Иво Андрич
Прокълнатия двор (3)

II

Както винаги във всяко зло, първите дни в Прокълнатия двор бяха най-лоши и най-тежки. Особено непоносими бяха нощите. За да се спаси поне донякъде от свиванията, кавгите и грозните нощни зрелища, фра Петър избра един отдалечен кът в просторната килия, зад голямото разрушено огнище, където се настани с малкото вещи, които беше взел със себе си. Тук вече имаше двама души от България, също така „преходни“ и определени за заточение. Те приеха фра Петър без много думи, но добре. Бяха много доволни, че мястото се заема от този облечен по градски човек от Босна, за когото не знаеха нищо, а и не разпитваха, но се досещаха, че е „проходят“ като тях и че му е мъчно, както и на тях, сред тази грозна и опасна блъсканица.

Очевидно заможни, тези двама мъже, доколкото можеше да се разбере, бяха жертва на някакво въстание, което е станало в техния край поради прекалено големите данъци и безчовечното им събиране. По-скоро бяха някакъв вид заложници. Но не говореха за своята вина. Бяха загрижени и уплашени, но по лицата им и това не личеше. Нищо. Всичко у тях и по тях говореше за въздържаност и предпазливост. Винаги стегнати, обути и напълно облечени, та заповедта за тръгване да не ги завари неприготвени. (Докато дребните и опасни цариградски арестанти гледаха на Прокълнатия двор като на част от живота си и така се държаха, животът на тези двама мъже всъщност бе останал там, в България, а тук само седяха и чакаха. Сега очакваха решението. Ще живеят, ако успеят да се върнат, а докато са далече от своето място и от близките, за тях живот няма. И не го и желаеха. Такива са всички „проходящи“.) От килията излизаше винаги само единият от двамата, и то рядко и за някоя минута, а другият оставаше на рогозката, край вещите. Най-често седяха или лежаха неми и неподвижни. Не вдигаха очи, без да е необходимо. Ядяха малко, и при това скришом, и пиеха само вода, и то като се обръщаха настрана. С никого не разговаряха и се чудеха и тихо негодуваха, че фра Петър присъствува в двора на шегите и приказките на арестантите, пък и сам разговаря с някои от тях. Винаги искаха от него да не пуши в тъмнината, защото това привличало нежелани гости.

Но въпреки това след няколко дни им дойде гост, който веднага им стана съсед. Намери се още един човек, когото привлече този ъгъл на порядъчните, тихи и сериозни „проходящи“.

Когато по-късно си мислеше за него, фра Петър много пъти съвсем не можеше да си спомни точно ни часа, когато бе дошъл, нито как бе дошъл, търсейки малко място, нито какво бе казал. Обикновено ние забравяме подробностите от първия си допир с хората, които после ни стават близки; струва ни се, че винаги сме ги познавали и че винаги са били с нас. От всички подробности понякога в паметта се появява само някоя несвързана картина. При първия сумрак над него се наведе силуетът на висок, приведен, на вид млад човек с одеяло. Бързи, коси погледи размениха двамата българи отпърво помежду си, а след това с фра Петър — мигновен, но недвусмислен израз на негодуване, предпазливост и солидарност за отбрана: турчин! Новодошлият се понамести набързо, без много суетене; не се чуваше дори дишането му. А когато се пробуждаше през нощта (тук нямаше човек, който да не се буди често и много), фра Петър усещаше по нещо, че и „новият“ до него не спи.

Събуден на разсъмване, при бледата светлина на зората, която навън навярно блестеше, фра Петър обърна поглед надясно, където снощи замръкна новодошлият турчин. Първото, което видя, бе неголяма книга, подвързана в жълта кожа. Силно и топло чувство на радост премина като вълна през цялото му тяло — нещо от изгубения, човешкия и истинския свят, който остана далече зад тези стени, нещо хубаво, но несигурно като сън. Премига, но книгата си остана на мястото и наистина беше — книга. Чак тогава премести погледа си и видя, че книгата лежеше на скута на човека, който беше полулегнал, полуседнал, облегнат на сандъчето си. Това е онзи, снощният. До него е пътническата чанта от светла обработена кожа, под него — тъмно одеяло, лъскаво и още на пръв поглед — топло и меко като тънка, скъпа кожа. Поради произхода и възпитанието си, в тесните граници на съвсем скромните си нужди, фра Петър никога не се замисляше, много за цената и вида на нещата около себе си, нито им придаваше някакво значение, но тия неща не можа да не забележи. Никога не беше виждал предмети за обикновена, всекидневна употреба, изработени така майсторски и от такава фина материя; и ако беше останал в Босна и не беше попаднал поради злия случай в тези Двор, нямаше да знае, нито можеше да повярва, че такива неща наистина съществуват.

Погледът му се насочваше нататък. Лицето на този човек беше нова изненада. Лице на младеж, меко, малко подпухнало, бяло и бледо, със стайна бледност, различно от всичко, което можеше тук да се очаква, обрасло в червеникава, мека брада от десетина дни и увиснали, малко по-светли мустаци. Правеха впечатление големите, болезнени и като че получени от натъртване кръгове, из които гледаха сини очи, блеснали от влага и огън. През живота си фра Петър беше виждал страдащи от най-различни болести и това лице изведнъж му се стори познато. Не тези, но такива очи той вече беше виждал. Има такива хора, които се плашат или срамуват от нещо, искат да скрият нещо. И затова постоянно се стараят с погледа си да привлекат и задържат чуждия поглед, като с това искат да го свържат със своите очи и да не му позволят да се отмести и да разглежда и изпитва чертите на лицето им или частите на тялото им, или дрехите по тях. Без да трепне, изпитателно, но спокойно, младежът гледаше отвореното, широко лице на фратера с гъстите черни мустаци и доста раздалечените, големи кафяви кротки очи.

Разговорът започна от само себе си. А това са най-хубавите разговори. Най-напред нещо като поздрав, редки неопределени думи, които се търсят и в съприкосновението се изпитват. За фра Петър това беше достатъчно да разбере, че турчинът не е високомерен и отблъскващ, какъвто би могъл да бъде. Въздържан, да, но по някакъв друг начин.

Така до пладне няколко пъти се събираха и разделяха. И всеки път си казваха по няколко незначителни думи. Такива са разговорите в затвора, започват бавно и колебливо, а след това,като не намират нова храна, лесно и бързо изгасват в недоверчиво мълчание, в което всеки от събеседниците изпитва и онова, което е казал, и онова, което е чул.

Около обед те не се видяха. Едва след пладне продължиха разговора. Разбраха, че и двамата четат италиански. Размениха по някоя дума на тоя език. Повече като на шега. Но все пак това някак ги отделяше от околния свят и ги сближаваше. Разговаряха за разни градове и краища на света, след това за книги, но тъй като не бяха чели едни и същи книги, разговорът се запъна. Казаха си и имената. Младежът се наричаше Кямил. Фра Петър каза името си, като премълча званието си. Иначе никой не каза нито дума за себе си и за това, което го е довело тук. Всичко се движеше в затворени кръгове и на повърхността на живота. Особено въздържан беше младият турчин. С тъмния си и дълбок глас и с бавното кимане на главата той само потвърждаваше това, което казваше фра Петър. А потвърждаваше всичко, без да се замисля. Той самият не изрече докрай нито една мисъл — дори и най-обикновена. Често се спираше по средата на изречението. Погледът му постоянно бягаше в далечината.

Фра Петър разговаряше по-живо. Беше щастлив, че е намерил тези събеседник, но веднага си помисли: „Та аз разговарям с болен човек.“ Не е необходимо да познаваш хората дори толкова, колкото той ги познаваше, за да направиш подобно заключение.

— Да, да — казваше младият турчин с някаква малко западняшка учтивост, но това „да, да“ потвърждаваше повече мисълта на фра Петър за него, отколкото казаното от фра Петър.

Но и такива, каквито бяха, тези разговори и за двамата затворници бяха, изглежда, приятни и скъпи като неочаквани дарове на нещо, което тук най-много липсва; поради това те постоянно ги подновяваха и след всяко прекъсване ги продължаваха.

Двамата търговци ги гледаха с прикрито учудване или по-скоро със скрито съмнение.

А когато взе да се мръква, младият турчин и фра Петър вечеряха заедно. Вечеря фра Петър, а младежът не яде нищо, само дъвка дълго и разсеяно все един и същи залък. Какъвто си беше непосредствен и откровен, фра Петър му каза:

— Кямил ефенди, не ми се сърди, ама не е хубаво, дето нищо не ядеш.

И го уверяваше, че в неволя човек трябва да яде повече и да бъде по-силен и по-бодър, отколкото когато е добре.

На другия ден продължиха разговорите, които станаха по-дълги, по-оживени и по-естествени. Времето минаваше по-хубаво и по-бързо идваше вечерта. Със свечеряването разговорът ставаше по-бавен и по-беден. Говореше само фра Петър. И разсеяното „да, да“ почваше да изостава. Младежът все повече се затваряше в себе си и само със спускане и вдигане на тежките си клепачи безучастно потвърждаваше всичко.

От червеникавата светлина по небето и по редките върхове на кипарисите иззад високата стена се виждаше, че слънцето бързо залязва някъде от другата страна на невидимия град. Известно време и целият двор бе изпълнен с румения отблясък, но бързо се опразваше като наведен четвъртит съд и всичко се изпълваше със сянката на първия здрач.

Стражарите прибираха арестантите в килиите, а те като непослушно и разпръснато стадо тичаха пред тях и се подслоняваха в отдалечените краища на дворището. Никому не се напущаше светлината и не му се влизаше в спарените стаи. Имаше и крясъци, и бой.

В тоя миг до килията, пред която още седяха фратерът и младият човек, дотича един стражар, който викаше името на младежа. На няколко крачки зад него тичаше друг, който също викаше само че с по-голямо старание. На всички такива места дребните служащи бързат, когато зад тях стои строгата заповед на по-висшите, бързат и за зло, и за добро, според това каква е същността на заповедта. В този случай сигурно беше добра. С внимание, което тук бе нещо рядко, двамата повикаха младежа веднага да се премести в друго, определено за него помещение. Помогнаха му да събере нещата си. Виждаше се, че отива на по-хубаво място.

Без да се учудва много и без въпроси, младежът прие това неочаквано внимание като заповед. Преди тръгване се обърна към своя събеседник, като че ще му каже нещо тържествено и за първи път определено, но само се усмихна и заклати глава, сякаш го поздравява отдалече.

И без да си кажат нито една дума, те се сбогуваха като добри стари познати.

Тази нощ фра Петър дълго мисли за необикновения турчин. Като че хем беше турчин, хем не бе, но че бе нещастен човек, по това спор няма. На моменти, когато се унасяше в дрямка, му се струваше, че той е тук, до него, буден, но спокоен, със своята книга и със своите необикновени, изящни неща. В същото време чувствуваше ясно, че си е отишъл, че го няма. И му беше мъчно, че е така. А когато успя да заспи първия си сън, който у него винаги беше дълбок и здрав, без сънища, без съзнанието за себе си и за света наоколо, в този сън потънаха и съседът отдясно, и мисълта за него. Но щом се събудеше през нощта, у него се появяваше някакво неясно и отдавнашно, но живо чувство на дълбока мъка за младежките години, когато трябваше да се раздели с добри приятели и да остане с равнодушните и чужди хора, с които по задължение се живее и работи. А когато съмна, нощното люлеене на сънища и привидения престана и в ясния ден остана простата истина: съседа наистина го нямаше. Празното място отдясно той почувствува като нещо неприятно и като особена мъка в тоя живот, изпълнен с големи и малки мъки и неприятности. Вляво от него бяха двамата търговци, мълчаливи и винаги готови за тръгване.

Едва беше съмнало и празното място се зае. Зае го слаб, тънък човек, необръснат и съвсем занемарен, с черна къдрава коса. Извиняваше се, като говореше бързо и много. Не желаел никому да пречи, каза, но не може да издържи неприличието на ония, между които е лежал досега, и е принуден да потърси по-тихо място, между по-добри хора. Остави торбата си от плетена тръстика и някакви тънки стари дрехи и продължи да говори.

Обширните и церемониални уводи не са обичайни тук, но тоя човек говореше за всичко, наведнъж, като че е между стари познати. И се виждаше, че говори повече заради себе си, отколкото заради това, което говори, и заради ония, на които говори — и че не може другояче.

Двамата търговци още повече се затвориха в себе си и се притиснаха един до друг. А фра Петър и слушаше, и гледаше този необикновен човек и както изглеждаше, с цялото си държане подтикваше неговата разговорчивост. (Но си мислеше: приличам малко на приятеля си, но покойния фра Рафо, който всекиго можеше да разпитва и изтърпи, но всякога казваше на шега: „Аз без хляб все някак бих минал, но без разговори, братко, не мога“.) Човекът разказваше.

Бил евреин от Смирна. Тъжно беше черното му лице. Голям нос, големи очи, жълтеникави, кръвясали. Целият изглеждаше тъжен и загрижен, и уплашен, но нуждата му да разговаря бе по-голяма и по-силна от неговата неволя и от големия му страх. Като че продължаваше разговора от снощи, докато излизаха от килията, той с жив полушепот разказваше на фра Петър за себе си и за своите страдания.

— Хем сберат човека, хем го обвинят и затворят! И моля ви се, отде накъде ние да попаднем тук с тая паплач? Аз се питам…

И изброяваше всичко, за което се питаше; а питаше се за най-различни неща. При това се оглеждаше наоколо плахо, но не преставаше да говори. „Тази негова приказливост го е довела тук“ — помисли си фра Петър, като слушаше вече само с едно ухо умореното и бързо приказване на този чуден човек, когато той спомена името на Кямил ефенди.

— Вчера видях, че се настани при вас, при най-приличните хора. Но сега му дадоха стая в тъй наречения бял чардак, там при портата, където спят пазачите и чиновниците и където по-видните затворници имат отделни килии и специална храна. И това, моля ви се, е страшно. Мигар такъв човек е за това, за това.

Фра Петър трепна.

— Познавате ли го — Кямил ефенди?

— Аз? Как да не го познавам! Вас не ви познавам, извинете, намерили сме се, ето… Не ви познавам, но виждам, че сте човек порядъчен и честен, а за мен това е… Вас не, но него, да. Лично не го познавам, но съм го виждал, знам го много добре. Знае го цяла Смирна. Всичко в Смирна се знае.

Още първия ден фра Петър научи много неща за младия турчин и неговото семейство, пък и за онова, което го е довело в този необикновен дом. Разбира се, така, както може да се научи от този Хаим, така се наричаше човекът от Смирна. Всичко сбъркано и накъсано, нещо изпуснато, а нещо и по три пъти повторено, пъстро, живо, не винаги ясно, но с множество най-различни подробности. Защото този човек, който не можеше да не говори, никога не можеше да говори само за едно нещо. Млъкваше за няколко секунди, замисляше се и тъжно се мръщеше, като че това измъчва и самия него и сякаш вижда, че нито е хубаво, нито уместно да говори за всички, за всичко и навсякъде, но по-силна от всичко бе потребността му да говори за живота на хората, особено за живота на ония, които имат по-високо обществено положение или необикновена съдба. Един от ония, които цял живот водят някакъв свой безизходен и предварително изгубен спор с хората и с обществото, към което принадлежат. В страстта си да каже и обясни всичко, да открие всички грешки и всички човешки злодеяния и да изобличи лошите, а да отдаде признание на дебрите, той отиваше много по-далеч от онова, което обикновеният, здрав човек може да види и научи. Сцени, които са се разиграли между двама души, без свидетели, той можеше да разкаже до най-невероятни подробности. И не само описваше хората, за които разказваше, но и влизаше в техните мисли и желания, при това в такива, каквито и те самите не подозираха у себе си, но които той отгатваше. Той говореше заради тях. А притежаваше чудния дар със съвсем малка промяна на гласа да подражава говора на лицата, за които става дума, и да бъде ту валия, ту просяк, ту хубава гъркиня; със съвсем незначителни движения на тялото или само на лицевите мускули можеше напълно да представи походката и държането на един човек или движението на животни, или дори вида на неодушевени предмети.

По тоя начин Хаим припряно и надълго разказваше за видните и богати еврейски, гръцки, па дори и турски семейства от Смирна, като се спираше винаги на значителни събития и на страшни неща. А всеки такъв разказ завършваше с чудни възклицания, почти с извикване: „Е? А!“, което трябваше да означава приблизително: „Ето какви хора има! А какво е моят клет живот и моят случай, сравнен с тях и с техните заплетени съдби!“

И щом завърши един, веднага почваше друг разказ. И така непрекъснато.

(Ние винаги сме малко или повече склонни да осъдим онези, които говорят много, особено за неща, които не ги засягат непосредствено, дори да говорим с презрение за тези хора като за дрънкала и досадни бърборковци. А при това не мислим, че тази човешка, само човешка и толкова честа слабост има и своите добри страни. Защото какво щяхме да знаем за чуждите души и мисли, за другите хора, а покрай това и за самите себе си, за други среди и краища, които никога не сме виждали, нито ще имаме случай да видим, ако няма такива хора, които чувствуват нужда устно или писмено да разказват онова, което са видели и чули и което са преживели и мислили? Малко, много малко. А това, че техните разкази са несъвършени, оцветени от личните им страсти и нужди, или дори неточни, ние имаме разум и опитност и можем да ги преценим и съпоставим едни с други, да ги приемаме или отхвърляме отчасти или изцяло. Така нещо от човешката истина винаги остава за онези, които търпеливо ги слушат или четат.)

Така си мислеше фра Петър, като слушаше подробното и все пак сдържано разказване на Хаим „за Кямил ефенди и неговата съдба“, което ставаше още по-дълго от чудната предпазливост на Хаим. Защото покрай цялата си жизнерадост и пламенна нужда за разговори той от време на време понижаваше гласа си до неразбираемост и хвърляше изпитателни погледи около себе си като човек, когото мнозина гонят и който се съмнява във всички.