Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Проклета авлија, 1954 (Пълни авторски права)
- Превод от хърватски
- Сийка Рачева, 1975 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- sir_Ivanhoe (2017)
- Допълнителна корекция и форматиране
- NomaD (2017)
Издание:
Автор: Иво Андрич
Заглавие: Прокълнатия двор
Преводач: Лилия Кацкова
Година на превод: 1956
Език, от който е преведено: сърбохърватски
Издание: Първо издание
Издател: Издателство „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1976
Тип: роман
Националност: Сръбска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София
Излязла от печат: август 1976 г.
Редактор: Сийка Рачева
Художествен редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Олга Стоянова
Художник: Симеон Венов
Коректор: Величка Герова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2711
История
- — Добавяне
VII
Младежът не се появи нито на другия, нито на третия ден. А около пладне дойде Хаим и като хвърляше предпазливи, изпитателни погледи навсякъде около себе си, каза, че с Кямил се е случило нещо, което не е добро. Повече от това и той дори не знаеше да каже.
Едва след два дни Хаим, който през това време не стоя спокоен, дойде вече със сглобен разказ за изчезването на Кямил.
Отначало тъжен и с наведена глава, той обикаляше пространството около фра Петър в широки, а после във все по-тесни и по-тесни кръгове и елипси; хвърляше изпод око погледи наоколо, като очевидно се стараеше да придаде на разговора вид на случайна среща при разминаване и, разбира се, не подозираше доколко тези негови „мерки на предпазливост“ са напразни и прозрачни. Когато се приближи, запита тихо:
— Разпитаха ли ви?
— Не — отговори виновно фра Петър, комуто „мерките“ на Хаим започнаха да стават досадни.
Но като се надяваше, че Хаим е научил нещо за Кямил, веднага повтори по-меко:
— Не са. А какво ново има?
Тогава Хаим започна да разказва. Отначало все се държеше като човек, който се е спрял пътем, случайно и които веднага ще тръгне нататък, и хвърляше кратки погледи наоколо, но малко по малко все повече се увличаше и говореше все по-живо, без да повишава глас.
Разбира се, в това, което казваше, имаше отделни неясни и необясними неща, но затова пък други бяха разказани с такива и толкова подробности, като че ги бе видял с очите си. Хаим знаеше всичко и виждаше и онова, което не можеше да се види.
Когато при първия здрач Кямил се прибрал в своята килия, която пазачът заключил след него, в широката стая било още светло. В два чисти, покрити сахана вече изстивала вечерята, каквато другите арестанти не получавали. Всичко било както и други вечери. Ходене от ъгъл до ъгъл и очакване на съня, за който се знае, че няма да дойде. Малко по малко утихнали и последните шумове долу в двора. Мракът погълнал белите стени и предметите, стеснил килията около будния човек. Създавал се нов нощен свят и в него започнали да се появяват тихи, недействителни гласове и блясъци от играта на слуха и зрението в тъмнината и безсъницата. В един такъв миг, той сам не помни в кой точно, чуло се отвън, че някой се опитва да вкара ключ в ключалката. Но това вече не било измама на слуха. Вратата наистина се отворила и слаба светлина се появила в нея. В стаята влезли безшумно двама души. Зад тях един слуга носел малка лампа. Той веднага се отдръпнал встрани, повдигнал лампата и застанал неподвижен. Светлината се разляла върху всички. Единият от двамата бил пълен; всичко по него било закръглено и меко: външният му вид, гласът и движенията му. А другият бил слаб, само кожа и кости, черен, с големи очи, скрити в сянка, и големи, страшни ръце, които изпъквали на светлината. Изглеждали като две лица на двуличната султанска правда. Само първият казал учтиво (с учтивост, от която кожата настръхва) добър вечер. И започнало.
С опасно мек глас дебелият чиновник казал, че първият разпит бил по-скоро формален, и че и отговорите били такива. Но с това, разбира се, не могат да се задоволят.
— Трябва да ни кажете най-после, Кямил ефенди, за кого сте събирали сведения за Джем-султан и до подробности сте разработвали начина, по който се осъществява планът за бунт против законния султан и халиф и как се намират средствата и пътищата за отнемане на престола с неприятелска помощ от чужбина.
— За кого ли? — изохкал тихо младежът, целият застанал като за отбрана.
— Да, за кого?
— За себе си, за никого другиго. Проучвах това, което е познато в нашата история. Задълбочих се…
— А как така от толкова предмети, за които се пише в книгите и науката, вие сте избрали точно този?
Мълчание.
(Хаим бе вече забравил голямата си предпазливост и говореше живо, с неспокойни мимики на лицето и движения на ръката.)
— Слушайте — продължил спокойно и прекалено тържествено дебелият чиновник, — вие сте умен и образован човек от видно семейство. Сам виждате в каква неприятна работа сте се заплели — или някой ви е заплел. Знаете, че и днес, както и тогава, на престола седи султанът и халифът (бог да го дари с дълъг живот и големи успехи!) и че това не е уместен предмет дери за размишления, а камо ли за проучвания, писане и разговори. Знаете, че думата не остава на мястото си и когато е изговорена в най-гъста гора, а още повече, когато се напише или когато се каже на други, както вие сте писали и говорили из Смирна. Но обяснете ни работата и ни кажете всичко. Ще бъде по-леко за нас и по-добре за вас.
— Всичко, което казвате, няма връзка с мене, нито с моите мисли.
Гласът на младежа звучал искрено, с оттенък на огорчение. Тогава чиновникът изоставил своето тържествено благородно държане и взел тон, който бил много по-естествен за него.
— Чакайте малко! Не може да няма връзка. Всичко има връзка с всичко. Вие сте човек умен, но и ние не сме чак толкова глупави. Не се предприема голямо дело случайно, без някаква цел.
Говорел само дебелият. А Кямил все повече размишлявал върху онова, което чувал от тоя чиновник, и отговарял неясно като някакво ехо.
— Цел. Каква цел?
— Та точно това бихме желали да чуем от вас.
Младежът не отговорил нищо. Като смятал, че го е смутил, дебелият човек продължил самоуверено, разчленявайки сричките:
— И така, молим ви!
Това било казано още по-твърдо и по-сухо, по някакъв нов начин, с оттенък на нетърпение и заплаха.
Младежът хвърлил поглед към тъмните ъгли наоколо си, като че извън този кръг от слаба светлина търси някого за свидетел. Мислил как да каже само една-единствена дума или изречение, с което да разбие това глупаво недоразумение, да обясни всичко и да докаже, че тук няма цел и че за всичко това той не е длъжен, нито може да дава сметка и най-малко в този час, тук и така. Мислил да отговори така, а мълчал. Но говорели двамата чиновници (сега проговорил и слабият) бързо, настойчиво, един след друг.
— Говорете!
— Кажете, и за вас ще бъде по-добре и по-леко.
— Кажете всичко, щом сте почнали.
— И така, с каква цел и за чия сметка?
Отрупвали го с въпроси. Младежът примижавал от светлината и пак така хвърлял неспокойни погледи към тъмните ъгли. Трудно се овладявал и не успявал да разбере добре и да отдели един от друг въпросите. Но изведнъж забелязал, че слабият се е приближил към него, че е повишил тон и му говори на ти.
— Хайде, хайде, говори!
Цялото му внимание се съсредоточило върху това. Почувствувал се засрамен, унизен, слаб и още по-неспособен да се защищава. Вината и нещастието не са в някаква „цел“, а в това, че довеждат човека (или той сам се довежда) до положение да го разпитват, и то такива хора — туй искал да каже. И мислил, че го казва, а всъщност мълчал.
Така вървяло това и траяло дълго. Нейде през нощта, извън времето, което слънцето отмерва със своите изгреви и залези, извън всички човешки отношения Кямил признал открито и гордо, че е тъждествен с Джем султан, тоест с човека, който — нещастен като никой друг — е стигнал до безизходност, но не е искал, не е могъл да се отрече от себе си, не е могъл да не бъде това, което е.
— Аз съм това! — казал още веднъж с тих, но твърд глас, с който се изричат съдбоносни признания, и се отпуснал на стола.
Дебелият чиновник отстъпил с неочаквано, неволно движение и замълчал. Но слабият като че не почувствувал нищо от тоя свещен ужас пред човека, който очевидно се е объркал и така завинаги се е поставил извън света и неговите закони. Със своята тъпа и късогледа старателност слабият полицай се полакомил да използува свободното поле, което неговият другар му оставил. Поставил нови въпроси с намерение да извлече от младежа признание, че все пак в Смирна е съществувал някакъв заговор.
Седнал на ниското столче без облегало, Кямил изглеждал изнурен и цял потънал в себе си. Слабият чиновник обикалял около него и се пъхал в лицето му. Струвало му се, че сега пред него стои едно тяло без воля и съзнание, с което може да прави, каквото си иска. Това го подбуждало и съблазнявало, та станал все по-нетърпелив и по-безогледен. По едно време той, изглежда, положил една от двете си страшни ръце на Кямиловото рамо. Но младежът, огорчен и погнусен от тая обидна интимност, рязко го отблъснал. Тогава в един миг се развил истински бой. Намесил се и другият полицай. Кямил се защищавал със сила и пъргавина, каквито никой не можел да очаква. В бъркотията бил блъснат и слугата заедно с лампата, която държал. А когато той успял да се измъкне от лудото кълбо от ръце, крака и удари, изтичал навън и разтревожил целия чардак. (От тоя слуга и от пробудените арестанти в Двора разбрали за нощната сцена с младежа от Смирна, а каквото се прошепне в Двора, веднага го научава и Хаим.)
Същата нощ изнесли Кямил през една от вратичките на Прокълнатия двор.
„Жив или мъртъв? Къде ли са го пренесли?“ — Само това си помисли фра Петър в своето вълнение. А Хаим вече отговаряше и на тия въпроси:
Ако е жив, възможно е да са го пренесли в Тимар хан, край Сюлейманиа, където затварят душевно заболелите. Там, между лудите, неговите думи, че е наследник на престола, ще бъдат това, което са всички думи и разговори на лудите — безопасни фантазии на болни хора, на които никой не обръща внимание. Впрочем такъв побъркан и болен човек не живее дълго, а бързо и лесно изчезва от света заедно със своите нездрави мечти и никой не е длъжен да дава някому сметка за това.
Но ако сблъскването е било по-тежко и ако в своята отбрана и в борбата си с двамата младежът е отишъл по-далече и е ранил някого от тях (а изглежда, че е било така, защото после трябваше да мият стаята от кървавите следи), тогава е възможно и царските хора да са отишли още по-далече, защото ударите тук не се броят и лесно преминават границите на позволеното. В такъв случай нещастният син на Тахир паша е вече в гроба. А такъв гроб, с бял камък без надпис, не говори за нищо, нито за царете, нито за техните спорове и борби със съперниците.
Чак когато разказа всичко до края, Хаим се сети за „опасностите“, които го окръжават, и без да се сбогува, хвърляйки наоколо си изпитателни погледи, се отдалечи, като се стараеше да се преструва на човек, който се разхожда безцелно по широкия двор.
Фра Петър стискаше зъби от някакъв горчив гняв към своята съдба, към всичко около себе си, та дори и към невинния Хаим и неговата вечна нужда всичко да научи, да го пренесе и изтълкува до подробности. Стоеше на едно място и бършеше студената пот от челото си. Гледайки блуждаещо неравната, сива, утъпкана земя и белите стени пред себе си, като че ги вижда за първи път, той почувствува как по цялото му тяло минава студена и лека вълна от страх. Дано не почнат да го разпитват за разговорите му с Кямил и по такъв начин за втори път да го въвлекат невинен в безсмислено разследване. Истина е, че този Хаим е побъркан човек и вижда опасности и където ги няма, но всичко може да стане.
Скоро след това друга мисъл потисна първата: какво е могло да се случи с Кямил? Сега пък някаква болезнена топлина го изпълни цял. Тежка мъка, която не се понася на едно място и при пълна неизвестност. Почувствува силна необходимост да промени мястото си, да види и чуе други хора, които са далече от тези заплетени, тъмни разкази за Смирна; да види хора, па каквито и да са те, само да са извън тази безумна мрежа, която заплитат, стягат и объркват помежду си всички болни хора, изгубили ума си, и царските полицаи без душа и ум и в която той, без никаква вина, ето, се намери уплетен.
Тръгна из двора покрай отстранените ъгли и сенки, където, в свади, игри или шеги, шумяха пръснатите групи на арестантите.