Иво Андрич
Прокълнатия двор (5)

IV

Карагьоз най-много се плашеше от политическите арестанти. Предпочиташе да се бори със стотици дребни и едри престъпници от обикновените криминални, отколкото да има работа с един политически виновник. Настръхваше само когато чуе за тях. Търпеше ги при себе си като „проходящи“, защото така трябваше да бъде, но никога не искаше да се занимава с тях; заобикаляше ги като чумави и се стараеше да се отърве колкото е възможно по-скоро от всичко, което е „политическо“ или което под такова име дохожда при него. А у тоя арестант, когото доведоха от Смирна, всичко беше чудно: от знатно турско семейство бе и сандъци с книги и ръкописи идваха след него, и не се знаеше точно дали е луд или умен. (А лудите и всичко свързано с тях вливаха у Карагьоз суеверен страх и органично отвращение.) Но не можеше да не го приеме. Така Кямил бе затворен в една от общите килии, дето, както видяхме, си намери място през първите два дни.

Още на другия ден човекът, когото бе изпратил кадията от Смирна, издействува пред висшите власти Кямил да се отдели, като му се даде в Двора отделна стая и бъде гледан добре, докато го разпитат и докато се види какво е истинското положение. И така стана.

През следващите дни фра Петър обикаляше голямото дворище с бавни крачки, като че търси нещо или очаква някого, и постоянно прекарваше поглед по прозорците и чардаците на зданията наоколо. От време на време към него пристъпваше Хаим. Той беше напуснал вече мястото си до фра Петър и двамата търговци и си беше избрал друго, още по-усамотено. Като причина посочи течението. А само след два-три дни призна на фра Петър поверително, че се съмнява дали ония двамата търговци не са шпиони. Фра Петър се изсмя и отхвърли подобна мисъл. Той се вгледа по-добре в слабото лице на Хаим и за пръв път забеляза по него чуден и странно съсредоточен израз, какъвто се вижда по лицата на хора, които вътрешно се борят с погрешните си мисли и въображаеми страхове.

След два дни, с наведена глава, докосвайки с дългия си остър нос ухото на фра Петър, Хаим пак шепнеше за някакъв друг шпионин и го предупреждаваше да се пази.

— Я остави тия приказки, Хаиме, и не ги казвай никому.

— Аз само на вас.

— Ама никому недей, дори и на мене. За такива неща не се говори — защищаваше се фра Петър; внезапното и голямо доверие, което Хаим проявяваше към него, беше му неприятно.

И това се повтори няколко пъти. Фра Петър вече започна да свиква с приказките му. Потупваше го по рамото и го успокояваше, стараейки се винаги да даде на разговора някакъв шеговит и безгрижен тон.

— Ама кой? Оня, русия, високия? Не виждаш ли, клетнико, че самият той е полумъртъв от страх и че нищо не го интересува? Тоя човек е невинен като агне, а ти излишно се плашиш и подозираш хората.

Хаим се успокояваше за един-два часа, но не издържаше дълго и пак се приближаваше до фра Петър и го уверяваше, че само в него има доверие, и продължаваше предишния разговор.

— Добре, не е тоя, за когото погрешно — да речем „погрешно“ — съм мислил, че е, но има друг, когото съвсем не подозираш. А кой е той? Оня, който стои до портата, гледа пред себе си и се прави, че нищо не го интересува? Оня, който дръзко изглежда всекиго от главата до петите? Оня, безгрижният и на вид глуповатият? Или може би нито един от тях, а някой десети? И понеже нито за един от тях не знаеш дали е той, но също така не си сигурен, че не е, всеки може да бъде. Всеки.

— Остави, Хаиме, за бога, тези глупости — казва фра Петър, като започва да губи търпение.

— Не, не! Вие, уважаеми приятелю, сте добър човек и мислите, че всеки е добър.

— Ама като мислиш добро, добро ще стане, Хаиме!.

— Хе, добро! Добро? — шепне Хаим недоверчиво и бавно си отива с наведена глава и с поглед, прикован в земята.

А на другия ден пак идваше рано-рано, като на изповед. И когато се поосвободеше от страха си, той пак не можеше да стои спокоен. Тогава с живия си и винаги раздразнен от нещо говор приказваше за несправедливостта, която му е нанесена, за хората и нравите в своя град. Фра Петър винаги използуваше случая и му поставяше по някой въпрос за Кямил ефенди. Хаим никога не оставаше длъжен. И за неща, за които вече е казал всичко, той винаги можеше да говори дълго и обширно, с много нови и достоверни подробности. Фра Петър ги слушаше внимателно, наблюдавайки слабото му, лице и високото му чело. Кожата на това чело бе така опъната и прозрачна, че изпод нея се виждаше всяка, дори и най-малка гънка и цялото устройство на челните кости, а косата му която окръжаваше с чудни кичури това чело, бе леко къдрава и суха, като че някъде в корените я обгаря невидим пламък.

А когато след разговорите Хаим си отиваше, приведен и загрижен, фра Петър го изпращаше с продължителен и съчувствен поглед.

Минаха два дни, а Кямил нито се връщаше, нито се показваше. Хаим, който въпреки личната си мъка успяваше отнякъде да узнае или поне да надуши всичко, обясняваше, че сигурно сега разпитват младежа, а през това време не пускат обвиняемия в дворището, за да не бъде в допир с никого. Когато завършат разпита и изпратят цялата работа в съда, ще започнат пак да го пускат на разходка.

Всичко знаеше и всичко предвиждаше (макар и не винаги съвсем точно) тоя Хаим от Смирна. В тоя случай предвиди добре.

Тази сутрин фра Петър седеше на камъка и замислен с половин ухо слушаше препирнята, и шума, които достигаха до него от двете страни и се пречупваха и смесваха в слуха му.

Наляво от него неколцина комарджии бяха образували тънък и тесен кръг. Решаваха помежду си стар комарджийски спор, а това тук е като някакъв съд. Хората са мрачни, а говорът им — делови, сух и строг.

— Ти да върнеш на човека парите — казва с тънък, но заплашителен глас един дългуч, който, по всичко изглежда, е някакъв старейшина на комарджиите.

— Това ще му върна! — вика ядосано нисичък здрав мъж с възпалени очи и му показва дясната си ръка от дланта до лакътя.

— Виж го какъв е! А рани човека и насмалко не го уби — намесват се гласове отстрани.

— А защо да не го убия?

— Има каторга, ей!

— Нека има! Ще го убия, щом изляза, и ще го излежа на една кълка.

Надигат се негодуващи гласове, изпод които едва се долавя гласът на високия човек, безпрекословен и изпълнен със заплаха.

— Да върнеш парите! Чу ли?

Шумът, който идва от дясната страна, е още по-голям и от време на време надвива шума отляво. Тук е и Заим, и приказливият човек с пехливански ръст, който гърми с хрипливия си бас, и някакъв нов, дребен арестант, когото наричат Софта. Както винаги, те говорят за жени. Заим не казва нищо и може би сега готви нов разказ. Препирнята се води между пехливанина и Софта.

Дребният човек вика, а по гласа му се чувствува, че все подскача, както правят ниските хора, за да придадат по-голяма важност на онова, което казват.

— Арменките, арменките, това са жени, това!

— Какво арменките! Какви арменки! И ти ще ми разправяш за арменските жени. Ти? Че ти си малолетен.

— На тридесет и една съм.

— Не е важно. Не е работата в годините, а ти си такъв, малолетен, и малолетен ще бъдеш и когато станеш на петдесет. Разбираш ли? Ти си и малолетен, и малоумен, и малокръвен, и малодушен, изобщо си всичко, което е — малко.

— А ти си всичко, което е „голямо“ — казва сухо и недуховито дребният човек, докато всички гръмко се смеят.

— Ето, виждаш ли, че не позна. Аз съм всичко, което е прекалено голямо, ако искаш да знаеш, и затова не струвам. Да, и аз не струвам. Но ти, тии?!

Хрипливият бас тук казва нещо, една-единствена кратка дума, която не се чу от общия смях.

После басът пак се обажда. Пак за жените и за любовта на жените. Той като че не може да говори за друго.

— Арменката е като огън в гората: мъчно се пали, но пламне ли веднъж, никой не може да го угаси. Това не е жена — а ангария. Напаст, която се залепва за човека, па робуваш и на нея, и на цялото й семейство, и при това не само на живите, ами и на мъртвите и неродените. Изяждат те, и то почтено и законно, все почтено и по божия закон. (Всички те са взели бога за ортак.) Арменката е шест дни в седмицата неумита и само в празник се мие. И всички са космати до очите и сармусаклии^[1]. А черкезката?

— Това е жена! — каза утвърдително някой от кръга.

— Това ли? — негодува басът, а думите му се превръщат в някаква сърдита въздишка. — Това, братко, е летен ден, а не жена. Летен ден, та не знаеш кое е по-хубаво, земята или небето над нея. Но трябва добре да се обуеш. И пак не помага, защото и най-добрият майстор не стига. То не е като птица, та като я хванеш, да я имаш. То не се задържа при човека; прелива се като вода; и когато си я имал, пак като че нищо не си имал. То няма памет и не знае ни какво е разум, ни какво е душа, ни какво е милост. А закона й, не можеш го улови.

И пак се каза някаква къса и неясна дума, която предизвика силен смях. Фра Петър се отърси от мислите си и тръгна да седне малко по-далече. Изправи се, но веднага се спря изненадан. Със смутен и тих поздрав пред него стоеше Кямил.

Така става обикновено. Онези, които желаем да видим, не идват, когато мислим най-много за тях и когато най-много ги очакваме, а се появяват в миг, когато в мислите си сме най-далече от тях. И трябва време, за да може радостта ни от новата ни среща да се подигне от дъното, където е потисната, и да излезе на повърхността.

Отместиха се малко по-далече от глъчката и смеха.

— Я, виж ти, я, виж ти! — заговори фра Петър пръв и като объркан няколко пъти повтори тези две думи, докато седяха един до друг. (Той намираше удоволствие и в това, че радостта му изглежда по-малка, отколкото е.)

Далечно и отдавнашно изглеждаше в този миг всичко, макар че бяха минали само няколко дни от тяхната последна среща. Младежът бе видимо отслабнал, като изстискан лимон. Тъмните кръгове около очите му бяха станали по-силни, а лицето — по-дребно и с някаква тънка и трептяща усмивка, която като че го озаряваше отнякъде отвън и му придаваше израз на леко смущение. Дрехите му бяха леко смачкани, брадата пораснала и изоставена, а целият той — още по-висок и някак си странно сдържан и плах.

През тези няколко дни, в които не се бяха виждали, необикновеното приятелство между богатия млад турчин от Смирна и чужденеца-християнин от Босна сякаш бе расло непрекъснато и бързо и неочаквано се бе развило и затвърдило в тоя чуден двор, както може да стане само при такива изключителни обстоятелства. Техните разговори и сега бяха само едно бавно преразказване на онова, което са видели и прочели. (За себе си никой не говореше нищо.) Но тези разговори се различаваха от всичко, което можеше да се види или чуе наоколо. А това е главното. В такива разговори преминаваше целият им ден от сутрин до вечер, когато затворниците трябваше да се приберат, всеки в своята килия, и с прекъсвания, когато Кямил отиваше да се моли на пладне или по икиндия. Както и преди повече говореше фра Петър, но и участието на младежа в разговора растеше, бавно и незабелязано, но все растеше, макар че гласът му и сега звучеше само като ехо на някакъв по-силен и по-определен глас и след първите няколко думи преминаваше в шепот.

С такъв глас веднъж (фра Петър и сега никак не можеше да си спомни кога и как!) скъпият на думи дотогава Кямил почна да разказва историята на Джем-султан. И оттогава до края вече не говори за нищо друго.

Поводът бе случаен или изглеждаше така. Тихо, като че говори за съвсем обикновено нещо, Кямил запита;

— Не сте ли срещали в историята името на Джем-султан, брата на Баязид II?

— Не — отговори спокойно фра Петър, като си мислеше развълнувано за разказите на Хаим и гледаше с нищо да не разкрие вълнението си.

— Не сте ли… не сте?

Младежът явно се колебаеше. Но после, след няколко уводни думи, които изговори с престорено равнодушие, започна.