Анатолий Алексин
Една много страшна история (2) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Първа глава

в която се запознаваме с героите на повестта, но не всички от тях ще бъдат герои

Миналата година, когато в класа ни започнаха да създават литературен кръжок, никой не си представяше какво може да се случи заради тая работа. Какво тайнствено, какво ужасяващо събитие ще стане!…

Но за всичко ще разкажа поред, без да избързвам напред, макар че много ми се иска да избързам. Вие лесно ще ме разберете, когато дочетете повестта до края…

И тъй всичко започна преди година в един най-обикновен учебен час, в една най-обикновена класна стая. Стая с четири стени и два прозореца, които гледаха право в двора, и един — право на улицата.

Нашият нов класен ръководител Светослав Николаевич каза:

— Навсякъде, където съм бил класен ръководител, непременно е работил литературен кръжок. Такъв трябва да имаме и тук, още повече че в този клас се учи Глеб Бородаев!

Ние всички се извърнахме и погледнахме към последния чин на средната редица: там седеше, тих и приведен, Глеб.

Той беше човек на около 13 години. Нежната кадифена кожа на лицето му често се покриваше с руменина. На ръст беше среден, учеше се посредствено и много обичаше кучетата. Джобовете на неговите най-обикновени смачкани панталони винаги бяха издути. Опитното око можеше почти безпогрешно да определи какво има в тях — парче салам, крайшник хляб или кренвирш. Глеб винаги оставяше от закуската си нещо за кучетата. И кучетата му се отплащаха със същата любов.

Ние също обичахме Глеб. Той беше добър не само с кучетата, но и с хората. Особено ако ги постигнеше беда. Например, ако някой паднеше и си удареше коляното, Глеб веднага изтичваше и казваше:

— Как стана това… Ти много не се… Сега ще се помъча да…

Когато се вълнуваше, той не изговаряше изреченията докрай. Изреченията му неочаквано се прекъсваха като звуци на повреден мотор, който заглъхва и пак започва да работи, заглъхва и пак започва… Но ние вече знаехме, че след минута-две Глеб ще домъкне от лекарския кабинет на първия етаж йод, а от тоалетната на нашия етаж кърпичка, наквасена в студена вода.

В неговите гърди туптеше скромно, благородно сърце.

— Разбира се, и Глеб е ученик като всички вас — каза Светослав Николаевич. — Той няма заслуга, задето е внук на Бородаев, писателя, който е творил през втората четвърт на този век в нашия роден град. И все пак се радвам, че Глеб учи именно тук! Аз мисля, че съсредоточеният интерес към творчеството на един писател ще изостри вашия интерес към литературата като цяло. И тук Глеб може да ни окаже неоценима помощ!

Всички отново се извърнахме към Глеб. Дори когато го гледаше един човек, той се навеждаше от смущение, а сега вече просто се залепи на чина.

— Всичко това някак… — каза тихо той, без да довърши изречението, сякаш някой от нас си беше ударил коляното.

Ние знаехме, че някога в града ни е живял писателят Гл. Бородаев: портретът на Гл. Бородаев висеше в училищния салон на таблото „Наши прославени земляци“.

Внезапно ме озари догадка: „Навярно и той се е казвал Глеб!“.

Ние не знаехме, че онзи Глеб е роден дядо на нашия Глеб. Нашият Глеб никога на никого не беше говорил за това.

Но класният ръководител Светослав Николаевич разкри тайната. Той беше човек на около петдесет и девет години (казваше, че ако не се поправим решително, след година ще избяга от всички ни, ще се пенсионира).

Беше среден на ръст. Очите му гледаха уморено, за умора говореха и бледите му, не всякога гладко избръснати страни.

Но външността на Светослав Николаевич мамеше. Неговата енергия бликаше неудържимо.

— Ще наречем нашия кръжок „Глеб Бородаев“! — каза високо той. И умората изчезна от очите му.

— Това някак… — обади се тихо Глеб от своя заден чин. — Нали аз също се казвам… Някой може да помисли… Някой от другите класове…

Той не изговаряше докрай нито едно изречение: значи се вълнуваше повече от всякога!

— Нали има и други… — продължаваше Глеб. — Защо непременно на дядо? Ето например Гогол…

— Но внукът на Гогол не учи в нашия клас — възрази Светослав Николаевич, — а внукът на Бородаев учи!

От този ден вече на Глеб му излезе прякорът: Внукът на Бородаев. Понякога го наричаха чисто и просто Внукът.

Всички деца обичат да измислят прякори. Но в нашето училище това, както казваха учителите, „стана много опасна епидемия“. А какво му е опасното? Според мене, прякорът говори за човека много повече от името му. Името въобще не казва нищо определено. Нали прякорът се измисля в зависимост от характера. А името се дава още когато човекът няма никакъв характер. Да речем, мене, ако ме нарекат просто с името ми — Алик! — какво можете да разберете за мен? А с прякора — Детектив! — веднага ще добиете представа. Жалко само, че някои деца бъркат и вместо „Детектив“ викат „Дефектив!“. Но в такива случаи аз не им се обаждам.

— Занятията на кръжока в никакъв случай не бива да приличат на нашите учебни часове. Там никой няма да учи — заяви Светослав Николаевич.

И изведнъж на всички ни се прииска да се запишем в този кръжок. Но на пътя ни изникнаха неочаквани пречки.

— Творческа насоченост ще бъде лицето на кръжока — каза Светослав Николаевич, — а препоръка ще бъде литературният талант!

Оказа се, че такава препоръка няма почти никой в нашия клас. Само Андрей Круглов, по прякор „Принц Датски“, и Генка Рижиков, по прякор „Покойника“, пишеха стихове.

Техните прякори на пръв поглед можеха да се сторят някому малко странни, но това е само на пръв, лекомислен поглед!

Круглов беше наречен не просто Принц, а именно Датски, защото обичаше да пише стихове по случай разни училищни дати, дори по случай семейни дати: за началото и за края на учебната година, за рождени дни и за смъртни случаи.

Когато нашето училище празнуваше десетата си годишнина, той написа:

Този ден, когато отбелязва

юбилей училищният свят,

всеки развълнуван забелязва:

по-звънлив е пулсът му хвъркат!

Веднъж на тържествения сбор в първия учебен ден пионерската ръководителка ни прочете стихове на Принца:

В този ден, когато се показва

към високите науки път,

всеки развълнуван забелязва:

повече просторите блестят!

А през лятната ваканция в стенвестника се появи следното стихотворение от Принц Датски:

В този ден, когато ни подсказва

всичко, че изтича краен срок,

всеки развълнуван забелязва:

в миг ще рукнат сълзи — цял поток…

 

Не

За скърби тука място няма.

Нищо, че протягаме ръка

за раздяла… С обич най-голяма

мислим пак за черната дъска!^[1]

Един път Светослав Николаевич каза, че „истинският поет не изневерява на себе си“. Принц Датски не измени на себе си нито веднъж през своя живот.

Той беше около тринадесетгодишен. На ръст висок, широкоплещест. Ако Принц Датски узнаеше, че някой има у дома си важно събитие, вземаше хартия и молив, усамотяваше се за малко, а после се връщаше и казваше:

— Ето… хрумнаха ми едни стихчета. Може би ще ти бъде приятно?

Той пъхаше в ръцете му листчето със стиховете и побягваше. Голямата физическа сила у него се съчетаваше с детска стеснителност.

Веднъж, спомням си като сега, той разбра, че моите родители празнуват годишнина от сватбата си. През междучасието Принц Датски се приближи до мен, пъхна в ръката ми едно листче и каза:

— Ето… измислих нещичко. Може би ще ти бъде приятно…

И изтича нанякъде. На листчето беше написано:

В този ден ти да приветстваш мама,

татко да прегърнеш с трепет плах:

щеше да настане страшна драма,

без добрата среща между тях!

Татко да не бе се за домил,

ти не би се никога родил…

В неговите гърди туптеше добро, благородно сърце!

Чел съм, че поетите често са дружили помежду си: Пушкин с Делвиг, Шилер с Гьоте… А Принц Датски дружеше с Генка — Покойника.

Покойника пишеше стихове за любовта… Той беше човек на около тринадесет години. Среден на ръст, неширокоплещест, лицето му — покрито с мъртвешка бледнина. И въобще много искаше да умре.

Мъка дълбока, голямо нещастие!

Ще свърша внезапно с живота си аз —

любимата моя в едно междучасие

погледна съперник от горния клас…

Над това стихотворение бяха написани две букви: А. Я.

А в поемата, чието първо четене се състоя в нашата тоалетна на втория етаж, имаше такива думи:

Да умра, да умра, да умра!

Прах да стана желая аз в гроба —

да не гледам как почваш игра

с весел юноша пред гардероба…

Под заглавието на поемата също бяха написани две букви: Б. Ю.

Много ни се искаше да узнаем за кое момиче Покойника страдаше така ужасно. Проверихме по дневника на класа: момичета с такива инициали в нашия клас нямаше.

— Може да са от друго училище? — предположи някой.

Внезапно ме озари догадка.

— Не! И двете са от нашето училище: иначе той не би видял как А. Я. в едно междучасие е погледнала съперника от горния клас и как Б. Ю. е почнала игра с весел юноша пред гардероба.

— Това е вярно!… Истински детектив: каква сила на логическото мислене! — започнаха да се възхищават децата.

Само Принц Датски каза:

— Не закачайте Покойника!… Който го закачи, ще си има работа с мен.

И макар че голямата физическа сила у него се съчетаваше с детска стеснителност, всички знаехме: няма да позволи да обидят Покойника. Принца го уважаваше, защото самият той не можеше да пише стихове за любов.

— А тъкмо това е истинска поезия! — извика веднъж Принц Датски. — Всички класици от ранно детство са писали за любовта. Трябва да се грижим за талантите.

Това беше негова индивидуална особеност: да се възхищава от другите.

— А ти защо пишеш стихове по случай различни дати? — попитах Принца.

— На хората им е приятно, когато ги поздравяват… Особено в рима! — отговори той.

— Но ти пиши и за любовта!

— За да пишеш за нея, трябва да я изпиташ — отвърна Принц Датски. — Покойника вече е имал това щастие, а аз — още не.

Покойника е имал това щастие вече три пъти. Изобщо той водеше празен живот. Напоследък посвещаваше всичките си стихотворения на някоя В. Щ. Тя още не е слизала с другиго в гардероба. И въпреки това Покойника не искаше да живее:

Ах, сърцето за смърт е готово,

то ще пръсне гръдта като взрив

за едно твое ласкаво слово,

за един поглед твой доверчив.

Аз събрах кураж и попитах:

— Кажи коя е тази… В. Щ.?

— Нима не би било чудовищно?…

— Кое да е… чудовищно?

— Нима мога да издам името й?

— Е, защо?

— Не разбираш ли?

Това беше негова индивидуална особеност: да отговаря на въпросите с въпрос.

— Но защо? — настоявах аз.

— Нима един мъж има право да постъпва така?

В неговата хилава гръд туптеше благородно сърце!

Принца и Покойника бяха приети в литературния кръжок веднага. Пожела да се запише и Валя Миронова.

Това беше русо същество на около дванадесет и половина години. Тоест миналата година, когато образувахме кръжока, всички бяхме с една година по-млади… Но в страшната история, която искам да разкажа, това не играе съществена роля.

Миронова беше най-русото и най-старателното същество в нашия клас. Тя като че ли винаги мислеше само за едно: как да преизпълни нормата в нещо!

Ако учителката даваше за домашна работа да решим седем задачи по аритметика, Миронова вдигаше ръка и запитваше:

— А може ли осем?

Ако друга учителка искаше да предадем съчиненията си след четири дни, Миронова вдигаше ръка и запитваше:

— А може ли след три?

Като мислиш за човека, винаги си го представяш в най-характерната му поза. Ето например: Глеб Бородаев вади от издутите си джобове сандвич със салам и храни някое куче; Принц Датски, без да се смущава от огромния си ръст и силата си, свенливо подава листче със стихове, които трябва да бъдат приятни на някого; Покойника ходи из коридора с бледо лице и мечтае да намери смъртта… А Миронова винаги си я представям с вдигната ръка: иска разрешение да преизпълни нормата.

Ако лекарят от поликлиниката й каже: „Трябва да ти се направят десет инжекции!“, аз мисля, че Миронова непременно ще запита: „А може ли единадесет?“.

Щом Светослав Николаевич обясни за кръжока, Миронова веднага вдигна ръка и каза:

— Аз мога ли да се включа?

— А какви произведения ще пишеш?

— Каквито кажете… — отговори Миронова.

Това беше нейна индивидуална особеност: да се подчинява на заповеди.

— Поезията — каза Светослав Николаевич — е сфера на чувствата, там конкретността не е задължителна. Прозата е друго нещо. В проза всеки трябва да пише за това, което знае най-добре. А ти, Миронова, с какво се сблъскваш всеки ден? Училище, уроци, домашни упражнения, съседи и съученици. Ето пиши за тях. Започни например с литературни етюди: „Моето утро“, „Моята вечер“…

Миронова вдигна ръка и запита:

— А може ли „Моят ден“? Нали в него ще има и утро, и пладне, и вечер — всичко на едно място!

— Моля — каза Светослав Николаевич. — Щом те привлича такава тема, нямам нищо против. Защо ще задушаваме самоинициативата? Само че повече конкретни детайли, подробности. Нека всичко това ти бъде подсказано от острата наблюдателност. Донеси етюда след пет-шест дни!

— Може ли след четири? Или след три? — попита Миронова, като предварително беше вдигнала ръка. По навик тя вдигаше ръка като в час дори когато разговаряше с някого в коридора или на улицата.

След три дни тя донесе етюда „Моят ден“. Миронова започваше така:

„Събудих се в седем часа и десет минути местно време. Беше утро. Измих се в кухнята, защото в банята се миеше съквартирантът. В кухнята ни има две маси, защото в апартамента живеем две семейства: всяко има по една маса.

Кухнята има два прозореца: единият гледа на улицата, а другият в двора. В седем часа и тридесет минути местно време аз изядох едно рохко яйце и един сандвич със сирене, изпих една чаша чай със захар. Така започна моят трудов ден…“

Светослав Николаевич похвали Миронова:

— Много конкретни детайли, които са известни само на теб!

Миронова беше приета в литературния кръжок.

— Е, а върху какво ще работиш по-нататък? — попита Светослав Николаевич.

— Върху каквото кажете…

В нейната гръд туптеше послушно женско сърце!

Вече приеха трима души. Но това не беше достатъчно. Тогава Светослав Николаевич предложи да влезе в кръжока Наташа Кулагина.

Тя беше най-забележителното същество в нашия клас. И в цялото училище. И в целия град!

На ръст беше точно каквато трябваше… Но да не говорим повече!

От деня, в който съм се родил, аз никога не съм бил вятърничав. И никога не съм водил празен живот. Напротив, моята индивидуална особеност беше постоянството: Наташа ми харесваше още от първи клас.

Тя беше пълна с женско обаяние! През междучасията момичетата се лепяха около нея от всички страни: всяка искаше да походи из коридора подръка с нея. Аз бях доволен от това: щом не е с мен, тогава по-добре с тях!

Наташа често записваше нещо в дебела обща тетрадка. Когато Светослав Николаевич я покани в кръжока, тя каза:

— Аз не съчинявам, а просто записвам мисли. Така, за себе си. Мисли, които пораждат у мене филмите, книгите…

— Това трябва да е интересно — важно изрече Покойника. — Ти и съчиненията си винаги пишеш оригинално, по-особено.

— Старият Покойник, слизащ в гроба, нас благослови — казах аз с лошо скрито раздразнение.

Не ми харесваше, че Покойника хвалеше Наташа. Само това оставаше, над следващото му стихотворение да се появят нови букви: на Н. К.!

— Книгите, филмите?… — попита Светослав Николаевич. — Значи имаш критичен ум! Това е прекрасно. На нас ни трябват различни жанрове. Поезията и прозата вече имат свои представители. А ето сега и критик. Ще правиш преценки за произведенията на кръжочниците. Ако с острата си наблюдателност разкриеш недостатъци у другарите си…

— Но аз си записвам просто мои мисли… Какво, да ги чета на глас ли?

— А ти чети чуждите — посъветва я Миронова. — Поговори със Светослав Николаевич, с други хора. Чети учебниците!

Наташа като че ли не чу думите й.

— Не, аз не мога да правя преценка за чуждите произведения — каза Наташа. — Насаме мога. Но така в тържествена обстановка… Не мога да си позволя.

— В началото само ще слушаш — предложи Светослав Николаевич. — А после творческият поток ще те залее, ще те въвлече в руслото си!

Тя можеше да си позволи каквото поиска, защото всички я смятаха за най-красивата в класа. Но не си позволяваше: в нейната гръд туптеше прекрасно сърце!

След десет минути помолих да приемат в литературния кръжок и мен.

— И ти ли опитваш силите си в творчество? — учудено запита Светослав Николаевич.

— Искам да пиша детективски повести…

— Не избързваш ли малко?

— Как да избързвам?…

— Трябва поред: отначало етюди, после разкази и чак тогава повести. Впрочем, аз не искам да задушавам твоята самоинициатива. Написал ли си нещо досега?

— Предговора… понахвърлил съм и някои други работи.

Показах писанията си най-напред на татко, а после и на Светослав Николаевич.

Тогава още не знаех каква страшна история ще ни се случи наскоро и в предговора нямаше нищо за нея.

— Твоите портретни характеристики са малко еднообразни — рече татко, — а епитетите ми се струват крещящи. Някъде подражаваш на добри, но стари образци. В наше време вече не се пише така. Не е модерно.

— Но нали модите се менят — възрази брат ми Костя. — По-рано се носеха дълги сака, после почнаха да ги шият къси, а сега пак дълги…

От сака Костя разбираше — у дома той минаваше за конте.

— Да, съгласен съм — каза татко. — Модата е променливо нещо и после — пръв опит… пръв опит!

Светослав Николаевич много хареса моя пръв „опит“.

— Донякъде продължаваш благородните традиции на рицарските романи. Що се отнася до стила, разбира се — отбеляза той, — може да се каже, че не е съвременен…

— Модата е променливо нещо! — извиках аз.

— Безусловно. Освен това аз не искам да задушавам самоинициативата на никого от вас! Твоята остра наблюдателност ти е подсказала много неща. Ще ти подскаже и още! Така че… Сега вече в кръжока…

— Пет души! — бързо вдигнала ръка, отбеляза Миронова.

Това беше нейната индивидуална особеност: тя обичаше да подсказва на учителите.

— Не, кръжочниците ще бъдат шестима — поправи я Светослав Николаевич. — Пет обикновени и един почетен: внукът на Бородаев!

Радост озари уморените очи на Светослав Николаевич и неговото бледо, невинаги гладко избръснато лице. Той не знаеше до какви ужасни събития ще доведе всичко това!…

И в моята душа нямаше ни най-малка сенчица от тревога, нито дори някакво смътно тревожно предчувствие.

Радвах се като дете, че ще бъда в един кръжок с Наташа Кулагина! Ликувах като дете!…