Иво Андрич
Прокълнатия двор (7)

VI

Това е само скелетът на Кямиловия разказ, набързо и накратко изложен. Много по-дълго и по-живо, и другояче изговорено бе онова, което фра Петър чу от своя нов приятел. И всичко се свеждаше до едно: съществуват два свята, между които няма и не може да има истински допир, нито възможност за споразумяване, два страшни свята, които са осъдени на вечна война в хиляди форми. А между тях стои един човек, който по свой начин се бори с тези два воюващи свята. Царски син, царски брат, сам цар по свое най-дълбоко убеждение и чувство и в същото време най-нещастен от всички хора. Отначало издаден и победен, а след това измамен и лишен от свобода, самотен и отделен от семейството и от приятелите си, доведен до трагична безизходност и изложен пред очите на целия свят като на позорен стълб, но с горда решимост у себе си да изтърпи това положение и да остане онова, което е, да не изгуби целта пред очите си и да не отстъпи нито на брата си — палач, нито на неверниците, които подло го мамят, изнудват, продават и препродават.

Както никога през живота си фра Петър се наслуша тук на чуждестранни имена на градове и на могъщи светски хора, царе, крале, папи, князе и кардинали, следейки всички промени и движения в необикновения живот на Джем-султан. Той дори не можа да запомни и повтори всички тези имена. Често се случваше, както слуша, да загуби нишката на разказа на младежа и да не знае вече в този разказ кой кому е роднина, кой кого измамва, купува и продава, случваше се дори да престане да следи разказа, а да мисли за своето нещастие. Но и тогава се правеше, че слуша, защото му беше мъчно за човека, който очевидно правеше големи усилия, за да разкаже всичко докрай и подробно.

А в този разказ имаше и съвсем неясни за него неща като Джемовите стихове за съдбата, за виното и пиянството, за хубавите момичета и момчета. Кямил ги декламираше наизуст като свои собствени. Имаше и думи, и разсъждения, които го смущаваха и объркваха, като резките заключения на Джем за папите и за другите черковни старейшини. Но фра Петър смяташе, че не му е тук мястото и времето всичко това да се разгледа и изясни. Толкова повече, че и за самия него много неща не бяха ясни и разбираеми. Нека си каже човекът всичко. Към него хората винаги пристъпваха свободно, навред, та и тук бързо се свързваха с него и леко му се доверяваха. А той приемаше това като нещо естествено, само се стараеше внимателно да изслуша всичко. Винаги, че и сега.

А това с младежа от Смирна отиде далече и трая дълго. Цели часове той съвсем се забравяше, разказвайки за съдбата на Джем-султан, като че се отнасяше за нещо, което трябва да бъде казано колкото е възможно по-скоро, още в този миг, защото утре може да бъде късно. Служеше си ту с турски, ту с италиански език, като забравяше в бързината да преведе френските и испанските цитати, които казваше наизуст.

Започваха разговор рано, под топлата сянка на един навес, която ставаше все по-къса, и го продължаваха по други закътани места в големия двор, като се криеха от слънчевата светлина и от шумните и досадни игри и свади на арестантите.

Фра Петър забеляза, че Хаим никога не се приближава до него през време на тези разговори, а само когато го срещне сам. Но се случваше някой от арестантите да се приближи, уж на минаване, и да се опита между другото да чуе нещо от шепота на младежа. Тогава Кямил изведнъж млъкваше и като лунатик, пробуден от своя опасен унес, изпадаше в тъпо мълчание, прекъсвано от механичното и искрено „да, да!“, след това неочаквано и хладно се сбогуваше, като произнасяше незначителни думи, и си отиваше.

На другия ден се появяваше в същото настроение, с неясни следи от някакви нощни разкайвания и решения, мълчалив и напълно затворен в себе си, със слаба усмивка, която заличава всичко и нищо не казва, и с обикновени думи за съвсем обикновени неща. Но това траеше кратко. В хода на разговора неговото неразположение се променяше незабелязано, незабелязано и за него, и за фра Петър. Без да знае как и защо, той пак се предаваше на своята страст и тихо и живо, като че се изповядва, разказваше на фра Петър за Джем и за неговата съдба.

Още на третия ден бе разказана цялата история, до тъжния и тържествен край, до светлото, величествено тюрбе в Бруса, чиито бели стени са изписани с най-хубавите глави от корана, калиграфски стилизирани във вид на чудни цветове и кристали. Но тогава започна разказването на отделни сцени с всички подробности. Нижеха се щастливите и нещастни дни на Джем, неговите срещи и сблъсъци, влюбвания, омрази и приятелства, опитите му за бягство от християнския плен, надеждите и отчаянията, размишленията през време на дългите безсъници и заплетените сънища в кратките часове на спането, неговите доблестни и горчиви отговори към високопоставените личности във Франция и Италия, гневните монолози в самотата и заточението, изговорени не с гласа на Кямил, а с друг глас.

Без увод и видима връзка, без хронологичен ред младежът започваше да разказва някаква сцена от средата или от края на Джемовото заточение. Говореше тихо, с наведен поглед, без много да държи сметка дали неговият събеседник го слуша и може ли да го следи.

Фра Петър не си спомняше дори кога всъщност започна този разказ без ред и без край. Също така не забеляза дори мига, тежкия и решителен миг, в който Кямил ясно и за първи път от косвеното разказване на чуждата съдба премина към тон на лична изповед и започна да говори в първо лице.

(Аз! — Тежка дума, която в очите на тези, пред които е казана, определя нашето място, съдбовно и неотменно, често пъти далеч пред или зад това, което ние знаем за себе си, извън нашата воля и нашите сили. Страшна дума, която, изговорена веднъж, завинаги ни свързва и отъждествява с всичко, което сме намислили и казали и с което никога и през ум не ни е минавало да се отъждествим, а всъщност в себе си отдавна вече сме едно.)

Във все по-голямо недоумение, със страх, скръб и мъчно прикривано безпокойство фра Петър продължаваше да слуша разказа. Когато вече се отделяше от Кямил и размишляваше за него и неговия случай (а невъзможно му беше да не мисли за това), той се упрекваше защо решително не го отклони от пътя, който, ясно, не води към добро, защо не го раздруса и изтръгне от неговата заблуда. Но въпреки това, когато на другата сутрин отново се намереха и младежът пак се предаваше на своите нездрави представи, той слушаше, с леко потръпване и с дълбоко съчувствие, като непрестанно се колебаеше дали да го прекъсне и върне към действителността. А когато си спомнеше снощното решение, което смяташе за свой дълг и се опиташе да обърне разговора към друг предмет или уж случайно, с лек намек да отдели Кямил, който говори, от мъртвия Джем-султан, той го правеше плахо и нерешително. Много му беше жал за младежа. Неговата вродена непосредственост и чистосърдечност, с която иначе винаги можеше да каже на всекиго всичко, беше като упоена и умъртвена от упоритото говорене на Кямил. И всичко винаги свършваше с това, че накрая фратерът отстъпваше и мълчаливо, без одобрение, но и без гласно противопоставяне слушаше страстния шепот на младежа. Онова, което не е, което не може и не трябва да бъде, бе по-силно от онова, което е и което съществува, очевидното, истинското и единствено възможното. А после фра Петър пак се укоряваше, че и този път е отстъпил пред непреодолимата вълна на лудостта и че не е направил по-голямо усилие да върне младежа на пътя на разума. В такива мигове се чувствуваше като съучастник в тая лудост и решаваше, че още утре в първия удобен миг ще направи това, което е пропуснал да направи.

Това трая пет-шест дни. Започваше всяка сутрин почти в един и същ час като някаква установена церемония и с две-три кратки прекъсвания траеше до надвечер. Разказът за Джем-султан и неговите страдания и подвизи изглеждаше неизчерпаем. Но една сутрин Кямил не се появи. Фра Петър гледаше да го види, чакаше го и неспокойно ходеше из всички кътища на Двора. На два пъти през тоя ден към него се приближи Хаим със своите все едни и същи тревожни оплаквания и страхове за неправдите в Смирна и за шпионите и различните клопки тук, в Прокълнатия двор. Той го слушаше разсеяно. А в това време си мислеше за отсъствуващия Кямил.

Струваше му се, че го вижда и го чува като снощи, преди раздялата, да говори бързо, сякаш чете.

— Застанал прав, в разкошна празнична дреха, на палубата на кораба, който пристигаше в Чивитавекия, и наблюдавайки пъстрото и по протокола наредено множество от папската войска и черковните сановници, Джем мислеше оживено и ясно, както мислим само в часовете, когато сме напуснали едно място, а още не сме пристигнали в другото. Мислеше хладнокръвно за своето нещастие и го виждаше ясно и безмилостно, така както човек може да го вижда само когато, скрит и невидим, слуша за него от чужди уста.

Ето, навред го срещат чужди хора, като жива стена на неговата тъмница. И какво може да очаква от тия хора? Може би съжаление? Това е единственото, което не му трябва и което никога не му е трябвало. Съчувствието, което понякога са оказвали към него отделни добри и благородни хора, е за него само мярка за злата му съдба и безпримерното унижение. И за покойниците съжалението е тежко и обидно, а как ли се понася то, докато човек е още здрав и разбира всичко, жив гледа в очите живи хора, за да прочете у тях само едно: съжаление?

От всичко, което светът има и представлява, аз исках да направя средство, с което да победя и завладея света, а сега този свят направи от мен свое средство.

Да, какво е Джем Джемшид? Роб — това е малко. Робът, простият роб, когото водят във вериги от пазар на пазар, все пак се надява на милост от добрия господар или на откуп, или бягство. А Джем нито може да очаква милост, нито може да я приеме, ако някой пожелае да прояви милост към него. Откуп? За него не събират откупи, напротив, плащат цели богатства и от едната, и от другата страна, за да остане роб и средство и да не се откупи. (Изключение прави майка му, непоколебима, прекрасна жена, създание над създанията, но с немощните си усилия само увеличава товара на неговото унижение.) Бягство? Трудно може да избяга и неизвестният роб от веригите, но когато бяга, той винаги има малка надежда, че ще измами гонителите и ще се добере до някой свой свят, в който ще може да живее неизвестен и свободен между свободни и неизвестни хора. А за него не съществува възможност за бягство. В целия обитаван и познат свят, разделен на два лагера, турски и християнски, няма за него прибежище. Защото, там или тук, той може да бъде само едно: султан. Победител или победен, жив или мъртъв. Затова той е роб, за когото вече няма бягство нито в мислите, нито в сънищата. Това е пътят и надеждата на по-малките и по-щастливите от него. А той е осъден на бъде султан, пленен тук или жив в Стамбул, или мъртъв под земята, но винаги и само султан, и единствено в тази посока може да бъде неговото спасение. Султан и нито на косъм по-малко, а това ще рече нито на косъм повече, защото повече от това няма. Това е робство, от което няма бягство дори и след смъртта.

Корабът се удари тъпо с борда си о каменния бряг. Тишината бе толкова голяма, че и това се чу и като леко ехо премина по брега, на който всички, от кардинала до коняря, без да трепнат, гледаха снажния човек с бял, извезан със злато висок каук на главата, който стои като идол, на три крачки пред своята свита. И нямаше човек, който да не види в него султана и който не виждаше, че този човек друго не може да бъде, макар че за това загива.

Докато разказваше това, Кямил сам ставаше. (За да не позволи на стражарите да го вкарват в стаята като другите, той обикновено си тръгваше сам малко преди определеното време.) След обичайния тих поздрав той изведнъж изчезваше в една от кривулиците на Прокълнатия двор, по затънтените ъгли на който вече падаха първите сенки на здрача.