Ане Холт
Мотив за убийство (13)

Тринадесета глава

— Не е изключено зад всичко това да стои някой и да контролира нещата — изрази мнението си Ингвар Стубьо, лапайки парче пиле, натопено в сос от кисело мляко.

Усмихна се с пълна уста.

— Как така? — попита Сигмюн Барли. — Някой да кара други да извършат убийствата ли? Да ги подмамва?

Откъсна парче от тънкия хляб, задържа го между пръстите си и го разгледа скептично.

— Това някакъв вид плосък хляб ли е?

— Наан — обясни Ингвар. — Опитай го. Теорията й не е толкова глупава. В смисъл, логична е. Посвоему. Да приемем, че Мац Бохюс наистина е убил Фиона Хеле, но не и другите двама. Тогава е близко до ума да помислим, че зад всичко това стои друг — контролираща ръка; някой с върховен мотив, така да се каже. Но същевременно…

Сигмюн дъвчеше ли, дъвчеше. Не смееше да преглътне.

— По дяволите — прошепна Ингвар и се наведе над масата. — Стегни се! В Норвегия има индийски ресторанти от тридесет години! Държиш се, все едно ядеш змийско месо. Това е хляб, Сигмюн. Просто хляб.

— Онзи там не е индиец — промърмори колегата му и кимна към келнера, мъж на средна възраст с добре поддържани мустаци и топла усмивка. — Паки е.

Ножът на Ингвар се удари в масата е трясък.

— Стига — изсъска той. — Много съм ти задължен, Сигмюн, но не достатъчно, че да търпя това мрънкане. Хиляди пъти съм го казвал, дръж си проклетия…

— Исках да кажа пакистанец. Съжалявам. Но той е пакистанец. Не е индиец. А стомахът ми не понася силни подправки.

По лицето му пробяга пресилена гримаса, а той драматично се хвана за стомаха.

— Поръча си храна, която не е люта — избуча Ингвар и хапна още райта^[1]. — Ако това не ти понася, значи и агнешко със зеле не ти понася. Яж!

Сигмюн неуверено бодна малко от яденето, поколеба се, бавно го лапна и започна да дъвче.

— Просто нещо не ми се връзва — продължи Ингвар. — Всичко е някак си толкова… ненорвежко. Неевропейско. Някому да хрумне да използва нещастни хора като пионки в голяма игра на убийства.

— Сега ти трябва да престанеш — скастри го Сигмюн, преглътна и взе още една хапка. — Вече нищо не е ненорвежко. Криминално погледнато, имам предвид. Положението тук не е ни най-малко по-добро от това на други места. Отдавна не е по-добро. Всички тези… — усети се, размисли и продължи: — … руснаци. И проклетите бандити от Балканите. Тези момчета нямат никакъв срам, ще знаеш. От очите им се излъчва проклетия.

В отговор на изражението на Ингвар вдигна ръка. — Описанието на действителността не е проява на расизъм — започна да протестира той бурно. — Тези хора са същите като нас! Същата раса и прочее. Но сам знаеш как…

— Престани. В този случай не са замесени никакви чужденци. Жертвите са изцяло норвежки. Всичките руси всъщност. Същото се отнася и за нещастника, който разкрихме като извършител. Забрави за руснаците. Забрави за Балканите. Забрави за…

Рязко потръпна и се хвана за бузата.

— Прехапах си бузата — промърмори. — Боли.

Сигмюн придърпа стола по-близко до масата. Сложи салфетката върху скута си и енергично взе ножа и вилицата, все едно искаше да започне целия обяд наново.

— Трябва да признаеш, че това с лекцията на Ингер Йохане си е малко страшничко — продължи Сигмюн, незасегнат от укора на Ингвар. — Малко като „Досиетата X“. Пътуване във времето и такива неща. Какво мислиш?

— Не кой знае какво — призна Ингвар.

— Какво тогава?

— Може да е съвпадение, разбира се.

— Съвпадение — изсумтя Сигмюн. — Голямо! Жена ти слуша лекция за подчертано символистични убийства на другата страна на земното кълбо преди тринадесет години и ето че същият начин на действие и съвсем същата символика се появяват в Норвегия през 2004 година! Три пъти! Да вървят по дяволите всички съвпадения, казвам аз. Дума да не става.

— Вероятно ти имаш обяснение. Нали гледаш „Досиетата X“.

— Спряха да ги дават по телевизията. Към края стана малко прекалено абсурдно.

— Но какво мислиш?

Ингвар отново си сипа от малката тенджерка. Оризът полепна по лъжицата за сервиране. Тръсна я. Бялата, слепена буца падна в соса със звучен плясък. По ризата му се появиха петна от червеникавия сос.

— Мисля, че там някъде има дявол — каза Сигмюн спокойно. — Дявол, който е слушал същата лекция. Забавлявал се е с нея. Играел си е с идеята да си играе с нас.

Ингвар усети как по гърба му пробяга студена тръпка.

— Добре — съгласи се той провлачено и спря да яде. — Какво още?

— Символиката е прекалено очевидна. При американските случаи извършителите са били малко глупави, поне доколкото съдя по това, което ми разказа досега. Идиотите избират прекалено ясна символика. Но нашият човек съвсем не е идиот. Нашият човек…

Сигмюн се усмихна почти по детски, след като видя ново и непознато одобрение в тесните очи на Ингвар и леко кимащата му глава.

— Да допуснем — въодушеви се той, — че Ингер Йохане е права и там някъде някой дърпа конците и кара други да убиват. А щом е в състояние да ги накара да изпълняват всичко по точно определен начин, определено не сме изправени пред някого с ограничени възможности. Тъкмо обратното.

Настъпи тишина. В заведението нямаше други клиенти. Келнерът беше изчезнал в някоя от задните стаи. Чуваше се само тиха ориенталска мелодия от високоговорител в другия край на помещението. Стържеше на високите тонове.

— Проклятие — промърмори Ингвар накрая и одобрително вдигна чашата с минерална вода. — Това не беше зле. Но ако този г-н X е слушал същата лекция, значи става дума за някого, когото… Някого, когото Ингер Йохане познава от…

— Не — прекъсна го Сигмюн и опита още едно парче от хляба. — Наистина отдавна бях студент в Полицейската академия, но помня нещо. Лекциите се повтаряха едни и същи, година след година. Преподавателите не сменят нищо. Дадох назаем на един приятел от долния курс записките си, изкопирани с индиго. Този хляб в крайна сметка се оказа вкусен.

— Опитай тандурито^[2] — подкани го Ингвар. — Забравяш, че не става въпрос за какъвто и да е преподавател. Уорън Скифърд е легенда. Той едва ли…

— Все едно в това отношение добрите преподаватели се различават от лошите — прекъсна го отново Сигмюн. — Напротив, ще ти кажа аз: колкото по-успешна е била една серия лекции, толкова по-малко причини имат да я променят. Студентите идват и си отиват. Преподавателите остават. Свързали ли сме се с човека между другото?

— С Уорън?

— Да.

— Не. Ако няма да ядеш това, с удоволствие бих…

— Заповядай.

Сигмюн побутна чинията към него.

— След 11.09.2001 година политиката на ФБР, меко казано, се промени — обясни Ингвар. — Сега става дума за антитероризъм и да се установи къде отиват парите. Откриването на Уорън се оказа по-трудно от очакваното. Преди човек вдигаше телефона и след тридесет секунди вече разговаряше с него. Сега… — сви рамене. — Предполагам, е в Ирак.

— Ирак ли? Нали ФБР имат ограничена юрисдикция! Не действат ли само на собствена територия? В рамките на САЩ?

— Теоретично — да. В действителност, ами… — отново леко сви рамене. — С компетенцията на Уорън положително ще имат полза от него в онази бъркотия там.

— Какво умее той всъщност?

Ингвар се засмя на висок глас и покри устата си със салфетка.

— По-добре ме питай какво не умее. Като за начало има докторска степен по социология. Освен това е юрист. Най-важното е, че повече от тридесет години е бил свързан с най-добрата полицейска организация в света. Той е звезда.

— И сега е в Ирак, а?

— Не знам дали е в Ирак — поправи го Ингвар. — Но като гледам какво се случва с американците там, не бих се учудил, ако имат нужда от най-добрите си хора. Както от ФБР, така и от другаде. Но още не съм се отказал да го намеря.

Келнерът се върна. Учтиво се въздържа да коментира това, че пред Ингвар има две чинии.

— Още за пиене?

— Вода — помоли Сигмюн кисело и облегна лакти на масата.

— Да, благодаря — усмихна се Ингвар и похвали храната. — За мен минерална вода „Фарис“. Тази със синия етикет, ако обичате.

Докосна раната от вътрешната страна на бузата си с език.

— Боли ме — промърмори.

— Вярваш ли на теорията ми? — попита го Сигмюн. — На теорията на Ингер Йохане?

Ингвар не отговори направо:

— Не си представям как е възможно да се манипулират хора по този начин. От друга страна…

Келнерът наля вода в чашите им, усмихна се и се оттегли.

— Най-вероятно, защото не се осмелявам — призна Ингвар и отпи. — Защото, ако сте прави, значи разследването ще стане още по-трудно. Означава още, че истинският извършител може да няма никаква видима връзка с жертвите, а само с извършителите. А засега разполагаме само с един от тях.

— Бръщолевещ луд в клиника — въздъхна Сигмюн.

При вида на вдигнатата вилица на Ингвар бързо се поправи:

— Имам предвид хоспитализиран душевноболен. Какво мислиш, че трябва да направим? Да проследим ли тази… теория?

— За всеки случай ще я имаме предвид. Понеже така и така ще продължим да търсим връзки между трите жертви, с включването на Мац Бохюс в картинката допълнителната работа не става твърде драматична.

— Моля? Не те разбирам. Та той не е жертва, той е…

— Засега разполагаме само с него, ако ти и Ингер Йохане имате право. Докато търсим връзки между Фиона Хеле, Вибеке Хайнербак и Вегар Крог, ще проверим дали няма и някоя скрита връзка между Мац Бохюс и последните двама. Едва ли ще излезе нещо от това, но все пак. Проблемът е, че с Мац Бохюс вече не може да се говори. На ръба е. Последният разпит му дойде в повече. Доктор Боньор се оказа прав. Сега трябва да платим цената. Човекът е в затворено отделение. Ще го кажа по друг начин: трудно ще ни е да разберем с кого е имал контакт.

Взе последното парче хляб и го лапна.

— Наядох се. Тръгваме ли?

— Да пием по едно кафе — предложи Сигмюн.

— Съветвам те да не го правиш. Кафето тук не е точно…

Телефонът му иззвъня. Ингвар го извади, правейки знак на келнера, че иска сметката.

— Стубьо — каза той кратко.

След минута и половина затвори, без да изрече нищо, освен „да“ и „ха“. Изглеждаше наистина стъписан. Очите му се стесниха още повече, а устата му носеше белезите на умора и притеснение.

— Какво има?

Ингвар плати и стана.

— Какво има, по дяволите? — повтори Сигмюн нетърпеливо. При излизането им на булеварда един автобус профуча край тях.

— Трон Арнесен е излъгал — отговори Ингвар и тръгна към паркираната недалеч от ресторанта кола.

— Какво има? — извика Сигмюн, подтичвайки до него.

Една каравана стоеше на червена светлина. Вдигаше оглушителен шум.

— Трон Арнесен не е толкова невинен, колкото си мислех — извика Ингвар в отговор. — Имал е и друга връзка.

Светофарът светна зелено, караваната тръгна и след малко изчезна от погледа им.

— А?

— С друг мъж — уточни Ингвар и претича през улицата. — С младо момче.

— Винаги съм го повтарял — Сигмюн ускори крачка, за да смогне да върви редом с колегата си. — Не можеш да имаш доверие на педал.

Ингвар нямаше сили да го скастри.

Допреди малко беше напълно убеден в невинността на Трон Арнесен.

* * *

Ингер Йохане се събуди от шума на стъпки по стълбите. Скова я страх. Рагнхилд лежеше върху нея, притисната между лявата й ръка и тялото. Бебето спеше дълбоко. Навън беше светло. Значи беше ден. Следобед. Колко дълго е спала? Някой се приближи.

— Спеше ли? Колко хубаво.

Майка й се усмихна и се приближи до дивана.

— Мамо — простена Ингер Йохане. — Изплаши ме! Не можеш просто…

— Напротив, мога — възрази майка й. Чак сега забеляза, че не е свалила връхните си дрехи. — Позволих си да използвам резервния ключ, който стои при нас. Ако трябва да съм честна, опасявах се, че ако позвъня на вратата, няма да отвориш, като ме видиш от кухненския прозорец.

— Естествено, че щях…

Опита се да седне на дивана, без да събуди Рагнхилд.

— Не, скъпа. Сигурно нямаше да отвориш. Колко време спа?

Ингер Йохане хвърли поглед на ръчния си часовник.

— Дванадесет минути — прозя се тя. — Защо си тук?

— Успокой се.

Майка й изчезна в кухнята. Чу я как тършува из чекмеджетата и шкафовете. Вратата на хладилника се отвори и затвори. После издрънчаха бутилки и се разнесе глухият шум от фризера, когато човек го отвори. Изправи се на крака.

— Какво правиш? — промърмори раздразнено.

— Събирам багажа.

— Събираш…

— Добре е, че си замразила толкова много кърма. Така…

Сръчно уви замръзналите бутилки във вестник.

— Какво правиш, мамо?

— Бъди добро момиче и ми дай малко дрехи. Пижамата й. Памперси. Не, всъщност, баща ти вече е купил. Марка „Либеро“, нали? Само сложи багажа в една малка чанта. И не забравяй да ми дадеш няколко биберона.

Ингер Йохане се опита да премести бебето от едната на другата си ръка. То отвори очи и изхленчи.

— Няма да вземеш Рагнхилд, мамо.

— Напротив, ще го направя.

Майка й вече пъхаше увитите бутилки в мека термочанта с логото на кока-кола.

— Дума да не става.

— Чуй ме, Ингер Йохане.

Майка й ядосано затвори ципа на чантата и я остави върху кухненския плот. Прокара пръсти през сивата си коса, улови погледа на дъщеря си и обяви:

— Това го решавам аз.

— Не можеш…

— Тихо.

Гласът й беше остър, но тих. Рагнхилд не реагира.

— Знам, че като цяло ме намираш за доста безнадеждна, Ингер Йохане. Невинаги сме били най-добрите приятелки на света. Но аз съм ти майка и съвсем не съм толкова глупава, колкото си мислиш. По време на вечерята в неделя не само видях, че си уморена до смърт, ами съзрях и нещо, което аз тълкувам само като… страх.

Ингер Йохане пое въздух, за да възрази.

— Тихо — скара се майка й. — Въобще не мисля да те питам от какво се страхуваш. Така и така нищо няма да ми кажеш, но поне със съня ще ти помогна. Сега ще взема внучето си с мен, а ти ще отидеш да си легнеш. Часът е — погледна стенния часовник: — … два и половина. Помолих Исак да вземе Кристиане от училище. Ингвар каза, че ще работи до късно тази вечер. Ще пренощува при нас, за да не те безпокои. Ти ще отидеш да си легнеш. Не си чак толкова голяма глупачка, за да не знаеш, че Рагнхилд е в добри ръце при мен. При нас. Можеш да спиш цял ден. Можеш и цяла нощ да четеш книги, ако това ще те направи по-щастлива. Но аз мисля… мила.

Ингер Йохане зарови лице в малкото вързопче. Усети нежния аромат на чисто и изхълца. Майка й я погали по косата и внимателно измъкна Рагнхилд от ръцете й.

— Виждаш ли? Преуморена си. Легни си, сама ще намеря каквото ми е нужно.

— Аз мога… Ти не знаеш…

— Отгледала съм две деца. Доказано добра домакиня съм. Цял живот съм се грижила за дома си. Мога да се грижа за едно бебе една-две нощи.

Чу тракане на токчета по паркета, когато майка й се отправи към детската стая с решителни крачки. Искаше да изтича след нея, но нямаше сили.

Сън. Много, много сън.

За малко да легне на пода. Вместо това надигна бутилка с вода от кухненския плот и пи. После отиде в спалнята. Едва успя да се съблече. Прохладните чаршафи приятно докоснаха кожата й. Стаята беше студена. Одеялото — топло. Няколко минути слуша как майка й тихо говори на внучката си; долитаха стъпки, които обикаляха насам-натам — в банята, обратно в кухнята, в стаята на Рагнхилд.

— Мехлемът — промърмори Ингер Йохане. — Не забравяй мехлема за дупето.

Но тя вече спеше и се събуди чак след шестнадесет часа.

* * *

— Аз не съм такъв — настояваше Трон Арнесен отчаяно. — Наистина не съм такъв!

На масата между него и главен инспектор Ингвар Стубьо лежаха пет красиви плика, хванати със стар ластик, всичките адресирани до Улрик Йемселунд. Отвесните печатни букви върху първата страница на един бележник встрани от купчината писма бяха написани от същата ръка.

— Трон Арнесен — прочете Ингвар Стубьо и потупа листа с пръст. — Имаш характерен начин на писане. Можем да се съгласим, че няма нужда от анализ на почерка, нали? Левичар ли си?

— Наистина не съм такъв! Трябва да ми повярвате!

Ингвар се завъртя на стола, сложи ръце зад врата си, прокара пръсти по косата си. Острите косми бодяха. Ритмично започна да удря със стола по стената. Наблюдаваше младия мъж мълчаливо. Изразът му, лишен от емоция, говореше по-скоро за скука.

— Трябва да ми повярвате! Никога не съм бил с… други момчета. Честна дума! А онази вечер, онази вечер, беше за абсолютно последен път. Нали щях да се женя и…

По лицето му се стичаха едри сълзи. Носът му течеше. Избърса го с ръкав, но не преставаше да плаче. Хълцането му приличаше на скимтенето на малко дете. Ингвар не спираше да се люлее. Столът се блъскаше в стената. Дум. Дум. Дум.

— Няма ли да престанете да правите това? Моля ви!

Ингвар продължи да се люлее, все така мълчаливо.

— Толкова се напих — проплака Трон. — Още в девет часа се бях натряскал до козирката. Отдавна не бях виждал Улрик и… Около десет и половина просто излязох малко на чист въздух. Излязох от пъба, за да си прочистя главата. А и не беше далече. Неговото жилище имам предвид. И така…

Столът на Ингвар се удари с трясък в пода. Младият мъж подскочи. Пластмасовата чаша с вода, от която току-що беше отпил, се прекатури. Полицаят придърпа писмата към себе си. Махна ластика и още веднъж разгледа пликовете, без да ги отвори. После внимателно сложи ластика и пъхна купчинката в една папка. Трон не можеше да разпознае в него дружелюбния мъж от възстановката. А и никак не успяваше да разгадае погледа му, пък и той не казваше почти нищо.

— Беше много трудно — промълви той и хълцайки, си пое дъх. — Улрик беше… Той казва, че… В действителност мислех да ви разкажа за това. Исках да кажа истината, но нали вие помислихте, че цяла вечер съм бил в „Смюге“ и не разбрах защо… Сметнах… — внезапно дръпна глава назад. — Кажете нещо — примоли се той и рязко се наведе напред с ръце върху масата. — Кажете нещо, де!

— Ти трябва да говориш.

— Но аз нямам какво повече да кажа! Наистина съжалявам, задето не ви казах още отначало, но аз… обичах Вибеке! Ужасно много ми липсва. Щяхме да се женим, а аз бях толкова… Вие не ми вярвате!

— Точно сега няма значение дали вярвам, или не вярвам — отбеляза Ингвар. — Но силно ме интересува точно колко време си отсъствал от ергенското парти.

— Час и половина, казах ви. От десет и половина до дванадесет. Полунощ. Честна дума. Питайте другите, питайте брат ми.

— Те явно са се объркали предния път, когато ги питахме. Или са излъгали, всички до един. Заклеха се, че си бил там цялата вечер.

— Те мислеха, че съм бил там! По дяволите, беше пълен хаос, а мен ме нямаше само за малко. Трябваше веднага да ви кажа за това, но ме беше… срам. Щях да се женя.

— Знам — натърти Ингвар. — Няколко пъти го повтори.

— Трябваше да ви го кажа — завайка се младият мъж. — Просто… Мислех…

— Мислеше, че ще ти се размине — довърши Ингвар Стубьо; гласът му звучеше странно. — Нали?

Стана, сключи ръце зад гърба и започна бавно да обикаля стаята. Трон се сви, наведе врата си и присви рамене, все едно се страхуваше да не го ударят.

— Интересно — подхвана Ингвар с глас, придобил престорено бащински, полуприятелски, не твърде строг тон. — Интересното е, че току-що ми каза нещо, което не знаехме.

Момчето вече не плачеше. Избърса носа и сълзите си с края на ризата си и за момент изглеждаше по-скоро объркан, отколкото отчаян.

— Не разбирам какво искате да кажете — погледна той полицая право в очите. — Явно сте говорили с Улрик, а онази вечер…

— Грешиш. Улрик отказа да разговаря с нас. Сега лежи в една килия в затвора в квартал „Грьонланд“ и мълчи. Има право на това. Да мълчи, искам да кажа. Ние дори не подозирахме, че си излъгал за алибито си. Не и до този момент.

— В килия? Какво е направил? Улрик?

Ингвар спря на метър от младия човек. Хвана десния си лакът с лявата ръка и замислено поглади основата на носа си.

— Не си толкова глупав, Трон.

— Аз…

— Ти какво?

— Честно казано, нямам представа за какво става дума.

— Хм. Е, значи искаш да повярвам, че си прекарвал време с Улрик… по твърде специален начин, може да се каже…

Ингвар кимна към папката с документите. Писмата се подаваха от отвора й. Трон се изчерви като домат.

— … без да подозираш, че употребява забранени вещества — довърши мисълта си Ингвар. — При цялото ми уважение, това ми се струва трудно за вярване.

За момент Трон придоби вид, все едно е видял самия дявол с рога на челото и горяща опашка. Опули се, зяпна, а носът му отново започна да тече, без той да дава признаци, че има намерение да го избърше. Думите му се превърнаха в лишени от смисъл едносрични мънкания. Ингвар замислено захапа кокалчетата на пръстите си и с нищо не показваше, че иска да помогне.

— Наркотици — успя най-накрая да изрече Трон. — Нищо не подозирах за това. Честна дума!

— Вкъщи имам момиченце — изгледа го Ингвар и отново започна да крачи с дълги, пружиниращи стъпки от едната до другата страна на тясната стая за разпити. — Скоро ще навърши десет години и има завидно въображение.

Спря и се усмихна.

— Лъже през цялото време. Ти казваш „честна дума“ по-често и от нея. Това не допринася особено много за правдивото звучене на твърденията ти.

— Предавам се — промърмори Трон; изглеждаше, сякаш наистина го мисли; отпусна се назад в стола и повтори. — По дяволите, предавам се.

Ръцете му висяха от двете страни на тялото. Наведе глава назад, затвори очи, разкрачи крака. Седеше като дългурест тийнейджър.

— Сигурно не си знаел и че Улрик е жиголо — продължи Ингвар спокойно, вторачил се зорко в недодяланата фигура, за да не изпусне нито една промяна в настроението на мъжа.

Нищо не се случи. Трон Арнесен просто си седеше там с полуотворена уста, раздалечени колена и люлеещи се в такт ръце.

— От по-особен тип — уточни инспекторът. — Но ти не си знаел, разбира се. Защото вероятно никога не си му плащал.

Младият мъж не реагира дори сега. Дълго време остана неподвижен. Даже ръцете му застинаха. Само леко потрепване над веждата показваше, че е чул думите му. В задушната стая за разпити се чуваше единствено равномерното дишане на Ингвар и почти недоловимото бръмчене от вентилационната система.

— Не е трябвало да му пишеш — продължи Ингвар тихо и напрегнато, без сам да разбира защо. — Ако не му беше писал, сега всичко щеше да е наред. Щеше да си седиш у дома. В къщата си. Да се радваш на съчувствието на всички. Животът рано или късно щеше да започне отново. Млад си. След половин година най-лошото щеше да е преминало и щеше да продължиш нататък. Но ти трябваше да му пишеш. Не е особено умно, Трон.

Гаден съм, помисли той и извади от горния джоб на ризата си алуминиева туба с дебела пура. Наказвам го заради собственото си разочарование. От какво съм разочарован? Че е излъгал? Че има тайни? Всички лъжат. Всички имат тайни. Няма живот без срам, опетняване и недостатъци. Не го наказвам заради неморалността, защото съм бил свидетел на достатъчно подобни примери и мога да го разбера. Работата ми е свързана с лъжите и измамите на другите, техните предателства и как прикриват истината. Имаше нещо в това момче, в този несъзрял още мъж. Нещо невинно. Истинско. Но сбърках и го наказвам заради това.

Свали капачката на тубата и вдъхна дълбоко аромата на пурата.

Трон бавно се надигна от стола с насълзени очи. От лявата страна на устата му се стичаше тънка ивица слюнка. Хълцайки, си пое дъх.

— Никога не съм плащал — промълви той и покри лицето си с ръце. — Не знаех, че взима пари от други хора. Не знаех, че има и други… освен мен.

Плачът го надмогна. Хълцаше безутешно. Не успя да го успокои нито Ингвар, колебливо поставил ръка върху гърба му, нито майка му, призована половин час по-късно, която го прегърна, развълнувана и уплашена до смърт, нито брат му, обгърнал по момчешки непохватно раменете му, докато му помагаше да седне отзад в колата.

— Отдавна е пълнолетен — отговори Ингвар на многото въпроси на майката. — Питайте го за какво става дума.

— Но… Трябва да ми кажете, ако… Той… Той ли е…

— Трон не е убил Вибеке. Бъдете сигурна в това. Но не е добре. Хубаво се погрижете за него.

Ингвар остана на паркинга дълго след като червените задни светлини на колата на Бор Арнесен изчезнаха. Докато стоеше там без връхна дреха, температурата падна с един-два градуса, започна да вали сняг. Той продължаваше да стои неподвижно, без да отвръща на поздравите на хората, които излизаха от сградата и зъзнейки, сядаха в автомобилите си, за да се приберат вкъщи при семействата си, при собствения си тревожен живот.

В моменти като този си даваше сметка защо някогашната му страст към работата се превърна в приглушено и само временно чувство на удовлетворение. Продължаваше да вярва, че прави нещо важно. Все още всеки ден срещаше предизвикателства в работата си. Придоби голям опит и знаеше колко е ценен той. Интуицията му също стана по-силна и точна с годините. Ингвар Стубьо, този старомоден борец за справедливост, беше наясно, че не би могъл да бъде нищо друго, освен полицай. Въпреки това вече не изпитваше възторг или неистова радост от разрешението на някой случай, както когато беше по-млад.

С възрастта ставаше все по-трудно да се примирява с разрушенията, съпровождащи всяко разследване. Обръщаше животи и съдби с главата надолу. Разкриваше тайни. Изваждаше от чекмеджета и забравени шкафове скрити страни от живота на хората.

Следващото лято Ингвар Стубьо щеше да навърши петдесет години. През двадесет и осем от тях бе работил като полицай и знаеше, че Трон Арнесен не е убил годеницата си. През годините беше срещал много като него, всеки със своите слабости и лъжи, обикновени хора, които имаха лошия късмет прожекторите на разследването да осветят всички тъмни ъгли от живота им.

Трон Арнесен излъга, когато се чувстваше заплашен, и беше уклончив, когато смяташе, че има смисъл. Така биха постъпили повечето хора.

Започна да вали още по-силно, температурата постепенно спадаше.

Ингвар усещаше колко е хубаво да стоиш гологлав и леко облечен навън в лошото време.

Колко е хубаво студът да те пронизва.

* * *

Бившата първа дама на партията, Кари Мюндал, постоя както обикновено за малко загледана във фасадата на сградата и едва тогава се изкачи по каменните стълби. Гордееше се със седалището на партията. За разлика от съпруга си, който смяташе, че ако не се държи настрана, ще се превърне в омразен баща, госпожа Мюндал идваше тук няколко пъти в седмицата. По принцип нямаше определена задача и често се случваше да влезе вътре само за да остави за малко пакетите с покупки, направени по време на някоя от дългите и обхватни разходки из центъра на Осло. Винаги спираше за няколко секунди и се наслаждаваше на вида на ремонтираната фасада. Радваше се на детайлите, на корнизите на всеки етаж, на статуите на светци в нишите над прозорците. Най-много й харесваше Йоан Кръстител, който се намираше най-близко до вратата и гледаше надолу към нея със съвсем живо на вид агне в ръце. Изкачи задъхано тъмните и широки стълби. Отвори вратата и влезе вътре.

— Аз съм — изгука тя. — Ето ме!

Жената на рецепцията се усмихна. Надигна се, за да погледне над ръба на високото гише, и кимна одобрително.

— Прекрасни са — изрази одобрението си тя. — Но подходящи ли са за това време?

Кари Мюндал показа новите си ботуши с висок ток, изпъна предизвикателно крак напред, завъртя глезена си и цъкна леко с език.

— Вероятно не. Но пък са толкова хубави. Колко до късно стоиш тук, мила! Трябва да се прибираш.

— Тази вечер има много заседания — отговори едрата и пълна жена с грозновати очила. — Добре е да остана до по-късно. Хората профучават напред-назад и невинаги заключват вратата след себе си. Ако аз съм тук, това не е особен проблем.

— Ти си истинска вярна работничка — похвали я Кари Мюндал. — Но бъди така добра и не ме чакай. Може да се забавя много. Ако съм необходима на някого за нещо, ще бъда в Жълтата стая.

Наведе се заговорнически над гишето и прошепна:

— Но бих предпочела да не ме безпокоят.

Натоварена с пакети, тя закрачи енергично над спиралните фигури по пода, хвърляйки както винаги поглед към гравираното със златни букви мото на партията, и топло се усмихна, преди да продължи към асансьора.

— Намери ли всичко, което исках? — попита внезапно и отново се обърна към входната врата.

— Да — отговори закръглената жена на гишето. — Всичко трябва да е там. Приложения и прочее. Хеге от счетоводството днес ще работи до късно, така че просто можеш да отидеш при нея. На никого другиго не съм казала.

— Хиляди благодарности. Ти си истинско съкровище.

От няколко минути Рудолф Фюр стоеше на широката стълбищна площадка на втория етаж с изглед към фоайето, огряно от полилея, хвърлящ мека, жълта светлина. Сега тихо се дръпна към стената, към впечатляващата палма близо до вратата на кабинета си. Страхът, който успя да потисне, ужасът, който погреба в деня, когато прие пълното доверие на партията, се надигна отново, както си знаеше, че ще стане, независимо от молбите му към Бог никога повече да не го завладява.

— Оценявам дискретността ти — чу как извика Кари Мюндал; последва звън и почти недоловим шум — знак, че асансьорът е на път към горния етаж.

* * *

Вдовицата на Вегар Крог отвори вратата и вяло се усмихна. Обаждайки й се предварително, Ингвар Стубьо установи, че гласът й е необичайно приятен. Представи си тъмнокоса жена, висока, може би, с голяма уста и бавни движения. Тя се оказа ниска и руса. Рядката й коса, сплетена на две тънки плитки, се спускаше към пуловер, сякаш измъкнат от капсула на времето от седемдесетте години: кафяв на оранжеви ивици и с връзки около врата.

— Много любезно от ваша страна да ме приемете — кимна Ингвар и й подаде палтото си.

Тя влезе пред него във всекидневната и го покани да седне на светъл, удобен диван. Ингвар премести малка възглавница, вдигна една книга и седна. Обходи с поглед стаята. По препълнените рафтове цареше пълен хаос. В пълна догоре кошница за вестници съзря два броя на „Информасион“ и раздърпано издание на „Льо Монд Дипломатик“. Върху мръсния стъклен плот на масата, която се намираше между дивана и два стола със странна форма, се крепеше висока стъклена чаша със засъхнали остатъци от червено вино, несигурно подпряна на купчина списания.

— Извинявам се, задето е разхвърляно — каза Елсбет Давидсен. — Напоследък нямам сили да разчистя.

Гласът не й подхождаше. Беше дълбок и мелодичен и в контраст с него тънките плитки изглеждаха смешни. По лицето й нямаше никакъв грим; очите й бяха сини — толкова сини очи Ингвар не беше виждал. Усмихна се разбиращо.

— Намирам, че тук е уютно — отвърна той и наистина го мислеше. — От кого е това?

Кимна към една литография над дивана.

— Ингер Ситер^[3] — промърмори тя. — Да ви предложа ли нещо? Нямам кой знае какво, но… Кафе? Чай?

— Бих изпил едно кафе. Ако не ви представлява трудност.

— Не, не. Направих преди половин час.

Посочи един термос и отиде да вземе чаша.

— Мляко или захар? — долетя от кухнята.

— И двете — засмя се той. — Но жена ми не ми разрешава, затова го пия черно.

Когато се върна, забеляза, че под раздърпаните дрехи фигурата й е хубава. Дънките й обаче се нуждаеха от пране, а пантофите вероятно някога са принадлежали на Вегар. Имаше тънка талия, дълга и източена шия. Движеше се грациозно, докато оставяше чашите върху масата и наливаше кафето в тях.

— Сметнах, че сме приключили с това — вметна тя, без да изглежда недружелюбна. — Затова се чудя какво искате от мен. Според мой приятел юрист е доста необичайно да посещавате някого вкъщи. Той каза…

Усмихна се загадъчно и бавно прокара тънък пръст по лявата си вежда. Погледът й беше почти предизвикателен, когато срещна неговия.

— … че полицията призовава хората, за да ги накара да се чувстват несигурни. В участъка вие сте на своя територия, не аз. Тук аз се чувствам сигурна. Не вие.

— Не се чувствам особено застрашен — отговори Ингвар и опита кафето. — Но приятелят ви има право. Затова естествено е да стигнете до заключението, че не целя да ви създам чувство на несигурност. По-скоро искам…

— Разговор. Нямате почти никакъв напредък с разследването, а вие сте полицай, който обича да си създаде цялостно впечатление, по-широк поглед върху нещата. Вероятно, за да открие нови гледни точки; незабелязани преди пътища и следи.

— Хм — озадачи се той. — Не сте много далеч от истината.

— Приятелят ми. Той ви познава. Вие сте известен.

Засмя се кратко. Ингвар Стубьо потисна желанието си да попита кой е приятелят й.

— Не разбирам напълно мъжа ви — призна той.

— Не го наричайте „мъжа ми“. Моля ви. Оженихме се само поради една причина — налагаше се да прибегнем до осиновяване, за да имаме деца. По-добре казвайте Вегар.

— Добре. Не разбирам напълно Вегар.

Отново се разнесе мрачен и кратък смях.

— Почти никой не го разбираше.

— Дори вие?

— Във всеки случай не и аз. Вегар имаше много лица. Всички сме такива, но той беше… по-зле от повечето. Или по-добре. Зависи, откъде ще го погледнете.

Иронията се усещаше ясно. Ингвар отново остана поразен от гласа й. Елсбет Давидсен имаше широк регистър на тембъра, пестелива мимика на лицето и контролирани, но осезаеми промени в гласа.

— Разкажете ми.

— Да ви разкажа? За Вегар…

Разсеяно започна да човърка едно скъсано място на дънките над коляното.

— Вегар искаше толкова много. Наведнъж. Искаше да бъде елегантен, начетен и алтернативен. Революционен и провокиращ. Уникален. Същевременно се стремеше към признание, което трудно се комбинира с писането на есета и неразбираеми романи.

Сега Ингвар се засмя. Остави чашата на масата и отново огледа стаята. Изведнъж осъзна, че харесва тази жена.

— Вегар притежаваше голям талант — продължи тя замислено. — Някога. Не искам да кажа, че го е… пропилял. Но той… Твърде дълго се изживява като гневен млад мъж. Преди беше чаровен. Силен! Вдъхновявах се от безкомпромисното му и решително държане. Но после… Никога не надрасна това. Вярваше, че се бори срещу всички други, но с течение на годините така и не прозря, че всъщност се бори срещу самия себе си. Риташе наляво и надясно, без да разбере, че тези, които се опитва да удари, отдавна не са там. Превърна се в…

Досега Ингвар не отдаваше голямо внимание на факта, че жената изглежда почти незасегната от бруталната смърт на съпруга си, настъпила едва преди две седмици. „Разбираема стратегия, като се вземат предвид обстоятелствата“, прецени той. Говореше с непознат полицай. Сега обаче виждаше как долната й устна трепери.

— Всъщност изглеждаше доста жалко — преглътна тя. — И беше много неприятно да си свидетел на това.

— Срещу кого се бореше най-вече?

Ръката й отпуснато удари една мръсночервена възглавничка.

— Срещу всички, постигнали успехи, които смяташе, че той заслужава. Които смяташе, че са му били… отнети по някакъв начин. Така погледнато, Вегар е класическото клише за човек на изкуството — неразбран, подминат. Същевременно се опитваше да е един от тях. Най-много от всичко искаше да е един от тях.

Наведе се и вдигна лист хартия, паднал на пода. Подаде му го.

— Това дойде ден-два, преди да умре — обясни тя и дръпна едната си плитка. — Никога не бях виждала Вегар толкова щастлив.

Бледожълтата картичка беше украсена с красив кралски монограм. Ингвар се опита да потисне усмивката си и внимателно я остави върху стъкления плот на масата.

— Спокойно можете да се смеете — промълви тя тъжно. — Страшно се скарахме заради тази покана. Не разбирах защо смята включването си в тази група хора за толкова важно. Притесних се, ако трябва да съм честна. Изглеждаше почти обладан от мисълта, че най-сетне ще „стане нещо“, както сам се изрази.

Направи кавички с пръсти във въздуха.

— Често ли се карахте?

— Да. Поне през последните години. След като нещата наистина влязоха в застой за Вегар и вече определено не можеше да бъде наричан млад и обещаващ. Бяхме ей толкова — задържа палеца и показалеца си на един милиметър един от друг — … близо до развод. Няколко пъти.

— Въпреки това сте искали деца.

— Не го ли искат всички?

Той не отговори. От площадката на стълбището се чу внезапен шум. Нещо тежко падна на пода, два гласа гневно се блъснаха в бетонните стени. Стори му се, че говорят на урду.

— Хубаво е тук, в квартал „Грьонланд“ — вметна тя сухо. — Но понякога ти идва в повече струпването на толкова много хора от различни култури. Във всеки случай поне на нас, които не можем да си позволим жилище в новите квартали.

Гласовете отвън постепенно утихнаха и изчезнаха. Само монотонният шум на града се прокрадваше през разнебитените прозорци и нарушаваше тишината между тях.

— Ако трябва да изберете само един враг на Вегар — обади се Ингвар накрая, — някой, който наистина е имал причина да му желае злото, кой щеше да бъде?

— Невъзможно е — отговори тя без колебание. — Вегар е наранявал толкова много хора и е хвърлял обиди толкова надалеч, че не е никак лесно да посочиш само един. Освен това…

Отново зачопли дупката над коляното. На фона на синия плат кожата й изглеждаше бледа от зимата.

— Както отбелязах, не съм съвсем сигурна дали злословията му все още имат сила. Преди съумяваше да бъде много справедлив в критиките си. Напоследък повечето бяха… глупости.

— Възможно ли е въпреки това — опита отново Ингвар, — да посочите тогава група хора, която е имала по-основателни причини от останалите да се чувства ритната по кокалчетата? Журналисти в таблоидите? Телевизионни знаменитости? Политици?

— Писатели на криминални романи!

Най-после по лицето й се изписа широка, истинска усмивка. Малките й перленобели зъби, леко раздалечени по средата на горния ред, блеснаха. На едната й буза се появи трапчинка — овална сянка на забравен смях.

— Моля?

— Преди няколко години, докато все още обръщаха внимание на хрумванията му, написа комична парафраза на три бестселъра през годината. Глупава работа, но много забавна и това изостри апетита му. Донякъде се превърна в негова запазена марка за известно време. Да критикува писателите на криминални романи, искам да кажа, колкото и погрешно да бяха насочени нападките. Един вид негов вариант на „И впрочем смятам, че Картаген трябва да бъде унищожен“^[4].

Пръстите й отново направиха кавички във въздуха. Под прозорците на стаята се задави ауспухът на някаква кола. Ингвар чу как в задния двор се разлая куче. Гърбът и раменете го боляха. Чувстваше очите си сухи, разтърка ги с кокалчетата на пръстите си като сънено дете.

Какво правим, помисли той. Какво правя? Преследвам призраци и сенки. Не намирам нищо. Не откривам никакви съвпадения, никакви допирни точки, никакъв път, който да следвам. Не забелязвам дори обрасла с трева невидима пътека. Движим се слепешком, без да стигаме някъде, без да виждаме друго, освен нови непроходими гъсталаци. Фиона Хеле беше известна. Вибеке Хайнербак имаше политически противници, но не и врагове. Вегар Крог се оказа смешен Дон Кихот, който във време, белязано от деспоти, фанатизъм и заплашващи катастрофи, е водел война срещу писатели на криминални романи. Що за човек…

— Трябва да вървя — промърмори той. — Късно е.

— Толкова скоро?

Изглеждаше разочарована.

— Искам да кажа… Разбира се.

Отиде да донесе палтото му и се върна, преди той да успее да се надигне от мекия диван.

— Съжалявам — каза Ингвар, взе палтото и го облече. — Както за случилото се, така и защото ви измъчих по този начин.

Тя не отговори. Мълчаливо вървеше пред него към антрето.

— Благодаря, задето ми позволихте да дойда.

— Аз ви благодаря — отвърна Елсбет Давидсен сериозно и му подаде ръка. — Беше ми приятно да се видим.

Ингвар усети топлината на сухата й, мека длан и я задържа по-дълго от необходимото. После се обърна и си тръгна. Кучето в задния двор си имаше компания. Шумотевицата го преследва чак до колата му, паркирана на съседната улица. Установи, че и двете странични огледала са отчупени, а по дължината на вратите от дясната страна някой беше оставил послание за сбогом от източния дял на Осло:

Fuck you, you fucker!^[5]

Поне беше написано правилно.