Ане Холт
Мотив за убийство (7)

Седма глава

Задачата се очертаваше като прекалено тежка.

Ингер Йохане отпи от чая и сбърчи нос. Беше престоял и горчив на вкус. Изплю обратно жълтеникавокафявата течност.

— Уф — промърмори и с облекчение, че е сама, остави чашата настрана, за да отвори хладилника.

Трябваше да откаже. Двете убийства са достатъчно сложна задача дори за екип професионални полицейски служители с достъп до модерна технология и съвременни компютърни програми, а освен това разполагат с всички часове от денонощието.

Ингер Йохане не разполагаше с нито едно от тези неща. Лапна прекалено голям залък. Дните прекарваше с децата. Понякога й се струваше, че се движи на автопилот между съдомиялната машина и играчките на Кристиане, готвенето и опитите за тихи моменти на дивана, кърмейки бебето. Дори седмиците без по-голямата дъщеря гъмжаха от задачи.

А нощите бяха дълги.

Времето, прекарано над копията от документите на Ингвар, които в разрез с всички служебни правилници носеше всеки следобед, течеше бавно, все едно часовникът си търсеше заслужената почивка след уморителния ден.

Взе бутилка минерална вода, отвори я и отпи.

— Perianal ruptur — промърмори тя на себе си, докато сядаше отново до масата и разлистваше заключителния доклад след аутопсията от случая с убийството на Фиона Хеле.

Знаеше какво означава „anal“. „Ruptur“ означава нещо като разкъсване или скъсване. Представката „peri“ е друг въпрос.

— Перископ — промърмори тя и задъвка молива. — Периферия. Пери…

Плесна се леко по челото. Добре, че не се втурна да пита някого. Досадно е възрастна жена да не разбере думата веднага. Макар и двата пъти да роди с цезарово сечение, Ингер Йохане имаше достатъчно приятелки, които много подробно й описаха проблема.

Малката Фиорела е оставила следи.

Така значи.

Побутна документа настрана и се концентрира върху доклада от възстановката. Той не й каза нищо ново. Нетърпеливо разлисти по-нататък. По случая вече се натрупаха стотици, ако не дори над хиляда документа, но тя, естествено, нямаше достъп до всички.

Ингвар сортираше и подбираше. Тя четеше.

Без да открива нищо.

Документите представляваха безкрайна поредица от повторения, въртене в кръг в рамките на явното и очевидното. Не разкриваха никакви тайни. Нямаше никаква съпротива, нищо изненадващо, нищо, заслужаващо повече време с надежда да види събитията от по-различен ъгъл.

Примирено затвори папката.

Време е да се научи по-често да казва не.

Както, например, постъпи с майка си по-рано днес в отговор на поканата към цялото семейство за вечеря следващата неделя. Заедно с Исак, разбира се.

От развода минаха почти шест години, а все още понякога се притесняваше и дразнеше от прекалената снизходителност на Исак относно възпитанието на Кристиане — никакъв режим за лягане и хранене, лакомства всеки ден — но неизвестно защо изпитваше искрена радост, когато ги гледаше заедно. Кристиане и Исак си приличаха физически и мислеха по сходен начин въпреки необясненото и недиагностицирано заболяване на дъщеря й. По-трудно приемаше, че бившият й съпруг продължава да поддържа връзка с родителите й. По-често дори от самата нея, ако трябва да е честна.

Това я нараняваше и изпитваше срам, за който се упрекваше.

— Стегни се!

Механично пак извади доклада от аутопсията.

Удушаване, пишеше там.

Знаеше причината за смъртта от преди.

Езикът беше клинично описан.

И тук нищо ново.

Анализ на кръвта около двете китки. Никакъв знак за сексуално насилие. Кръвна група А. Тумор в устата от вътрешната страна на лявата буза, голям колкото грахово зърно, доброкачествен. Белези на няколко места. Всичките стари. Операция на рамото, четири отстранени родилни петна и цезарово сечение. Едното ухо възпалено. Нокътят на левия показалец — посинял и на път да падне още преди смъртта.

От доклада, с всичките му подробности, продължаваше да не получава нова информация. Не я напускаше обаче неясното усещане, че съдържа нещо важно, нещо й направи впечатление, подсказа й идея за елемент, който не се връзва.

Концентрацията й изневеряваше. Изнервяше се заради Исак, заради майка си, заради приятелството между тях.

Пропиляна енергия, естествено. Исак си е Исак. Майка й е такава, каквато винаги е била — избягва конфликтите, дава смесени сигнали и е изключително лоялна към любимите си хора.

„Престани да мислиш за това!“, подкани се Ингер Йохане уморено, но не успя.

— Концентрирай се — заповяда си тя. — Трябва да се…

Ето, тук.

Пръстът й се спря в края на една страница.

Това не се връзва.

Преглътна. Разлисти по-нататък в трескаво търсене на обяснение, на нещо, което току-що е прочела, без да му обърне особено внимание. Забеляза, че ръката й трепери. Пулсът й леко се учести и тя започна да диша през устата.

Ето, тук.

Оказа се права. Това чисто и просто не се връзваше. Сграбчвайки телефона, усети как ръката й се изпотява.

* * *

В съвсем друга част на Осло Ингвар Стубьо гостуваше на своя почти шестгодишен внук. Момчето лежеше в скута му и спеше. Дядото потърка тъмнокосата главица с нос. Облъхна го сладък и топъл мирис на детски сапун. Детето трябваше да е в леглото. Макар добър и отстъпчив човек, зет му държеше детето да заспива само. Но Ингвар не устоя на кръглите черни очички. Беше донесъл от къщи едно от шишетата на Рагнхилд. Разбрал, че ще може да се направи на малко момче с шише в устата и в скута на дядо, Амюн направи физиономия, изразяваща неописуемо щастие.

Странно, но момчето никога не ревнуваше от Кристиане. Напротив, четири години по-голямото странно момиче го запленяваше. Далеч по-трудно приемаше, че Кристиане се сдоби със сестричка преди шест седмици. И взе решение да отрича съществуването на Рагнхилд.

Телефонът иззвъня.

Амюн продължаваше да спи дълбоко. Само биберонът леко се изхлузи, когато Ингвар внимателно се наведе към ниската масичка, за да отговори.

— Ало — каза той тихо в слушалката, притисната между рамото и брадичката му, докато се протягаше към дистанционното.

— Здравей, приятелю. Как я карат момчетата?

Той се усмихна. Припреният й говор я издаваше.

— Ами, забавлявахме се. Играхме някаква глупава игра с карти и редихме лего. Но ти не звъниш, за да чуеш това.

— Няма да ви притеснявам дълго…

— Момчето спи. Имам време.

— Можеш ли… Утре или веднага, щом въобще е възможно, искам да ми провериш две неща.

— Аха.

Натисна дистанционното, но вместо да намали звука, говорителят извика, че в Басра са били убити четирима американци. Ингвар бързо поправи грешката. Амюн измрънка и си обърна лицето.

— Седнал съм… Чакай малко.

— Съвсем за кратко — настоя тя. — Искам документите от раждането на Фиорела, тоест болничната история на Фиона Хеле. От раждането на дъщерята.

— Добре. И защо?

— Не по телефона, моля те — поколеба се Ингер Йохане. — Понеже ще пренощуваш при Бярне и Ранди, ела утре сутринта за повече подробности или…

— Надали ще успея. Обещах на Амюн аз да го заведа на детска градина.

— Повярвай ми. Струва ми се важно.

— Винаги ти се доверявам.

— С право.

Смехът й изпращя по линията.

— Още нещо? — попита той. — Искаше да направя още нещо.

— Остави ме да… От документите става ясно, че майката на Фиона е много болна и…

— Да. Лично поех този разпит. Множествена склероза. Със запазен разсъдък, но иначе напълно съсипана.

— Значи е съвсем наясно какво става около нея?

— Доколкото знам, тази болест не засяга мозъка.

— Не бъди такъв, де.

Амюн пъхна палеца си в устата и отново се обърна.

— Не съм такъв — разсмя се дружелюбно той. — Само те дразня.

— Трябва да говоря с нея.

— Ти?

— Работя за вас, Ингвар.

— Много неофициално и без никакви пълномощия. Достатъчно нарушение е, че злоупотребявам с документите, Шефът ми даде един вид неофициално разрешение за това. Но не мога да…

— Никой не може да ме спре да посетя една възрастна жена в частна клиника като частно лице — отсече тя.

— Защо ме питаш тогава?

— Рагнхилд. Не ми се струва добра идея да я взема с мен. Има ли поне малка възможност утре да се прибереш рано от работа?

— Рано — повтори той. — Колко рано?

— Един? Два?

— Дано успея да се откъсна към два и половина. Става ли?

— Щом трябва. Благодаря.

— Очакваш ли да научиш нещо от това? Признавам, че съм повече от любопитен да разбера за какво става въпрос.

— А аз нямам търпение да ти обясня — отвърна тя и отпи нещо; гласът й почти се изгуби. — Но ти си ме учил да внимавам какво говоря по телефона.

— Тогава ще проявя търпение. До утре.

— Сложи Амюн в леглото — вметна тя.

— Той е в леглото — отговори той, силно изненадан.

— Не, не е. Спи в скута ти с един от бибероните на Рагнхилд.

— Глупости.

— Сложи момчето да спи, Ингвар. И лека нощ. Ти си най-добрият на света.

— Ти си…

— Чакай. Ако ти остане време, ще провериш ли още нещо? Разбери дали в гимназията Фиона е отсъствала по-дълго време от училище.

— А?

— Дали е ходила някъде на разменни начала, езиков курс, продължителна болест или посещение на някоя леля в Австралия, нещо от този род. Не би трябвало да те затрудни.

— Ами питай майка й — подхвърли той уморено. — Нали така и така ще я видиш. Тя е най-подходящият човек.

— Не съм сигурна, че ще ми отговори. Поразпитай съпруга или някоя стара приятелка. Който и да е. Ще го направиш ли?

— Да, да. Лягай си.

— Лека нощ, скъпи.

— Не се шегувам. Лягай си. Не ровичкай прекалено дълго документите. Няма да избягат. Лека нощ.

Затвори и се надигна възможно най-внимателно от прекалено мекия диван. Опита се да запази равновесие и стисна Амюн доста силно. Момчето измънка нещо, но продължи да лежи отпуснато в ръцете му.

— Не разбирам защо всички смятат, че те глезя — прошепна Ингвар. — Ей Богу, наистина не разбирам.

Занесе детето в стаята за гости, сложи го от вътрешната страна на леглото, съблече се тихо, облече си пижамата и легна с гръб към малкия.

— Деди — прошепна момчето в просъница и една ръчичка погали врата на Ингвар.

Спаха непробудно девет часа, а Ингвар закъсня за работа почти с цял час.

* * *

Трон Арнесен се погрижи за поправката и на двете лампи — върху стълба на вратата и на верандата. Чак тогава се нанесе обратно в малката вила, която щеше да наследи. Навън мракът обаче изглеждаше опасен. Брат му предложи да му прави компания през първите няколко дни. Трон отказа. Преходът към живот сам не става на етапи. Това е домът му, макар да се нанесе там преди не повече от два месеца. Малко старомодната Вибеке се съгласи да живеят заедно едва след като определиха дата за сватбата.

Постара се да се предпази от прозорците. Дръпна пердетата още преди да се стъмни истински. Вечер стъклата изглеждаха заплашително: черни пролуки към празнота.

Телевизорът потрепваше безшумно. Вибеке купи четиридесет и два инчов плазмен телевизор за рождения му ден. Прекалено щедро, защото след обзавеждането не останаха пари. „Да си гледаш футбол на него“, беше се усмихнала тя, а после отвори бутилка шампанско. Навършваше тридесет, беше решил да си направи дете до есента.

Нямаше желание да гледа телевизия. Не го свърташе на едно място, но немите хора на екрана му създаваха усещане за приятелско присъствие. Няколко часа обикаля от стая в стая: сядаше, взимаше нещо, ставаше и продължаваше нататък, обзет от притеснение какво ще намери зад следващата врата. В банята се почувства в безопасност. Там беше топло, нямаше прозорци; към шест часа затвори вратата и остана вътре около час. Уморен от себе си, взе вана, все едно се оправдаваше, че търси сигурност в къща, където сега, в десет и половина часа вечерта, понеделник, шестнадесети февруари не знаеше как ще продължи да живее.

Отвън се чу шум.

Сякаш идваше от задната страна на къщата, от склона на малкия хълм на петдесетина метра при дървената ограда между градината и затворената автоморга.

Застина сковано на място и се заслуша.

Цареше пълна тишината. Не чуваше дори обичайното цъкане на термостата на електрическия радиатор под прозореца.

Въображение, естествено.

„А уж съм възрастен човек“, помисли си раздразнено и взе наслуки книга от библиотеката.

Разгледа корицата. Името на автора не му говореше нищо. Сигурно е нова. Пъхна я обратно, хоризонтално върху други книги. Внезапно се сети колко се дразнеше Вибеке от това и я постави изправена на мястото й.

Пак чу звука. Приличаше на изпукване.

Брат му винаги му се подиграваше, че е страхливец. Не беше вярно. Трон по-скоро проявяваше предпазливост. Докато по-малкият му брат щурмуваше всички дървета по пътя си, здравият разум чисто и просто му подсказваше, че е глупаво да се катери нависоко. На седем години брат му направи парашут от чаршаф и четири въжета, за да скочи от покрива на един четириметров гараж. Застанал на хълма, Трон, с около година и половина по-голям, го предупреди да се откаже от идеята. Брат му не го послуша и си счупи крака.

Не, Трон не беше страхливец. Мислеше за последствията.

Обзелият го сега страх обаче нямаше нищо общо с предвидливостта. Усети вкус на желязо в устата си, езикът му изведнъж пресъхна и някак неестествено набъбна. Страхът стигна до тъпанчетата му. Наложи се да тръсне глава, за да чува и нещо друго, освен собственото си кръвообращение.

Погледът му трескаво обходи стаята.

Мебелите на Вибеке.

Дреболиите на Вибеке стояха разхвърляни тук-там. Брой на списание „За нея“ със залепена бележка върху статия за семейства с малки деца без достатъчно свободно време. Запалка от стомана и пластмаса — подари й я за Коледа, за да й покаже, че не е нужно да крие цигарите си от него.

Вещите на Вибеке.

Неговият дом.

Не, не беше страхливец. Шумът долиташе от задната част на къщата и той тръгна към входната врата, без дори да погледне през прозореца, за да провери дали не го вдига животно — изгубил се лос например или скитаща, мършава котка.

Отвори външната врата, без да се колебае.

— Здравей — смути се Рудолф Фюр насреща му. — Здравей, Трон.

Стоеше долу на стълбата с крак върху първото стъпало.

— Здравей — повтори той тихо.

— Идиот — изсъска Трон. — Защо, по дяволите, се промъкваш в градината по този начин? Какво, да му се не види…

— Само исках да проверя дали има някого вкъщи — оправда се Рудолф Фюр с още по-висок, тънък глас, сякаш се опитваше да се овладее, ала без особен успех. — Моите съболезнования.

— Съболезнования? Да не би да ми казваш, че идваш тук в…

Рязко дръпна левия ръкав на пуловера си, но напразно. Часовникът още не беше намерен.

— … дяволски късно в понеделник вечерта — продължи той ядосано, — за да изразиш съболезнованията си! Та ти вече го направи! Какво, по дяволите… Уплаши ме. Махай се!

— Успокой се, де.

Вече окопитил се, Рудолф Фюр протегна ръка в знак на помирение. Трон не даваше вид, че ще я поеме.

— Само исках да проверя дали си вкъщи — отново опита Рудолф. — Понеже не желаех да те безпокоя, ако си легнал, пообиколих къщата. Закрил си всички прозорци, човече! Чак когато видях светлина от всекидневната, разбрах, че си тук. Тъкмо щях да звънна на вратата и ти…

— Какво искаш? Какво, по дяволите, искаш, Рудолф?

Трон никога не бе изпитвал симпатии към колегата на Вибеке. Тя също хранеше резерви. Отказваше да говори за него; единствено бе споделила, че му няма доверие. И толкова. Дори да имаше колебания дали Рудолф наистина е ненадежден, Трон категорично не харесваше как той се държи с жените. Вероятно мнозина го намираха за привлекателен — висок, добре сложен, с волева брадичка и наситеносини очи. По мнението на Трон обаче Рудолф се възползваше от жените. Използваше ги.

— Както казах, само щях…

— Давам ти последен шанс — извика Трон. — Не си дошъл тук в непрогледната нощ, за да изразиш съчувствието си. Не ми разправяй врели-некипели! Защо си тук?

— Мислех — подхвана Рудолф Фюр безпомощно, все едно търсеше думите, докато погледът му се луташе безцелно из градината. Накрая се престраши: — Мислех да те питам дали не бих могъл да потърся някои важни документи, които Вибеке е взела от офиса. Трябваше да ги върне в понеделник след убийството. Имам предвид…

— Стига, бе!

Трон се засмя с висок, безрадостен смях.

— Ти да не би да си толкова… тъп? Или безнадеждно глупав?

Отново се засмя, почти отчаяно.

— Полицията прибра всички документи. Нищо ли не разбираш? Нямаш ли представа какво се случва, когато убият някого? А?

Направи крачка напред и спря на стълбищната площадка. Посуети се малко, издиша дълбоко и го посъветва:

— Говори с полицията. Чао.

Рудолф взе стълбите наведнъж и Трон не успя да затвори вратата. Стъпил здраво на прага, неканеният гост блокира отвора между вратата и рамката й с крак. Трон погледна надолу, изненада се от обзелата го ярост и натисна с всичка сила.

— Ау! По дяволите, Трон! Слушай! Слушай… Ау!

— Махни си крака — каза Трон и открехна за миг.

— А компютърът ми? — Рудолф пъхна крака си още по-навътре. — А и…

Трон Арнесен не помръдна и на милиметър. Държеше бравата с две ръце.

— Скоро ще ти счупя крака — предупреди съвсем спокойно той. — Махай се.

— Документите ми трябват. И компютърът ми.

— Лъжеш. Компютърът си беше неин. Аз й го дадох.

— А другият, онзи…

— Нямаше друг.

— Но…

Трон вложи цялата си сила и натисна вратата.

— Ау! Ау, ау, ау! А и беше взела една книга назаем!

Кракът му вече беше силно извит. Трон се втренчи в черния ботуш. Вратата се беше врязала в кожата до глезена.

— Коя книга? — попита той, без да вдига поглед.

— Последната на Бенке — простена Рудолф.

Това поне беше вярно. Трон случайно видя екслибриса и леко се изненада, че двамата си разменят книги.

— Няма я — отговори той.

— Как я няма?

— По дяволите, Рудолф! Книгата я няма и точно сега това е най-малкият ми проблем. Както и твоят. Купи я с меки корици.

— Престани!

Трон пак пооткрехна вратата. Рудолф Фюр издърпа крака си и нададе жален стон, свивайки го внимателно в коляното, за да го раздвижи.

— Чао тогава — махна вяло той.

Слезе надолу по стълбата, куцайки. Трон остана на мястото си. Загледан след него, проследи как на няколко пъти щеше да падне по чакълената пътека към портата, докато се тътреше към улицата. Рудолф Фюр изглеждаше жалък, въпреки широките си рамене и скъпото палто от камилска вълна. Колата му не се виждаше наблизо. Трон едва различи на върха на хълма покрива й като сребърна плоча под светлината на лампата. За момент изпита съчувствие към човека. Не знаеше защо.

— Жалък тип — рече си той и усети, че вече не го е страх да бъде сам.

* * *

Рудолф Фюр остана в колата си. По едно време започна да ръми. Наоколо цареше тишина. Кракът го болеше силно. Не смееше да си свали ботуша да провери какви са пораженията, защото се страхуваше, че ще се окаже невъзможно да го обуе отново. Беше уплашен как изобщо ще кара. Колебливо натисна съединителя. За щастие, болката се понасяше.

В най-добрия случай нищо няма да се случи.

Документите се намират в полицията. Нямаше какво да намерят. Не търсят това.

Рудолф Фюр даже се колебаеше дали съдържат съществени факти. Вибеке така и не му каза какво знае. Правеше намеци, отправяше неясни заплахи. Значи все пак има вероятност да е открила това-онова.

Пристигна тук с надежда да завари къщата празна. Ала тъкмо сега цялото начинание му се стори абсурдно. Не възнамеряваше да влиза с взлом. Нито се облече, нито се екипира подходящо за такава цел. Надяваше се по-скоро на спокоен разговор. И Трон да му даде каквото поиска, без да задава въпроси. Така щеше да сложи точка и цялата потискаща и скапана история да приключи веднъж завинаги.

Усещаше очите си изморени и сухи от недоспиване.

Не знаеше, че е възможно от страх да изпитваш физическа болка.

Вероятно просто блъфира.

„Не, разбира се“, помисли си той.

Кракът му постепенно се влошаваше. Прасецът му трепереше от леки спазми. Ядосано избърса капките по предното стъкло и стартира двигателя.

В най-добрия случай нищо няма да се случи.

* * *

Трите нещастни заседания най-сетне приключиха. Ингвар Стубьо се тръшна на стола в кабинета си и унило погледна купчините нова поща. Бързо прехвърли писмата и бележките. Нищо не се оказа спешно. Пясъчният часовник стоеше опасно близо до ръба на бюрото му. Внимателно го бутна по-навътре, на по-сигурно място. Песъчинките образуваха сребриста пирамида в долната част. Започнаха да падат все повече и все по-бързо.

Времето, с което разполагаха, скоро щеше да изтече.

С всеки ден това ставаше все по-ясно. Никой не казваше нищо. Около тях още витаеше духът на престорената увереност. Без прекалено много протести продължаваха да приемат за изпълнение задачи в извънработно време, но с намалял ентусиазъм. Сред много от следователите все още се забелязваха и изблици на оптимизъм. Въпреки всичко всеки ден откриваха нещо ново, колкото и незначително да се оказваше то впоследствие.

Но нямаше начин това да продължи дълго.

„Три седмици или някъде там“, помисли си Ингвар. Появеше ли се, недоволството бързо щеше да се разпространи. Познаваше процеса от предишни случаи, когато не успяваха да намерят неоспорими доказателства. Днес се навършваха точно четири седмици от убийството на Фиона Хеле. След двадесет и осем дена интензивно разследване се очакваше да имат поне очертанията на възможен заподозрян, нещо, което да ги насочва към извършителя — намек, евентуална посока.

Папките върху бюрото на Ингвар Стубьо не съдържаха нищо подобно. На хората скоро щеше да им омръзне. За съжаление, неуспехът в разследването се разпростираше и върху новия случай. Въпреки многократните предупреждения, сякаш всички смятаха, че Вибеке Хайнербак е пратена на оня свят от убиеца на Фиона Хеле, който чисто и просто се измъкна, без да го хванат.

Не се очертаваше да приключат случаите. Не, естествено. И съвсем скоро мърморенето за използването на ресурси, липсата на резултати и натоварващата допълнителна работа щяха да преминат в остри протести. Всички знаеха това, което никой не искаше да изрече на глас — с всеки изминал час разкриването на убийствата се отдалечаваше. Централата на Криминалната полиция вероятно разполагаше с най-мотивирания персонал в страната. Без съмнение бяха най-компетентните в Норвегия. Затова всички следователи, ангажирани в двата случая, разбираха болезнено ясно каква е тъжната връзка между изтичането на времето и разрешаването им.

На Ингвар страшно много му се пушеше пура.

Вдигна телефона и избра номера, надраскан върху бележка най-отдолу на дъската за съобщения.

Желанието да запуши беше по-силно от всякога.

— Бернт Хеле? Ингвар Стубьо на телефона. От Крипо.

— Здравейте — прозвуча глас от другата страна.

Замълчаха.

— Надявам се всичко да е наред, доколкото е възможно предвид обстоятелствата — започна Ингвар.

— Ами да.

Отново мълчание.

— Обаждам се по един въпрос, с който няма да ви досаждам прекалено дълго — обясни Ингвар, натискайки копчето за високоговорителя; остави телефонната слушалка настрана и се хвана за горния джоб на ризата. — Дреболия всъщност.

Чу се пращене и силно покашляне.

— Питайте — дойде най-после отговорът. — За какво става въпрос?

Металната обвивка на пурата се беше вдлъбнала.

— Не съм сигурен дали е от значение — подхвана Ингвар, опитвайки се да си припомни откога я носи със себе си. — Но дали си спомняте нещо за… Фиона ходила ли е някъде като ученичка на разменни начала?

— Ученичка на разменни начала?

— Да. Разбирате ли, програми, които…

— Знам какво означава ученик на разменни начала — прекъсна го Бернт Хеле уморено и отново се покашля. — Фиона не е ходила в чужбина по онова време. Сигурен съм. Е, не я познавах особено добре тогава. Тя учеше в гимназията, аз в техникум. Знаете…

Ингвар знаеше.

Освен това се чувстваше като идиот. Ако беше изчакал да се обади на следващия ден, щеше да е наясно защо всъщност го прави. Но Ингер Йохане настоя.

Нежно извади пурата от алуминиевата опаковка.

— Да — съгласи се той. — А и ако наистина е била на обмен в чужбина, вероятно щяхте да го обсъждате по-късно.

— Естествено, иска ли питане.

На рафта зад Ингвар лежеше миниатюрна сребърна гилотина. От изщракването, когато подготви пурата, устата му се изпълни със слюнка. Щракна газовата запалка и бавно завъртя пурата над пламъка.

— Въобще не е ходила в чужбина, така ли? — поиска да се увери той. — Не е посещавала езиков курс в Англия? През лятната ваканция, например? Или да е прекарвала дълга почивка на гости при приятел или роднина в чужбина?

— Не… Слушайте…

Но във високоговорителя зловещо прозвуча силна кашлица.

— Извинете — изгъгна Бернт Хеле.

Пурата се оказа по-хубава, отколкото Ингвар си представяше. Димът лежеше син и сух на езика, не прекалено горещ. Миризмата ухаеше остро. Бернт Хеле продължи:

— Е, не знам какво е правила Фиона по време на гимназията, не и в подробности. Както вече отбелязах, тогава не излизахме заедно. Срещнахме се малко по-късно, след…

Последва силно кихане.

— Извинете.

— Няма нищо. Най-добре си легнете.

— Имам работа, а и малка дъщеря, която току-що загуби майка си. Нямам време да си лягам.

— Тогава се извинявам. Неудобно ми е да ви задържам повече. Оздравявайте бързо — пожела му Ингвар.

Затвори телефона. Нежна, светлосива мъгла започна да изпълва постепенно стаята. Пушеше бавно. Едно дръпване на половин минута му позволяваше да усеща вкуса и същевременно пурата да не се затопля.

Едва ли някога ще успее да ги откаже напълно. Само правеше паузи — дълги периоди без удоволствието от добра пура, от вкуса на пипер и катран, с оттенък на сладко какао. Зачуди се дали през някоя и друга петъчна вечер малко мъжествен аромат наистина би навредил на децата. Кубинските пури са най-хубавите, естествено, но харесваше и меките от Суматра, особено след петъчна вечеря с коняк, а още по-добре с калвадос.

Това време отмина.

Поглади долната си устна с показалец. Пурата беше малко суха след седмици стоене в горния джоб на ризата му. Няма значение. Вече се чувстваше по-спокоен, облегна се назад в стола и направи три идеални димни кръгчета, които се понесоха бавно към тавана и изчезнаха.

— Нали днес щеше да се прибираш рано?

Краката на Ингвар, кръстосани върху писалището, се удариха в пода.

— Колко е часът? — попита той и грижливо изгаси пурата в чаша с остатъци от кафе.

— Два и половина.

— По дяволите!

— Смърди още от другия край на коридора — отбеляза Сигмюн Барли и неодобрително подуши въздуха. — Шефът много ще се ядоса, Ингвар. Не чѐте ли новия циркуляр за…

— Да. Трябва да бягам.

Дръпна закачалката към себе си и я наклони, за да свали палтото си.

— Вече трябваше да съм вкъщи — промъкна се той край Сигмюн, без да я изправи. — Прекалено късно тръгвам.

— Почакай — извика Сигмюн.

Ингвар се позабави и спря, опитвайки се да си напъха ръката в обърнатия ръкав.

— Това пристигна току-що — Сигмюн му подаде един плик.

Засмя се. Търпеливо, все едно помагаше на твърдоглаво, преждевременно израсло дете от детска градина, оправи ръкава, хвана палтото за яката и го подаде на Ингвар да го облече.

— Ето — тикна той плика под носа на колегата си. — Било спешно.

— Ще видим. Бърза доставка.

По лицето на Ингвар пробяга усмивка, сложи плика в джоба си и се затича. Сигмюн усещаше как подът се тресе под всяка негова крачка.

— Някой ден ще си навлечеш проблеми с това разнасяне на документи насам-натам — предупреди го той с не много висок глас. — Не е хубаво така.

След Ингвар Стубьо още се носеше кисела и неприятна миризма на пура.

* * *

Вегар Крог пиеше вкиснала бира и се чувстваше щастлив.

Нещо изглежда не беше наред с крана за наливна бира в „Кома“, единственият приличен ресторант в комплекса „Грюнерльока“. Пяната беше рядка. Следобедната светлина проникваше през бирата със стайна температура. Златистокафяви отражения играеха по масата пред него; усмихна се широко, преди да отпие.

Каскадата с бънджи скока отиде по дяволите.

До средата на падането лентата беше супер. Тогава Вегар Крог изчезваше от картината. Обективът се обръщаше леко към небето, улавяше един кран, накланяше се към хълма и внезапно, за част от секундата, човек зърваше Крог, дръпнат обратно нагоре от въжето. Точно над камерата. На останалата част от лентата се виждаха пръст, камъни и строителни материали, чуваха се сирените и задъханото дишане на фотографа, полагащ максимални усилия да изчезне от местопрестъплението. Това сега нямаше значение.

Поканата пристигна вчера.

Вегар Крог отдавна се надяваше и чакаше. Понякога изпитваше абсолютна сигурност. Ще дойде. Мислеше за поканата вечер. Непосредствено преди да заспи, си представяше красива картичка с монограм и неговото име, изписано чисто и красиво.

Ето че дойде. С треперещи ръце отвори дебелия, твърд плик с цвят на яйце. Картичката се оказа точно такава, каквато си я представяше. Мечтаната картичка се озова в пощенската му кутия, когато най-много имаше нужда от нея.

Вегар Крог най-после беше пристигнал.

Най-накрая можеше да се смята за един от тези, които значеха нещо. Отсега нататък щеше да е един от тях. Един от избраните, които отговарят „Без коментар“, когато клюкарската преса му звъни и досажда, както прави с всички други приятели на престолонаследника и жена му.

— Ще ми досаждат — промърмори Вегар Крог и удави еуфоричната си усмивка в чашата с бира.

Кралските деца в Швеция се заобикалят с церемониални фокуси, стара аристокрация и декадентство. В Норвегия нещата стоят по различен начин. В Норвегия културата има значение. Музика. Литература. Изкуство.

Преди шест години за пръв път почерпи един денди с очи като на кученце и женствени дрехи. Момчето седеше в един ъгъл и привличаше жените към себе си. Вегар, пиян до козирката, запазваше усета си за това, какво харесват жените. Другият му благодари учтиво, заприказваха се, а след малко някаква брюнетка клъвна и Вегар си тръгна с нея.

От време на време се засичаха. Пиеха по чашка. Споделяха истории. До преди две години, когато кръгът на познатите се прочисти и по очевидни причини изгониха Вегар от шоуто.

„Скок с бънджи“ навярно е направила добро впечатление.

Бе надписал и изпратил един екземпляр. Досега, осем дена след издаването, книгата не беше удостоена с нито една рецензия. Да, но стигна до най-важния критик.

От един бънджи скачаш на друг. Осмелявай се!

Твой приятел, Вегар

Отне му час да го формулира. Не биваше да насилва нещата прекалено много.

Вегар Крог изпи остатъците от бирата на една изключително доволна глътка. Алкохолът най-после оказваше въздействие.

Облекло: Делнично и елегантно, пишеше в поканата.

Налага се да преглътне гордостта си и да поиска пари назаем от майка си.

Този път едва ли ще му се сърди.

* * *

— Нали този Стубьо бил готин!

Бор Арнесен се наведе над масата и окуражително плесна брат си по ръката. После се почеса по главата и се втурна да спасява лист салата от удавяне в соса на дъното на стъклена купа.

— Не е особено умно да лъжеш полицията, Трон.

Трон мълчеше. Гледаше пред себе си, без да вижда. Чинията му стоеше наполовина празна. Побутна остатъците — месо и печени картофи. Отегчено взе една аспержа с пръсти, пъхна я в устата си и бавно започна да дъвче, без да преглъща.

— Ало! Земята вика Трон! Приличаш на крава.

Бор размаха ръка пред лицето на брат си.

— Много по-лошо ще е, ако сами разберат — настоя той. — Всъщност е доста странно, че не са…

— Не загряваш ли — тросна му се Трон, — не мога да кажа на Стубьо нищо за това. Първо, прецаквам собственото си алиби. Второ, затънал съм в говна дотук…

Ръката му агресивно посочи над челото.

— … само защото съм излъгал. Направо ще ме окошарят, Бор. Направо ще ме тикнат зад решетките.

— Но нали знаели, че си невинен. Нали този Стубьо казал, че първо теб зачеркнал от списъка си. Каза, че…

— Казах! Какво значение има какво съм казал!

Удари с юмруци по масата. По лицето му си личеше, че се опитва да запази самообладание; долната му устна трепереше, ноздрите се разшириха, а очите му щяха да изхвръкнат от орбитите. Бутна чинията встрани, после я дръпна към себе си, сложи ножа върху вилицата и започна да сгъва салфетката, докато вече нямаше повече накъде.

Бор мълчеше. Тежката и мазна миризма на печено в кухнята придаваше сладникав привкус на тревогата на брат му. Никога не бе виждал Трон такъв. Откакто го помнеше, беше страхопъзльо. Притесняваше се за всичко. Мамино синче. В редките случаи, когато се удряше, хленчеше.

Но сега не проявяваше нито притеснение, нито нервност.

Брат му бе уплашен до смърт. Продължаваше да преживя несъзнателно парчето аспержа.

— Ей — подвикна Бор приятелски и отново го удари леко. — Никой не вярва сериозно, че си убил Вибеке. По дяволите, та тя беше Жената! Красива, момиче с пари, къща и прочее. Не можеш ли просто… Ей! Трон!

Щракна уморено с пръсти.

— Слушай, де!

— Слушам.

— Изплюй камъчето.

Трон плю. Сивкавозелена неравна буца падна с плясък в чинията.

— Имай ми доверие, Трон.

Не последва никаква реакция.

— Аз съм ти брат, Трон.

Отново мълчание.

— По дяволите!

Бор стана рязко, прекатурвайки стола. Облегалката се удари с трясък във вратата на шкафа и одраска боята. Объркан, опипа зеленото петно, появило се по бялата повърхност.

— Ще го оправя — обеща той вяло. — Някой път ще го боядисам.

Дори сега брат му не реагира. Само прокара длан по очите си.

— Какво прави през тези часове? — попита Бор. — Защо не споделиш поне с мен? А? Със собствения си брат, по дяволите!

— Беше час и половина.

— Както и да е.

— Каза часовете. Не бяха часове, а час и половина. Само час и половина.

Трон Арнесен съумя да забрави тази подробност страшно бързо. Стана по-лесно, отколкото си мислеше. Озадачаващо лесно. На път за вкъщи целият епизод излетя от главата му. В седем без двадесет в събота сутринта на седми февруари таксито, което го откарваше от автобусната спирка до вкъщи, спря в края на пътя, за да може той да повърне. Опита да се концентрира върху повръщаното върху снега. Наведен, с ръце на коленете, различи неразграден фъстък насред червеното от виното; видя късчета месо около него и повърна още веднъж. Шофьорът на таксито извика нетърпеливо. Трон не помръдна. „За последен път“, помисли си неясно. Не откъсваше очи от собственото си повръщано — отвратителни остатъци от всичко, изядено предния ден. Но вече беше свършило. Нямаше го. Край.

Никога повече.

Поостърга снега с върха на ботуша си — искаше да покрие мръсотията, но загуби равновесие. Шофьорът на таксито му помогна да се качи в колата. Закара го до вкъщи. И Трон забрави всичко, а онова беше за абсолютно последен път.

После никой не го попита нищо.

С течение на вечерта ергенското парти, от което той най-сетне се измъкна, излезе извън всякакъв контрол. В шест часа в петък вечерта деветнадесет млади мъже, всичките в изгладени смокинги, се озоваха в центъра на града. Там срещнаха играчите от футболния отбор на Бор, облечени в мръсни червени якета и горди с извоюваната победа, която искаха да отпразнуват. Компанията получи подкрепление. Десет-дванадесет колеги на Бор цъфнаха към осем часа в разгара на лудешкото хрумване на младоженеца да продава целувки с език по петдесет крони парчето в една будка на улица „Карл Юхан“. Към десет и половина Бор изпелтечи, че Трон трябва да го придружи до тоалетната, за да му помогне да се облекчи. Междувременно ергенското парти се превърна в много пияна, случайно събрана, шумна тълпа — футболисти от отбора „Шайд“, икономисти от „Теленор“^[1], играчи на боулинг от град Хоксунд, присъединили се към девет часа, и неколцина никому непознати пиячи на бира.

„Вероятно над петдесет човека“, помисли си Трон.

И никой не забеляза нищо.

Никой не каза на полицията нещо по-различно от показанията на Трон: от шест часа вечерта в петък е бил на ергенско парти с брат си, а в събота сутринта някой го е качил на първия автобус за Льоренскуг.

Всички повтаряха едно и също. Всичко беше забравено.

— Как се сети за това? — попита накрая той.

— Защо не ми кажеш къде беше, де?

Брат му губеше търпение. По-малкото братче настояваше с хленчещия, умоляващ и дразнещ глас, познат на Трон от детството.

— Как се сети за това и защо ми го изтърсваш сега?

Въпреки всичко той е по-големият.

— С всички драматични… Мислех си за други неща. Но сега, когато… Ти просто си тръгна! Търсих те. Когато ходих до тоалетната, ти ми помогна. Помниш ли?

Трон не кимна. Мълчеше.

— Сигурно единствено ти не беше пиян до козирката. Исках да взема пари назаем. Похарчих над три хиляди крони. Май черпих всички. Теб те нямаше. Не можах да те намеря.

— Пита ли някого къде съм?

— Всички непрекъснато питаха къде се намира някой! Не помниш ли? Мястото беше почти изцяло наше. Хаос с повишен градус.

Усмихна се широко, но бързо се сепна.

— Видях те отново в дванадесет и три минути. Знам го точно, защото направи як трик с часовника си, дето получи от…

— Часовникът ми? Аз не носех часовника си.

— Напротив. Престани да се правиш на ударен. Стоеше на бара и щеше да засичаш времето на бирената щафета с това чудовище на ръката.

На Трон му стана топло. Още по-топло. Усещаше миризмата на собственото си тяло, спарена и кисела. Искаше да иде до тоалетната, но колената му отказваха да се подчинят.

„Защо си признах? — помисли си той. — Защо просто не отрекох? Бор беше пиян до козирката. Сигурно греши. Бърка часа. Там имаше толкова много хора. Всички потвърдиха, че съм се мотал наоколо и съм пил. Бил съм там. Трябваше да отрека. Имах възможност да отрека. Ще отричам.“

— Грешиш — натърти той и хвана ръба на масата с две ръце. — Не съм изчезвал. Ти задряма в тоалетната. Нямам представа колко дълго…

— Какво говориш, по дяволите? Много добре знам кога съм задрямвал! Прибрах се чак в осем часа сутринта, доста пиян наистина, но не чак толкова, че да не забележа…

Трон вече не го сдържаше на стола. Стана, пое си дълбоко въздух, изпъчи гърди, отметна раменете си назад. Той е по-големият брат. И по-високият, почти десет сантиметра по-висок от брат си.

— Трябва да пикая — обяви той рязко.

— Аха?

— Ти си ми брат. Ние сме братя.

— Аха — повтори Бор с учуден, леко изнервен израз, сякаш Трон прахосваше енергията си да му обяснява, че Земята е кръгла и се върти около Слънцето. — И?

— Грешиш. Бях там през цялото време.

— За кръгъл идиот ли ме взимаш?

Заобиколи масата и застана пред Трон. Стисна ръце в юмруци. Бор беше по-нисък, но много по-силен. Само един пръст въздух разделяше лицата им.

— Преди десет минути сам си призна — изсъска той и присви очи. Трон усети пръски от слюнка по кожата си.

— Нищо не съм признавал.

— Оплакваше се, че не можеш да кажеш нищо на Стубьо; че си излъгал. Това не е ли признание, а?

— Спешно трябва да пикая.

— Признай.

Бор удари брат си силно с юмрук по рамото.

— Признай.

Внезапно и изненадващо Трон го сграбчи през кръста. Бор се опита да запази равновесие, вкопчи се в ризата на брат си с лявата ръка, докато търсеше опора с дясната. Опита се да направи крачка назад, но прекалено късно разбра, че кракът на Трон го блокира. Прекатуриха се. Бор повлече със себе си шнура на кухненския робот. Зървайки тежката машина, машинално изви глава. Стоманеният ръб одра ухото му. Извика и понечи да вдигне ръка, за да провери колко сериозна е раната. Ръцете му се оказаха затиснати. Можеше да движи само главата си; въртеше я напред-назад и виеше.

Трон го удари.

Затиснал с колена ръцете на брат си, удряше.

Затвори очи и го наби.

В един момент силите му го изоставиха и той бързо се изправи. Прокара пръсти през косата си; направо не му се вярваше, че това се е случило, и искаше да се отърси от случката. Бор цивреше. От ухото му течеше кръв. Едното му око се подуваше. Горната му устна беше разцепена. Ризата — скъсана. Слабините му бяха подгизнали, върху сиво-кафявия плат имаше тъмно петно с формата на пеперуда.

— Изпикал си се върху мен — измънка Бор и се хвана за ухото. — Изпикал си се върху мен, по дяволите!

Обзет от колебания дали няма нещо счупено, седна сковано. Погледна окървавената си ръка и отново си докосна ухото.

— Няма ли го? — попита с дрезгав глас, пръскайки червена слюнката. — Изгубих ли ухото си, Трон?

Брат му клекна и разгледа раната.

— Не. Имаш грозна рана, но ухото си е цяло.

Бор започна да се смее. Първоначално Трон си помисли, че плаче. Но брат му се смееше, смееше се толкова силно, че в очите му се появиха сълзи; държеше се за коленете си и се заливаше от смях, докато плюеше още кръв.

— Какво ти е, по дяволите? — простена той. — Досега не си ме бил. Никога не си могъл да ме надвиеш. Бил ли си се някога въобще?

— Ето — подаде му ръка Трон.

— Чакай. Всичко ме боли. Трябва сам.

Минаха няколко минути, докато се изправи на крака. Трон стоеше объркано и го наблюдаваше с отпуснати край тялото ръце. Почеса се несигурно по бедрото.

— Това, дето се изпика върху мен, беше гадно — промърмори Бор и внимателно поклати крак. — Освен това все още имаш желязно алиби.

— Моля?

— Час и половина — уточни Бор и колебливо докосна един преден зъб с пръст.

— Какво?

— Готов съм да се закълна в Библията, че в десет и половина и около полунощ си бил в центъра на Осло. За това време не можеш да дойдеш дотук и да се върнеш. Не и незабелязано, във всеки случай.

— А ако съм взел такси.

— Шофьорът отдавна щеше да те е издал.

— Не пречи аз да съм карал.

— Колата ти беше при мама и татко. Всички го знаят, нали ни взеха оттам.

— Може да съм откраднал някоя.

— Дявол да го вземе това ухо — изруга Бор и отново натисна ухото си, докато се опитваше да раздвижи едното си рамо. — Ужасно боли. Трябва ли да се зашие?

Трон се наведе към него.

— Най-вероятно. Ще те закарам до болницата.

— Още имаш алиби, Трон.

— Да. Бях в ресторант „Смюге“. Цяла вечер.

Бор внимателно захапа разцепената си устна.

— Добре — съгласи се той и кимна.

Спогледаха се. „Все едно да се погледнеш в очите“, помисли Трон, вперил поглед в брат си — пребит и окървавен. Същото леко накривено ляво око. Зелените точици в синьото. Монголоидната гънка в ъгъла на окото — майка им разправяше, че много рядко се срещало в Норвегия. Дори веждите им, толкова светли, че челото изглеждаше голо, бяха еднакви. Преби брат си почти до смърт. И не разбираше защо. Още по-малко разбираше как го е сторил: Бор беше по-силен, по-пъргав и по-смел.

— Добре — повтори Бор и прокара длан под носа си. — Бил си в „Смюге“. Цяла вечер. Чудесно.

Куцайки, тръгна към вратата.

— Ще те оставя на мира — подхвърли той и спря. — Но…

Обърна се наполовина и си пое дъх.

— Никой не би повярвал, че си убил Вибеке, Трон. Най-добре е да кажеш всичко на полицията. Ще дойда с теб, ако искаш.

— Бях в „Смюге“ цяла вечер — повтори твърдо Трон. — Така че няма нужда.

Бор сви рамене и продължи, куцайки.

Отиваше към спалнята, за да задигне най-скъпия панталон на Трон. Тересе, годеницата му, щеше да се погрижи да закърпи неговия. Най-хубавият панталон беше най-малкото, което заслужаваше.

— Здравата ме опердаши — промърмори той, впечатлен.

* * *

Посещението при Ивон Кнутсен се превърна в пълен провал. Предупредиха Ингер Йохане още в коридора. Една медицинска сестра й прошепна, че тежко болната жена отпраща повечето хора. Само зетят и внучката винаги били добре дошли.

Жената в бяло имаше право. Ивон Кнутсен се затвори в себе си още с влизането й в стаята. Лежеше сковано в леглото, сложено по средата на иначе почти празното помещение. На едната стена висеше закачена накриво избледняла литография в повредена рамка. До леглото имаше обикновен стол. Яркото зимно слънце, заслепявало в колата Ингер Йохане през последните километри до клиниката, тук представляваше само матов диск над хоризонта зад набразденото от мръсни вадички стъкло на прозореца. Ивон Кнутсен повтаряше единствено „Моля ви, вървете си“, накрая извърна глава и видимо заспа.

— Много съжалявам — утешително я потупа по рамото сестрата на излизане от стаята, все едно майката на Ингер Йохане лежеше неподвижно там и очакваше смъртта.

На всичкото отгоре на връщане към къщи също възникнаха проблеми. На магистрала Е18 по пътя за Осло спука гума. Докато намери отбивка, за да спре, гумата заприлича на салата. Дъждът валеше като из ведро, подгизна още преди да успее да постави крика.

Прибра се вкъщи с един час по-късно от предвиденото.

— Множествената склероза е ужасна болест — промърмори тя. Облечена в анцуг с полузаспалата Рагнхилд на гърдите си, нагласи внимателно възглавничката за кърмене.

— Ти смяташ всички болести за ужасни — отбеляза Ингвар.

— Не е вярно.

— Напротив.

Сложи супена лъжица мед в чая й и дълго бърка.

— Пий. С джинджифил е. Ще помогне.

— Много е горещ. Ами ако Рагнхилд помръдне и го разсипя върху…

— Ето — пресегна се той и взе бебето. — Вече е сита. Пий, за да не се разболееш. Малко алкохол в чая, може би?

— Не, благодаря. Наистина беше ужасно.

— Съгласен съм. Говорих с нея точно след убийството.

Ингер Йохане вдигна чашата към устата си.

— Разказвай — подкани я Ингвар и седна срещу нея на дивана.

Тя сви крака под себе си и сложи възглавничката зад кръста си.

— Фиона има две деца — подхвана тя.

— Фиона има… Тя има една дъщеря.

— Да. Но със сигурност е родила две деца.

Рагнхилд се оригна. Ингвар я постави на рамото си. Погали гръбчето й.

— Нищо не разбирам.

— И аз — кимна Ингер Йохане. — Засега.

Протегна се към последните документи, които той й даде, когато се прибра подгизнала и кисела вкъщи. Най-долният лист още беше влажен.

— В епикризата, засягаща бременността на Фиона, навсякъде пише, че ражда за пръв път. Уверявам те…

Тя хвърли документите на масата и се опита да се настани по-удобно.

— Лекар или акушерка лесно ще прецени дали една жена вече е раждала. Чисто рутинно. Въпреки това в документите не пише нищо такова, Фиорела е родена с планирано цезарово сечение. Доколкото схващам от болничната документация, Фиона е имала фобия от раждането и лекарите са го приели насериозно. Определили са дата за цезаровото сечение, но не откривам други причини за процедурата, освен чисто психическите.

— Но…

Ингвар постави Рагнхилд в люлката, отново донесена във всекидневната, и внимателно започна да я люлее.

— Не разбирам — повтори той.

— Не е толкова странно. Всички смятат Фиорела за единственото дете на Фиона. Лекарите също, а би трябвало да знаят, че не е така.

— Но ти — подхвърли Ингвар иронично, — знаеш повече от всички.

— Не аз. Патологът.

Отиде до кухнята и се върна с каната с чая в едната ръка и доклада от аутопсията в другата.

— Perianal rupture — прочете на глас.

— Което значи?

— Помисли.

— Мисля. Какво значи?

— Чуй думата — подкани го тя, сипвайки си още чай, а после му добави мед. — Ще настина. Започни с „anal“.

— Престани. Да не би някой да ражда през задника! Обясни ми за какво става въпрос! Как можеш да…

— Перинеум — прекъсна го тя — е медицинският термин за частта от тялото между вагината и ануса. Перианална руптура е нараняване по време на раждане, разкъсване от…

— Спри — извика той и направи гримаса. — Разбирам. Но защо, по дяволите, не сме забелязали това? Ако си е било там толкова…

Раздразнено се облегна на масата, грабна доклада от аутопсията и започна да прелиства.

— Просто не сте го разбрали — успокои го Ингер Йохане. — Чисто и просто не сте си го превели. Били сте отклонени от факта, че няма следи от сексуално насилие и така…

— Не сме си го превели — избухна Ингвар. — Не сме си го превели?

— Не сте само вие. В случая Кнутби се е стигнало дотам шведската полиция да приключи случай за евентуално убийство, защото нямали представа какво означава „токсично количество“. Не четеш ли вестници?

— Предпочитам да не ги чета — промърмори той и трескаво заразлиства, без да открие каквото търсеше. — А новите… А болничната история?

Показалецът му потупа документите.

— Защо ще лъжат лекарите? Документите фалшиви ли са?

— Най-вероятно не. Звънях на Евен, братовчед ми. Лекарят, когото срещна…

— Спомням си Евен. Какво каза той?

Ингвар седна на дивана срещу нея.

— Към епикризата не се прилага информация, която се отнася към случая, само по една причина, макар че е съвсем лесно лекар или акушерка да констатират цялата истина — обясни му Ингер Йохане.

— А причината е?

— Ако е в ущърб на пациента. В ущърб — точно така се изрази Евен. И то значителен, доколкото разбрах.

Поседяха мълчаливо. Ингвар се почеса по врата. Пак му се пушеше пура. Преглътна и се загледа невиждащо през прозореца.

Дъждът почукваше по стъклото. Отвън бе спряла кола. „Младежи“, помисли си той. Моторът бръмчеше ли, бръмчеше. Някой извика, друг се засмя. Затръшна се врата, колата изтрополи нагоре по уличката и изчезна.

Рагнхилд спеше дълбоко. Джак дойде тихо от коридора. За момент остана неподвижен, с глава наведена настрани и вдигнати уши, сякаш не му се вярваше колко е тихо. Отпусна муцуна в скута на Ингвар. Лапата му одраска крака на господаря му.

— Не на дивана — промърмори Ингвар. — Легни на пода. Бягай!

Кучето сви рамене. Ловко пропълзя под масата и скочи на другия диван до Ингер Йохане.

— Такова нараняване получава ли се от изнасилване или нещо подобно? — попита Ингвар, без да коментира снизходителното й отношение към мръсножълтия звяр.

— Ингвар.

— Но…

— Представи си; едно раждане. Бебешка глава. Защо мислиш бръснат жените?

Ингвар си запуши ушите.

— Отговорът е не — отсече Ингер Йохане. — Никакво изнасилване.

— Но — опита Ингвар наново и преглътна. — Нямаше ли мъжът… Бернт не би ли го забелязал, когато…

— Не. Не и според Евен, във всеки случай. Не е задължително. Нито по време на секс… нито по време на друго забавление.

Той се усмихна.

— Странно.

Тя отвърна на усмивката му.

— Но е така.

Джак изръмжа насън.

— Следователно — Ингвар отново стана и поглади с пръсти брадичката си — можем да констатираме, че Фиона Хеле е била бременна два пъти. При раждането на първото дете е получила жестоко разкъсване. Най-вероятно се е случило много отдавна, защото по нищо не личи Бернт Хеле да знае нещо за това дете. Или пък някой друг. Фиона се е изказвала публично за щастието да роди за пръв път късно. Не би се осмелила да го направи, ако някой друг е в курса на нещата…

Отиде до прозореца. Изпод рамката духаше. Прокара ръка по перваза.

— Вее направо през стената, по дяволите — промърмори той. — Трябва да се погрижим за това скоро. Надали е добре за децата.

— Малко течение освежава въздуха вътре — махна с ръка Ингер Йохане. — Продължавай.

— Не…

Отвори прозореца и зачовърка стария маджун, докато почти го свали.

— Не допускам Бернт да лъже — сподели той бавно и се обърна към нея. — По време на цялото разследване се държа адекватно. Въпреки че сигурно му е омръзнало да му задаваме въпроси, чиито отговори не водят до никакъв резултат. Отговаря, сътрудничи, вдига телефона, идва при нас, когато го викаме. Изглежда буден, много интелигентен. Би разбрал от какво значение за нас е подобна информация. Нали?

Ингер Йохане сбърчи нос.

— Да. Положително би разбрал. При всички случаи изхождаме от хипотезата, че детето се е родило, преди двамата да се съберат. В такъв малък район клюките се разнасят бързо. Пък и те са се оженили твърде рано. Трудно ми е да си представя как двама добре адаптирани към живота, макар и млади, съпрузи ще прикрият една бременност. Всъщност отговорът на загадката идва от само себе си. Сигурно става дума за изключително нежелана бременност през много ранна възраст.

— Само не казвай кръвосмешение — предупреди я той. — Случаят няма нужда и от това.

— Не става дума за кръвосмешение. Бащата на Фиона е починал, когато е била на девет. Изключваме спокойно тази възраст. Но все пак трябва да е била на години, когато може да бъде изпратена сама за малко някъде, без да се вдига много шум. Фиона е била тийнейджърка през…

Устата й оформяше неми числа, докато изчисляваше.

— … края на седемдесетте — довърши тя. — През седемдесет и осма е била на шестнадесет.

— Толкова късно — разочарова се Ингвар. — Тогава не е било твърде голяма катастрофа да си непълнолетна майка.

— Ха — възкликна Ингер Йохане и завъртя очи. — Типичен мъж! От шестнадесетгодишна възраст се страхувах да не забременея, въпреки че беше средата на осемдесетте.

— Шестнадесет — повтори Ингвар. — Само на шестнадесет ли си…

— Забрави — ядоса се Ингер Йохане. — Няма ли да се концентрираш върху случая?

— Да. Но шестнадесет…

Седна и почеса Джак зад ухото.

— Фиона не е била в чужбина по онова време — отбеляза той. — Не за дълго, във всеки случай. Питах Бернт. Изхождам от идеята, че точно за това би трябвало се знае. Е, не всичките ми познати говорят много за обучението си в чужбина, но се съмнявам Фиона да си е мълчала за…

— Стига — спря го Ингер Йохане и се наведе към него.

Целуна го леко.

— Родило се е дете — обърна му внимание тя. — Не е задължително да е от значение за разследването. От друга страна, това неизбежно поражда асоциации с онова предаване…

— … което тя води няколко години с голям успех и висок рейтинг.

— Изоставени деца и скърбящи майки. Събирания и болезнено отхвърляне. Такива неща.

Джак вдигна глава. Наостри ухо. Къщата стенеше под напорите на силния вятър. Дъждът биеше по прозорците от юг. Ингер Йохане се наведе над Рагнхилд и зави по-плътно спокойно спящото дете. Стереоуредбата се включи и изключи сама няколко пъти. Лампата над масата присветна.

След това стана тъмно.

— По дяволите — изруга Ингвар.

— Рагнхилд — притесни се Ингер Йохане.

— Успокой се.

— Затова посетих Ивон Кнутсен — обади се в тъмното Ингер Йохане. — Тя знае какво е станало. Това е почти напълно сигурно.

— Вероятно — съгласи се Ингвар и запали кибритена клечка, от чиято светлина по лицето му заиграха трептящи сенки.

— Може би затова отказа да говори с мен — предположи Ингер Йохане. — Може би детето се е появило, може би…

— Много „може би“ станаха — прекъсна я той. — Спри за малко.

Най-накрая намери свещ.

Тя го следеше с поглед. Беше толкова пластичен въпреки размерите си. Стъпваше тежко, все едно иска да подчертае колко е голям. И въпреки всичко, докато стоеше клекнал в полумрака пред камината, където късаше вестници и извади дърва от металната кофа, за да запали огън, движенията му излъчваха непринудена лекота и впечатляваща мекота в солидното тяло.

Огънят се разгоря силно.

Тя плесна радостно с ръце и се усмихна.

— Ще сляза до мазето да взема още дърва — каза той и пъхна две сухи съчки между цепениците. — Кой знае колко време ще останем без ток. Къде е джобното фенерче?

Тя посочи към коридора и той излезе от стаята.

Пламъците пращяха приятно и хвърляха червено-жълти отблясъци върху стените. Ингер Йохане вече усещаше топлината по лицето си. Още веднъж оправи одеялото около дъщеря си и се зарадва, че Кристиане е при Исак. Върху облегалката на дивана лежеше вълнена завивка. Покри краката си, отпусна се назад и затвори очи.

Ингвар трябва да говори с лекаря, изродил Фиона. Или с акушерката. И двамата ще държат на обещанието си да запазят тайната, но накрая ще се предадат. Както винаги в такива случаи.

„Ще отнеме време“, прецени тя.

Ако наистина има жив поотраснал син или дъщеря на Фиона Хеле, за пръв път се доближаваха до нещо като следа. Съвсем бледа, разбира се, и вероятно не водеше наникъде. Той или тя няма да е първото дете в историята, родено в позор и осиновено от обич. Вероятно става дума за приспособил се към заобикалящата го среда двадесетинагодишен човек, студент или дърводелец, с волво и две малки деца. Не студенокръвен убиец, който търси отмъщение за отхвърляне от преди четвърт век.

Така или иначе Фиона е посрещнала смъртта с отрязан, разцепен език.

Детето на Фиона е голяма лъжа.

Намериха Вибеке Хайнербак, закована за стената.

Две жени. Два случая.

Едно незаконно дете.

Ингер Йохане рязко се изправи. Сънят вече я преборваше, отново я споходи усещането за дежа ву, неприятното усещане за важна мисъл, която не успява да задържи. Притисна Джак по-силно към себе си и зарови лице в козината му.

— Хайде да говорим за нещо друго — предложи тя, когато Ингвар се върна с наръч дърва.

Остави боровите цепеници до камината.

— Естествено — съгласи се и я целуна по главата. — Ще говорим за каквото искаш. Например че искам да си купя нов кон.

— Нов кон? Хиляди пъти ти повтарях — никакъв нов кон.

— Ще видим — засмя се Ингвар, докато отиваше към кухнята. — Кристиане е съгласна с мен. Сигурно и Рагнхилд. И Джак. Ставаме четирима срещу един.

Ингер Йохане искаше да се засмее в отговор, но още не я напускаше неприятното усещане, че я докосват остатъците след кратко преживяване на опасност.

— Забрави — махна тя. — Забрави за коня.