Арнолд Мостович
Ние от Космоса (38)

Вече казах за необходимостта от нов поглед към историята на човешката цивилизация, споменах за належащата ревизия на научните възгледи върху историята на южноамериканския континент, които представляват съществена пукнатина в досегашните ни знания. И така, да посветим една глава на тези проблеми, което ще ни пренесе от пълната с тайни съвременност към още по-тайнственото минало.

Не съм нито археолог, нито историк, нито етнограф, нито дори пътешественик. Просто съм журналист-популяризатор и цялото си знание черпя от чуждите книги и чуждите разкази, на чиято основа се осмелявам понякога да градя собствени концепции. Впрочем твърде скромни.

На основата на това, което съм прочел, мога с пълна сигурност да кажа, че докато не реконструираме знанието си за историята на южноамериканския континент, всичко, което знаем за праисторията на човека, ще бъде твърде половинчато. Тази праистория представлява нещо като кръстословица, от която са оцелели съвсем малко квадратчета. Далеч сме от пресъздаването на нейната цялост, още повече че немалка част от официалната археология изпитва неохота към ревизирането на досегашните възгледи и манифестира въздържаност спрямо откритията, които с неумолима последователност връщат историята на човека в Америка във все по-далечното минало.

Чарлз Уайнър, археолог и етнолог, който по поръчение на френското правителство още през 1875 година посетил Перу и Боливия, започва своя разказ, като аргументира необходимостта от попълване на тази празна страница от човешката история, каквато е историята на Америка, със следния апостроф:

„Когато тази страница се запълни, ще се изяви в цялото си великолепие светът, който наричаме Нов. Тогава може би ще се разбере, че ако старите князе Пурхаус, жреците Амантас биха могли да станат от гробовете си, биха казали на фараоните, на халдейските жреци, индийските брамини, на първите синове на Централното китайско кралство: Ние сме от света, който вие сте нарекли Нов… но когато вие сте господствували в източното полукълбо, а ние — в западното, сме били съвременници.“

Красиво казано. Само че като че ли донякъде неактуално. Кой знае дали в светлината на новите открития не би трябвало да считаме цивилизацията от южната част на западното полукълбо за значително по-стара от тази на източното, макар че и при нас ще трябва да направим (което никак не е изключено) подобна принципна ревизия.

Когато четем как официалната археология често се противопоставя на новите хипотези, които все пак се основават на нови открития, оставаме с впечатлението, че на тази наука и до ден-днешен й тежи авторитетът на… Библията. Тази чудна впрочем книга е налагала на археологията в продължение на векове своята митична хронология или това, което със сигурност е невярно. Още през 1923 година, т.е. само малко повече от преди 60 години, изтъкнатият учен Филип А. Мийнз в коментара си към труда на един от летописците от времето на конквистадорите, Ауман Пома де Айал, който, воден от необикновена интуиция, върнал началото на историята на Перу до 4300 години преди новата ера, казва:

„Все пак това не издържа никаква критика от научна гледна точка. Дори Библията не оправдава това, след като… датата, приета за създаването на света, е 3760 преди н.е.“.

От подобна гледна точка сме се отдалечили доста, но не толкова, че напълно да осъзнаем каква голяма ревизия изисква и това, което знаем, и това, за което се досещаме от историята на цивилизацията в Южна Америка.

Според хипотеза, приета преди няколко десетки години, първите чергарски орди са се появили в Южна Америка преди около 20 000 години. Приема се, че човекът е преминал в Америка през днешния Берингов проток. През този период от историята на нашата планета водите на океаните значително са спаднали, а самият проток е бил всъщност тясна ивица земя. Оттам са преминавали от Азия в Америка стада животни, а след тях и първите орди ловци.

Но и тази хипотеза има много яростни противници. Най-големите скептици заявяват, че при днешното състояние на знанието въобще не можем да отговорим на въпроса кога човекът се е появил в Америка. Твърде много са тук засега неразрешените загадки. Кай Биркет Смит, датски етнолог, професор в университетите в Осло, Базел и Пенсилвания, твърди, когато говори за южноамериканската цивилизация, следното:

„Тук сме изправени пред необикновена загадка, която нямаме начин да разрешим. Далеч сме от намирането на някакъв окончателен отговор.“ („Дроги култури“, 1965).

Преди няколко години излезе последната книга на Керам „Първият американец“. Като се основава на най-новите открития в Северна Америка, тъй като пише само за нея, Керам твърди, че първият истински американец се е родил на този континент преди около 10 000 години. А последните разкопки в Южна Америка позволиха да се открият между Лима и Канта останките на човек отпреди 26 000 години!

И така нищо чудно, че хипотезата за Беринговия проток като единствен път, използуван от човека, за да завладее този континент, буди съмнения. Дали многобройните разкопки и богатите следи от праисторически човек в Южна Америка щяха да изглеждат толкова по-древни от тези в Северна Америка, ако пътят е водел само от север на юг? Трудно е също да приемем, че огромните райони на Северна Америка, плодородни, мек климат и богати на животни, са били по-малко благоприятни за древните ловни орди от скалистите планински райони на Южна Америка. Впрочем, както съобщава един от авторите, Морис Шатлен, напоследък в Сан Диего (Калифорния) бил намерен череп на кроманьонски човек отпреди 65 000 години, което обръща нагоре с краката знанията ни за западното полукълбо.

Някои учени смятат, че Южна Америка е била колонизирана най-напред от жителите на Полинезия (въпреки че Тур Хейердал със своята експедиция „Кон-Тики“ се опитваше да покаже точно обратното), за което всъщност съществуват доста сериозни доказателства.

Една съвсем немалобройна група изследователи защитават тезата за критския (от Крит!) произход на южноамериканското население. Към групата, поддържаща тази доста рискована теория, спада и известния френски учен Оноре Шампион, който пише за нея в книгата си „Белият доколумбов бог“.

Въпросът може да се постави и по друг начин. Дали преди пристигането на азиатските чергарски орди в Северна Америка е живял човек? Дали е разцъфтявала някаква развита цивилизация? Това са само въпроси и моля да не очаквате от мен авторитетен отговор.

Днес само за района на Перу са каталогизирани от ЮНЕСКО 50 000 места с археологически старини… По-голямата част от тези старини е изследвана повърхностно, голяма част въобще не е докосвана от ръката на изследовател, а възрастта на много от най-големите и най-важни от тях е съмнителна и дискусионна.

Да вземем например прочутите руини Мачу Пикчу, чиито снимки многократно са били публикувани. За Мачу Пикчу се говори и пише като за стар град на инките, но нали всичко сочи, че той е бил построен 1000 години преди създаването на държавата на инките, а откритите напоследък под строежите на Мачу Пикчу огромни камъни (открил ги е геологът Карлос Калафаловит), които са на дълбочина метър и половина, свидетелствуват, че този град е бил отново построен върху останки, много по-стари!

А един от авторите, които пишат за Мачу Пикчу, задава въпрос:

„Дали наистина, а това е една от загадките на Мачу Пикчу, инките изобщо са знаели за този загинал град?“

Рафаел Акилас Паес, бивш директор на университета в Куско, твърди, че както всичко сочи, руините на Мачу Пикчу са по-стари от египетските пирамиди! И много американски археолози тихомълком се съгласяват с тази теза.

Следователно трябва ли да се учудваме, че някои автори като споменатите вече Повел и Бержие („Вечният човек“), без да се стараят да проникнат в истината, предлагат една нова хронология, която означава връщане на историята на този континент ни повече, ни по-малко с 40 000 години назад! Възможно е това да е пълна безсмислица, но ще си позволя да обърна внимание на недоволните, че преди 30 години за подобна безсмислица е било прието и твърдението, че в Южна Америка преди 26 000 години е живеел човек. Ако пък приемем заключенията, които прави в изследванията си на легендите на индианците „хопи“ инж. Й. Блумрих, тази така отдалечена дата на появяването на първия човек в Америка не трябва да ни учудва.

В тази глава често ще се позовавам на Симон Уайсбърд — американка, добросъвестна изследователка на Южна Америка, авторка на много сериозни книги в тази област. И така Симон Уайсбърд, която е прекарала двадесет и няколко години в Южна Америка, пише:

„И въпреки това учените не желаят да признаят действителността. Ако някой се осмели да напише, че американският хомо сапиенс е много по-стар, отколкото се смяташе досега, веднага ще трябва да се сблъска с табуто на официалните научни предразсъдъци! Ще трябва да се подложи на компрометиране с вето от страна на патентованите ерудити (…) За дипломираните американисти само народите, които имат своя писменост — и то писменост, която са успели да разгадаят, заслужават уважение. Често четем, че древните жители на Перу никога не са имали своя писменост. Няма нищо по-фалшиво! (На тази тема ще се върнем пак. — А. М.) По-добре щеше да бъде, ако тези учени признаят честно, че никой от тях не е в състояние да разчете петроглифите, пиктографиите и митограмите, които с хиляди маркират забравените пътища на заледените Кордилери, огромните крайбрежни пустинни пространства или пътеките, скрити под дремещите гори на Амазонка…“

Основание за хронологията, предложена от Повел и Бержие, са последните открития в Андите. Става дума конкретно за Маркауази, чиито руини те приемат за останки от най-старата цивилизация в света.

Хронологията на Повел и Бержие изглежда горе-долу така: Ако Маркауази наброява 40 000 години, то мегалитната империя Тиауанако — 30 000 години. След това е настъпил упадъкът на Тиауанако и (някъде около 1000 г. пр.н.е. до 1000 г. от нашата ера са следвали една след друга различни държави и държавици. Около 1300 година Манко Капак е създал империята на инките, което съвпада с официалната хронология.

Маркауази, Какво крие това име? Това е комплекс от руини, който се намира в Перуанските Анди на височина 3600 метра. Мегалитните постройки Маркауази били открити от археолога и изследователя Даниел Русо. Русо от години изучавал внимателно южноамериканските легенди, също внимателно четял трудовете на първите летописци, дошли заедно с конквистадорите на новооткрития континент, и стигнал до заключението, че (именно там, в Перуанските Анди, трябва да има следи от култура, още по-стара от културата Тиауанако.

През 1952 г. Русо организирал експедиция, която открила в платото Маркауази прекрасен комплекс от мегалитни постройки, разпрострели се на площ от 3 кв. км. Тази част на Перу се обитава от индианците „уенкас“.

Изходен пункт в откритието, направено от Русо, било намирането на комплекс от хидравлични инсталации за съхраняване на дъждовната вода и за напояване на районите, лишени от нея в продължение на шест месеца от годината. Този район, изолиран от останалата част на света, осигурявал вероятно изхранването на много бройно население.

Мощна крепост пазела района от външно нашествие. Постройките й образуват голям военно-религиозен и културен комплекс. Добре е да подчертаем последното прилагателно. Скулптурите и барелефите, открити в Маркауази, свидетелствуват за това, че са били дело на добри майстори. И то майстори с обширни познания. Някои от скулптурите представляват хора от четирите раси (!). Други зооморфични скулптури изобразяват животни, каквито никога не е имало в този район на света.

Да добавим, че много скулптури напомнят фигурите от Великденския остров. Само това вече представлява загадка, но не липсват и други. А по останките от стените на някои паметници се виждат рисунки и фигури, които наподобяват надписи. Тези надписи, изработени с помощта на твърде умело направени нарези, се виждат от определена точка или когато слънчевата светлина пада върху тях под определен ъгъл. Нека запомним този факт…

Няколкостотин километра южно от Лима се намира заливът Писко и полуостров Паракас. На този полуостров, на склона на южния му бряг, който образува ъгъл от около 40°, е издълбан прочутият Андски свещник или още Тризъбецът. Кой го е издълбал, кога, с каква цел — не се знае.

Свещникът се състои от три рамена. Централното, най-голямото, е дълго около 183 и широко четири и половина метра. Дълбочината на изкопа е 60 см. Страничните рамена на Свещника и орнаментите, които го украсяват, са малко по-тесни. Трудно е да се каже кога е бил издълбан Свещникът — преди няколкостотин или няколко хиляди години. Във всеки случай необикновено е дори това, че духащите тук ветрове, прочути в цяло Перу, не са го затрупали с пясък. Краищата на изкопите са обточени със ситни камъни, които не са забити в земята и по-скоро представляват украса, отколкото укрепване.

Отначало се предполагаше, че Свещникът е от по-ново време и че е служил на корсарите като белег за мястото на укриване на съкровищата. Но изследователите връщат времето, по което е бил издълбан този необикновен знак, далеч в миналото. Всичко сочи, че тази рисунка не е била предназначена за плаващите по море, тъй като тя не се вижда от морето — и поради това, че я скрива заливът, и поради ъгъла на наклона на ската. Някои учени приемат този знак като табу, предназначено да пази скритите в пещерите на Паракас мумии. Обаче фактът, че този знак се вижда най-добре не от земята, не от морето, а само отгоре, навежда на други мисли, които се свързват с разположеното недалеч от Паракас плато Наска.

Малко преди да предам книгата за печат, получих от ФРГ издадената по средата на 1976 година книга на Мареел Ф. Оме — автор, на когото се позовава в своите търсения и Зенон Косидовски. Заглавието на книгата е „Пъпът на света — люлка на човечеството“. Оме е изтъкнат пътешественик и много обективен автор. Това, което пише той за мумиите, открити в пещерите на Паракас, хвърля нова светлина и върху индианския свещник:

„Шестстотин и тридесетте мумии, намерени на юг от Паракас, се определят официално от «Музей де ла Магдалена» в Лима така: «Бял цвят на кожата, сини или светли очи и светлоруси коси.» Откъде са се появили там (тези бели), какво е станало по-късно с тях — не се знае.

Професор д-р Мануел Балестерос — Гарибоа твърди, че начините за балсамиране в Паракас са били същите, както в Египет по времето на фараоните.“

Ученият, на когото се позовава Оме, е изтъкнат специалист и мнението му в тази област е авторитетно.

Когато професор Марсел Оме писал тези думи, той не познавал легендите на индианците „хопи“, нито книгата на Блумрих, посветена на тях. А коментарът на Блумрих хвърля върху този въпрос напълно нова светлина. Не може онези мумии на бял човек да не се свързват с присъствието на бели същества в района на езерото Титикака. Опитът да изясним този факт може би ще ни позволи да погледнем по нов начин и на споменатите мумии от Паракас…

Името Наска вече е известно на всички любители на праисторически тайни. Ще се огранича само с припомнянето на някои факти.

Накратко казано: става дума за широки, сякаш издълбани в земната повърхност ивици, които продължават с километри. Тези идеално прави ивици се разклоняват в различни посоки. Някои от тях са по-широки и по-отчетливи от останалите. Гледани отгоре, линиите приличат на стартови писти на летище.

Това е едното чудо на Наска.

Другото чудо и другата тайна са издълбаните по тях фигури — маймуни, жаби, птици. Всичко в огромен мащаб. Най-голямата от тези рисунки е с дължина четвърт километър. За да се установи какво представляват линиите, те трябва да се погледнат отгоре, от птичи поглед. От земята е невъзможно да се види, че например тази серпантина образува фантастично извита маймунска опашка, а другата — очертанията на птица. Ще добавим още, че всяка от тези фигури е рисувана с линия, която продължава, без никъде да прекъсва.

Вече никой не се съмнява в това, че рисунките са най-малко на няколко хиляди години. Открити са през 1920 година от самолет, който случайно прелитал над тези райони.

Наска представлява за учените също такъв костелив орех като Свещника в Писко. „Нешънъл Джиографик“, месечно списание на Американския институт по география, в майския брой от 1975 година помества обширна статия, посветена на загадките на Наска. Главна героиня в статията е немската изследователка Мария Райхе, която от 30 години се занимава с фантастичния комплекс от линии и рисунки и се старае да реши този ребус, но засега безрезултатно.

Статията в „Нешънъл Джиографик“ не се опитва да обясни тайните на Наска. Нейният автор Лорън Макинтър само изброява всички хипотези за миналото й, като признава, че нито една от тях не е задоволителна.

Както се знае, Шару фон Деникен и другите привърженици на „романтичната праистория“ считат, че в този район някога, преди хиляди години, са се приземили пришълци от космоса, на които по някакви причини се е приискало да посетят изостаналата планета. Следователно Наска е била нещо като праисторическо летище. Мария Райхе, както много други учени, решително не се съгласява с тази хипотеза. По време на изследванията и разкопките, продължили няколко десетки години, тук не бяха намерени никакви веществени доказателства в подкрепа на тази космическа теория. Да добавим впрочем, че не е намерено и нищо, което би могло да потвърди каквато и да е друга теза.

В книгата си, посветена на Наска, Мария Райхе пише:

„Тези, които са рисували по земята, са можели да проверят точността на работата си само ако са я гледали отгоре, а вероятно са започвали с изобразяването на скици в умален мащаб. Все пак начинът, по който са определяли мястото на всеки детайл и точната форма на едно толкова голямо пано, си остава загадка. Ще са нужни векове, за да я разрешим.“

Теории има много. Доктор Пол Косък (подобно на Мария Райхе) приема, че рисунките от Наска представляват селскостопански астрономически календар. (Сътрудниците на „Нешънъл Джиографик“ са установили, че посоките на много линии наистина се свързват с положението на Земята спрямо Слънцето, Луната или другите планети, но най-вероятно това е въпрос на случайност, тъй като линиите вървят във всички възможни посоки.

Друга теза гласи, че някога това е била система за изкуствено напояване, което впрочем нищо не обяснява. Алън Сауър, специалист по история на изкуствата, счита, че очертанията на животните са представлявали пътища на ритуален култ. Древните обитатели на Наска, вървейки по такава линия, „са абсорбирали същността“ на това, което тази линия представлявала. Предимство на тезата е, че тя се опитва да обясни за какъв дявол онези жители са чертаели по земята фигурите на животни, които никога не са могли да видят, ако не са се издигали във въздуха.

Според една от последните хипотези древните инки са познавали принципа на полети с балон и дори сами са конструирали балони.

Тя се ражда след намирането на парчета платно, които, съшити, можели да се пълнят със съответния газ. С балоните инките са можели да трасират фигурите на животните по земята, а по-късно да оглеждат нарисуваното. Разбира се, правилността на тази хипотеза също много трудно може да се провери.

Да припомним накрая на какво се гради „космическата“ хипотеза на Фон Деникен. Предполага се, че Наска е била район на еднократно кацане и еднократно стартиране на праисторическите космонавти. Космонавтите са оставили своя кораб да кръжи около Земята, кацнали са в Наска, пребивавали са тук известно време и са си заминали. Туземците жители на този райони, след като сметнали космонавтите за богове, започнали да чакат тяхното завръщане. С надеждата да привлекат обратно боговете те рисували все по-нови и нови линии върху пистите, останали от кацането и стартирането на космитите. И защото космитите-богове дошли от звездите, новите линии като че ли били насочвани към различни небесни обекти. Туземците не дочакали завръщането на боговете, но направили от линиите култово средище. По-късно ги допълнили с рисунки на животни.

Струва ми се, че това е твърде опростена и слабо убедителна хипотеза. Първо, не обяснява рисунките на животните. Как са се появили тези рисунки? Второ, и много съществено, трудно е да си представим, че същества, които пътуват из космоса, са използували толкова примитивни и старовремски средства за придвижване по въздуха като самолетите, които се нуждаят от стартови писти за кацане и излитане. Защото самолетите — това са бебетата на авиацията в сравнение с ракетите, да не говорим за летящите чинии.

Все пак предположението, че тези райони са може ли да бъдат някога място за контакти на космическите пришълци с нашата планета, никак не е необосновано. Защото Наска се намира само на 100 км южно от Андския свещник! А той се вижда главно от птичи поглед и като че ли с трите си зъба-пътеуказатели казва: Тръгнете на юг и ще улучите! На юг лежи Наска. А по права линия по-нататък, пак на юг, лежи Тиауанако.

Преди да се спрем на загадките, които поставя Тиауанако, трябва да кажем, че целият горски район, чак на юг до Чили, е буквално осеян с най-разнообразна знаци, и то знаци, които по своя характер и разположение са предназначени да бъдат гледани изключително от перуанско-чилийското небе. Преди повече от десет години на тези знаци обърна внимание Александър Казанцев. Януш Крамарек в тримесечното списание „3 отхлани векув“ (година XXXVI, 1966) пише:

Казанцев привежда като по-нататъшен аргумент факта, че по време на самолетни снимки на едно от платата в Андите са открити странни знаци, съставени от светли камъни, които продължават с километри и които блестят силно по време на равноденствие. Някои изследователи предполагат, че това е гигантски слънчев календар. Общото разположение на тези знаци може да се види само от доста голяма височина, сякаш е трябвало да показват пътя при кацането на въздушни кораби. (Януш Крамарек — „Археологията на прага на космическата ера“.)

А нали в течение на последните десет и повече години в Андите бяха открити огромни количества подобни и други знаци-сигнали. Например на 400 км южно от Паска, вече на територията на Чили, бяха открити по планинските склонове различни рисунки и вдлъбнатини, които никой досега не е успял да разшифрира. Квадрати, стрелки, шахматни дъски, цели стени, покрити с непонятни рисунки, на които за първи път беше обърнато внимание по време на проучвателски полети.

Но бяха открити не само такива знаци и не само знаци…

Чилийският вестник „Ел Меркурио“ от 26 август 1968 г. съобщава:

„По време на изследователски полет група специалисти е направила необикновено археологическо откритие. Прелитайки над пустинята Тарапакар, те забелязали фигура на човек, издълбана в земята. Таза фигура е с дължина 100 метра, а контурите й са обозначени с камъни от вулканичен произход.“

Следва подробно описание на рисунката. Вестникът между другото съобщава, че от главата на фигурата излизат 12 лъча (антени?).

Откритието дължим на трима изтъкнати специалисти: двама чилийци и един американец. Няколко месеца по-късно то било потвърдено от директора на археологическия музей в Антофагаста. По време на втория полет била открита и фотографирана цяла серия от стилизирани фигури, разположени по дължината на разстояние от 5 км.

А няколко месеца по-късно вестник „Ел Арауко“ (Сантяго) писа:

„Нужна ни е помощта на специалисти, които биха могли да удовлетворят хроничното ни любопитство, още повече че нашите археолози Домейко и Гай не знаеха опази площадка от Ел Енландрилядо, за която едни говорят, че е създадена изкуствено, а други добавят, че е дело на същества, пристигнали от друга планета.“

Ел Енландрилядо? Какво е това? Малко хора са чували това име. Ето какво казва за необикновеното откритие споменатата вече Симон Уайсбърд:

„През 1968 година експедиции от алпинисти съобщиха за открития, които напрано обезпокояваха. Тези експедиции установиха съществуването на увеличена радиоактивност в някои райони на чилийската граница (откъм Чили. — А. М.). Най-важното са две просторни площадки, които се намират в подножието на вулкана Дескабесадо Гранде в провинция Такуа.“

Тук Симон Уайсбърд добавя информацията на агенция Ройтер:

„Дали тези две площадки са останали от някаква антична, неизвестна цивилизация? Ето въпроса… След четиридневна борба със снежната буря експедицията достигна до целта… Тези «космодруми» се издигат на височина 3200 метра. Територията им има площ около 7000 кв. м. Членовете на експедицията наброила 263 блока, от които са изградени платформите. Самите блокове били изрязани от лава. Всеки един от тях тежи най-малко 10 тона. Вниманието на изследователите привлекли черните петна, които изглеждат като следи от обгаряния. Измерената радиоактивност била 0,0124% ураниев окис. Емисията на частиците е 32,6 в минута.“

По-нататък Симон Уайсбърд пише:

„Умберто Сарнатаго Буно, ръководител на експедицията, съобщава, че туземните жители на околните местности смятат, че тези площадки крият някакво огромно помещение…

Ясно е, че не е във възможностите на индианците да изградят подобна конструкция, и то на такава височина. За тях съществуването на тези космодруми е свързано с… «летящите чинии», които често се появяват в околността. Трябва дебело да подчертаем, че никой от тези индианци не умее да чете и пише и че никакъв вестник не достига до селищата им, отдалечени от цивилизования свят. А легендите за тайнствени летящи обекти тук са се предавали още от прадедите. (Местен жител разказал пред членовете на експедицията как иззад планинските клисури, над площадките, се издигат чинии, кръгли като слънца.) Светлината, която те излъчват, е толкова силна, че заслепява за известно време наблюдаващите ги.

Сарнатаго Буно не дискутира въпроса за посещенията от космоса, но е категоричен за произхода на споменатите площадки — безусловно от изкуствен произход. Каменните блокове сякаш са изрязани с ножици, което личи по техните идеално пасващи си краища.“

Това е становището на Симон Уайсбърд.

И така, както виждате, тук се обрисува една доста изразителна, макар и непонятна връзка между прастарата човешка цивилизация от южноамериканския континент и предполагаемите контакти на представители на извънземни цивилизации с нашата планета. Ние няма да се ограничим само с тези открития, който свидетелствуват, че „тук има нещо“.

Сарнатаго Буно, ръководител на експедицията от 1968 г., изнася в своя отчет някои подробности, за които Симон Уайсбърд не споменава. И тъй, на местните специалисти, на представителите на властите и дори на някоя учени отдавна е било известно, че възвишенията, за които става дума, са идеално, така да се каже, място за кацане на летящи обекти. Ако това предположение е правилно, то ще може да изясни и вида на каменните блокове, които са разположени геометрично (като шахматна дъска). Те могат да представляват оптически знак, насочен към небето. Но да не забравяме, че непрекъснато се намираме в сферата на хипотезите.

А що се отнася до легендите за площадките, под които се крие „нещо“, ще бъде добре да добавим, че експедицията на Буно е забелязала на дъното на дълбока, недостъпна пропаст вход към някаква пещера, която може би има връзка с това „нещо“. Местните индианци твърдят, че, това е тунел, който свързва техните райони с отдалеченото на няколкостотин километра езеро Титикака.

Езерото Титикака веднага и винаги насочва към Тиауанако — мястото, наречено „американския Баалбек“, което има много важна роля във възела от загадки, свързал далечното минало с настоящето и космоса със Земята.

Въз основа на направените изследвания Блумрих твърди, че именно тук, край брега на днешното езеро, което някога е било част от морски залив, са се заселили първите хора, преживели гибелта на потъналия континент, от който днес са останали само легенди и многобройните полинезийски острови.

Сигурно не е нужно да добавям, че всичко това противоречи на тезите на официалната, наука, която не иска да се раздели с улегналите схеми и оставя без внимание новите източници, новите открития, по-смелите нови възгледи. Но за щастие няма такава сила, която може да задържи науката на едно място. И така, да се надяваме, че рано или късно ще се променят и официалните мнения за произхода на индианците, историята на Южна Америка и тази на Тиауанако. Тиауанако е комплекс от каменни постройки и скулптури, който се намира на няколкостотин километра на югоизток от езерото Титикака, откъм боливийската му страна. Това е комплекс, съставен от пирамиди, скулптури, останки от храмове, в художествено отношение доста примитивни, с изключение на един от тях — Вратата на Слънцето.

Днес е невъзможно да се установи точната история на Тиауанако, а раждането на града тъне някъде в мрака на миналото и дори фактите от книгата на Блумрих не казват нищо за възрастта на тези руини. Има специалисти, които са посветили живота си на изследването на града. Най-изтъкнатият между тях е Артур Познански, прекарал тук дълги години. Плод на неговите наблюдения е книгата „Тиауанако. Произходът на човека“, издадена през тридесетте години.

Инките, разпитвани за историята на Тиауанако по времето, когато Писаро завладявал Перу, твърдели, че градът от самото начало на тяхната история е тънел в развалини. Според легендите на аймарите, обитавали тези места преди идването на инките, Тиауанако бил най-старият град в света, построен от бога Виракоча („Кон-Тики — белият гигант“) преди създаването на Слънцето и звездите. Друга легенда, която и до ден-днешен обикаля сред индианците, твърди, че Тиауанако е бил построен от белите гиганти (а може би това са били качините?) за един ден.

Трябва да добавим, че археологическите разкопки, ръководени от Познански, позволили да се открие в този район съществуването на пет цивилизации, всяка от които е оригинална сама за себе си.

Не само Тиауанако, а пет града (дали само градове?) са цъфтели и изчезвали в местата, където сега царуват всесилните руини. Съществуването на тези цивилизации може да се установи по метода на стратификацията (слоевете), но той не позволява да се определи възрастта и времетраенето на всяка от тях. Познански не се колебае да върне началото на Тиауанако със 130 века по-назад от приетата досега официална теза. А тя гласеше, че Тиауанако е на 3000 години. Според Познански той е бил създаден преди 16 000 години. Симон Уайсбърд, която също работила тук продължително време, пише, че останките, които биха позволили да се установи началото на този град, са били унищожени от мисионерите, а немногочислените следи били умишлено прикривани от самите инки.

За Познански Тиауанако е люлката на американския човек. „Оттук са тръгвали хората, които трябвало да основат в други райони подобни градове и които е трябвало да организират разпръснатите орди…“

Една от най-често повтаряните легенди, записана още от първите испански летописци, е интересна с това, че се свързва в известен смисъл с характера на скулптурите, срещани в Тиауанако и не само в Тиауанако.

И тъй, тази легенда гласи, че преди много години, когато нашата планета е била обитавана единствено само от животни, над езерото Титикака се появил голям, блестящ космически кораб, който кацнал в средата на езерото на Острова на слънцето.

От този кораб слязла жена с форми, подобни на формите на днешния човек, като само черепът й бил удължен, с дълги уши и с четири свързани с ципи пръсти. Името й било Орехона — или „С дълги уши“. Орехона пристигнала от планетата Венера. Изпълнила своето посланичество на Земята и от връзката й с голям тапир се родили няколко десетки деца. Орехона се върнала на родната си планета, а от децата й се появило човечеството.

Добре ще бъде да коментирам тази легенда с няколко забележки:

Първо: По-голямата част от фигурите, чиито скулптури се намират в Тиауанако, се характеризират именно с дълги уши и с четири пръста. Това се отнася и за скалните рисунки в тези райони. Подобни дълги уши и тесни черепи имат впрочем и скулптурите на Великденския остров.

Второ: Някои барелефи, намиращи се на „Вратата на Слънцето“, бяха приети от Александър Казанцев за венериански календар.

Една от главите на своята подкрепена с много документи книга — „Десетхилядолетната тайна на инките“, Симон Уайсбърд нарича „Рекорд на загадките от преди потопа“. В нея тя изобразява въпросите, които поставя пред науката комплексът Тиауанако. (Между другото авторката е противничка на всякакви хипотези, свързващи създаването на Тиауанако с космоса. Не отрича възможностите за такива контакти, но счита, че те не са достатъчно обосновани документално.) А ето и самите въпроси:

„Малко археологически разкопки крият толкова тайни, колкото Тиауанако. През каква епоха, от каква раса са били издигнати тези постройки? В продължение на колко века тук е цъфтял живот? Защо този град е бил изоставен в пълния си разцвет, и то изоставен внезапно? Религиозен център ли е било тук? Столица? Място за поклонение? Комплекс от тотемни статуи?

Какво означават онзи барелефен ребус, символите, с които са покрити статуите и идолите? С какви инструменти древните скулптори са рязали тези каменни блокове по дължината на математично прави и съвпадащи си линии? Каква необикновена техника, какви научни знания, какви херкулесовски сили, какви магически фокуси, какво чувство за прецизност и съвършенство са им позволили да построят — без помощта на каквото и да е впрегатно животно, колело или някакъв елемент на механична тяга — този град на титани, чиято смърт е била може би също така потресаваща, както смъртта на Херкулан?

Дали наистина онези творци и строители са изнамерили, както повсеместно се предполага, необикновена тайна за размекване на гранита чрез използуването на някакви растителни сокове?“

Този списък от въпроси може да се допълни и с други, не по-малко важни. Най-съществени изглеждат тези за „Вратата на Слънцето“ и езерото Титикака. Какво в действителност означават издълбаните барелефи?

Както вече казахме, Казанцев приема тези барелефи за венериански календар: годината в него се състои от 225 земни дни, т.е. толкава, колкото съдържа годината на планетата Венера. Откъде предшествениците на инките са могли да знаят как тече времето на планетата Венера и защо това въобще ги е интересувало? Легендата за Орехона дава тук някакво обяснение, но тя само прехвърля проблема в друга плоскост, без да обяснява по принцип нищо.

Друг изследовател, испанецът Гарсия Белтран, твърди, че идеограмите около главата на централната фигура от барелефите на „Вратата на Слънцето“ със сигурност изобразяват космически кораб.

Французинът Марсел Брион вижда в очертанията фигурите на големи гущери от периода на терциера.

Интересно е, че независимо от Блумрих, десет години преди излизането на книгата му двама американисти — Рейчър и Кроул — излагат хипотеза, която свързва барелефите от Тиауанако с някакъв потопен континент. Рейчър и Кроул смятали, че този континент е Атлантида, тъй като по това време въпросът за континента, който е трябвало да се намира в Тихия океан, не се е очертавал така ясно, както днес. Между другото Блумрих научи за техните хипотези… от мен.

Единствено Симон Уайсбърд решително се противопоставя на всички тълкувания. Съгласява се с това, че барелефите представляват най-стария календар в света, но ги приема като „лунно-слънчев“ календар, който някога е служил за напълно практични цели; да предвижда възможните наводнения, дъждовни периоди, годишните времена и т.н. Ако той се разчете — казва тя, — може би щяхме да узнаем кога водите на езерото Титикака са залели част от Тиауанако, както от календара на маите научихме кога е настъпила катастрофата на Атлантида.

Естествено не ще успеем да разрешим тези спорове. Може би ще получим отговора след няколко години, когато археологическите проучвания, извършвани в момента под патронажа на ЮНЕСКО, ще дадат резултат. Височината — над 3000 метра — не улеснява търсенията и влияе върху разходите.

Преди да привършим бележките, посветени на „Вратата на Слънцето“, ще си позволим още веднъж да се позовем на мнението на Симон Уайсбърд, която, както вече имахме възможността да се убедим, не проявява желание да търси космически или други необикновени тайни. Нейното мнение — а то наистина е компетентно — е, че хиляди други мегалитни постройки от доколумбовия период в Андите и край тихоокеанските брегове имат врати. Но това са необикновено ниски врати. Толкова ниски, че съвременният турист трябва да се наведе, ако иска да мине през тях. А „Вратата на Слънцето“ е висока и впечатлението е, че сякаш е строена от „гиганти за гиганти“.

Гиганти… Малко са термините и определенията, които така често и с такова постоянство се появяват в легендите и митовете на почти всички народи от двете полукълба, както са малко и термините, които с еднакво постоянство предизвикват протестите и ироничните бележки на учените. Не сме в състояние да кажем до каква степен митът за гигантите е плод на желания и мечти на първобитните народи и в каква степен отговаря на някаква историческа или антропологическа истина.

Всеки, който чете описанията на прекрасните руини на Тиауанако, Мачу Пикчу или Маркауази, се пита кои са били хората, издигнали тези постройки — хора, притежаващи голяма култура, носители на развита цивилизация, унищожена може би от нахлулите от Азия орди на чергаруващи ловци. Фактът, че фигурите, открити както в Маркауази, така и в Тиауанако, изобразяват представители на различни раси, свидетелствува, че тези раси са били познати на неизвестните творци отпреди хиляди години, т.е. те са знаели значително повече отколкото трябва да знае в съответствие с общото мнение човек, живял през тази епоха.

„Класическите клишета, представляващи космати човешки фигури с маймунско лице, покрити с животински кожи и идиотски търкащи два кремъка един в друг, са кошмарът на археологията и напълно не отговарят на действителността“ — пише съветският популяризатор Кристли („Техника молодежи“ 1965).

Задачата на конквистадорите, завладели Южна в Централна Америка, както се знае, била улеснена между другото и от това, че легендите на индианците от тези части на континента разказвали за появата на бели богове-гиганти, които някога трябвало да се върнат отново. Бяла е била Орехова и преди всичко бял е бил, според вярванията на аймарите и инките, техният бог Виракоча. Много американисти приемат Виракоча не като митична фигура, а направо историческа!

Самите индианци са представители на монголоидния тип. Сред южноамериканските индианци се наблюдава и австралоидният тип. Но бял човек? А Виракоча от легендата е не само бяло същество, но и гигант. Но когато се говори за гиганти в индианската митология, трябва да си изясним за какви пропорции става дума. По принцип ръстът на индианците не превишава 150–155 см. В сравнение с тях същество с ръст 185–190 см е вече гигант-великан.

Симон Уайсбърд разказва:

„Спомням си откритието, което направих по време на моите предишни пътешествия покрай най-високо разположеното езеро в света. Навремето се възхищавах на костта на гигант, на един от тези тайнствени гиганти, за които толкова споменават доколумбовите легенди и на двете Америки. Е ето, изведнъж легендата отстъпи място на действителността, когато се сблъсках лице с лице на един от островите в езерото Титикака със законния наследник на «хората на Слънцето»…

Височината на този жив гигант, загърнат в бежово пончо с червена и зелена ивица, по края превишаваше два метра!… А лицето му беше малко по-тъмно от моето.“

Авторката се пита дали това би могъл да бъде далечен потомък на тайнствения Виракоча — най-висшето божество на народите, обитаващи територията около светото езеро на Андите?

А нали инките са считали Виракоча, така както индианците хопи и качините, а маите и ацтеките Кецалкоатъл, за богове с бяла кожа. Според легендите на хопи част от качините, пришълците от космоса, е трябвало да останат на Земята, а другите се върнали в своята родина. И така, дали онези мумии на бели жители в Америка, които доставят толкова грижи на учените, не са потомци на тази част от качините, която е останала на нашата планета?

Както виждате, това е още един от въпросите, които отиват твърде далеч в новата ревизия на американската история.

Симон Уайсбърд в разговор с Гарсия Росел, секретар на географското дружество в Лима, описала своята среща с белия гигант край езерото. След като я изслушал внимателно, той й дал статия на Емил Ромеро, сътрудник на дружеството, с данни, че на островите и край бреговете на езерото Титикака живеят хора от почти бяла раса.

Испанските летописци от XVI век също отбелязват наличието на бели хора в околностите на езерото, а намерените в значително количество човешки скелети там превишават чувствително по големина индианските.

И като се връща отново към „Вратата на Слънцето“, Симон Уайсбърд изказва предположението, че са я издигнали именно тези, за които е била предназначена, т.е. хората с висок ръст. А те били забележителни строители. За индианците хопи, както съобщава Блумрих, Тиауанако е построен от качините…

Но създателите на тази цивилизация са имали още едно умение. Необикновено. Умеели са да пишат.

Следователно древните жители на Перу са имала писменост. По какъв начин са стигнали до нея — това вече е загадка. Известна насока за пътя на разрешаването и дават следните подробности, макар че и те по-скоро илюстрират самия проблем, отколкото го изясняват:

За едната вече писахме — заключението на Даниел Русо още при първото разглеждане на издълбалите животински фигури по паметниците и останките от стени било, че това са някакви надписи. Надписи, подобни на тези, които срещаме по нашите паметници или обществени сгради. Нещо повече, той установил, че тези рисунки по необикновен начин напомнят египетските йероглифи.

Пасторът Ордонес, автор на книга за стенните рисунки в Перу, пише:

„Индианците кола от незапомнени времена имали идеографско писмо, което се намирало в пълен разцвет. По скалите, по предметите за домашно използуване, по стените на домовете са представени човешки, животински фигури и цветя, които позволяват не само да се ориентираме за какъв предмет става дума… но и са свързани с графичното представяне на самото название.“

Летописецът Монтесимо установил през XVI век, че в Перу е съществувало идеографско писмо до XIV век. То било ликвидирано от краля на инките Пачачитека, който го заменил с възелното писмо.

Но не само писмото свидетелствува за връзката на старата южноамериканска култура с египетската култура или с египетските вярвания.

Сред скулптурите, изпълващи Маркауази, Русо намерил две, които представлявали египетската богиня на плодородието и продължението на рода. Това е хипопотам самка, изправена на задните си крака. Симон Уайсбърд намерила в Помата няколко божества с човешки ръст и форма, идентична с египетските саркофази. В Илава (също Перу) тя видяла голям камък от пемза, върху който била издълбана змия със звезден символ, идентичен с египетския символ. И в двата случая той означава безкрайност.

Какъв път е избрала историята, за да свърже по този начин преди стотици векове два толкова отдалечени континента като Африка и Южна Америка? Ако приемем за правилна концепцията на Клод-Луи Венсан, според която всички древни култури и цивилизации (следователно и египетската) произхождат от един източник, загадката за онова далечно родство би била изяснена. Още повече че в легендите на хопи се говори също и за Атлантида. Според тези легенди културата и цивилизацията на двата континента, които почиват днес на дъното на океаните, са били много подобни и са имали един и същи произход.

Защо тогава да се учудваме на обобщаващите хипотези на много от авторите, за които досега ставаше дума, и особено на Авински, Фон Деникен, Бержие и Повел. Впрочем в книгата си Бержие и Повел споменават, че Русо се е опитвал самостоятелно да изследва възрастта на необикновената съвкупност Маркауази. С помощта на гранитно парче, изложено на действието на местния климат, той проверил времето на стареене. И стигнал до извода, че комплексът Маркауази наброява… 50 000 години…

По преди да напуснем Тиауанако, бих желал да подчертая, че според изследванията на Блумрих две големи доколумбови цивилизации произхождат именно от цивилизацията Тиауанако. Става дума за цивилизацията Паленке и преди всичко за цивилизацията на олмеките, които са живели през втората половина на първото хилядолетие преди нашата ера. Прескачаме тези хилядолетия като състезатели в бягане с препятствия, но колкото повече се връщаме в миналото, толкова по-бавно тече историята.

Що се отнася до олмеките, ние знаем, че са живели на южното крайбрежие на Мексиканския залив и са стигнали доста високо ниво на развитието си като цивилизация. Те са развили по необикновен начин своето изкуство, за което свидетелствуват оставените от тях красиви скулптури, саркофази или мозайки. Добре ще бъде да спомена и онзи кристален череп с необикновена красота, изработен с изключително изящество, за който ще говорим в следващата глава. Този кристален череп е открит през 1926 година. Днес изобщо не е възможно да се определи неговата възраст, макар че напълно произволно му се приписва родоначалието на културата на маите. Всичко обаче сочи, че той по-скоро е творение на олмекската култура.

Черепът тежи около 20 фунта и е изваян от един къс планински кристал. Анализът на тази находка показва огромните знания на неговите творци, а преди всичко невероятното познаване на законите на оптиката. А изследванията с поляризирана светлина са показали, че долната челюст, която се затваря и отваря, е от същия този кристален блок, от който е и останалата част на черепа! За какви цели е бил използуван — и досега си остава тайна.

Блумрих ни най-малко не се съмнява, че технологията на олмеките е в тясно родство с техниката на цивилизацията Тиауанако. А посредством Тиауанако стават видими връзките на цивилизацията на олмеките с тихоокеанската цивилизация, което предполага общия им източник. Прочутата „Глава на олмеките“, открита в Суматра, е най-доброто доказателство за този общ първоизточник, което не може да се остави без внимание. Достатъчно е просто да се сравни тази скулптура със скулптурите на олмеките от Мексико, за да се забележи общият произход.

А ако някой е особено търпелив и любознателен, може да сравни типичната скулптура от Суматра, която се отличава с характерна форма на шлема, с шлема, също така типичен, който личи на много от рисунките по камъните в Ика, но за това ще стане дума по-подробно.

… Вече споменах, че въпросите, възникнали пред Симон Уайсбърд във връзка с историята на Тиауанако, биха могли да се допълнят с други, сред които не на последно място ще бъдат тези за езерото Титикака.

Езерото Титикака е едно от най-необикновените чудеса на Земята. Преди всичко — постоянно мени нивото си. Веднъж е по-дълбоко, веднъж по-плитко. Второ — тук има много останки от морски ракообразни (на височина 3600 м!). Някои археолози смятат, че някога Тиауанако е било пристанище, и то океанско пристанище, и че Тихият океан е достигнал до това място от континента (разстоянието от езерото до океана днес е около 250 км). Възможно така да е било преди последния ледников период. Или с други думи Тиауанако би трябвало да бъде на възрастта, която му определя Познански. Впрочем има и други хипотези, които се опитват да обяснят появяването на това необикновено езеро, изобилствуващо с единствените по рода си екземпляри риби и жаби (между другото тук живее жаба с дължина 60 см), но това вече не са въпроси, свързани с нашата тема. Но езерото Титикака е интересно с още нещо, което ще спомена към края на настоящата глава.

През 1965 г. бяха проведени изследвания, за да се изясни до каква степен легендите, разказващи за потопен във водите на езерото град, са оправдани.

Първите подводни изследвания са дело на професионалния американски леководолаз Уйлям Мардоф. За съжаление по време на работата Мардоф не направил никакви снимки. Но от разказите му следвало, че при гмуркането е попаднал на подводни руини.

В следващите десет години любители-леководолази се опитвали да изследват дъното на езерото, но без резултат. Към края на шестдесетте години е това се плел Рамон Авелянда, млад аржентински дипломат, супершампион по подводен риболов. Експедицията била финансирана от боливийското правителство и от едно аржентинско списание.

Авелянда извършил няколко опита. Едва четвъртият дал резултат, който надминал всички очаквания.

На езерното дъно била открита облицована с плочи алея с дължина няколкостотин метра, успоредна на бреговете на езерото. Освен това леководолазите (те били няколко) се натъкнали на стени с човешки ръст. Стени с необикновено разположение. Те били отдалечени една от друга на пет метра. Авелянда преброил тридесет (!) стени, които били свързани с основи с формата на полумесец, построен от големи обли камъни. Всичко било свързано на дъното на езерото по дължина един километър в една цялост.

Нито един археолог не се е натъквал на подобна находка в Южна Америка.

Съответните фотографии естествено били представени на учените и те трябвало да признаят, че руините, открити от аржентинския дипломат, представляват едно от най-необикновените открития на континента.

През 1968 година френският археолог Дюма потвърдил наблюденията на Авелянда и вече с поглед на специалист се наслаждавал на залетите от водата стени. „Тези камъни са свързани така — установил той, — че и днес между тях не може да се пъхне ножче за бръснене.“

И така всичко сочи, че околностите на езерото някога са били сполетени от голямо водно бедствие, за което споменават и индианските легенди. Какви са били причините за този потоп днес е трудно да се каже. Във всеки случай в резултат на това бедствие ниско разположените части на пристанището (?) Тиауанако били залети. Залети или от езерни води, или от водите на бързо топящ се ледник, или от океанските води. Това трябва да се е случило преди много, много хиляди години.

Не казах как се е появил край бреговете на езерото Титикака френският археолог Дюма. Той бил член на екипа на супершампиона по подводни експедиции коменданта Кусто, който пристигнал тук заедно с цял щаб сътрудници и две — известни под името „чинии“ — миниатюрни подводници на разположение.

Може би не всеки ще се ориентира колко струва една такава експедиция. Екипът на Кусто се състоял от 14 души. Към тях се присъединили много американски специалисти. Да прибавим още стойността на транспорта на двете „джобни“ подводници (впрочем не чак толкова „джобни“: три метра на метър и осемдесет, 30 тона всяка от тях) и на американската апаратура. Експедицията имала специален транспорт, който чакал в пристанището Молендо и превозил всичко до езерото Титикака.

Но след продължителни изследвания в дълбините на езерото Кусто изразил само задоволството си от съвършеното качество на съоръженията, които позволили да се достигне дълбочината до 320 метра. Също така той установил, че налягането на водата на височината на езерото Титикака е много по-малко, отколкото на морското равнище (което отново не било никаква сензация). И това е всичко! Да кажем, почти всичко, като изключим споменатия по-горе разказ на професор Дюма.

И така само с тази цел ли е била организирана тази скъпоструваща експедиция? Кой ще повярва в това? Та нали за да се установи всичко, което със „задоволство“ установил Кусто, не са били необходими такива огромни разходи. Същият резултат би могъл да се постигне с много по-малко разходи и при лабораторни условия.

На 21 ноември 1968 година обаче във вестниците на Лима се появил кратък коментар, посветен на експедицията на коменданта Кусто. Ето какво пише в него:

„Френската мисия не отиде до Копекабан само за да намери на дъното на езерото Титикака потвърждение на няколко биологични истини, а за да търси там космически кораби (дословно: извънпланетни) заедно с тяхното митично звездно послание.“

Местните вестници не се върнаха повече към тази тема. Сякаш си глътнаха езика.

Преди това споменах, че езерото Титикака има още едно свойство. Водата му има високо съдържание на сол. Моля да сравните тази информация с цитираната към края на втората глава хипотеза на френския учен Ж. Р. Пти. Тази хипотеза изтъква между другото, че летящите чинии или НЛО намират особено благоприятни условия в солената вода, която е добър проводник на електричеството.

Френският учен (който не е нито маниак, нито невежа, нито човек, гонещ сензациите) отчетливо споменава, че често са сигнализирани факти за НЛО, които изплуват от морските вълни или изчезват в техните дълбини.

Не е задължително това да бъдат морски вълни. Могат да бъдат и води на солено езеро…

Впрочем солената вода на езерото Титикака потвърждава в известен смисъл старите индиански легенди, които разказват, че преди хиляди години това езеро е било част от морски залив. Би било добре, ако учените пожелаеха да се вслушат с по-голямо внимание в този „глас народен“ отпреди стотици векове…