Ане Холт
Мотив за убийство (15)

Петнадесета глава

— Високосна година — извика Кристиане. — Банг! Банг!

— Никакви оръжия-играчки в къщата — смъмри я Ингер Йохане и издърпа шпатулата от ръцете на детето.

— Не можеш с чиста съвест да наречеш това оръжие-играчка — възрази Ингвар изнервено.

— Банг, банг! Какво е високосна година?

— Година, в която февруари има двадесет и девет дни — обясни Ингвар и клекна. — Това се случва само веднъж на четири години. Може би този ден е срамежлив?

— Срамежлив — повтори Кристиане. — Високосна година. Градоносна година. Банг!

После прибра косата си зад ушите точно както майка й бе направила току-що.

— Но какво е научното обяснение? — попита сериозно. — Искам да разбера, не да се шегуват с мен.

Възрастните се спогледаха. Ингер Йохане притеснено, Ингвар гордо.

— Защото на Земята й трябват малко повече от 365 дни, за да…

Прокара ръка по темето си и потърси помощ от Ингер Йохане с поглед.

— За да се завърти около оста си?

— Това отнема един ден, Ингвар.

— Да обиколи Слънцето?

Ингер Йохане само се усмихна и продължи да разтребва.

— Да направи пълна обиколка около Слънцето — обясни тя авторитетно на Кристиане. — Това се нарича година, която е малко по-дълга от… Затова трябва да съберем часовете, които остават, и от време на време да образуваме допълнителен ден. Веднъж на всеки четири години. Имаше и нещо с Григорий и Юлиан, но не си го спомням.

— Добра си — похвали я Кристиане. — Юлиан е шимпанзе, Ингвар. Ще си играя на високосна година с Леонард. Днес тати идва да ме вземе. Ти не си моят тати.

— Не съм, но много те обичам.

Тя се затича навън с Джак по петите си. Чу се трополенето на малките крачета по стълбите, вратата силно се затръшна. Ингвар изсумтя и сковано се надигна.

— Чудя се колко пъти още ще ми повтори, че не съм й баща. Трябва по-добре да организираме времето, което прекарва с него. Тази зима цареше пълен хаос. Всъщност тя не ходи ли при Исак в петък?

— Какво ти е? — попита Ингер Йохане и го погали по главата. — Само това с Рудолф Фюр или…

— Само? Само?

Дръпна главата си твърде рязко.

— По дяволите, няма „само“, когато работата ти кара хората да се самоубият.

— Никого не си накарал да се самоубие, Ингвар. Добре го знаеш.

Той седна на най-близкия стол. Недоядено парче целина се търкаляше в една мръсна чиния. Взе го и отхапа.

— Не знам — възрази той и започна да дъвче.

— Скъпи…

Той не успя да сдържи усмивката си. Целуна го по ухото, по шията.

— Никого не си убил — прошепна тя. — Та ти пускаш паяците в градината, след като ги хванеш. Рудолф Фюр се е самоубил. Той е избрал да умре. Съвсем сам. Естествено…

Изправи се и го погледна в очите.

— Естествено, че вината не е твоя. Знаеш го.

— Липсваш ми — промърмори той, преглъщайки целината.

— Липсвам ти? Шегаджия. Та аз съм тук.

— Не изцяло. Никой от нас не е изцяло тук. Не и както преди.

Всичко ще се оправи, помисли тя. Скоро. Най-после отново мога да спя. Не много, но несравнимо повече. Пролетта наближава. Рагнхилд расте. Става все по-силна. Всичко ще се оправи. Само да приключи този случай, а ти…

— Мислил ли си да вземеш отпуска? — попита тя небрежно и започна да зарежда съдомиялната машина.

— Отпуска?

— Да вземеш отпуска по бащинство, както си му е редът?

— Сякаш можем да си го позволим…

Дъвчеше ли, дъвчеше, гледайки внимателно зеления нахапан стрък.

— Примерно аз да започна работа отново — предложи тя. — Няма ли да е хубаво да се отървеш от този случай? Да го забравиш? Да оставиш някой друг да те замести, някой друг да…

— Не се шегувай. Не е ли странно? — учуди се той и присви очи. — Не е ли странно наистина да предпочетеш смъртта пред…

— Не сменяй темата. Мислил ли си въобще за това?

— Ти имаш право на по-голямата част от отпуската, Ингер Йохане. Това е съвсем правилно и редно. Току-що си родила, кърмиш. Хубаво е за Рагнхилд. А това, което е хубаво за нея, е хубаво за нас.

И за да подчертае, че разговорът е приключил, хвърли стръка целина към кофата за боклук под мивката. Не уцели.

— Не е ли дяволски странно? — попита отново и разпери ръце. — Един човек се самоубива, защото има риск да разкрият, че е хомосексуален? През 2004 година? По дяволите, та те са навсякъде! Имаме купища лесбийки в службата, не изглежда да се чувстват преследвани или измъчвани, а и ние…

— Строго погледнато, ти не знаеш нищо за това — тя вдигна целината. — Не ги познаваш особено добре.

— Нашият финансов министър е гей, по дяволите! На никого не му пука от това!

Ингер Йохане се усмихна. Това го подразни.

— Финансовият министър е… изискан мъж от богато семейство — отбеляза тя. — Дискретен, професионалист и според малкото, известно за него, добър готвач. Живее с един и същи мъж от сто години. Малко по-…

Доближи палеца и показалеца си в пресилен жест.

— … различно е от човек, който плаща за секс на млади момчета, а всеки път, когато наблизо има камера, обикаля с блондинки под ръка.

Ингвар не отговори. Отпусна главата си в ръце.

— Поспи малко — предложи тя тихо и го погали по гърба. — Цяла нощ не мигна.

— Не съм изморен — промърмори той.

— А какво тогава?

— Тъжен.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не.

— Ингвар…

— Най-лошото е, че толкова рано изключихме Рудолф от случая — ядоса се той и се изправи. — Алибито му беше наред. Нищо не намекваше, че е виновен за убийството. Напротив, според колегите от Стуртинга изглеждал напълно съсипан. Защо не оставихме човека на мира? Какво, по дяволите, ни интересува с кого спи?

— Ингвар — опита отново тя и обхвана вратните му мускули с две ръце.

— Чуй ме — отблъсна я той.

— Слушам. Просто ми е малко трудно да ти отговоря, защото това, което казваш, не е… особено разумно. Имали сте основателна причина да искате да проучите Рудолф Фюр. Не на последно място във връзка със спора между него и Кари Мюндал. По време на възпоминанието…

— Много добре помня — прекъсна я той кисело. — Но преди не повече от пет дена ти направи профил на убиец, който никак не отговаря на Рудолф фюр! Защо тогава трябваше да преследвам…

— Ти не повярва в този профил — отбеляза тя кратко и извади препарата за миене на съдове. — Нито тогава, нито сега. И честно казано, мисля, че е време да спреш да хленчиш.

— Да хленча? Да хленча?

— Да. Хленчиш. Самосъжаляваш се. Стига толкова.

Включи съдомиялната машина, постави препарата на рафта в шкафа над нея и се обърна към съпруга си. Сложи ръка на кръста и широко се усмихна.

— Глупачка — промърмори той и неохотно отвърна на усмивката й. — Освен това сама призна, че профилът ти има слаби места. Вегар Крог не се връзва. Не е достатъчно известен.

Ингер Йохане вдигна от пода Суламит. Очите на пожарникарската кола, останали без зеници, я гледаха благо. Заигра се със счупената стълба.

— Мислих още по въпроса.

— Аха?

— Помниш ли… Помниш ли, когато седяхме тук със Сигмюн? Не миналия вторник, а преди няколко седмици?

— Естествено.

— Той ме попита какъв би бил възможно най-ужасният убиец.

— Да.

— Отговорих му, че трябва да е извършител без мотив. — Да?

— Няма такива.

— Хм, не. Какво си имала предвид тогава?

— Имах предвид… Имам предвид, че засега аргументите ми си остават същите. Който избира жертвите си напълно случайно, без мотив за всяко отделно убийство, би бил много труден за откриване. Ако редица други фактори са налице, естествено. Например, извършителят чисто и просто да си върши добре работата.

— Да…

Той кимна и се хвана за стомаха.

Тя пусна Суламит с трясък на пода.

— Не си гладен. Яде преди по-малко от час. Слушай сега.

— Слушам.

— Проблемът е, че ми е трудно да си представя напълно случайна поредица от жертви — впусна се в обяснения Ингер Йохане и седна на табуретката до него. — Хората не живеят във вакуум! Никога не сме безпристрастни, имаме пристрастия, проявяваме неодобрения, ние…

Опря върховете на пръстите си. Ръцете й се превърнаха в палатка, пъхна носа си в отвора по средата.

— Да си представим — продължи тя съсредоточено с носов глас, — убиец, който решава да отнеме живот. По една или друга причина. После ще се върнем на това. Но той решава да убие. Не защото иска някой да умре, а защото…

— Трудно ми е да си представя хладнокръвно убийство, без убиецът действително да желае смъртта на жертвата.

— Нека въпреки това се опитаме — настоя тя нетърпеливо, сключи ръце и ги стисна, та чак кокалчетата й побеляха. — Убиецът вероятно ще избере първата жертва доста лесно. Както когато сме малки и слепешком въртим глобуса. Където попадне пръстът ти…

— … там ще отидеш след двадесет и пет години — завърши той. — Дори четох детска книга за нещо подобно. „Обвързващото обещание“ на Тори Гредстед!

— Помниш ли какво обикновено се случваше втория път, когато опитваше да направиш същото?

— Шмекерувах — усмихна се той. — Не затварях напълно очи, за да уцеля по-интересно място от това на приятеля ми.

— Накрая стоиш с отворени очи и се прицелваш — призна Ингер Йохане. — Аз исках да отида на Хаваите.

— Искаш да кажеш…

— Четох — прекъсна го тя и го остави да я погали по ръката, — че във вестниците наричат тези убийства перфектни престъпления. Не е странно, като се има предвид колко безпомощна изглежда полицията. Въпреки това нека променим фокуса и насочим вниманието си към перфектния убиец. Но…

Прехапа долната си устна и се пресегна към каперсите в една купа.

— Работата е там, че такъв не съществува — промълви тя и заоглежда зърната. — Перфектният убиец се поставя напълно извън всякакъв контекст. Перфектният убиец не изпитва нищо — нито ужас, нито страх, нито омраза и в никакъв случай любов. Хората проявяват склонност да си представят напълно луди убийци без никакви чувства, съвършено неспособни да установят връзка с други живи същества. Забравят, че дори Марк Дютру, образецът за чудовище педофил, е бил женен. Хитлер е осъдил шест милиона евреи на смърт и мъчения, но разправят, че много обичал кучето си. Човек дори може да предположи, че е бил добър към него.

— Имал е куче?

Тя сви рамене.

— Така казват. Във всеки случай разбираш какво искам да кажа.

— Не.

Изправи се бавно. Все още дъвчеше жилавите каперси. Огледа се наоколо и отиде до кутията с играчки на Кристиане.

— Аз съм човек, решил да убие — заяви тя, преглътна и спря възражението му още в зародиш. — Забрави за момент защо.

Взе една червена топка и я задържа пред себе си в ръка в драматичната поза на Хамлет с черепа. Ингвар се изкикоти.

— Не се смей — предупреди тя спокойно. — Това е моят глобус. Знам много за престъпленията. Те са моята професия. Познавам добре връзката между мотив и разкритие. Знам, че по-лесно ще ми се размине убийство, ако никой не открие връзка между мен и жертвата. Затова завъртам глобуса…

Затвори очи и слепешката постави пръста си върху червената пластмаса.

— Избрах съвсем случайна жертва. И ще я убия. Всичко минава добре. Никой не ме заподозира. Настървявам се.

Очите й пламнаха.

— Но по някакъв начин съм променена. Всички действия, всички случки ни променят. Чувствам се… успяла. Искам да го направя отново. Чувствам се… жива.

Застина. Ингвар отвори уста.

— Шшт — спря го тя рязко. — Шшт!

От долния етаж се чуваше как децата тичат от стая в стая. Джак лаеше яростно. През пода се чуваше приглушен гневен глас на възрастен.

— Може би трябва да я взема — предложи Ингвар. — Изглежда, като че ли…

— Шшт — повтори тя със зареян поглед, застинала в комична театрална поза с единия крак, кокетно поставен пред другия. Топката още стоеше в ръката й.

— Жива — повтори тя, все едно опитваше думата на вкус.

Внезапно хвана топката с две ръце и я хвърли на пода; тя подскочи към камината и събори една саксия, но Ингер Йохане с нищо не показа, че това я интересува.

— Жива — изрече тя за трети път. — Тези убийства са вид… екстремен спорт!

— Моля?

Ингвар се взря в Ингер Йохане. Опита се да види вътре в нея, да проникне зад плашещия непознат поглед, в необичайното поведение. Тя се намираше сякаш в транс.

— Екстремният спорт — продължи тя, без да му обърне внимание, — е начин да се чувстваш жив. Така го описват тези, които се занимават с него. Приливът на адреналин. Еуфорията. Усещането, че предизвикваш смъртта и я побеждаваш. Отново и отново. Почти да умреш се превръща в начин да усещаш живота. По-силно, твърдят. По-добре. Ние останалите се питаме: защо? Защо изкачват Еверест, когато пътят дотам в буквален и преносен смисъл е застлан с трупове? Каква е причината някой доброволно да се хвърли от високите скали в Мексико, след като поради съвсем малка грешка в изчисленията би се забил право в тях?

— Ингер Йохане — вдигна ръка Ингвар.

— Казват, че това ги кара да се чувстват живи — отговори тя на собствените си въпроси.

Все още не го поглеждаше. Взе парцалената кукла на Кристиане от перваза на прозореца, подръпна краката й, после силно и продължително я притисна към себе си.

— Ингер Йохане — повтори той.

— Съвсем не разбирам — прошепна тя, — но такова обяснение дават. Това казват, когато всичко е минало и се усмихват на камерите, на приятелите си. Дърпат живота за носа. И се смеят. И повтарят всичко отначало. Пак. И все пак…

Той се изправи. Отиде до нея. Взе куклата от ръцете й и я прегърна. Не знаеше дали тя плаче; стоеше напълно неподвижен.

— Сякаш животът не е достатъчно ценен сам по себе си — промърмори тя, забила нос в гърдите му. — Сякаш банално човешкото не е достатъчно лошо. Сякаш да обичаш, да имаш деца и да остарееш не е достатъчно страшно.

Отблъсна го. Той не искаше да я пусне, но тя се пребори и успя да го избута. Поне го погледна право в очите, когато продължи:

— Виждаме го навсякъде, Ингвар. Все по-често, по нови начини. Jackass stunts^[1] за младежи. Подпалват се, скачат от покриви с колелета. Скучно им е. Скучно им е до смърт!

Почти изкрещя, удари гърдите му с длан. С треперещ глас продължи:

— Чувал ли си, че някои играят вид руска рулетка със заразени от СПИН? Други изпадат в оргазъм чрез задушаване. Понякога умират, преди да стигнат кулминацията. Умират!

Засмя се истерично. Отиде до кухненския плот и седна на табуретката. Покри лицето си с ръце.

— Смъртта е единствената истинска новина за съвременните хора — промълви тя. — Не помня кой го беше казал, но е вярно. Смъртта е изключително вълнуваща, тъй като единствено нея винаги можем да разберем. Само за нея знаем нещо.

— Значи твърдиш — реши да я върне към конкретния случай Ингвар, — че си имаме работа с убиец, на когото… му е скучно?

— Да. Мотивът му не е свързан с това кого убива, а с това да убива.

— Ингер Йохане…

— Така трябва да е — настоя тя. — Убийството е най-екстремното от всички екстремни действия. Този убиец е… Връзва се, Ингвар. Връзва се с теорията, че не той е убил Фиона Хеле. Просто си е седял. Някъде. И му е било скучно. И ето че Мац Бохюс убива майка си по жесток начин, а Норвегия полудява. Убийството съдържа всичко: жертва знаменитост; ритуални елементи; силна символика; вдигна се ужасен шум около него. Трудно ми е да си представя нещо по-вълнуващо, по-отключващо от такова убийство. Особено защото много прилича на първото убийство от друга поредица, от друг разказ за…

— Но чуй се само какви ги говориш — повиши глас Ингвар. — Ако обобщим направения от теб профил, получаваме следното: Първо…

Докосна палеца на лявата си ръка с показалеца на дясната.

— Убиецът знае почти всичко, заслужаващо да се знае за престъпленията. Второ: в някакъв момент е слушал лекцията на Уорън за Proportional retribution.

— Или е слушал за нея — поправи го Ингер Йохане.

— Което поставя под голямо съмнение дали въобще е норвежец — направи гримаса Ингвар. — Трето: този извършител убива за развлечение, бягство от скучен, безсъдържателен живот. Избира…

— … жертвите си случайно — допълни тя със зачервени бузи и блеснали очи. — При всички положения поне първата. Тогава е имал само един критерий — да бъде известна. Искал е максимално много шумотевица. Такова напрежение цели той. Играе си, Ингвар.

— И ето че се връщаме на изходната позиция — уморено потърка брадичката си той. — Вегар Крог не беше известен.

— Беше достатъчно известен — поправи го тя нетърпеливо. — И около него се вдигна прилично количество шум, дявол да го вземе! Най-вече защото беше трети в поредица убийства на известни личности. Убиецът го е предвидил. Знаел е, че Вегар Крог е достатъчно известен и затова се е отказал от… случайността!

— Какво?

— Само компютър избира напълно случайно, Ингвар. Ние, хората, се оставяме да ни повлияят, съзнателно или не. Избрал е Вегар Крог, защото…

Погледът й пак се разфокусира — изглеждаше някак отнесена. Хвана кичур коса и го захапа. Отдолу вече не се чуваше шум. Децата играеха навън в дъжда; Ингвар долавяше гласовете им от градината.

— Убиецът е искал да го види мъртъв — провлачено обясни тя. — Мотивирала го е преди всичко… играта. Забавлението. Предизвикателството да отнеме живот и да се измъкне безнаказано. Този път обаче убиецът се е поддал на изкушението да избере някого, на когото желае злото.

— Всички са желаели злото на Вегар Крог — простена Ингвар. — И профилът ти не подхожда на нито един от хората, на които попаднахме, с които разговаряхме или имахме поне минимално основание да заподозрем в този случай. Знаеш ли колко са общо? Колко разпита сме провели?

— Много най-вероятно.

— Няколкостотин! Почти хиляда разпита! И нито един от тези хора не отговаря на описанието ти на… Какво да правим тогава? Къде е той, какво трябва да…

— Няма да се издаде. Не още. Просто се налага да почакаме.

— За какво?

— За…

— Най-добрата майка на света — извика Кристиане.

Облечена в палто и с подгизнали ботушите, тя претича и се хвърли в прегръдките на майка си, оставяйки мокра диря. Джак я следваше. Животното спря между стаята и отворената кухня и се отърси. Около него се образуваха локвички мръсна вода. По паркета напада пясък и парченца чакъл.

— Най-доброто куче на света — продължи Кристиане. — Най-добрата Кристиане на света. И татко. И Ингвар. И къщата. И…

— Ехо! Просто влязох. Готов ли е багажът й?

Исак се засмя и потупа скимтящото куче, размахало опашка.

— Излизах с платноходката — обяви той. — Мокър съм колкото Кристиане. Кофти време за мореплаване, а! Ужасно студено. Хубав вятър. Но започна да вали. Проливно. Ела, момичето ми! Днес ще идем на картинг! Супер яко!

Той мина тежко по паркета с мръсни обувки, взе пожарникарската кола, усмихна се широко и я пъхна в джоба си.

— Чао, мамо! Чао, Ингвар!

Момиченцето танцуваше след баща си. Ингвар и Ингер Йохане продължиха да седят заслушани в тършуването, долитащо от стаята на Кристиане. Той сложи ръка върху бедрото й и я спря, когато тя понечи да отиде да им помогне. Пет минути по-късно чуха как аудито на Исак се отдалечава по улицата.

— Обзалагам се, че е забравил да вземе пижама и четка за зъби — каза Ингер Йохане, опитвайки се да не чува уморената въздишка на Ингвар:

— На всяка бензиностанция продават четки за зъби, Ингер Йохане. А тя може да спи по тениска. Исак си спомни за Суламит, това е най-важното. Недей да…

Тя се изправи рязко и отиде в банята.

Скучна съм, помисли си; прииска й се да сложи мръсните дрехи в пералнята. Безинтересна и непохватна съм. Знам го. Отговорна съм, рядко съм импулсивна. Скучна съм.

Но поне на мен никога не ми е скучно.

* * *

Мъжът — една непопулярна звезда — седеше на стол, а върху горния джоб на ризата му имаше закрепена с безопасна игла мишена. Дългата коса, вързана на конска опашка, образуваше дяволски триъгълник над челото. Издатината над очите му напомняше нещо нечовешко. Съединените вежди наподобяваха дебела пиявица, пълзяща по лицето му. Носът му беше изискан, прав и малък; устните — пълни, но козята брадичка никак не хармонираше с тях. Между острите кучешки зъби се виждаше езикът му. Ъгълчетата на устата висяха в грозна гримаса. Над главата му се намираше метална кофа, закрепена за стената с гвоздеи на дъното.

Ховар Стефансен, биатлонист по професия, имаше досега като най-голямо постижение два сребърни медала от световно в индивидуалното състезание. Миналият сезон спечели три победи за световната купа. Едва двадесет и четири годишен, той представляваше една от големите надежди на Норвегия за Олимпийските игри в Торино през 2006 година.

Стига да съумее да се контролира, предупреди го ръководителят на националния отбор само преди шест седмици.

В рамките на двата сезона в мъжкия отбор четири пъти лишаваха Ховар Стефансен от състезания. Арогантен победител и необикновено лош губещ, той по принцип обвиняваше съперниците си в употреба на забранени субстанции, когато нещо се объркаше: взимали допинг, шмекерували. Отнасяше се еднакво презрително към чуждите играчи и към своите съотборници. Понеже беше груб и егоцентричен, никой не искаше да дели стая с него. Той обаче не даваше вид, че това го притеснява.

Публиката също не го харесваше, така и не се сдоби с лични спонсори. Самохвалството и татуировките не се котираха в спорта, който си беше избрал. На ски пистата го посрещаха с освиркване или тишина; това, изглежда, му харесваше донякъде. С всеки месец ставаше все по-бърз, стреляше по-точно, но не правеше нищо, за да подобри лошия си имидж.

Сега вече нямаше закога.

Беше вторник вечерта на втори март. Мишената върху сърцето на мъжа зееше, уцелена точно в средата. Погледът му беше стъклен. Ингвар Стубьо се наведе над трупа, стори му се, че вижда леки синини над клепачите, все едно някой ги е отворил насила.

— Не е убит тук — заключи полицай от участъка в Осло с яркочервена коса, подаваща се изпод хартиената качулка. — Почти сигурно е. Прободен е с нож в гърба. Докато е спял, предполагаме. Няма следи от борба, но по леглото има много кръв. Следите дотук са ясни. Дрехите изглеждат нахлузени върху него. Най-вероятно е убит в съня си, облечен и поставен на стола.

— Дупката — промърмори Ингвар; зави му се свят.

— От сачма е — отвърна другият. — Застрелян е с въздушна пушка. Това си е своеобразно вътрешно стрелбище.

Посочи кофата с хартиената мишена над отвора.

— Но само за въздушни пушки, разбира се. Кофата събира изстрелите. Пушката само издава звук. Това обяснява защо никой не е чул нищо. Ако беше жив, когато са го уцелили, сигурно щеше доста да го заболи. Но нищо повече. Това обаче…

Полицаят, току-що представил се като Ерик Хенриксен, посочи дясната ръка на Ховар Стефансен. Тя лежеше полуотворена и отпусната върху слабините му. Показалецът липсваше. На негово място имаше само пънче.

— Пръстът, с който е натискал спусъка — обясни Хенриксен. — Вижте тук…

Отиде до другия край на коридора. Хартиеният костюм, покриващ цялото му тяло, шумолеше при всяка стъпка. Въздушна пушка, закрепена с въже и тиксо към магаре за рязане на дърва, се крепеше върху поставена накриво дръжка на метла. На спусъка на насочената към Ховар Стефансен пушка се намираше собственият му показалец. Беше синкав, нокътят — прекалено дълъг.

— Трябва да изляза — промълви Ингвар. — Съжалявам. Просто трябва…

— Случаят е наш — продължи Ерик Хенриксен, — но си помислих, че е най-добре вие от Крипо да хвърлите един поглед. Та това подозрително много прилича на…

Спортист, помисли Ингвар отчаяно. Това чакахме. Нищо не успях да направя. Как да пазя всички спортни звезди в страната? Не можех да вдигна тревога. Не искахме да предизвикваме паника. А и не знаех нищо. Ингер Йохане вярваше, мислеше и чувстваше, но не знаехме нищо със сигурност. Какво трябваше да направя? Какво да направя?

— Как е влязъл извършителят? — успя да попита Ингвар, насилвайки се да издържи. — С взлом? През прозореца?

— Намираме се на петия етаж — отбеляза Хенриксен нервно; полицаят от Крипо не отговаряше напълно на хвалбите по негов адрес. — Но вижте тук.

Апартаментът се намираше в стар блок, ала входната врата изглеждаше нова, с масивна, модерна ключалка. Хенриксен посочи с химикалка.

— Стар трик. Пъхнати са парченца дърво както в ключалката, така и тук…

Химикалката докосна резето.

— Заседнало е — уточни той. — Вероятно кибритени клечки.

— Боже — промърмори Ингвар. — Най-обикновен номер.

— Засега предполагаме, че вратата не е била заключена, докато Ховар Стефансен си е бил вкъщи буден. Някой е съсипал ключалката. Апартаментът е достатъчно голям, та извършителят да го направи, докато жертвата яде в кухнята или трапезарията, например. А понеже това е най-горният етаж, рискът да го хванат е по-малък.

Пъхна химикалката в един джоб на белия си костюм.

— Дали Ховар Стефансен въобще е опитал да заключи, преди да си легне, не е ясно. Тежкар като него в къща, пълна с оръжие, навярно не го е смятал за необходимо. Но ако се е опитал, положително се е затруднил.

Проявява все по-голяма наглост, помисли Ингвар; мъчеше го ужасно главоболие, отново затвори очи. Действията му стават все по-безочливи. Като катерачът в планината: трябва да се катери все по-високо, по все по-стръмни скали, да живее все по-опасно. Приближава се. Тази жертва е по-силна от него. Знаел го е и е взел мерки. Убил е Ховар Стефансен в съня му. Прост удар в гърба. Лишен от символика, лишен от изтънченост. За него това няма никакво значение, ние ще възприемаме посланието. Околният свят. Не мъртвият. Ние ще се шокираме от тази картина — спортистът, прицелващ се в собственото си застинало сърце. Нас иска да провокира. Нас. Мен?

— С конска опашка ли спи? — попита Ингвар най-вече, за да каже нещо.

— Готино, а!

Полицай Хенриксен сви рамене и добави:

— Не пречи и извършителят да му я е вързал. За да го направи да прилича на себе си, един вид. Да засили илюзията. И е успял, така да се каже. Дявол да го…

Спря псувнята навреме. Навярно от уважение към мъртвия. Негов колега подаде глава от стълбищната площадка.

— Ехо — прошепна той. — Ерик! Жената е тук. Тази, дето ни се обади. Тя е намерила трупа.

Ерик Хенриксен кимна и даде знак с ръка, че ще дойде след малко.

— Видяхте ли достатъчно?

— Повече от достатъчно — кимна Ингвар и го последва навън от апартамента.

На площадката стоеше едра жена. Тъмната й коса падаше надолу на големи, рошави къдрици. Тенът й подсказваше, че прекарва много време навън. Трудно беше да се определи възрастта й. Носеше дънки и широк, зелен пуловер. Тесните й очила отразяваха светлината от лампата и очите й не се виждаха, фигурата се стори позната на Ингвар.

— Венке Бенке — представи я полицаят, извикал ги преди минута. — Живее на долния етаж. Качвала се на тавана да остави няколко куфара и видяла вратата отворена…

— … натиснах звънеца — прекъсна го тя. — Никой не отговори и си позволих да хвърля един поглед вътре. Предполагам, вече знаете какво видях. Веднага се обадих на полицията.

— Венке Бенке — възкликна Ерик Хенриксен и свали смешната качулка. — Писателката на криминални романи, тази Венке Бенке ли?

Тя се усмихна загадъчно и кимна.

Не на Хенриксен, който зададе въпроса, не и на униформения полицай, готов всеки момент да помоли за автограф.

Гледаше Ингвар. И именно към него се обърна, протягайки ръка:

— Ингвар Стубьо, нали? Приятно ми е най-накрая да се запознаем.

Ръкостискането й беше здраво, почти грубо. Ръката й — голяма и широка. Кожата — необикновено топла. Той рязко я пусна, сякаш се изгори.