Ане Холт
Мотив за убийство (16)

Шестнадесета глава

Убиецът на знаменитости се превърна в чудовище.

Пресата, естествено, се поуспокои, когато убиецът на Фиона Хеле се оказа пациент на психиатрична клиника, а мнозина все пак разбираха мотива му. За момент, изглежда, и журналистите сметнаха, че става дума за заразяващ ефект. „Едва ли са серийни убийства — произнасяха се коментаторите, — по-скоро плашеща поредица от съвпадения на отделни, жестоки убийства.“ Относно самоубийството на Рудолф Фюр медиите проявиха изненадваща сдържаност — отразиха трагичната му смърт почти протоколно.

Ала намериха Ховар Стефансен убит и превърнат в мишена в собственото си малко вътрешно стрелбище и Норвегия отново полудя.

Психолозите се появиха отново на арената. Последваха ги частни детективи, чуждестранни водещи полицаи, изследователи и специалисти криминалисти. Експертите изразяваха мнения по вестниците и всички телевизионни канали. В рамките на един ден серийният убиец отново намери място в съзнанието на всички — някакво чудовище; безчувствен психопат. За два дена убиецът на знаменитости се превърна в митична фигура с черти, характерни само за мрачната готическа литература.

Кралското семейство замина в чужбина; не се знаеше кога ще се върне. Според слуховете охраната на Стуртинга се удвои, макар отговорникът по сигурността, изпъчен и сериозен, да отказа коментар по въпроса. Отменяха театрални премиери. Отлагаха за неопределено време планирани концерти. Отложиха дългоочакваната сватба между известен политик и видна икономистка само три дни преди датата. За есента — поясни лаконичният младоженец и увери, че любовта все още процъфтявала.

Обикновени хора, мнозина от тях никога невиждали името си във вестник или снимката си в цветно списание, хвърляха билети за кино в кошчето и решаваха да не излизат през уикенда. В атмосфера на шок и любопитство, страх и напрежение, злоба и искрено отчаяние хората предпочитаха да стоят с близките си.

Така се чувстваха по-сигурно.

През този четвъртък, четвърти март, Ингер Йохане Вик и Ингвар Стубьо също бяха вкъщи. Часът наближаваше девет вечерта. Рагнхилд спеше. Телевизорът работеше с намален звук. Никой не го гледаше.

Тези два дена почти не разговаряха. И двамата носеха страх вътре в себе си, прекалено голям, за да се сподели с друг. Този път убиецът избра спортиста. От лекцията на Уорън Скифърд за Proportional retribution оставаше само един случай. Ингер Йохане и Ингвар се подминаваха сковано и се държаха престорено дружелюбно един към друг. Животът в къщата за две семейства в квартал „Тосен“ течеше динамично. Страхът можеше да се скрие в ежедневието.

Поне за малко.

Ингвар монтираше рафтове в банята, след като половин година стояха в кашона. Ингер Йохане очакваше всеки момент да чуе плача на Рагнхилд — чукането би събудило и мъртвец. Но нямаше сили да говори с него. Седеше на дивана и разлистваше книга. Невъзможно й беше да чете.

— „Редакция Едно“ ще продължи по-дълго тази вечер — обяви почти недоловимият глас на говорителя.

Ингер Йохане взе дистанционното и усили звука. Образът се завъртя.

Водещият на предаването, облечен в черно, сякаш щеше да ходи на погребение, не се усмихваше, както обикновено правеше в началото. Ингер Йохане не си спомняше някога да го е виждала с вратовръзка.

Началничката на полицията също беше облечена специално за случая. Униформата й, видимо широка, само показваше колко е отслабнала през последните седмици. Стоеше сковано изправена на стола, все едно е на пост. Като никога се затрудняваше да дава ясни отговори на поставените въпроси.

— Ингвар, трябва да дойдеш.

От банята се разнасяха яростни удари.

— Ингвар!

Отиде да го извика. Застанал на четири крака, той се опитваше да закове два рафта.

— Дявол да го вземе — процеди през зъби. — Упътването е напълно погрешно.

— Има извънредно предаване за случая ти — информира го тя.

— Това не е моят случай. Не го притежавам.

— Стига глупости. Ела. Ела да гледаш. Рафтовете няма да избягат.

Той остави чука.

— Виж — промълви изтощено и посочи пода. — Счупих една плочка. Съжалявам. Не мислех, че…

— Ела — повтори тя кратко и се върна във всекидневната.

— … естествено, разполагаме с редица следи по случая — обясняваше началничката на полицията от телевизионния екран. — Или случаите, както впрочем е по-добре да се каже. Те обаче не са еднозначни. Ще отнеме време да преценим кое какво е. Говори се за много голям комплекс от обстоятелства, свързани със случая.

— Следи — промърмори Ингвар, тръшвайки се на другия диван. — Покажете ми ги тогава. Покажете ми следите!

Избърса лицето си с края на ризата и взе кутия с хладка бира от масата.

— Разбирате ли — попита водещият на предаването, наведе се напред и уморено разпери ръце, — че хората се страхуват? Уплашени са до смърт. След четири жестоки убийства, а разследването изглежда е в пълен застой.

— Ще си позволя да ви поправя — началничката на полицията се покашля, поднесла ръка към устата си. — Говорим за три случая. Три. Убийството на Фиона Хеле е разрешено според мнението на полицията и съда. И там остава малко работа, но тя ще бъде свършена в рамките на…

— Три случая — прекъсна я водещият. — Чудесно. С какви следи разполагате, за да ги разнищите?

— Моля за разбиране, защото не мога да говоря подробно за разследването, което се провежда в момента. Тази вечер единствено ще споделя, че използваме големи ресурси…

— Разбиране — прекъсна я водещият отново. — Молите за разбиране, защото все още сте безпомощни? Защото хората се виждат принудени да се барикадират по домовете си и…

— Уплашен е — отбеляза Ингвар и отпи последната глътка хладка бира. — Обикновено никога не се ядосва. Неговият стил не е ли по-скоро да подмамва и подлъгва? Да се усмихва и да оставя хората сами да се изложат?

Ингер Йохане му отговори, като усили звука още повече.

— Уплашен е до смърт — промърмори Ингвар. — Той и още две хиляди души, които живеят в този сандък.

Посочи телевизора с празната кутия от бира.

— Шшт!

— Ела тук — помоли я той.

— Какво?

— Не можеш ли да дойдеш тук? Седни до мен.

— Аз…

— Моля те.

Най-после пуснаха началничката на полицията да си ходи. Докато сменяха гостите в студиото, се опитаха да покажат репортаж от блока, където преди два дена откриха Ховар Стефансен осакатен и убит. Видеолентата се оплете. Преминаването на камерата от входа на сградата към прозорец на петия етаж застина по средата на движението и се превърна в неясна неподвижна картина, на която една жена изненадано гледаше навън иззад пердето на прозорец на третия етаж. Звукът изпращя. Нещо писна. Внезапно водещият се появи отново на екрана.

— Извиняваме се за техническите проблеми — покашля се той. — Мисля, че…

— Винаги ще бъдем заедно — промълви Ингвар и вдъхна аромата на косата й; беше се сгушила до него и зави и двамата с одеялото.

— Може би — съгласи се Ингер Йохане и бавно прокара пръст по ръката му. — Ако обещаеш никога повече да не се захващаш с практически задачи.

— Добре дошли в студиото, Венке Бенке.

— Моля? — възкликна Ингвар.

— Шшт!

— Благодаря — отвърна Венке Бенке, без да се усмихва.

— Написали сте седемнадесет криминални романа — започна водещият. — Всичките са за серийни убийства. Смятат ви за експерт в тази област и се радвате на голямо признание заради вашата изчерпателна предварителна работа и обхватните проучвания. Дори от страна на полицията, както установихме днес. Юрист сте по образование, нали?

— Да — отговори тя сериозно. — Но вече не съм кой знае какъв юрист. От 1985 година пиша романи.

— А ние сме особено радостни, че сте с нас тази вечер, защото от дванадесет години не сте давали интервю в страната. Тук ви доведоха трагични обстоятелства, но въпреки това позволете ни да ви зададем един шеговит въпрос за начало: Вие лично на колко души отнехте живота през всичките тези години?

Наведе се към нея, все едно очакваше тя да сподели с него голяма тайна.

— Вече не съм сигурна — отговори тя усмихната, при което се показаха необикновено бели и равни зъби за жена прехвърлила четиридесетте. — Изгубих им бройката. Но и в моята професия качеството е по-важно от количеството. Концентрирам се върху елегантността, не върху броя. Намирам… удоволствие в оригиналното извъртане, би могло да се каже.

Отметна бретона си от челото, но той незабавно се върна на мястото си.

Ингер Йохане се освободи от прегръдката на Ингвар — беше на път да я задуши. Той взе вестник „Дагбладет“ от масата, хвърли му един поглед и го пусна на пода. Обърната наполовина към него, тя попита:

— Какво има?

— … вие намерихте последната жертва — чу се от телевизора. — … най-близкия ви съсед. От позицията ви на безспорен експерт в тези неща, какво би могло да стои зад…

— Какво има, съкровище?

— … желание да бъдеш видян като нещо различно от…

— Ингвар!

Кожата му беше влажна. Сивкава.

— Ингвар! — изкрещя тя и скочи от дивана. — Какво ти е?

— … напомня на случаи от места, различни от родния ни континент. Не само в САЩ, не само в Англия, не на последно място в Германия, знаем за…

Ингер Йохане вдигна ръка. Удари го. Шляпването й по бузата му най-накрая го накара да погледне нагоре.

— Тя е — каза той.

— … да внимаваме с взимането на заключения в посока…

— Какво ти е? — изкрещя Ингер Йохане. — Помислих, че си получил инфаркт! Хиляди пъти съм ти казвала, че трябва да отслабнеш, да избягваш захарта и…

— Тя е — повтори той. — Онази там.

— … като се вземе предвид, че все пак през последните месеци бях в чужбина и следях този случай само по интернет и вестниците, бих могла да твърдя…

— Побърка ли се? — попита го Ингер Йохане. — Напълно ли се побърка? Защо би…

Той още сочеше към телевизионния екран. Цветът на лицето му почти се възвърна. Дишаше по-спокойно. Тя бавно се обърна към апарата.

Венке Бенке носеше очила без рамки. Ярката светлина в студиото се отразяваше в тях и очите й трудно се виждаха. Носеше възтесен костюм, сякаш купен с надежда да свали килограми. На ревера на сакото беше закачена малка игла. Тънка златна верижка проблясваше на гърлото и, имаше твърде силен тен за сезона.

— Според мен изгледите са доста лоши — отговори тя на въпрос, който Ингер Йохане не чу. — Явно полицията все още няма представа за какво става въпрос, затова ми е трудно да си представя, че шансовете за разрешаване на случая са големи.

— Наистина ли смятате така? — попита водещият и с ръка я подкани към по-подробен отговор.

— Не разбирам — Ингер Йохане се обърна пак към Ингвар и се опита да привлече вниманието му.

— Моля те, остави ме да чуя какво ще каже!

— Приближаваме се към края на тази част от предаването — обяви водещият. — Бих искал преди това само да ви попитам, взимайки предвид ужасните събития в реалния живот през последно време, никога ли не ви омръзва? Да съчинявате и да развличате хората с разкази за убийства и престъпления?

Венке Бенке пооправи очилата си. През цялото време те заплашваха да паднат — носът й беше твърде малък на фона на широкото й лице.

— Напротив — призна тя. — Омръзва ми. Понякога страшно много ми омръзва. Но писането на криминални романи е единственото, което наистина умея. Годинките ми се натрупват. И…

Вдигна пълния си показалец и погледна към камерата. Очите й изведнъж се видяха ясно — кафяви, те проблеснаха, и когато се усмихна, от двете страни на устата й се образуваха дълбоки трапчинки.

— … почасовото заплащане е главозамайващо, естествено. Това помага.

— Нека да благодарим на…

Щрак.

Ингер Йохане остави дистанционното настрана.

— Какво искаше да кажеш? — погледна го тя. — Толкова ужасно ме изплаши, Ингвар. Помислих си, че ще умреш.

— Венке Бенке е убила Вибеке Хайнербак — той стисна бирената кутия с две ръце. — Тя е отнела живота на Вегар Крог. Тя е ликвидирала и съседа си, Ховар Стефансен. Тя е убиецът на знаменитости. Така трябва да е.

Тя бавно седна върху масата. В къщата цареше тишина. Отвън не се чуваше нито звук. Съседите отдолу ги нямаше. Ингер Йохане и Ингвар бяха сами. В къщата над пътя угасиха една лампа.

От детската стая се чу внезапен плач, пронизителен, силен писък на бебе на шест седмици.

* * *

Венке Бенке прекоси фоайето на телевизионния канал „ННТ“ и бавно мина през въртящите се врати. Посрещна я хладна мартенска вечер със свеж вятър. Погледна нагоре; Венера блестеше в тъмносиньо небе между събиращите се мрачни облаци. Усмихна се на журналистите и остави фотографите да направят още няколко снимки, преди да седне в таксито и да съобщи адреса си на шофьора.

Вече всичко бе придобило по-различен вид. По-различен, отколкото би могла някога да се надява. Забеляза го още миналия петък на летище „Гардермуен“, когато благодари на стюардесата за хубавия полет с широка усмивка на лицето. Преди вървеше прегърбена и стъпваше тежко, сега — с изправен гръб. Обикаля безкрайните коридори с полюшваща се в ръката й торба от безмитния магазин. Огледа детайлите в красивата сграда, огромните дървени дракони и играта с цветове в произведението на изкуството до стълбите към залата за пристигащи. Търпеливо изчака багажа си, заговори се с едно червенокосо дете, което любопитно побутна компютъра й. Усмихна се на бащата на детето и пооправи реверите на новия си костюм „Армани“, купен от галерия „Лафайет“ в Ница, в който изглеждаше точно толкова обновена, колкото действително се чувстваше.

Беше силна.

И толкова удивително уверена.

Първия си ръкопис бе предала преди много години. Тогава откри, че ще се занимава с тази работа и същевременно взе решението да се превърне в експерт по престъпленията; специалист по убийствата. Литературните критици бяха непостоянни в мнението си, политиката на медиите — предсказуема и ужасна; въздигат те до небесата, после те разкъсват и хвърлят обратно долу. Още тогава редакторът на издателството я предупреди. Изгледа я с необикновено тъжни очи, все едно с дебюта си като писателка на криминални романи доброволно влиза във вечно чистилище. А тя реши веднага и на място:

Никога няма да чете рецензиите за книгите си.

Никога, никога нямаше да греши.

Щеше да измисля перфектни сюжети. Никога няма да обърква възможностите на някое оръжие. Искаше да знае всичко за човешката анатомия, за употребата на ножове и удари, за огнестрелните рани и отравянето; за тактиката на разследването; за химията, биологията и психологията. Възнамеряваше да придобие знания за престъпния свят — от могъщите организации до жалките наркомани, които стояха свити на дъното на пирамидата с протегнати ръце: Да ви се намират дребни?

Не съумя да спази първото обещание.

Четеше рецензиите веднага щом ги отпечатваха.

Но никой никога не можа да каже: „Венке Бенке не знае за какво говори.“

Никой не го и каза.

От 1985 година започна да се рови из книгите и да учи. Прави разследвания в тази област. Пътува. Наблюдава и проучва. Постепенно разбра, че теорията не е в състояние да замени практиката. Въображаемата вселена е прекалено ограничена. Реалният живот е пълен с подробности и непредвидени обстоятелства. Пред бюрото трудно си представяш множеството на пръв поглед банални, незначителни подробности, а често те са решаващи за едно убийство.

Започна да наблюдава истински хора.

През 1995 година създаде архива. За поредната й книга й трябваха управител на сиропиталище и полицай с компрометирана репутация. Шокира се колко лесно ги намери. Наблюдението на хората се оказа скучно занимание: часове наред чакане с незначителни резултати. В сухите й бележки липсваше всякакво чувство.

Но благодарение на тях пишеше по-лесно.

Получаваше предимно позитивни рецензии. Посрещнаха осмата й книга определено въодушевено, точно както и дебютната. Неколцина критици отбелязваха, че Венке Бенке изглежда по-освежена от всякога, почти обновена.

Грешаха.

Беше й по-скучно от когато и да било. Живееше встрани от света. Наблюдаваше живота на другите, без да взима участие в него. Архивът се разрасна. Купи стоманен шкаф, огнеупорна конструкция и го постави в спалнята.

Понякога посред нощ лежеше будна в леглото и четеше съдържанието на някоя папка. Това често я изнервяше. Хората имаха толкова сходен живот. Работа и деца, изневяра и пиянство. Проекти за ремонт на къщата и разводи, проблеми с парите и разпродажба на вещи на футболния отбор. Нямаше значение дали обектите на наблюдението й бяха политици, или зъболекари, богати или на социални помощи, мъже или жени — всички бяха ужасяващо еднакви.

Аз съм уникална, помисли тя и се отпусна върху удобната седалка в таксито. И сега ме забелязват. Най-после ме виждат такава, каквато съм. Експерт над средното ниво. Не такъв, който предава работата си и получава кисело осмиване всяка есен. Мога. Знам. Правя.

Той ме видя. Уплаши се. Усетих го, дръпна ръката си и погледна настрани. Сега ме виждат, но не така, както аз ги виждам. Не така, както виждам нея. Папката, посветена на нея, е дебела. Най-голямата, с която разполагам. Отдавна я следя и я познавам.

Сега ме виждат, но не могат да направят нищо.

* * *

— Виж това.

Ингвар й показа разтворения на пета страница вестник „Дагбладет“. Все още беше блед, но вече не изглеждаше заплашително зле.

— Венке Бенке — констатира Ингер Йохане, обикаляйки в кръг с Рагнхилд на рамото. — Е, и?

— Виж знака. На ревера на сакото й.

Внимателно му подаде бебето, взе вестника и направи няколко крачки към лампата.

— Всичко се връзва — промърмори той, люлеейки Рагнхилд. — Прекалено голяма част от профила, който ти направи, й подхожда. Престъпленията действително са професия на Венке Бенке. Международно призната писателка на криминални романи! По-голямата част от тях за серийни убийци. Човек би останал с впечатлението, че е дръпната и кисела, ако се съди по описанията за нея в медиите, макар тя да не говори с норвежки журналисти. Поне досега. Нещо несъмнено се е променило. Дълго време е била отшелница. Точно както прецени ти. Точно като профила, който направи.

Рагнхилд отвори очи. Погали я по челото и продължи:

— Виж значката й.

На не особено добрата снимка в „Дагбладет“ се виждаше Венке Бенке с отворена уста — очевидно говореше в момента; очилата й едвам се държаха на върха на чипия й нос. Но контурите на снимката имаха ясни очертания. Значката на левия ревер на сакото на писателката на криминални романи личеше отчетливо.

— Знаеше кой съм — въздъхна той. — Интересувала се е от мен.

— Нещата стоят по-лошо, отколкото допускаш — вметна Ингер Йохане.

— По-лошо…

— Да.

— Какво искаш да кажеш?

Тя отиде до спалнята, без да му отговори. Чу я как тършува из чекмеджетата на голямото бюро. Затръшна се врата на шкаф. Стъпките продължиха, вероятно към килера.

— Виж това.

Беше намерила каквото търсеше. Взе Рагнхилд от него и я сложи по гръб в кошарката на пода. Детето изгъргори и се протегна към пъстрите фигурки над него. Ингер Йохане му подаде тетрадка със спирала — бяла, с голям кръг на корицата.

— Логото на ФБР — сбърчи чело той. — Познавам го. Имам гравирана табелка с него в кабинета. Нали точно това исках да кажа, затова…

Посочи снимката в „Дагбладет“.

— Да — съгласи се тя. — Но всъщност е по-лошо, отколкото допускаш.

Седна до него на ръба на дивана.

— Американците обичат своите символи — започна тя и намести очилата си. — Знамето. Pledge of Allegiance^[1]. Паметниците. Нищо не е случайно. Това синьо…

Посочи тъмния фон на емблемата.

— … заедно с везните най-отгоре на щита по средата символизира справедливостта. В кръга има тринадесет звезди — първите тринадесет щата. Червените и бели ивици тук символизират знамето. Червеното представлява смелостта и силата; бялото — чистотата, светлината, истината, мира.

— Според тях смелостта и силата явно са по-важни от истината и мира — отбеляза Ингвар. — Защото има повече червени ивици, искам да кажа.

Ингер Йохане сдържа усмивката си.

— Така е и в американското знаме — продължи тя. — Червените ивици са с една повече от белите. Начупените ръбове около емблемата символизират предизвикателствата, пред които е изправено ФБР, и силата на организацията.

Рагнхилд плесна с ръце и ритна с крака. Дървените фигури шумно се удариха една в друга. Ингвар се почеса по гърлото и промърмори:

— Впечатляващо. Но не разбирам накъде биеш.

— Виждаш ли тези два клона?

Прокара пръст по листата от двете страни на вътрешния червено-бял щит.

— Лаврово дърво — обясни тя. — С лупа ще преброиш точно четиридесет и шест листа. Точно толкова, колкото са били щатите в САЩ при основаването на ФБР.

— Наистина е много интересно. Но…

— Виж сега това.

Сложи страницата от вестника със снимката на Венке Бенке под светлината на лампата.

— Нейната значка. Лавровото дърво. Виждаш ли го?

— Няма лаврово дърво.

Примижа.

— Няма — съгласи се тя.

— Има… пера?

— Да.

— Пера вместо лаврово дърво? Защо?

— Това са пера на орел.

— Пера на орел…

— Кой използва такива пера?

— Индианците.

— Вождовете.

— Вождовете — повтори той кротко и неразбиращо.

Ингер Йохане отиде до кошарката. Внимателно вдигна Рагнхилд и я опря на рамото си. Усети дъха на сапун и неприятна миризма. По крачолите на бебето се простираше тъмно петно. Притисна детето към себе си.

— Шефът — каза тя. — Уорън Скифърд. Група студенти направиха тази значка в сто екземпляра. Настана истински ад, когато се разбра за това. Човек не си играе току-така с хералдиката на ФБР. Постепенно значките станаха много ценни. Хората ги носеха на вътрешната страна на ревера. Като знак за общност, знак, че са вътре. Че са ученици на Уорън. Това страшно много му хареса, разбира се. Правеше се, че не знае, но… страшно много му харесваше.

— Следователно…

— Следователно Венке Бенке познава Уорън по някакъв начин. Или го е срещала, слушала е негови лекции, или е говорила с някого, който го познава.

— А това на свой ред означава…

— Че иска да я видим — довърши Ингер Йохане.

— Моля?

— Подканва ни. Предизвиква ни. Появява се по телевизията след дванадесет години мълчание. Оставя се да я снимат. Говори. Убива съседа си и се обажда на полицията. Не иска да се крие. Крила се е толкова много години, намира го вече за нетърпимо. Иска да попадне в светлината на прожекторите, не да се скрие от тях. Носи този знак с надежда да го забележат. Ние да го забележим. Надява се да разберем. Играе си с нас.

— С нас? С нас двамата?

Ингер Йохане не му отговори. Направи гримаса поради засилващата се лоша миризма и отиде в банята. Той я последва.

— Какво имаш предвид? — недоумяваше той.

Все още не искаше да му отговори. Пусна водата, с ръка върху коремчето на Рагнхилд се пресегна да вземе кърпа от масата за повиване. Акото беше зелено и течно, Ингвар си запуши носа.

— Не изчезна ли една книга? — попита тя.

— Книга ли?

— Не си запушвай носа, Ингвар. Това тук е твоето дете.

Сложи дупето на Рагнхилд под водата и продължи:

— Трон Арнесен. Липсваше му една книга. И часовник. Часовникът се намери. А книгата? Подай ми мехлема за дупето.

Той се разрови в кошницата с прането.

— Имаше книга — спомни си той и спря. Държеше туба цинков мехлем и чист памперс. — Наистина. За известно време повече ме интересуваше часовникът. Забравих за нея. Напълно. Особено когато Трон намери проклетия часовник. Книгата изглеждаше напълно незначителна. Май ставаше дума за криминален роман. Трон твърдеше, че бил върху нощното шкафче, но…

— Венке Бенке — уточни тя. — Последният й роман.

С необикновено бързи, почти резки движения тя сложи памперса под бебето и го закопча.

— Това е било първото й убийство — уточни Ингер Йохане също толкова бързо. — Внимавала е. Вибеке Хайнербак живееше в безлюден район, а през въпросната вечер е била и сама. Нещо, известно на всички, погледнали уебсайта й. Безопасно убийство. Почти лишено от риск, стига да знаеш какво правиш. Венке Бенке знае какво прави. Взела е книгата. Това е своеобразен подпис, Ингвар, но никой не му е обърнал внимание. Никой не е разбрал какво означава. И следващия път…

Бебето се дърпаше. Ингер Йохане не успяваше да пъхне дясната ръчичка в ръкава; Рагнхилд започна да пищи.

— Остави на мен — избута я Ингвар.

Ингер Йохане седна върху капака на тоалетната чиния с лакти върху коленете и захлупи лицето си с шепи.

— Следващия път е отишла по-далеч. Постъпила е по-рисковано.

Изглеждаше уплашена от собствените си разсъждения. Говореше по-бавно, с тих глас. Изправи гръб и захапа палец. Ингвар облече чиста пижамка на Рагнхилд, тя изгъргори доволно и той я притисна към себе си.

— Втория път — продължи Ингер Йохане, без да даде знак, че има намерение да се изправи — е избрала Вегар Крог. Мразела го е. Вероятно вече е била бясна. Той й се е подигравал с години. Правел е за смях всичко, което е представлявала тя. Венке Бенке е знаела, че… — плесна се по челото — тщеславният кръстоносен поход на Вегар Крог срещу писателите на криминални романи ще насочи подозрението в нейна посока. Не прекалено ясно. Определено не. Имал е много неприятели. Въпреки това…

Най-накрая стана. Бърза усмивка премина по лицето й, когато целуна детската главичка.

— След това е отишла още по-далеч. Убила е съседа си, обадила се е на полицията. Била е въвлечена в разследването. Прожекторите я осветяват, Ингвар. Стои в центъра на кръга; в центъра на кръга на светлината. Това й харесва. Дърпа ни за носа и знае, че е спечелила.

— Спечелила? Та тя не е спечелила! Сега знаем какво…

Тя сложи показалец върху устата си и му направи знак да мълчи, после внимателно погали Рагнхилд по врата.

— Спи — прошепна тя. — Сложи я в леглото, ако обичаш.

Самата тя отиде във всекидневната. Извади бутилка вино от шкафа в ъгъла. Отвори я. Взе най-хубавата чаша, която притежаваше — кристална, от лятната вила на баба й и дядо й. Преди много години имаше четири такива големи чаши с красиви релефни фигури и позлатени ръбове. Трите се счупиха. Никога не използваше тази, но поне веднъж месечно я вадеше да избърше праха и гледаше фигурите на светлината на лампата. Напомняше й за дълги лета и къпане в солена вода, за дядо й на терасата с бяло вино в чашата, с почервенял от слънцето и щастие нос и трохи от сладкиш в брадата. Обикновено й даваше да си опита. Тя пробваше с върха на езика, правеше гримаса и плюеше. Той се смееше всеки път и й даваше оранжада, въпреки че не беше събота.

Сипа си, разклати чашата и остави виното да се завърти в нея.

— Какво искаш да кажеш с това, че е спечелила? — попита Ингвар.

— Спи ли?

Той кимна и с изненада видя коя чаша е взела. Донесе си друга от кухнята и си наля.

— Какво искаш да кажеш? — повтори. — Вече знаем, че е тя. Знаем какво трябва да направим. По един или друг начин…

— Няма да успееш — отсече тя и отпи.

— Какво имаш предвид?

Чашата му стоеше недокосната върху масата. Ингер Йохане се обърна към прозореца. Градината изглеждаше тъжно с отделните купчини сняг върху пожълтялата подгизнала поляна. Уличните лампи по протежение на пътя най-после имаха нови крушки. Мъж, облечен в жълто яке, разхождаше кучето си. То тичаше без каишка напред-назад в подножието на хълма. Спря до стария „Фолксваген Голф“ на Ингер Йохане и вдигна крак. Дълго стоя така, преди, ръмжейки, да последва господаря си.

— Била е във Франция, когато Вибеке Хайнербек е убита. А Вегар Крог е убит в горичката в квартал „Аскер“. Изглежда съвсем си забравил.

— Не, естествено — възрази той леко изнервено. — Но и двамата знаем, че не би могла да е там. Освен ако няма съучастник, който…

— Венке Бенке няма съучастник. Тя е единак. Убива, за да се почувства жива, да покаже, че е силна. За да… се развие. Да докаже колко прилежна, колко ненадмината е.

— Трябва да вземеш решение. Ако е била във Франция, не би могла да ги убие. Какво искаш да кажеш всъщност, Ингер Йохане?

— Не е била там, разбира се. Не през цялото време. По някакъв начин се е придвижила дотук и обратно. Можем само да гадаем как е успяла. Да градим теории и да правим възстановки. Единственото напълно сигурно е, че никога няма да разберем как точно е действала.

— Не разбирам защо говориш така — прегърна я той. — Откъде черпиш толкова сигурност? Как можеш да…

— Ингвар — прекъсна го тя и се обърна към него.

Плъзна поглед по ясните му очи, по веждите, започнали да се заострят по краищата и да приличат на оптимистично вдигнатите нагоре вежди на старите мъдреци, по гладката му и чиста кожа, по широката полуотворена уста. Усети дъха му срещу своя — вино и мирис на чесън. Сложи показалец върху дълбоката трапчинка на брадичката му.

— Никога не съм го казвала — прошепна тя. — И се надявам никога да не ми се наложи да го повторя. Аз съм профайлър. Уорън обикновено казваше, че съм родена профайлър. Че е нещо, от което никога няма да избягам.

Засмя се тихо и прокара пръст по устните му.

— През всичките тези години се опитвах да го забравя. Помниш ли колко се противях онази пролет преди четири години, когато отвлякоха онези деца и ти искаше…

Вече не шепнеше. Той внимателно захапа върха на пръста й.

— Занимавах се с проучванията си. Задълбочих се в тях. Имах достатъчно работа с Кристиане и… Но ето че се появи ти. Животът ни тук и Рагнхилд. Не желая нищо друго. Каква мислиш е причината да седя въпреки всичко нощ след нощ и да се занимавам със случай, който строго погледнато, няма нищо общо с мен?

— Защото ти се налагаше — отговори той, без да изпуска погледа й.

— Защото ми се налагаше — кимна тя. — И казвам това, защото ми се налага — Венке Бенке спечели. През всички тези седмици вие не намерихте нито една, нито една следа, оставена от нея. Нищо. Тя не иска да я разкрият. Иска да я видят, но не и да я заловят.

— Независимо от това трябва да опитам — по-скоро попита Ингвар, все едно се нуждаеше от благословията й.

— Независимо от това трябва да опиташ — кимна тя. — Но единствената ти надежда е да успееш да я свържеш с местопрестъпленията. Да докажеш, че не е била във Франция.

Никога няма да успееш, помисли още веднъж тя, но не го изрече на глас. Допи виното си и каза:

— Децата не могат да останат тук. На Венке Бенке й остава да имитира още един случай. Налага се да ги преместим.

Отиде да се обади на майка си, макар да наближаваше полунощ.

* * *

— И ти твърдиш — повиши глас началникът на Криминалната полиция и се почеса по ухото, — че трябва да базираме цялото си разследване на една изчезнала книга и едно копче?_ Копче?!?_

— Значка — поправи го Ингвар. — Или… брошка.

Началникът на Крипо, мъж с наднормено тегло — коремът му висеше като чувал с картофи над стегнатия колан — мълча през цялото време, докато Ларш Ширкеланд и Ингвар Стубьо информираха останалите за хода на разследването. Продължи да мълчи дори когато повече от половин час обсъждаха случая. Само късите му дебели пръсти го издаваха: барабаняха нетърпеливо по масата, щом някой взимаше думата за повече от двадесет секунди.

Сега двойната му брадичка трепереше от вълнение. Изправи се трудно. Отиде до таблото, където името Венке Бенке беше написано с червени букви. Спря и изсумтя няколко пъти. Ингвар не разбра дали от възмущение, или поради проблеми с дишането. Поглади вчесаната си настрани коса, откъсна листа от статива и яростно го смачка.

— Нека го кажа така — започна той и присви малките си остри очи срещу Ингвар. — Ти си един от най-ценните ми хора. Затова повече от час седя тук и слушам тези…

Подръпна бодро извитите над ъглите на устата си мустаци, които обикновено му придаваха вид на дебел, приятен чичко.

— … глупости — довърши той. — С цялото ми уважение.

Никой не се обади. Ингвар погледна към колегите си. Шест от най-опитните следователи в Норвегия седяха около масата със сведени глави. Един вдигна чаша; друг си играеше с чифт очила; Ларш Ширкеланд рисуваше, дълбоко съсредоточен. Само Сигмюн Барли гледаше право напред. Зачервен и трескав, сякаш ей сега щеше да се изправи. Но той само вдигна ръка да поиска официално думата.

— Не си ли заслужава поне да опитаме? В смисъл, и без това не сме я докарали доникъде. Ако питате мен, това е…

— Никой не те пита — сряза го началникът. — Каквото имаше да се каже по въпроса, вече се каза. Ларш много подробно обрисува разследването досега. Всички тук знаем, че в полицейската работа няма никакъв… фокус-мокус. Усърдие, хора, търпение. Никой не знае по-добре от нас, че упоритата работа и системната обработка на всичко, което открием, е единствената възможност. Ние сме модерна организация, но не толкова модерна, че да захвърлим седмици интензивна, добра полицейска работа, защото някаква случайна жена чувства и мисли нещо.

— Говорите за съпругата ми — отбеляза Ингвар спокойно. — Не харесвам определението случайна жена.

— Ингер Йохане е случайна жена — отвърна началникът също толкова спокойно. — При тези обстоятелства. Съжалявам, ако изборът ми на думи е обиден. Изпитвам най-дълбоко уважение към съпругата ти и съм напълно наясно колко полезна ни беше в случая с отвличанията преди няколко години. Това е причината да проявя снизхождение към твоето донякъде…

Отново прокара ръка по темето си. Тънките ивици коса изглеждаха като нарисувани върху черепа му.

— … неправилно боравене с документите по случая — обясни той. — Работата сега обаче е доста различна.

— Различна — ядоса се Сигмюн. — Та ние не знаем нищо! Дори едно проклето нещо! Всичко, изброено от Ларш, всъщност е безкрайна поредица от технически подробности, които не водят наникъде, и тактически разсъждения, които в крайна сметка се свеждат до едно — ние сме напълно заблудени. По дяволите, ние…

Усети се.

— Съжалявам — извини се тихо. — Но слушайте сега…

Началникът вдигна ръка.

— Не. Сега най-малко се нуждаем от още критика от медиите. Ако се нахвърлим върху Венке Бенке…

Погледна към кошчето за смет, все едно писателката се намираше там заедно с името си, написано с червен туш.

— Ако дори погледнем в нейна посока, ще се вдигне страшен шум. Доколкото разбирам, тя е на път да стане наистина известна. Вчера няколко пъти я гледах по телевизията, според рекламите по „ННТ“ тя е основният гост в предаването „Първо и последно“ тази вечер.

Засмука зъбите си, издавайки изнервящ звук. Премлясна леко и засука мустак.

— Ако въпреки всичко в хипотезата ти има нещо вярно — добави той и погледна Ингвар — за тази абсурдна, вятърничава теория за стари лекции и скука, то тогава тази жена е костелив орех.

— Следователно е по-добре да не се опитваме — срещна погледа му Ингвар.

— Спести ми сарказма си.

— Но според вас е по-добре да имаме три неразрешени случая, отколкото шум в медиите — Ингвар сви рамене. — Чудесно.

Началникът, на Крипо поглади широката си талия. Пъхна палци под тесния колан. Отново си засмука зъбите. Подръпна панталона си, но той веднага се върна на предишното си място.

— Добре — отстъпи той най-накрая. — Давам ти две седмици. Три. За три седмици си освободен от всички други задължения и ще се занимаваш само с установяването на движението на Венке Бенке по време на и между убийствата. Само това. Чуваш ли?

Ингвар кимна.

— Нищо друго. Никакво ровене в други етапи от живота й. Не искам разправии, окей? Разберете дали въпреки всичко алибито й има пробойни. Моят съвет е да започнете с последното убийство. С Ховар Стефансен. Когато е бил убит той, тя при всички положения се е навъртала наоколо.

Ингвар отново кимна.

— Ако чуя и дума, че жената е обект на разследване — лицето му почервеня, а по челото му изби пот, от друг, освен хората, които седят тук… — малката, дебела ръка удари по масата, — ще си държите езика зад зъбите пред всички останали!

Пое си дълбоко въздух и бавно издиша през стиснати зъби.

— Иначе ще се ядосам — заключи той. — А вие знаете какво означава това.

Всички кимнаха като ентусиазирани ученици от началното училище.

— Ти — началникът посочи Сигмюн, — ако на всяка цена държиш да си оръженосецът на Ингвар, няма проблем. Три седмици. Нито ден повече. Иначе разследването си продължава както преди, Ларш. Заседанието свърши.

По пода изскърцаха столове; някой отвори прозореца, друг се засмя. Сигмюн се усмихна щастливо и направи знак, че ще отиде до кабинета си да се обади по телефона.

— Ингвар — дръпна го началникът настрани, след като почти всички излязоха от стаята.

— Да?

— Не ми харесва последният случай — прошепна той.

— Убийството на Ховар Стефансен?

— Не. Последният случай в старата лекция. Който още не се е състоял. Пожарът. Горящата къща на полицая.

Ингвар не отговори. Само примигна и разсеяно погледна през прозореца.

— Помолих полицаите от участъка в Осло да правят по няколко допълнителни обиколки през нощта по твоята улица.

— Благодаря — Ингвар протегна ръка. — Много ви благодаря. Преместихме децата.

— Хубаво — промърмори шефът и понечи да си тръгне.

За момент се поколеба и остана на място, задържайки ръката на Ингвар в своята.

— Това не е, защото вярвам на профила ви. Просто мерки за сигурност. Окей?

— Окей — отговори Ингвар напълно сериозно.

— Освен това — продължи началникът и измъкна тубата с пура от джоба на ризата му. — Взимам това. Не можеш ли да спреш да пушиш в кабинета си? Отговорникът по сигурността страшно много се оплаква.

— Окей — повтори Ингвар, но сега вече се усмихна широко.

* * *

Надяваше се да бъде много по-ефектно. Е, не точно като в Холивуд с имената на звездите, изписани с блестяща боя по вратите, но все пак очакваше сиянието на нещо бляскаво. Жълтеникавата стая в края на дългото стълбище, хладкото кафе в термос и чаените пакетчета в хартиена чаша не предизвикваха особено възхищение. По протежението на стените, върху приличащи на пейки дивани, седяха пет човека и чакаха. Ингвар Стубьо не разбираше защо са там. Нито бяха известни, нито правеха нещо. Просто си седяха, небрежно облечени, пиеха кафе и поглеждаха към часовника на стената. На монитор в ъгъла, поставен леко наклонен под тавана, се виждаше самото студио. Хора със слушалки на ушите сновяха насам-натам, все едно разполагаха с цялото време на света.

— Здравейте — поздрави той двамата униформени полицаи, застанали до стълбището. Изглеждаха не на място — единият скри парче бисквита зад гърба си и спря да дъвче, когато Ингвар се приближи.

Поради засилените мерки за сигурност около предаванията на „ННТ“ лесно получи достъп до студиото. Просто показа на един младеж на рецепцията документите си и го насочиха накъде да се отправи. Кимаше и се усмихваше, но околните не му обръщаха внимание. Някои говореха, други тичаха напред-назад из претъпканата стая. Един стол, обърнат към монитора, се оказа свободен. Ингвар седна и взе един вестник, за да не изглежда съвсем безпомощен.

— Ингвар Стубьо — прозвуча глас и някой го хвана за рамото.

Изправи се и се обърна.

— Венке Бенке.

— Имам чувството, че ме преследвате — усмихна се тя.

— Съвсем не. Поради засилените мерки за сигурност е.

Посочи двамата полицая.

— Това наистина могат да се нарекат стабилни мерки за сигурност — съгласи се тя и си намести очилата. — Да използват опитен и уважаван полицай, специалист в разследването на убийства, като бодигард по време на запис на забавна програма е впечатляващо. Но дали е достатъчно разумна употреба на ресурси?

Продължаваше да се усмихва. Гласът й беше дружелюбен, дразнещо бодър. Зад очилата обаче видя проблясък, който го накара да изправи гръб.

— Трябва да използваме наличното, нали знаете.

Потеше се; свали си палтото.

— В тези времена — уточни той.

Хвърли връхната дреха върху стола, от който току-що стана.

— В тези времена — повтори тя. — За какви времена говорите?

— Има убиец на свобода.

— Или няколко — усмихна се тя. — Доколкото разбирам, вие дори не сте сигурни дали става въпрос само за един.

— Аз съм сигурен. Извършителят е само един. Или извършителката. Ако трябва да сме неутрални спрямо пола. В тези времена.

Трапчинките не слизаха от бузите й.

— Така е най-сигурно — кимна тя.

Не искаше да тръгва. Водещият на предаването се изкачи по стълбите, поздрави всички, слаба жена напудри носа му отново, преди да изчезне в студиото. Венке Бенке не помръдваше. Погледът й не изпускаше този на Ингвар.

— Хубава значка имате — отбеляза той небрежно.

— Тази ли?

Потупа се по гърдите, без да поглежда надолу.

— Купих я от павилион за употребявани вещи в Ню Йорк.

— Има много специална история — подхвърли той, все така небрежно.

— Да — кимна тя. — Затова я купих.

— Значи знаете за… Знаете защо лавровото дърво е заменено с…

— Орлови пера? Шефът, естествено!

Смехът й беше мек и мрачен. Шумът от гласове в помещението поутихна, сякаш разговорът им интригуваше и другите.

— Шефът — повтори Ингвар. — Познавате ли го?

— Уорън Скифърд ли? Не. Би било голямо преувеличение да го твърдя. Знам, естествено, много за него. Вероятно съм изчела всичко, което е написал. Някога имах удоволствието да го срещна. В колежа „Свети Улаф“ в Минесота. Присъствах на серия от негови лекции. Едва ли ме помни. Но е невъзможно да забравиш Уорън Скифърд.

Най-после погледна към ревера на сакото си. Погали значката с пръст.

— Питайте жена си — подхвърли небрежно тя, без да вдигне поглед. — Уорън Скифърд е мъж, който никога не се забравя.

Ингвар се почувства замаян. Главата му олекна, хвана се за гърлото и се опита да преглътне.

— Но… да го познавам?

Наведе се към него. Лицето й се намираше на един пръст от неговото.

— Какво правите тук, Ингвар Стубьо? Наистина, искам да кажа.

Беше неприятно тихо. Само говорът на гримьорката от съседната стая се чуваше тихо. Очите й, станали по-тъмни, изглеждаха почти черни зад прозрачните стъкла на очилата. Има точица над ириса, забеляза той, бяло петно над левия ирис; не виждаше нищо друго, освен бяло-жълтия дефект във вторачилото се око на Венке Бенке.

— След малко е вашият ред — прошепна жена с големи слушалки на главата и план на предаването под ръка. — Скоро започваме!

Венке Бенке изправи гръб. Отметна бретона от челото си, той се върна обратно.

— Идвате ли? — попита помощник-режисьорката и я хвана за ръката.

— В колежа „Сейнт Улаф“ има много норвежци — продължи Венке Бенке, без да дава знак, че има намерение да тръгва. — И хора с норвежки произход. Вероятно затова…

— Извинете, време е…

Помощник-режисьорката сложи ръка върху нейната. Венке Бенке направи три бавни крачки заднешком.

— Вероятно затова Уорън винаги приключваше лекциите си с думите…

— Хайде — подкани я жената със слушалките, вече явно изнервена.

— … че Ингер Йохане Вик е най-добрият профайлър, когото е срещал някога. Може би това чисто и просто е вярно.

Изчезна в студиото. Тежката стоманена врата бавно се затвори след нея.

— Всичко наред ли е? — попита най-младият полицай.

Ингвар Стубьо изглеждаше притеснен, затова му предложи чаша с вода.

— Инспекторе? Всичко…

Но инспекторът се взираше в монитора. Надписите започнаха, заек и костенурка танцуваха в кошмарен лабиринт. Водещият влезе, посрещнат от бурните ръкопляскания на добре инструктираната публика.

Венке Бенке седна.

Костюмът й беше тъмночервен.

Водещият се засмя на нещо, което тя каза. Ингвар не слушаше. Взираше се в малката значка, почти незабележима на екрана. Металът проблясваше на светлината от студиото само от време на време — когато писателката се движеше, когато подобно на водещия се навеждаше напред. Интимничеха пред милион зрители, Ингвар не чу нищо, преди светлокосият мъж да попита:

— Какво правихте там, на Ривиерата, посред зима?

— Писах — отговори тя. — В момента се занимавам с роман за писателка на криминални романи, която започва да убива, защото й е скучно.

Всички се засмяха. Смееха се в студиото, усещаше се като трептене, като тътен в пода. Смееха се в стаичката, в която се намираше Ингвар, смееха се високо и продължително, а водещият се смя най-много и най-дълго от всички.

— Можете да говорите каквото си искате — продължи Венке Бенке, след като смехът най-после утихна, а тя нежно и майчински постави ръка върху крака на мъжа, — но ако някой знае всичко за убиването, това сме ние. И не на последно място… — усмихна се широко — знаем как да ни се размине!

* * *

— Дявол да го вземе, Ингвар! Що за история!

В къща на Сагвайен, малко зад старите предачни фабрики до река Акешелва, в тухлената камина гореше ярък огън. Беше късно през нощта. Ингвар седеше, изтегнат във фотьойл. Затвореше ли очи, чуваше водопада до Мьола на няколко километра на юг, където реката преливаше към фиорда. Навън валеше дъжд, но вътре беше топло. Почти задряма.

Ингвар разказа история, която не биваше да разказва.

— Да — призна той. — Наистина е от класа.

Другият мъж стана и взе две чаши от кухнята. Ингвар чу дрънченето на кубчета лед.

— Ето — Бьорн Буск му подаде чаша с уиски, добави дърва в камината и седна на другия фотьойл. — Ингер Йохане сама ли е вкъщи?

— Не. Тази нощ ще спи при родителите си. Но само тази нощ. Мисли, че Венке Бенке знае къде се намираме по всяко време. Затова не иска да спи под един и същ покрив с децата. Онази жена вероятно преследва нас двамата. Не малките. Ще останем вкъщи, а Кристиане ще отиде при Исак за малко. Майката на Ингер Йохане ще се грижи за Рагнхилд. За през нощта. Господ знае колко дълго ще продължим така.

Бьорн Буск вдигна краката си върху табуретка и отпи от питието.

— Ти си наистина убеден — промълви той замислено.

— Че ни преследва? Не. Но съм сто процента сигурен, че е убила Вибеке Хайнербак, Вегар Крог и Ховар Стефансен. Всъщност никога не съм твърдял…

Млъкна внезапно, загледан в златистата течност.

— Никога не съм твърдял, че съм напълно сигурен в нечия вина. Поне не и в случай, напълно лишен от доказателства.

— Добре, че ти го казваш — усмихна се Бьорн Буск. — Защото, доколкото разбирам, няма ни най-малка основателна причина за подозрение.

— Което е и причината да те потърся. Посред нощ. Без предупреждение.

— Няма проблем. След като Сара се изнесе…

— Съжалявам, Бьорн. Трябваше да ти се обадя, като чух за това. Трябваше…

— Забрави. Такъв е животът. Тичаме насам-натам. Заети сме. Достатъчно сме заети със собствения си живот, за да се нагърбваме и с чуждите грижи. Добре съм, Ингвар. Донякъде го… преодолях. И много се радвам, че дойде тази вечер.

Бьорн Буск се усмихна и остави чашата си на масичката между тях. Беше едър мъж, връстник на Ингвар. Сприятелиха се още когато, късо подстригани, със сини раници, полюшващи се на тесните им, обгорели от лятното слънце рамене, влязоха в първата си класна стая през 1962 година.

— Може да се каже — размишляваше Бьорн на глас, — че нашите наказателни процеси съвсем не предвиждат убийство без мотив. Ако следите са малко или неясни, се опираме на мотива. Никога не съм гледал на въпроса така — отпи, по челото му се образува дълбока бръчка, — но понеже гражданите разполагат със своевременна защита от своеволна намеса в живота им от страна на властите чрез изискването към нивото на подозрение, преди да бъде разрешено ефективно разследване…

— Прекалено юридически се изразяваш, Бьорн. Въпросът е, че при липса на констатиран мотив, ръцете ни са вързани. Освен ако не хванем извършителя с кръв по ножа, свалени панталони или имаме трима свидетели с камери.

— Малко преувеличаваш все пак. Но горе-долу това исках да кажа.

Засмяха се. После настъпи тишина.

— Ти всъщност ме молиш да направя нещо незаконно — констатира Бьорн.

Ингвар отвори уста, за да възрази.

Не незаконно, помисли си той. Просто те моля малко да разтеглиш ластика. Да погледнеш през пръсти. Да рискуваш в името на справедливостта.

— Да — отвърна той вместо това. — Така е.

— Условията за съдебно извлечение от банкова сметка не са изпълнени. По никакъв начин. Нито за извлечение въобще, ако трябва да сме точни.

— Не мога да проверя банковата й сметка без разрешение — настоя Ингвар; усети топлината от алкохола, пареща бузите му. — А ако не проверя сметката й, нямам никакъв шанс да разбера къде е била, когато са извършени убийствата.

— Защо просто не я попиташ?

Бьорн го погледна над рамките на очилата си.

— Да я попитам… Да, бе!

— Дали може да видиш извлечение от сметката й в банката, искам да кажа. Не къде е била. Както ми я описваш, не бих се учудил, ако се съгласи. Разказа ми за жена, която иска да я видят. Иска да се покаже в бързи проблясъци, извън обсег, но въпреки това да е… там. Да присъства. Като елф в гората. Ако си видял дори един, може да се закълнеш, че съществуват. Но никога не можеш да го докажеш.

От камината се разнесе пращене. От време на време огънят лумваше и езиците му ставаха синьо-жълти. Лек дъх на изгорял бор се смесваше с мириса на твърдо малцово уиски, смола и изгоряла кора. Бьорн отвори дървеното чекмедже на един рафт.

— Вземи си — предложи той.

Ингвар усети как очите му се насълзяват.

— Благодаря. Много благодаря.

Подготвиха пурите мълчаливо. Ингвар запали своята и си наложи да потисне стон на сънливо задоволство.

— За Венке Бенке трябва да знаеш — той издуха кръгче дим към тавана, — че мисли за всичко. Съмнявам се дали би се открило нещо в извлечение от сметката й. Вероятно не. Всичко ни дава основание да съдим, че го е предвидила. Тя е умна и си разбира от работата. Би било неразбираемо да не е покрила следите си, дори електронните. Но ако не е…

Пъхна пурата в устата си. Сухият, хубав тютюн полепна по устните му. Димът беше мек, усещаше го почти хладен на небцето си.

— Ако въпреки всичко открием пропуск относно нещо толкова важно, то няма да е поради истинско недоглеждане.

Засмя се за момент, погледна дебелата къса пура.

— Всичко е част от играта. Сигурна е, убедена е, че никога няма да намерим законно основание да поискаме извлечение от сметката й, затова се чувства в безопасност. Знае, че не можем да погледнем без нейно разрешение или без постановление за съдебно извлечение от банковата й сметка, на базата на основателна причина за подозрение. Не разполагаме нито с едното, нито с другото. И тя го знае.

Бьорн побутна към него пепелник.

— Трябва ми това постановление — погледна го Ингвар и тръсна пурата си в него. — Давам си сметка колко много искам от теб, Бьорн, но ме разбери.

Вятърът вече идваше от запад. Дъждът беше преминал в силни пристъпи на суграшица. В градината просветна светкавица. За момент освети голите дървета с плоски сенки като на несполучлива снимка. След няколко секунди я последва гръмотевица.

— Гръмотевична буря — промърмори Бьорн. — Не е ли малко рано? А и в този студ?

— Ти си съдия — продължи Ингвар и дръпна от пурата. — В съдебната система си от… Колко време?

— От осемнадесет години. Плюс две като заместник-адвокат. От двадесет години.

— Двадесет години. Срещал ли си някога, през всички тези години… зло? Нямам предвид лошотия, предизвикана от конкретна ситуация, не малодушие, недостатъци на характера или егоизъм. Имам предвид истинско, действително зло. Срещал ли си го някога?

— Съществува ли?

— Да.

Продължиха да пият мълчаливо. Димът се стелеше като приятна, ароматна завивка под тавана.

— Има ли кой да подаде молба? — попита Бьорн.

— За какво са младите, лесно манипулируеми юристи…

Усмихнаха се, без да се погледнат.

— Погрижи се да е в съда в сряда. Нито преди, нито след това. Така има някакъв шанс да попадне при мен. Но не обещавам нищо — предупреди Бьорн Буск.

— Благодаря — отвърна Ингвар и понечи да стане.

— Седни — помоли Бьорн. — Остани малко, а? В чашите още има алкохол, а кутията с пури е пълна.

Потупа по нея с пръсти. Ингвар се облегна назад и сложи краката си на табуретката между тях.

— Щом настояваш — склони той и затвори очи. — Ако се осмеляваш да ти правя компания.

— Навън вали като из ведро — отбеляза Бьорн Буск. — Тази къща няма да изгори през нощта.