Ане Холт
Мотив за убийство (3)

Трета глава

Изминаха седемнадесет дни от убийството на Фиона Хеле: календарът показваше шести февруари.

Седнал в офиса си в най-безличната източна част на Осло, Ингвар Стубьо следеше с очи песъчинките в един пясъчен часовник — необикновено голямо, красиво оформено стъкло. Ръчно изработена поставка. Според Ингвар бе направена от дъб, изконно норвежки дървен материал, потъмнял през годините. Малко преди Коледа гостуващ френски криминалист разгледа антиката с особен интерес. „Махагон“, констатира той и поклати глава, когато Ингвар му разказа за уреда, предаван в рода му от четиринадесет поколения мореплаватели.

— Този малък предмет е направен по някое време между 1880 и 1900 година — обясни французинът на перфектен английски. — Вероятно никога не е бил на борда на кораб. Произвеждали са ги за украса в домовете на по-заможните хора.

И сви рамене. После добави:

— Във всеки случай — красива дреболия.

В крайна сметка Ингвар реши да се довери на семейната сага, а не на някакъв случаен пътуващ французин. Пясъчният часовник е стоял върху полицата над камината у баба му и дядо му, недостъпен за всички под двадесет и една години. Ценна вещ. Веднъж баща му отдели време да я обръща нагоре-надолу пред момчето, а сребристосивите песъчинки проблясваха на фона на хубавото, духано стъкло, изтичайки през дупчица, по-тясна от косъм според баба му.

Папките, наредени до стената и от двете страни на пясъчния часовник съдържаха друга, по-драматична история. Разказът за убийството на Фиона Хеле имаше жестоко начало, но краят липсваше. Стотиците разпити на свидетели, безкрайните технически анализи, събраните от самия него сведения, снимките и всички оперативни разследвания водеха навсякъде и същевременно наникъде.

Ингвар не си спомняше някога да е изпадал в толкова безнадеждна безизходица.

Скоро щеше да навърши петдесет години. От двадесет и две годишен работеше в полицията. Обикаля улиците като обикновен полицай, прибира дрипльовци и пияни шофьори като специален полицай, от чисто любопитство пробва кучешкия патрул, не му хареса в Икопо^[1] и накрая, по чиста случайност, попадна в Крипо. Струваше му се, че е било много отдавна. Не си спомняше, естествено, всички случаи. Отдавна престана да трупа архив в главата си. Убийствата станаха прекалено много, изнасилванията — прекалено жестоки. Постепенно отчитането на бройката се оказа безсмислено. Ала едно нещо си остана сигурно и неоспоримо — понякога всичко отиваше по дяволите. Просто беше така, а Ингвар Стубьо не си губеше времето да предъвква неуспехите.

Сега обаче нещата стояха по различен начин.

За пръв път не видя жертвата. За пръв път не се включи още от самото начало. Намеси се по средата на случая слепешком, изостанал и неориентиран. От друга страна, това изостряше бдителността му. Особено ясно го забелязваше по време на съвещанията — срещи с нарастващо групово чувство за безсилие, където основно си мълчеше: той не мислеше като останалите.

Другите потъваха в търсенето на несъществуващи следи. Последователно и грижливо се опитваха да наредят пъзел, който никога нямаше да завършат, чисто и просто защото парчетата показваха яркосиньо небе там, където полицията търсеше тъмни нощни сенки. Независимо от тридесет и четирите пръстови отпечатъка, намерени в жилището на Фиона Хеле, нищо не сочеше, че убиецът е оставил дори един от тях. Откритата до входната врата угарка от цигара не водеше в определена посока. Последните анализи я датираха отпреди няколко седмици. Следите в снега също не допринасяха с нищо, най-малкото докато не се комбинират с друго обстоятелство, известно за извършителя. И кръвта от местопрестъплението не предостави материал за по-нататъшно разследване. Принадлежеше единствено на Фиона Хеле. Остатъците от слюнка по повърхността на масата и бледочервеният отпечатък върху чашата за вино се свързваха с най-обикновена история за жена, седяла съвсем спокойно в домашния си кабинет и прехвърляла седмичната поща.

— Убиец-призрак — Сигмюн Барли се засмя от прага. — По дяволите, започвам да вярвам в мрънканиците на тези от Румерике: става дума за самоубийство.

— Впечатляващо — отвърна на усмивката му Ингвар. — Първо, сама се е задушила почти до смърт, после си е отрязала езика и се разположила удобно на стола, за да умре от кръвозагуба. След което за малко се е поосвестила и е увила езика си в красив пакет от червена хартия. Оригинално, ако не друго. Как върви, между другото? Сътрудничеството имам предвид?

— Момчетата от Румерике са страхотни. Техният полицейски район е голям, нали знаеш. Разбира се, трябва и да се поперчат малко. Но, изглежда, са доволни, че и ние се занимаваме със случая.

Сигмюн Барли седна и придърпа стола по-близо до бюрото.

— Взеха Сноре за голям хокеен турнир за десетгодишни деца през уикенда — обяви гордо той и кимна многозначително. — Само на осем е, а вече е в основния отбор с десетгодишните!

— Не мислех, че има отбори за толкова малки деца.

— Това са глупостите на Спортния съюз. Не бива да се разсъждава така. Момчето по цял ден мисли само за хокей на лед, по цял… Онзи ден спа с кънките на краката! Ако не разберат колко е важно да има състезания, само ще изостанат.

— Да, да. Това е синът ти. Не исках…

— Какво ще правим? — прекъсна го Сигмюн и плъзна погледа си по папките и купчината документи. — Какво ще правим с този случай?

Ингвар не му отговори. Хвана пясъчния часовник, обърна го и започна да брои секундите. Пясъкът минаваше през стъкленото гърло за минута и четири секунди, знаеше го от малък. Сигурно конструкцията е сгрешена.

— Петдесет и две. Петдесет и три — продължаваше да брои на глас. — Е, изпразни се. Винаги се обърквам.

Отново обърна часовника.

— Едно. Две. Три.

— Ингвар! Престани. Да не би да се побърка от безсъние, а?

— Не. Рагнхилд е добричка. Девет. Десет.

— Какво ще правим, Ингвар?

Сигмюн се наведе към колегата си и продължи настойчиво:

— Няма нито една проклета следа. Нито от техническа, нито дори от тактическа гледна точка, доколкото преценявам. Вчера и днес прегледах всички разпити. Харесвали са Фиона Хеле. Повечето хора. Забавна жена, казват. Колоритна. Според мнозина била интересна, защото била толкова необикновена. Образована, интересувала се и от най-дребните културни прояви. Наред с това четяла комикси и харесвала „Властелинът на пръстените“.

— Преуспели хора като Фиона Хеле винаги имат…

Ингвар потърси думата.

— Врагове — подсказа му Сигмюн.

— Не. Не е задължително. Но неприятели. Винаги се намира някой, който се чувства пренебрегнат от такива хора. Засенчен, Фиона Хеле сияеше на върха. Въпреки това ми е трудно да си представя, че някой обиден служител на „ННТ“^[2] с амбиции да води съботни предавания ще прибегне до толкова драстични мерки като…

Кимна към дъската, откъдето снимката на разкрачената, разгърдена Фиона Хеле крещеше към тях в плакатен формат.

— Тогава предпочитам да вярвам, че отговорът е някъде тук — Ингвар измъкна купчина копия от писма, грижливо увити в червена хартия. — Избрах си двадесет броя. Наслуки всъщност. За да си създам представа какъв тип хора са писали на Фиона Хеле.

Сигмюн сбърчи въпросително чело и повдигна най-горния лист.

— Скъпа Фиона — прочете той на глас. — Момиче съм на двайсет и две от Хемнесберге^[3]. От три години как научих, че татко бил моряк от Венецуела. Мама, ако питаш, пройдоха бил и я зарязал. Духнал, без да се обади…

Сигмюн се почеса по ухото.

— Тя не може да пише, по дяволите — промърмори той и продължи да чете: — … кат разбрал, че ще се пръкна. Ама една жена от кооперацията вика, че бил готин Хуан-Мария и таман мама искала те да…

Сигмюн се втренчи във върховете на пръстите си.

— Всички ли са толкова зле?

— Не бих казал чак зле — отвърна Ингвар. — Въпреки всичко момичето проявява завидна инициатива. Липсващите познания по правопис и граматика не са й попречили да направи доста изчерпателно самостоятелно детективско разследване. Тя всъщност знае къде живее баща й. Писмото представлява молба „Фиона в действие“ да придвижи нещата нататък. Момичето е уплашено до смърт, защото ще бъде отхвърлено, и мисли, че има по-голям шанс баща й да поиска да се свърже с нея, ако излъчат всичко това по телевизията.

— Господи — възкликна Сигмюн и взе ново писмо.

— Това е от съвсем друг калибър — отбеляза Ингвар, докато очите на колегата му прехвърчаха по хартията. — Красноречив зъболекар в почти пенсионна възраст. Бил момче по време на войната, живял в източната част на Осло, измършавял, получил анемия и изгубил родителите си, изпратили го да се поохрани в провинцията. Там срещнал…

— Фиона Хеле си е играела с огъня — прекъсна го Сигмюн и прехвърли останалите писма. — Та това са…

— Съдби — довърши Ингвар и разпери ръце. — Всяко писмо, което е получавала тази жена — а те съвсем не са малко — представлява разказ за живот, изживян в лишения и мъка. В отчаяние. За да има нещо пиперливо в предаването й. Накрая дискусиите станаха еднообразни. От едната страна, интелектуалните сноби се дистанцираха със зле прикрито снизхождение от невежите плебеи. От другата страна стоеше Народът…

Нарисува голямо Н във въздуха.

— … който смяташе, че е по-добре снобите да си мълчат и да изключват телевизорите, щом предаването не им харесва.

— Може и да са прави — промърмори Сигмюн.

— И двете страни са прави посвоему, но както винаги дебатът не доведе доникъде. До нищо друго, освен до викове и писъци и още по-добър рейтинг на предаването, разбира се. А в защита на Фиона Хеле ще кажем, че подборът на допуснатите до телевизионния екран е бил много строг. В редакцията са имали цели трима психолози и всеки участник е бил подлаган на своеобразна преценка. Много прецизна работа, доколкото разбирам.

— А тези, които не са стигали дотам?

— Именно. Някъде там има хора, които са вложили целия си живот в писмо до Фиона Хеле. Мнозина от тях никога не са споделяли историите си с друг. Положително е доста болезнено да те отхвърлят, както се е случило с повечето от тях. Особено като се има предвид, че редакцията не е имала възможност да отговори на всички. Някои от критиците споменават още…

Ингвар измъкна от горния джоб на ризата си туба за пури от матов алуминий. Отвори я внимателно, извади пурата и я помириса.

— Че Фиона Хеле се е превърнала в Бог — изсумтя той. — Един Бог, който отговаря на молбите на отчаяните с мълчание.

— Доста драматично.

— Или по-скоро мелодраматично. Да, разбира се.

Внимателно прибра пурата в тубата.

— Но и мъничко вярно, както казва Кристиане, когато я хванем в лъжа.

Сигмюн се засмя високо.

— Моите момчета само отричат категорично. Дори да ги хвана на местопрестъплението и да им изредя доказателствата. Костеливи орехи. Във всеки случай Сноре.

Поглади се притеснено по темето.

— По-малкият — обясни той. — Дето прилича на мен.

— Значи има — заключи Ингвар и въздъхна — неизвестен брой хора с известна основателна причина да се чувстват най-малкото разочаровани от Фиона Хеле.

— Разочаровани — повтори Сигмюн. — Това надали…

Двамата отново погледнаха към снимката на убитата.

— Не. Затова съм започнал малко собствено разследване. Искам да разбера какво се е случило с тези, на които Фиона е помогнала. Всички, които са получили своите петнадесет минути слава и са срещнали биологичната си майка в Южна Корея, изгубения си баща в Аржентина, дадената за осиновяване дъщеря в Дрьобак^[4] и само Бог знае още какво… Всички, чийто живот се е преобърнал на сто и осемдесет градуса в най-гледаното телевизионно време.

— Няма ли вече нещо подобно?

— Не. Всъщност няма.

— Но „ННТ“ не са ли проследили всички, които…

— Не.

Сигмюн се отпусна на стола. Втренчи се в тубата за пура на обичайното й място в горния джоб на ризата на Ингвар.

— Нали ги отказа?

— Какво? А, имаш предвид тази. Само я мириша. Стар навик. Вече не пуша. Твърде е досадно всеки път да излизам на верандата. Особено с пурите. Иска време да изпушиш нещо такова.

— Ей?

— Да.

— Смяташ ли, че цялата техническа работа по установяване на следите е загуба на време?

Ингвар се засмя дрезгаво и закри устата си с юмрук, докато се изкашля.

— Последици — обясни. — Последици от проклетото пушене.

Направи гримаса, преглътна и продължи:

— Не, разбира се. Техническите разследвания никога не са загуба на време. Но когато резултатите от тях не водят доникъде, във всеки случай поне засега, редно е да започнем да търсим другаде. Вместо да работим само с местопрестъплението и периметъра му, нека започнем отвън. И в процеса на работата ще стигнем до вътрешността. С малко повече късмет ще намерим някого с мотив. Достатъчно силен мотив, имам предвид.

— Тръгваш ли? Толкова рано?

Ингвар вече посягаше към палтото си на закачалката до прозореца.

— Да — отговори той сериозно и се облече. — Аз съм модерен баща. Отсега нататък смятам да си тръгвам от работа в три часа, за да бъда с детето си. Всеки ден.

— А?

— Шегувам се.

Ингвар потупа колегата си по раменете и, изчезвайки в коридора, извика:

— Весели празници на всички!

— Какво, по дяволите, правя тук? — промърмори Сигмюн. — Това дори не е моят кабинет.

Погледна часовника: пет и половина. Не проумяваше къде е отишъл денят.

* * *

Блондинката в костюм „Армани“ и маратонки слезе доволна от таксито. До полунощ оставаше около половин час, а тя беше почти трезва. От интервюто в утрешния брой на вестник „VG“ читателите щяха да научат, че Вибеке Хайнербак за пръв път се е почувствала възрастна, когато е започнала да се прибира рано от празненства, водена от желание да опази продуктивността си на следващия ден. Харесваше й изразът. Продуктивността на следващия ден. Лично тя си го измисли. Казваше нещо за нея както в политически, така и в личен план.

Маратонките ни най-малко не се връзваха с облеклото й, но със счупен пръст на крака възможностите не бяха много големи. Слава Богу, телевизионните продуценти не изрязаха от тазвечерното токшоу коментара й, че е недостатъчно елегантна, кокетирайки същевременно с двадесет и шест годишната си възраст и с това как използва пръста си за игра с племенника си. Не беше вярно, разбира се, но лекото отклонение от истината е позволено. Във всеки случай публиката в студиото се засмя топлосърдечно. Сега Вибеке Хайнербак се усмихна при спомена, докато се опитваше да отключи външната врата.

Седмицата мина добре.

И в политически, и в личен план. По всички възможни начини.

Въпреки болния пръст.

Тъмнината наоколо я изнервяше. Погледна нагоре. Външната лампа не работеше, едва различи счупената крушка. Малко притеснено се озърна през рамо. Лампата до портата също не светеше. Опита се да запази равновесие, стоейки само на здравия крак. Присви очи, за да провери дали не е извадила грешен ключ.

Не успя да разбере.

* * *

На следващата сутрин Вибеке Хайнербак бе намерена от приятеля си. Олюлявайки се, той се прибра с ранен автобус и такси от ергенското парти, на което беше ходил заедно с брат си.

Тя лежеше в леглото, гола, с ръце заковани за стената до таблата на леглото, с крака, също заковани и разтворени широко сякаш някой е искал да напъха книга във вагината й.

Първоначално приятелят на Вибеке Хайнербак не забеляза тази подробност. Откова ръцете й, повърна няколко пъти, все едно самото легло го е нападнало толкова брутално, и чак тогава свлече трупа на пода. След около половин час се освести малко и извика полицията.

Тогава най-после откри зелената книга между краката на Вибеке Хайнербак.

Последвалите разследвания щяха да покажат, че това е подвързан с кожа екземпляр на Корана.