тъй нататък. Самият Кара Исмаил също бе следен по един доста особен начин, но и тук планът се изпълняваше стриктно. Спрели Кара Исмаил на половин час път от Темирханшури, обискирали го щателно, взели всичко, което намерили у него, и го изпратили в темирханшурския затвор. Той не успял нищо да изхвърли или да скрие и това изигра решаваща роля.

И тъй, встъпителната част на замисъла бе осъществена, когато нещо потегли Мушни Зарандиа преждевременно към Дагестан — шестото чувство му е подсказало, че сърцевината на плана е застрашена от провал. Ще бъде ли намерен някакъв документ или предмет, който да свидетелствува, че получателят на парите е знаел за какво ги получава? Естествено никой не се надяваше, че в ръцете ни ще попадне нещо като полица или разписка и наистина, нищо подобно не ни попадна, но Зарандиа беше сигурен, че сред нещата, иззети от Кара Исмаил, непременно ще се намери някаква улика, тъй като турците — напомням — винаги изискваха потвърждение, че парите са получени.

Като пристигнал в Темирханшури, Зарандиа изслушал щабскапитан Ленев, който ръководеше тази операция, и помолил да му покажат вещите, намерени у Кара Исмаил.

— Всичко е прегледано и проучено — рапортувал Ленев и изпратил един унтерофицер да донесе чувала с нещата на Кара Исмаил.

— От каква задача изхождахте, когато обследвахте вещите, от каква гледна точка ги изучавахте? — попитал Зарандиа…

— Постъпвах, както ми беше заповядано.

— По-точно?

— Търсех някакво потвърждение за получаване на пари.

— Какво именно се надявахте да намерите?

— Бележка или просто някаква драскулка, може би някакъв особен знак, рисунка, нещо, с което турците биха могли да сверят своя образец. Не открих нищо подобно. Мисля, че там няма да намерите нищо. — Ленев посочил към чувала, който унтерофицерът току-що бил донесъл.

Зарандиа изгарял от нетърпение лично да види всички вещи, но от професионален такт, за да не покаже недоверие към своя подчинен, се въздържал да го направи.

— Изпразнете чувала — казал той и унтерофицерът го изсипал на масата.

— С какво беше облечен арестуваният? — попитал Зарандиа, след като прегледал част от облеклото на Кара Исмаил.

— Чоха, архалук… прегледахме я основно.

Зарандиа се замислил и поискал да му донесат част от бельото и обувките.

Унтерофицерът се запътил към ключаря.

— Пари конфискувахте ли?

— Да.

— Асигнации?

— Има и асигнации.

— Сергей Иванович, вижте какво ще направим. Моля ви, прегледайте внимателно всяка банкнота. Може би ще откриете някакви забележки, надписи, знаци. А пък аз ще поразпитам Кара Исмаил. Не е възможно да не намерим никаква следа. Имате ли, свободна килия?

— Разбира се — отвърнал Ленев, като извадил конфискуваните асигнации и лупа…

Донесли бельо и чифт чисто нови ботуши.

— Нека се съблече гол и да си сложи това бельо и тези ботуши — казал Зарандиа на вахмистъра. — Когато започне да се преоблича, излезте от килията. Може би ще поиска да скрие нещо в някоя пукнатина на пода или в стената. Не трябва да го лишаваме от тази възможност. Дайте му десет минути за всичко, после го отведете в друга килия и ми донесете дрехите му.

Вахмистърът и унтерофицерът тръгнали да изпълняват заповедта, а Зарандиа взел да чете вестник. Вече бил стигнал до произшествията и обявленията, когато донесли дрехите на Кара Исмаил.

Прегледали всички шевове и не открили нищо. Вземете нещата му и ме отведете в неговата килия.

Претърсили, огледали, пъхали си носа във всяка пукнатина на килията, от която току-що били извели Кара Исмаил, и пак нищо. Излизало, че трябва да търсят по самия него.

— Всичко е наред — промълвил Зарандиа, когато килията била прегледана. — Тук наистина нищо не трябваше да има. Хвърлете върху нара доспехите му, а него го доведете в тази килия, но съвсем гол. Унтерофицерът ще остане тук и преди арестуваният да почне да се облича, ще го обискира гол. Знаете ли как се обискира гол арестант?

— Тъй верно, ваше благородие, как да не зная?

Заповядали на Кара Исмаил да се съблече и гол го подкарали към предишната килия. Той бил над шестдесет и петте и ситнел като старец. С едната си ръка поглаждал наранената си от шиитски поклони глава, в другата държал медна делвичка за умиване.

— Нека се облече пред вас — пошепнал Зарандиа на вахмистъра. — И не сваляйте очи от него, докато не дойда.

Но прегледът на бельото и ботушите на Кара Исмаил, оставени в килията, също не дал никакъв резултат. Зарандиа отишъл в килията, в която сега се намирал Кара Исмаил; той бил вече облечен и седял на нара.

— Водете го на разпит — наредил Зарандиа.

— Кара Исмаил станал от нара и тръгнал към изхода.

— А делвичката си няма ли да вземете? — попитал Зарандиа.

— Нека да остане, не ми трябва — отвърнал Кара Исмаил, като се обърнал към него.

— Кой знае, може и да дотрябва, вземете я!

За секунда Кара Исмаил сякаш се запънал, но вдигнал рамене — да бъде, както искате, — върнал се до нара и взел делвата.

Мушни Зарандиа вървял след него, без да откъсва очи от делвата: в тази минута той вече не се съмнявал, че „разписката“ на адресата е някъде по съдинката или вътре в нея.

Влезли в кабинета на Ленев. Зарандиа поканил Кара Исмаил да седне, взел делвата, излял водата от нея, огледал съда от всички страни, погледнал вътре и го върнал на Кара Исмаил:

— Отворете го.

Кара Исмаил погледнал Зарандиа с непресторено учудване.

— Свалете дъното!

Кара Исмаил пребледнял като мъртвец.

— Свалете го — спокойно повторил Зарандиа.

— Не мога… Делвата не е моя.

Делвата била с двойно дъно; фалшивото дъно било съединено с корпуса посредством резба, стегната отгоре с инкрустирана гривна. Между фалшивото и истинското дъно имало късче хартия с четири ясни отпечатъка от палците на десния крак на арестуваните резиденти. Тези отпечатъци били получени чрез потапяне в смес от сажди и разтопена лой. Ленев ахнал от яд и така силно се ударил по челото, че унтерофицерът, който дежурел отвън, открехнал вратата и тревожно надникнал в стаята. Но в края на краищата Ленев бе произведен за тази операция в чин майор и бе награден с орден.

Вече споменах в началото на записките си, че успехът на всяко дело зависи и от шанса. Може ли да се отдаде на случайността фактът, че като изучи дагестанските материали, Зарандиа сложи до шест имена червени точки и каза, че четирима от тази шесторка са турски резиденти, и при това излезе прав. А това, че аз се върнах в Тифлис три дни преди определения срок и лично се заех със случая Хаджи Сеид, също ли беше съвпадение на случайности!? И може ли да се вземе за случайност, че ако Зарандиа не бе се явил сам на местопрестъплението, нямаше да бъде установено, че арестуваните наистина работят за Турция? Но да оставим Зарандиа. През дългите години на службата ми неведнъж ми се е случвало да обмислям със седмици и дори с месеци беседите си и с висшите чиновници, и със своите подчинени. Но когато дойдеше времето и трябваше да се действува, говорех съвсем други неща и постъпвах не така, както бях намислил, и въпреки това всичко се нареждаше по възможно най-добрия начин. Какво е това, също случайност ли?… Ни най-малко… Интуицията ме караше да говоря нещо съвсем различно от онова, което ми диктуваше разумът. Усетът подгони Зарандиа към Дагестан, а мен ме върна в Тифлис три дни по-рано. И от стотици хора ония шестима бяха отгатнати по интуиция, а че от тези шестима тъкмо четирима ще се окажат турски резиденти, също му бе пошепнала интуицията. Разбирам, че разсъжденията ми са в противоречие с науката. Но понякога ми е жал за науката — всичко, което не може да обясни посредством разума, тя твърде лекомислено и прибързано го отнася към мистиката, към сферата на свръхестественото и го изхвърля на боклука. И с интуицията се разправи по същия начин… Но минава време и изхвърленото на боклука благополучно се връща и се използува, и същите хора, подобно на Настрадин Ходжа, вече отричат, че някога нещо са отричали. Не смятам, че разумът е по-слаб от интуицията, но мисля, че всяка постъпка или идея е рожба на интуицията. Ако съществуват щастливата случайност и човекът късметлия, това означава само, че господ е надарил въпросния щастливец с интуиция. Тъкмо това имах пред вид, когато в началото на записките във връзка със Зарандиа споменах, че случайността в нито една работа не е изключена.

Може би възхищението от личността на Зарандиа се проявява в моите записки твърде често и демонстративно и навярно от желание да се покажа безпристрастен злоупотребявам с размишления и доказателства, та да оправдая слабостта си към него и детинската си склонност към изострено и хипертрофирано възприемане на живота, но той наистина предизвиква възторжено удивление и да се крие това, би било още по-голямо лицемерие, отколкото да се възхищаваш прекомерно, както правя аз.

— Защо ви беше необходим онзи фокус с килима на Великите Моголи? — попитах Зарандиа, когато след многочасовото съвещание най-после останахме сами.

— Ако дагестанската операция се беше провалила, щеше да се наложи да започнем всичко отначало, но, така или иначе, първото стъпало щеше да бъде Хаджи Сеид — каза Зарандиа и аз почувствувах, че се смути и бави отговора. — Беше ми необходимо да ми е в ръцете и затова фокусът с килима би бил оправдан, дори ако успеехме да осъществим само част от операцията, тоест аферата с разпространяването на фалшивите монети. Нали крайната ни цел беше удар и при липса на други доказателства, да разкрием, а дори и да завербуваме Хаджи Сеид. Сега работата, струва ми се, се обърна така, че дори ако всички, от Великите Моголи до Спарапет, се вдигнат срещу нас, турците няма къде да се дянат. Ала усещам аз — килимът ще ни свърши работа… Времето ще покаже.

— Какво пък, Мушни, времето е пред нас — въздъхнах аз и казах: — Полковник Сахнов днес тръгва от Петербург.

Зарандиа ме погледна с голям интерес, но аз, кой знае защо, нямах желание да продължавам този разговор и се върнах към турците.

— Предварителното следствие вие ли ще го водите, или ще го възложите на Шитовцев?

Нещо го развълнува, и той не отвърна веднага:

— Минутка, Ваше сиятелство, само минутка!

Той стана, приближи се към прозореца, дълго гледа към улицата и най-после, като се обърна към мен, каза:

— Няма да ми е до турците. Ако позволите, ще разиграя пред вас една комедия. След това за Шитовцев ще останат дреболии, нека продължи и завърши всичко.

— Ами ако не се справи? — попитах аз и това само по себе си означаваше, че разрешавам комедията.

— Сам не. Ще му бъдат необходими поне двама помощници. Работа има до гуша… Разбира се, всичко ще остане под наш надзор. Що се отнася до комедията, няма да я отлагаме. Тази нощ ще имате ли време?

— Ако трябва…

Тогава аз започвам подготовката, чакайте ме в единадесет.

Когато той си отиде, мислите за килима на Великите Моголи отново ме обсадиха. Беседата със Зарандиа не само че не хвърли светлина върху тази работа, но задълбочи объркването ми, защото ребусът се усложни. Помислих си, че трябва да го извикам, независимо дали иска, или не, и да го накарам да изложи всичко, което е замислил, но разбрах, че няма да го направя. Нямаше да го направя, защото по мотиви, за които не си давах сметка, избягвах да говоря за Сахнов. Защо? Може би от страх? Отново се залових да ровя в усещанията си и се занимавах с това, докато сънят не ме обори.

Комедията, която разигра Зарандиа, започна с това, че късно вечерта той събра в кабинета си Хаджи Сеид, Кара Исмаил, четиримата молли и Искандер ефенди. Тук бяха също едни наш преводач, двама следователи, Шитовцев, самият Зарандиа и двамата ми заместници. Беше много тясно и аз си помислих, че ако Зарандиа и занапред продължи да представя такива комедии, ще му трябва друг кабинет.

Влязох и се отпуснах в креслото. Зарандиа ми даде време да се огледам и започна:

— Всички вие имате свински души и магарешки ум… Преведете!

Преводачът преведе думите му и арестуваните се оживиха.

— Вашите прадеди са се клели да бъдат верни на руския цар. Вие изменихте на тази клетва, изменихте на господаря-император, изменихте на народа си и се продадохте на турците за медни жълтици.

Докато преводачът превеждаше един от следователите взе една жълтица, потърка я с пила и капна върху нея киселина. Металът измени цвета си, следователят обиколи всички и показа монетата всекиму поотделно…

Един молла не се сдържа и спомена с лоша дума Кара Исмаил.

— Турците са страхливи, коварни и алчни. За големи работи отдавна вече не ги бива, а в тия дребни афери, за който още им стигат силиците, се показват като самохвалковци и лъжци. Вече цели сто и петдесет години не са побеждавали на бойното поле и никого не са надхитрили. Господ е пожелал да надари руския народ с вяра в своята мощ и непобедимост и само заради това е отредил на турците място под слънцето. Друга полза от тях няма и няма да има. Вие се влачите по корем пред тях, сеете семената на раздора сред своя народ, подстрекавате го против правителството и го тласкате към пропаст.

Останах потресен. Никога не бях допускал, че Зарандиа е способен да се изразява по подобен начин.

— Замислили сте да обърнете божия гняв срещу народите на Кавказ и тяхната земя и ще го дочакате: ще дойдат наказателни отряди, ще вземат за водачи арменци и грузинци, ще запалят градовете ви и аулите ви. Които са способни да държат поне нож в ръцете си, тях ще изпратят в Сибир, останалите ще ги натъпчат в земята, а който успее да избегне справедливото наказание и се укрие по горите и планините, ще го довършат гладът, студът и болестите. На вашите земи казаците ще построят свои хутори и за това, че някога сте живели на земята, хората ще знаят само от книгите.

Преводачът свърши да превежда и тогава Зарандиа се изправи, в ръцете си държеше някакъв лист.

— Ще ви напомня в какво сте изобличени!… — Той им подаде един списък, в който бяха изброени сумите, внесени от Чекурсо бей на името на Хаджи Сеид в банката на Стинес, и пачка квитанции, изпратени от тази банка на Хаджи Сеид. Повтори им, че всички те са разпространители на фалшиви пари и че протоколите на обиските, при които са били открити фалшивите пари, са в ръцете му. Припомни им също ролята на Кара Исмаил във всички тези афери, делвата с двойно дъно и, разбира се, четирите отпечатъка.

— Вече ви казах, че имате свински души и магарешки ум, но и те ви стигат, за да разберете: законът на нашата империя е благ и милосърден към ония, които избират пътя на чистосърдечното признание и покаяние. Той е строг и безпощаден към ония, които от глупост или тъпа хитрост прибягват към лъжа и коварство. Вървете и говорете само истината и не се опитвайте да извъртате и да криете нещо, защото ще намеря време пак да се видя с вас и тогава се сърдете на себе си!… Отведете арестуваните! — заповяда той на надзирателите.

Отведоха ги. Двамата следователи и Шитовцев си отидоха, а Зарандиа се нахвърли върху Искандер ефенди. Не зная как да предам тази лавина от ярост и гняв, която се стовари върху главата на собствения му агент. Във всеки случай онова, което трябваше да изслушат моллите и Кара Исмаил, беше майчина милувка в сравнение с това, на което бе подложен Искандер ефенди. Като го слушах и на мене самия взе да ми се струва, че за всички услуги, оказани на турското разузнаване от Хаджи Сеид, Кара Исмаил и четиримата молли, е отговорен единствено ефенди Искандер Юнусоглу. Зарандиа бушува около двайсетина минути, изведнъж се обърна рязко към мене и каза:

— Моля ви, ваше сиятелство, дайте ми право да арестувам този негодник въз основа на данните, с които вече разполагаме.

Помислих малко и казах, че не мога да позволя да се нарушава законът и че за ареста са необходими допълнителни доказателства. Тогава Зарандиа накара Искандер ефенди да му подпише декларация, че няма да излиза извън града, и със собствените си ръце го изтласка от кабинета. Разбрах, че истинският разговор с Хаджи Сеид едва сега ще започне и един господ знае докога ще продължи, затова предпочетох да напусна кабинета на Зарандиа заедно със своя помощник.

Оказа се, че Зарандиа бе държал Хаджи Сеид до сутринта и на другия ден самият той дойде в управлението чак в четири часа следобед. Докато го чакаше, секретарят ми съобщи, че вече трети път идва човек на Хаджи Сеид и казва, че носи важно известие за господин подполковника, което трябва да му се предаде незабавно.

— Незабавно?… Веднага уведомете Зарандиа!

Новите отношения, установени между Хаджи Сеид и началника на политическото разузнаване, не бяха тайна за мен и не ме учуди известието, че ефенди Искандер Юнусоглу, като се върнал късно през нощта, моментално си събрал багажа и изчезнал. Тъкмо за това Хаджи Сеид бързаше да уведоми Зарандиа.

Когато противникът е затворен в крепост, обсаден е отвсякъде и вече е изял всички коне и плъхове, а водопроводът е прекъснат, тогава единственото, за което той мечтае и се моли, е да спаси живота си. Нека си представим, че на обсадения не само му предлагат мир, но дори го канят да стане съюзник в похода срещу трета държава, като му обещават и гарантират големи трофеи… Тъкмо в такова положение бе изпаднал Хаджи Сеид. Зарандиа без усилия го убеди, че обвинението в шпионаж обещава в най-добрия случай вериги и каторга на Сахалин. Алтернативата бе: пълна капитулация и сътрудничество. Те се пазарили изнурително дълго и най-после Хаджи Сеид приел всички условия на Зарандиа. Какво ли друго му оставало? Подписал всичко, което му било поискано да подпише и си тръгнал дълбоко, непоколебимо и завинаги убеден, че Зарандиа — това не ти е „французчето“, с което можеш някоя вечер да сключиш договор за сделка, а на сутринта да изпратиш на марсилския му адрес заедно с полицата и съобщението, че сделката е анулирана без обезщетение за неустойка.