Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Случаите на инспектор Стубьо (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Det som aldri skjer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
VaCo (2016)

Издание:

Автор: Ане Холт

Заглавие: Мотив за убийство

Преводач: Надежда Станимирова

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: норвежки

Издание: първо

Издател: ИК „Емас“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: роман

Националност: норвежка

Печатница: „Унискорп“

Художник: Борис Драголов

ISBN: 978-954-357-194-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3332

История

  1. — Добавяне

Девета глава

В ранния предобед в петък, двадесети февруари, Ингвар Стубьо последва Сигмюн Барли и Бернт Хеле през стъклените врати в боядисаната в жълто клиника малко извън Осло. Най-напред вниманието му привлече миризмата на институция. Не разбираше защо принуждават болните хора да живеят заобиколени от вонята на варена риба и силни препарати за чистене. Бедността сред някои кръгове на обществото беше едно на ръка, но доколкото знаеше, свежият въздух е безплатен. Влизайки в стаята, където Ивон Кнутсен вече трета година лежеше неподвижна в леглото, едва се стърпя да не отвори прозорците.

— Ивон — обърна се към нея Бернт Хеле. — Аз съм. Днес дойдох с полицаи. Спиш ли?

— Не.

Тя обърна лице към зетя си с резервирана усмивка. Бернт Хеле я хвана за ръката и бързо я целуна по бузата. После премести единствения стол в стаята до леглото и седна. Ингвар и Сигмюн все още стояха до вратата.

— Знам, че не обичаш да говориш с никого — подхвана Бернт Хеле, докато държеше слабата ръка на Ивон в голямата си шепа. — Освен с мен и Фиорела. Но сега е важно. Разбираш ли…

Поглади се по темето и шумно въздъхна.

— Какво има? — попита Ивон.

— Разбираш ли, случило се е…

Отново спря. Измъкна линия, щръкнала от един джоб на сиво-кафявия му гащеризон.

Ингвар се възползва от паузата, приближи се и се представи. После продължи:

— Вече идвах тук. Точно след…

— Помня — прекъсна го Ивон Кнутсен. — За съжаление, още не съм изкуфяла. Спомням си особено добре обещанието ви да не ме тормозите повече.

— Така е — кимна Ингвар. — Но положението се промени.

— Не и за мен — промълви Ивон.

— Извършено е още едно убийство.

— Така ли? — учуди се парализираната жена.

— Пак става дума за известна личност.

— Кой?

— Вегар Крог.

— Никога не съм го чувала.

— Всичко е относително. Въпросът е, че…

— Въпросът е, че лежа тук и умирам — в спокойния й глас не се долови и следа от драматизъм или самосъжаление. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Предпочитам да не ме тормозят, докато чакам. Да не говоря с никого. Скромно желание, ако питате мен. Като се вземе предвид състоянието ми.

Погледът на Ингвар пробяга по одеялото. Нито едно движение не издаваше, че там лежи жив човек, дори гръдният кош не се повдигаше забележимо под завивката. Само по лицето се долавяха черти от някога красивата жена — високо чело, големи бадемови очи. Устата сега представляваше само процеп между вдлъбнатите бузи, но предсмъртната маска носеше достатъчно информация, за да си представи човек каква е била някога Ивон Кнутсен — висока, самоуверена и привлекателна.

— Разбирам, наистина. За съжаление не мога да удовлетворя молбата ви. Положението е толкова сериозно, че се налага да проверим всички следи, с които разполагаме.

— Както казах, не познавам никакъв Вегар Краг, а той…

— Крог — поправи я Сигмюн, застанал по средата на стаята. — Вегар Крог.

— Крог — повтори тя уморено, без да го погледне. — Не познавам човек с това име. Затова не разбирам с какво мога да ви помогна.

— Имам няколко въпроса относно детето на Фиона — намеси се Ингвар тихо.

— Фиорела? — озадачи се жената в леглото, погледна от Ингвар към Бернт и обратно. — Какво за нея?

— Не за Фиорела — уточни Ингвар. — За първото дете. Интересуват ме повече подробности за детето, което Фиона е родила като гимназистка.

Ивон Кнутсен се промени. Основата на носа й се покри с червенина, която бързо плъзна по бледосивкавата кожа. Дишането й се учести, тя направи няколко напразни опита да се надигне в леглото. Отвори уста, навлажни устни и те станаха по-червени, по-плътни. Очите й, допреди малко преждевременно мъртви на вид, заблестяха в дълбоко отчаяние.

Бернт внимателно сложи ръка върху гърдите й.

— Успокой се.

— Бернт — изпъшка тя.

— Всичко е наред.

— Но…

— Успокой се.

Ингвар Стубьо се приближи още повече. Наведе се над болната във високото легло.

— Разбирам, че е било тежко…

Бернт Хеле го избута настрани. За пръв път от началото на дългото, безрезултатно разследване на убийството на Фиона проявяваше агресия. Успокои се чак когато избута Ингвар на метър от леглото и погали Ивон по косата.

— Всъщност за мен е облекчение да го разбера — прошепна й той, без да се интересува от присъствието на полицаите. — Цял живот Фиона беше неуморимо… търсеща. Често съм се чудил на какво се дължи. Не разбирам защо след толкова много години й е било така трудно да ми разкаже за това.

В гласа му се долови нотка на потиснат гняв, но той се овладя и преглътна. Ингвар забеляза, че стисна по-силно ръката на тъща си, когато продължи:

— Не разбирам много неща, съгласен съм. Трябва да поговорим като хората. Но точно сега се налага да бъдеш добра и да отговориш на въпросите на инспектор Стубьо. Важно е, Ивон. Моля те.

Тя плачеше тихо. Сълзите й, големи като водни капки, се задържаха за миг в очите и после се стичаха надолу към косата по слепоочията й.

— Не исках… Мислехме… Беше…

— Шшт — прошепна Бернт. — Спокойно.

— Щеше да си съсипе живота. Беше едва шестнадесетгодишна. Бащата на детето…

Не намираше точните думи. Тънка ивица прозрачна течност потече от лявата й ноздра и тя прокара ръка по лицето си.

— Беше лентяй — продължи тя високо. — Пък и аз настоявах Фиона да завърши училище. Освен това момчето се измъкна, а и се оказа прекалено късно да… Трябваше да забележа по-рано какво става, но кой би допуснал… През тийнейджърските години те имат изискване за личен живот. Малко напълняване в преходен период… Аз…

— Ивон — Бернт Хеле се опита да улови погледа й. — Сега ще чуеш какво имам да ти кажа. Чуй ме!

Тя обърна лице настрани и се опита да изскубне ръката си от здравата му хватка.

— Чуй ме — повтори той, все едно говореше на заинатило се дете. — Двамата с теб ще говорим по-късно. Сега е важно полицията да получи отговор на въпросите си.

Всички мълчаха. Ивон, отказала се от битката с неподдаващите се мускули, отново лежеше безпомощна и безсилна. Дори косата й, тънка и сива върху възглавницата, изглеждаше безжизнена.

— Казва се Мац Бохюс — съобщи тя внезапно с безразличен глас.

— Какво?

— Мац Бохюс. Роди се на 13 октомври 1978 година. Повече не знам.

— Откъде… — Бернт Хеле така и не довърши въпроса си.

Ингвар отново се приближи към леглото.

— Този Мац е потърсил Фиона наскоро — заключи той, все едно нямаше нужда от потвърждението на Ивон.

Без да го погледне, тя кимна.

— Преди или след Нова година?

— Малко преди Коледа — прошепна Ивон. — Той беше… Той е…

Обилният секрет от носа й не искаше да спре. Бернт Хеле извади носна кърпа от чекмеджето на нощното шкафче и я сложи в ръката й. Силите й стигнаха точно колкото да вдигне лявата си ръка и да я постави над горната си устна.

— Пратих Фиона при сестра ми в Дока[1], достатъчно безлюдно, затънтено място. Опитах се да сведа въпросите до минимум.

Ингвар потръпна, когато тя се засмя.

— А тя взе, че роди преждевременно. Мен ме нямаше. Никой нямаше. И двамата са били на косъм да умрат. И…

Вдишването се превърна в хълцане и кашлица. Бернт Хеле побърза да я изправи в леглото. След малко тя се успокои, а той внимателно я избърса около устата и отново я сложи да легне.

— Нещо не беше наред с момчето — продължи тя. — Но това вече не го смятахме за наш проблем.

— Нещо не е било наред с момчето — повтори Ингвар. — Какво?

— Беше прекалено едър, тромав и невероятно… грозен.

За момент Ингвар си представи току-що излязлата от корема на майка си Рагнхилд — червена, покрита със слуз и безпомощно грозна. Покри уста с ръка и се покашля. Очите му се присвиха. Ивон Кнутсен, изглежда, не забеляза неодобрението му.

— Какво стана после? — попита Бернт Хеле едва доловимо.

— Забравихме. Трябваше да забравим.

— Да забравите…

Ингвар тихо отстъпи назад, по-далеч от леглото.

— Оставихме момчето за осиновяване. Не знаех от кого, естествено. Така беше най-добре. И за него, и за Фиона. Животът беше пред нея. Ако само успеехме да забравим.

— Успяхте ли? Ти успя ли да забравиш, Ивон?

Бернт Хеле, пуснал ръката й, седеше на ръба на стола, все едно се готвеше за скок. Левият му крак потропваше по линолеума.

— Забравих. И Фиона забрави. Така беше най-добре. Не разбираш ли, Бернт?

Пръстите й се вкопчиха в чаршафа там, където преди малко лежеше ръката му, а в това време той гледаше съсредоточено закачената накриво избледняла литография на стената. Облегна се и наклони глава. Не изпускаше картината от поглед. Взираше се, примигваше, присвиваше очи към купчината кубове и цилиндри в нехармонични цветове.

— Моля те, опитай се да ме разбереш — настоя Ивон. — Фиона беше прекалено млада. Най-доброто, което можех да направя, беше да я пратя да роди някъде детето, а после просто да забравим. Да продължим, все едно нищо не се е случило. Беше абсолютно наложително, Бернт. Трябваше да мисля за Фиона. Само за нея. Нося отговорност за нея. Аз съм й майка. Едни зрели родители щяха да се погрижат по-добре за момчето, щеше да порасне при хора, които биха могли…

— Не говорим за времето между двете световни войни. Това се е случило в края на седемдесетте години! Десетилетието на жените, Ивон! Гру Харлем Брунтланд[2], грижа за околната среда, право на аборт, задължителен брой жени в Стуртинга, по дяволите, било е…

Бернт се изправи рязко. Надвеси се над нея, колкото заплашително, толкова и отчаяно; вдигна юмруци, обърна лице към тавана и сложи ръце върху главата си.

— Години наред се опитвахме да си родим дете! Ходихме в чужбина, в какви ли не клиники, опитвахме и опитвахме, а…

— Мисля да се придържаме към вашите собствени мъдри думи, господин Хеле — прекъсна го Ингвар рязко. — Това са сериозни проблеми, но могат да почакат.

Якият мъж го изгледа озадачен, сякаш чак сега разбираше, че и полицаите са там.

— Да — съгласи се той с отпаднал глас. — Но смятам, че…

Бернт Хеле бавно отиде до другата страна на леглото. В стаята беше задушно. Ингвар усещаше как потта се стича под мишниците му, оставяйки студени следи по дрехите му. Прокара пръст под носа си.

— Какво мислите да правите сега? — попита той внимателно Бернт.

Другият не му отговори, изцяло съсредоточен да изправи картината — първо малко на едната страна, после на другата.

— Несъмнено имате нужда от отговори — обади се той, все още обърнат към стената. — И наистина искам да помогна. Но точно сега не мога да направя кой знае какво. Не би трябвало да съм тук. Затова си тръгвам.

Сигмюн застана пред вратата.

— Не съм арестуван — възрази Бернт Хеле. Извисяваше се с цяла глава над набития полицай. — Отместете се.

— Пусни го да си върви — обади се Ингвар Стубьо. — Разбира се, че има право да постъпва, както си иска. Хиляди благодарности за помощта, господин Хеле.

Вдовецът не отговори. Вратата зад него се притвори бавно и в стаята продължиха да се чуват стъпките му — твърда гума по линолеум — все по-слаби, докато се отдалечаваше по коридора. Ингвар седна на стола.

— Значи, оставаме само ние.

Болната жена изглеждаше още по-зле. След отдръпването на червенината лицето й беше придобило плашещ синьо-бял оттенък. Очите й се затвориха. Долната устна трепереше — единственият признак, че Ивон Кнутсен е още жива.

— Разбирам колко ви е трудно — започна той колебливо. — Няма да ви тормозя дълго. Но трябва да разбера какво се случи, когато…

— Вървете си.

— Естествено, само първо да…

— Вървете си.

Гласът й се прекърши.

— Какво искаше Мац Бохюс? — попита Ингвар. — Какво се случи, когато дойде?

— Вървете си.

— Живее ли тук в…

— Моля ви, вървете си.

Ръцете й потърсиха пипнешком копчето за повикване, залепено за леглото. Той стана.

— Съжалявам — извини се тихо. — Довиждане.

— Но — раздразни се Сигмюн Барли, когато Ингвар го хвана под ръка и го поведе към коридора, — трябва…

— Казва се Мац Бохюс и знаем кога е роден — напомни му Ингвар, озъртайки се през рамо.

Ивон Кнутсен се опитваше да си поеме дъх и настоятелно натискаше копчето за повикване.

— Няма да е трудно да го открием, щом знаем толкова много — прошепна Ингвар и се спря в рамката на вратата.

В отговор на звъненето дотича тридесетинагодишен мъж в бяла престилка. Ингвар отново хвана Сигмюн подръка и двамата тръгнаха да си вървят.

— Няма да е особено трудно — повтори той, все едно се опитваше да убеди себе си.

Погледна бързо часовника си.

— Вече минава дванадесет. Да побързаме.

Навън, облъхнат от студения и остър въздух с мирис на елха и изгоряло, идващ от близката къща, той спря за няколко минути, преди да седне тежко в колата и да подкани Сигмюн.

— Карай ти. Нямаме време.

* * *

Вече не му беше трудно да стои сам. Дори напротив — правеше всичко възможно, за да попречи на другите да идват. А те образуваха истинска опашка. Родителите му, особено майка му, се обаждаха по няколко пъти на ден. Наистина брат му не се вясна след непонятния побой, но приятели, колеги и повече или по-малко далечни познати смятаха, че Трон Арнесен не би могъл да живее сам. Вчера две приятелки от гимназията дойдоха с домашно приготвена лазаня. Обидиха се, защото не ги пусна да влязат. Някъде прочете колко е важно нещата да се развият по друг начин.

В шарените женски списания, които още не бе изхвърлил, пишеше, че след трагични смъртни случаи в семейството роднините обикновено мълчат. Чете каква празнина е оставила след себе си смъртта на едно дете и как близките на родителите се отдръпнали с мълчалива надменност.

При него се получаваше точно обратното. Хората се натрапваха. Шефът му каза да не се притеснява. „Изживей мъката си“ — така се изрази онази сутрин; сложи ръка на рамото му и дори предложи да го закара до къщи. Трон се съгласи, но се оказа невъзможно да не го покани вътре. Шефът му, петдесетинагодишен, със сресана на път коса и любопитен чип нос на кръглото като месечина лице, хвърляше крадешком погледи във всички посоки, сякаш събираше впечатления за историите, когато впоследствие щеше да съчинява. Тръгна си, когато задоволи любопитството си.

Наскоро намериха убит още един известен човек.

Трон остави вестника настрана и отиде до кухнята. В хладилника имаше всичко, нужно му за уикенда. Предишния ден майка му настоя да му напазарува. Отвори кутия бира. Едва наближаваше един часа на обяд, а той вече заключи входната врата, извади батериите от стационарния телефон и изключи мобилния. Искаше да бъде сам чак до понеделник. От тази мисъл се почувства приповдигнат. За пръв път след убийството на Вибеке изпитваше нещо, напомнящо спокойствие.

Почти напълно забрави тайния час и половина. Изпи половината кутия на един дъх и се разположи в удобното кресло с днешните вестници.

Дори „Афтенпостен“ вече държеше друг курс. Голяма част от първа страница и цели две вътрешни страници съдържаха материали за извършителя, който, ако се съдеше по мрачните коментари, представляваше истинска машина за убийства без аналог в норвежката криминална история. На шест колони го обрисуваха с широк размах в мрачни краски. Явно си представяха мъж с груби черти и остра коса. Като илюстрация бяха поместили снимките на Фиона Хеле, Вибеке Хайнербак и Вегар Крог. Вече не говореха за женомразец, отхвърлен от майка си. Сега клоняха към провалил се кариерист. В голямо интервю с трима известни психолози и пенсиониран полицай от Берген пишеше, че не е изключено убиецът да бъде намерен сред отстранените участници в „Сървайвър“, неуспелите певци в „Мюзик Айдъл“ или изгубилите финалисти на „Гран При“. Петнадесетте минути слава на жестокия извършител вероятно са свършили, а той не е в състояние да се справи с абстиненцията след рязкото изключване на прожекторите. Така мислеха експертите.

Вегар Крог, описан като блестящ талант и безкомпромисен творец, беше открит с писалка в окото.

Трон така се засмя, че бирата се разплиска.

В лицето на Вегар Крог той виждаше най-големия смотаняк на света.

Приживе презираше Вибеке и всичко, което тя представляваше. Много хора го правеха, но Вегар Крог не се задоволяваше с обикновено несъгласие. След като Вибеке се изказа относно неспособността на културата да се нагоди към пазара, Вегар се появи при тях в Дома на творците един петък късно вечерта: всички бяха там. Първо на висок глас се опита да започне спор, но Вибеке му обърна гръб и той изля една бира върху главата й, правейки неприличен знак със среден пръст. Последва бурен спектакъл. Трон искаше да подаде жалба в полицията.

— Това само ще му придаде повече важност, отколкото заслужава — обясни тогава Вибеке. — Той търси внимание, а аз не желая да му го оказвам.

После нито чуха, нито видяха нещо от Вегар Крог, освен някое и друго отровно подхвърляне в статиите му, които изпращаха на Вибеке от списание „Обзървър“. На нея не й пукаше, но Трон страшно се ядосваше на гневните му писания. Въпросният господин гостува инцидентно в предаването „Абсолютно забавление“ и оттогава Трон спря да гледа „ТВ2“.

„Смотаняк от класа“, помисли си той.

Вегар Крог искаше на всяка цена да стане известен. Изглежда най-после успя.

Трон изпи остатъка от бирата и отиде да вземе друга.

Реши да се натряска — нали така и така щеше да прекара целия уикенд сам. Можеше да вземе вана. Да гледа филм. Да изпие две хапчета от аптечката на Вибеке и да спи половин ден.

Почти напълно забрави тайния час и половина.

* * *

— Писалка — констатира Сигмюн Барли невярващо.

— Марка „Монблан“ — уточни патологът. — Рекламират я като бохемска. Подходящо, ако съдя по написаното във вестниците. Не исках да я махам, преди да погледнете.

— Как…

Ингвар замълча и се наведе над трупа. Присви очи срещу откритото лице. Устата беше полуотворена. Носът — ожулен. Незасегнатото око се взираше в една точка на тавана. От другото стърчеше дебела писалка. Ингвар заобиколи стоманения плот и видя, че инструментът за писане е забит в ъгъла на окото. Вероятно дълбоко — навън се подаваха само пет-шест сантиметъра от черната писалка, разположена под ъгъл от деветдесет градуса спрямо скулата. Малък камък за украса върху капачката блестеше в рубиненочервено под ярката светлина.

— Самата очна ябълка всъщност не е перфорирана — по-скоро попита Ингвар и се наведе още по-близо.

Насочена към чуждото тяло в ъгъла на окото, дясната зеница на убития изглеждаше плашещо жива. Сякаш Вегар Крог е разбрал, че любимата му писалка е на път навътре към мозъка му.

— Ами — възрази патологът, — очната ябълка по всяка вероятност е съсипана. Но той… извършителят не е забил писалката в самото око.

— Но може да се е опитал — предположи Ингвар.

— Да. Има вероятност писалката да се е изплъзнала от очната ябълка. Тук — патологът използва лазерна показалка и остави червената точка да танцува около ъгъла на окото, — естествено е по-лесно да влезе.

— Интересно — промърмори Ингвар.

Сигмюн Барли мълчаливо направи няколко крачки, отдалечавайки се от трупа.

— Бил е мъртъв, преди това да се случи — заключи Ингвар.

— Да — съгласи се патологът. — По-скоро е вероятно. Убил го е ударът по тила. Както споменах, изчаках с подробното разследване, защото разбрах, че първо искате да го видите в този вид. Все пак е доста ясно, че е бил ударен тук…

Червената точка затрептя над лявото слепоочие на Вегар Крог. Косата беше сплъстена и тъмна.

— От удара най-вероятно е изпаднал в безсъзнание. После е дошъл и ударът в тила…

Патологът се почеса по бузата и наведе лице на едно ниво с главата на трупа.

— … който го е убил. Малко е трудно да ви го покажа, без да го обърна, а не искам да го направя, преди да съм извадил писалката и…

— Добре — съгласи се Ингвар. — Ще изчакам заключителния доклад. Значи е ударен в тила, след като удар по лявото слепоочие го е зашеметил. С какво?

— Нещо тежко. Вероятно метално. Моето предположение е тръба. Когато направим още изследвания, се надявам да намерим частици в раните, които да ни дадат по-точна информация.

— Но най-вероятно става дума за убиец десничар — вметна Ингвар. — Не че това ни помага особено.

— Десничар?

— Лявото слепоочие — обясни Ингвар разсеяно. — Удар с дясната ръка.

— Само ако са били очи в очи — обади се Сигмюн, смучейки бонбон близо до вратата. — Ако извършителят е дошъл отзад…

— Били са лице в лице — прекъсна го Ингвар. — Поне до това заключение са стигнали криминалистите, оглеждали местопрестъплението. От следите. Благодаря за помощта.

Протегна ръка към патолога, той я стисна и отиде да седне зад едно писалище в ъгъла.

— Какво ти става? — попита Ингвар и се засмя на Сигмюн, когато вратата към залата за аутопсии се затвори зад тях. — Обикновено нямаш проблем дори с по-лоши гледки от тази!

— По дяволите! Писалка в окото, човече!

— Не знам кое е по-лошо — отвърна Ингвар и потърси бележника в джоба на палтото си. — Писалка в окото, език в красива опаковка или Коран между краката.

— Писалка в окото — промърмори Сигмюн. — Проклета снобарска писалка, забита в мозъка, е най-отвратителното нещо, което съм виждал, дявол да го вземе.

* * *

Случаен минувач поспря пред величествената сграда в „Квадратюрен“, един от централните квартали в Осло. А иначе бързаше. Не успееше ли да хване автобуса, щеше да се наложи да чака цял час. И все пак спря. Вътре някой ръкопляскаше. Струваше му се, че силните аплодисменти предизвикват вибрации по улицата, сякаш ентусиазмът в къщата е в състояние да раздвижи целия град. Мъжът вдигна поглед. Вече пет години минаваше оттук на път за работа, пет дена в седмицата, почти две хиляди и петстотин подминавания на сграда, отдавна толкова западнала, че съседите искаха да бъде съборена.

През изминалите четири сезона стана свидетел как къщата придоби живот. Миналата зима я обвиха със стоманени стелажи и пластмасови покривала, които трепереха и се удряха в стените й от силния вятър от фиорда. През пролетта строежът представляваше фасада без пълнеж, подобно на холивудски кулиси. Преди края на лятото голямата празнина отново се превърна в четириетажна постройка със солидни стълби, подове от благородно дърво, красиви врати и грижливо реставрирани прозорци с флоатни стъкла[3] на първия етаж. През есента от стелажите по все още отворените пространства в сградата по цял ден се чуваха псувни на полски и датски. Във вестниците пишеше за дефицит на бюджета, закъснения и открити спорове за пари.

Към Коледа новото седалище на партията най-после беше готово. Точно навреме. Откриха го с нова коледна пиеса за деца във великолепната, скъпа зала за празненства.

Мъжът огледа фасадата.

Доставяше му неописуемо удоволствие да подминава тази постройка. Цветовете възпроизвеждаха точно из браните багри в края на осемнадесети век, когато сградата е представлявала жилище и кантора на най-богатия търговец в града. През 1998 година внукът му, много стар и бездетен, умря и партията получи имота под формата на дарение. Но понеже парите им стигаха едва за данъците, я оставиха на самотек. И ето че един нов либерал, благодарен за добрата данъчна политика на партията, дари главозамайваща сума, която направи възможно създаването на най-хубавото партийно седалище в цяла Скандинавия.

Бурните овации нямаха край.

Мъжът не успя да потисне усмивката си.

Уви палтото по-плътно около себе си и се затича към автобуса.

Ако вместо това се бе качил по каменната стълба към огромната, тежка дъбова врата, щеше да я намери отворена. Ако беше влязъл в антрето, положително щеше да се зарадва на пода. Ръчно изработени колони от цели стволове на дървета се извиваха в спирални мотиви от двете страни на витрина по средата на помещението, а мотото на партията се виждаше гравирано със златни букви зад стъклото:

„Човек — пазар — морал.“

Понеже мъжът, който тъкмо се качваше в автобуса на три пресечки оттам, беше предан социалдемократ, сигурно щеше да се подразни от баналното послание. Въпреки това красотата на помещението с ръчно украсен купол и полилеи от сребро и кристал вероятно щеше да го накара да се изкачи по стълбите. Краката му щяха да потъват в дебелите килими като в лятна трева, а безкрайните аплодисменти — да го изкушат да влезе в залата за празненства. Зад двойните врати, в дъното на коридора, от другата страна на помещението, щеше да види зад един подиум Рудолф Фюр с вдигнати в знак на победа ръце.

Мъжът, който седеше в автобуса и се притесняваше как ще каже на приятелката си, че е забравил да отиде да купи вино, вероятно щеше да се озадачи защо това извънредно събрание показва такава неистова радост тъй скоро след убийството на младия си лидер.

Току-що избраха нов председател на партията.

Ако този случаен минувач, опрял чело върху страничния прозорец на автобуса, вместо да се чуди от кой приятел да вземе три бутилки вино назаем, бе тръгнал между пейките в залата за празненства, щеше да види нещо, което досега беше забелязал единствено Рудолф Фюр.

Сред всички викащи, ръкопляскащи и свиркащи делегати само една жена нито се усмихваше, нито се смееше. Тя бавно удряше ръце една в друга в демонстративен, ням протест.

Тази жена се казваше Кари Мюндал. Мъжът в автобуса щеше да я види как обръща гръб на подиума и излиза от залата тихо и спокойно, преди Рудолф Фюр да е успял да благодари за оказаното му доверие.

Един бдителен наблюдател би видял всичко това.

Но случайният минувач искаше да хване автобуса за вкъщи. Сега спеше, отпуснал глава върху рамото на някакъв непознат.

* * *

Наближаваше един часът през нощта срещу събота. Кристиане, както винаги след гостуване при баща си, се вълнуваше силно и не можа да заспи преди полунощ. Около това време си легна и Ингвар. Дори не се опита да убеди Ингер Йохане да му прави компания. Покрай цялата олелия вечерта почти не разговаряха. Исак стоя до късно.

Ингер Йохане съзнаваше необходимостта поне да се опита да не се дразни толкова от него. Същевременно си признаваше, че никога няма да успее. Най-много я провокираше неговата естественост; той съвсем безгрижно смяташе за удобно да се отбие при тях по всяко време, сякаш единствената им грижа е да му сервират нещо за ядене и да си говорят, когато връща Кристиане. Дори сега, месец след раждането, тичаше шумно из къщата и си играеше на супермен с момичето на гърба, без да се замисля, че Рагнхилд спи.

— Радвай се — потупа я Ингвар по ръката, преди да си легне. — Кристиане има добър баща. Малко е… Позволява си твърде много, но обича детето. Прояви разбиране.

Нетърпимостта й към Исак вероятно се дължеше отчасти на Ингвар. Той би трябвало да негодува. Той би трябвало да тропне с крак на нарушителя — нежния й първи съпруг. А какво се получаваше? Всеки втори петък Исак, в неизменно добро настроение, бодро потупваше по гърба двойно по-едрия си наследник, по навик му предлагаше хладен стек бира и му подаваше торбата с мръсните дрехи на Кристиане. Винаги само мръсните дрехи. Никога не си спомняше за тоалетните й принадлежности.

— Имам студена бира — усмихваше се Ингвар всеки път.

Ингер Йохане отказваше да види в това знак на дружелюбност.

Виждаше мекушавост.

Рязко стана от дивана.

— Какво има сега? — учуди се Ингвар.

Тя сви рамене.

— Нищо. Лягай си.

Прекалено големият вълнен пуловер и сивият анцуг я дразнеха. За Коледа му подари тъмносин анцуг „Найк“, за да ходи с него вкъщи. Стоеше неразопакован в гардероба.

— Лягай си — повтори тя остро и тръгна към кухнята.

— Време е да сложим край на това — настоя той. — Не можеш да ми се сърдиш всеки втори петък. Не става.

— Не се сърдя на теб — уточни Ингер Йохане и пусна водата. — Ако съм малко кисела, то е заради Исак. Но да забравим за това.

— Не, не можем…

— Да го забравим, Ингвар.

И те спряха да обсъждат темата. Той влезе с леки стъпки в кухнята. Чу я как си сипа вода в една чаша и после я изпи на големи глътки. Звукът при поставянето на чашата до мивката беше по-силен от необходимото. Настъпи тишина.

— Искаш ли да поработим малко?

Усмихваше се кротко и грабна ръката й, когато го подмина, за да седне на другия диван. Позволи му да я подържи само за миг.

— Писалка в окото — каза тя провлачено и потъна във възглавниците. Изглежда трябваше да се съсредоточи, за да може да разсъждава. — Много символично, във всеки случай.

— Дори прекалено — кимна Ингвар, все още несигурен как да се държи с нея. — И за пръв път можем да говорим за жертва с врагове. Вибеке Хайнербак имаше противници и някой и друг политически неприятел. На Фиона Хеле й завиждаха и говореха зад гърба й. Вегар Крог, от друга страна, се е нахвърлял срещу всичко и всички. Както с начина си на държане, така и с писанията си. Най-вече с последното, бих казал.

— Някои хора са направо ужасни — разпали се Ингер Йохане. — Силни, когато стоят на сигурно вкъщи зад компютъра, слаби и страхливи, озовали се лице в лице с този, когото са критикували. Освен ако не са се напили до смърт.

— Това беше злобничко — отбеляза Ингвар. — Има ли още от виното?

Тя кимна и се зави по-добре с одеялото.

— Мисля, че такива луди глави са окей — подхвърли той и сложи една добре напълнена чаша на масата пред себе си. — Искаш ли?

Тя поклати глава и отвърна необичайно ядосано:

— Честно казано, такива хора развалят всеки обществен дебат. В тази страна е напълно невъзможно да…

Стресна се от собствения си глас и продължи по-спокойно:

— Вече няма смисъл да обсъждаме каквото и да е било. Поне не и във вестниците. Хората се занимават с елегантни вербални екзекуции на противника и повече се интересуват как да се изразят възможно най-добре, отколкото наистина да опишат някой проблем. Да го обяснят. Да не проявяват предразсъдъци. Да получат просветление. Да споделят мъдрост.

Ингвар се облегна назад, вдигна чашата и се вгледа в разрошената коса и сенките под очите на Ингер Йохане. Като всички други по това време на годината беше бледа, но той съзираше под прозрачната й кожа ранимост, която тя се опитваше да скрие зад непознат за него гняв.

— Ела тук — подкани я той меко. — Не бива да приемаш всичко толкова насериозно. Остави хората да бъдат малко гръмогласни. Рядко мислят злото на някого. Изострянето на дискусиите, малко спорове и висок градус могат да бъдат забавни. Просто не бива да се приемат прекалено сериозно.

Ингер Йохане сви крака под себе си и прокара пръсти през косата си. Долната й устна трепереше.

— Ела тук — повтори Ингвар. — Ела тук, мила!

— Толкова много се дразня — призна тя тихо. — Предпочитам да седя тук.

— Добре. Чудесно.

— Мац Бохюс.

— Да, това е името му.

— Намерихте ли го?

— Не.

— Защо не?

Ингвар прокара ръка през светлата си коса, порасла прекалено много. Знаеше колко глупаво изглежда така: изтъняла на темето, по-гъста към врата и над ушите. Обикновено ходеше късо подстриган. Тогава косата му изглеждаше гъста и хубава.

— Живее в Осло — отговори той. — В квартал „Бишлет“. На Луисес гате. Но не е там. Съседите му го описват като чудак. Според възрастната жена, която живее точно над входа, отсъствал много често. Никога не е създавал проблеми, но често изчезвал за дълго време. Не говори с никого от кооперацията, най-много да поздрави — „Здравейте“, „Добър ден“. На мнозина им изглежда странно. Ще ме подстрижеш ли утре?

— Ще те подстрижа още сега.

Той се засмя и отпи още вино.

— Сега?

— Да. Сега имаме време.

Джак изръмжа силно, когато Ингвар стана да вземе машинката за подстригване.

— Няма да те разхождаме сега — смъмри го той. — Лягай!

Кучето отиде в ъгъла, известно време гони опашката си, после легна на паркета с глух удар.

— Не съвсем късо — предупреди Ингвар и уви кърпа около врата си. — Имам предвид, не първи номер. Все пак искам да имам коса.

— Да, да. Сядай.

Усещайки машинката на врата си, се почувства като овца. Вибрирането отекваше в черепа му.

— Гъделичка ми ушите — усмихна се той и изтупа коса от гърдите си.

— Стой мирно.

— Извършителят има невероятен късмет — започна да разсъждава на глас той. — Ако наистина един и същ човек убива норвежки знаменитости по списък, или е планирал всичко необичайно добре, или има страшен късмет.

— Не е задължително — възрази Ингер Йохане и прокара машинката по лявото му слепоочие.

— Напротив — възрази той. — И този път никой не го е видял на път към и от местопрестъплението. Поне засега изглежда така, а тридесет наши мъже са предприели мащабна акция от врата на врата и обикалят района между квартал „Аскер“ и квартал „Баерум“. Следите на местопрестъплението са много и достатъчно добре дават представа как са протекли минутите преди убийството. Извършителят е чакал в гората, оставил е Вегар Крог да мине по пътеката, тръгнал е след него, накарал го е да се обърне и тогава го е повалил. Но няма нищо…

Машинката го одра по кожата.

— Ау! Внимавай! Не искам да ме подстрижеш първи номер!

— Ще те направя хубав. Какво щеше да кажеш?

— Въпреки усилията ни засега не разполагаме с почти нищо. Няма никакви материални доказателства. От големината и дълбочината на следите заключваме единствено, че извършителят не е от най-леките. Има късмет.

Тя изключи машинката. За момент остана зад него замислена.

— Всъщност не е задължително да има късмет. Достатъчно е малко съсредоточаване и внимание. Всички жертви са повече или по-малко публични личности. Озадачаващо е…

Настъпи тишина. Двете деца спяха дълбоко. Съседите долу също си бяха легнали. От градината и улицата не се чуваше нито звук — никакви котки, никакви коли или пияни младежи на път към афтърпарти. Къщата беше тиха; улегналата се вече нова пристройка не скърцаше нощем. Дори Джак спеше дълбоко и безшумно.

— Днес ходих при Лине — обади се тя след дълга пауза. — Компютърът ни е безнадежден, а тя има страхотна интернет връзка. Отне ми няколко минути да разбера, че тези жертви, тези…

Остави машинката за подстригване настрана и клекна пред него.

— Тези публични личности наистина са публични — довърши тя и опря лакти на коленете му. — Наистина! Сайтът на Вибеке Хайнербак не е пипан след убийството, той е…

— Сега семейството й си има за какво друго да мисли.

— Нямам намерение да критикувам — побърза да уточни тя. — Въпросът е, че ергенското парти на баджанака…

— Бъдещият баджанак.

— Не ме прекъсвай. Ергенското парти е описано на сайта й с линк към страницата на Трон. Там на читателя е предоставена подробна програма! Всеки може да заключи, че Вибеке най-вероятно ще се прибере сама въпросната вечер. А че не си ляга прекалено късно, е всеизвестно, защото набляга на това във всички интервюта.

— Не разбирам накъде биеш. Сигурно косата ми изглежда странно.

— Хубав си.

Отново застана зад него и включи машинката.

— Фиона Хеле също е споделяла щедро личния си живот. Обявила е на всеослушание, че всеки вторник е сама. Вегар Крог е водел уеб блог — едно от онези невъобразимо егоцентрични неща, за които притежателят смята, че са страшно интересни на останалите. Вчера е уведомил читателите си за вечерята при майка си; трябвало да отиде при нея, защото й дължи пари. Този непоносим тип всъщност е бил истински…

— Какво правиш? — възкликна Ингвар и се дръпна. — Не първи номер, казах!

— Опа! Май е малко е късо. Почакай.

Бързо прокара машинката няколко пъти от врата до челото му.

— Така — каза тя колебливо. — Сега поне е равно. Защо не кажем, че е лятната подстрижка?

— През февруари? Дай да видя.

С нежелание му подаде огледалото. От невярващо изражението му се превърна в отчаяно.

— Изглеждам като самун хляб — проплака той. — Главата ми изглежда като голям самун. Нали ти казах да не махаш всичко!

— Не съм махнала всичко. Много си хубав. А сега дай да се концентрираме.

— Приличам на Коджак[4]!

— Мислиш ли, че лъжат много? — попита тя, докато събираше косата в лопатката.

— Кои? — промърмори той.

— Знаменитостите.

— Да лъжат?

— Да. Когато ги интервюират.

— Ами…

— Някои са откровени, други само се хвалят. Зависи откъде ще го погледнеш. Бих разбрала измислиците. Създават изкуствен живот, до който допускат всички, а същевременно пазят истинския си живот за себе си.

— Та ти току-що каза, че са се самоубили по интернет.

— Споделят части от действителността. Безопасни неща. Изхождам от предположението, че така лъжата започва да звучи по-достоверно. Не знам. Може би греша.

Изсипа косата в пластмасов плик, върза го здраво и го пусна в кофата за боклук. Ингвар продължаваше да седи мълчаливо на стола с кърпа около врата. Огледалото, обърнато на обратно, лежеше на пода. Ингер Йохане намокри кърпа и я притисна към раната.

— Съжалявам — прошепна тя. — Трябваше да внимавам повече.

— Защо смяташ, че няма нужда от късмет? — попита Ингвар. — Че не е задължително убиецът да е страхотен късметлия?

— Убийството не изисква кой знае какво планиране — обясни тя. — С по-малко планиране просто се превръщаш в лесно заподозрян. Ако исках да убия човек, за когото всички знаят, че имам причини да желая злото, трябва да помисля повече. Да си уредя алиби например. Това е най-голямото предизвикателство.

— Наистина — кимна Ингвар. — Затова много малко успяват.

— Именно. Вземи, например, обир на банка… Ето, там става дума за истинско планиране! Парите са много по-добре защитени от хората. Успешният обир зависи от предварително събраната информация и внимателно обмислената логистика. Нужна е невероятна компетентност, модерни оръжия и друга съвременна екипировка. Но ние сме хора, ние сме толкова…

Обгърна главата му с ръце. Косата приятно бодеше дланите й.

— … толкова раними. Тънко покритие от кожа. Отвътре сме толкова уязвими. Удар по главата; нож, забит на подходящо място; побутване от върха на стълбите. Всъщност е странно, че не се случва по-често.

— За току-що родила добросърдечна жена рисуваш дяволски мрачни картини — отбеляза той и се надигна. — Наистина ли вярваш в това?

— Да. Казах го онзи ден, когато Сигмюн ни гостува. При най-ужасяващия сценарий убиецът няма мотив. Ако не го хванат на местопрестъплението или не е необичайно непохватен, той обикновено се измъква.

— Не, определено не съм съгласен — възрази Ингвар и се почеса по гърба. — И убийството изисква планиране. Проницателност.

Тя погледна към бутилката с вино, почти до половината пълна. Взе чаша и си наля.

— Приемам — кимна тя. — Имаш право. Човек трябва да притежава известни познания. Но това е всичко. Не се нуждаеш от специална екипировка. Нито една от трите жертви не е убита с огнестрелно оръжие, а да се докопаш до него все пак се изискват усилия и оставя интересни следи. Най-важното е да съумееш да се измъкнеш. До самия край. Ако се стигне до усложнения, ако се случи нещо неочаквано и обърка плановете ти, да съумееш съвсем спокойно да се откажеш да извършиш убийството. Най-вече, защото не е необходимо да се съюзяваш с други, за да убиваш, а това е огромно предимство. Това, което знае само един човек, не го знае никой друг. Това, което знаят двама, го знаят всички.

— Думи на майка ти — засмя се Ингвар и тежко се отпусна на дивана.

— Ммм. Не всичко, което казва, е глупаво.

Последва примера му. Този път седна до него.

— Мисълта, че наистина става дума за човек, който умее тези неща, ме плаши. Такъв… професионалист.

— Съществуват ли в действителност? — попита Ингвар уморено. — Професионални убийци? Имам предвид, тук в страната, в нашата част на Европа?

Тя наклони глава и му хвърли снизходителен поглед, все едно я питаше дали в Норвегия има зима.

— Окей — промърмори той. — Съществуват. Но все пак не ги ли води мотив? Нещо, за което да се борят? Пък било то и някаква изкривена мотивация като пари или Божията воля?

За момент погледите им се срещнаха; тя се притисна към него, а той здраво я прегърна.

— Какво мислиш за този Мац Бохюс? — попита го тихо.

— Че трябва да го намерим.

— Но дали има нещо общо с убийствата, как мислиш?

Ингвар въздъхна тежко. Ингер Йохане се намести по-удобно, вдигна крака на дивана и отпи от чашата. Пръстите му леко галеха китката й.

— Лесно е човек да си го представи като замесен в убийството на Фиона Хеле — отговори той. — Поне има мотив. Вероятно. Не знаем точно какво се е случило, когато я е потърсил. Но какво, по дяволите, би могъл да има против Вибеке Хайнербак и Вегар Крог?

— Немо — каза деветгодишното дете на вратата. — Суламит и аз искаме да гледаме Немо.

— Кристиане — усмихна се Ингер Йохане. — Ела тук. Нощ е, мила. Посред нощ не се гледат филми.

— Напротив — възрази Кристиане, покатери се на дивана и се сгуши между тях. — Леонард казва, че Суламит не е котка.

Тя притискаше една пожарникарска кола към себе си и я целуна по счупената стълба.

— Ти решаваш дали Суламит е котка, или не — обясни Ингвар.

— Само аз — кимна Кристиане.

— Но аз мисля, че Леонард вижда Суламит като пожарникарска кола. Това не е ли добре?

— Не. Котка.

— Котка за теб. Пожарникарска кола за Леонард.

— И котка за теб — Кристиане вдигна колата играчка без колела към лицето на Ингвар и той я целуна по стълбата.

— Хайде отново да си легнеш — подкани я Ингер Йохане.

— Заедно с вас.

— В твоето легло — отвърна Ингвар. — Ела.

Вдигна детето и пожарникарската кола и излезе от стаята. Ингер Йохане остана неподвижна. Ставите я боляха от умора. Отдавна не се беше чувствала толкова слаба. Сякаш всичките й сили я бяха напуснали — на всеки четири часа лакомото бебе буквално я изсмукваше и така ден след ден. Грижите около малкото същество я притесняваха; трябваше, естествено, да отделя повече време за Кристиане. Но не разполагаше с повече време. Дори с нощите не разполагаше.

Имаше вероятност Мац Бохюс да е убил биологичната си майка.

Но дали е убил и другите двама?

Нуждаеше се от сън.

Отпи. Задържа за малко червеното вино в устата си, завъртя го около езика, усети вкуса му и преглътна.

Ако Мац Бохюс е искал да прикрие убийството на майка си, е допуснал банална грешка. Беше я убил първа. В една поредица от камуфлажни убийства истинското убийство никога не бива да е първо.

„Елементарно — помисли тя. — Грешка на начинаещ. Неопитен.“

А този убиец е професионалист. Проницателен.

Или може би не.

Нуждаеше се от сън.

Имаше още един случай. Подобен. Някъде в паметта и се намираше разказ, който й убягваше.

Беше толкова тихо. Нещо й липсваше, но не знаеше точно какво.

Ингер Йохане заспа. Не я измъчваха никакви сънища.

* * *

За три часа Сигмюн Барли допиваше четвърта чаша с кафе. Този път течността беше не само горчива, но и студена. Сбърчи нос. До екрана на компютъра стоеше пакетче желирани бонбони. Лапна три и бавно ги задъвка. Жена му непрекъснато му натякваше колко е напълнял. Да се беше опитала тя да седи тук сама, в четири часа сутринта пред един проклет компютър, който отказваше да му каже каквото и да е било. Да пробва да издържи будна цяло денонощие, а после да търси смисъл в колони от имена, числа и примигващи букви по четириъгълен, светещ екран, докато очите ти сълзят. Трудна работа е издирването на човек. Дори в малка страна като Норвегия има къде да се скриеш. С Шенгенския договор се стигна до полицейско сътрудничество с Източна Европа, доста полезно при издирване на хора. Същевременно сега по-лесно се преминават границите, а местата за криене станаха много, много повече. Издирваният можеше да се измъкне лесно. Един обикновен норвежец обаче, един Мац Бохюс, без провинения, с постоянен адрес и единен граждански номер, би трябвало да бъде открит за няколко часа.

А се занимаваха с това почти цяло денонощие.

Нямаше го. Човекът се беше изпарил.

Най-накрая разбраха със сигурност, че за последно са го видели в апартамента му на Луисес гате на двадесети януари. Цялата криминална полиция се ангажира с издирването му. Вероятно единствено на Ингвар позволиха да си отиде вкъщи, защото имаше новородено дете и прочее.

Прободе го лека завист. Изпита слабо сексуално желание. Сигмюн видя лицето на Ингер Йохане в отражение на екрана. Лапна още няколко червени желирани бонбона. Захарта заскърца между зъбите му. Езикът му залепваше за небцето. Вдигна чашата, макар да знаеше, че е празна.

Чужденците, всички проклети чужденци, пристигаха и заминаваха от Норвегия, както си искат, все едно идват на разходка. Направо си играеха с полицията. Чужденци.

А Мац Бохюс?

Фиона Хеле беше убита на двадесети януари. И никой не го беше виждал оттогава. Къде, по дяволите, се е дянал?

— Проклятие, Сигмюн!

Ларш Ширкеланд стоеше на вратата с размъкната риза и кръвясали очи. Усмихна се глупаво и удари с юмрук дървото.

— Намерихме го!

Сигмюн се засмя високо, плесна с ръце и натъпка останалите желирани бонбони в устата си.

— Ммм — задъвка здраво той. — Трябва да се обадим на Ингвар.

* * *

Защо не избра друг хотел? Например на SAS[5] с дизайн от Арне Якобсен[6] и дискретен, опитен персонал. Там почти всичко е под един покрив и не се налага да излизаш навън. Копенхаген се оказа един норвежки град, прекалено норвежки, посещаван от мъже с глупави шапки, пиещи бира, и жени с чанти в ръце и евтини слънчеви очила. Непрекъснато се движеха напред-назад по площада пред кметството между увеселителния парк „Тиволи“ и Стрьогет подобно на пасаж сьомги, воден от инстинктите си; винаги между „Тиволи“ и пешеходната Стрьогет, сякаш Копенхаген се състои само от едно открито пространство с ресторанти в единия край и мръсна улица с магазини в другия.

Стоеше си в стаята. Дори сега, когато протокът Йоресунд носеше леден февруарски студ, Копенхаген гъмжеше от норвежци. Пазаруваха, пиеха и се тълпяха в кафяви кръчми. Ядяха кюфтета и с нетърпение чакаха следващото посещение — напролет, за да се наслаждават на бирата навън, а и „Тиволи“ най-сетне щеше да е отворил.

Искаше да си иде вкъщи.

Вкъщи. С изненада разбра, че Вилфранс е вкъщи. Не харесваше Ривиерата. Ни най-малко. Поне преди.

Всичко беше толкова ново.

„Преродих се“ — помисли си тя и се усмихна на собственото си клише. Пръстите й пробягаха по корема. Чувстваше го по-стегнат или поне по-плосък. Лежеше гола на леглото върху одеялото. Погледна към дръпнатите настрани кадифени завеси. Между нея и този, който евентуално се намираше навън, стояха само тънките, леки, полупрозрачни дантелени пердета. Ако някой искаше да погледне, ако от другата страна на улицата, на някой прозорец на втория или третия етаж имаше човек и наистина искаше да я види, откриваше му се отличен изглед. От прозореца духаше. Протегна се. Усети колко е настръхнала, когато прокара пръсти по ръката си. „Брайловата азбука“, помисли си жената. Новият й живот е описан по кожата й с азбуката на слепите.

Знаеше, че поема рискове. Никой не умееше да прави това по-добре от нея, можеше да избере най-сигурния път нататък.

Първия път всичко мина чудесно. Безгрешно.

Но сигурното бързо стана прекалено сигурно. Разбра го веднага щом се прибра във вилата до курортното селище Бе дез Анж.

Никога не беше умувала над ограничението на скуката, над парализата на сигурността. Затова не можеше да се справи с тях. Налагаше се най-накрая да се събуди и да се измъкне от едно съществуване, белязано от рутина и пасивен дълг, където никога не правеше повече от това, за което й плащаха. Никога повече, никога по-малко. Дните постепенно се натрупваха. Превръщаха се в седмици и години. Остаряваше. Ставаше все по-умела. Навърши четиридесет и пет и беше на път да умре от скука.

Опасността й вдъхваше нов живот. Сега страхът я държеше будна. От ужас пулсът й се учестяваше. Дните отплаваха и я подмамваха да скочи след тях, щастливо уплашена до смърт като дете, хукнало след избягал от цирка слон.

А ти умираш бавно, но си мислиш, че живееш — жената се опита да си спомни стихотворението. Ставаше дума за мен. Той, поетът, пишеше за мен.

Шефът твърди, че тя е най-добрата. Греши.

Аз съм този скачащ с парашут, тестващ екипировката, която никой не се осмелява да опита. Тя е тази, която стои на хълма и знае дали ще удържи, или не. Аз се гмуркам в дълбини, където никой не е бил. Тя седи в лодката и е изчислила кога ще се пръснат дробовете ми. Тя е теоретик, какъвто бях и аз някога. Сега съм някой, който действа. Аз съм Извършителят, най-сетне съществувам.

Пръстите й се плъзнаха надолу между бедрата. Погледът й потърси прозорците от другата страна на улицата. Бяха осветени, в една от стаите се движеше сянка. Изчезна. Тя замръзна и обърна тялото си към прозореца. Краката й бяха широко разтворени. Хвърлящият сянка не се върна.

В състояние е да прави Ингер Йохане Вик на глупачка цяла вечност.

Но в това няма никаква тръпка.

Никакво напрежение.

* * *

Рагнхилд се оригна. Бледа, белезникава течност потече по брадичката й към вратлето. Ингер Йохане внимателно я избърса и отново я постави на рамото си.

— Спиш ли? — прошепна тя.

— Ммм.

Ингвар тежко се обърна и покри главата си с възглавницата.

— Сетих се за нещо — обади се тя тихо.

— Утре — простена той и отново се обърна.

— Всички жертви са силно свързани с Осло — продължи тя, вече без да внимава, — но убийствата са извършени извън града. Мислил ли си за това?

— Утре. Моля те.

— Вегар Крог живееше в центъра на Осло. Онази вечер съвсем случайно се е намирал в предградието „Аскер“. Фиона и Вибеке също са работели в централната част на Осло. Работели много. Повече от времето си прекарвали там. Въпреки това са били убити в един от периферните квартали. Странно, а?

— Не — подпря се на лакти той и настоятелно я прикани: — умолявам те да престанеш.

— Хрумвало ли ти е, че може да има причина за това? — попита тя, без да обръща внимание на призивите му. — Питал ли си се какво се случва, когато едно убийство е извършено извън града?

— За това не съм се питал, не.

— Криминалната полиция — подхвърли тя и внимателно постави вече заспалата Рагнхилд в люлката.

— Криминалната полиция — повтори той неразбиращо.

— Вие никога не помагате на полицията в Осло при убийства.

— Напротив.

— Не и с оперативни части.

— Ами, аз…

— Изслушай ме!

Той отново легна по гръб и се взря в тавана.

— Слушам.

— Възможно ли е извършителят да иска по-силна съпротива? По-опитен противник?

— По дяволите, Ингер Йохане! Редно е да има граници на предположенията! Първо, още не знаем дали става дума само за един убиец. Второ, ей толкова близко сме до откриването на възможен заподозрян. Трето, в полицията в Осло има достатъчно опитни кадри. Повечето побъркани престъпници биха ги намерили за достатъчно голямо предизвикателство.

— След като изчезна онази жена, Вилемсен, започнаха да се носят слухове, че там е настъпил безпорядък и…

— Не давай ухо на слухове.

— Ти чисто и просто не желаеш да го приемеш.

— Не и в четири часа сутринта — изхленчи той и покри лицето си с ръце.

— Ти си най-добрият — отбеляза тя тихо.

— Не съм.

— Напротив. За теб пишат във вестниците, макар да не си давал интервю след онзи гаф…

— Не ми го напомняй — прекъсна я той глухо.

— Характеризират те като голям тактик. Едрият, умен и странен аутсайдер, който не иска да се издига в йерархията, но…

— Престани.

— Трябва да сложим аларма.

Трябва да престанеш да се страхуваш толкова, мила! Отпусна ръка върху корема й. Тя продължаваше да стои подпряна на лакът. Преплете пръсти с неговите. Телефонът иззвъня.

— По дяволите!

Ингвар започна да го търси пипнешком по нощното шкафче в полумрака.

— Ало — излая той.

— Аз съм, Сигмюн. Намерихме го. Идваш ли?

Ингвар стана. Краката му стъпиха върху леденостудения под. Потърка лицето си и усети топлата ръка на Ингер Йохане по гърба си.

— Идвам — отвърна и затвори.

Обърна се и се поглади по необичайно оголения череп.

— Мац Бохюс, намерили са го — обясни той тихо.

Бележки

[1] Градче в Централна Норвегия. — Бел.прев.

[2] Брунтланд, Гру Харлем (р. 1939) — първата жена министър-председател в Норвегия. — Бел.прев.

[3] Изключително гладки стъкла без всякакви оптически дефекти. — Бел.прев.

[4] Главен герой от криминален сериал със същото име. — Бел.прев.

[5] Скандинавските авиолинии. — Бел.прев.

[6] Якобсен, Арне (1902–1971) — известен датски архитект. — Бел.прев.