Арнолд Мостович
Ние от Космоса (58)

Трудно е в една книга с ограничен обем да изброим всички неизяснени и загадъчни открития, свидетелства за това, че представената от традиционната наука картина е най-малко непълна и опростена. От много доказателства сме принудени да се откажем поради липса на място, от други — затова че се нуждаят от допълнителна проверка, което невинаги е във възможностите на автора. Излишно е също да се повтарят съобщения, популярни сред обществеността — например загадката около статуите на Великденския остров. Няма нищо по-просто от това да се представят сред десетките теории за тези невероятни скулптури и няколко с най-малко празноти и разминавания със съвременната наука. Затруднението идва пак от това, че тези познания са изключително непълни. Много малко знаем за историята на този район, за връзките, му както с цивилизацията на Южна Америка, така и с най-старата, която ни е известна — цивилизацията на Индия. На много тихоокеански острови (например Понапе) има руини, които са свидетелство за развита древна цивилизация, така че не само тези статуи са загадка за изследователите. Нямам намерение да доказвам, че тази загадка е свързана по някакъв начин с извънземни цивилизации и посещението им на нашата планета, но това, че тя е предание от миналото, неразгадано и до днес, трябва да се каже. Естествено и тези загадки, зададени както от Великденския остров, така и от археологическите старини на полинезийските острови (няма да говорим за произхода на населението им), могат да бъдат обяснени с катастрофа, унищожила преди десетки хиляди години намиращия се в Тихия океан континент. До този извод стигат в своите книги и Й. Ф. Блумрих, и К. Л. Венсан.

Загадката на Атлантида също заслужава специално внимание. Материалите по този въпрос набъбват с всяка изминала година. Ето пред мен е книгата на Ото Мук „Всичко за Атлантида“, издадена от Екон-Ферлаг, ФРГ. Въпреки богатата документация и 400 страници текст, тя също не стига до нови заключения в тази област. Популярната в Полша книга на Лудвиг Зайдлер „Атлантида“ съдържа много знания за този континент. А за другите читателят ще намери подробни сведения в книгата на А. Кондратов „Изчезналите цивилизации“, макар че в тази област днес знаем малко повече.

Въпрос, който е свързан с Атлантида и който може би изисква да бъде по-обширно разгледан, е историята на „сините хора“. Струва си да се кажат няколко думи за това. За пръв път проблемът беше засегнат от съветските изследователи, макар че ако се придържаме точно към историята, той е бил споменат още от Херодот.

Припомням това, защото то показва, че в Съветския съюз често се развиват хипотези рисковани и вълнуващи въображението, но опиращи се на научни предпоставки.

Според различните гръцки легенди и предания египетската цивилизация е била създадена от митичните жители на Атлантида — атлантите, египетски владетели отпреди „божествените династии“. (Тези легендарни божествени и полубожествени династии би трябвало да са владетелствали в Египет преди около 32 000 години. Така поне твърди споменатият вече Андре Пишон. Досещам се, че тук историците и археолозите ще ме упрекнат в невежество, в което е обвиняван и авторът, на който се позовавам. Но предварително подчертавам, че на всеки учен — традиционалист в знанията си за Египет, мога да противопоставя двама, които ще бъдат на друго мнение. И това няма да бъдат само археолози или историци-аматьори…) И така владетелите отпреди „божествените династии“ трябва да са били чистокръвни атланти.

Както е известно, когато египтяните са оцветявали различни предмети, личности или богове, много старателно са се стремели да запазят истинските цветове. Какви са били на цвят тези богове? Озирис е бил наистина винаги зелен, Тот — зеленикав или бледосин, но другите са били боядисвани най-често в небесносин цвят. Защо именно този цвят е бил толкова предпочитан от египтяните? Затова — твърдят съветските автори, — че тези богове са били потомци на същества с небесносин цвят на кожата или са били считани за такива. Обяснението може да се приложи и за зеленикавия цвят на кожата на Озирис и Тот. Ако предположим, че са били пришълци от високоразположени територии, в Египет те не са намерили климата на родния им край. Попаднали са в низини е горещ и слънчев климат. Нищо чудно тогава, че под влияние на слънцето цветът на кожата им е станал зеленикав, такъв, какъвто го виждаме на старите фрески.

Хипотеза като хипотеза… Във всеки случай се придържа към старите научни порядки. Знае се например че някои индианци, населяващи високите части на Андите, имат небесносин цвят на кожата, което е в резултат на недостатъчното количество кислород в кръвта. Също като гуанчите, древните жители на остров Тенерифе (Канарските острови), чийто цвят на кожата е бил маслинен. Съществуват „светлосини хора“ на юг от Агадир. А пиктите, древните жители на Ирландия и Каледония (Шотландия), са имали обичая да боядисват кожата си в светлосин цвят.

Но най-интересното е, че тази теза обяснява съществуващия израз „синя кръв“, който навсякъде, къде то се използува, се отнася за хора от аристокрацията или с твърде стара генеалогия. Изразът е обяснен с присъствието на племената вандали в Южна Испания, но дори френските историци приемат обяснението за непълно.

Ако тези въпроси се разгледат от географска гледна точка, ще се окаже, че в повечето случаи съществуването на племена със светлосиня кожа или на такива, които боядисват лицата си в светлосиньо, са свързани с атлантическото крайбрежие.

Френският археолог Анри Бак заявява, че митичните атланти, живели във високоразположени райони, са били представители на раса със светлосин цвят на кожата, раса, която може би се е намирала в стадий на изчезване, когато Атлантида е потънала. Възможно е владетелите на Атлантида в желанието си да подчертаят принадлежността си към старата и почитана раса, по случай празниците и церемониите да са се обличали в дрехи със светлосин цвят. А пък народите от атлантическото крайбрежие са оцветявали кожата си в светлосиньо, за да се оприличат с могъщите атланти. Тази хипотеза потвърждава впрочем и Платон, доколкото това, което пише за Атлантида, може да се смята за доказателство. Той казва, че владетелите на Атлантида по случай различни празненства са се гиздели „неизвестно защо“ в сини одежди…

Възможно е също така атлантите (като, разбира се, приемаме, че те не са плод на нашата фантазия) да са загубили своя светлосин тен след емиграцията си, в райони с климат, различен от този на родината им — увеличеното количество кислород в кръвта е довело до друг цвят на кожата.

Във всеки случай определението „синя кръв“ е използувано в цяла Европа, а също и в Южна Америка, но в този случай — за определянето на потомствата от смесени бракове.

Едновременно припомням, че и Орехона, за която стана дума в трета глава, е имала светлосин цвят на кожата.

Примерът е много характерен. Той доказва, че разглеждането на различните видове митове, легенди, предания или саги по същество и с по-голяма вяра в тяхната истинност със сигурност ще позволи по-добре да се опознае загадъчното минало на нашата цивилизация. Е, тук е нужно и по-голямо въображение, от което не бива да се страхуваме.

Много са причините, поради които във връзка с разглежданите тук загадки ни интересуват тъкмо митовете. Преди всичко затова че са носители на определена историческа истина, която обаче доста трудно може да бъде разкрита под хилядолетната покривка. Митовете ни интересуват и затова че принадлежат към тази област на човешката култура, която се е опитвала да даде отговор на най-важните въпроси, поставени от човека — за произхода на света и на хората, на живота и на обществения ред. Тогава защо да не потърсим в тях отговор на въпросите, които ние си поставяме и днес?

Примерът с Шлиман, превърнал със своите археологически открития легендата за Троянската война в история на тази война, е като че ли твърде убедителен.

Мирча Елиаде („Космос и история“, Дюселдорф, 1953) заявява, че митът не трябва да се счита за чисто творение на фантазията. Той е „събитие, което действително се е случило… в далечното минало. Той е жива реалност. Да се разбере същността, на мита означава да се разбере тайната на миналото“.

Впрочем още от началото на XIX век към митовете са се отнасяли като към тълкуване и обобщаване на историческите събития. С една забележка — като че ли това е било правено с по-голямо желание по отношение на митовете на европейския културно-исторически кръг, отколкото по отношение на азиатския или южноамериканския…

Източниците, от които митовете са черпели своето съдържание и фабула, са били толкова разнородни, колкото разнороден е бил психическият и обществен живот на хората, които са ги създавали.

В митовете и легендите има много наистина поразителни мотиви. Можем да ги открием в редовно повтарящите се елементи или съдържание, независимо от страната или от континента, където са се породили, във всички онези събития, които без труд се свързват с появата на същества, произхождащи от други планети.

Не възнамерявам да развивам подробно тази тема. Нито има място за това, нито пък ще успея да се справя поради липса на съответната подготовка. Ще се огранича само с отбелязването на някои по-интересни моменти, които бият на очи.

Преди да ги изброя, ще си позволя да напомня колко важно е да се ускори натрупването на всякаква документация в тази област, а именно събирането и регистрирането на митове и легенди на първобитните народи. Вече сме закъснели и дори доста закъснели. Примерът с догоните (за това ще стане дума след малко) или индианците от племето „хопи“ доказва колко е полезна тази дейност. Трябва да се бърза, тъй като тези народи постепенно изчезват от картата на света, а заедно с тях изчезва и тяхната култура, изчезват легендите, предавани хиляди години от поколение на поколение, легенди, които често съдържат богати и важни предания.

Но тук е необходима още една встъпителна забележка. Когато става дума за контакти с извънземни същества или за космически кораби, трудно е да говорим за някакви по-сериозни научни изследвания в това отношение, което не бива да ни учудва, след като самата тема се смята от повечето изследователи за нещо твърде несериозно. Резултат от подобно отношение е фактът, за който вече нееднократно споменавах: с този проблем често се залавят хора, които изобщо не са упълномощени за това, а самата тематика става храна за различни мистично-езотерични концепции или идеи. Впрочем аз самият не се смятам за упълномощен да пиша по тези проблеми и не крия това, но считам, че читателят има право да знае какво се пише по този въпрос от другите, най-вече истинските учени. Остава му само да си изработи собствено становище и собствено мнение.

Нещата впрочем се усложняват и по друга причина. Става дума за това, че много съвременни научни теории тълкуват митовете, като ги откъсват от историческия им контекст. Психологическата школа на Вунт счита например че склонността към митологизиране се дължи на стремежа на човека към овеществяване на собствените му чувствени състояния. Още по-далеч отива психоаналитичната школа на Йънг, като твърди, че митовете са проява на някои несъзнателни индивидуални или колективни комплекси. Естествено опирането на подобни теории предварително отнема възможността да бъде анализиран митът от гледна точка на неговата историческа реалност.

По този начин мотивите, които удивително редовно се появяват в митовете на различните народи и племена, са третирани като проява на някакво масово психическо явление. Такъв мотив са например гигантите. Ако третираме гигантите като проява, да допуснем, на масов комплекс на народите на известен етап от развитието им, то естествено няма нужда да се опитваме да обясним този мотив с някакво общо събитие, което толкова е поразило колективното въображение, че се е превърнало в изходен пункт за мита или легендата, предавани от поколение на поколение.

Давам този пример неслучайно. Напомням, че гигантите, които се появяват в митологията на южноамериканските индианци, в митологията на келтите и шумерите, не са на последно място и в Библията. При това те свързват веднага няколко мотива, които са и предмет на настоящите разсъждения. В Библията става дума за гигантите, когато се разказва за „божите синове“ и за техния грях, който се изразява във връзката им с красивите земни жителки, а също и за потопа. Последователността на събитията и целият контекст на този мотив налагат тълкуване от гледна точка на историята, което да обясни събитията с факти, може би действително съществували.

Да вземем един цитат от IV глава на „Генезис“:

„И когато хората започнали да се размножават по земята и народили дъщери, божите синове като видели, че дъщерите човешки са красиви, си взели за жени от избраните от тях.

И казал Бог: няма да трае навеки моят дух в човека, тъй като е тяло; и ще бъдат неговите дни сто и двадесет години.

А гиганти имало на земята и в онези дни: тъй като синовете божи познавали дъщерите човешки, а те раждали: могъщи от векове, славни мъже.“

Независимо от това дали „гиганти“ е правилен превод, или не, все пак отчетливо се вижда, че този цитат дели древните жители на Земята на „хора“ и „божи синове“. Не е ли това многозначително?

Кои са тези „божи синове“? Според тезата на Агрест и много други това са представители на някаква извънземна цивилизация. Въпреки забраните „от горе“, те са влизали във връзки с жените от човешкия род, създаден от самите тях по техен образ и подобие. Естествено подобно обяснение е само хипотеза. Но и началото на Петокнижието, чиито фрагменти, както знаем, представляват преработка на стари шумерски разкази (легенди?), съдържа и друга поразяваща информация: такава последователност на етапите на еволюцията, която отговаря на съвременната ни наука.

Впрочем за тълкуването на Библията отново ще стане дума.

Нито един разумен човек няма да упорствува, че библейският текст съдържа някакво точно историческо предание. Но в Библията гигантите например се свързват с потопа. А потопът заслужава внимание, тъй като е исторически мотив на повече от осемнадесет митологии в света. Защото независимо от митичното предание, съществуват явни и конкретни доказателства за катаклизъм, който е обхванал големи пространства от нашата планета. Това биха могли да бъдат катаклизми, настъпили през различни епохи, които имат различен характер, но при всички случаи библейският потоп не е само проява на колективно или индивидуално въображение. А във връзка с потопа в библейския разказ се появяват няколко особено интересни фигури. Преди всичко Ной и неговият прадядо Енох (син на Енох бил Матусал, а син на Матусал — Ламех, бащата на Ной). А Енох е герой от „Книгата на Енох“ — апокриф, който е извън Библията.

За този апокриф е писано много. Още повече че в ръкописите, намерени край Мъртво море (Кумран), е открито допълнение към „Книгата на Енох“, написано на древноеврейски. Щом стигнахме до ръкописите, намерени край Мъртво море, струва си да добавим, че те съдържат такива подробности за унищожаването на Содом и Гомор, от които ясно се вижда, че това е било нещо като атомен взрив, а в самото събитие са участвували същества, които трудно могат да се приемат за непринадлежащи към чужда, най-вероятно извънземна цивилизация.

Но да оставим на спокойствие наказаните грешници от Содом и Гомор и да се върнем към Енох. Нужно е още едно обяснение. „Книгата“ е използвана най-обширно от Фон Деникен, а ръкописите от Кумран на свой ред са разгледани подробно от Агрест. С други думи ще цитирам, като се опирам на чужди трудове, което не ми допада. Затова и разказът за „Книгата на Енох“ ще бъде по възможност кратък.

И така в ръкописите от Кумран е описано едно доста необикновено събитие от семейната история на Енох. Внукът на Енох — Ламех се оплакал на баща си Матусал, че жена му — Бат Енош, е забременяла.

Работата била в това, че не от Ламех, а от някой друг. Наистина Бат Енош го уверила, както обикновено става в такива случаи, че детето е негово, но Ламех (по причини, за които явно е имал основание) не искал да повярва. При това в обяснението на Бат Енош намираме термин, който има връзка със споменатия вече цитат от Генезис. Бат Енош уверява Ламех, че не я е оплодил нито войник, нито чужд човек, нито пък някой от „синовете божи“. С една дума произходът на детето е доста тайнствен. До такава степен, че Матусал, разтревожен от Ламех, на свой ред се посъветвал с баща си, т.е. с Енох. А Енох му съобщил, че „горе“ са взели решение да се унищожи всичко живо на Земята и че единственият, който ще оцелее, ще бъде именно внукът на Матусал, син на Бат Енош.

Естествено на Ламех не му останало нищо друго, освен да приеме тази версия, макар да знаел, че Ной не му е син. Ситуация, от морална гледна точка двузначна, но както се знае, подобни ситуации в Библията не са малко. Но от този текст става ясно, че цялото семейство на Ной е знаело за решението „от горе“ да бъде унищожен светът.

За Енох знаем от Библията, че след като живял известно време и след като имал няколко деца, бил прибран от Бога. В цялата пета глава на Генезис, където, освен Енох, са изброени няколко десетки родоначалници на Ной, за нито един не научаваме подобно нещо. Всички останали са починали, само Енох е бил взет на небето. Необикновената съдба на бащата на Матусал е описана в „Книгата на Енох“, чийто оригинал бил намерен едва през 1773 г. в някакъв абисински храм. В тази книга се разказва как Бог напуснал своите чертози на небето и как сурово наказал онези „синове божи“ — ангелите, които се осмелили да обичат дъщерите на земните жители. Други глави описват пътуването на Енох в различните светове и в различните краища на небесата. А десетки глави от „Книгата“ разказват как на прадядото на Ной били предадени „горе“ (ако се съди по описанието — в космическия кораб-майка) различни видове алегорични притчи, които Енох трябвало на свой ред да предаде на хората, тъй като те още не умеели да разбират технически информации. Следващите глави съдържат астрономически и географски данни. Накрая има още няколко глави, посветени на разговора на Енох с Матусал, между другото и за потопа. Е, и накрая — Енох е „взет“ на небето.

Следователно този апокриф е допълнение или развитие на библейското знание. За всекиго е ясно, че в основата на тази история може да бъде поставена космическата проблематика, в цялост лесноразбираема и обяснима. Много детайли, за които тук не споменавам, според Агрест и Фон Деникен говорят в полза на такова обяснение. Естествено това е само хипотеза, макар че — трябва да признаем — доста привлекателна и впечатляваща.

И още една забележка, пак за глава пета на Генезис и на „Книгата на Енох“. Става дума за достопочтената възраст на нашите прадеди. Тук съществуват две възможности: отнася се или за възрастта на пришълците от космоса, чието биологично време би могло да бъде съвършено различно от това на земните жители, или пък за биологичното време на същества, създадени от тях, т.е. хора от началния период на вмешателството. Не е необходимо да добавям, че това също е само хипотеза. Не по-лоша впрочем от останалите, които обясняват разликата във възрастта на потомците на Адам и на жителите след потопа.

В „Книгата на Енох“ съществата, пристигнали от небето и живели на Земята, носят името „стражи“. А комендантът — Бог — поръчва на Енох (както съобщава Фон Деникен):

„Кажи им (на стражите) защо сте напуснали високото свято небе, защо сте спали с жени, осквернили сте се с дъщерите на хората, взели сте си жени, постъпвали сте като деца на Земята и сте създали гиганти. Макар да сте безсмъртни… сте направили така, както правят тези, които са смъртни и преходни.“

От тази гледна точка и други фрагменти от Библията също дават повод за размисъл. Много от начинанията на Мойсей доказват, че той е притежавал технически знания, които превишават онова, което би; могъл да знае древният човек. Много са фактите и описанията в Библията, които направо молят религиозната символика да бъде заменена с космическа или техническа.

Няма да разглеждам древните легенди и да повтарям всичко, което под една или друга форма е достигнало вече до заинтересуваните. Многократно е писано за светите индуски книги — Махабхарата или Рамаяна. Там намираме много съвременни описания, като например разказа за въздушните битки и дори описание, точно копие на атомна война. Ведическите книги са били създадени преди около 3000–4000 години. Може ли да се счита, че въображението на авторите е било толкова богато, че им е позволило до такава степен да изпреварят действителността? В Рамаяна четем:

„Летящите машини Вимаана притежавали формата на кълбо и се движели във въздуха благодарение на живак, който създавал голям задвижващ вихър. Хората, намиращи се в тези Вимаани, можели да преодоляват огромни пространства за необикновено кратко време. Вимаана се движели в съответствие с волята на пилота: отдолу нагоре, от горе на долу, напред, назад, в зависимост от наклона на мотора.“

(Цитирам по книгата на Робер Шару „Неизвестната история на човека в продължение на 100 000 години“, Париж, 1963.)

Във ведическите книги впрочем могат да се намерят не само съобщения за атомни войни („Огънят на това оръжие унищожавал цели градове и давал светлина, по-силна от 100 000 слънца“), но също и секретни описания на химико-биологично оръжие („Мъдрецът му поверил скривалищата на оръжие с огромна мощ, което предизвиква отслабване водещо до дълбок сън, като му поръчал да бъде внимателен.“). И още един цитат от същия автор:

„Въздушната колесница на «пушпака» пренася много хора от древната столица Анодхиа. Небето е покрито с удивителни летящи машини… от които струи светлина с жълт блясък.“ (Моля да сравните описанията от доклада на д-р Хайнек…)

За да не ме осъждат, че тълкувам индийските текстове като любител, ще се позова и на един голям учен. Д-р Рут Рейна е професор, специалист по санскритски език. През 1972 г. тя е подготвила за американските учени, изследващи космоса, обширен доклад за староиндийските текстове. Г-жа Рейна е стигнала до извода, че в тях се говори за полети въобще и за космически полети в частност.

Особен интерес за д-р Рейна представлявали бележките за космическите полети в книгата „Самарагана Сутрадхара“. Тази творба е цитирана и от френския учен проф. Луи Дюбренк в доклад пред членовете на френското астронавтско дружество.

И така 230 страници в тази книга са посветени на системите и конструкциите на летящите машини. А текстът, според д-р Рей на, е на около 5000 години! Тук, твърди тя, става дума за няколко вида летящи машини. Освен за споменатите вече Вимаана, там четем за агнихотри, т.е. за летящи машини с две реактивни ракети, а също за Вимаана нахстрамандала, машини, които могат да достигат до далечни звезди. Тези машини като че ли имали големи размери и можели да достигат дори до звезди извън нашата слънчева система…

Ще предложа и три стиха от тази книга, цитирани от проф. Реми Шовен:

,,95) Неговият корпус, мощен и солиден (построен) на принципа (т.е. като) на голяма птица — от леко дърво. Във вътрешността му е разположен живачен мотор, а под него съд с огън…

,,96) По този начин човек, застанал в тази машина, с помощта на двете й крила се издига нагоре и след това лети в пространството (космическото) благодарение на силата на живака.

,,97) Съществуват също Вимаана от дърво, които приличат на подвижен храм. В тази машина живакът е (разположен) в четирите ъгъла. Живакът се намира в резервоари.

В келтските саги наистина няма летящи машини, но затова пък в описанията на битките са посочени такива подробности, че е трудно да се усъмним — говори се за много специален вид оръжие или пък… въображението на автора е невероятно.

В ескимоските легенди също става дума за железни птици, които някога са пренесли до полюса прадедите на ескимосите, живели в рай и топлина. Интересно е, че съществуват (както съобщават Повел и Бержие) теории за произхода на ескимоския народ от Цейлон…

В забележителния доклад на съветския учен д-р И. Лисевич, изпратен за конкурса на Дружеството за древна астронавтика и посветен на китайските митове и легенди за полетите до звездите, може да прочетем следното:

„Би трябвало да погледнем към старите митове и легенди още веднъж, но този път с очите на човек от космическата ера и да се ориентираме дали в тези митове и легенди за полети до звездите няма нещо такова, което наистина да не съвпада с нашата представа за примитивните цивилизации от древни времена, но което отговаря на съвременното развитие на науката. Очевидно е, че методът на пренасянето на съвременните представи за древността има по-скоро хипотетична стойност и все пак не трябва да се отказваме и от най-малкия шанс да разширим нашето познание дори тогава, когато това изглежда малко вероятно.“

В този доклад проф. Лисевич споменава и за книгата на Енох, и за въздушните апарати, изброявани в старите индийски книги, и за Гилгамеш — герой на шумерския епос… Но докладът е посветен преди всичко на китайските легенди от древността и Ранното средновековие. От този период са се запазили твърде малко писмени документи, при това само фрагменти от тях.

„Тези фрагменти — заявява Лисевич — рисуват картината на властта на «Синовете на Небето», които в третото хилядолетие преди нашата ера, а може би и още по-рано, са управлявали в Източна Азия.“

На базата на създадената през III в. от новата ера хроника на поколенията на владетелите и кралете (преписана, разбира се, от значително по-стари хроники и документи) и на основата на фрагменти от тибетската митология ученият е събрал съобщения за появата на онези „Синове на Небето“ на Земята.

Струва си да приведем и цитат на фрагмент от тибетския текст, написан в стихотворна форма:

(…) Яйцето се появило

Благодарение на магичната силя на боговете Сах и Бал

Излязло със силата на своята тежест

От светото лоно на празното, небе

Неговата черупка била защитна броня

Неговата: обвивка го бранела като щит

Белтъкът бил извор на сила за героите

А вътрешната обвивка станала цитадела

За тези, които в нея живеели (…)

И от самата среда на яйцето излязъл човек

Владеещ магическа сила…

По такъв начин според тибетската легенда се появил на Земята „Приятелят на добротата“.

И още една забележка на Лисевич.

„Тези стари разкази за древни летящи обекти, които слизат от небесата на Земята, могат да бъдат обяснени като плод на артистично въображение или като система от символи, с които са означени напълно различни факти. Обаче упоритата поява на такива разкази през различни епохи чак до наши дни доказва, че сме допуснали грешка, като сме се ръководили само от подобни обяснения.“

Може би си струва да се спрем повече на анализа на съветския учен:

Всеки един от „Синовете на Небето“, като се започне от първия, „който няма предшественици“, се явявал на земните жители заедно с „грохота на гърма“. И така този гръм е описан доста подробно в документите и хрониките, които са ни достъпни (понякога този гръм се споменава като „гръмова субстанция“). Естествено до нас не са достигнали разкази от времето, за което непосредствено става дума в легендите. Оказва се обаче, че някой си Ванг Чунг, живял през I в. н.е., е описал различни картини, съществували по негово време, и разказът му е достигнал до наши дни. Тези картини поразяват дори и неговия автор. Ето какво пише Ванг Чунг:

„Гърмът е представен там като натрупани един върху друг и свързани помежду си барабани. Как може — пита летописецът философ от I в., който явно е имал навик да проверява всичко с разума си — звукът и ефирът да се представят под формата на свързани барабани?!“

За какви барабани става дума тук? — пита на свой ред Лисевич. Дали за старите китайски барабани, чиито рисунки могат да се намерят в йероглифите или върху старата керамика? Малко вероятно. Тези барабани имат удължена форма и изглеждат като пура. Затова пък върху много по-стара керамика от първото хилядолетие преди нашата ера са изобразени други барабани, представени като схеми от линии, които се кръстосват напречно и завършват с кръгове, в които на свой ред двата диаметъра се пресичат под прав ъгъл.

След детайлния анализ на споменатите рисунки проф. Лисевич заключава, че тези схематично нарисувани барабани по никакъв начин не могат да представляват автентични музикални инструменти (да не говорим, че подобно свързване би трябвало изцяло да промени звука им) и че тук става дума за нещо съвсем друго — за схематична рисунка не толкова на инструмент, колкото на апарат. А подобен апарат ни е добре известен. Той е изграден точно на такъв принцип, само че в него барабаните не са четири, а само три. Това е дископлан, апарат, който според конструкторите трябва да осъществи меко кацане на планетата Венера, за да я изследва.

Проф. Лисевич заявява, че това обяснение може да изглежда съвсем произволно, но то напомня и казуса на инж. Блумрих, който на базата на общо и символично описание, представено във виденията на Йезекиил, конструирал автентичен космически кораб. На рисунката на Блумрих се виждат не три, а четири барабана, свързани помежду си в средната част. Дори онези перпендикулярни линии, които се кръстосват в схематичните кръгове, представени на стария йероглиф, се виждат и на схемата на Блумрих.

Както доказва проф. Лисевич, древните китайски автори дори посочват звездата, с която свързват пристигането на летящите кораби на Земята. Това е звездата Регулус (най-силната звезда в съзвездие Лъв). А според последните изследвания Регулус е съставен от четири звезди, обикалящи около общ център на притегляне. От гледна точка на съвременната астронавтика Регулус не е особено интересен обект и никога не е бил смятан за възможна територия на извънземна цивилизация. Не трябва обаче да забравяме, че при такава четворна звезда е възможно съществуването на планети, а една от четирите звезди на Регулус твърде прилича по чертите си на нашето Слънце.

Това естествено още нищо не свидетелствува, а Регулус би могъл да бъде просто ориентировъчно звездно обозначение или пък звезда, която показва само посоката, от която са пристигнали на нашата планета космическите кораби.

„Дали такива контакти действително е имало — това естествено е проблем за дискусия. Китайските текстове от древността и средновековието са многозначни, страдат от многословие и допускат всякакво тълкуване. Затова е важно да се съпоставят с паметниците на други културни традиции. Все пак в този случай имаме единствен факт на посочване на район от небето, откъдето са се появили пришълците от космоса. (Проф. Лисевич греши. В други легенди също са посочвани конкретни точки от небето. — А. М.) Това вече само по себе си прави тези източници и материали така интересни. Считам, че те са изходен пункт за по-нататъшни проучвания. Дали те ще дадат нещо — ще покаже бъдещето.“

Аргументите на съветския автор несъмнено заслужават размисъл. Още повече че тези легенди се свързват с други и че в известен смисъл представляват допълнение към всички загадки, които пристигат от Китай за които преди това стана дума.

Добре би било да се добави още, че за „Сановете на Небето“ като за първи владетели споменава не само китайската, а също тибетската и японската митология. До 1911 г. националният символ на Китай беше червен дракон за увековечаване на факта, че пришълците от космоса са се появили в Китай на бълващи огън дракони (Ендрю Томас).

Не съм в състояние да разгледам всички митове, които описват пришълците от космоса (всъщност съществува ли религия, която да не се е обръщала към подобно начало?). Но нека ми бъде разрешено да дам още един пример. Той е свързан с Баалбек. Според легендата Баалбек е бил построен от вавилонския Немрод. Той построил онази огромна мегалитна платформа, а след това космическия кораб, с който направил далечно пътуване (Ендрю Томас). Припомням, че до ден-днешен конструкцията на тази платформа представлява загадка за учените, ако се вземе под внимание тежестта и големината на използуваните за строежа каменни блокове, от които само един, неизползуван, тежи 1250 тона!

Тази всеединност на споменатите митични мотиви, чийто списък може непрекъснато да се увеличава, свидетелствува за общия им произход, но само в случай че поне за миг се откажем от убеждението, че те са резултат на еднакво — в различните райони на света и в различните периоди — „овеществяване на емоционални състояния“ или „комплекси, характерни за примитивните общества“.

Освен мита за гигантите, мита за потопа или разказите за въздушните битки между бълващи огън летящи машини, които се появяват в най-различни митологии или саги, всички тези митове — на Тибет, Месопотамия, Япония, Полинезия, Перу, Венецуела — говорят за това, че човек произхожда от „същества, пристигнали от небето“. (В японския мит това е направо пришълец от космоса с името Капа, появил се на плосък кръгъл кораб, който можел да каца както на сушата, така и във водата.) Естествено от всички тези съвпадения не могат да се направят други конкретни изводи, освен един — че тези съвпадения трябва да бъдат анализирани и изследвани много по-основно. Не трябва да се преструваме, че ги няма или че нищо не означават.

Подобна легенда е известна и в Бразилия.

Съществуват направо поразителни съвпадения. Например маите са предавали от поколение на поколение мита за оплодената девица (!). Митът разказва за това как девицата се приближила към дърво, на което висели седем човешки черепа и до което не й било разрешено да се приближава. Един от черепите паднал върху главата на момичето. „Върнала се у дома и станала майка. Така се изпълнил заветът на птицата Вак.“ Тази птица маите наричали също Вак-Вак. Оказва се, че на един от островите в Индийския океан, край африканските брегове, населението препредава еднакъв и в детайлите си мит, който там се нарича по името на птицата Вак-Вак.

И така, както виждаме, различните митове си приличат не само по съдържание. У индианците краят на света носи името „Раднарок“, същото това име („Рагнарьок“) съществува в старогерманската митология (Марсел Ф. Оме).

Понякога човек се замисля дали теорията на Повел и Бержие, че преди стотици векове в света е господствувал един общ език (това може би е също една взаимна връзка с библейския разказ?), не съдържа някаква частица истина.

Ето още един пример в тази област.

У южноамериканските индианци думата „тепе“ означава тумулус или стъпаловидна пирамида — място, свързано с обредите на посвещаване. В споменатата вече книга на Марсел Ф. Оме „Пъпът на света — люлка на човечеството“ (1976) е посочено, че коренът „тепе“ се среща в географските наименования на целия свят. Кок-тепе съществува в Туркестан, Кул-тепе както у хетите, така и в Мексико, Тепе-хан — в Ирак, Тепе-Лена — в Албания, Бир-тепе — Черна гора, Касис-тепе — в Турция, Шанан-тепе — в Трапезунд (край Черно море) и т.н., и т.н. Самата дума „тепе“ има корен „теп“, който означава вулканична планина, топлина, огън, слънце. В книгата „Египетският език“ нейният автор Уолис Бъдж твърди, че в древния Египет „теп“ означавало глава, най-високия връх. Добре би било да помислим по какъв начин този корен „тепе“ се свързва с друг — „тео“…

Човек може да полудее…

* * *

Ясно е, че тази област на културната традиция, каквато са миговете, сагите, легендите, предлага неизброими факти, които подкрепят съмненията по отношение официалната и традиционна версия за праисторията на нашата цивилизация.

Не бива да се оставят без внимание мотивите — основното богатство на тези митологии. Не бива всичко да се обяснява само с психологическия и психоаналитичен метод, тъй като съществува риск да се мине покрай историческата истина. Комплексите са си комплекси, емоционалните състояния емоционални състояния, но могат ли тези магични термини да обяснят всички явления, за които стана дума, или поне прочутите фигурки, наречени джомон-догу и намерени на о-в Хонсю в Япония? Фигурките са отпреди много хиляди години и несъмнено представляват същества в скафандри или с астронавтски шлемове, които е можело да се използуват само от същества, обитаващи междузвездното пространство.

И сега, когато пиша тези думи, си спомням все по-нови митични мотиви, все по-нови легенди, които свидетелствуват, че все пак трябва да се е случило нещо, което да залегне в основата им, че все пак нещо се случило не така, както ние считаме и до днес… Да вземем общия за толкова митове завършек на действията и делата на бога (същество, пристигнало от небето) — изчезването му във водата.

Виракоча — Кон-Тики — богът на инките се върнал във водата или изчезнал във водата. Оанес, богът на шумерите, който ги научил на занаяти и техника и им предал знания, изчезнал във вълните на Персийския залив, за да се появява от време на време отново. Номмо…

Номмо?