Иво Андрич
Прокълнатия двор (1)

Зима е, снегът е затрупал всичко чак до къщните врати и на всичко е отнел истинската форма, а му е дал един цвят и един вид. Под тази белота е изчезнало и малкото гробище, в което само най-високите кръстове подават връх из дълбокия сняг. Само там, в девствения сняг, личат следите от тясната пътечка, която бе протъпкана вчера, по време на погребението на фра^[1] Петър. В края на тази пътека тънката черта на пъртината се разширява в неправилен кръг, а снегът около него е червеникав от утъпканата глина и прилича на прясна рана в общата белота, която се простира, докъдето око стига и се губи незабелязано в сивата пустота на небето, все още пълно със сняг.

Всичко това се вижда от прозореца на фра Петровата килия. Белотата на външния свят се смесва тук с дремливата сянка, която цари в килията, а тишината добре съжителствува с тихия шум от многобройните му часовници, някои от които още работят, а други, ненавити, вече са спрели. Тишината нарушава само сподавената препирня на двамата фратри, които в съседната празна килия описват вещите, останали от фра Петър.

Старият фратер Миьо Йосич мърмори нещо неразбираемо. Това е отзвук от неговите пораншни свади с покойния фра Петър, който,

като „прочут часовникар, майстор на пушки и механик“, страстно събираше всякакви инструменти, харчейки за тях манастирски пари, и ревниво ги пазеше от всички. След това високо кори младия фра Растислав. който предлага да се запали печката и описването да не става в студена стая.

— И ти си ми някакъв младеж! Всички млади сте такивз, зиморничави като ханъмки! Без топла стая не можеш! Като че малко е палено и похарчено тази зима!

Тук старецът навярно се сети, че с думите си отправя укор към покойника, над когото и пръстта още не се е слегнала, и млъкна, но след миг отново започна да кори младежа:

— Винаги съм ти казвал: не си Растислав, а Распислав! Та и името ти, клетнико, не подсказва добро. Докато фратрите се казваха фра Марко, фра Миьо, фра Иво — и времената бяха добри, а сега вие вземате някакви имена от романи ли, откъде ли, та фра Растислав, та фра Воислав, та фра Бранимир! И затова толкова ни върви…

Младият фратер махва с ръка на тези духовитости и укори, които сто пъти е чувал и които бог знае докога ще трябва да чува. И работата продължава.

Мъжете, които описват вещите на покойника — той само до преди два дни е бил тук, жив като тях сега, — имат някакъв особен вид. Те са представители на победоносния живот, който върви по своя път, следва своите нужди. Но те не са от големите победители. Цялата им заслуга е в това, че са надживели покойника. И когато човек ги наблюдава отстрани, приличат му малко на грабители, но грабители, които са сигурни, че няма да бъдат наказани, и които знаят, че собственикът не може да се върне и да ги свари така, както работят. Чак грабители не са, но с нещо напомнят на тях.

— Пиши по-нататък — чува се недоволният глас на стария фратер, — пиши: „Едни клещи големи, за сечене. Едни.“

И така поред, инструмент след инструмент, и на края на всяко изречение записаният предмет тъпо отеква, хвърлен на купа върху малкия дъбов струг на покойния фра Петър.

Когато човек гледа и слуша двамата мъже, всичко у него неволно се обръща от живота към смъртта, от ония, които броят и присвояват, към оня, който всичко е, изгубил и който вече няма нужда от нищо, защото и него го няма.

Само до преди три дни на този широк миндер, от който вече са изчезнали дюшекът и завивките и са останали само голите дъски, лежеше или дори седеше фра Петър и — разказваше. И сега, като гледа гроба му в снега, младежът всъщност мисли за неговите разкази. И все му се иска и за трети, и за четвърти път да каже как хубаво умееше да разказва фра Петър. Но това не може да се каже.

Последните седмици той надълго и често разказваше за някогашния си престой в Цариград. Това било отдавна. Поради своите трудни и объркани работи фратрите изпратили в Стамбул фра Тадия Остсич, бивш дефинитор^[2], бивш игумен („Целият беше някакъв си бивш!“), човек бавен и важен и влюбен в тази своя бавност и важност. Той знаел да говори турски (бавно и важно), но не и да чете и пише. Затова му дали да го придружава фра Петър като човек опитен в турското писмо.

Останали в Цариград почти година, изхарчили всичко, което били взели, дори задлъжнели, и нищо не свършили. И то все заради неприятността, която се случила на фра Петър, без да е виновен, по нещастно стечение на обстоятелствата в едно мътно време, когато властта престава да различава правия от виновния.

Някак наскоро след тяхното пристигане случило се полицията да хване едно писмо до австрийския интернунций^[3] в Цариград. Това било обширно изложение за състоянието на черквата в Албания, за гоненията срещу свещениците и верующите. Куриерът успял да избяга. И понеже по това време нямало други фратри, които да са пристигнали в Цариград от тия краища, турската полиция по някаква своя логика арестувала фра Петър. Два месеца стоял той в затвора „под следствие“, без дори да го разпитат.

За тези два месеца, прекарани в стамбулския следствен затвор, фра Петър разказваше повече и по-хубаво, отколкото за всичко друго. Разказваше с почивки, откъслечно, както може да разказва тежко болен човек, който се мъчи да не покаже на събеседника си своите физически болки, ни мисълта си за близката смърт. Тези откъси не винаги следваха един след друг. Често, като продължаваше разказа си, той повтаряше това, което вече бе казал, а често пък отиваше напред, прескачайки значителни периоди от време. Говореше като човек, за когото времето вече не значи нищо и който поради това и в чуждия живот не придава никакво значение на времето, нито на неговия обикновен ход. Разказът му можеше да се прекъсва, да продължава, да се повтаря, да казва нещата напред, да се връща назад, след завършването да се допълва, обяснява и разширява без оглед на мястото, времето и действието и на истинския, истински и завинаги утвърден ред на събитията.

Разбира се, при такъв начин на разказване оставаха доста празнини и необяснени места, а на младежа не му беше удобно да прекъсва разказа или да се връща на тях и да поставя въпроси. Най-добре беше все пак да остави човека да разказва свободно.