Анатолий Алексин
Една много страшна история (8) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Седма глава

в която наново опознаваме героите на повестта, но не всички от тях ще бъдат герои

„И тъй, съдбата бе пожелала аз да разгадая и разнищя страшната тайна на старата вила, но тайната тъй и ще загине заедно с мен.“ — Тази мисъл вече ме смрази. Но още следващата минута ме обля топлина, като осъзнах, че нямам никакво право да се поддавам на страха. До мен бяха Наташа и другите… Аз бях длъжен да ги спася. А на първо време да възвърна или поне да поддържам духа им.

За подозрението ми никой нищо не узна. То си остана скрито в мен.

Да имаш в себе си съкровени хубави мисли е приятно. А когато дойдат лоши, е обратно, иска ти се да не оставаш насаме с тях, а да се посъветваш с някого, да ги споделиш. Но аз не мислех да се посъветвам!

Аз трябваше да крия истината.

— Никакъв скелет няма! На Покойника му се е сторило…

— Как така няма? — промълви Покойника. — А ребрата?…

— Халюцинации! Това е всичко.

— Но какви халюцинации… В тъмнината?

— Ти мислиш, че има само зрителни халюцинации? О, колко си наивен! Има и слухови. И, как се казват… сетивни.

— Тогава защо извика „назад“?

— За да не се предадат твоите халюцинации на другите. Нали знаеш, че лошият пример…

— Значи, аз какво… С ума си ли съм, или не съм? — Устните на Покойника се разтрепериха.

Принц Датски го прегърна през раменете.

— Всички ненормални смятат себе си за нормални — каза Принца. — А на нормалните често им се струва, че са ненормални. Тъй че не се безпокой. Я слушай: дойдоха ми наум едни стихчета. Може би ще ти бъде приятно?

И започна да декламира, макар че никога дотогава не беше казвал сам свои стихове:

В този ден, когато сред мазето

ни обгражда само лепкав мрак,

нито капка дух не губим,

ето —

готвим се за много радост пак!

Влажното подземие дори

щедро нека с радост ни дари…

Принц Датски обгърна всички със стеснителен поглед. Но никой не бе се развеселил. Никой освен мен.

— Знаменито е! — възхитих се аз. — Много вярно си отразил нашето общо настроение!

След мен се усмихна Миронова. Другите не се усмихваха.

— За какви халюцинации ми говориш? А ребрата?… — продължаваше да се съмнява Покойника.

Дръпнах го настрана.

— Покойник, бъди мъж! С нас има момичета. Помисли за тях.

— Значи това е той… Дачника.

— Скелетът е на Дачника. Така мисля. Всичко, което е останало… Но запази това в тайна. С нас има момичета… Намери сили в себе си…

— Ще потърся… — каза бледният Покойник.

— Фактически ние с вас се намираме в кабинета на писателя! — извиках аз, като се обръщах към всички. — Преди малко Покойника ни съобщи, че един гръцки философ е писал съчиненията си в бъчва. Нали чухте? А Глеб Бородаев е творил в мазето! Докато Племенника продължава глупавите си шеги, хайде да устроим летящо занятие на нашия литературен кръжок. Тук, около работното място на писателя. Може да се каже тук, около работния му стан! — Аз вдигнах някаква стара градинска масичка, размахах я във въздуха и я сложих на мястото й. — Моля Покойника, Принца и Миронова да съчинят нещо. На тема от днешния ден. Те правят това бързо.

Миронова вдигна ръка и каза:

— Принцът вече…

— Нищо, ще съчини още. На него не му трябва много време. А Глеб ще си припомни някоя случка из живота на дядо си.

Наташа имаше ръчен часовник. Другите деца, които носят часовници, мислят все за тях, непрекъснато вдигат ръката си да видят часа, като че винаги бързат за някъде. А Наташа поглеждаше часовничето си скришом, само навеждаше поглед.

— Влакът — в седемнадесет… — каза тя: — Алик, на теб разчитам!

Тя разчиташе на мен. Не на Глеб. Не на Принца. Не на Покойника. А на мен! В този миг аз бях благодарен на Племенника, който ни затвори в подземието. Та нали ако не беше ни затворил, никога не бих чул тези думи!

— Трябва да им отклоня вниманието — казах на Наташа. — Нека съчиняват и не ми пречат да мисля. Да търся!… Повярвай ми: ще оправдая твоите надежди. Ще успеем за влака!

Тя не отговори нищо.

— И тъй, занятието на кръжока започва — съобщих аз високо. — Внимавайте, всеки ще има свое работно място. Сандъците са точно пет.

Миронова вдигна ръка и каза:

— Но ние сме шестима…

— Аз няма да сядам. Ще се движа…

Чел съм, че прочутите детективи са имали различни навици, които им помагали да мислят и разнищват престъпленията. Някой например непременно пушел с лула. Това му помагало. А аз трябваше на всяка цена да се движа напред-назад. И макар да казват, че „правдата не е в краката“, аз се добирах до правдата именно на крака.

Започнах да се разхождам из мазето с ръце зад гърба. Всички други насядаха по сандъците.

Наташа просто си почиваше. Глеб седеше свит, сякаш се намираше в клас на своя последен чин в средната редица и се страхуваше да не го изпитат. Миронова веднага отвори тетрадка и започна да пише. Сигурен бях, че прави поредния си „етюд“. Принц Датски в такт с думите, които не се чуваха, които оставаха някъде вътре и там се нареждаха в римувани редове.

Покойника приличаше на покойник. Приближих се към него.

— Свършено е… — каза той.

— Значи твоята мечта ще се сбъдне!

— Коя мечта?

— Нали отдавна искаше да умреш…

— Да бяхме поживели още — прошепна той.

— Аз ще търся изход от положението. А ти се овладей. Заеми се с нещо! Напиши стихотворение за твоята В. Щ.

— Няма да стигне до нея…

— Защо? Някога може да открият нашите скелети и до твоя ще лежи стихотворението. Тя ще го прочете и ще въздъхне скритом.

— Няма да въздъхне.

— Защо?

— Защото я няма…

— Как така я няма?

— Така… Не съществува. Не мога да те лъжа в тези последни часове на живота си.

— А другата? А. Я. И нея ли я няма?

— И нея.

— А Б. Ю.?

— Също…

— Ама ти да не си използвал съвсем случайни букви?

— Защо случайни? Имах си своя поетична система. Свой метод!

— Какъв метод? Кажи! Открий тайната си! Все едно не ни остава много…

— Тъкмо затова ще ти кажа. Да, имах си принцип! Вземах първата буква от азбуката и последната, после втората от началото и втората от края. И така се получаваше: А. Я., Б. Ю., В. Щ. Разбираш ли?

— Добре си научил азбуката! А любовта значи не познаваш?

— Защо? Влюбвах се, исках да умирам, после охладнявах, връщах се към живота и отново се влюбвах!

— Пак ли в никого?

О, колко неочаквани и необясними неща има на света!

— Нима това е първият случай в литературата? Нима другите не са съчинявали, не са си измисляли образи на любимите? И нима не са се прекланяли пред тях като пред живи хора? Нима не са се прекланяли?

— Не съм чувал такова нещо.

— А не си ли се досещал?

— Не, не съм се досещал.

— Е, как така? Не е ли ясно?…

— Кое?

— Ами това, че измисленият образ почти винаги е по-хубав от реалния?

— Е, извинявай…

— Как да те извиня, като не разбираш елементарни неща?

Той отново заговори по обичайния си начин, с въпроси, което просто не понасях. През цялото време все недоумяваше: как не знам, не съм чувал, не съм чел за едно или друго!

— Слушай, Покойник, поне в този последен час разговаряй човешки — казах аз със зле прикрито раздразнение. — Ако искаш, обясни ми, ако не искаш…

— Защо да не искам?

— Ти пак…

— Разбери, всеки човек си има свой стил в разговора, това е негова индивидуална особеност. Нима…

Направих решителна крачка встрани.

— Не си отивай! — Покойника ме хвана за ръката. — Искам да ти обясня всичко… Може случайно да се спасиш и тогава ще откриеш тайната на моите „посвещения“! Виждаш ли, всички живи хора имат различни недостатъци, слабости. А измисленият образ може да бъде без никаква грапавинка или петънце. Тъй да се каже, идеален! По-приятно е да се прекланяш пред него. Като пред мечта! А хората винаги имат недостатъци…

— Но затова пък са живи!

— Има ли значение това?

— А няма ли?

Покойника ме погледна със съжаление.

— Някога ти ще разбереш. Изобщо, ако случайно… Тогава обясни моите стихове, за да не се повдигат въпроси. Защото току-виж, че почнали да издирват всички тези А. Я., Б. Ю. и се натъкнат на някой, който няма нищо общо.

— Покойник, не бъди толкова мрачен. Изражението ти действа на другите.

Той изписа на лицето си „последната усмивка“.

— Ето виждате ли какво хубаво настроение има Покойника? — казах аз. — А ти, Принце? Я, какво си написал?

Не тъжа в мазето влажно,

а разбирам нещо важно:

тука, в мрака, стана ясно —

светлината е прекрасна!

Чрез сравненията нека

истини открива всеки!

Принц Датски виновно разпери огромните си ръце:

— Ето… хрумна ми. Може би ще ви бъде приятно?

Физическата сила упорито продължаваше да се съчетава у него с детската стеснителност.

Добрият Принц искаше да ни достави радост, но стиховете му не зарадваха много никого, тъй като всички вече бяха някак свикнали с тях. Изглежда, че за първи път в живота си Принца почувства това и като скри отзад ръцете си (той никога не знаеше къде да ги дене), тихо каза:

— Тогава простете ми!…

— За какво?! Ти много точно си изразил нашето общо настроение! — извиках аз със зле прикрито съчувствие.

Моето съчувствие не се хареса на Принца. Най-неочаквано той накъса стиховете и ги хвърли в мрака. В същия тоя мрак, който му бе помогнал да оцени светлината!

— Нима това не е нещо необикновено? — зададе своя следващ въпрос Покойника.

— Кое? — не разбрах аз.

— Това, което стана. Нима класиците не са унищожавали свои произведения? Не са ги изгаряли?

— Да, но винаги е имало причини — възразих аз. — Не са ги признавали, не са ги разбирали… А ние всякога разбираме Принца. Но нищо… Занятието на кръжока продължава!

Миронова вдигна ръка и каза:

— Може ли аз?

— Разбира се. С какво ще ни зарадваш, Миронова? С някой етюд ли?

Заглавията на нейните етюди винаги започваха с думите „моят“, „моята“ или „моето“: „Моят ден“, „Моята стая“, „Моята сестра“, „Моето утро“… Този етюд беше озаглавен „Моят неделен ден“.

„В неделя обикновено ставам в девет часа и тридесет минути по местно време, за да слушам «Пионерско утро» в десет. Но тази неделя будилникът звънна както всеки ден, тоест точно в седем часа и десет минути. Измих се бързо като никога: банята беше свободна, всички спяха, никой не бързаше за работа. В седем часа и тридесет минути местно време изядох един сандвич със салам и пържено яйце…“

„Нейната последна закуска!“ — помислих си аз.

Миронова продължаваше:

„В осем часа и тридесет минути бях в училищната канцелария. Там бяхме се събрали всички членове на литературния кръжок, за да вървим на старата вила, дето е творил писателят, чието име носи нашият кръжок. Глеб Бородаев, внук на писателя по бащина линия, ни съобщи, че нашата класна ръководителка Нинел Фьодоровна се е разболяла. В навечерието на екскурзията, тоест в събота, тя се е пренасяла в нова квартира и се е простудила…“

— Повтори последното изречение! — извиках аз високо, защото съдбата бе пожелала в този момент да ме озари една догадка.

Миронова препрочете:

— Какво става? — хвана ме за ръката Покойника.

— Почакай, почакай! Струва ми се, че почвам…

— Какво?! — попита с надежда Принц Датски.

— Дайте ми време. Струва ми се, че хванах нишката. Сега трябва да не я изпусна!

— Не можеш ли да ни обясниш? — захленчи Покойника.

— А ти не можеш ли да почакаш? — отговорих в неговия стил на въпроса с въпрос. — Чети, Миронова! Чети по-нататък!…

Тя най-точно ни обясни как сме се качили на влака, как сме слезли от него, как сме стигнали до вилата, как сме се запознали с Племенника и как „в единадесет часа и четиридесет минути местно време вратата се е затворила зад нас…“.

— Много конкретни детайли, които знаеш само ти! — похвалих аз Миронова.

Бях й благодарен за нейното учудващо спокойствие (команда да се вълнуваме нямаше и тя не се вълнуваше!). И главно за онова изречение, което ме подтикна… Но няма да избързвам, въпреки че много ми се иска да избързам.

— Занятието на кръжока продължава! — съобщих аз.

— Не е ли по-добре да помълчим? — попита Покойника. — Чувствам, че мисълта ти проработи. Ще помълчим, за да не ти пречим…

— Наистина, Алик! Сигурно така ще е по-добре! — каза Наташа.

Значи тя продължаваше да се надява на мен! Отново замръзнах на мястото си, само че този път от радост: „Сега трябва да се хвана за тази нишка, която, струва ми се, е в ръцете ми!“ — така реших.

— О, не се страхувай, че ще изплашиш мисълта ми! Всички такива детайли и припомняния я подхранват и засилват… Нека сега Глеб да ни разкаже някои случки из живота на дядо си! Както по-рано…

— Ето тук, значи, дядо… „Тайната на старата вила“ — объркано започна Глеб. Той пак не довършваше изреченията докрай. — В това мазе… Ето там отдолу на масата…

Той отдели кръглата дъска на градинската масичка от краката, които бяха заплетени със слама.

Върху долната страна на дъската, в черната рамка, беше написано нещо. Глеб го прочете:

— Тук в продължение на една година, три месеца и седем дни беше написана повестта „Тайната на старата вила“.

— Мемориална дъска — каза Покойника.

— Така, така, така… — рекох аз замислено.

Отведнъж всички притихнаха.

Наташа Кулагина, която стоеше някъде зад мен, ме гледаше с надежда. Чувствах погледа върху гърба си и със сърцето си. Той ме изгаряше!

— Значи дядо ти е добивал настроение тук в мазето? — попитах Глеб. — Не бързай, най-напред помисли…

— Да… добивал е.

— Внушавал си е страх, както ни съобщи Племенника Григорий? Помисли добре, не бързай.

— Да… внушавал си е.

— Останете по местата си! — изкомандвах аз.

И храбро навлязох в тъмнината.