Иво Андрич
Прокълнатия двор (2)

I

Това е истинско градче от затворници и стражари, което левантинците и моряците от различни народности наричат Deposito, но което е по-известно с името Прокълнатия двор, както го наричат народът и почти всички, които имат с него каквато и да било връзка. Тук идват и оттук минават всички, които всекидневно биват арестувани в този голям и многолюден град заради престъпление или заподозрени в престъпление, а престъпления тук има наистина много и най-различни и съмнението се разпростира надалече. Защото цариградската полиция се придържа към свещения принцип, че е по-лесно да се пусне невинен човек от Прокълнатия. двор, отколкото да се търси виновния из цариградските кьошета. Тук се извършва голямото и бавно отбиране на арестуваните. Едни се подлагат на разпит, за да бъдат съдени, други излежават тук краткотрайното си наказание или ако се разбере, че не са виновни, биват пускани, а трети се изпращат на заточение в далечни краища. А това е и големият резервоар, от който полицията подбира лъжесвидетели, „примамки“ и провокатори за своите нужди. Така Двора непрекъснато пресява пъстрата тълпа на своите жители и винаги пълен, непрестанно се пълни и опразва.

Тук има малки и големи престъпници, от момчето, което е откраднало от сергията грозд или смокиня, до международни измамници и опасни крадци, има невинни и набедени, малоумни и побъркани или по погрешка доведени хора — от Цариград и от цялата страна. Преобладаващо мнозинство са цариградските арестанти, истински избор на най-лошото от най-лошото, което гъмжи по цариградските пристанища и пазарища или се крие из вертепите по покрайнините на града. Крадци, джебчии, опитни комарджии, големи измамници и изнудвачи, бедняци, които крадат и мамят, за да живеят, пияници, гуляйджии, които забравят да платят каквото са пили, или кръчмарски скандалджии и бледи и посърнали клетници, които търсят от упоителните билки това, което не са могли да получат от живота, и затова се наслаждават на хашиша, пушат или дъвчат опиум и не се спират пред нищо, за да се доберат до отровата, без която не могат; непоправимо порочни старци и непоправимо опропастени от порока младежи; хора с какви ли не извратени инстинкти и навици, които те не крият и не смекчават, а често показват пред очите на всички, пък и когато ги крият, не могат напълно да ги скрият, защото те се обаждат на всяка крачка чрез техните дела.

Има най-различни убийци и такива, които вече няколко пъти са бягали от каторга и поради това са оковани тук, преди още да, бъдат съдени и осъдени, те предизвикателно дрънкат със своите окови и псуват бясно и желязото, и оня, който е изнамерил веригите.

Тук пристигат и всички онези, които са изпратени за наказание като заточеници от западните области, и тук се решава тяхната съдба: или с помощта на цариградски връзки и защитници се освобождават и връщат в къщи, или биват изпратени на заточение в Мала Азия или в Африка. Това са така наречените „проходящи“, обикновено по-възрастни, по-видни хора в своя край, представители на отделни религии или групи, забъркани в бунтове и безредици там нейде в своята страна и обвинени от властта или наклеветени от своите противници като политически престъпници и бунтовници. Те донасят пълни сандъци и дисаги с дрехи и вещи и с мъка се защищават от цариградските нехранимайковци, с които трябва да делят килията. Загрижени и мълчаливи, те се държат настрана, доколкото могат.

Петнадесетина едноетажни или двуетажни сгради, строени и достроявани в течение на много години, свързани с висока стена, затварят грамадното, продълговато и стръмно дворище със съвсем неправилна форма. Само пред сградата, в която са пазачите и канцелариите на управата, има малко калдъръм; всичко останало е сива и твърда утъпкана пръст, от която трева дори не успява да изникне, толкова хора я тъпчат от сутрин до вечер. А две-три бедни и анемични дървета, пръснати по средата на двора, редовно изранени и обелени, живеят мъченически живот независимо от годишните времена. Това широко, криво дворище, покрито със засъхнала кал, денем прилича на панаир от различни раси и народности. А нощем цялата тълпа се вкарва в килиите, по петнадесет, двадесет и тридесет души във всяка. И тук продължава шумният и пъстър живот. Спокойните нощи са редки.

Закоравели цариградски нехранимайковци, които не се боят от стражарите и не зачитат никого, пеят безсрамни песни и отправят безсрамни предложения към своите любимци от съседните килии. Невидими хора се карат за място и легло; окрадени викат за помощ. Някои скърцат със зъби насън и въздишат, други хъркат като заклани. Голямата килия живее тогава само със звукове, като джунгла в тъмнината. Чува се ту необикновено провикване, ту въздишки като речитатив, ту две-три проточени думи от песен, която тъжно и безплодно заменя най-различни чувствени желания, ту неразбираеми гласове, гърлени и тежки.

И отвън достига шум, защото двукрилата старинна порта, която се отваря и затваря със скърцане и тракане, нощем приема и изхвърля хора, поотделно или на групи. Нощем се отвеждат осъдените за изпълнение на наказанието или на заточение. А често след някой голям побой в пристанището довеждат запенени, разчорлени и окървавени мъже, още разгорещени от гняв, от алкохол и от получените и нанесени удари. Те ръмжат един срещу друг, заканват се и гледат, ако могат, да ударят противника още веднъж, промъкват се между забързаните стражари. А когато ги разделят и затворят, те още дълго не се успокояват, а от килиите се провикват към противниците си с тежки закани и псувни.

Когато съмне, за здравия и чист човек става малко по-леко. Само малко по-леко. Целият този свят от задушните килии нахълтва в широкия двор и тук, на слънце, се пощи, превързва раните си или продължава грубите си шеги и безкрайните остри препирни и мрачни разчиствания на сметки. Образуват се тихи и шумни кръгове. Всеки кръг има свое средище. Това е или групичка комарджии, или шегобийци, или един-единствен човек, който тихо пее или декламира мръсни и смешни куплетчета, или някакъв наивен бърборко, или завеян маниак, с когото онези от кръга евтино и дръзко си правят шеги.

Фра Петър се приближава до някой от тях, слуша и гледа малко отдалеч. („Добре, че съм цивилен, та никой не ме знае кой съм й какъв съм!“)

Тук, край неговото здание, всяка сутрин под сянката се образува малък кръг около някой си Заим. Това е дребен и прегърбен човек с плах вид, който говори тихо, но уверено и въодушевено, говори винаги за себе си и все на едро. Разказва все за едно и също нещо и така го преувеличава, и в толкова различни варианти, че човек би трябвало да живее поне сто и петдесет години, за да преживее всичко, което той разказва.

Слънцето едва се е подало, а разговорът вече е започнал:

— Ей богу, ти си видял свят, Заим ага.

— Видял съм, ама каква ми е ползата, като ето, пострадах, хората са мръсни и не дават на честния човек да живее. А съм обиколил много места и навсякъде ми беше добре — и хората ме почитаха и викаха, пък и аз се държах както трябва и знаех с всеки да се отнасям добре и почтено.

Гледа след това мълчаливо пред себе си, като че чете някакъв бележник, и започва, сякаш продължава оттам, дето е прекъснал.

— В Адапазар забогатях и се ожених. Добра и умна жена имах. Хората много ме почитаха и бояджийската ми работилница бе първа в града.

— И защо не остана там?

— Е, „защо“? Дяволът ме надума, та взех още една жена. И от тоя ден всичко тръгна наопаки. Доволен бях първите дни. Трябва да си призная. Но какъв нрав имаше! Нищо, че се скара с първата ми жена и че направи къщата ми пъкъл, но тръгна по града и дето казват: в едната ръка със слама, а в другата с огън. Където отиде, кавги и омраза всява. Очите на човека, дето казват, можеше да скара. Братята на първата ми жена почнаха да ме гонят. Всички ме намразиха. И аз, като видях, че губя име и мющерии и че ще си изгубя и главата, ако върви така, разпродадох стоката и инструментите тайно, да не е без пари, па тръгнах пак по света.

— Их, братко! Язък! — казва някой загрижено.

Заим тъжно поклаща глава, като че само той знае колко голяма е загубата.

— Е, беглецо мой, защо не изгони тая твоя отрова, ами си тръгнал да бягаш от такова имане! — казва с хриплив бас един добре сложен, като атлет, мъж от кръга.

— „Изгони, изгони!“ То не е така лесно, Да знаеш каква жена беше! Не можеш да се отлепиш от нея, а виждаш, че те погубва.

— Я стига! Аз бих я изгонил, па ако ще да има слънце между краката и месечина на корема си.

Това казва пак атлетът и ядосано напуска кръга, като махва с ръка.

— Е, жена, жена — какво е това! Като угасиш свещта, всички са еднакви.

А дребният човек продължава да разказва как е отишъл в Трапезунд и се оженил там за имотна вдовица.

— Пазеше ме като очите си. Там пък колко добре си поживях четири години! Но за мое нещастие разболя се жената и умря и аз от жал не можах да остана там, пак разпродадох всичко и тръгнах по света. Работех навсякъде и навсякъде ме ценяха и обичаха за златните ми ръце. До Солун стигнах. И там се ожених…

— Пак!

— Четири занаята знам и единадесет пъти съм се женил.

— Е, е! И какво стана? — питат от кръга.

— Какво да стане? Измамиха ме чифутите, нейните роднини. Ако можех сега да си взема само половината от онова, което ми дължат, щях да стана богат човек. И лесно щях да се отърва от тая клевета и да се избавя оттук.

А „клеветата“ е, че разпространявал фалшиви пари. И най-лошото е, че не за първи път го обвиняват в такова нещо. У него това е като някаква болест. Щом се отърве от едно обвинение или излежи затвора, веднага се залавя с нещо подобно и понеже е несръчен, веднага го хващат. И въпреки това не престава да мечтае (и да лъже) за щастлива женитба и за своите „четири хубави занаята“. Сега трепери от тежкото наказание, което го чака, ако работата се докаже, и се опива и залъгва с лъжи, полулъжи и полуистини, които по цели дни разказва на безделниците, жадни да се присмиват някому. Щом се разтури един кръг, той се лута из двора като прокълната душа и отива към друг кръг. С някакъв погребален и плачевен израз на лицето слуша шегите, на които другите се смеят гръмко и непринудено. Слуша какво говорят и чака удобния момент дълго, скромно и търпеливо. И когато му се стори, че този момент е настъпил, изведнъж се намесва. Някой спомене някаква страна, например Египет, Заим го прекъсва с готов разказ.

— Имах аз жена египтянка. Беше по-възрастна от мене и тъй ме гледаше, майка рождена не би могла по-добре да гледа. Две години живяхме хубаво. И име си спечелих сред гражданството. Но какво да правиш? Един ден…

И пак идва някой разказ за някаква измислена страна и за брачна несполука, който едни слушат с насмешливи подмятания, а други си отиват още в началото, като махат с ръка и не щадят клетия Заим.

— Това му е осемнадесетата.

— Довиждане! Съобщете, когато свърши разказа.

Но този разказ на маниака и неизлечимия фалшификатор Заим, който мечтае за спокоен живот със съвършена жена, се губи бързо в оглушителния вик от съседната група, сред която е пламнала свада с псувни, каквито не съществуват сред хората извън Двора.

Самото положение на Прокълнатия двор бе чудно, като че предназначено за мъчение и за по-големи страдания на затворниците. (И фра Петър често се връщаше на това, като се мъчеше да го опише.) От Двора не се вижда нищо от града, нито от пристанището и изоставения арсенал на брега под него. Вижда се само небето, голямо и безмилостно в своята красота, а в далечината, на отвъдната страна на невидимото море — малко от азиатския бряг и само по някой връх на непозната джамия или на гигантски кипарис зад стената. Всичко е неизвестно, безименно и чуждо. Така чужденецът живее постоянно с чувството, че е на някакъв дяволски остров, извън всичко, с което той дотогава е откривал живота, и без надежда, че скоро ще види тоя живот. А покрай всичките си други неволи затворниците, които са от Цариград, са наказани и с това, че не виждат и не чуват нищо от своя град; в него са, а като че са на сто конака^[1] далеч от него; и тази привидна далечина ги измъчва също както истинската. Поради всичко това Двора бързо, но неусетно променя човека и го подчинява на себе си, така че той започва да губи мярка за действителността. Забравя цялото си минало и все по-малко мисли за онова, което ще стане, та и миналото, и бъдещето му се сливат в едно-единствено настояще, в необикновения и страшен живот на Прокълнатия двор.

А когато небето се заоблачи и започне да духа задушният и нездрав южен вятър, който донася дъха на морската гнилота, на градската нечистотия и вонята от невидимото пристанище, животът в килиите става наистина непоносим. Мъчителният задух иде не само от пристанището, а блика от всички сгради и предмети; сякаш цялата земя, която Прокълнатия двор е притиснал, бавно гние и изпуска някаква воня, която трови човека, та чак хапката му пресяда и животът му омръзва. Бучи вятърът и като невидима болест пада върху всички. И тихите хора стават неспокойни и в странна раздразненост започват да се движат нервно, като търсят поводи за кавги. Като не могат сами да се понасят, арестантите предизвикват своите братя по страдание или стражарите, които в такива дни са също раздразнителни и сърдити на всичко. Нервите се опъват до болка или неочаквано се отпускат в опасни крясъци и безумни постъпки. Избухват остри, безпричинни сблъсъци, стига се до изстъпления, необикновени дори и за самия Прокълнат двор. И докато едни беснеят и влизат в разправии с всички, други, по-стари и затворени хора, цели часове клечат самотни и се обясняват с невидимите си противници с тих шепот или само с гримаси и слаби движения на ръцете и главата. Изглеждат като призраци.

В тези часове на обща възбуда озвереността, като заразата и бързия пламък, преминава от стая в стая, от човек на човек и от хората се пренася върху животните и мъртвите предмети. Неспокойни стават и кучетата и котките. Често и като стрели започват да сноват от стена до стена едри плъхове. Арестантите блъскат врати и удрят с лъжици по тенекиените съдове. Предметите сами падат от ръцете. От време на време всичко утихва от обща, болезнена изнемощялост. Но веднага след това с първия мрак в някои затворени килии се разнасят такива крясъци, че целият двор трепери и кънти. Към тях редовно се присъединяват и други килии със своята глъчка. Тогава като че целият Прокълнат двор реве и вика с всичка сила, в болезнена надежда, че някъде на върха на тая глъчка всичко това може да се нацепи и да се разпадне и да се свърши по някакъв начин, веднъж за винаги.

В такива часове целият Прокълнат двор кънти като огромна детска дрънкалка във великанска ръка, а хората в него подскачат, гърчат се, блъскат се един о друг и се удрят о стените като зърната в тази дрънкалка.

Надзирателят и неговите хора познават добре това въздействие на гнилия и опасен южняк и доколкото е възможно, избягват разправиите, защото и те самите са заразени и нервни, пазят портата, усилват стражата и чакат да спре южният вятър. От практика те знаят добре, че всеки опит да се „въведе ред“ би бил опасен и невъзможен, защото нито има кой да извърши това, нито пък някой би го послушал. А когато здравите северни ветрове наистина надвият южняка и когато малко се поразведри, слънцето изгрее и въздухът се прочисти, арестантите весело се пръсват из двора на групи, пекат се на слънце и се шегуват и смеят като оздравели болни или спасени корабокрушенци, а всичко станало през ония два-три дни на лудост лесно се забравя. Никой не може да си спомни нещо, дори и да иска.

Управител на това чудно и страшно заведение е Латиф ага, наречен Карагьоз. Този прякор отдавна му е станал истинско и единствено име и под това име той е известен не само тук, но и далеч зад стените на Прокълнатия двор. И с вида си, и с всичките си особености той е негово олицетворение.

Баща му бил преподавател в някакво военно училище; тих човек, любител на книгите и на размишленията, той се оженил на зряла възраст и имал само това дете, момче. Детето било живо и схватливо, обичало книгите и особено музиката и различните игри. До четиринадесет години момчето се учило добре и изглеждало, че ще тръгне по бащините си стъпки, но тогава неговата живост започнала да се превръща в бяс, а схватливостта му тръгнала по опак път. Момчето бързо взело да се изменя, дори и физически. Изведнъж наедряло и неестествено напълняло. Умните му кафяви очи започнали да шарят на четири страни. Напуснало училището и започнало да дружи със свирачи по кръчмите и фокусници, с комарджии, пияници и пушачи на опиум. То самото нямало някакъв особен дар за фокусничеството, нито истинска страст към комара или пиенето, но го привличал тоя свят и всичко, което се върти около него, тъй както го отблъсквало всичко, което спада към света на спокойните, обикновени съдби, на установените навици и задължения.

Буен и още неопитен, младежът бързо се заплел в съмнителните сделки и дръзките подвизи на своите другари и стигнал до конфликт със закона, и то неведнъж. Баща му го изваждал няколко пъти от затвора, като използувал своя авторитет и познанството си с хора с обществено положение, особено с началника на полицията — негов стар и добър училищен другар. „Възможно ли е моят син да обира къщи, да ограбва търговци и да отвлича момичета?“ — питал се отчаяният баща. А старият опитен началник му отговарял спокойно, но искрено: „Да краде, не краде, нито мами търговците, нито лично отвлича момичета, но станат ли някъде такива неща, можеш да бъдеш сигурен, че и него ще намериш там наблизо. Ако го оставим така, и той ще се поддаде на престъплението. Затова трябва да търсим някакво разрешение, докато е време.“ И началникът на градската полиция намерил „разрешение“, което смятал за единствено, тоест за най-добро: да вземе на служба при себе си младежа, тръгнал по лош път. И както често се случва, от младия човек, който вече бе заел своето място между комарджиите и мамините синчета, стана добър и ревностен стамбулски полицай.

Но това не стана изведнъж. Първите години той се колебаеше, търсеше своето място и го намери там, където най-малко можеше да се очаква — в работата против своите някогашни другари. Нахвърли се безмилостно върху скитниците, пияниците, джебчиите, контрабандистите и върху различните нещастници и безделници от тъмните участъци на Стамбул. Работеше със страст, с необяснима омраза, но и със сръчност, с познаване на тази среда, каквото само той можеше да има. Старите връзки му помогнаха да разшири кръга на своята работа, защото дребните престъпници издават големите. Сведенията се трупат, осведомителната мрежа заяква и се разширява. Изключителната старателност и успехите в службата го направиха след десетина години помощник на управителя на голямата „приемна“. А когато старият управител умря от сърдечен удар, той беше единственият, който можеше да го замести. Тогава започна неговото царуване в Прокълнатия двор. И продължава вече двадесет години.

Предишният управител, суров и опитен старец, имаше жесток, класически начин на управление. Главното за него беше светът на порока и беззаконието да бъде колкото е възможно по-ясно белязан и по-добре отделен от света на реда и закона. Отделният човек и неговата вина не го занимаваха много. Години наред той гледаше на Прокълнатия двор и на всичко, което живее в него, като на карантина, а на неговите обитатели — като на опасни и мъчно излечими болни, които с различни мерки, с наказания и страх, с физическа и морална изолация трябва да се държат колкото е възможно по-далече от тъй наречения здрав и почтен свят. А иначе във всичко друго човек трябва да ги предостави на тях самите. Да не им дава да излязат от своя кръг, но и да не ги закача без нужда, защото от допира с тях не може да излезе нищо добро или умно.

 

 

Новият управител с цялото си държание и с всички свои постъпки започна веднага да прилага съвсем други начини.

Още първата година, когато умря баща му, Латиф ага продаде голямата, хубава бащина къща в Новата махала и си купи един изоставен голям имот над самия Прокълнат двор. Цял в кипариси, той приличаше на изоставен остров или на старинни гробища. От Прокълнатия двор беше отделен със сенчеста урва с гора от благородни дървета и с цяла система от разни огради и високи стени. Тук, край богатите извори, между старите дървета той построи хубава къща, която гледаше към противоположната страна на падината и така бе защитена от южния вятър и от нездравия дъх на арсенала и пристанището. Къщата имаше това преимущество, че бе и много отдалечена от Прокълнатия двор, и много близо до него. С целия си вид, със спокойствието и чистотата си тя беше някакъв друг свят, на хиляда мили оттук, но въпреки това в най-близко съседство с Двора и невидимо свързана с него. Като си служеше с преки, достъпни само за него пътечки, Карагьоз можеше през всяко време на деня направо от къщата си да влезе незабелязано в Двора. (Така никога не можеше да се знае точно кога е и кога не е там, нито откъде може изведнъж да се появи.) Управителят често се ползуваше от тая възможност. Надзираваше лично и затворниците, и техните пазачи. И тъй като познаваше почти всеки от арестуваните, неговото минало и неговата сегашна вина, той с доста основание казваше, че знае „как диша Двора“. Дори и да не познаваше напълно отделния човек, той познаваше скитническата и престъпна душа и всеки миг можеше да застане пред него и да продължи разговора за неговата или за чуждата вина. Той познаваше също така, дори по-добре, всеки пазач и неговите добри и лоши, открити и скрити качества и наклонности.

Поне той така казваше и винаги се хвалеше с това. И така остана цял живот в най-тясна връзка със света на беззаконието и престъпленията, който на младини завинаги изостави, и същевременно над този свят и далече от него, отделен чрез службата си и чрез сенчестите си градини и недостъпните за други хора железни огради и врати.

От самото начало Карагьоз „действуваше отвътре“. С тоя свой необикновен метод той бе и много по-лош, по-непоносим и по-опасен, а в известен смисъл понякога по-добър и по-човечен от предишните управители. От безкрайното и странно преплитане на тези противоположности се състоеше неговото необикновено отношение към Двора и към всичките тия хора, които като бавна, мътна река преминаваха през него. Дори най-старите и най-лукави гости на Прокълнатия двор не можеха да схванат началото и края на тази игра на Карагьоз, която бе съвсем лична, пълна с неочаквани и смели обрати и ловкости, често в разрез с всички правила на полицейската работа и постъпки и с общите обичаи и навици на обществото. Още първата година той си спечели прякора Карагьоз^[2]. И наистина Двора и всичко, което живееше и ставаше в него, бе голямата сцена и постоянната игра на Карагьозовия живот.

Рано надебелял, космат и тъмнокож, той рано и остаря, поне на вид. Но видът му може ше да излъже човека. С всичките си сто оки, когато трябваше, той ставаше жив и пъргав като невестулка, а тежкото му и отпуснато тяло проявяваше в такива мигове сила на бик. Зад сънливото и сякаш мъртво лице и затворените му очи се криеше винаги будно внимание и дяволски неспокойна и пъргава мисъл, На това лице с тъмномаслинен цвят никой никога не беше видял усмивка дори когато цялото тяло на Карагьоз се разтърсваше тежко от вътрешен смях. Това лице можеше да се свива и разпуша, да се изменя и преобразява от израз на крайна погнуса и страшна заплаха до дълбоко разбиране и искрено съчувствие. Играта на очите в това лице бе една от големите ловкости на Карагьоз. Обикновено лявото му око бе почти напълно затворено, но между допрените клепки се чувствуваше внимателен и остър като бръснач поглед. А дясното око бе широко разтворено, голямо. То живееше само за себе си и се движеше като някакъв рефлектор; можеше просто да изскочи от своята орбита и също тъй бързо да се прибере в нея. То нападаше, предизвикваше, объркваше жертвата, приковаваше я на място и проникваше в най-скритите кътчета на нейните мисли, надежди и планове. От това цялото лице, чудовищно разногледо, приемаше ту страшния, ту смешен вид на гротескна маска.

В разговорите си за Карагьоз, спирайки се на всяка подробност у него, арестантите говореха особено често и много за очите му. Едни твърдяха, че не вижда нищо с лявото око, други пък, че точно с дясното, облещеното, не

вижда. И за двадесет години нито веднъж не можаха да постигнат съгласие, но винаги и всички, трепереха от погледа на тези негови очи и го избягваха, когато можеха.

Нищо от тежката величественост на османлийски висш чиновник нямаше у Карагьоз — ни в говора му ни в движенията му. При всеки отделен случай, с всяко заподозряно лице той играеше специална игра, без срам и скрупули, без уважение към другия човек и към себе си. Той работеше винаги неочаквано, като по някакво вдъхновение. Вмъкваше се по всяко време на денонощието и се приближаваше към някой човек или към цяла група арестанти.

— Пхи, пхи, пхи, пхиии!

Тези срички изговаряше на различна височина и с различни интонации, всеки път другояче, но винаги като че се чуди и гнуси и от човека, и от себе си, и от „работата“ между тях.

— Какво има? Ти още ли дремеш тук? Пхи! Ами хайде, я кажи, как стана онова?

Така започваше разговорът, но никога не можеше да се знае как ще се развие по-нататък. Можеше да бъде дълъг разпит с познаване на всички подробности, с тежки заплахи, които често бяха само заплахи, но всяка от които можеше в същия миг да се превърне в страшна действителност. Можеха да бъдат упорити, тежки и непреодолими увещавания, но и бездушни шеги без видим смисъл и цел.

Ако в желанието си да се освободи за миг от натиска на Карагьоз притиснатият до стената и измъчен човек започне да моли и с искрен или престорен плач да уверява в своята невинност, Карагьоз можеше изведнъж да промени държането си и да започне да се удря по челото:

— Какво казваш, хич не си виновен, а? Их, защо ми го казваш точно сега, за бога, човече? Пхи, пхи, пхиии! Да беше рекъл, че си виновен, все пак можех да те пусна. Да не беше го рекъл сам, все нещо можеше да стане. А сега трябва да седиш тук, докато намеря някъде някой невинен, такъв като тебе, да те смени. Сега стой и търпи!

И като продължава да обикаля Двора, придружен от няколко пазачи, Карагьоз не престава да играе своята игра, сега вече само за себе си вика, та всичко кънти и не може да спре:

— Никой само да не ми казва за някого: невинен е. Само това не. Тук невинни няма. Никой не е тук случайно. Прекрачил ли е прага на тоя Двор, той не е невинен. Сбъркал е нещо, па макар и насън. Ако не друго, майка му, когато го е носила, си е помислила нещо лошо. Всеки, разбира се, казва, че не е виновен, но аз толкова години съм тук и още не съм намерил някой да е доведен без причина и без някаква вина. Който дойде тук, е виновен или поне се е отъркал о някой виновен. Пхи! Пуснал съм доста хора и по нареждане, и на своя отговорност, да. Ала всички са били виновни. Тук невинен човек няма. Но има хиляди виновни, които не са тук и никога няма да дойдат, защото, ако всички виновни пристигнат тук, този Двор трябва да бъде от море до море. Аз познавам хората, виновни са всички, само че не всекиму е писано тук да яде хляб.

Малко по малко целият този монолог, който произнася в движение, става все по-бърз и по-жив, докато се превърне в лудешки вик и в псуване на всичко, което е в Двора и което живее извън него. Под цялата грубост и голяма погнуса в гласа му едва уловимо трепти нещо като плачевна болка и съжаление, че всичко това е така.

А оня „невинния“ сега знае, че може да седи още седмици и Карагьоз да не го погледне.

Така стана, че някоя седмица след тоя случай дойдоха видни роднини на някакъв богат младеж, заловен заедно с лошите си другари, да молят Карагьоз да го пусне, защото е невинен. Той изведнъж се измени, като че си спомни нещо, замисли се и стана сериозен, затвори за миг двете си очи, тъй че лицето му се удължи, измени израза си, наведе се учтиво към молителите и с тънък глас ги запита:

— Казали ли сте на онези, които го арестуваха, че е невинен?

— Да, разбира се, казахме, ала…

— Е, там сте сбъркали. Пхи, пхи, пхиии! Не е трябвало да постъпвате така. Защото сега точно хващат невинните, а пускат виновните. Такъв е новият ред. Но щом сами сте заявили пред властите, че в нищо не е виновен, ще трябва да остане тук.

Смутени, хората гледат неговата смирена маска, като очакват, че Карагьоз ще се засмее и ще обърне работата на шега. И сами се подсмиват. Но той остава неумолимо сериозен, хладен и учтив. И така ги отпраща. А те дълго не могат да дойдат на себе си. Разказват работата между приятели, после отиват да се оплачат на влиятелни познати, а те свиват рамена като хора, които твърдо вярват, че самият дявол, и то не един, е скрит у Карагьоз И говори из неговата уста.

Но още на другия ден, минавайки през Двора, Карагьоз може да срещне първия „невинен“ и изведнъж да продължи разговора си с него от преди три седмици. Ще пристъпи към него съвсем неочаквано, ще се завре в лицето му и ще го гледа, като че иска да го налапа.

— Пхи, пхи! Какво мислиш, докога ще вониш тука? Като че няма достатъчно воня и без тебе. Веднага да се махаш оттук, чу ли? Събирай си парцалите и очите ми да не те виждат вече, че ще заповядам да те пребият като куче.

В първия миг вцепенен от учудване, човекът изведнъж събира сили и хуква от Двора, оставя незначителните си лични вещи да бъдат разграбени от пазачите и арестантите.

В своята „игра“ Карагьоз можеше да прекара часове с човек, обвинен в кражба или укривателство, в изнасилване, тежко нараняване или убийство, да се втелява, да реве или шепне, да играе на глупак или на настървен кръвник, или на сърдечен човек, който те разбира, и то едно подир друго и със същата искреност и убедителност. Понякога се бореше с такъв човек или го прегръщаше, биеше го или го галеше и все се вреше в очите му: „Признай, дяволите да те вземат! Признай и спаси главата си, защото виждаш, че ще свършиш от мъченията. Признай!“

А когато постигне целта си, изтръгне признанието и получи сведения за съучастниците или за мястото, на което са скрити откраднатите пари, той само потрива длани като човек, който най-после е свършил мръсна и неприятна работа, изведнъж сваля всичките си маски като излишни и оставя работата да си върви по реда. Но и тогава не забравя и не изоставя напълно оня, който си е признал, а често с показанията си му помага и го облекчава.

Неразбираема беше тази негова безкрайна и чудна игра, но всъщност той като че не вярваше никога никому, не само на обвиняемия и на свидетеля, но и на самия себе си, и поради това признанието му беше необходимо като единствена донейде сигурна точка, от която в тоя свят, където всички са виновни и заслужаваха присъда, може да се спазва поне привидно някаква справедливост и някакъв ред. И той търсеше признанието, улавяше го, изстискваше го с отчаяно усилие от човека, като че се бори за собствения си живот и урежда свои собствени сметки с порока и престъплението, с лукавството и безпорядъка.

Тази игра в повечето случаи изглеждаше неуловима и недостойна — дотолкова бе сбъркана и усложнена, — а всъщност бе добре и трезво пресметната и почти винаги постигаше целта си. В нея нямаше повторения и рутина, тя беше винаги нова и сама се разгръщаше, смущаваше и най-опитните, закоравели и чести гости на Прокълнатия двор. Понякога ставаше неясна и за онези, които вече от години работеха с Карагьоз. За нея се носеха приказки из целия Стамбул, толкова постъпките му изглеждаха ту безчовечни и налудничави, ту необяснимо благи и изпълнени със съжаление и деликатност.

Поради това оплакванията от Карагьоз бяха чести и най-различни; поставяше се дори въпросът за неговото сменяване; везирите на Дивана разискваха за него, и то неведнъж. Все пак в края на краищата всичко си оставаше по старому. Всички знаеха, че Карагьоз е управник своеобразен, чуден и опърничав, но знаеха също така, че не е лесно да се намери човек, който денонощно да се разправя така с цял един свят от всевъзможни крадци, скитници и дегенерати и да въдворява сред тях все пак някакъв ред. И Карагьоз си оставаше на мястото, да управлява по свой начин Прокълнатия двор.

Целият свят намираше, че това е най-естественото разрешение, целият свят, като се смята тук и светът на Прокълнатия двор. Тук Карагьоз бе постоянен предмет на разговори, злословия, подигравки, псувни, омраза, понякога и на физически нападения. (Да се напсува при всеки повод дъщерята на Карагьоз, това е установен, стар обичай в Двора.) Омагьосани, всички следят и тълкуват всяка крачка, всеки поглед, всяка дума на Карагьоз, треперят от него, избягват го, когато могат и доколкото могат. Но същите тези хора говорят за него със скрито възхищение и преразказват неговите подвизи. Всички са свикнали с Карагьоз, сродили са се по свой начин с него. Ругаят го, но както се ругае обичаният живот и клетата съдба. Той е част от тяхното проклятие. В постоянния страх и омраза те са се слели с него и трудно могат да си представят живота без него. И щом като трябва да съществува Прокълнатия двор и да има управител, все пак най-добър е този и такъв управител. Неговият начин на работа е чудовищен и понякога страшен за човека, ала в този начин съществува винаги възможност от изненада, в лош или добър смисъл, нещо като вечна лотария и постоянна неизвестност за арестувания. Така всичко им става по-поносимо и по-леко, дори и самият Карагьоз, или поне им изглежда така, защото всички обичат комара и избягват действителността, която за тях винаги е тежка. Целият този столичен свят на порока и безпорядъка смяташе Карагьоз за свой; той беше техният „шопар“, „дървеница и кръвопиец“, „куче и кучи син“, но техен.

Такъв е Латиф ага, наречен Карагьоз. Може би е по-добре да се каже, че беше такъв, защото и той е вече доста остарял и натежал и е изгубил много от някогашната си старателност и, изглежда, се е изморил да изненадва и да обърква Двора със своето въображение и находчивост, с духовитите си и своеобразни постъпки и със соломоновските си присъди. Сега прекарва времето си повече на здравата и хубава страна на този хълм, в своята хубава къща, в която ожени синовете си и омъжи дъщерите си.

Само от време на време се проявява в него някогашният Карагьоз, който пред учудения и суеверно изплашен Двор игвършва някой от своите големи подвизи, както преди десетина-петнадесет години.

С чудна смесица от възхищение и огорчение, която и след толкова години се чувствува в тона и думите, Фра Петър обширно разказваше как „старият злодей“ пред очите им е изтръгнал признание от някакви арменци, арестувани за кражба в държавната работилница за монети.

От работилницата за монети бавно, но непрекъснато изчезвал скъпоценен метал. Най-после работата стигнала и до самия султан, който в гнева си заплашил, че ще накаже най-жестоко висшите чиновници, ако кражбите не престанат, а виновниците не бъдат открити и загубата на държавата — възстановена. Тогава уплашените власти арестували няколко преки виновници от работилницата, а след това и цял един богат и разклонен арменски род, защото нишките на следствието водели към техните магазини. Осем възрастни мъже от този род бяха доведени в Прокълнатия двор. Тук тези чернолики и пълни хора си уредиха живота, както богатите хора при всички условия могат и знаят да го уредят. Донесени бяха цели купища мебели и завивки, всекидневно им се носеше изобилна храна. Никой не ги закачаше, нито ги разпитваше. И когато вече изглеждаше, че цялата работа ще се свърши само с арестуването им, остарелият Карагьоз извърши един от подвизите на младите си години.

Една сутрин, когато старейшината на рода, престарелият астматичен и дебел Киркор, седеше на малка пейка на двора, в една вдлъбнатина на стената, изведнъж се появи управителят и седна до него на пейката, на която едва имаше място за единия. Без да говори нещо, той с цялата си тежест все повече притискаше до стената Киркор, който и без това тежко дишаше. Когато го притисна в самия каменен ъгъл, каза му с тих и страшен глас, без увод:

— Слушай, работата е голяма (за царско нещо се отнася!) и трябва да се реши веднага, защото висши чиновници, невинни хора, ще си изгубят главата заради вас. Ти си арменец, значи, си лукав и проницателен, пък аз струвам поне колкото трима арменци. Та хайде ние четиримата да търсим изход от тази омотана и твърде опасна бъркотия. Неколцината хванати крадци са кръгли бедняци. Те не могат да платят вредата. Ще платят с главите си. Но вие сте ятаците. Купували сте краденото на безценица. Можете още да спасите главите си и да се откупите. Зная, че не си крив ти, а някой от твоите. Но докато откраднатото не се намери и не се върне в царската хазна, ти отговаряш. Та хайде да го направим, иначе, кълна се във вярата си, ще ти се стопи това сало в мъките и няма да остане и колкото при момче на десет години.

Притиснат, старият арменец не можеше да си поеме дъх, нито да каже една дума. А Карагьоз продължаваше да му говори шепнешком. Първо каза една грамадна сума, която семейството трябва да плати на държавата. От тази сума на търговеца му притъмня пред очите и почна да диша тежко. Но Карагьоз продължаваше да го притиска до стената.

— Нищо, нищо. Вредата е сигурно голяма, ако не и по-голяма от тази сума, а това е приблизително четвъртината от цялото ви движимо имущество. И тъй като за имуществото си вие винаги давате лъжливи сведения, правите го поне четири пъти по-малко, отколкото е, сумата всъщност е само една шестнадесета от имуществото ви. Послушай ме и ги върни. Така работата все може да се уреди. А не върнеш ли…

И Карагьоз изложи своя дяволски план пред търговеца, който го слушаше със затворени очи и задъхан.

В техните къщи са се явили през последните дни два случая на заболяване. Съмняват се, че може да е чума. Трябва само да обявят това и всички, от най-младия до най-стария, ще бъдат затворени в арменската болница за заболели от чума. Там поне половината може наистина да се заразят и да умрат. Ще се намерят хора, отвън или между прислугата, които през това време ще се вмъкнат в изоставените къщи и магазини и ще окрадат всичко — и което се вижда, и което не се вижда. А после ще стане това, което става с чумавите и с техните къщи и имоти.

И докато говореше, той притискаше до стената полуприпадналия арменец, който се опитваше да каже нещо и лъхтейки, въртейки очи, търсеше време и място да си помисли, да се уговори с близките си, но Карагьоз не му оставяше нито едното, нито другото, а повтаряше със страшен шепот, че всичко трябва да се реши в този миг и на тази пейка.

Както винаги при появяването на Карагьоз многобройните арестанти се бяха прибрали в килиите си или се бяха отдръпнали в най-отдалечените ъгли на Двора и не можаха нищо да чуят. Чувствуваха само, че в онази ниша се разчиства някаква тежка сметка между стария Киркор и Карагьоз. След дълго чакане видяха, че управителят отива в надзирателската канцелария над портата и че Киркор, залитайки и спирайки от време на време, като човек, който бълнува, се влачи към стаите, в които бяха близките му. Оттам по едно време се чуха препирни и шум — огорчена и безплодна съпротива на младите членове на рода, после всичко изведнъж утихна. Старият Киркор, подкрепян от двете страни от двамата си най-големи синове, отиде при надзирателя, за да се уговорят за начина на плащането.

През следващите няколко дни бяха пуснати всички, по двама-трима наведнъж.

Седмици наред Двора разказваше как Карагьоз е изтръгнал голямата глоба от Киркор, като повтаряше всичко с подробности, които само двамата можеха да знаят и които арестантите по странен начин научаваха или сами измисляха и украсяваха.

Фра Петър често говореше за Карагьоз, винаги със смесено чувство на огорчение, погнуса и с някакво си недоволно възхищение, с непонятно учудване, но и с желание и нужда колкото е възможно по-добре да представи с думи лика на това чудовище, за да стане ясен и за оня, който го слуша, та да се учудва и той. И постоянно, поне с някоя иронична дума, се връщаше към него, като че чувствуваше, че не го е доописал.

Но разказваше също така живо и подробно и за живота в целия Двор, и за интересните, смешни, жалки и побъркани хора в него; те му бяха по-близки и по-добре познати от разбойниците, убийците и мрачните злодеи, от които е гледал да бъде колкото може по-далече.

Но все пак като че това не беше най-важното, нито заемаше най-много място в спомените на фра Петър за Прокълнатия двор, за който през последните дни от живота си толкова много разказваше на младежа до себе си.