Ане Холт
Мотив за убийство (11)

Единадесета глава

Лине Шитер влезе в кабинета си, тътрейки крака, нахлузила прекалено големи пантофи. Беше загънала на педя ръкавите на халата си, купен сякаш за голямата й сестра.

— Най-добрата ми приятелка си — подхвана тя, тръшвайки се върху леглото за гости, — но се надявам да не ти стане навик да идваш тук в седем и половина в събота сутринта, за да ползваш компютъра ми. Кристиане не е ли при вас? Къде я остави?

— При съседите долу — промърмори Ингер Йохане. — При Леонард.

До клавиатурата лежеше раздърпан бележник. Винаги знаеше къде се намира, но не го беше отваряла от много години. „Тринадесет години“, уточни тя наум. Оттогава три пъти се нанася в ново жилище и три пъти намира бележника в кутия за обувки, пълна с малки тайни: месингов пръстен от детството й — като петгодишна се сгоди за най-хубавото момче на улицата — пластмасовата гривничка, която Кристиане носеше на ръката си в родилното. Момичето на Ингер Йохане. Любовно писмо от Исак. Кафявата камея на баба й.

И бележникът.

Три пъти взема решение да го изхвърли. И всеки път размисляше. Жълтият тефтер със спирала и миниатюрно сърчице на предпоследната страница щеше да остане още известно време с нея. В сърцето някога беше написала У. Барнслиг. „Бях дете — помисли си тя. — Дете на двадесет и три години.“

— Какво търсиш? — попита Лине.

— По-добре да не знаеш. Но хиляди благодарности, задето ми позволи да дойда още веднъж. Нашият компютър е много зле. Пълен с вируси и бавен.

— Приятно ми е. Нали почти не се виждаме вече.

— Родих само преди един месец, Лине! Шестнадесет седмици преди това се люшках насам-натам като крава и имах проблеми със съня.

— Винаги си имала проблеми със съня — подхвърли Лине бодро. — Защо не останеш тук днес? Като свършиш, ще отидем до града, ще напазаруваме малко, ще пием кафе. Сега пушенето е забранено почти навсякъде и Рагнхилд няма да има никакъв проблем.

Погледна навън. Детската количка стоеше под перваза на прозореца.

— Нали на тази възраст спят през цялото време.

— Всъщност не е така. Благодаря за поканата, но трябва бързо да се прибера.

— Къде е Ингвар? Между другото, как сте напоследък? Луд ли е по Рагнхилд, или? Обзалагам се, че…

Ингер Йохане изстена високо и погледна Лине над рамката на очилата си.

— Много се радвам, че въобще успях да дойда — почти изхленчи тя. — Но когато рано в събота сутрин притеснявам своята бездетна приятелка, която само се чуди как да се забавлява, това е, защото работя по нещо важно. Ще ми позволиш ли да се съсредоточа за малко, без да ми пречиш, а после да поговорим?

— Разбира се — промърмори Лине и стана. — Господи, та ти…

— Лине!

— Добре. Ще направя кафе. Кажи, ако искаш.

Вратата се затръшна след нея малко по-шумно от необходимото. Ингер Йохане погледна количката. Никакво движение. Никакъв звук. Облекчена се отпусна на стола.

„Все още съм родилка и имам нужда от спокойствие“, мислеше си всеки път, когато Лине й се обаждаше, сестра й мрънкаше или Ингвар внимателно намекваше колко хубаво би било да поканят гости. Малка вечеря, да речем, или неделно кафе? След подобен въпрос обикновено виждаше как раменете й се изопват и я оставяше на мира. Подхващаше друга тема. А тя забравяше за идеята му. До следващия път, когато телефонът иззвъняваше и някой искаше да види Рагнхилд, да ги види всичките.

Трябваше отново да направи нощите си нормални.

Нуждаеше се от сън.

Пръстите й пробягаха по клавиатурата.

www.fbi.gov

Кликна върху линк към исторически поглед назад. Най-вече защото се колебаеше какво точно търси. Под снимка на развятото американско знаме Джон Едгар Хувър беше представен като съвестен, демократичен и завидно неутрален по политическите въпроси шеф на Бюрото за разследване в продължение на повече от половин век. Дори сега, в началото на новото хилядолетие, над тридесет години след смъртта на покварения директор, патриотично го възнасяха като отговорен и прозорлив иноватор в модерното ФБР, най-мощната политическа организация в света.

Усмихна се. После се разсмя високо.

Ентусиазмът. Самоувереността. Неустоимата и тъй заразителна американска независимост. Беше млада, влюбена и за малко да стане една от тях.

Бележникът продължаваше да стои затворен.

Кликна върху линка към Академията. От снимката на имота, разположен в красив парк с пожълтели есенни дървета, стомахът й се сви. Ингер Йохане нямаше желание да си спомня за Куантико, Вирджиния. Не искаше да си представя Уорън, крачещ бързо из класната стая. Не искаше да вижда в съзнанието си гъстия сив перчем, който покриваше очите му, когато се навеждаше над студентите, най-често над нея, цитирайки Лонгфелоу, без да пропусне да й намигне при последния стих от последната строфа. Чу го как се смее — грубо, силно и заразително, по американски.

Бележникът още стоеше затворен.

Да отвори бележника с опасните адреси, записани там, би означавало да се върне назад във времето. Тринадесет години държа капсулирани месеците във Вашингтон, седмиците в Куантико, нощите с Уорън, пикниците с вино, къпането голи в реката и катастрофалната случка, която не биваше да се споменава, която накрая развали всичко и почти я унищожи.

Не искаше това.

Вдигна жълтия тефтер. Не миришеше на нищо. Езикът й доближи спиралата. Студен, сладникав метал.

Снимката на Академията покриваше половината екран.

Аудиторията. Параклисът. Хоуганс Али. Изтощителни дни, вечерта бира. Вечеря с приятели. Уорън, винаги закъснял, разсеяно отпива от халбата. Тръгваха си поотделно, през няколко минути, все едно никой не знае нищо.

Бележникът щеше да остане затворен. Беше ненужен.

Защото тя си спомня.

Вече знаеше какво е търсила още откакто на двадесет и първи януари, точно преди месец, Ингвар се прибра вкъщи и й разказа за трупа без език в Льоренскуг. Историята я докосна периферно и неясно като паяжина на тъмен таван. Измъчва я, когато Вибеке Хайнербак умря, уплаши я, когато преди ден и половина откриха Вегар Крог мъртъв с луксозна писалка, забита дълбоко в очната кухина.

Ето че го намери.

Един поглед в тайната, забравена стая се оказа достатъчен.

Рагнхилд се разплака. Ингер Йохане пъхна бележника в чантата си, светкавично излезе от посетените страници на сайта на ФБР, изтри историята и пътьом си облече якето.

— Боже — възкликна Лине, която междувременно се беше облякла. — Тръгваш ли си вече?

— Хиляди благодарности за помощта — целуна я по бузата Ингер Йохане. — Трябва да бягам. Рагнхилд плаче!

— Но ти можеш…

Вратата се затръшна.

— Господи — промърмори Лине Шитер и влезе във всекидневната.

Никога не беше виждала приятелката си толкова развълнувана.

Спокойната, мила, предсказуема Ингер Йохане.

Скучната Ингер Йохане Вик.

* * *

Мац Бохюс се намираше в болницата точно от месец. Обичаше числа. Те не създават проблеми. Датите следват една след друга, както си му е редът, без да има какво да се оспори. Изминаха четири седмици и три дена, откакто дойде. Най-после стигна до входа на болницата в седем без пет сутринта. Цялата нощ, преди да постъпи в болницата, скита из Осло. Една котка извървя с него последната част от пътя, от Бишлет, където постоя загледан за малко в собствения си прозорец. Там, горе, нямаше никого. Цареше абсолютна тъмнина. Разбира се, че нямаше никого, това си е неговият апартамент, а той живее сам. Беше съвсем сам, а котката — сива, измяука. Мрази котки.

Щяха да дойдат, естествено.

Не четеше вестници.

Не и след всичко, което се случи. Снегът нямаше намерение да спре. През нощта, докато другите спяха, обичаше да седи и да наблюдава как снежинките танцуват под светлината на лампите. Всъщност не бяха бели. По-скоро сиви или блестящосини. Понякога някой идваше да го види. Казваха, че не вали сняг. Те просто не го виждаха.

— Мац Бохюс — обърна се към него едрият мъж. — Това е адвокатът ти, Кристофер Нилсен. Доктор Боньор познаваш добре. Колегата ми се казва Сигмюн Барли. Имаш ли нужда от нещо?

— Да — отговори той. — Имам нужда от много неща.

— В смисъл, имаш ли нужда от кафе или нещо такова? Чай?

— Не, благодаря.

— Вода може би?

— Да, благодаря.

Инспектор Стубьо наля в голяма чаша вода от една гарафа. Мац Бохюс я изпразни на един дъх.

— Това не е обичайният разпит — осведоми го полицаят. — Окей? Засега срещу теб не е повдигнато обвинение в нищо.

— Добре.

— Ако после се наложи да повдигнем обвинение срещу теб, ще вземем предвид обстоятелствата, свързани с… болестта ти. Ще се погрижим за това. Сега само искам да поговоря с теб. Да получа някои отговори.

— Разбирам.

— Затова лекарят ти присъства, а за всеки случай извикахме адвокат Нилсен. Ако той не ти хареса…

Ингвар Стубьо се усмихна.

— … ще ти определим друг. По-късно. Ако се окаже необходимо.

Мац Бохюс кимна.

— Доколкото разбирам, доста късно си открил, че си осиновен.

Мац Бохюс отново кимна. Мъжът на име Стубьо седеше точно срещу него, на мястото на лекаря. Зад бюрото му. Изглежда нахално. Това е лично бюро със снимки на съпруга и три деца в сребърни рамки. Алекс Боньор седеше върху перваза на прозореца. Сигурно му е неудобно. Зад него, през стъклото, Мац виждаше как бавно настъпва денят — сиво, матово зарево.

— Ще ни разкажеш ли повече за това?

— Защо питате?

— Интересувам се.

— Не ви вярвам.

На влизане в стаята Мац Бохюс взе топа от шахматната дъска. Сега го стискаше в дясната си ръка.

— Напротив. Наистина е така.

— Добре. Осиновен съм. Не знаех нищо за това, преди да навърша осемнадесет години. Тогава почина баща ми. На деня. На рождения ми ден. Няма какво толкова друго да разкажа.

— Беше ли… шокиран? Озадачен? Тъжен?

— Не съм напълно сигурен.

— Опитай се.

— Да се опитам какво?

— Да го почувстваш. Това, което изпита тогава.

Мац стана. Очите на мъжете изгаряха тялото му, такива погледи го дамгосват където и да отиде. Всички го зяпаха, с изключение на Алекс, който се усмихна леко и му кимна. Мац подръпна пуловера си.

— Не знам колко знаете за болестта ми — той направи няколко крачки, — но за ваша информация чувствата, които ме измъчват в момента, са ми напълно достатъчни. Повече от достатъчни. Не съм особено впечатлен от вас.

— Не си, а? Нещо определено ли те разочарова?

— Не знам дали имам сили да остана тук още дълго.

Вече стоеше до вратата. Сложи лявата си ръка върху дръжката. Бавно отвори другата. Погледна черния топ.

— Тактиката не ми е напълно непозната — осведоми ги той. — Вашата тактика е кофти.

Стубьо се усмихна и попита:

— Имаш ли предложение какво да направя, за да стане по-добра?

— Да престанете да се държите с мен като с идиот.

— Нямах такова намерение. Ако съм се държал с теб като с идиот, съжалявам.

— Отново го правите.

— Какво?

— Този тон. Тип „горкото чудовище“.

— Престани.

Стубьо се изправи и отиде до масата за шах. Полицаят беше висок колкото него. Вдигна офицера.

— Това е напълно грешно — възмути се Мац.

— Грешно? Аз решавам това.

— Не, това е зададена партия. Откриващата партия в…

— Нищо не е зададено, Мац Бохюс. Това е интересното при всички видове игри.

Пациентът пусна дръжката на вратата. По това време на деня обикновено идваше болката. Когато мястото се събуждаше за живот и хората ставаха прекалено много. Стаята беше претъпкана. Адвокатът стоеше в един ъгъл с ръце зад гърба. Повдигаше се на пръсти и отново се отпускаше. Нагоре. Надолу. Напомняше му повече на напрегнат полицай, отколкото на човек, способен да му помогне.

— Знам какво правите — погледна той Ингвар Стубьо.

— Опитвам се да водя разговор.

— Глупости! Опитвате се да спечелите доверието ми. Говорите за безопасни неща. Само като за начало. Искате да ме предразположите. Да ме накарате да се чувствам сигурен. Да повярвам, че в действителност искате да ми помогнете.

— Аз искам да ти помогна.

— Да, бе. Ще ме арестувате, естествено. Въобразявате си, че има смисъл да използвате този стил на поведение. Постепенно ще се доближите до същината на нещата. Онзи там…

Дебелият му месест показалец потрепери към Сигмюн Барли, който, седнал на един стол, преглъщаше прозявка след прозявка.

— Вероятно постепенно ще се окаже лошият, ако дружелюбната ви тактика не сработи. Доста лесно е да се прозре.

Полицаят имаше рана малко зад ухото. Приличаше на буквата И, все едно някой е започнал да изписва името му върху черепа, но е размислил.

— Та това са само глупости — възкликна Мац Бохюс.

Топът беше посребрен около бойниците. Миниатюрен мъж с арбалет стоеше на коляно и се прицелваше от една от тях. Мац внимателно взе малкия войник.

— Не помните ли какво казах, когато дойдохте?

— Помня.

— Какво? Какво казах?

Ингвар Стубьо погледна младия човек. Вече не даваше вид, че мисли да си ходи. Вратата продължаваше да стои затворена, а той се бе обърнал към другите.

— Каза, че не съжаляваш за нищо.

— Точно. Как го тълкувате?

— Като признание.

— За какво?

— Не съм напълно сигурен.

— Убих я. За това намеквах.

Адвокатът отвори уста и направи крачка напред, вдигайки ръка предупредително, но рязко спря, челюстите му се затвориха с ясно доловимо изтракване. Доктор Боньор седеше с безизразно лице и скръстени на гърдите ръце. За момент Сигмюн Барли сякаш щеше да се надигне, но размисли със стон и се свлече обратно на мястото си.

Всички мълчаха.

Мац Бохюс отиде да седне в дълбокия стол за гости. Ингвар го проследи с очи. Младият мъж се движеше по странно естетичен начин. Поклащаше се. Плътта му се полюшваше напред-назад като кит на дълбоко.

— Убих майка си.

Гласът му прозвуча с друг тембър, все едно положи неистово усилие, за да го изрече. Белегът на горната му устна изглеждаше по-червен, по-тесен; навлажни го с език. Отпусна ръце от двете страни на стола.

Всички мълчаха.

Ингвар също седна. Облегна се на бюрото.

Мац Бохюс изглеждаше по-млад от своите двадесет и шест години. По гладката му кожа почти нямаше намек за брада. Никакви пъпки, никакви други белези, освен широкия червен белег над устата. Очите му се насълзиха.

— Тя не ме искаше. Не ме е искала, когато съм се родил, не ме искаше и сега. В предаванията си… В интервютата си разправяше, че от събирането на семейството не може да произлезе нищо лошо. Всички други получаваха помощта на Фиона Хеле. На мен обаче, на собствения си син, обърна гръб. Беше излъгала. Не ме искаше. Никой не ме иска. Аз сам не се искам.

— Майка ти те е искала — възрази Ингвар. — Истинската ти майка и баща ти. Те са те искали.

— Не бяха истински. Така се оказа.

— Прекалено си умен, за да вярваш наистина в това.

— Те са мъртви.

— Да, така е.

Ингвар се поколеба за малко и продължи:

— А другите, какво за тях?

Мац Бохюс се разплака. Големи кръгли сълзи се задържаха за малко на миглите му, откъснаха се и се изтърколиха към ноздрите му. Бавно се наведе напред, бутна документите и семейните снимки върху бюрото настрана и зарови лице в ръцете си. Водната чаша падна на пода, но не се счупи.

— Другите — настоя Ингвар Стубьо. — Вибеке Хайнербак и Вегар Крог, какво бяха направили те?

— Не се искам — плачеше Мац. — Не… се… искам…

— Не разбирам напълно — намеси се Алекс Боньор с остър тон. — Като начало ще кажа, че този… разпит трябва да бъде прекратен веднага. Не е разумно да продължава. Освен това…

Нежно постави ръка върху гърба на Мац. В отговор младият мъж заплака още по-силно.

— Не виждам каква връзка има между…

— Сигурно сте наясно — прекъсна го Ингвар спокойно. — Дори Мац да не чете вестници, изхождам от предположението, че вие го правите. Както знаете, говори се за няколко убийства със сходни характеристики и…

— Изключено е — не му позволи да продължи доктор Боньор и с укор погледна младия адвокат, който продължаваше да стои със зяпнала уста, без да съобразява какво да каже. — Мац Бохюс е при нас от двадесет и първи януари.

Сигмюн Барли се опита да помисли. Мозъчните му клетки спяха. От умора нямаше сили да се надигне, но си наложи да мисли и извика:

— Нали се е хоспитализирал доброволно! Значи може да излиза и да се връща? От време на време…

— Не — възрази доктор Боньор. — Беше тук през цялото време.

Последва неприятна тишина. Адвокатът най-после си затвори устата. Сигмюн вдигна безмълвно ръка в знак на несъгласие. Ингвар притвори очи. Дори плачът на Мац Бохюс стихна. От коридора зад затворената врата по-рано долитаха стъпки, говор, дори един вик. Сега не се чуваше абсолютно нищо.

Най-накрая Сигмюн се осмели да попита:

— Напълно сигурен ли сте? Напълно, ама напълно сигурен?

— Да. Мац Бохюс дойде в болницата на двайсет и първи януари в седем часа сутринта. След това не е излизал. Гарантирам за това.

Сигмюн Барли никога не се бе чувствал толкова бодър.

* * *

Събота вечерта не даваха нищо интересно по телевизията. На Ингер Йохане това никак не й харесваше. От време на време задрямваше, но рязко се събуждаше от собствените си мисли, които в полусън се превръщаха в абсурдни сънища.

Кристиане щеше да нощува при съседите. За пръв път щеше да спи при приятел. Леонард пристигна с покана, написана с големи букви на червен лист формат A4. Ингер Йохане се сети за нощното напикаване. За колата Суламит, която трябваше да бъде котка, та Кристиане да заспи. Поколеба се.

— Пожарникарската кола може да бъде котка за една нощ, щом е толкова важно — съгласи се великодушно Леонард.

Гита Йенсен се усмихна от подножието на стълбите.

— Така е. Леонард толкова много иска тя да му дойде на гости с преспиване. А и с Рагнхилд, и нощното будуване, и… Помислихме, че и за вас би било добре.

— Искам — реши Кристиане. — Ще спя на легло на два етажа. Най-отгоре.

Кристиане отиде, но Ингер Йохане съжаляваше.

Имаше риск детето да се изплаши. Толкова негативно възприемаше промените. Минаха месеци, докато свикна с новата къща. Дълго време се будеше всяка нощ и търсеше спалнята на възрастните там, където се намираше в стария апартамент. А попадаше само на стена. Отчаяният плач стихваше чак когато я слагаха да спи на малък матрак до леглото на Ингвар.

Кристиане щеше да се напишка в леглото. Щеше да се засрами и натъжи. Напоследък все по-осезаемо забелязваше заобикалящия я свят и долавяше собствената си различност по-силно. Това представляваше определен напредък, но същевременно беше ужасно болезнено.

Най-малкото за майка й.

Ингвар се обади и лаконично съобщи, че ще закъснее.

Ингер Йохане изключи телевизора. Стана твърде тихо; включи го отново. Напрегна се да чуе нещо от долния етаж. Сигурно вече са си легнали. Изпитваше почти непреодолимо желание да прибере Кристиане. Да я сложи в скута си, да говори за странни, безопасни неща. Да сложи памперс на деветгодишното дете, който ставаше невидим, защото само мама знаеше за него. Щяха да играят шах по начина на Кристиане, според който офицерът можеше да се движи навсякъде, стига да яде пешки за вечеря. Или да гледат филм. Да бъдат будни заедно.

Стана й студено. Увиването в одеяла не помагаше. Същата сутрин, попаднала в чужда среда, най-после се осмели да погледне в тъй дълго заключената стая. Плака, когато, задъхана и развълнувана, се прибра вкъщи. Бяха й натрапили нещо. Не го искаше. Чувстваше се жалка, унизена и замръзваше.

Само ако Ингвар си дойде по-скоро!

Повдигна Рагнхилд към гърдите си. Детето тежеше вече почти пет килограма, по китките му се образуваха „гривнички“. Времето минаваше толкова бързо. Тъмният мъх по главичката почти изчезваше и отстъпваше място на новопоявяваща се светла коса. Погледът на детето срещна нейния и въпреки всички твърдения, че е твърде рано да се определи със сигурност, според Ингер Йохане очите й щяха да са зелени. Брадичката й, с дълбока трапчинка, напомняше малко на тази на Ингвар.

Трябва да си идва вече. Часът наближаваше единадесет.

Утре щяха да ходят на вечеря със семейството. Ингер Йохане се съмняваше дали ще съумее да излезе от къщата.

Звук от долната врата я накара да стисне инстинктивно Рагнхилд по-силно. Устата на детето се изплъзна от гърдата й, то изпищя.

Тракане на ключове. Тежки стъпки по стълбите.

Най-сетне ще каже на Ингвар пред какво са изправени.

Само един убиец.

Един извършител е убил и осакатил Фиона Хеле, Вибеке Хайнербак и Вегар Крог. Имаше схема; засега неясните очертания на плана й говореха само, че един и същи човек е извършил убийствата.

И ще последват още.

Ингвар стоеше на вратата с отпуснати рамене.

— Той е бил. Мац Бохюс. Призна си.

— Какво?

Ингер Йохане стана от дивана. Трепереше, едва не изпусна дъщеря си и пак се отпусна бавно надолу.

— Така че… Но… Какво огромно облекчение, Ингвар!

— Убил е майка си.

— И?

— Тоест Фиона Хеле.

— И…

— Няма никакво „и“. Други няма.

Рязко съблече палтото си и го хвърли на пода. Отиде в кухнята. Ингер Йохане чу как отвори и затвори вратата на хладилника. Как отвори кутия с бира.

Ингвар грешеше, беше сигурна.

— Убил е и другите, нали? Той…

— Не.

Дойде при нея, застана зад дивана и сложи ръка на рамото й. Отпи от бирата със звучни, почти демонстративни глътки.

— Няма никакъв сериен убиец — избърса устата си с ръка, погледна я и изпи остатъка от кутията. — Само проклета серия убийства. Нещо, което обикаля. Ще си лягам, мила. Напълно съм изтощен.

— Но… — подхвана тя.

Той спря на вратата и се обърна наполовина.

— Да ти помогна ли с Рагнхилд?

— Няма нужда. Аз ще… Но, Ингвар…

— Да?

— Не е ли възможно да лъже? Да…

— Не лъже. Засега обяснението му изцяло се връзва с всичко, което намерихме в жилището на Фиона. Издействахме нов разпит за тази вечер. Знае необявявани в пресата подробности. Водил го е силен мотив, Фиона не е искала да има нищо общо с него. Както каза ти, директно го е отхвърлила. Мац Бохюс твърди, че се е отвращавала от него. Отвращавала, повтаряше той непрекъснато. Той дори… — потърка лицето си с ръка и издиша дълбоко — … е запазил ножа. Този, с който е отрязал езика й. Убил я е, Ингер Йохане.

— Може да лъже за другите! Да поема отговорността за убийството на майка си и да лъже за…

Ингвар стисна празната цилиндрична кутия за бира.

— Не — отсече той. — Никога не съм попадал на по-добро алиби. Не е напускал стените на болницата от двадесет и първи януари.

Уморено погледна кутията, сякаш изненадан, че е смачкана. Разсеяно вдигна поглед и попита:

— Щеше ли да казваш нещо?

— Какво?

Ингер Йохане сложи Рагнхилд на рамото си и уви одеялото по-плътно около двете.

— Когато се прибрах, останах с впечатлението, че искаш да ми кажеш нещо — Ингвар се прозя продължително. — Какво беше?

Чака го дълги часове, гледа през прозореца дали не идва, взира се в телефона, поглежда часовника, едва сдържаше трепетното си желание да сподели бремето от това, което видя и си спомни. А всичко се оказа само случайност.

Изключено е да е случайност.

— Нищо. Няма нищо.

— Тогава си лягам — заяви той и излезе.

* * *

В ранната неделна утрин на двадесет и втори февруари улиците на града бяха необичайно тихи. По „Карл Юхан“ не се виждаха почти никакви пешеходци, въпреки че нощните клубове и някои пъбове щяха да бъдат отворени още няколко часа. Гъстият и обилен сняг, довян от фиорда, възпираше мнозина да търсят нови места за пиене. Дори на стоянката за таксита до Националния театър, където по това време хората обикновено се блъскат и карат на висок глас, беше почти безлюдно. Само една девойка с прекалено къса пола и неподходящи за времето обувки стоеше наведена срещу вятъра, тропаше с крака и ядосано говореше по мобилния си телефон.

— По-лесно е да минеш по Дронинг Модс гате — обясни единият полицай и пъхна една бележка в джоба си.

— Не е ли по-добре да…

— Дронинг Модс гате — повтори другият кисело. — Карал ли съм няколко години по тези улици, или не?

По-младият се примири. Даваше първия си наряд с едрия мъжага, заел мястото на пътника. Вече беше схванал колко по-добре е да си мълчи и да спазва точно указанията му. Пътуването с колата продължи в пълна тишина.

— Тук — посочи по-младият една пряспа на Хюитфелтс гате. — Не мога да намеря по-добро място за паркиране.

— По дяволите — промърмори другият, докато се измъкваше от тесния автомобил. — Ако има проблеми с излизането оттук, ти ще се разправяш. Аз ще взема такси. Да сме наясно. Да му се не види, ако аз…

Вятърът отвя останалата част от изречението.

По-младият последва колегата си в снега.

— Какъв късмет! — възкликна по-възрастният, след като успя да отвори външната врата само за няколко секунди с помощта на широкия си гръб. — Вратата беше отворена, ей! Тук нямаме нужда от благословията на юрист. Хайде, полицай Калвьо.

Петер Калвьо, двадесет и девет годишен, все още имаше леко детински вид. Подстриган късо, с хубави дрехи, изглеждаше като току-що приет във военната академия в Уест Пойнт, особено в сравнение с размъкнатия мъж в дънки и разръфани кубинки, който вървеше към асансьора пред него. Петер Калвьо се изправи до стълбата с ръце на гърба.

— Това е в разрез с регламента — заяви той с леко прегракнал глас. — Не мога.

— Престани.

Вратите на асансьора се отвориха. Колегата му влезе вътре, Петер Калвьо го последва колебливо.

— Имай ми доверие — засмя се по-възрастният. — Няма да оцелееш на тази работа, ако тук-там не вземаш някой пряк път. Трябва да действаме изненадващо, знаеш. Или…

Примигна. Гледаше страховито с едното си синьо и едното кафяво око като на хъски.

Стигнаха до четвъртия етаж. Плешивият полицай удари с юмрук по една зелена врата и повторно се взря в забодената с кабарче табелка с името, написано с разкривен почерк.

— Улрик Йемселунд — прочете той. — Значи сме на правилното място.

Внезапно направи две крачки назад и с неистова сила заби рамо във вратата. Отвътре се чуха викове. Полицаят се засили още веднъж и ритна. Вратата поддаде, откачена от пантите и рамката си. Като на забавен каданс бавно падна в антрето.

— Така се прави — ухили се полицаят и влезе. — Улрик! Улрик Йемселунд!

Петер Калвьо остана в коридора. Усещаше как под марковото му яке се стича пот. Той е луд, помисли си объркано. Този тип е напълно луд. Другите ме съветваха да правя каквото ми каже, само да се подчинявам и да се правя, все едно всичко е наред. След временното му отстраняване от длъжност никой не се осмелява да работи с този човек. Нарекоха го вълк единак, човек, който вече няма нищо за губене. Но аз имам какво да губя. Не искам…

— Полицай Калвьо — изрева колегата му някъде от вътрешността на апартамента. — Ела тук! Ела тук, по дяволите!

Неохотно влезе вътре. Видя телевизор в помещение, приличащо на всекидневна. Продължи по-нататък.

— Виж този келеш тук — посочи колегата му.

В един ъгъл встрани от стереоуредба под лавица с книги до тавана, която опасваше цялата стая, стоеше двадесетинагодишен гол мъж, прикрил с ръце слабините си. Гърбът и раменете му бяха присвити, а не особено дългата коса стърчеше на всички страни.

— Положението е под контрол — заяви колегата на Калвьо. — Остани тук и следи момчето, докато се огледам малко наоколо. Както си пази оная работа, човек ще рече, че се страхува някой да не му я открадне. Ние няма да направим това. Спокойно.

Последната информация се отнасяше за обитателя на апартамента, все още свит в ъгъла.

— Вземете каквото искате — заекна той. — Вземете каквото… Имам пари в портфейла. Вземете…

— Успокой се — обади се Петер Калвьо.

Пристъпи към голия младеж, а той уплашено вдигна ръка, за да предпази лицето си.

— Не му ли каза? — попита Калвьо, озадачен от силата на собствения си гняв. — По дяволите, не му ли каза, че сме от полицията?

Момчето изхълца.

Колегата му просъска:

— Спокойно, де! Разбира се, че му казах. Момчето сигурно недочува. Не го пускай да ходи никъде.

Полицай Петер Калвьо се опита да мисли ясно. Внимателно оправи ревера на якето си, подръпна вратовръзката си, все едно сега, при този абсолютно незаконен обиск по-важното е да е изискано облечен. Трябваше да направи нещо. Да спре това; да се противопостави на много по-възрастния си колега; да се обади на някого; да вдигне тревога; да протестира. Например да излезе, да отиде до колата и да извика патрул.

— Успокой се — прошепна вместо това той и се опита да насили една усмивка. — Ужасно се кара, но не е опасен.

Слабият му глас звучеше крайно неубедително. Сам го разбираше. Отново направи крачка към момчето, вече отпуснало ръката си надолу.

— Само ще проверим за…

— Аматьор — констатира недоволно колегата му от вратата. — Улрик Йемселунд е истински начинаещ, доколкото разбирам!

Държеше в ръка пластмасово пликче с бял прах.

— Казанчето на тоалетната — цъкна с език той. — Там търсим най-напред, Улрик. Най-напред. Покажи ми апартамент, където предполагам, че има наркотици, и аз слепешком отивам до тоалетната, вдигам капака на казанчето и поглеждам. Толкова скучно, по дяволите!

Поглади ръждивочервените си прошарени мустаци. Клатейки глава, отвори пластмасовото пликче, пъхна мръсния си пръст в белия прах и опита.

— Кокаин — установи той и се направи на озадачен. — А аз бях толкова сигурен, че държиш нишесте в нужника! Или хероин, или нещо такова. А вместо това то било хубаво количество първокачествена стока. Ух и пак ух. Не мърдай!

Изплашено до смърт, момчето в ъгъла се изправи, но сякаш всеки момент щеше да се свлече на пода. Вече плачеше, без да се крие.

— Успокой се, момченце. Стой там. Не ходи никъде.

Полицаят започна да отваря чекмеджета и шкафове. Прокарваше ръце под рафтове и зад книги. Пръстите му минаваха по рамки на снимки и под седалките на столовете. Спря до бюро за компютър близо до кухнята. Върху принтера стояха четири кутии от ИКЕА. Отвори първата и изпразни съдържанието й на пода.

— Да видим — промърмори доволно той. — Тук има по малко от всичко. Пет презерватива…

Отвори едно пакетче и го вдигна към носа си.

— Банан. Твоя работа.

Пръстите му пробягаха през купчината на пода. Измъкна свита с марихуана цигара с форма на тромпет.

— Който търси, намира. Малка, хитра лисица.

Отново подуши улова си.

— Ужасно качество — заяде се той. — Явно не разбираш от марихуана. Засрами се.

Изпразни още една кутия.

— Тук нищо интересно — обяви полицаят, прехвърли една колода карти и се насочи към третата.

В нея имаше само един плик на дъното.

— Трон Арнесен — прочете той на глас. — Това име ми е познато.

Момчето в ъгъла набра кураж да направи четири крачки напред. После рязко спря и покри лицето си с ръце.

— Моля ви — проплака той. — Не пипайте това. Не е дрога. То е… нищо. Не…

— Интересно — полицаят отвори плика. — Стана ми любопитно, ей!

Извади отвътре пет по-малки плика, завързани с ластик. Всички бяха адресирани до Улрик Йемселунд, с леко наклонени наляво букви. Никакъв подател. Полицаят извади лист хартия от най-горния плик и се зачете.

— Да видим — промърмори той и внимателно постави писмото обратно в плика. — Трон Арнесен. Трон Арнесен… Откъде знам това име?

— Честно — замоли се момчето; вече не плачеше. — Оставете ги. Това са лични неща, окей? По дяволите, нямате право просто да нахлувате тук и…

Полицаят, необичайно бърз и гъвкав, прекоси стаята с четири дълги крачки и преди Петер Калвьо да успее да разбере какво е станало, вдигна младия мъж със здрав захват около корема и го върна в ъгъла на стаята, забивайки дълбоко показалец в лявата буза на Улрик Йемселунд.

— Чуй ме сега — подхвана той тихо и натисна още по-силно.

Стърчеше с глава и половина над младежа.

— Тук аз решавам какво е интересно. Ти стой кротко и прави това, което ти казвам. Почти тридесет години газя в тая клоака, дето ти и такива като теб пълните. Това е много време. Противно много. До гуша ми е дошло от снобски…

Показалецът му сякаш щеше да мине през бузата и да влезе в устната кухина.

— Трябва да вървим — обади се Петер Калвьо. — Вероятно…

— Млъкни — изсъска колегата му. — Трон Арнесен е момчето, което щеше да се жени за Вибеке Хайнербак. Почти напълно сигурен съм, че колегите от „Румерике“ и Крипо изгарят от нетърпение да се запознаят с тези писма.

Пусна го. Улрик Йемселунд се свлече на земята. Кисела миризма на изпражнения се разнесе из стаята.

— Той пък се и насра — констатира полицаят уморено. — Иди се измий. Облечи се. Идваш с нас.

— Да го придружа ли? — попита Петер Калвьо. — За да не…

— Няма да скочи от четвъртия етаж. Ще умре. Не е толкова глупав.

Улрик Йемселунд се отдалечи с разтворени крака. След него капеше. Петер Калвьо инстинктивно направи крачка встрани, когато момчето го подмина и влезе в банята. Оттам се чу полусподавен плач и звук от течаща вода.

— Да си наясно с това, Петер.

По-възрастният полицай сложи ръка върху рамото на колегата си — колкото заплашително, толкова и приятелски.

— Вратата долу беше отворена — занарежда той тихо. — Окей? А що се отнася до необходимостта да се качим тук горе… — кимна към коридора — … чули сме викове и крясъци, като че ли малтретират някого. Може би изнасилват. Разбра ли?

— Но той… Та той беше сам!

— Това сме го разбрали чак впоследствие. Виковете са били много подозрителни, не забравяй, нали? Всъщност момчето мастурбирало шумно, но ние не сме могли да го знаем.

— Не знам как…

— Няма нужда да знаеш каквото и да е било, Петер. Намерихме каквото търсехме, нали? Намерихме плик с кокаин, жалък джойнт и пакет с писма, който може да се окаже златен.

Улрик Йемселунд излезе от банята с кърпа около слабините си.

— Дрехите ми са в спалнята.

— Тогава ще отидем там.

— Чуйте ме. Трон няма нищо… Трон не употребява наркотици. Честна дума. Не знае, че…

— Хайде, върви. Обличай се.

Последваха Улрик до разхвърляната спалня и изчакаха да си намери слипове, тениска, червен вълнен пуловер, дънки и чорапи. Облече се бързо. По-възрастният полицай взе чифт ботуши от поставката за обувки и му ги подхвърли.

— Ето. Обуй тези.

— Трябва отново да ида до тоалетната — помоли Улрик и се хвана за стомаха.

— Върви, де.

Момчето профуча край тях.

Настъпи тишина. Полицаите огледаха пораженията в антрето. Пантите бяха избити — нямаше как да закачат вратата.

— Не можем да оставим апартамента така — възмути се Петер Калвьо.

Другият сви рамене.

— Взимаме с нас всичко ценно. Ще подпрем вратата на рамката и толкоз.

— Но…

— Да му се не види! — озъби се по-възрастният. — Позвъни на някой патрул. Да намерят шлосер или каквото, по дяволите, трябва, за да поправят това.

Казанчето изшумя. Чуха как се отваря и затваря някакъв шкаф.

— Честно — прошепна Петер Калвьо, — за какви писма става дума?

Другият потупа джоба на ризата си.

— Любовни — прошепна той в отговор с широка подигравателна усмивка. — Ако се съди по тези писма, Трон и Улрик са се чукали доста енергично. А Трон е щял да се жени през лятото. Пфу и пак пфу.

— Какво ще правим с вратата? — изхленчи Улрик и излезе от банята, вече обул ботушите. — Не можем просто…

— Ела — полицаят го сграбчи за ръкава. — Имаш по-големи грижи от една съсипана врата. И не си въобразявай, че не разбирам какво направи преди малко в банята. Човек не затваря шкафове, докато сере, да знаеш.

— Аз…

— Тихо. Няколко хапчета в стомаха мога да ти позволя. Ще мине дълго време до следващия път.

Засмя се гръмогласно и побутна пред себе си плячката към асансьора.

* * *

Вечерята при родителите й приключи и Ингер Йохане с неохота призна, че е минала успешно. Майка й, в прекрасно настроение — дружелюбна и мила, през цялото време се занимава с децата. Отдавна не беше виждала баща си така здрав. Хранеше се добре, дори не докосна виното. Исак наистина проявяваше дразнеща фамилиарност, но Кристиане както винаги се радваше, че всички са се събрали.

— Моите хора — обобщи тя насред вечерята и легна на пода с вдигнати ръце. — Моите хорица. Дам-ди-рум-дам. Не напишках леглото на Леонард.

Дори Марие, три години по-малката й бездетна сестра, не изкоментира плетения пуловер и износените кадифени панталони на Ингер Йохане. Самата тя, облечена в току-що купен тъмнозелен марков костюм, издемонстрира за пореден път прическа, отнемаща й навярно най-малко час сутрин и вечер за разресването на косата. Очилата на Ингер Йохане обаче не се разминаха с двусмисления й коментар.

— Би била много хубава със съвсем тесни очила — усмихна се Марие и отметна небрежно паднал над очите й кичур. — Опитвала ли си?

— Аз намирам очилата й за доста готини — вметна Ингвар и за трети път си взе от говеждите пържоли. — Освен това е глупаво да харчим пари за такива неща, защото Рагнхилд скоро ще започне да се опитва да ги хване. Тези са солидни и функционални.

Исак се заигра с Рагнхилд и твърдеше, че е успял да я разсмее. Ингвар не говори много, но от време на време погалваше коляното й с ръка. Баща й се просълзи, когато им благодари за вечерята. Всичко си течеше постарому. Никой не забеляза, че по време на вечерята няколко пъти провери алеята пред усамотената къща, а иззвъняването на телефона я стресна.

Наближаваше полунощ.

Разсъни се сякаш от самата мисъл, че наближава обичайното време за лягане. Цял ден се прозяваше и дремеше, но с настъпването на нощта по никакъв начин не намираше мечтания покой. Първите две седмици след раждането изпитваше конкретно притеснение — погледнеше ли новороденото, мислеше за Кристиане, за онова странно дете, чиито очи никога не търсеха нищо и никого. Когато Рагнхилд сучеше, Ингер Йохане потъваше в спомена за злоядото отпуснато вързопче с винаги свити в юмруци ръце, посинели от недостиг на кислород устни и необясними пристъпи на плач.

Рагнхилд обаче се роди здрава и растеше здрава. Пищеше, сучеше лакомо, размахваше крака и ръце, както е редно; всичко й беше наред.

Но и здравите деца умират. Внезапно и необяснимо.

Нуждая се от помощ, помисли Ингер Йохане и грабна една тетрадка със спирала. Човек може да се побърка от безсъние. Не пуша, не пия почти никакъв алкохол. Трябва да се взема в ръце. Няма да умре. Няма да я намеря отпусната и безжизнена в леглото. Смуче биберон и спи по гръб, както казват, че е нормално.

Ингвар вече се отказа — не я подканваше да си легнат заедно. Понякога ставаше през нощта, настаняваше се за малко на дивана, прозяваше се и отново си лягаше.

Нещо не е наред, помисли Ингер Йохане. Не с Рагнхилд. На нея всичко й е наред. Но нещо не се връзва. Някой ни мами. Не съществуват такива случайности. Има прекалено много прилики, прекалено много съвпадения.

Без особен интерес разлисти разделената с червени листчета тетрадка с бележки за трите убийства. Решително откъсна листа с информацията за Фиона Хеле. Съжали и се опита да го върне на мястото му. Не се получи. Взе тиксо от едно чекмедже в кухнята и се залови да поправя пораженията. Накрая хвърли тиксото на пода и зарови лице в ръцете си.

Не издържам повече. Там някъде има някой.

— Вземи се в ръце — изсъска тя през стиснати зъби. — Стегни се, Ингер Йохане Вик!

— Съгласен съм.

Ингвар отново беше станал. Отиде мълчаливо в кухнята. До нея стигна ароматът на кафе. Затвори очи. Защо той не остане да будува и да наглежда бебето? Само ако вземе Рагнхилд със себе си в леглото, ще заспи. Но тя може да умре, ако спи при тях. Така пишат специалистите във всички списания, натрупани върху нощното й шкафче — и медицински списания, и справочници за притеснени родители. Рагнхилд трябва да спи отделно, а Ингер Йохане — да будува и да я наглежда, защото там някъде някой им мисли злото.

Заспа.

— Спях!

Стресна се, когато той се опита да я завие с едно одеяло.

— Продължавай — прошепна той.

— Не. Вече съм будна.

— Имаш нужда от помощ.

— Не.

— Опасността от смърт в люлката не е…

— Замълчи!

— Строго погледнато, опасността не е преминала, докато Рагнхилд не навърши две години.

Отпусна се тежко на дивана до нея. На масата имаше само една чаша кафе, дръпна я към себе си, когато тя се протегна да я вземе.

— А ти не можеш да стоиш будна всяка нощ в продължение на две години, по дяволите!

— Открих нещо.

— С удоволствие ще го чуя утре — поглади главата си той, непривикнал с новата подстрижка, — когато децата си легнат, и все още остава малко от това, което наричаме ден.

Все пак тя взе чашата и докато той поклати глава и примирено се облегна назад на дивана, отпи. Той затвори очи.

— Тази серия убийства прилича абсурдно много на нещо — подхвана тя колебливо, неуверено, — нещо, което аз…

Ингвар изпълваше дивана. Лежеше, отпуснал ръце върху възглавничките, с разкрачени крака, с килната назад глава и отворена уста, все едно спи дълбоко.

— Не се преструвай. Знам, че си буден.

Отвори очи. Взря се в тавана, но продължи да мълчи.

— Лекция — оповести Ингер Йохане бързо и отпи още кафе.

— Какво?

— Чувала съм за тези убийства на една лекция. Преди тринадесет години.

Той се надигна от възглавничките с усилие.

— Чувала си за тези убийства преди тринайсет години — повтори глухо. — Добре.

— Не за същите убийства, естествено.

— За това мога да се сетя и сам.

Гласът му вече звучеше съвсем бодро.

— Но подобни.

— Ще ми дадеш ли чашата, скъпа?

Усмихна се с желание да я успокои, да я насърчи да се чувства по-защитена. Тя стана, здраво хванала чашата в ръце.

— Вчера бях при Лине. Нашият компютър е…

— Знам — прекъсна я той. — Обещах да го дам на поправка. Едно от момчетата в службата… Трябва само…

— Направих своеобразно сантиментално пътешествие, така да се каже. Като изключим, че не беше особено сантиментално, разбира се.

— Какво имаш предвид? — наведе се той напред, а по челото му се очертаха три големи бръчки.

— Отдавна ме преследва чувството, че нещо, свързано с този случай, ми е познато. Убийствата на Фиона Хеле, Вибеке Хайнербак и Вегар Крог. Просто не успявах да уловя мисълта, спомена. Но трябваше да е нещо, което…

Наведе се над кафето. Парата облъхна лицето й.

— Което какво?

— Със сигурност е свързано с някои от заниманията ми във Вашингтон. Или в Куантико. Нещо, случило се толкова отдавна. Толкова… забравено и отдалечено. Оказах се права. Не се наложи да търся дълго. Когато видях… само снимката на… Забрави.

Отметна косата си зад ухото, не искаше да се откаже от топлината на чашата с кафе. Отново я държеше здраво с две ръце, но вече обърнала гръб на Ингвар.

— Скъпа — изрече той и се надигна.

— Седни.

— Добре — промълви той.

— Трябваше само да видя снимката на Академията — прошепна тя толкова тихо, че той трудно различи думите. — И си спомних. Спомних си лекцията. Спомних си дългите дни, изморителните, мъчителни, забавни…

Приближи се до отражението си в стъклото на прозореца, сякаш намираше сигурност, като говори на себе си.

— Сега знам дори кой раздел от лекции беше. Behavioral science^[1]. Уорън ни забавляваше с едно изложение, наречено Proportional retribution^[2].

За момент на Ингвар му се стори, че вижда в отражението усмивка.

— Забавляваше ни — повтори тя. — Това правеше всъщност. Ние се смеехме. Всички се смеехме, когато Уорън искаше да се смеем. Беше някъде през юни. Климатикът в аудиторията не работеше. Потяхме се. Но не и Уорън. Той винаги изглеждаше хладен, винаги… cool^[3]. Във всички значения на думата.

Бавно се обърна. Свали чашата по-надолу. Беше празна, висеше на показалеца й, промушен през дръжката й.

— Полагам толкова усилия, за да забравя — промълви тя, без да го погледне. — Това обяснява защо имах толкова големи проблеми, докато си го спомня. Въпреки че…

Очите й се напълниха със сълзи. Наведе глава назад, за да им попречи да потекат. Ингвар отново се опита да се надигне.

— Недей — възпря го тя.

После внезапно се усмихна през сълзи и леко прокара длан по лявото си око.

— Лекцията разглеждаше отмъстители, ръководещи се от максимата „око за око, зъб за зъб“, извършители, целящи реципрочни на престъплението наказания. Не на последно място ставаше въпрос за символизъм. Уорън обичаше този тип неща. Обичаше всичко насилствено. Ясно. Пресилено.

— Седни, Ингер Йохане.

Ингвар потупа мястото до себе си.

— Не. Искам да стоя права. Трябва да разкажа това сега, докато още имам сили. Или по-скоро…

По лицето й отново пробяга бледа усмивка.

— … докато нямам сили да спра — добави тя.

— Честно казано, не разбирам напълно за какво говориш.

— Разказа ни за пет случая — продължи тя, пренебрегвайки думите му. — Първият беше… Ставаше дума за тези чудаци, които ще намериш само в САЩ. Леко ексцентричен, интелектуален тип, с талант да отглежда растения. Имал прекрасна градина и я пазел със зъби и нокти. Не помня с какво си е изкарвал прехраната, но трябва да е имал пари, защото градината представлявала украса на цялата околност. Един съсед го дал под съд поради спор за границите на имота. Според него оградата навлизала с няколко метра в неговия парцел. След дълго обикаляне из съдебните зали отсъдили в полза на съседа. Не помня подробности. Въпросът е, че…

Застина, с наклонена глава и леко изплезен език.

— Чу ли нещо?

— Не. Не можеш ли…

Тя преглътна и си пое дълбоко дъх:

— Въпросът е, че открили съседа мъртъв малко след обявяването на окончателната присъда. Езикът му бил отрязан и грижливо поставен в плик, направен от корицата на „House&Garden“. Списание за…

— За дома и градината — довърши Ингвар уморено. — Бъди така добра и седни. Замръзваш. Ела тук.

— Не ме ли слушаш?

— Напротив, но…

— Езикът му бил отрязан! И опакован! Най-явно, вулгарно, символично…

— Сигурен съм — прекъсна я той с равен глас, — че примери за трупове, осквернени по този начин, ще се намерят по цял свят, Ингер Йохане, без да имат каквото и да е било общо с убийството на Фиона Хеле. Сама го каза — било е отдавна и не си спомняш толкова…

— Проблемът е, че помня — натърти тя. — Спомням си! Защо не се опиташ да разбереш, Ингвар! Да разбереш колко ми е… трудно да се насилвам да мисля за нещо, което толкова отчаяно се опитвам да забравя? Колко… Колко ужасно болезнено е да…

— Как да разбера нещо, за което никога не съм знаел — каза той и веднага съжали. — Имам предвид… Виждам колко е болезнено за теб. Не е трудно да…

— Не се опитвай — почти изкрещя тя. — Не искам никога, никога да говоря за това, което се случи. Просто се опитвам да ти обясня защо тази история ми се изплъзва. Стигнах поразително близо…

Той стана. Хвана я за ръцете и си даде сметка колко е отслабнала. Каишката на ръчния часовник, прекалено тясна през последните месеци от бременността, сега почти се изхлузваше от китката й. Примирена, тя му позволи да я прегърне. Погали гърба й. Под пуловера напипа болезнено изпъкналите прешлени на гръбнака й.

— Трябва да се храниш — прошепна той с лице, заровено в изтощената й, разрошена коса. — Да се храниш и да спиш, Ингер Йохане.

— А от теб искам да ме изслушаш — проплака тя. — Защо просто не чуеш историята ми? Без да питаш какво… Без да смесваш всичко…

Ядосано се изправи и сложи ръце на гърдите му.

— Не можеш ли да не питаш за това, което си е моя работа? Не можеш ли да го забравиш и само да ме изслушаш?

— Трудно е. В някакъв момент ще трябва…

— Никога. Окей? Никога! Обеща да…

— Щяхме да се женим на другия ден. Страхувах се да не отложиш сватбата, ако не приема изискванията ти. Сега всичко е различно.

— Нищо не е различно.

— Напротив. Женени сме. Ти си на път да станеш… Измъчваш се, Ингер Йохане. Страдаш заради нещо, което отказваш да ми обясниш. Не съм съгласен с това.

— Трябва.

Пусна я. Останаха така, близко един до друг, без да се докосват. Той се извисяваше с цяла глава над нея. Тя повдигна лице и го погледна. В очите й различи непознат за него мрак, пулсът му се ускори, за момент му се стори, че вижда нещо подобно на… омраза.

— Ингер Йохане — прошепна той.

— Обичам те — каза тя тихо. — Но трябва да оставиш този въпрос на мира. Вероятно някога ще бъда в състояние да ти разкажа какво се случи между мен и Уорън. Но не сега. Не в скоро време, Ингвар. Последните седмици се опитвах да се отърва от забравата. Беше трудно пътуване. Не издържам повече. Искам да се върна към живота тук с теб и децата. Към нас.

— Естествено — съгласи се той дрезгаво, а сърцето му продължи да бие учестено.

— Спомних си една история, много бих искала да я разкажа. Останалото засега ще оставя под ключ. Може би за много дълго време, може би завинаги. Но ти трябва… трябва да чуеш какво имам да кажа.

Той преглътна и кимна.

— Да седнем ли? — попита с дрезгав глас.

— Недей така — помоли го Ингер Йохане и го погали по късата коса. — Не можеш ли…

— Изплаши ме — призна той, мъчейки се да не изпуска погледа й.

Взираше се в очите й, в тези познати му, дружелюбни, истински очи на Ингер Йохане.

— Нямах намерение да го правя.

— Да седнем, а?

— Защо не престанеш…

— Какво?

— Съжалявам, че те изплаших. Но заради това не бива да се държиш с мен като със случаен гост в дома ти.

За момент погледът й стана враждебен. Не изпълнен с омраза, както му се стори преди малко, а агресивен и враждебен.

— Глупости — усмихна се той. — Да направим така: ще оставим теб и… теб и Уорън на мира. Разкажи ми.

Взе още една чаша, сипа кафе на двамата и седна на дивана, потупвайки окуражително мястото до себе си.

— Хайде — подкани я той престорено бодро.

— Напълно ли си сигурен? — попита тя, взе напълнената чаша, но не седна.

— Напълно.

Усмивката му все още не достигаше очите.

— Добре — съгласи се тя провлачено. — В другия случай ставаше дума за убийство в малък град в Калифорния. Или… Да. Калифорния. Местен политик бил задушен с цитати от Библията, буквално казано. Заковали го към стената и напълнили устата му с хартия — листове от Библията на нещастника.

Огледа стаята, сякаш търсеше за какво сигурно и обичайно да се хване здраво, преди да продължи. Мракът обвиваше къщата като пелена. В настъпилата тишина Ингвар имаше чувството, че чува собствените си мисли. Те бушуваха в главата му, объркани и без структура. Какво е това? Каква абсурдна история му разказва тя? Как биха могли три убийства в Норвегия през 2004 година да имат връзка с някаква забравена лекция в САЩ от преди тринадесет години.

Библията тогава. Коранът сега.

Езици в красива хартия. Тогава и сега.

— Защо са го убили? — едва успя да попита той.

— Пастор на умопомрачено паство смятал, че този член на градската управа заслужава да умре, защото насърчава безбожен расизъм. Накарал член на паството да извърши убийството — някакъв малоумен, който се усмихвал блажено по време на целия процес, така ни разказа… Чухме.

„Расизъм“ — помисли Ингвар.

Вибеке Хайнербак не беше расистка. Вибеке Хайнербак беше финансов политик. По време на разследването почти не засегнаха проблема. Търсеха мотиви в политиката, в непопулярни съкращения и бруталната борба за власт. Бързо отхвърлиха расизма като мотив въпреки Корана. Младата ръководителка на партията, достатъчно опитна, не само избягваше темата, но и даваше общи и безопасни отговори, когато журналистите опираха нож до гърлото й, недоволни от неясните приказки за изчисления на броя на имигрантите и проблеми с ресурсите.

— Но Вибеке Хайнербак имаше съпартийци — продължи Ингвар колебливо, — които съвсем не проявяват коректно отношение спрямо новите ни сънародници.

Не беше докоснал кафето. Облегна се на масата. Ръката му трепереше.

— Чух за два случая — промърмори той. — А били ви разказали за пет.

— Журналист, пребит до смърт. Подхванал акция срещу нещо нередно с производството на някаква компания на източното крайбрежие, не помня точно за какво ставаше въпрос. Но историята му коствала живота.

— Но не са го убили с… писалка?

— Не.

По лицето й пробяга усмивка.

— С пишеща машина. „Ремингтън“, голяма, старомодна…

Ингвар вече не слушаше.

Пишеща машина по главата, помисли той. Писалка в окото. Двама журналисти, тогава и сега, убити с оръдията на труда им. Двама политици, от миналото и настоящето, разпнати и осквернени с религиозни писания. Два езика. Двама души, обвинени в лъжа.

— По дяволите — прошепна той.

Ингер Йохане взе от рафта до телевизора парцалена кукла. Едната й ръка липсваше. Лицето й имаше мръсносив цвят, а червената й коса бе също толкова избеляла, колкото роклята, почти розова след безброй пранета в пералнята.

— Това ми разказаха един горещ предобед преди много години — тя погали абсурдно дългите крака на куклата. — Сами по себе си не особено интересни случаи. Криминалната хроника на Америка е пълна с много по-впечатляващи истории от тези.

Рязко хвърли куклата в кутията с играчки.

— Интересното за нас е, че някой тук отново пресъздава всичко това. Не бива да се заравяме в миналото, а да се концентрираме върху… Фиона Хеле, Вибеке Хайнербак и Вегар Крог. Върху настоящето. Нашите убийства. Нали?

Искаше му се да кимне. Повече от всичко искаше да се усмихне и да се съгласи. Разказът й, фрагментарен, но точен, беше достатъчно назидателен. Защо не оставят нещата така.

И двамата знаеха, че е невъзможно.

Даде му важна информация, но същевременно постави дистанция между тях. Следващите дни ще обърне всеки камък, за да разучи всяка подробност от случаите. Трябва да задейства международните организации. Нуждаят се от копия на документи, съдебни архиви, полицейски разпити. Нуждаят се от имена и дати.

Нуждаят се от помощта на Уорън.

— Мисля — започна той с известно колебание, — че засега е най-добре да спрем дотук. Утре се очертава дълъг ден.

— Знам — съгласи се тя и клекна; събудилият се Джак се отърка о нея. — И двамата сме уморени. Лягай си.

— Ела и ти.

— Не се шегувам, Ингвар. Лягай.

— Не и без теб.

— Не искам. Не мога.

— Гладна ли си?

— Ще говориш с Уорън, знам. Разбирам, че си принуден.

— Да направя ли омлет?

— Приличаш на мама. Смяташ, че храната разрешава всички проблеми.

Зарови нос в топлата козина на кучето и промърмори:

— Не подценявай интелигентността ми, Ингвар.

Той отново не знаеше как да реагира.

— Наясно съм какво трябва да направите с информацията, която ти дадох — продължи тя. — Не изисквам благодарности за дълбокото гмурване в миналото, което ми се иска да забравя. Но поне ми дължиш малко уважение. Не намирам за редно да се престориш, че всичко е наред, сякаш просто съм те забавлявала с някаква история за лека нощ.

Повдигна кучето и скри лице в козината му.

Трябваше да сме щастливи, помисли той. Да се радваме на Рагнхилд, на напредъка на Кристиане, на себе си. Добре ни е на нас двамата, на нас четиримата. Онази сутрин преди един месец, преди цяла вечност, Кристиане мислеше, че ни се е родила престолонаследничка. Не бях ли доволен? Щастлив? Бебето се появи на бял свят. Ти беше малко притеснена, но много радостна. Искам да върна времето назад и да забравя непознатото и тайнственото, което ни разделя. В един момент ме гледаше враждебно, а сега се криеш от мен.

— Само ме дръж настрана — помоли Ингер Йохане. — Прави каквото е необходимо, но ме дръж съвсем настрана. Окей?

Той кимна.

Джак започна да рита — искаше да стъпи на пода.

— Не обича да го носят — подхвърли Ингвар.

— Изключихте ли Мац Бохюс?

— Какво?

— Сто процента ли е сигурно, че няма начин Мац Бохюс да е извършител на всичките убийства?

— Да.

Джак се измъкна, тупна на пода с глух удар, изскимтя тихо и бързо се скри с подвита опашка в един ъгъл.

— Какво ли може да бъде — подхвана Ингер Йохане и седна на другия диван.

— Вероятно имаш предвид кой — поправи я той предпазливо.

— Ами… Както кой, така и какво.

— Не издържам — избухна той.

— На какво?

— На студенината ти.

— Не съм студена.

— Напротив.

— Ти си безнадежден. Искаш винаги да съм мила, топла и съпричастна. Невъзможно е. Порасни най-после! Ние сме двама възрастни и имаме проблемите на възрастните. Не е задължително да е нещо страшно.

Тя каза „Не е задължително да е нещо страшно“. Ингвар искаше да чуе „Не е нищо страшно“. Сви ръце в юмруци и заразглежда кокалчетата на пръстите си — бяха побелели. След четиринадесет месеца щеше да навърши петдесет години. Възрастта му личеше все повече, кожата по горната част на ръката му беше суха и отпусната дори когато изпъваше пръсти.

— Дали пък някой не ръководи всичко? — попита тя несигурно.

— Престани — промърмори той.

Тя погледна Джак, който се въртеше на възглавницата си, без да си намира място.

— Например някой да стои настрани и да манипулира други да убиват вместо него? — продължи, все едно разсъждаваше на глас. — Познава тези стари истории и по една или друга причина се опитва да пресъздаде…

Кучето най-после легна.

— Ще се побъркам — промърмори тя.

— Лягаме си — отсече той.

— Да.

— Каза пет.

— Пет какво?

— Пет убийства. Лекцията е била за пет убийства. Всичките примери за тъй нареченото от Уорън Proportional revenge^[4].

— Retribution.

— Какви са другите два случая? — попита той, забил поглед в ръката си.

Ингер Йохане си свали очилата. Предметите в стаята загубиха ясните си очертания; тя започна да чисти стъклата бавно, с полузатворени очи.

— Кого са убили?

— Един спортист.

— Как?

— С копие в сърцето.

— Копие… Такова, което хвърлят ли?

— Да.

— Защо?

— Извършителят му бил съперник. Смятал, че несправедливо са го пренебрегнали при раздаването на спортни стипендии в един от колежите от Бръшляновата лига. Нещо такова. Не помня всичко. Изтощена съм.

— Значи сега можем да си седим тук, напълно безпомощни… И да чакаме брутално да светят маслото на някой спортист.

Безцелно и нерешително тя продължаваше да чисти очилата си с края на блузата.

— А последният? — подкани той почти беззвучно.

Вдигна очилата си срещу лампата и затвори едното око. Присви другото срещу светлината, погледна няколко пъти през двете стъкла и бавно си ги сложи. Сви рамене.

— Знаеш ли, бих искала да се опитам да поспя. Станало е…

— Ингер Йохане — прекъсна я Ингвар и изпи остатъка от кафето на една глътка.

Удари чашата в масата.

На тавана се появи ярка светлина, лъчът бавно премина откъм горния перваз на балкона. От бръмченето на мотора на камион стъклото на прозореца затрепери.

— Камионът за смет — предположи Ингвар раздразнено. — Сега?

Ако не беше така изтощен, щеше да забележи, че е затаила дъх. Ако я беше погледнал, вместо да отиде до прозореца, за да провери кой е оставил двигателя си да работи на празни обороти посред нощ във вилна зона, вероятно щеше да види полуотворената й уста и бледите устни. Щеше да види колко е напрегната и как е вперила поглед към спалните на децата.

Но Ингвар стоеше до прозореца с гръб към нея.

— Автомобил с абитуриенти — уточни той уморено, когато бръмченето на мотора най-после се отдалечи надолу по улицата. — През февруари. Започват все по-рано и по-рано.

За момент се поколеба, но все пак седна на дивана срещу Ингер Йохане.

— Последният. Какво се случи с него?

— Не е успял. Уорън беше взел примера, защото…

— Кого се е опитал да убие, Ингер Йохане?

Тя се пресегна към двете чаши, взе ги и стана. На минаване покрай него той я хвана.

— Няма значение. Не е успял.

Отдръпна се с ненужно рязко движение.

— Ингер Йохане — подвикна той от мястото си, — невъзможна си.

— Сигурно.

— Кого се е опитал да убие? — повтори Ингвар.

Озадачен, чу бълбукане от съдомиялната машина. Дръпна ръкава на пуловера и погледна часовника си. Наближаваше един и половина. Ингер Йохане тършуваше из шкафове и чекмеджета.

— Какво правиш? — промърмори той и отиде при нея.

— Чистя — отговори тя лаконично.

— Сега? — посочи й стенния часовник. — Започваш да свикваш с живота във вила, доколкото разбирам.

— Това е жилище за две семейства. Едва ли издържа определението вила.

Чекмеджето с приборите за хранене се стовари с трясък на пода. Ингер Йохане клекна и започна да събира вилиците, ножовете, лъжиците и другите прибори.

— Бил е баща на семейство — изхълца тя, — разследван за застрахователна измама след домашен пожар. Той… подпалил жилището на полицая, дома на следователя, ангажиран със случая, докато семейството спяло.

— Ела тук.

Решително, но нежно, я хвана за ръката, изправи я, въпреки нейната съпротива.

— Никой няма да подпали тази къща — отчетливо изрече Ингвар. — Никой никога няма да подпали къщата ни.