Ане Холт
Мотив за убийство (4)

Четвърта глава

Жената на място 16А изглеждаше симпатична. Пиеше много кафе и четеше британски вестници. Стюардът се затрудняваше да отгатне откъде е. Повечето пасажери бяха шведи, а едно шумно датско семейство с малки деца вгорчаваше живота на пътниците. Имаше и неколцина норвежци. Без сезонът да е върхов, достатъчно хора използваха директния полет до Ница при тези ниски цени.

Мислеше най-после да спре. От край време го мъчеше проблемът с килограмите, а сега и колегите му правеха намеци. Колкото и да се мъчеше, колкото и малко да ядеше, дигиталните цифри на кантара в банята неизменно оставаха три.

Хубаво е по време на такива полети да има хора като жената от място 16А.

Беше по-мургава от повечето скандинавци, с кафяви очи; едва ли и тя беше доволна от теглото си. Едра и доста пълна, но най-вече изглеждаше силна. „Яка — помисли си той след малко. — Тя е една яка жена.“

Във всеки случай обичаше кафе.

Освен това, слава Богу, не водеше деца със себе си и не се оплакваше от нищо.

* * *

Трупът беше още топъл.

По преценката на пазача на паркинга проститутката бе гушнала букета преди не повече от два часа. Вероятно обаче грешеше. Не беше експерт. Трябваше да си го признае, макар в рамките на три месеца за втори път да му се налагаше да вика полицията, защото някаква нещастница е решила да си бие последната инжекция, скрита тук от суровия зимен вятър, който метеше стокхолмските улици и принуждаваше хората да се обличат като полярни изследователи. Затрудняваше се да прецени, понеже на стълбището беше доста топло.

Но нямаше начин да е лежала там дълго.

Ако не можеш да погледнеш нито напред, нито назад, погледни нагоре.

Мъдрите думи проблясваха, изписани с червен туш върху стената. Явно проститутката е разбрала напътствието буквално. Лежеше на една страна, опряла глава на дясната ръка и сгънала колене, сякаш някой се е погрижил да е облегната добре, та смъртта да дойде леко. Лицето й, обърнато нагоре с отворени очи, имаше нежен, озадачен, почти щастлив израз.

„Спокойствие — помисли си пазачът и извади мобилния. — Жената, изглежда, е намерила спокойствие.“ Наистина му беше омръзнало да гони курви от огромния паркинг на няколко етажа, но дълбоко в себе си им съчувстваше. Тяхното мъчително съществуване му напомняше за радостите в собствения му живот. За разлика от досадната му и монотонна работа, жена му беше чудесна, а децата растяха добре. Разполагаше с пари за бира в петък, смяташе за въпрос на чест да не оставя сметките неплатени до крайния срок.

Покритието на телефона там, долу беше ужасно.

Той я познаваше, беше една от редовните. Живееше там, в дъното на една стълбищна шахта, в дупка от едва пет квадратни метра със сини и червени ивици по стената, навярно призвани да освежават помещението. В ъгъла лежеше захвърлена чанта, три вестника и едно списание стърчаха изпод навит спален чувал. Бутилка минерална вода се беше претърколила зад гърба на проститутката.

Пазачът на паркинга се изкачи по стълбите. Астмата го измъчваше, спря за малко да поуспокои дишането си. Накрая се озова горе и отвори скромната врата към площад „Брункебергс Торг“.

Колежките на жената вече работеха. Мерна две от тях, премръзнали и измършавели. Едната седна в БМВ, което веднага потегли към площад „Сергелс Торг“.

Най-накрая се свърза с полицията. Обещаха да дойдат до един час.

— Да, бе — промърмори той горчиво и затвори телефона. Предния път чака сам с трупа на проститутката доста повече от час.

Запали цигара. Другата жена, с тънък чорапогащник и палто от изкуствена кожа, хвана нещо на въдицата си на противоположната страна на площада.

Мъртвата проститутка не му се стори твърде дребна. „Тъкмо напротив“, помисли той и дръпна от цигарата. Прецени я по-скоро за пълна. Такива бяха рядкост. С годините проститутките се смаляваха. С всяка инжекция, с всяко хапче ставаха по-ниски и по-слаби. Вероятно тази тук се е хранила в промеждутъците между работата и наркотиците.

Трябваше да слезе пак долу и да я пази.

Предпочете обаче да запали още една цигара и да изчака полицията навън на студа. За няколко секунди констатираха това, което пазачът на паркинга вече знаеше — жената беше мъртва. Извикаха линейка и откараха трупа.

Три дена по-късно щяха да кремират Катинка Олсон и никой нямаше да си направи труда да постави надгробен камък над останките на почти четиридесетгодишната проститутка. Четирите й деца, родени, преди да навърши тридесет години, никога нямаше да разберат, че биологичната им майка носи бебешки снимки на всяко от тях в своето иначе празно портмоне. Избледнели снимки с разръфани, неравни краища — единственото богатство на Катинка Олсон.

Тя умря от свръхдоза. Никой никога нямаше да попита за нея. Никой нямаше да тъгува за Катинка Олсон. Никой нямаше да се зачуди защо една мъртва улична проститутка е ухаела на чисто и е носила новоизпрани, макар и износени дрехи.

Никой.

* * *

Домът на Вибеке Хайнербак го озадачи.

Застанал в средата на сравнително голямата стая, той си създаваше впечатление за много по-сложен човек, отколкото медиите я представяха.

Замисли се, но не си спомни да е гледал репортажи от къщата на Вибеке Хайнербак. Ингвар Стубьо прекара сутрешните часове, като разглежда солидна купчина интервюта и други изрезки, живописно и блестящо представящи един на пръв поглед щастлив живот:

Приятелят й предлага брак и с помощта на предаването „Виж и чуй“ двойката заминава за Париж. Снимките на двамата, винаги прегърнати, пред Айфеловата кула, под Триумфалната арка, пред бутиците на Шанз-Елизе, по улиците на Монмартр, напомняха рекламни плакати от седемдесетте години. Вибеке и Трон са светлоруси, безлични и добре поддържани. Носят годежни пръстени и еднакви ризи в пастелни цветове. Само вдигнатите на няколко снимки чаши за вино развалят илюзията. Трябвало е да са бутилки с кока-кола.

Вибеке Хайнербак е избрана за най-младия председател на партия в Норвегия. Тогава пресата получава позволение да я проследи до леглото след заседание на Стуртинга^[1]. И вестници, и списания възторжено се фокусират върху вечерната баня. С левия крак, гладък и красив върху ръба на ваната, в море от розови мехурчета пяна, Вибеке вдига чаша с шампанско към читателите. Според текста към снимката е изтощена до смърт.

Сцената е взета от хотелска стая.

Вибеке Хайнербак е самото олицетворение на скандинавското младежко благополучие. Времето й стига само за двегодишно образование в икономическия колеж „BI“ в Осло. После политиката я засмуква изцяло. Ходи на високи токчета в зимната киша по улица „Карл Юхан“^[2], но се оставя да я снимат и с гумени ботуши в околностите на столицата. В Стуртинга е винаги безукорно облечена. Спазва строг кодекс на обличане и в излъчваните по телевизията дебати, но дори когато участва в по-незначителни предавания, показва вкус, който миналата година й отреди трето място в списъка на най-добре облечените жени в страната. „Има такъв усет за дръзки детайли!“, отсъди впечатленото жури. Естествено, щеше да има и деца. По-късно тя се усмихна на нахалните журналисти и продължи да се изкачва в йерархията на партията, която според социологическите проучвания на общественото мнение през най-добрите си дни триумфираше като най-голямата в страната.

С чувство за лека вина заради собствените си предразсъдъци, Ингвар огледа гостната за трети път. Погледът му се спря върху красив абажур от млечнобяло стъкло. Три тънки стоманени жици, хванали крушката, създаваха впечатление за НЛО от филм от петдесетте години. Гостната беше изключителна. Сметановобял правоъгълен диван стоеше зад маса от стъкло и стомана. Столовете бяха яркооранжеви, цвят, който се срещаше на малки петна и в огромна абстрактна картина на отсрещната стена. Всички повърхности бяха чисти. В стаята нямаше никакви украшения, освен ваза на Алвар Аалто^[3] върху тесния бар. Пъстроцветният букет лалета в нея скоро щеше да умре от жажда.

В претъпканата кошница за вестници от преплетена стомана имаше най-вече списания и таблоидни издания. Ингвар взе екземпляр на списание „Тук и сега“. Два развода, юбилей на актьор и трагично падение на певец от денс група в лапите на алкохола украсяваха корицата.

Доколкото Ингвар изобщо имаше отношение към Вибеке Хайнербак, той се видя принуден неохотно да се възхити на инстинктивното й вникване в потребността на хората да търсят прости решения на проблемите. За сметка на това обаче никога не забеляза някакво действително политическо разбиране или заемане на морална позиция. Според Вибеке Хайнербак цените на бензина трябваше да паднат, а степента на грижата за възрастните представляваше срам за нацията. Тя настояваше за по-ниски данъци и за по-активни действия на полицията. Намираше пазаруването в Швеция за разбираем протест от страна на народа. Щом политиците са направили цените на алкохола най-високите в Европа, така им се пада.

Така я беше виждал — обикновена, повърхностна и добре справяща се с политиката. Мислеше я за необразована; в едно интервю ставаше ясно, че тя смята своята уж любима писателка Айн Ранд за мъж.

„Сигурно журналистът е сбъркал — мислеше Ингвар, докато разглеждаше стаята по-обстойно — Не Вибеке Хайнербак.“

Бавно прокара пръсти по гърбовете на някои от книгите върху добре напълнените рафтове, покриващи две стени в стаята от пода до тавана. „Изворът“^[4] лежеше опърпан и разпокъсан от четене до издание с тънки корици на „Атлас изправи рамене“. Изчерпателната биография на измисления от Айн Ранд ексцентричен архитект беше в толкова окаяно състояние, че някои от листовете се разлепиха, когато Ингвар се опита да провери дали книгата има екслибрис.

Йенс Бьорнебю и Кнут Хамсун, П.О. Енквист, Гюнтер Грас и Дон ДеЛило, Лу Хун и Хана Аренд. Старо и ново едно до друго, подредени според нещо, наподобяващо система. Според това кои са били любимите й книги, съобрази неочаквано Ингвар.

— Погледни тук — обърна се той към току-що излезлия от спалнята Сигмюн Барли. — Подредила е любимите си произведения върху средните рафтове, откъдето е най-удобно да се вземат! По-отдолу или по-отгоре стоят почти недокоснати книги.

Протегна се и посочи сборника от съвършено непознати нему китайски писатели. Наведе се, взе книга от най-долния рафт, издуха праха по нея и прочете на висок глас: Мирча Елиаде.

Поклати глава и върна книгата обратно.

— Сестрата на Ингер Йохане чете такива неща. Не бих си го и помислил за госпожица Хайнербак.

— Тук има и много криминални романи.

Сигмюн Барли прокара пръсти по средните рафтове срещу вратата към кухнята. Ингвар присви очи, за да прочете заглавията. Там бяха всички. От достолепните стари дами на британската литература до арогантните американски писатели от осемдесетте години на миналия век. Тук-там се промъкваше по някое име, което приличаше на френско. Ако се съдеше по кориците — големи картини на смъртоносни оръжия, рисувани със сиви, стилизирани линии — трябваше да са от петдесетте години. Луксозни американски издания на класици като Чандлър и Хамет стояха до почти пълен каталог на норвежките криминални издания през последните десет години.

— Дали това не са книгите на приятеля й? — попита Сигмюн.

— Той тъкмо се е нанесъл, а тези са стояли тук доста време. Чудя се защо… Защо никога не е споменавала нищо за това?

— За какво? Че чете?

— Да. Днес прегледах купчина интервюта, от които се разкрива образът на доста безинтересен човек. Едно политическо животно, наистина, но заето по-скоро със съвсем банални и обикновени неща, а не да гледа в бъдещето. Въпреки че в тези…

Ингвар очерта квадрат във въздуха и продължи:

— … колони. Не се ли наричат така? Рамките със стандартни въпроси. Тя никога не е споменавала нещо за… това. Когато я питат какво чете, отговаря: вестници. Пет вестника на ден и твърде малко време за нещо друго.

— Може би е чела преди. По-рано имам предвид. Напоследък времето вече не й е стигало.

Сигмюн се провикна от кухнята.

— Виж това!

Кухнята представляваше странна смесица от старо и ново. Разположените под ъгъл горни шкафове говореха за изработка непосредствено след Втората световна война. Ингвар дръпна една вратичка и тя се плъзна безшумно и леко по модерни лайстни от пластмаса и метал. Огромната мивка с арматура би била чудесен декор във филм от тридесетте години. Порцелановите пъпки върху кранчетата, обозначаващи студено и горещо с красив шрифт в червено и синьо, бяха толкова изтъркани, че надписите вече не се четяха. Кухненският плот беше тъмен и матов.

— Плоча — Ингвар почука по камъка с кокалчетата на ръката си. — Решила е да реставрира голяма част от старите неща. И да ги комбинира с нови елементи.

— Стилно — промълви Сигмюн колебливо. — Доста готино, нали?

— Да. И скъпо.

— Колко печелят тези в Стуртинга, а?

— Недостатъчно — отвърна Ингвар. — Кога е пристигнала полицията?

— Към седем часа сутринта. Приятелят й, Трон Арнесен се казва, е съсипал следите на местопрестъплението. Повръщал и вилнял навсякъде. Смъкнал я от леглото и прочее. Видя ли спалнята?

— Ммм.

Ингвар се приближи към кухненския прозорец. Скоро следобедният мрак щеше да се спусне от изток. Над град Лилестрьом тегнеше плътна облачна покривка, вещаеща сняг през нощта. Той внимателно бутна малка кухненска маса встрани и приближи лице до стъклото, без да го докосва. Остана така за момент, потънал в мислите си, без да отговаря на коментарите на Сигмюн, които идваха от все по-далеч, защото колегата му обикаляше къщата.

Погледна компаса в усъвършенствания си ръчен часовник. Мислено нарисува карта. Направи крачка назад, затвори едното си око и погледна навън.

Ако се отсекат трите елхи в градината долу, ако се изравни малкият хълм на североизток и се събори една сграда, щеше да се види къщата, където беше убита Фиона Хеле само седемнадесет дена по-рано.

Между двете местопрестъпления едва ли имаше повече от километър и половина.

* * *

— Възможно ли е въобще? Да има връзка, имам предвид?

Ингвар Стубьо си сипа щедра порция от недопечените картофи и се протегна към бутилката с кетчуп.

— Трябва ли да слагаш кетчуп на абсолютно всичко?

— Мислиш ли, че има връзка?

— Ще вървя — извика Кристиане от коридора на първия етаж.

— Господи! — възкликна Ингер Йохане и се затича към стълбите с Рагнхилд в ръце. — Тя не спи!

Кристиане стоеше, долепила нос до входната врата. Ципът на червеното шушляково яке беше вдигнат догоре, шалът — увит плътно около гърлото, а вълнената шапка покриваше очите й. Беше обула левия ботуш на десния крак и обратно. Стискаше по една ръкавица във всяка ръка. Сега прилепи цялото си тяло към вратата и промълви:

— Ще вървя.

Не сега — възрази Ингер Йохане и подаде бебето на Ингвар. — Прекалено късно е. Минава девет часа. Нали си легна да спиш и… Не искаш ли да подържиш Рагнхилд малко? Виж колко е сладка и странна.

— Грозно — изсъска Кристиане. — Отвратително дете.

— Кристиане!

От резкия тон на Ингвар Стубьо Рагнхилд се разрева. Той изнервено се опита да я успокои и замърмори към мекото одеялце, в което беше увита. Кристиане започна да вие. Люлееше се от крак на крак и удряше чело в дървото. Воят премина в отчаяно, задъхано хлипане.

— Татко — мрънкаше тя между хлипанията. — Моят татко. Ще ида при моя татко.

Ингер Йохане разпери ръце и се обърна към Ингвар, стигнал вече до средата на стълбата.

— Може би е най-добре — започна тя неуверено. — Мисля, че…

— Дума да не става — прекъсна я Ингвар. — Тя прекара при Исак цяла седмица. Сега ще остане при нас. Важно е да получи усещането, че е с нас. Че е част от цялото. Че това…

Плачът на бебето най-сетне стихна. По розовата буза се очертаваше тъмночервено родилно петно. Косата на главичката приличаше на мъх. Внезапно отвори очи, с нежелание, като след продължителен дълбок сън. Оголи венците си в гримаса.

— Че това е сестра й — допълни той тихо и докосна челцето на детето с устни. — Кристиане трябва да бъде с нас. След няколко дена пак може да иде при Исак.

— Татко! Ще ходя при татко!

Ингвар слезе до малката веранда на първия етаж. Топлината от отоплителната инсталация в пода го изгаряше през вълнените чорапи. Опасяваше се, че електротехникът е сбъркал при ремонта. Господ знае кога ще намери време да провери. Внимателно върна бебето на Ингер Йохане.

— Ето идва поповата лъжичка Фабилиус — подвикна той, вдигна Кристиане на раменете си и се заизкачва нагоре по стълбите.

— Недей — закикоти се детето неохотно, когато той свали единия й ботуш и го сложи в една саксия. — Недей!

— След една-две седмици тук ще поникне ботушено цвете. А този…

Хвърли другия в кошчето за боклук.

— Нямаме нужда от него — заключи той и здраво я прегърна. — Поповите лъжички не носят обувки. Ето!

Отвори шумно с ритник вратата към детската стая. Светкавично бързо я съблече. За късмет все още носеше пижамата си под връхните дрехи.

— Бързо — изпухтя той. — Иначе поповата лъжичка ще се изпоти до смърт. А сега започвам да броя.

— Недей — извика Кристиане възторжено и се зарови под одеялото.

— Едно. Две. Три. Така действа магията. Сега Фабилиус ще заспи.

После затръшна вратата и сви рамене.

— Така!

Ингер Йохане стоеше с безизразно лице, притиснала Рагнхилд към рамото си.

— Обикновено така правя, когато сме само двамата — извинително обясни той. — Бързо и ефективно. Мислиш ли, че има връзка между убийствата на Фиона Хеле и Вибеке Хайнербак?

— Така ли приспиваш детето?

Ингер Йохане го гледаше невярващо.

— По дяволите това. Вече спи. Магия. Ела.

Влезе в стаята и започна да разтребва масата. Остатъците от храна отидоха в боклука, с изключение на печените картофи, които изяде, докато разчистваше. От пръстите му течеше мазнина и докато си досипваше вино, бутилката за малко не се изплъзна от ръката му.

— Опа… Искаш ли? Вече не е толкова страшно, нали знаеш. Една малка чашка няма да навреди на Рагнхилд.

— Не, благодаря. Или…

Внимателно постави бебето в люлката, която Ингвар накрая се беше съгласил да мести в зависимост от това къде се намират. Сега стоеше до дивана.

— Може би една съвсем малка чашка — склони тя и седна до разчистената маса за хранене.

— Би ли избърсал масата с кърпа?

С делнично, почти небрежно изражение взе документите, които Ингвар захвърли веднага щом се прибра: тънка папка. Този път нямаше снимки. Два лични доклада, две бележки, написани на ръка, и карта на квартал „Льоренскуг“ с червен кръст върху дома на Вибеке Хайнербак бяха събрани на едно място. Ингер Йохане не виждаше никаква система в цялата работа.

— И тук не разполагате с кой знае какво, което да използвате.

— Та ние разбрахме за убийството тази сутрин!

— И си подредил папката. Да не би да си искал да ми спестиш снимките?

— Не.

Изглеждаше откровен, седна, почесвайки се по главата.

— Още няма достатъчно копия от тях — добави и се прозя. — Но нищо не пропускаш. Ужасна гледка. Особено това, че…

— Благодаря, благодаря — тя вдигна ръце и поклати глава. — Достатъчно подробно ми обясни по телефона. Така погледнато, това е обща черта. Доста жестоки убийства. И двата трупа са осакатени.

Между очите на Ингвар се образува бръчка. Поклати глава, устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше точно какво.

— Осакатени — повтори той накрая. — Да отрежеш нечий език безспорно може да бъде отнесено към понятието осакатяване. А що се отнася до Вибеке Хайнербак…

По лицето му отново се изписа съмнение. Затвори очи и почти незабележимо поклати глава, все едно идеята за убиец на смъртоносен лов за известни жени му идваше в повече. Хвърли поглед към люлката.

— Нали не мислиш, че тя разбира нещо от това?

— Тя не е навършила дори три седмици.

— Но мозъкът попива като гъба, нали знаеш. Може би несъзнателно възприема всичко и го съхранява. Опасявам се да не й навреди. По-късно.

— Глупости.

Тя протегна ръка над масата и го погали по бузата.

— Страх те е, че пресата има право — прецени тя. — Виждал ли си специалните издания на вестниците?

Той поклати глава. Тя не го пусна.

— Забавляват се. За тях сигурно е ужасно случаят да стане известен, след като са отпечатани. Специалните издания на вестниците и списанията са боклуци. Гъмжат от спекулации и доста невярна информация, ако съдя от малкото, което разбрах от теб, а на всичкото отгоре и са безумно неточни. Наричат го убиеца на известни личности. Извършителят.

— Или извършителката — вметна Ингвар и хвана ръката й.

Допря устни до външната страна на дланта й и я целуна.

— Или извършителката, тогава. Не бъди толкова придирчив. Новините за щастие бяха по-умерени, но и те спекулират — там някъде имало луд, който убивал красиви, успели жени. Вестник „VG“ дори е накарал един известен психолог да състави профила на извършителя: отхвърлен от майка си, сексуално неосъществен женомразец.

Тя се засмя тихо и отпи от чашата.

— Знаеш ли, сега осъзнавам за пръв път колко хубаво е наистина това вино, особено след като десет месеца не съм го опитвала.

— Ти си…

— Хубава — допълни тя и се усмихна още по-широко. — Ти какво мислиш?

— За теб ли?

— За връзката. Идеята има известна логика. Ти, Сигмюн и още няколко човека разследвате и двата случая. И двата случая…

— … са локализирани в квартал „Льоренскуг“. И двете жертви са жени. И двете са известни. И двете са значими личности в медиите. И двете…

— … изглеждат добре. Или поне са изглеждали.

Започна да върти чашата в ръце и продължи:

— А и в двата случая извършителят е оставил послание — грубо оскверняване на трупа.

Вече говореше по-бавно и по-тихо, сякаш уплашена от собствените си разсъждения.

— Засега пресата не знае нищо за книгата — вметна той. — За Корана. Той всъщност беше залепен между бедрата й. Изглежда целта е била да го вкара в путката й, но…

— Не използвай такива думи!

— Вагината тогава. Намерили са книгата върху бедрото й до вагината.

— Или до ануса.

— Или до ануса — повтори той озадачен. — Вероятно е имал нещо такова предвид! Up yours^[5], един вид!

— Може би. Нещо друго?

Той кимна, а тя наля остатъка от бутилката в чашата му. Засега едва бе докоснала съдържанието в своята.

— Ако човек наистина иска да търси прилики извън съвсем очевидните, които могат да са напълно случайни, внимание, естествено, заслужават символите — обобщи тя. — Да отрежеш нечий език и да го разцепиш на две е толкова банално, толкова очевидно в своята символика действие, че човек би се запитал дали през юношеството си извършителят не е чел прекалено много книги за индианци. Мюсюлманската библия в задника също не е особено прикрито послание.

— Новите ни сънародници едва ли биха оценили факта, че приравняваш Корана и Библията — отбеляза Ингвар и се хвана за врата. — Имаш ли сили?

С примирена усмивка тя се надигна и застана зад него. Облегна се на кухненския плот и здраво стисна вратните му мускули.

Имаше толкова широк гръб, толкова голям; усещаше мускулите му като твърди буци под изненадващо меката кожа. Най-напред той я привлече с внушителната си фигура. Прехласна се по мъж, който тежеше сто и петнадесет килограма, без да изглежда дебел. Малко след като започнаха да живеят заедно, настоя той да отслабне. „От съображения за здравето“ — обясни тя. Отказа се след три седмици. Ингвар не се вкисваше, че яде по-малко. Той се отчайваше. Един късен следобед изяде с насълзени очи парче постна треска, картоф и купчина задушени моркови, отиде до тоалетна и се върна чак след края на вечерята. Тогава проектът беше прекратен. Той мажеше масло на всичко, поливаше със сос повечето неща и смяташе, че едно истинско ядене винаги трябва да завършва с десерт.

— Прекалено е рано да се каже — разсъждаваше Ингер Йохане, разтривайки мускулите между лопатките и гръбначния му стълб. — Но не взимай за даденост, че убиецът е един и същ.

— Не го взимаме за даденост — простена той. — Още, малко по-нагоре. Ако трябва да съм честен, самата мисъл ме плаши до смърт. Имам предвид… О! Да, точно там.

— Имаш предвид, че ако става дума за един убиец, може да се очакват още жертви. Още убийства.

Мускулите му се стегнаха под ръцете й. Ингвар изправи гръб, внимателно я отмести настрани и си оправи ризата. От гостната се чуваше дишането на Рагнхилд, а някаква котка явно си търсеше партньор някъде около стените на къщата. Мяученето проряза грозно вечерната тишина.

— Мразя тези полудиви животни — промърмори Ингер Йохане и седна.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита Ингвар сериозно, почти настоятелно. — В състояние ли си въобще да разбереш нещо от всичко това?

— Разполагам с прекалено малко данни. Знаеш. Нужно ми е да разгледам… Трябват ми… — усмихна се примирено и разпери ръце. — Господи! Разбира се, че не мога да ви помогна. Току-що съм родила бебе, за което трябва да се грижа! В отпуска по майчинство съм! Е, добре, ще го обсъждаме и…

— Никой друг в цялата страна не е по-наясно от теб по тези въпроси. Тук нямаме истински профайлъри, а ние…

— Не съм никакъв профайлър — изсъска тя. — Колко пъти да ти го повторя? Писнало ми е да…

— Окей — прекъсна я той и вдигна ръце в знак на помирение. — Но знаеш прекалено много за съставянето на профили. А и не познавам друг, който да се е учил при едно от най-големите светила на ФБР.

— Ингвар!

Вечерта преди да се оженят, той най-накрая бе обещал, тържествено и сериозно, с ръка на сърцето, никога да не пита за миналото й във ФБР. Бяха се карали ожесточено и продължително: тя — подхвърляйки думи, които той не допускаше, че може да използва; той — изпълнен с искрен гняв, задето толкова важен период от живота й ще остане обвит в мъгла за него.

Но тя не искаше да споделя. Никога, с никого. Като съвсем млада студентка в Бостън получи възможността да посещава курс за профайлъри на Федералното бюро за разследване. Наставник й беше Уорън Скифърд, легенда още като петдесетгодишен, както заради способностите си, така и заради закачките си с обещаващи студентки. Наричаха го Шефа. Ингер Йохане разчиташе на него. Макар и почти с тридесет и пет години по-възрастен, тя започна да вярва, че е специална, че е избрана — както от него, така и от ФБР, а той, разбира се, ще се разведе, щом децата пораснат малко.

Всичко се обърка и за малко не й коства живота. Качи се на първия възможен самолет за Осло, три седмици по-късно започна да следва право и завърши рекордно бързо. Вече почти тринадесет години се опитваше да забрави името Уорън Скифърд. Времето във ФБР, месеците с Уорън и катастрофалната случка, довела дотам да накажат Шефа. Половин година той седя зад бюрото, преди всичко да бъде забравено и отново да получи старите си правомощия. От време на време тази глава от живота й занимаваше мислите й — обикновено неохотно и винаги с леко отвращение, но никога, при никакви обстоятелства не желаеше да говори за нея.

Проблемът беше, че Ингвар познаваше Уорън Скифърд. За последен път се срещнаха миналото лято, когато мъжът й участва в международна среща на полицията в Ню Орлиънс. Когато се прибра вкъщи и спомена името му, съвсем между другото по време на вечеря, Ингер Йохане в остър пристъп на гняв счупи две чинии. После изтича в стаята за гости, заключи вратата и плака, докато заспи. Три дена той получаваше само едносрични отговори от нея.

Сега отново се намираше заплашително близо до нарушаването на обещанието си.

— Ингвар — повтори тя остро. — Дори не си го и помисляй!

— Успокой се. Щом не искаш да помогнеш, не искаш да помогнеш и толкова.

Облегна се назад в стола и се усмихна равнодушно.

— В крайна сметка това не е твой проблем.

— Не бъди такъв — помоли го тя уморено.

— Какъв? Просто констатирам очевидното. Известни жени са убити и поругани в едно от предградията на Осло. Проблемът обаче не е твой.

Той изпразни чашата си и доста силно я стовари обратно, встрани от себе си.

— Имам малки деца — напомни му Ингер Йохане, — деветгодишна дъщеря, която се нуждае от специални грижи, двуседмично бебе и достатъчно работа, за да се нагърбвам с важна роля в трудно разследване на убийство.

— Чудесно! Чудесно казвам — той се изправи рязко и взе две купи за десерт от шкафа. — Ще направя плодова салата. Искаш ли?

— Ингвар, честно. Седни. Можем… Напълно съм готова да говорим за случаите ти. Така, вечер, когато децата спят. Но и двамата сме наясно колко много изисква работата на един профайлър, толкова е обширна, че…

— Знаеш ли — прекъсна я той и удари пластмасовата купа с бита сметана в масата, та чак съдържанието й се разхвърча. — Смъртта на Фиона Хеле е прекалено жестока. Трагична. Майка с малко дете и съпруг, твърде млада да умре. Вибеке Хайнербак наистина няма деца, но все пак е ужасно рано да ритнеш камбаната на двадесет и шест. Но да оставим всичко това настрана. Хората умират. Хората ги убиват.

Потърка си носа, правия, красив нос с ноздри, които трепереха в редките случаи, когато наистина се ядосваше.

— Всеки втори ден хората се убиват в тази страна, по дяволите. Това, което ме притеснява, това, което ме… плаши…

Стреснат от изречената дума, той се обърка и повтори:

— Плаши ме. Страх ме е, Ингер Йохане. Нищо не разбирам от тези случаи. Има толкова много прилики между тях, че си мисля само…

— Кога ще намерите следващата жертва — помогна му тя, защото той се оказа неспособен да завърши изречението.

— Да. И затова те моля за помощ. Знам, че искам прекалено много от теб. Знам, че имаш достатъчно работа с Кристиане и Рагнхилд, майка си, къщата и…

— Окей.

— Какво?

— Добре. Ще видя какво мога да направя.

— Наистина ли?

— Да. Но ми е нужно да разполагам с всички факти. За двата случая. И отсега да е ясно — мога да се оттегля по всяко време.

— По всяко време — кимна той решително — Да… Ще взема такси до офиса и…

— Наближава десет и половина.

Смехът й прозвуча кротко. „Все пак е смях“, помисли си Ингвар. Потърси по лицето й знаци на раздразнение — леко потрепване на долната устна, мускул, който хвърляше сянка по протежението на скулите. Видя само трапчинки и продължителна прозявка.

— Ще нагледам децата — каза тя.

Харесваше му походката й. Беше слаба, без да е кльощава. Дори сега, две седмици след раждането, се движеше с момчешка живост, която го накара да се усмихне. Имаше стройни бедра, а раменете държеше изправени. Наведе се над Рагнхилд и косата й падна върху лицето, мека и разрошена. Прибра я зад ухото, прошепвайки нещо на бебето, а то похърка леко.

Последва я до стаята на Кристиане. Тя внимателно отвори вратата. Детето спеше с глава там, където трябваше да са краката, с одеялото под себе си и шушляковото яке вместо възглавница. Дишаше равномерно. Лек аромат на сън и чисти чаршафи изпълваше стаята. Ингвар прегърна Ингер Йохане.

— Явно е подействала — прошепна усмихната тя. — Магията е подействала.

— Благодаря — отвърна шепнешком той.

— За какво?

Ингер Йохане мълчеше. Той продължи да я държи в обятията си, а нея не я напускаше притеснението, което се опитваше да потисне цял следобед. За пръв път го забеляза към един часа по време на телефонния разговор с Ингвар, докато той накратко обясняваше защо ще закъснее. Тогава не му обърна внимание. Винаги се притесняваше. За децата; за майка си — започна да се държи глупаво след третия инфаркт на баща й и невинаги помнеше кой ден е; за научната си работа — вече не знаеше дали иска да се занимава с нея; за ипотеката на къщата и лошите спирачки на колата; за неспособността на Исак да поставя граници; за войната в Близкия изток. Винаги имаше за какво да се тревожи. Този следобед се зарови в един от безбройните си медицински справочници, за да провери дали белите петна по резците на Кристиане не са симптоми за прекомерна консумация на мляко или друг дисбаланс в съдържанието на храната. Безпокойството, гузната съвест и чувството за непълноценност се превърнаха в нещо нормално за нея, научи се да живее с тях.

Това обаче беше друго.

В сумрака, обгърната от топлите ръце на Ингвар и едва долавяща дишането на спящото дете — все неща, които й напомняха за всекидневно щастие и сигурност — се чувстваше неспособна да определи защо изпитва неудобство, защо не я напуска усещането, че знае нещо, но няма достъп до него.

— Какво има? — прошепна Ингвар.

— Нищо — отговори тя тихо и внимателно затвори вратата на детската стая.

* * *

За последен път се осмели да пие кафе в самолета преди много години. Този път веднага усети как около нея се разнася прекрасен аромат и за момент се зачуди дали няма бар на борда.

Стюардът сигурно тежеше над сто кила. Потеше се като кон. При други обстоятелства би се раздразнила от отвратителните кръгове пот по светлия плат на ризата му. Нямаше нищо против мъжете-стюарди. „Но ако трябва да съм честна, предпочитам по-женствения вариант“, помисли си едрата жена, устремила поглед югоизточно от панорамния прозорец на вилата, кацнала върху хълма над френския курортен град Вилфранс. В начина, по който стюардите движеха ръцете си, обикновено имаше нещо женствено. Освен това избираха афтършейв с аромат на лек пролетен парфюм, а не на мъжествен мускус. Следователно този шопар с червеникава коса представляваше впечатляващо изключение. При други обстоятелства би го пренебрегнала. Но ароматът на кафето я надви. Три пъти помоли за още една чашка и дори му се усмихваше.

Сега виното също й харесваше.

Най-накрая разбра, че определената от „Винмонополет“^[6] и вероятно завишена цена на внесената в Норвегия стока, всъщност е същата както във всеки магазин за вино тук, в Стария град във Вилфранс. Непонятно, но въпреки това факт. Следобед отвори бутилка за двадесет и пет евро и изпи само една чаша. Не си спомняше някога да е вкусвала по-хубаво вино. Продавачът я увери, че ще издържи няколко дена в отворена бутилка. Надяваше се да е бил прав.

„През всичките тези години — помисли тя и си поглади косата, — осъществявах проекти, донесли ми само пари и отвращение, а способностите си използвах единствено за да задоволявам другите.“

Сутринта усети болки в гърдите от зимния въздух — февруари е най-студеният месец на Ривиерата. Морето вече не блестеше лазурносиньо. Сиво и с мръсна пяна, то се надигаше кротко към нея, докато предприемаше редовната си разходка по плажовете и се радваше на самотата. Листата на повечето дървета бяха окапали. Само някое и друго иглолистно дърво продължаваше да се откроява мъховозелено по протежение на пътя. Дори по пътеката към крепостта „Сен Жан“, където добре облечени деца с кльощавите си майки и отвратително богатите си бащи обикновено разваляха идилията, вдигайки врява, беше безлюдно и пусто. Спираше често. Понякога запалваше цигара, въпреки че спря да пуши преди много години. Лек привкус на никотин полепваше по езика й. Усещането беше хубаво.

Започна да се разхожда. Тогава изпитваше притеснението, измъчвало я толкова дълго, макар и по различен начин. Сякаш най-накрая разбираше себе си, живота си. Твърде дълго стоя капсулирана във вакуум от очакване. „Изгубих години от живота си в опит да предвидя това, което никога не се случи“, помисли тя, застанала пред прозореца, като опря длан до хладното стъкло.

— А нещата така и така се случват — прошепна тя и видя как дъхът й образува за малко сива мъгла по стъклото и изчезна.

Все още изпитваше безпокойство, слабо напрежение в тялото. Но на мястото на притеснението, което я влачеше към дъното, сега имаше животворен страх.

— Страх — прошепна тя доволно и грубо погали стъклото с длан.

Подбираше думите си грижливо. Сега изпитваше градивен, разкъсващ, буден страх. „Почти като да си влюбен“, представи си тя.

Преди се чувстваше депресирана, но не плачеше; уморена, но не можеше да спи; сега възприемаше съществуването си толкова осезаемо, че постоянно избухваше в смях. Спеше добре, редовно се събуждаше с чувство, близко до представата за… щастие.

Избра думата „щастие“, въпреки че засега беше твърде силна.

Някои сигурно биха я нарекли самотница. Не се съмняваше в това, но не й пукаше. Само да знаеха какво наистина мисли за всички, които си въобразяват, че я познават и са наясно с какво се занимава. Мнозина от тях се оставят да ги заслепи успехът й, нищо, че живее в страна, където скромността е добродетел, а чувството за превъзходство — най-страшният от всички смъртни грехове.

Неопределен, непонятен гняв закипя в нея. Кожата й настръхна, погали лявата си ръка със студената си длан и усети колко е компактна, колко стабилно се държи плътта към костите, стегната и прилепнала, сякаш кожата е една идея по-малка.

Отдавна не се бе замисляла за бъдещето. Не си заслужаваше. Но последните няколко седмици протекоха толкова различно.

Роди се през една дъждовна неделна ноемврийска вечер на 1958 година. Още с отношението си към полумъртвото бебе, изгубило майка си само двадесет минути след раждането, Норвегия даде съвършено ясно да се разбере, че никой не бива да се смята за нещо особено.

Баща й се намираше в чужбина. Нямаше баби, нямаше дядовци. Една медицинска сестра пожела да я вземе вкъщи при семейството си, докато малката се постабилизира. Сестрата смяташе, че освен от услугите на болницата, детето се нуждае от грижи и любов. Но такова специално отношение не може да се проявява в егалитарната страна, чийто гражданин стана то. Оставиха я в един ъгъл в детското отделение; в точно определени часове я хранеха и й сменяха пелените и с това всичко се изчерпваше. Най-сетне баща й дойде и я въведе в един живот, в който вече имаше нова майка.

— Горчивината не ми прилича — подхвърли жената на висок глас към собственото си неясно отражение в стъклото на прозореца. — Горчивината не ми прилича!

Никога не би използвала израза „неудържима ярост“. И все пак именно това клише й дойде наум, когато обръщаше гръб на гледката и сядаше на прекалено мекия диван, за да успокои дишането си. Диафрагмата я изгаряше. Бавно повдигна ръце към лицето си. Големи, груби ръце с изпотени длани и къси нокти. Обърна ги и се вторачи в белега върху дланта си. Имаше странна вдлъбнатина на палеца. Опита се да си припомни историята на белега, но й убягваше. Бързо и нетърпеливо нави ръкавите на пуловера, докосна кожата си. В стаята беше горещо, затрудняваше се да преглъща. Рязко стана и измери тялото си с поглед, все едно принадлежеше на друг. Прокара пръсти през косата си и напипа омазненото си теме. Издра се до кръв на малки тънки ивици по скалпа.

Лакомо засмука пръстите си. Под ноктите се усещаше лек привкус на желязо. Захапа ги, отхапа парчета кожа и преглътна. Всичко изглеждаше много по-ясно. Важно беше да гледаш назад, а решаващо — да свържеш собствената си история с едно по-голямо цяло.

Веднъж вече се опита да го направи.

На тридесет и пет години с кавги и разправии успя най-после да си издейства копие от епикризата — сухо и изпълнено с термини описание на раждането й. Дотогава не се осмеляваше да се захване с нищо. Прелисти пожълтелите страници с мирис на прашни архиви и получи потвърждението, от което едновременно се страхуваше, искаше и очакваше. Не тази й майка я беше родила. Жената, която познаваше като своя майка, беше чужд човек. Натрапник. Някой, към когото не беше длъжна да храни никакви нежни чувства.

Не изпита гняв, не почувства загуба. Внимателно изгори изписаните на ръка листове и я обзе единствено безразличие. Или по-скоро леко, едва ли не безучастно раздразнение.

Дори не потърси сметка на родителите си.

Нямаше сили.

Неистинската й майка почина малко след това.

Оттогава изминаха десет години.

Вибеке Хайнербак открай време предизвикваше раздразнението й.

Вибеке Хайнербак беше расистка.

Не открито и признато, разбира се. Жената чисто и просто притежаваше политическа интуиция и почти впечатляващо разбиране за дейността на медиите. От друга страна, нейните съпартийци непрекъснато ръсеха глупави и недотам интелектуални описания на имигрантите. За тях сомалийци и китайци представляваха навлеци от един дол дренки. Приравняваха добре адаптиралите се пришълци от Шри Ланка с мързеливците от Сомалия. Според партията на Вибеке Хайнербак съвестният пакистанец с магазин за зеленчуци натоварваше държавата също толкова, колкото и зестрогонецът от Мароко, дошъл в Норвегия с намерението да го изхранват или жените, или страната.

Вибеке Хайнербак, естествено, не носеше отговорност за всичко това.

Жената, прекарваща сама зимата на Ривиерата, стана рязко и здраво стъпи на пода, но за малко загуби равновесие; леко замайване я принуди да изчака за миг да й мине.

Всичко вървеше толкова добре. Държеше всичко под контрол.

„Огледът на дома на един човек казва повече отколкото хиляда интервюта“, помисли тя, когато гаденето се уталожи.

Свечеряваше се, прииска й се да си налее още една чаша от хубавото вино от Стария град. Погледна отново към залива и светлината от фара на Кап Фера я посрещна с пулсираща прегръдка. Лампите по протежение на пътищата, които пресичаха стръмния терен на север, вече горяха.

Беше майстор в своята професия, а сега нямаше кой друг да я оцени, освен самата тя.