Иво Андрич
Прокълнатия двор (9)

VIII

След два-три дена се разбра, че няма да го разпитват за дългите разговори с Кямил. Значи, всичко е свършено и — погребано. Изчезнаха страхът и изчакването, но не стана ни по-хубаво, ни по-леко. Напротив. Започна времето без Кямил. Не го забрави, но чувствува в себе си, че вече не го чака.

Още е истинска лятна жега. В Двора всичко е както всякога. Пускат едни, а на тяхно място идват други, но това не се забелязва. Всички са второстепенни и маловажни. Дворът живее сам за себе си, със стотици промени и все същият.

Всяка сутрин се събират под сянка същите или подобни живи кръгове арестанти. Фра Петър застава до първия, „съседския“ кръг. Тук всичко е същото. Заим пак се жени и развежда с някакви нови жени и пак едни грубо го обвиняват в лъжа, а други го слушат. Той е блед, зеленикав и черен в лицето, като че боледува от жълтеница. А погледът му, несвързан с това, което говори, шари, нещастен и безумен от страх и от скритата мисъл за наказанието, което го чака, ако се докаже това, в което го обвиняват.

И останалите говорят за жени, само че по друг начин. Най-много се чува човекът пехливан с хрипливия басов глас. Но за минута са го накарали да млъкне и заедно с другите и той слуша как един възрастен моряк разказва за младата гъркиня, която прислужвала в тяхната кръчма.

— По-едра и по-здрава жена не съм виждал. Галера. А гърдите си носи пред себе си като две възглавници. След нея се движат две меки половини. Само играят. Всеки протяга ръка и хваща, където може и колкото може. Тя се брани, брани я и господарят й, щърбавият грък, но кой може да върже ръцете на моряците? Няма, няма и току я ощипят. И най-после трябваше да напусне работата си. Поне господарят казва така. Но не е било така, той, хитрецът, я скрил в къщата си и я пази за себе си. Ругаят го моряците и въздишат: „Их, язък, каква жена, като копа сено!“ — „Като копа, като копа! — казва гъркът повече за себе си. — Ама ако беше продължило така, да щипе, който завърне, какво щеше да стане? Сламка по сламка и щяхте да разнесете копата. Негодници!“

— Их — бунтува се хрипливият бас. — Их, их, какви сте! Само за тия кръчмарски мръсници знаете да говорите! И само за гадни работи! Их!

Започват обяснения, от които басът излиза победител: всички принуждават моряка да мълчи и карат баса да продължи някаква история, която е започнал по-рано. И той продължава да разказва нещо възбуждащо и неясно за някаква жена с изключителна красота, родом от Грузия, която тук в Стамбул направила чудеса и умряла млада.

— Това си е такъв род. Баба й била прочута хубавица. Цял Тифлис полудял по нея. Да. Скрили я при роднини в едно селце, доста далече от Тифлис. И поради нея това селце сега се нарича Седем носила, а преди това се е наричало иначе, не зная как. Защото заради нея и нейната красота за половин час паднали седем мъртви глави около нейната къща. Сбили се сватбари и грабители. Три семейства се почернили. А тя умряла от скръб. Не е вехнала полека, а като че от мраз била попарена. Наведнъж. Но и на умиране не искала да каже кого е обичала, нито дали той е някой от загиналите, или е от живите. Ето, от тази своя баба наследила хубостта, снагата, очите…

— Да — казва някой от кръга, — то се знае, че грузинките имат чудни очи.

— Какво се знае? Откъде се знае? Какво знаеш ти, слепецо, за тия работи?

— Защо да не знае? Като че само ти си на тоя свят! — протестират някакви гласове.

— Не прекъсвайте човека, нека говори! — настояват други.

— Говори, адаш, и не обръщай внимание на никого.

Със силен глас и гневно движение на ръката, с гримаса от погнуса едрият човек махва с ръка:

— Мързи ме да говоря бе. Струва ли си да говориш на това сляпо куче?

Но всички настояват и накрая както винаги някак си го успокояват и все още сърдит, той продължава историята за жената от Грузия и за нейните очи.

— А когато ми каже някой „имаше чудни очи“, на мене ми притъмнява. Какви очи, кьорав да ходиш! Като погледнеш тези две очи, ти не си помисляш, че са неща за гледане, каквито всеки има на лицето си, а че са две небесни поляни, от слънце и месечина озарени. Какви звезди и облаци, какви чудеса има в тези поляни! Клети адаш! Гледаш и се вкаменяваш, и се топиш. Изчезваш. Мигар са само „две очи“?! И те, разбира се, гледат, но това е нищо, това е последното нещо. Очи! Какво са тези очи на главата, които имаме и които ни показват да минем пред вратата и да не бутнем лъжицата покрай устата си? А какво са тези две чудеса небесни? Тук няма сравнение. Това се е случило веднъж на тая земя; веднъж и никога вече. И по-добре. По-малко мъка и скръб. Такива очи не би трябвало да умират както другите или не би трябвало да се раждат на тоя свят.

Човекът изведнъж млъкна. Гласът му изневери. От кръга дума не се чу, нито забележка. Това трая един миг. А после пак започна някакъв спор и смях и объркана глъчка от смесени гласове и цветисти псувни.

Докато следеше малко отдалеч разговора в кръга, фра Петър почувствува човек зад себе си. Когато се обърна да тръгне, пред него стоеше Хаим.

В разходките си из двора той редовно попадаше на Хаим, който, гонен от безпокойство и цял изтръпнал, непрекъснато менеше мястото си. Където и да се настани със своя вързоп, вече го чака неговото съмнение във всеки и във всичко. И веднага предприема своите „предохранителни мерки“. А след ден-два напуща и това място и търси ново и по-сигурно леговище. При срещите си с фра Петър понякога минава, като че не го познава, понякога само го поздравява с леко движение на главата, като многозначително примигва, а понякога се приближава и разговаря свободно, докато пак не се досети за нещо и не се отдалечи.

Така и сега сам застана до фра Петър и сам започна разговор за човека с хрипливия бас. И за него знаеше всичко.

Това е човек от прост произход, който поради голямата си сила и изобретателност попадна в по-отбрано общество. Няколко години бе първенец по пехливанлък, известен в цяла Турция. Бе военен доставчик, притежател на кръчма, посредник във всякакви работи. Много пари са минали през ръцете му. Иначе комарджия и пияница, и най-вече женкар. Така хвана някаква болест. Никога не е имал чисти ръце и не е различавал своето от чуждото, но някак всичко му се разминаваше, докато имаше сила и ум. От две-три години започна да пада по-ниско и по-ниско, почна да губи всякаква мярка. Жените му изпиха мозъка и започна да пропада. Най-после някогашната му среда го прати по дяволите. Смеси се с най-низките престъпници. Така като многократно фалирал човек и измамник стигна дотук. Вече втори месец е тук, под следствие, и добре вижда как от ден на ден все повече пропада и как се изпарява и малкото ум, който му е останал. Вече не прави разлика между това, което бива и което не бива. И само за жени говори. Това е болест. Той явно, не би могъл и да си представи, че някъде може да съществува любов, страст или само помисъл за любов и той да не участвува в тях. И се топи и изчезва като парче захар във вода. От някогашния дерибей и разсипник не е останало почти нищо освен това безплодно препиране с безделниците и постоянната му нужда да говори и разказва. Напоследък е станал по-чувствителен и някак си изтънчен. Разказите му стават все по-живи и по-богати. Неговият някога прочут силен глас сега е прегракнал, постоянно е развълнуван, на моменти се прекъсва от сълзливи хълцания, които той напразно прикрива и маскира, като нахоква тези, които го заобикалят.

— Той не може вече да не говори. Обръчите са отслабнали и виждате, че капе от всички страни. Готов е!

Със сигурен, повишен глас, почти весело продължаваше да говори Хаим за всичко и за всекиго. Но изведнъж трепна, огледа се наоколо като пробуден, примига с двете очи, като даваше с това на събеседника си тайнствен и неразбираем знак, и без поздрав се отдалечи с бавни крачки, с наведена глава, като човек, който търси нещо, което не е изгубил.

А фра Петър продължаваше разходката си из Двора, до някой друг кръг, питаше се има ли някъде разумен човек и разговори и търсеше малко забрава и развлечение, както се търси лек.

Казахме вече и вярно е, че животът в Двора всъщност никога не се променяше. Но променя се времето и с времето — картината на живота пред всеки от нас. Започваше да се мръква по-рано. Появяваше се страх при мисълта за есента и зимата, за дългите нощи или дъждовните студени дни. И животът пред фра Петър беше винаги същият, но като някакъв тесен и все по-слабо осветяван коридор, който не се променя видимо, но за който се знае, че всеки ден става с един-два пръста по-тесен. От това у арестантите се появяваха кратки, но непреодолими моменти на страх, на който се поддават и най-силните, поне за миг.

За тези дни фра Петър разказваше много. Той се повдигаше от време на време и се наместваше на възглавницата, загледан в снежната далечина и следейки спомена в дирята му, разказваше с понижен, но ясен глас:

„Виждам, продължи се това мое затворничество за права бога. Докато дружех с клетия Кямил и бях загрижен за него, някак по-малко мислех за себе си и за своята неволя. А сега не мога да се отърва от това. Подканям се сам към търпение, но търпението ми изневерява. Дълга нощ, още по-дълъг ден, а тежки мисли. Най-тежко ми бе, дето знам, че съм невинен, а нито ме разпитват, нито някой отвън ми съобщава нещо. Когато си помисля за това, кръвта ми нахлува в главата, та ослепявам и ми идва да викам с цял глас. Но се примирявам, търпя и се ям вътрешно и само се питам какво ли още ме чака. Всичко виждам, само изход не виждам. Няма с кого да поприказваш, а безделието те убива. Това ми е най-тежко. Не съм свикнал. Ни книги, ни инструменти. Разпитвах дали има някаква работа за мене: да се поправи воденичка за кафе, да се навие някой часовник. Каквото и да е. Защото аз съм от този еснаф. Но пазачът ме гледа и дума не отронва. Моля го да пита старейщината. На другия ден ми казва: «Стой си мирно и не споменавай вече за това!» И ми обръща гръб. Исках да се извиня, но той се обръща към мене и грозно ме измерва.

— То може някой да си набави скришом пила или длето, за да излезе по-лесно оттук, но сами да му ги дадем, това не може. Не си го измислил хубаво.

И като каза това, плю и си отиде. Останах като попарен. Исках да викам след него, че съм невинен и че дори не съм помислял за бягане. Сълзи ми бликнаха от срам. Сам не зная защо. Но като поразмислих, видях, че човекът има право. И яд ме беше повече на себе си, отколкото на него. Къде ми беше умът? Когато хората попаднат тук, където аз съм попаднал, никой не може да им вярва. А аз бях забравил къде съм!

И така, в безделие и тревога чакаш да мине денят и да дойде нощта, която минаваше още по-бавно.

Един ден пуснаха и двамата търговци от България и вместо на заточение те тръгнаха за домовете си. По обичай и за себап те ми подариха рогозката, на която лежаха. «Вземи — каза ми единият, — та и тебе слънце да те огрее.» И все си шепнат и обръщат глава настрана. Отидоха си като две сенки. Не смееха дори да се радват. Без тях ми стана още по-тежко. И въпреки всичките си грижи пак мисля за Кямил, за неговите разкази и за злата му съдба. Започна да ми се привижда.

Подраня така, още в зори, и едва дочакам да се отвори вратата. Изляза от оня смрад и онази теснотия, умия се на чешмата, па седна и се наслаждавам, докато още не е плъзнал народът от своите килии. А какво е разсъмването в Стамбул! Не може да се опише. Нито съм виждал такова нещо, нито ще го видя някога. (Като че бог е пожелал да даде цялата красота на врага!) Небето поруменее и слезе на земята; има от него за всекиго — и за богатия, и за сиромаха, и за султана, и за роба и арестанта. Седя си така, възхищавам се и пуша, ако има какво, а от тютюна все главата ми се замайва. Димът се носи около мене, а над мен се навежда Джем — Кямил, недоспал, блед, с насълзени очи. И аз разговарям с него просто, сърдечно, както никога не можах да му говоря, докато той беше тук и докато се виждахме, както бих разговарял с някой млад фратер от моя манастир, когато го нападне taedium vitae^[1]. Хващам го за раменете и го разстърсвам.

— Подранил си, зората си преварил! Съмна се, Кямил ефенди! Хей!

А той клати глава.

— За мен — казва, — е среднощ, а зора, все едно е. Няма разсъмване.

— Ама как няма, клети братко? Не хули и не говори неразумни неща. Докато има мрак, ще има и съмване. Виждаш ли тая божия красота?

— Не виждам — казва той с наведена глава, а гласът му пресеква.

И на мен ми става жал за него и не зная какво да направя, за да му помогна. Около нас целият Прокълнат двор е облян от блясък.

— Хайде, клети, не говори така и не си греши душата. Ще даде бог да оздравееш ти от своята болест и здрав и свободен, ще се нагледаш на щастие и на красота. А той само навежда глава.

— Аз — казва, — добри човече, не мога да оздравея, защото аз не съм болен, а съм си такъв, а от себе си никой не може да оздравее.

И все така говори какво ли не, заплетено и неясно, но тъжно; най-коравия човек да разплаче. Напразно го утешавам. Коря го бащински, че не вижда това, ксето е около него, а вижда, каквото няма. И право да си кажа, някак и за мене се помрачава ясното утро. И пак обръщам на шега. Вадя тютюн.

— Хайде да запалим по една и да тръшнем злото на земята. Бива ли?

— Бива — казва той по-скоро заради мене, — бива!

И взема да пуши, но кой знае къде е неговата мисъл. А пуши като с мъртва уста и ме гледа през сълзи нещастният Джем. Цигарата му изгасва.

Някъде някой викне (двамина се сбили) и ме сепва. Стресна се, а до мене няма никого. Цигарата ми е изгаснала, а ръката ми още е протегната. Та аз съм разговарял със себе си! Плаша се от лудостта като от заразна болест и от мисълта, че тук и на най-здравия човек с течение на времето започват да му се явяват видения. И почвам да се боря с тия мисли. Укорявам се, напрягам се да си спомня кой съм и какъв съм, откъде съм и как съм дошъл тук. Повтарям си, че освен тоя Двор има и друг, различен сеят, че това не е всичко и не е завинаги И се мъча да не забравям това и да остана с тия си мисли. Но чувствувам как Двора, като водовъртеж, тегли човека към някакво тъмно дъно.“

И за най-коравия човек не е лесно да прекара деня и да чака мръкването с такива мисли; а денят не носи нито промяна, нито надежда. Само Хаим ако се приближи. Той се приближава всеки ден, но с него не може да се води истински разговор. Той, клетият, все по-дълбоко затъва в своите мрачни приказки и въображаеми страхове. Напразно фра Петър всеки път го пита не е ли чул нещо за Кямил. Нищо не знае и това вече не го занимава. Като че и не си спомня за младежа от Смирна. У него всичко кипи от други, нови страхове и обвинения, които разказва също така разпалено и с подробности, като че всичко сам е видял и преживял, но и тях също така бързо забравя. Изглежда, че в целия свят за него няма достатъчно черни новини, неправди и страдания. Всичките той бързо преработва в себе си, разказва ги и забравя.

Дойде Хаим след цял ритуал от някакви „мерки“, сяда до „единствения човек, на когото тук може да се вярва“, а фра Петър се насилва да бъде весел, потупва го по рамото.

—Какво има, Хаиме, разтухо моя, какво ново има?

Но Хаим го гледа с втренчения тъмен поглед на своите нееднакво поставени зеници и като че не чува неговите думи, казва с мрачен глас:

— Слушайте, не зная дали вие сте мислили за това, но на мен напоследък все повече ми се натрапва мисълта, че тук няма здрав човек с чиста памет. Вярвайте! Всеки е болен и луд: и стражарите, и арестантите, и шпионите (а почти всички са шпиони!), да не говорим пък за най-лудия, за Карагьоз. Във всяка друга страна на света той отдавна би бил в лудницата. С две думи, всички са луди освен вас и мене.

Гласът му трепереше. Това накара фра Петър да повдигне очи и да го погледне по-добре. Хаим беше станал още по-слаб, все така необръснат, със зачервени и сълзливи очи, като че дълго е седял край някакво задимено огнище. Главата му леко потреперваше, а гласът му беше сипкав и задъхан.

— Всички до един са луди, честна дума!

Фра Петър почувствува някакво неудобство и леки тръпки в тила. Стори му се за миг, че Прокълнатия двор наистина няма изход.

А така се случило, че същия ден той получил първата радостна новина отвън.

Разхождал се както всяка сутрин из двора. Двама млади арестанти, почти деца, се гонели, като правели кръгове около фра Петър и се криели зад него. Било му неудобно, но кръговете все повече се стеснявали. И преди да успее да се отдалечи от палавите момчета, единият от тях, както тичал, се прилепил съвсем до него, като към жив подслон, и фра Петър усетил как пъхнал в ръката му някаква сгъната хартия. Младежите продължили да тичат далече от него, а той, смутен и уплашен, се прибрал в дъното на двора. На хартията било написано по турски от непозната ръка: „Перкай ще бъде пуснат на свобода след ден-два.“

Неспокойно прекарал този ден и нощта след него. По всичко личало, че само фра Тадия може да бъде човекът, който е изпратил тая вест.

А на сутринта наистина дойде пазачът и му каза да си прибере нещата и да се приготви за пътуване. Надвечер бе изведен и изпратен на заточение в Акра. Дори и да не беше сигурен, че бележката бе от фра Тадия, сега се увери в това, защото той никога нищо в живота си не бе предвидил точно.

Тази нощ от азиатския бряг, където трябваше да се съберат заточениците преди тръгване, фра Петър за пръв и последен път видя Цариград в цялото му величие и красота. Въздухът бе топъл и сладникав. И той се чувствуваше смутен и изгубен между двете десетки спътници. Нощ без звезди и месечина. А пред него на едната, цялата страна на мрачния хоризонт се издигаше вечерният Стамбул, приличен на фойерверк, който е спрял в полета си. Беше рамазан и по минаретата на всички джамии горяха лампички, които трептяха като правилни съзвездия над безбройните градски светлини. Повечето осъдени седяха с наведе и глави. Някои дори лежаха. Фра Петър гледаше известно време това, което през деня е Стамбул и което сега могъщо и предизвикателно се издига като искряща вълна към невидимото небе, в безкрайната нощ. (Колко нещо е трябвало, за да се запалят толкова лампи? Кой ще може някога да ги угаси?) Струваше му се, че тук няма място за Прокълнатия двор. И все пак той е някъде там, на един от малките тъмни хълмове, между гъсто пръснатите светлини. Уморен, той най-после се обърна на другата страна, към мрачния, мълчалив изток, но и тук, както там — на осветения край на хоризонта, — мисълта му бе за Прокълна тия двор. Тя тръгна с него на път и го придружаваше наяве и насън до Акра, през време на престоя му в Акра и след това.

— И в Акра видях и преживях много неща. Нещо съм ти разказвал, но има още да се разказва. Тук срещнах доста заточеници, от различни вери и народности, и виновни, и повечето невинни. Мнозина от тях бяха прекарали по няколко месеца в Прокълнатия двор и познаваха Карагьоз. А един млад човек от Ливан бе усвоил походката и гласа му, та се изпокъсвахме от смях, когато се разхождаше пред нас и викаше: „Какво казваш, хич ли не си виновен? Е, това е хубаво, на нас точно един такъв ни трябва!“ Това беше един дебел човек, аршин дълъг, два широк, с голяма обръсната глава и очила от дебело стъкло и целият някак направен от шеги и смях. Беше католик. А когато се поопознахме и аз му казах кой съм и откъде съм, разбрах, че е много по-умен и по-опасен, отколкото се показва. Политик някакъв, изглежда. Шегува се, шегува, па току седне до мене и каже през смях: „Ах, добър е, добър е Карагьоз.“ Аз се чудя: „Как добър, да му се не види доброто!“ — „Не, не, той е тъкмо човек на мястото в днешно време“ — отговаря ми. А после ми каже със съвсем друг глас, на ухото: „Ако искаш да разбереш каква е някоя държава и какво е нейното управление, и какво е бъдещето й, гледай да научиш колко честни и невинни хора в нея са по затворите, а колко злодеи и престъпници — на свобода. Това най-добре ще ти покаже.“ И всичко това ми казва като между другото, после веднага става и с ръце в джобовете ходи и вика като Карагьоз и всички ни разсмива. А сред тия шеги и смях аз винаги мислех за Кямил и мъчно ми беше, че няма с кого да разговарям за него. Защото, струва ми се, никога не ми е било толкова жал за някой човек.

Осем месеца остана фра Петър в Акра. И чак тогава, по застъпването на своите фратери и на някои видни турци, бе пуснат и се върна в Босна, точно по същото време, по което преди една година тръгна с фра Тадия Остоич, който през цялото това време остана в Цариград и тропа по всички врати да го освободи.

И тук е краят. Няма вече нищо. Само гробът между невидимите фратерски гробове, изгубен, както се губят снежинките в дебелия сняг, който се простира като океан и превръща всичко в студена пустиня без име и без признак на живот. Няма ни разкази, ни разказвания. Като че го няма и света, за който си струва човек да гледа, да ходи и да диша. Няма го Стамбул, нито Прокълнатия двор. Няма го и младежа от Смирна, който някога умря преди физическата си смърт, когато помисли, че би могъл да бъде нещастният султанов брат Джем. Нито клетия Хаим. Нито черната Акра. Нито човешките злини, нито надеждата и съпротивлението, които винаги ги придружават. Нищо няма. Само сняг и простата истина, че човек умира и отива под земята.

Така си мислеше младежът край прозореца, унесен за миг в спомените за разказите и осенен от мисълта за смъртта. Но само за миг. Най-напред слабо, а после по-живо, като при бавно събуждане, до съзнанието му все по-силно достигаха гласовете от съседната стая, разнородният звук от металните предмети, които падаха тъпо върху купчината, и суровият глас на фра Миьо Йосич, който диктуваше описа на инструментите, останали от покойния фра Петър:

— По-нататък! Пиши: един трион от стомана, малък, немски. Един!