Арнолд Мостович
Ние от Космоса (20)

Какво иска да каже авторът? С каква цел толкова често и подробно цитира в увода към своите заключения книгата на д-р Хайнек и съобщенията на Морис Шатлен, Жак Бержие и Жорж Гале? След малко ще изясним това и намеренията му ще ни станат по-ясни.

Преди всичко трябва да напомним, че повече от десет години читателите от различни географски ширини се вълнуват от книгите, посветени на загадките — да ги наречем така за по-ясно — от Деникенов тип. Името на швейцареца Фон Деникен стана символ на проблематиката, посветена на хипотетично-фантастичното начало на нашата цивилизация и започнала от необикновеното развитие на един от видовете маймуни, обитаващи нашата планета — вид, от който води началото си господарят на всички творения — хомо сапиенс.

Фон Деникен, публицист и несъмнено способен репортьор-самоук, пътува из целия свят и търси доказателства на тезата, че някога, в древното минало, в нашата история са се намесили пришълци от далечни планети, представители на извънземна високоразвита цивилизация.

Казах, че името Фон Деникен стана символ. Може това определение да е малко пресилено. Но то произтича от необоримия факт, че от всички автори, които пишат на тази тема, най-известен в света благодарение на книгите си и на филма със същото заглавие („Спомени от бъдещето“), който се радваше на голям успех, е Фон Деникен. Да не говорим за това, че някои учени в нашата страна сметнаха за правилно да направят допълнителна реклама на швейцареца, като посветиха цяла книга („Обратно на Земята“), стараейки се да оборят хипотезата, с която се свързва името Деникен.

Работата е там, че ако хипотезата за намесата на представители на извънземна цивилизация в нашето развитие е любима рожба само на Фон Деникен, то предположението за контакти на извънземни цивилизации с нашата планета в древното минало все пак са били допускани и от много автори преди Деникен.

Изглежда, че в редица страни едновременно са работили автори, които въпреки авторитета на официалната наука, са предложили хипотези, наречени „деникеновски“, и които по-правилно е да се определят като „палеоастронавтски“.

В Съветския съюз палмата на първенството принадлежи на такива учени и популяризатори, като кандидата на физическите науки М. Агрест, д-р Владимир Авински, д-р Вячеслав Зайцев, писателя Александър Казанцев и др. Още преди 1959 година, т.е. почти десет години преди първата книга на Фон Деникен, М. Агрест формулира хипотеза, според която някога в древното минало на нашата планета са кацнали същества от друга планета. Според Агрест следи от пребиваването на извънземна цивилизация могат да се намерят в много затулени кътчета на Земята: като се започне от следите в материалната култура на древните времена — скулптури или строежи — и се стигне до многобройните скални рисунки, предания, митове, легенди, та чак до либийските тектити, в които са открити изотопи на алуминия и берилия, което означава, че те са създадени преди един милион години. Агрест предполага (макар че е твърде спорно), че тектитите са резултат от високата температура при кацането или евентуалния старт на космически кораби.

Александър Казанцев изложи още по-смелата теза, че нашата планета е наблюдавана може би от десетки хиляди години от представителите на една, а не е изключено и на няколко извънземни цивилизации.

И накрая би трябвало да се спомене още един съветски автор — Александър Горбовски, който твърде добросъвестно е събрал много аргументи и доказателства в полза на контактите между представителите на извънземна цивилизация и нашата планета. Горбовски внимателно разделя аргументите си на няколко групи. Към първата отнася митовете и преданията, за което по-обширно ще стане дума в последната глава на тази книга. Втората група образуват астрономическите знания на древните народи, които са на небивало високо ниво, както и обширните им познания по математика. Третата група представляват постиженията на науката в различните области и особено познанието, засягащо кръглата форма на Земята. Интересна е и групата аргументи, свързана с бронзовата епоха в Европа. Знае се, че бронзът е сплав на медта и калая. Оттук и изводът, че използуването на всеки един от тези метали поотделно трябва да предхожда широкото приложение на тяхната сплав. Въпреки това, в Европа меден век практически не е съществувал, а изделията от този метал представляват рядкост, ако става дума за миналото, докато бронзовите изделия са се появили внезапно и веднага са се разпространили. Трудно е да си обясним и това, че първите бронзови изделия, според много специалисти, свидетелствуват за прекрасното изкуство на техните създатели — с други думи не създават впечатление на постепенно овладявано изкуство. Това изкуство се е появило неочаквано и изведнъж на твърде високо равнище.

Възможно е знанията за обработката на бронза да са просъществували по някакъв начин в паметта на европейските народи и в продължение на доста време да са били достъпни изключително на посветените. Все пак не е случайно, че в древна Европа тази обработка се е отнасяла към тайните области на знанието и е била считана за магьосничество. Като доказателство за правилността на своите хипотези Горбовски изброява и огромните медицински знания на някои древни народи. Знания, изпреварващи времето си. Например известно е на какво високо равнище е била медицината при шумерите, за които пак ще стане дума по-нататък. В древните китайски хроники се говори за император Тсин-Ши (259–210 г. пр.н.е.), който уж притежавал огледалце, „способно да прониква през костите на човешкото тяло“! Това огледало е, както казват, много добре описано. То позволявало да се разглеждат отделните вътрешни органи и давало възможност да се поставя диагнозата при редица болести. Горбовски припомня, че ваксината против едра шарка — откритие от края на XVIII и началото на XIX век — е била известна още на нашите праотци. Той намерил в санскритската книга на мъдростта следното описание: „Вземи на острието на ножа малко гной от абсцеса и я въведи под кожата на човека, така че да се смеси с кръвта. Ще настъпи треска, но болестта ще протича леко и не трябва да буди никакви опасения за живота.“

Всички тези доказателства и аргументи, както и произтичащите от тях хипотези за преминалото на човека, повечето учени приели скептично. Малка част от тях се поддала на красноречието на представените факти. Но все пак Карл Сейгън, изтъкнатият американски учен, бащата на „Викингите“, заявил на събрание на Американското астронавтско дружество през 1962 година, че никак не е изключено тихото кътче от Галактиката, в което си е свила гнездо нашата планета, да е било посещавано вероятно многократно от космонавти на други планети.

Ясно е, че тези възгледи взривяват досегашната схема на човешката праистория — схема, градена от укрепилите се още през миналия век знания. А хипотезите на Агрест, Горбовски, Сейгън, независимо от приема, който срещнаха, трябваше рано или късно да дадат плодове. Ако не със сензационни открития (макар че вече има и такива), то във всеки случай с богата литература, тъй като не можеха да не възбудят еднакво въображението на писателите и читателите.

На Запад книгата, която даде зелена светлина за този вид творчество, е „Утрото на магьосниците“ от Луи Повел и Жак Бержие. Тя излезе през 1961 година и вдигна много шум. Накратко казано, тя изрази съмнението на авторите в правилността и дори научността на много теории и определения, считани за безспорни, за голяма част от страниците на нашата праистория. Тази отлично написана книга намери широк отклик, който се дължи на имената на авторите. Повел е изтъкнат публицист и есеист, а Бержие ви представих в предишния раздел.

Повел и Бержие се осмелиха да зададат редица въпроси за началото на нашата цивилизация и се оказа, че нито археолозите, нито историците, нито етнолозите са били подготвени да дадат еднозначен отговор. (Впрочем не само нашата праистория е станала поле за такова радикално преобръщане. Човешката природа също е подложена на преосмисляне. Необикновеното развитие на тъй наречената парапсихология, както и дискусиите, които тя предизвиква, доказват, че и за тези проблеми знаем срамно малко. А подробните изследвания откриват пред науката за човека истински врати на непознати досега психологични явления.)

Следователно, както виждаме, първенството на Фон Деникен е, най-общо казано, съмнително, още повече че и преди неговата първа книга се появиха много подобни книги — във Франция (Шару, Бержие, Тарад), в Италия (Колозимо) и преди всичко в Съветския съюз.

А на Фон Деникен трябва да се признае умението да убеждава, авторската сила и уважението на масовия читател. (Тиражът на книгите му достига 50 милиона!) Нищо чудно тогава, че точно неговото име се свързва с тематиката.

И все пак, независимо от споменатите автори, въпросите са съзрявали. Съзрявали са също и съмненията.

* * *

Доста дълго време, примерно до средата на XX век, науките, които се занимават с началото на човешката история и началото на цивилизацията, изпращаха от районите на своите изследвания и проучвания, от площадките на разкопките съобщения, в които нямаше място за никакви сериозни колебания. Изглеждаше, че още малко и всичко ще се подреди така, както са предполагали теоретиците на XIX век. Съмненията се появиха с новите разкопки, с новите открития. Трудностите и проблемите размътиха ясния, както изглеждаше, образ на праначалото.

За какви затруднения става дума?

Първо, установяването на нашето родословие не се оказа никак просто и лесно. Родословието на вида, който осъществи толкова бърз напредък. В еволюционната верига, започнала от човекоподобните маймуни, живели през късния терциер, и стигнала, до Леонардо да Винчи, Нютон, Айнщайн, не бяха намерени много брънки, част от тях впоследствие се оказаха с посредствена стойност от гледна точка на научната истина, а в някои места веригата се късаше, така че въобще не беше ясно какво да се мисли за нея. Защо някакъв, днес още неустановен, вид маймуни е направил такава главозамайваща кариера, която дължи на необикновеното съдържание и обем на своя череп? Какво, е станало с неандерталския, човек, който доста внезапно (в мащаба на историята на вида) е изчезнал навсякъде по Земята, оттам, където преди това се бил настанил? Откъде се е взел този вид, кроманьон (отпреди 30–40 хиляди години), на когото сме потомци по права линия и който със сигурност не произхожда от неандерталската линия? С какво да се обясни тази огромна разлика между кроманьонеца (негово дело са рисунките в Алтамира и Ласко) и неандерталеца — същество примитивно — разлика, която, ако е била плод на нормална еволюция, би могла да се създаде не по-рано от изтичането на милиони, да кажем, стотици хиляди години?

Фактически тези съмнения се споделят от най-изтъкнатите антрополози. Професор Тадеуш Белицки, известен полски антрополог, в едно изказване по телевизията забеляза, че все още твърде много етапи от развитието на човешкия вид представляват за науката пълна загадка. Към тези загадки се отнася например общият произход — нашият и на човекоподобните маймуни. Не знаем точно причината за появяването на изправената фигура у нашите праотци, не знаем докрай дали можем да считаме австралопитека за наш родоначалник. Не знаем също точно какви причини са предизвикали тъй внезапното развитие на човешкия мозък.

Нещо повече, тези въпроси бяха подкрепени от последните открития в Африка. Те доказват, че като вид сме значително по-стари, отколкото се предполагаше преди двадесет и пет години, че нашето праначало трябва да се пренесе в древното минало. Ако е истина, че историята на нашия вид датира от 3–4 милиона години, то още по-обезпокоителни са въпросите, свързани с това светкавично развитие през последните 300–100 века. Как е възможно това?

Ето първия род неловки въпроси.

Но преди да преминем към следващите, добре би било да се спрем за момент над един факт, който едва наскоро възбуди интереса на учените. Въпросът засяга черепа или с други думи големината на мозъка. Изтъкнатият биолог Реми Шовен — автор, когото ще цитирам неведнъж, казва:

„Чак не му се вярва на човек с каква самоувереност някои палеонтолози твърдят, че всъщност всичко, което се отнася до генеалогичното дърво на човека, е известно.“

Според Шовен всеки от новооткритите факти ни повелява да поставяме нови въпроси и създава нови трудности при тълкуването. Ето един от тях.

През 1913 година в село Боскоп (Трансваал, Южна Африка) са намерени останки от човешки скелет, който по всяка вероятност е обитавал тези земи преди бушмените. Точната раса на „човека от Боскоп“ не можа да бъде установена. Живял е преди около 10 000 години в епохата на мезолита. Едно обаче е сигурно. Този човек от Боскоп е притежавал мозък, по-голям от нашия! Нещо повече, оказа се, че и кроманьонският човек също е имал мозък, по-голям от мозъка на съвременния човек — около 1600 куб. см! Един от най-изтъкнатите съвременни археолози — Тобиас, пише на тази тема:

„Не подлежи на съмнение, че както човекът от Боскоп, така и кроманьонският човек преди 20 000–25 000 години са притежавали по-голям мозък, отколкото ние днес… Не мисля, че имаме право да предполагаме, че човекът на бъдещето ще има глава, по-голяма от нашата…“

С други думи, ако приемем, че в хода на еволюцията не е имало смущения от рода на нечия намеса, максималното развитие на мозъка като вид вече е зад нас! Разбира се, връзка между големината на мозъка и интелигентността, както знаем, не трябва да съществува, но все пак…

И още една забележка, този път на самия Шовен. Забележка, която трябва да накара да се замислят всички онези, които считат, че в еволюцията на човека вече няма тайни. И така мозъкът, т.е. органът, който в най-голяма степен отличава нашия вид от другите, у кроманьонския човек не е бил приспособен към настоящето, а към бъдещето! А нали това е същият мозък като нашия, само че по-голям? И какво е имал да прави кроманьонският човек с такъв голям мозък? Дали не го е развивал за по-късни и по-трудни времена?

Трябва ли да се учудваме тогава, че Зайцев, след като обмисля всички тези въпроси и съмнения и сумира досегашните ни познания в тази област, стига до извода, че хипотезите, свързващи развитието на нашия вид с намесата, която са могли да извършат представителите на извънземна цивилизация в генетичната база на някоя от висшите маймуни, са равностойни, ако ли не и по-правдоподобни от другите теории и хипотези за произхода ни.

Второ, оказва се, че науката за миналото на целия Нов свят, т.е. двете Америки, е твърде опростена. Доколумбовата история на Америка се оказа много по-богата, отколкото се смяташе досега. Археоложките открития в района на Централна Америка, Перу и Боливия и дори Северна Америка (вж. книгата на Керам „Първият американец“) позволиха да се установят редица учудващи факти. Бяха открити доказателства за съществуването на прастари, необикновено развити култури и цивилизации, чийто запас от знания в някои области е бил огромен. Нещо по-интересно, бяха установени много поразителни съвпадения между тези прастари доколумбови цивилизации и цивилизациите, разцъфтели в различните райони на Стария свят. Бяха направени различни опити да се изяснят съвпаденията (макар и само тези в областта на строителството), но науката не излезе извън някои хипотези, които наистина послушно се вместиха в рамките на старите схеми, но не придвижиха знанието напред.

Трето, и археоложките, и архивните открития в различните части на Стария свят разрушават досегашното познание за развитието на нашата цивилизация. Просто тези открития не се вместват в досегашната научна схема. (За това ще напомня по-късно и много по-подробно.) Например изместването назад началото на египетската цивилизация от някои изследователи противоречи с официалното деление на развитието на културата на долен, среден, горен и късен палеолит. Ако хипотезата за началото на египетската цивилизация е вярна, това начало ще достигне времето на горния палеолит (преди 40–14 000 години). Естествено никой не възнамерява да отрича това деление, но нима не е възможно в една и съща епоха да живеят хора с необикновено ниска степен на развитие, а в същото време някъде другаде нивото на развитие да е много високо? Нима не наблюдаваме същото нещо и днес? И в края на XX век светът от време на време се разтърсва от сензационните открития за племена, които живеят на нивото на пещерния човек!

В кръга на тези изумителни исторически загадки си струва да посветим няколко думи на историята на шумерите, и то не само от гледна точка на основното направление на тази книга. Археологическите изследвания през последните няколко десетки години позволиха да се опознае по-добре историята на този народ, появил се на историческата арена преди около 60 века и живял в североизточната част на Месопотамия. Десетки хиляди плочки с клиновидно писмо, открити в руините на Ниневия и на други места, разкриха необикновено пластичната картина на културата, познанието и обичаите на народ, чиято цивилизация със сигурност е една от най-старите, които познаваме и чийто произход остава загадка. Затова пък историческите свидетелства, които шумерите са оставили след себе си, свързват тяхната история с развитието на цивилизацията им с намесата на пристигнали от космоса същества. Свързват ги по начин, който не оставя никакво съмнение.

На конгреса на Дружеството за древна астронавтика през 1979 година един от най-интересните реферати изнесе американският ориенталист Захария Сичин. Той се специализира именно в историята на шумерите, а рефератът му беше резюме на неговата книга „Дванадесетата планета“, издадена през 1976 година в Ню Йорк.

Шумерите наричали съществата, пристигнали от космоса, „нефилим“, което на еврейски или арамейски означава „тези, които са паднали (или пристигнали) отгоре“. Те като че ли трябвало да научат шумерите на астрономия, математика и медицина. Благодарение на тях там се развила забележителна литература и прекрасно изкуство.

Запасите от шумерски знания в областта на астрономията действително са толкова невероятни, че е трудно да се повярва във всичко, което шумеролозите казват на тази тема. В най-общи черти шумерите са знаели едва ли не всичко за строежа на нашата слънчева система. Знаели са например че Слънцето е центърът на тази система, знаели са също, че около този център кръжат девет планети, т.е. знаели са за откритата едва преди 199 години планета Уран, откритата преди 50 години планета Плутон.

„Всичко, което знаем, ни е предадено от боговете“ — казват те за произхода на знанията си в намерените свидетелства. Тези богове научили жителите на Месопотамия да обработват земята, да строят водопроводни инсталации в градовете, да прилагат законите… В едно клиновидно писмо се изброяват повече от сто вида знания и изкуства, предадени на шумерите от небесните пришълци.

За съжаление не мога да изложа подробно съдържанието на тази изумителна книга, както и изводите на автора за произхода на онези „паднали от космоса“ богове. Надявам се, че ще имам възможността да говоря за сензационните изводи на Захария Сичин подробно в следващата си книга. Бих искал да добавя, че Сичин е бил поканен в Камарата на лордовете, където е изнесъл кратък реферат за своите открития и хипотези.

И накрая, четвърто, в областта на биологията се оказа, че пътят, изминат от забележителните открития на химията от XIX век, през теорията на Опарин и експериментите на Милър и Юри до синтеза на живата материя, не е никак прост. Но за това вече стана дума.

И тези затруднения на науките, точно защото поотделно се занимават с миналото на живота на Земята, с миналото на човека и създадената от него цивилизация, попречиха на учените да ревизират остарелите вече възгледи. Промяната по-скоро е засегнала детайлите в архитектурата на познанието, а не целостта на фундаментите.

Някои специалисти, след като се съгласиха със съществуването на много празноти в тълкуването на развитието на нашата цивилизация, прехвърлиха трудностите в друг коловоз. Този коловоз не доведе наистина до крайната цел, т.е. до отговора на въпроса: по какъв начин и кога нашият вид и нашата цивилизация са започнали онова фантастично развитие, но при все това породи необикновени открития. Преди всичко става дума за хипотезата, според която вълните на Атлантическия (Атланда) и Тихия океан (Му) са залели континенти с процъфтяващи на тях цивилизации.

Днес тези хипотези вече не могат да се оставят без внимание. За изводите, които следват от хипотезата за Атлантида, ще говорим пак. Тук е мястото да кажем, че забележително развитие претърпяха до неотдавна осмиваните предположения, че някога в Тихия океан е съществувала огромна суша, претърпяла (подобно на Атлантида) ужасна катастрофа и погълната от вълните на океана. В тяхна подкрепа някои изследователи привеждат много достоверни аргументи. Един от тези автори-изследователи е инженер Й. Блумрих (бивш служител на НАСА, автор на известната книга за видението на „йезекиил“). Втората книга на Блумрих беше издадена през 1979 година със заглавие „Каскара и седемте свята“. Тя съдържа резюмета на индиански легенди от племето опи, придружени от научен коментар. Тези легенди гласят, че американските индианци произхождат именно от онзи унищожен материк Каскара, който някога се е намирал в Тихия океан (на територията на днешна Полинезия), т.е. те са потомци на претърпелите катастрофата. За спасяването им са помогнали — според легендите — пришълци от космоса наречени качини. В подкрепа на достоверността на тези индиански свидетелства Блумрих е събрал огромно количество археоложки, антроположки, етнографски, географски и геоложки доказателства. Надявам се, че и на тази сериозна и обширна работа ще мога да посветя известно място в моята следваща книга.

Огромен труд на тема материка Му в Тихия океан разработва и проф. Луис Клод Венсан. През 1981 година се появи първият том от предвидената в четири части творба, озаглавена „Изгубеният рай Му“. Този първи том от труда на Венсан (той е професор по антропология) учудва както с богатството на събрания материал, така и с някои натрапчиви расови предразсъдъци. Като оставим настрана втория елемент на неговия труд, трябва да приемем, че Венсан е събрал толкова богат доказателствен материал в полза на съществуващия в миналото материк в Тихия океан, че това не може да остане без внимание. А доказаното от Луи Клод Венсан наличие на развита цивилизация на материка с един замах обръща с краката нагоре цялото ни познание за човешката праистория.

Трябва да се подчертае, че голяма част от материалите, събрани от Венсан, е идентична с материалите и доказателствата на Блумрих. Но Венсан се старае да докаже и това, че всички стари култури в Азия, Африка и дори в Европа произхождат от цивилизацията Му.

Работата на Венсан може да се оцени напълно едва след цялостното и публикуване. Но мисля, че още сега нито един учен, който се занимава с праистория, няма да може да отмине тези хипотези в своите изследвания.

Горе-долу по същия път вървят в търсенията си и такива изследователи, като Агрест, Авински, Казанцев, Горбовски, Зайцев, Деникен, Шару, Лънан, Хойл, Бержие, Повел, Хепгуд, Шатлен, Навиа и много, много други.

Те не се страхуват и от най-причудливите антитези, не се огъват под тежестта на знанието, събрано досега от цели поколения техни предшественици, които са и изтъкнати учени.

Вече споменах някои от концепциите. Едни от тях приемат, че имаме достатъчно количество доказателства, за да смятаме, че в далечното минало нашата планета е била посещавана от представители на една или много извънземни цивилизации. Тези теория не разглеждат подробно характера на експедициите, макар да отчитат решителното им влияние върху културното и цялостно развитие на човешката цивилизация.

Други теории се стремят да докажат, че дело на тези експедиции е била биологичната намеса в развитието на нашия вид. Благодарение на нея нашият родоначалник е станал разумно и интелигентно същество, а това е изменило историята на Земята и е позволило на потомците му да заемат толкова привилегировано място в биосферата на нашата планета.

И така нашето съвременно биологично знание, макар на практика още да не е способно на подобен подвиг, все пак допуска възможността за такава намеса. Дори знае или, да кажем, теоретически знае, много начини, които биха могли да доведат до нея.

Днес никой не се съмнява (макар вчера да се съмняваше), че генетичното инженерство ще отвори пред човечеството възможността за преобразяване на старите и създаване на нови видове. Само въпрос на време е молекулярната биология да започне да влияе върху генетичния код на човека. Естествено можем да се замислим дали е полезно и целесъобразно — нека ми се разреши да прибегна към метафората на един учен — „да променим римата в стиха на Гьоте“… Но не става дума за това. След като такава техника е по принцип в кръга на възможностите на нашата наука (въпреки всичко все още много примитивна), то може с пълна сигурност да предположим, че ако някъде съществуват цивилизации, и то по-развити от нашата, и те са притежавали тези умения.

Затова схемата на тази „космическа хипотеза“ изглежда горе-долу така: преди хиляди години — 40 000–70 000 години — на третата планета от нашата Слънчева система са кацнали космически експедиции, изпратени от някаква необикновено развита извънземна цивилизация. Те пристигнали тук с цел да ускорят културното и цялостно развитие на планетата ни, като осъществят принципна намеса в генетичното наследство на най-развитото същество. Това означава, че преди това Земята дълго време е била наблюдавана, а може би и изследвана. Онези праисторически космонавти са знаели отлично с кого ще си имат работа… И към реализацията на задачата са пристъпили по точно разработен план (както би подхождало на високоразвита цивилизация).

Много френски, съветски и английски учени не се страхуват да посегнат и към свидетелствата на Библията, за да потърсят в нейното съдържание символичен или косвен разказ за събитията, на които някога нашата планета е била театър. Те считат, че Библията, както и старите индуски книги с преданията, са носители на автентични сведения за нашето праначало. И към този проблем ще се върнем пак. И така най-подходящият лабораторен материал за всички експерименти (т.е. хората) бил поставен в съответния резерват (рая). А след това, когато намесата вече била извършена и се получили чисти като вид индивиди или такива с висока интелигентност, по всички възможни начини се действувало да не се допусне кръстосването на индивидите от новия вид с индивидите от стария (оттам в Библията толкова много забрани, отнасящи се за содомията — като че ли тя е била насъщният хляб на нашите предци).

Какво е станало след това — не е известно. Дора Фон Деникен не знае. Може би експериментът бил толкова успешен и „отгоре“ са сметнали, че индивидите от нашия вид са способни за самостоятелен живот. Може би незадоволените от експеримента богове — косматите са решили да унищожат всичко (потоп? потопяването на Атлантида? на цивилизацията Му?) и да започнат отначало. Може би някои от пришълците са получили задача да останат на Земята и да продължат по-нататъшното подобряване на новия вид по „естествен път“. Накрая, възможно е да са ни оставили само ограничена самостоятелност, като са програмирали всичко за хиляди години напред, поставяйки си само задачата за по-нататъшен контрол и наблюдение (тезата за космическата зоологическа градина, обявена от един английски биолог)…

И така тези предположения опитват да изяснят това, което е неясно в миналото на нашия вид. В едно нещо не могат да бъдат обвинени — в липсата на логика. Те се стараят да изяснят всички усложнения, с които изобилствува картината на нашето минало с намесата на извънземни цивилизовани същества. С други думи е метода „deus ех machina“.

По отношение на това определение бих желал да припомня неговото значение. Това е развръзка в действието на антична трагедия, предизвикана от внезапното и неочаквано появяване на божество на мястото на драматичните събития. А спускането на божеството на сцената обикновено се извършвало с помощта на специална машина. Бог пристигал в машина. Струва си да отбележим, че според изложената преди малко теория за космическия произход на човешкия род, бог (представителят на друга цивилизация) също пристигал в машина (космически кораб). Много съм любопитен да разбера дали между бога в летящата машина и бога в сценичната машина няма някаква връзка…

* * *

Независимо от реакцията на повечето учени към изложената по-горе концепция, светът буквално е залят с вълна от литература, посветена на всичко тайнствено и неизяснено в нашата история.

Естествено самият белег за тайнственост е достатъчна реклама, за да осигури на всяка книга от този род хиляди читатели, които страстно очакват нещо повече дори от такъв научен разказ, който максимално отговаря на истината. Повел и Бержие нарекоха това тъга по романтичната история. Но този вид популярност дължи своя необикновен успех още на един фактор, при това доста съществен. Интересът към тайнственото минало е израз на несъмненото и бързо освобождаване от влиянието на религията, което през последните години стана съдба на огромна част от обществото на развитите страни.

Колкото дълго хората са вярвали в божествената намеса, в ролята на бог при „създаването на човека“, колкото дълго безусловно са вярвали в Библията, толкова дълго и цялата тайна на сътворението и всички други тайни на праначалото са следствие от ролята и намесата на Твореца. Но в хода на развитието на науката и знанието съвременният човек се освобождава от религиозните вярвания много по-бързо, отколкото може да се предположи, формално може би не, но фактически със сигурност. (Характерни са тук данните от статистическите изследвания, които показват диспропорцията между броя на изповядващите религия и нищожния брой вярващи в съществуването на душата, в задгробния живот, в сатаната и т.н.).

И ето че именно литературата, за която говоря, започна да удовлетворява тази потребност от тайни, досега задоволявана от метафизичната вяра в небето и Твореца. Недооценяваме, както изглежда, нуждата от тази Тайна — с голямо „Т“ — в психическия живот на човека. Оттам и този напълно изненадващ успех на филма на Фон Деникен, успех, който никой не бе очаквал. Независимо от образованието, убежденията или културните нужди, човек мечтае за загадъчното, предпочита търсенето пред лесното обяснение на всичко. И ето че метафизичната тайна беше заместена от галактичната тайна. Този напредък на човешкото съзнание не бива да се подценява. Човек вече не вярва в задгробния живот, а вярва в живота извън планетата…

Всички тези хипотези и разсъждения на учени и автори на книги от рода на „Спомени от бъдещето“ вероятно не биха представлявали нещо повече от популяризация на някои фантастични теории, близки до „чистата“ научна фантастика (от рода на известната книга на Лем „Гласът на Бога“), ако не бяха средствата за масова информация, които бързо разпространиха убеждението на учените за възможното съществуване на извънземна цивилизация, ако не бяха космическите кораби и ако не бяха… НЛО или неидентифицираните летящи обекти.

Убеждението за възможното съществуване на извънземна цивилизация достигна до общественото съзнание едва тогава, когато човечеството научи за родените от него планове и действия, чиито разходи достигат милиарди. Ако практичните американци и деловите руснаци харчат толкова пари за различни устройства, които служат за намирането на извънземни цивилизации и установяването на контакт с тях, то сигурно трябва да има нещо… В това отношение не можем да обвиним в липса на последователност пито Казанцев, пито Шару, нито Фон Деникен. Същото е и с космическите полети. Полетите в космоса престанаха да бъдат мечта и мит, превърнаха се в действителност и всеки, който има телевизор, може да я види с очите си.

И накрая — посещението на НЛО. Ако най-сериозните представители на съвременната наука признаят, че това не е измама, след като днес съществуват хиляди (да, да! нали книгата на Хайнек споменава само малък процент от случаите) установени и достоверни свидетелства, които доказват, че Земята вероятно се намира под „нечие“ извънземно наблюдение и — нещо повече — е район ма кацане на обекти, които може би произхождат от далечни планети, то защо също такива наблюдения и също такива посещения да не са били възможни преди хиляди години?

А като се вземе под внимание, че проблемите на генетичното инженерство не би трябвало да представляват за една цивилизация, способна да организира космическа експедиция, по-голяма трудност от ваденето на зъб за нашия зъболекар, ще се окаже, че фантастичните хипотези на Деникен и другите не са чак толкова фантастични, както изглеждат, и във всеки случай са логични и имат логична връзка.

Защото, дори ако тези далечни гости бяха дошли на планетата ни с благородната мисия да ни цивилизоват (нещо като мисионерите при човекоядците, каквито може би сме били), поставете се, моля, за момент на мястото на учените от космоса (защото щом е имало такива експедиции, в тях със сигурност е имало и учени), пред които се отваря такова приказно поле за действия, такава фантастична лаборатория, каквато е цялата наша планета от средна величина с нейната флора и фауна! Да им се учудваме ли, че са пожелали да вкусят блаженството на творци, създавайки нови видове и условия за културно и цивилизовано процъфтяване?

Ето защо започнах с протеста на д-р Хайнек. Надявам се, че изложих ясно намеренията си?

* * *

Позовавайки се на авторитета на този учен и специалист от висока класа, се отказах от примерите, които могат да се намерят в други доклади или свидетелства. Както вече споменах, световната литература днес наброява стотици книги за НЛО, книги, понякога много сериозни. Но не искам да свеждам тези разсъждения само до разкази за НЛО и до преживяванията на американските лунонавти.

Да припомним един друг въпрос, който навремето предизвика много шум: удивителните приключения на изкуствените спътници и космическите станции, изпращани от Земята в околоземни орбити. Ето няколко примера. Разположената на орбита през 1962 година космическа станция „Ана“ един ден престанала да действува. Смятало се, че е замлъкнала завинаги. Но се оказало, че след шест месеца се обадила отново, като че ли нищо не е било… Нещо по-интересно, започнала да действува почти едновременно с друга космическа станция — „Телстар 2“, разположена на орбита през 1963 година, която се загубила на 16 юли и започнала отново да работи нормално (след един месец) заедно с „Ана“. Същото се случило една година преди това със спътника „Трансмит 4-В“, който замлъкнал за шест месеца.

През 1964 година това явление се повторило четирикратно. Един от експертите на НАСА отбелязал: „Всичко изглежда така, сякаш апаратурата на тези станции е била демонтирана, а след това отново монтирана.“ Ще спомена и за космическата станция „Еол“, която продължително време се ръководела от принципа „никога в неделя“, т.е. в неделя не работела. Разбира се, онези, които са я конструирали, не са имали такова намерение.

Накрая, не могат да бъдат оставени без внимание докладите на стотици пилоти, които са отказали да признаят НЛО, за да избягнат неприятности и обвинения от различен вид.

Къде се крие причината всички донесения за НЛО да се приемат от учените толкова скептично? В основата на тяхната въздържаност е убеждението, че в рамките на известните ни физически закони далечните полети през космоса са невъзможни, като се има предвид, че най-късите междузвездни разстояния се пресмятат в светлинни години. Това означава, че дори ако НЛО се движеха със скоростта на светлината (!), от момента на старта до момента на кацането трябва да минат години, ако не и векове, както и за да се предаде или получи някаква информация или поръчение. Да не говорим пък за другите явления, които възникват при движение със скорост, близка до скоростта на светлината (300 000 км/час). Струва ни се, че това е трудност, невъзможна за преодоляване. Но въпреки че не съм специалист в тази област, ще си позволя да отбележа, че това е по-скоро трудност, която се дължи на нашето незнание. За да не бъда голословен, ще се позова на два авторитета.

Един от тях е изтъкнатият френски астроном П. Герен, автор на книгата „Планети и спътници“ (Ларус, 1967 г.). Другият ще спомена след малко.

Ето какво пише Герен в заключението на книгата си:

„Болшинството от хората на науката считат за принципно невъзможни пътуванията в междузвездното пространство, което предполага, че и другите разумни цивилизации на космоса, колкото и да ни превъзхождат, са осъдени като човека да останат затворени в своята планетна система… Що се отнася до мен, аз се колебая да приема тази гледна точка. Мисля, че гореспоменатото схващане (става дума за теорията на относителността и време-пространството в четири измерения — А. М.) е напълно правилно и никога няма да се подложи на съмнение. Но както вече казах, не отхвърлям мисълта, че бъдещият напредък в областта на теоретичната физика (по-близък, отколкото ни изглежда) ще ни позволи да открием, и то на ниво, каквото още не сме постигнали — нови свойства на природата, които именно по тази причина не биха се подчинявали на горното схващане… Можем да предположим, че бъдещото развитие на науката няма да ни принуди да отхвърлим теорията на относителността: даже напротив, нищо не ни забранява да мислим, че това развитие ще разтвори пред нас нови, досега затворени врати, които водят към напълно нови области на знанието и чието използуване на теория и практика може да доведе до неизброими придобивки, каквито нашето незнание не ни позволява да обхванем.

Ако един ден бъде постигнат такъв напредък, това ще бъде заслуга на най-добрите съвременни физици-теоретици, които изследват математическата структура на времето и пространството на базата на опитните данни за свойствата на материята на нивото на елементарните частици. В тази област всичко или почти всичко все още предстои и едва сега започва да се взема под внимание възможността за разработване на единна теория на гравитацията и електромагнетизма, което се опитваше да направи Айнщайн през последните години от живота си… Ако тези модели… биха могли да се приложат в мащаба на макросвета, това ще означава, че класическата физика описва само едни от аспектите на Вселената — този, който се намира в границите на нашите сетива и нашите съвременни инструменти и който се осъществява във време-пространството с четири измерения. Дали съществуват във връзка с това други измерения на пространството, които още не сме успели да изследваме и благодарение на които бихме могли да използуваме «съкращения», които ще ни позволят да се пренесем от един район на Вселената в друг, без да е необходимо да преодоляваме разстоянието, разделящо тези райони, в Айнщайновата четириизмерна последователност? Дали пустотата не крие в себе си количества енергия, значително по-големи от тези, които можем да постигнем благодарение на анихилацията на материята, както напоследък се предполага? Още е твърде рано да се отговори на тези въпроси, но някои съвременни специалисти признават в частни разговори, а дори и публично, че поставянето на такива въпроси никак не е абсурдно и това е именно този нов факт, който трябва да поведе към размисъл и предпазливост всички, които смятат междузвездните пътувалия за невъзможни.

И затова, ако човек успее някога да създаде летящи машини, предназначени да изследват междузвездното пространство, тези машини много ще се различават от днешните ни ракети и по формата, и по принципа на действие, така както термоядрената бомба се различава по принципа на действие от тротиловата бомба.“

Мисля, че си струваше да загубим няколко минути, за да се запознаем с това авторитетно мнение.

Вторият глас в тази дискусия, на когото бих искал да се позова, е на един друг французин — Жан Пиер Пти. Жан Пиер Пти е служител в Националния център за научни изследвания в Париж, следователно, като се има предвид рангът на това учреждение (най-високото ниво на научните изследвания във Франция), също е компетентна личност. През юли 1975 година той представи в Парижката академия на науките своята хипотеза за принципа на задвижване на „летящите чинии“. Пти счита, че запасът ни от знания е напълно достатъчен, за да разберем принципа, който им позволява да се движат с такава скорост. Истината е, че въпреки всичко Пти говори за скорости, значително по-малки от тези, които са необходими за преодоляване на разстояния, измервани в светлинни години.

Ако някой от читателите проявява любопитство към детайлите на неговата концепция, той ще я намери (цялата) във френското месечно списание „Сианс е ви“ от март 1976 година или (в резюме) в брой 36 на „Жиче и новочесношч“ — приложение на вестник „Жиче Варшави“.

Концепциите обясняват не само скоростта на НЛО, тяхната необикновена способност за светкавично маневриране, формата им, но и причините, поради които светят или се движат безшумно.

Трябва също да, се добави, че повечето от явленията, свързани с появата на НЛО, като че ли могат да се обяснят по много по-прост начин, като се заобиколят трудностите, за които споменават специалистите. Можем да предположим (ако приемем, че НЛО са изпращани от някаква извънземна космическа цивилизация), че на много планети или луни в нашата система съществуват „бази“, откъдето „екскурзиите“ в околностите на нашата планета не би трябвало да представляват особена трудност за същества, които са достигнали високо ниво на техническо развитие. Но това естествено е само хипотеза…

В статията на Жан Пиер Пти се намира между другото следното изречение:

„(…) Солената вода като добър проводник на електричеството позволява на летящите чинии да се движат под вода и това обяснява много от съществуващите свидетелства, които съобщават за НЛО, изплували от вълните или изчезнали в техните дълбини.“