Анатолий Алексин
Една много страшна история (4) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Трета глава

в която правим още няколко крачки към страшната история

Всичко, което прочетохте в първите две глави, беше мой далечен спомен: то се случи миналата година.

А тази година Светослав Николаевич ни напусна.

По-рано, когато правехме нещо не както трябва, не както би искал той, Светослав Николаевич ни предупреждаваше:

— Ако не се промените коренно, ще избягам от вас, ще се пенсионирам!

А като се сбогуваше с нас, нямаше сили да скрие вълнението си. Сълзите го давеха и едва не го задавиха съвсем.

Миронова вдигна ръка и запита:

— Лошо ли ви е?…

— Не, добре ми е! — отговори Светослав Николаевич. — Добре ми е, защото разбрах чувствата, които изпитвам към вас. Познавах ви само една година, но няма да ви забравя никога… Никога! Казват, че първата любов е най-силна, а аз мисля, че последната!

Неговата последна любов бяхме ние. В сърцата ни се породи законна гордост.

На мястото на Светослав Николаевич при нас дойде Нинел Фьодоровна.

Това беше стройно същество на около двадесет и пет години. Може би за учителка не бива да се говори така? Но тя съвсем не приличаше на учителка. Когато вървеше по коридора през междучасието, спокойно можеше да мине за ученичка от десети, дори от девети клас. Изражението на лицето й беше такова, сякаш всеки момент ще се разсмее. Никога не съм виждал такова странно изражение върху лице на учител.

В нейно отсъствие никой не я наричаше със собствено и бащино име, всички казваха просто и кратко Нинел. Когато Нинел Фьодоровна влезе при нас за пръв път, веднага забеляза витрината между вратата и черната дъска. Видя голямата снимка и попита:

— А кой е този Гл. Бородаев?

Ние просто изстинахме и се снишихме на чиновете си. Само Миронова не се смути. Тя обичаше да подсказва на учителите. И в този момент пак вдигна ръка, стана и обясни:

— Бородаев е наш знатен съгражданин. Той е творил във втората четвърт на този век.

— А какво е творил? — попита Нинел Фьодоровна.

— Разни произведения — отговори Миронова. — Ние имаме литературен кръжок, който носи неговото име.

— Името на Бородаев? — Нинел Фьодоровна се засмя. Тя беше от друг град, до който славата на нашия знатен земляк още не беше стигнала.

Миронова вдигна ръка и обясни:

— В нашия клас се учи внукът на писателя Бородаев. Той седи на най-последния чин в средната редица. Той е почетен член на нашия литкръжок.

— Почетен? Защо е тази гръмка титла?

Нинел Фьодоровна погледна в дневника.

— Глеб нека ме извини. Не съм чела книгите на дядо му. Това е моя вина. Когато изложбата се закрие — тя посочи витрината, — ще взема всички тези книги и ще ги прочета. Тъй че извини ме, Глеб.

Ние съвсем се смръзнахме. Първо, никоя учителка никога не ни е молила за извинение. И, второ, тя се канеше да закрива „Къта на Бородаев“.

Стана ми мъчно: „Нима вече големите ученици няма да се отбиват при нас? И никой вече няма да каже: «В шести „в“ умеят да почитат… В шести „в“ обичат литературата!». Ние ще станем най-обикновен клас, като всички…“.

И другите деца също се натъжиха. Чувствах го: всички се вцепениха, дори тетрадки не шумоляха.

Миронова отново вдигна ръка:

— Ние готвим специално събрание на кръжока, посветено на творчеството на нашия знатен съгражданин…

Тя много искаше да помогне на новата учителка по-скоро да разбере всичко.

— В коя четвърт на нашия век е творил Бородаев? — попита Нинел Фьодоровна.

Миронова светкавично вдигна ръка и изтърси:

— Във втората!

Тя обичаше да подсказва на учителите.

— А ние нека започнем с първата четвърт на миналия век. С Пушкин например… После ще продължим нататък. И така постепенно ще стигнем до Бородаев.

— Нашият кръжок има творческо направление — каза Покойника. — Ние самите съчиняваме.

— И аз пиша стихове — сподели Нинел Фьодоровна. — Някога ще ви прочета нещо. Ако събера смелост. Какво още бихте искали да знаете за мен? Не съм омъжена. Играя тенис. Учителите обикновено не говорят за личния си живот. А той представлява интерес! Знам по себе си. Помня…

Тя започна да ми харесва. Опитното око почти безпогрешно можеше да определи, че и другите деца се оживиха: размърдаха се, зашумяха.

— В този град — добави тя — нямам нито роднини, нито познати, нито близки. Ето сега вие ще ми бъдете… Ако може.

По-рано, когато биеше звънецът, всички веднага изскачахме от стаята. А сега започнахме да ставаме бавно, сякаш бяхме натежали от различни мисли и съмнения.

Аз се приближих до Нинел Фьодоровна и казах:

— Знаете ли, Бородаев има една повест „Тайната на старата вила“… Потресаваща криминална книга. Целият ни кръжок искаше да посети тази вила. Да обиколи местата на събитията… Не е далеч: само един час, с влака.

— Той криминални книги ли е писал? — попита шепнешком Нинел Фьодоровна. И посочи с поглед снимката на Бородаев.

— А вие обичате ли ги?! — извиках аз с лошо прикрито вълнение.

— Всички ги обичат. Само че някои не си признават.

„Ние имаме сродни души — помислих си аз. — Тя чете моите мисли!…“

Децата започнаха да излизат в коридора. Само Глеб остана да седи наведен на мястото си. До него стоеше Принц Датски.

Нинел Фьодоровна се приближи към тях. Приближих се и аз.

— Решихме да посетим старата вила — каза тя. — В някой от близките неделни дни. Докато не е дошла зимата… Глеб, ще ни бъдеш ли водач?

— Аз, моля… Разбира се, ако ние… Аз с удоволствие… — Той пак престана да изговаря изреченията докрай.

Когато Нинел излезе, Принц Датски обеща на Глеб:

— По този случай ще напиша стихотворение! Може би ще ти бъде приятно?…

И погали Глеб по главата.

Острата наблюдателност отдавна ми е подсказала, че у Принца физическата сила се е съчетала с детска стеснителност и доброта.

В коридора ме спря Наташа Кулагина. Това се случваше толкова рядко, че аз буквално потреперих.

— На твое място бих се влюбила в нея — каза Наташа. И погледът й беше толкова напрегнат, че ме озари внезапна догадка: „Изпитва ме! Ревнува!“.

О, колко често ние вземаме желаното за действително!

— Да се влюбя? — попитах на свой ред високо. — Какво говориш? За какво да се влюбя в нея?…

— Значи нямаш вкус. Тя е прелестна!

„Нима наистина иска да се влюбя? Нима й е безразлично?“ — с тази тягостна мисъл ходих напред-назад по коридора през цялото междучасие.

След около една седмица Нинел Фьодоровна каза:

— Аз се готвя за състезания по тенис. За първенството на града… Който иска, може да дойде на тренировка. Там, на стадиона, ще ви посрещна. Вярно, той е на края на града. Но вие ще се справите: с тролейбуса, после с трамвая. Нали знаете?

Отидохме почти всички. Тя тичаше из корта с бяла фланелка и бели панталонки. Малко класни ръководители биха се решили да тичат пред учениците си в такъв вид. А тя се реши. Защото беше млада и прелестна!

Като давахме израз на чувствата, които ни обхванаха, ние всички викахме: „Нинел Фьодоровна! Нинел Фьодоровна!…“.

— Никога досега не съм чувал запалянковци да наричат кумирите си със собственото и бащиното им име — каза един възрастен човек с мека шапка, който седеше пред мен.

След няколко дни свикаха родителска среща. Тази вечер мама и татко бяха заети. Отиде брат ми Костя. Той не за първи път ходеше на такива срещи.

Не си легнах, докато Костя не се върна: винаги ми преразказваше подробно всичко — какво са говорили родителите, какво — учителите. Това беше толкова интересно!

Когато Костя се върна, мама и татко си бяха вече у дома.

— Е, какво?! — спуснах се аз към брат си.

— Защитавах вашата Нинел!

— Нападаха ли я?

— И още как!

— Кой посмя?!

— Вашите родители… Не всички, разбира се. Но някои.

— И какво говориха?

— Първо, тя е премахнала облика на класа ви, неговата индивидуалност. Второ…

— Второ, отдавна му е време да си ляга! — каза татко. Той смяташе, че в мое присъствие не бива да се подронва авторитетът на възрастните, особено пък на учителите.

Костя махна с ръка:

— Изобщо, защитавах я.

— Май ти е харесала? — попита татко, като с тона си някак подсказваше на брат ми отговора. — Нали ти е харесала?

— Да, много е хубавичка! — отвърна Костя.

Острата наблюдателност отдавна ми е подсказвала, че в трудно положение хората се хващат за това, което ги боли: едни за главата, други за сърцето. Татко се хвана за кръста.

— Какво ти е? — попита Костя. И отиде да спи.