Арнолд Мостович
Ние от Космоса (67)

Балетът на Сириусите

Сириус е звезда, която свети с най-силен блясък не само на догонското небе. Египтяните също са отдавали голяма почит на тази звезда, за тях нейното появяване означавало времето, по което се разливал Нил. В древна Гърция „малките елевсински мистерии“ също били определяни според положението на Сириус.

Но за догоните тя има съвсем друго значение. Тя е точка, около която се съсредоточава тяхната гностика, заключаваща огромните им резерви от знания — в най-научния смисъл на тази дума.

Те считат, че Сириус е елемент на система от звезди, оказали определящо влияние върху живота на Земята и които са „фундамент на основата на света“.

Тази система звезди обхваща Сириус, съпровождащата го звезда, невидима с невъоръжено око, която догоните наричат „по-толо“ („толо“ значи звезда, а „по“, както знаем, означава най-малката частица, зърно енергия), след това втората съпровождаща звезда с името „емме-иа-толо“ и най-накрая спътника на последната звезда — „ниан-толо“.

За трите допълнителни обекта догоните казват, че се намират толкова близко до Сириус, че невинаги могат да се видят…

Невинаги! „Красив евфемизъм^[1]“ — казва Герие. Евфемизъм и може би скромност… Тъй като тези три обекта изобщо не се виждат с невъоръжено око, а историята на астрономическите открития в тази област е много поучителна.

Казано по-просто: с помощта на мощни телескопи и математически пресмятания беше открита втората от споменатите звезди, тъй нареченият Сириус В. Съществуването на Сириус С и до днес е доста дискусионно, а що се отнася до спътника на тази планета… Не си струва да говорим. Никой нищо не знае.

В полската Всеобща енциклопедия може да се прочете:

„Сириус, най-голямата звезда на небето, се намира в съзвездието Голямо куче… Сириус е двойна звезда, по-слабата й съставка (Сириус В) е открита през 1862 г. от Олвън Грахъм Кларк и е първото известно бяло джудже. Сириус е една от най-близките звезди; разстоянието до нея е 2,7 парсека.“

А какво казва за Сириус В (по-толо) догонският мит?

Звездата по-толо се върти около Сириус. Времето на завъртане — 50 години… Тя регулира въртенето на Сириус, което единствено не се извършва по правилна крива.

(Делението на времето у догоните произтича от целия им мит. То е доста сложно и се базира на 60-годишни промеждутъци от време.)

Всичко съвпада. Действително учените пресметнаха, че завъртането на Сириус В е 50 години. То наистина оказва решаващо влияние върху орбитата на Сириус А. Впрочем тъкмо поради това, че тази орбита е неправилна, учените се досетиха за съществуването на Сириус В.

Френските учени установили, че за Сириус В знаят не само догоните, а също и негрите бамба и боро — техни съседи. А в другия край на Африка хотентотите наричат Сириус „звездата встрани“, от което може да се предположи, че и те знаят за съществуването на нейния другар.

Догоните казват в своя мит:

Щом като Сириус се появил, по-толо започнал да се върти около него.

Независимо от това какво означава изречението, трябва да се каже, че тази двойна (двойна за нашите астрономи) звезда е астрономическа загадка. Сириус е звезда, относително млада, а Сириус В е бяло джудже, т.е. звезда, относително стара, която приближава към финала на своя космически живот.

Догоните казват:

Когато по-толо се намира по-близо до Сириус, той започва повече да блести, когато по-толо се отдалечава, започва да блещука, така че на наблюдателя (?) му се струва, като че вижда много звезди.

Първият въпрос, който се натрапва: За какъв наблюдател става дума, след като никой още не е виждал Сириус В с невъоръжено око, а до средата на XIX век никой, освен негрите от Централна Африка не е знаел за него? Когато догоните трябва да изобразят движението на Сириус със символична рисунка, те винаги правят това с помощта на елипса. Елипса, а не кръг!

Припомням, че едва Кеплер откри елипсовидната форма на планетните орбити. Интересно, че на тази рисунка по-толо, т.е. Сириус В е представен като кръгче с точка в средата. На рисунките-символи няма нито една излишна черта. Вместо коментар ще цитирам Шкловски, който пише следното за белите джуджета, особено през първия етап на тяхното развитие:

„Белите джуджета като че ли съзряват в червените гиганти и се появяват, след като от гигантите се отделят външните им слоеве.“

Допълнителният коментар е като че ли излишен. Но още веднъж ще цитирам догоните:

По-толо е най-тежкият от небесните обекти… има такава плътност, че всички хора, събрани заедно, не биха успели да повдигнат една негова частица…

Действително многобройните пресмятания на астрономите позволиха да се изчисли, че Сириус В е бяло джудже, чийто радиус е 2,1% от радиуса на Слънцето, а диаметърът му е около 3000 км., т.е. два и половина пъти повече от диаметъра на Земята. Затова пък масата на това джудже е 98% от масата на Слънцето, което дава плътност, равна на 50 000 или 50 тона на един кубически сантиметър!!!

Каква е тази толкова тежка субстанция? Догоните обясняват:

Звездата (по-толо) се състои от три основни елемента: въздух, вода и огън… Елементът „земя“ е бил заменен с друг — „сагала“, който блести повече от желязото.

Естествено малък е шансът в най-близко бъдеще да се убедим с очите си какво е това, което блести повече от желязото и е толкова тежко…

Но да се опитаме да направим изводи:

И така знае се, че когато настъпва имплозия на звезда, т.е. когато под влияние на огромното налягане отвън тя започва да се свива, се извършват редица термоядрени реакции, които след необходимия етап за изгарянето на водорода в хелий довеждат до цяла верига реакции, благодарение на които се създават все по-тежки химически елементи, а веригата свършва с желязото. Звездата се е свила така, че диаметърът й е вече твърде малък. Но елементът желязо, от който се състои нейното ядро, не е познатото ни на Земята желязо. Неутроните в такава звезда са толкова уплътнени, че между тях няма никакво пространство. Когато звездата преминава от нормално в неутронно състояние, тя започва да блести с ослепителна светлина. Това е свръхнова звезда.

Оказа се, че догонският мит неколкократно споменава за момента, когато „по-толо“ внезапно започнала да блести. И то не само се споменава, а е представено и със съответния символ-рисунка. Когато хората — така твърди митът — били едва от една година на Земята, „звездата внезапно заблестяла“ и нейният блясък постепенно намалявал в течение на следващите 240 години. Кога е станало това, естествено не знаем. Но затова пък знаем, че то напълно съвпада със съвременното състояние на знанията ни за космоса. Отначало пламване на „свръхновата“ звезда, след това преминаването й в състояние на бяло джудже.

А догоните добавят:

Нейното (на по-толо) съдържание било изхвърлено в пространството под формата на „безкрайно малки“ (елементи), напомнящи зърната по.

Това вече не е мит — това е научна лекция.

През следващия етап настъпило свиване, намаляване на обема на по-толо, което догоните също представят със специална рисунка-символ, като добавят в коментара, че се отнася за бяла звезда. Това впрочем не било напълно понятно до 1914 г., когато ученият Адамс, ползвайки устройствата на обсерваторията на Маунт Уилсън, установил, че не става дума за червена звезда, а само за бяло джудже.

На догонската рисунка (тону) чертичките, насочени навътре в кръга, показват, че звездата се намалява.

Интересен е коментарът на френските учени за тази част на мита. Те неколкократно питали догоните кога, при какви условия или обстоятелства са могли да наблюдават Сириус В и толкова да научат за него, след като той не се вижда без телескоп (а и телескопът няма да помогне, ако Сириус В се намира близо до Сириус А). Отговорът на догоните бил доста странен. Те твърдели, че всички космически обекти, отнасящи се към групата Сириус, могат да се наблюдават от пещера, чието място се пази в строга тайна. И въпреки приятелските отношения, свързващи догоните с френските етнолози, учените не успели да достигнат до тази пещера, където като че ли също се пазят „основни доказателства в голямо количество“. Този термин представителите на племето не обяснили. Но проф. Дитерлен се надява, че все пак някога ще успее да попадне в тази пещера.