Анатолий Алексин
Една много страшна история (12) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Единадесета глава

в която слушаме различни гласове и стъпки на преследвачи…

— Как успя? Как извърши всичко? Как го направи? Как?! Разкажи!

— Важен е резултатът — отговарях аз на приятелите си. — Затворен ли е в мазето? Затворен е! Крещи ли в мазето? Крещи! Останалото са, както се казва, подробности.

— Никой не съди победителите! И не ги разпитва! — изрече Покойника.

Той не искаше да се възхищават от мен и да ме разпитват. И макар че нашите желания никак не съвпадаха, аз казах:

— Защо да се обръщаме назад? По-добре да гледаме напред!

— Чувал съм, че при военните е прието да се анализират операциите, които са довели до победа — каза Принц Датски. — Учат се от тях!

Не исках да анализирам моята „операция“ пред всички. Нали съм надхитрил Племенника… а отстрани хитростта винаги изглежда по-малко достойна от откритата схватка и от смелостта, проявена в ръкопашен бой. „Ако бяха чули с ушите си как Племенника заплашваше, че ще ме пъхне в мазето като риба в сардела — мислех си, — щяха да разберат, че съм проявил не само изобретателност, но и храброст. Но те не чуха това и вече няма как да го чуят. Дано се досетят. Нека Наташа помисли, че Племенника се е уплашил, уплашил се е от мен! Няма да споря с нея. За съжаление тя едва ли може да помисли това…“

И макар че предложих да не се обръщаме назад, изведнъж ми се прииска те да чуят рева на Племенника и да разберат какъв противник съм сразил!

Всички проявяваха нетърпение за телефона, но аз предложих:

— Хайде да слезем за малко!

Слязохме всички, с изключение на Глеб… Той, който се стараеше пръв да изпълнява заповедите ми и дори като Миронова предварително да ги отгатва, сега като че ли не чу. Аз не го насилих.

Може би се боеше, че ще натикам и него в мазето. А може би смяташе, че няма право да издевателства над Племенника, който доскоро беше негов верен съучастник. Съучастник в престъплението му. Пред мен отново изникна загадка, която тепърва трябваше да разбера и реша: „Защо Глеб е телефонирал на Племенника? Защо го е молил да ни затвори в мазето? Защо?!“.

Приближихме се до обкованата с ръждиво желязо врата и аз извиках:

— Е, какво става там? Как е настроението?

Племенника стоеше от другата страна до самата врата, като тигър зад железните пръчки на клетката.

— От-вори! — ревна той. — От-вори!

Всички се дръпнаха настрана. Но аз останах на мястото си. Дори не мръднах. И със зле прикрита насмешка рекох:

— Нали ние се освободихме със собствени сили. Без ваша помощ. Постарайте се и вие да сторите същото! Проявете инициатива, изобретателност. Ще постоите, ще отслабнете и тогава може би ще се промъкнете през оная врата, през която…

— Ще направя вилата на парчета — викаше Племенника.

— Леля ви много ще се огорчи — спокойно отвърнах аз и се обърнах към моите приятели: — Моля ви да се качим горе! На телефона. Моля!

Всички тихомълком се подчиниха.

Влязохме в стаята, която някога Гл. Бородаев бе наел от лелята на Племенника. От нея се излизаше право на терасата, а от терасата право в двора.

В стаята не видях телефон. И цял изтръпнах: нима цялото ми старание се оказа напразно?

Но още в следващия миг усетих прилив на кръв. Глеб дигна от масата един вехт пеньоар и се оказа, че телефонът беше скрит под него.

— Защо? — попитах аз.

— Лелята много се страхува… Ако съседите от другите вили… Винаги ще искат… Тя крие да не знаят. Нали е пряк!

— В смисъл?

— Набираш градския номер направо… Само дядо има… Като благодарност…

На апарата беше прикрепена потъмняла пластинка с надпис „На Гл. Бородаев от благодарните читатели“.

До него имаше хартийка, на която бяха записани номерата на милицията, на „бърза помощ“, на пожарната команда и още някакъв номер.

— Този чий е? — попитах аз.

— На лелята на Племенника — каза Глеб. — Тя е в града. Той й се обажда. Съобщава й…

— Ясно.

Острата наблюдателност веднага ми подсказа, че никой не се решава да вдигне слушалката пръв. Ами ако е изключен заради неплатена такса? Или ако е развален?

Със смело движение на ръката аз сложих слушалката на ухото си: чу се сигнал. Телефонния номер на Наташа знаех наизуст. Но тя не знаеше, че го знам. И аз не исках да разбере истината: нали едва ли не от първи клас й звънях и дълго дишах в слушалката, а после престанах да дишам.

— Наташа, вие кой номер имате?

Тя отговори. Набрах го… Чу се женски глас.

Познавах го отлично: по-рано, като го чуех, веднага оставях слушалката на мястото й. Но сега не я оставих, а я подадох на Наташа:

— Мисля, че е майка ти.

— Мамче — каза тя толкова нежно, че острото чувство на завист отново стигна чак до сърцето ми. Ако каже с такъв глас „Алик“, бих й дал всичко най-скъпо, което имах: новия си велосипед (с две колелета!) и химикалката си, и билярда с металните топчета!

Тя продължаваше:

— Не, не от града… Ние сме още тук, на вилата. Изпуснахме влака. Всичко е наред. Не се безпокой. Ще си дойда към единадесет часа. Помоли Ана Петровна да не си отива. Да поседи още малко с теб… да ме дочака, ако може. Ще я помолиш ли? Честна дума? Не, всичко е наред! Сега сме във вилата. Не, не сме навън. Не се тревожи. Просто изпуснахме влака. Целувам те!

„Виж, това никога няма да чуя!“ — помислих си аз с лошо прикрита тъга.

Изведнъж тя каза:

— Благодаря ти, Алик!

— Няма за какво. Моля ти се… — отвърнах аз и силно се закашлях, за да не чуят как се разтупа сърцето ми.

Отново вдигнах слушалката и я подадох на Миронова: давах предимство на момичетата!

— Колко минути мога да говоря? — попита Миронова.

— Колкото искаш. Нали не говориш по автомат.

— Нима не е ясно? — зададе въпрос Покойника.

— Какво? — попита Миронова.

— Нима не е ясно, че и другите родители се тревожат? И затова не трябва да се бавим много! Нима не е ясно?

Той заговори в любимата си форма. Миронова бързо набра номера. Като детектив аз се постарах да си представя целия й разговор, отгатвайки и това, което й отговаряха.

— Валентин Николаевич! — викна Миронова.

— Обаждаш се…

— Отдалече! — викна Миронова.

— Много слабо…

— … се чува! — викна тя. — Защото съм извън града.

— Трябва ти…

— Мама! Или татко. Или брат ми. Или сестра ми.

Разбрах, че Миронова обича да подсказва не само на учителите, но и на съседите си. На всички, които са по-големи от нея. И по-главни!

После се обади брат й, тъй като Миронова го нарече на име.

— Михаиле, кажи на мама, че ще се прибера в единадесет. Или в единадесет и десет минути. Защото изпуснахме влака. Повтори всичко дума по дума.

— Ще си дойдеш в единадесет. Или в единадесет часа и десет минути — повтори брат й Михаил, — защото си изпуснала влака.

— Не съм го изпуснала аз, а ние! Всички го изпуснахме! — строго го поправи Миронова… — Повтори още веднъж.

Той повтори. Този път без грешка, защото тя остави слушалката. Не каза нито „целувам те“, нито „довиждане“, а просто остави слушалката.

Разбрах, че Миронова умее не само да се подчинява, но и да заповядва. На по-малките от нея. Че брат й беше по-малък, аз не се съмнявах, макар че тя го наричаше Михаил. И все пак, за да проверя предположението си, попитах:

— Брат ти по-малък ли е?

— Той е по-малък с една година и седем месеца — отговори Миронова.

И този път острата наблюдателност не беше ме излъгала.

Щом Миронова се отдръпна от апарата, Покойника, без да дочака поканата ми, се спусна към телефона.

Но неговият номер беше зает.

— Точно сега ли намериха? Може ли пък толкова дълго? — мърмореше Покойника. — Майче, аз съм! Телефонът беше дълго време зает… Звънила си на дежурния ли? На кой дежурен? А-а, на градския! В болницата? И в моргата?

Майка му се тревожеше така, като че ли Покойника беше умрял.

После той, кой знае защо, съобщи, че сме на вилата сами, тоест без възрастни. Сега вече гласът на майка му почна да се чува толкова ясно, сякаш тя не беше в града, а в съседната вила. Покойника й обясни:

— Не, не сами… Нинел ни разреши!

— Защо? Защо й каза това?! — дръпнах го аз за ръкава.

Но беше вече късно. Майка му викаше, че тя е родила Покойника не за да го изгуби. Или нещо подобно.

Отново, като опитен детектив, аз си представих мислено целия разговор.

— Как е могла да направи това вашата учителка? Нали я предупреждавахме! — викаше майката.

— Кога сте я предупреждавали?… — учуди се Покойника.

Още веднъж разбрах колко по-добре ще бъде, ако на родителските срещи ходят не родителите, а по-големият брат. Покойника не знаеше никакви подробности.

— Е, това вече е капката, от която чашата ще прелее! — викаше майката сякаш от съседната вила. Но всички думи не се чуваха и ми се наложи да се досещам.

— Каква капка? В какъв смисъл? — продължаваше да се учудва Покойника.

Разбрах, че майка му е била от онези, които са нападали нашата Нинел.

Глеб се наведе и се сви повече от всякога.

— Иди! Ти си на ред! — казах му със зле прикрита злоба.

— Аз после… След тебе… Мога и после…

— Ами да: нали у вас никой не се тревожи за теб! Ти, естествено, си ги предупредил. Нали си знаел…

Никое от децата не ни разбра. Но ние добре се разбрахме един друг: Глеб предварително е знаел, че ще се върнем късно. Той е направил всичко възможно за тая цел. И, естествено, още сутринта е предупредил да не го чакат.

— За Нинел Фьодоровна не помисли ли? — попитах тихо, като малко сдържах справедливия си гняв. И заплашително, но шепнешком, за да не чуят другите, добавих: — Скоро ще изясня всичко. Всички мотиви! За какво ти е било необходимо?… А? После ще обясниш! А сега позвъни. Все едно че нищо особено не е станало! В противен случай всички ще се досетят, преди да му е дошло времето.

Той се колебаеше.

— Позвъни така, като че ли и вашите се тревожат!

Той се подчини.

— Ние сме… Късно… В единадесет… — Той съобщаваше онова, което баща му, синът на писателя Гл. Бородаев, и по-рано прекрасно знаеше.

Аз отдалеч обливах Глеб със студената струя на презрението. Но така, че тази струя да не попадне случайно на друг, тоест друг да не долови моя поглед и да не се досети нещо, преди да завърша следствието.

После поисках адреса на Принца, записах го и набрах нашия номер.

Той също дълго беше зает.

„Може би и те звънят в моргата? — помислих. — Или Костя разговаря с приятелите си? По-точно с приятелките.“ Телефонът беше зает около петнадесет минути, не по-малко. Но не и повече, защото гледах по часовника, който носеше на ръката си Наташа. И аз имах часовник, но се стремях колкото е възможно по-често да поглеждам нейното малко часовниче. Хващах Наташината ръка, приближавах я до очите си. Това бяха незабравими мигове!

Номерът беше зает, а аз се усмихвах радостно. Всички ме гледаха учудени.

— Щом говори толкова дълго, сигурно е Костя — взех да обяснявам, — брат ми! Тъкмо той трябва да изтича до родителите на Принца. Добре че е у дома.

Най-после казах на Костя моята молба.

— А Нинел Фьодоровна с вас ли е? — запита той с тон, с какъвто обикновено не питат за учителите. — И тя ли ме моли?

— Да! — излъгах. Но в името на голямата цел!

— Тогава ще изпълня молбата веднага. Предай й поздрав от мен! И й кажи, че ще ходя на всички родителско-учителски срещи. Нека ги свиква по-често! Привет! Вече летя към родителите на Круглов!…

Круглов беше фамилното име на Принца.

Дори и не много опитното око можеше безпогрешно да определи, че настроението на всички се подобри: не се тревожехме за родителите, защото те не се тревожеха за нас.

Моята майка не беше болна като Наташината. Но аз често мислех за здравето на мама и татко. Веднъж чух по радиото, че дълголетието обикновено се унаследява от родителите, от бабите и дядовците. С една дума, от предците. Това много ме зарадва: моите баби и дядовци — и четиримата — бяха бодри и здрави. Значи и децата им, тоест мама и татко, също трябва да живеят до дълбока старост!

А единият ми дядо беше толкова здрав, че преди десетина години се разведе с баба ми, която тогава още не беше баба в пълния смисъл на думата и затова също успя да се омъжи повторно. Сега понякога дядо ми (по майчина линия) ни идваше на гости, както казваха „с младата си жена“, а баба ми (също по мамина линия) идваше с „младия си мъж“, който беше по-стар от нея с петнадесетина години. Ние винаги ги посрещахме много гостоприемно. Единственото, за което трябваше да внимаваме, беше — баба ми с мъжа си и дядо ми с жена си да не дойдат в един и същи ден, тоест, както казваше Костя, „да не се засекат“. Заинтересувах се веднъж за прабабите и прадядовците ми — излезе, че и те са живели дълго на тоя свят. Сега ми оставаше само да мечтая лекарят, който говореше по радиото, да е прав: много разчитах на наследствеността! Много исках мама и татко винаги да са здрави…

Чувал съм още, че децата прекарват всички болести доста по-лесно от възрастните. И когато мама или татко се разболяваха, много съжалявах, че болестите в семейството не могат да се разпределят по собствено усмотрение: аз с удоволствие бих приемал гриповете, ангините, сърдечно-съдовите спазми. Дори и камъните, които се образуват някъде у татко, бих взел, без да се замислям, и бих ги „образувал“ някъде у себе си.

Знаех, че от вълнение при възрастните се повишава кръвното налягане, стесняват се съдовете, стават и още много неща, които при мене никога не се случват. Въобще навреме телефонирахме!

Всички ме гледаха така, като че ли искаха след Наташа и те да кажат: „Алик, благодаря!…“.

И макар че нашите родители бяха вече успокоени, на мене ми се струваше, че не сме използвали телефона достатъчно.

— Хайде да позвъним на някое от децата? — предложих аз.

Започнахме от Парамонов. Това беше човек на около дванадесет и половина години, не повече. Неговата индивидуална особеност беше възторгът. Той можеше да направи слон не само от мухата, но даже и от комара. Знаех, че ако се обадим на Парамонов, той ще разгласи нашия разговор из цялото училище.

— Парамонов — изрекох пред слушалката с леко приглушен и тайнствен глас, — приеми нашия поздрав направо от старата вила!

— Вие още ли сте там?

— А къде трябва да бъдем?

— Поразително! С Нинел Фьодоровна ли сте?

— Не, абсолютно сами…

— Просто невероятно!

— Ела да видиш!…

— Сами в цялата вила?

— Да. Тя цялата е на наше разположение.

— Поразително!

— Ще се върнем късно през нощта.

— Не може да бъде…

— Позвъни у дома и питай родителите ми. Или у Покойника. Родителите няма да те излъжат!

— Но защо толкова късно?

— Бяхме в мазето.

— Дълго ли?

— Четири часа и половина. А може би и повече.

— Поразително! И какво правихте там?

— Разкривахме страшната тайна.

— И разкрихте ли я?

— Да, разкрихме я. Тайната на скелета!

— На кого?

— На скелета, на скелета… Не се чуди!

— Истински скелет ли?

— Да не мислиш, че играчка?

— На кого е?

— Трудно може да се каже с абсолютна точност. Не го познаваме лично…

— Вие в същата вила ли сте? Която е описана в повестта? В онази де, в която е изчезнал човекът!

— Ние също можехме да изчезнем. Но се борихме!

— Много ли бяха?

— Един.

— Само един? А вие — целият литературен кръжок!

— Ако беше го видял, щеше да разбереш… Но ние победихме. Сега той е наказан и се намира на заточение. Затворихме го в мазето!

После почнахме да звъним и на другите си съученици.

— Слушайте старата вила! — казвах аз. Или: — Тук старата вила! Ще се върнем късно през нощта…

Завиждаха ни и затова се съмняваха…

— Сигурно сте си у дома?

— Можете да питате родителите ни. Те няма да ви излъжат. — За да не ме сметне Наташа за малко нескромен, аз казвах: „Ние се борихме… Ние разкрихме… Ние го изтикахме в мазето…“. Макар че всъщност с Племенника се борих аз сам и сам го натиках в подземието. „Нека за съучениците си да остана засега безименен герой, затова пък за Наташа винаги ще бъда скромен и чист!“ Тази мисъл ме утешаваше.

— Не е ли време да тръгваме за гарата? — попита Покойника.

— Време е, приятелю, време е! — отговорих аз, като въздъхнах: не бяхме успели да се обадим на всички — в класа ни имаше 42 души.

Време имахме, но ме преследваха съмнения: „Ами ако пак съм сбъркал нещо? Ами ако влакът пристигне преди определения час!“.

— Да тичаме! — казах. Този ден бяхме се отучили да ходим.

— Но най-напред трябва да пуснем от мазето Племенника — каза Наташа.

— Защо да го пускаме?

— За да не умре там.

— О, колко си добра! — възхитих се аз и притиснах ръце към гърдите си.

— Нека „стои зад решетка в тъмничния хлад“ — рече Покойника. — Нима не заслужава наказание?

— Според мен, той си излежа наказанието — продума Наташа. И погледна часовничето си.

— Ние седяхме много повече — възразих аз. — Макар че нямахме никаква вина. Защо той трябва да седи по-малко от нас?

Не исках да споря с нея. Да изпълнявам всяко нейно желание — това беше моята мечта! „Но как ще го пуснем? По какъв начин? — мълчаливо разсъждавах аз. — Май че да го освободим от мазето е по-трудно, отколкото да го вкараме там!“

Излязохме от стаята и стояхме пред стълбището: то водеше право до желязната врата, която водеше право в мазето.

— Нали той сам не… Нали аз… — тихо започна Глеб.

— Мълчи! — с ужасяващ шепот му затворих устата: само това липсваше — да се осъзнае сега и да разкрие всичко.

Не, това трябваше да сторя аз, Детектива.

— Наташа е права — каза добрият Принц Датски. — Според мен, Племенника Григорий вече е разбрал… Седи там тихо.

И точно в този момент от мазето се разнесе вик:

— Отвори-и-и! Чуваш ли, лапе? Ще разбия стената! Ще ти откъсна главата!

— Аз съм готов да пожертвам главата си. Но тя може да ви потрябва: следствието не е приключено! — викнах, наведен над перилата, за да ме чуе Племенника по-добре. — Някои работи не са ми ясни… Следствието ще бъде доведено докрай! До победния край! И може да намеря за вас смекчаващи вината обстоятелства. Тъй че стойте там тихо!

Погледнах Глеб. Той наведе глава и нежната кадифена кожа на лицето му се покри с петна от притеснение. Пощадих Глеб и не седнах да обяснявам какво точно съм изяснил вече и какво ми остава да изясня. Освен това според всички правила аз не можех да го обвинявам, без да съм установил мотивите на извършеното престъпление. Може би пък между тези мотиви наистина да се намерят смекчаващи вината обстоятелства? За Глеб, може би дори и за Племенника. Законност! Преди всичко законност!…

— В края на краищата аз мога да пожертвам главата си — повторих. — Но на него една глава ще му бъде малко… А вас не мога да рискувам! — и погледнах Наташа.

— Отвори-и-и! — ревеше Племенника от мазето. — Ще запаля вилата! Няма да пожаля себе си.

— Ето виждате ли: той себе си няма да пожали… А вие мислите, че ще пожали вас. О, колко сте доверчиви!

— Но какво да правим? Времето върви — каза Наташа. — Какъв е изходът, Алик?

Всички се обърнаха към мен. И в очите им прочетох надежда, която не можех да измамя!

Съдбата беше пожелала тъкмо в този миг погледът ми да проникне право в стаята, чиято врата беше отворена, и да попадне право върху листчето, което лежеше до телефонния апарат. На него (помнех!) бяха записани номерата на милицията, „бърза помощ“, пожарната команда и на лелята на Племенника.

Веднага, незабавно в главата ми блесна една идея!

— Ще телефонираме на лелята, утре сутринта тя ще дойде и ще го пусне!

— Там… на листчето… — подсказа Глеб.

— Благодаря — отвърнах аз с такъв тон, като че ли ми беше необходимо неговото подсказване. Изведнъж ми се прищя да подхвърля някакви смекчаващи вината обстоятелства на самия Глеб. Да му дам възможност да изкупи някак… Въпреки че всеки път, когато го поглеждах, ме изгаряше един и същ въпрос: „Защо? Защо направи всичко това?!“.

— Не бива да държим човека в мазето до сутринта — рече Наташа.

— Човека — да. Но Племенника…

Вече втори път през живота си й възразявах. Това беше непоносимо!

— Жестокостта не бива да се побеждава с жестокост — каза Наташа.

Бях сигурен, че тя ще запише тази мисъл в тетрадката си! Макар и да не бях съгласен с нея. Доброто отношение към противника не е ли всъщност жестокост? И възможно ли е, като пожалиш противника, да не накажеш себе си? Такива съмнения ме раздираха, че едва не ме раздраха напълно.

Бях уверен, че и моите мисли ще влязат в общата тетрадка на Наташа някога, когато тя стане обща в най-прекрасния смисъл на думата: нейна и моя!

Може би Наташините мисли бяха по-благородни от моите. Но, както разбрах тоя ден, с благородни мисли стават много бъркотии: те някак много усложняват живота. Да бяхме позвънили на лелята и толкова. Но не: не бива да държим човека в мазето!

— Трябва да го освободи само един от нас — казах. — А преди това другите трябва да изчезнат. И да чакат на уреченото място този, който е тръгнал срещу опасността.

Всички помислиха, че срещу опасността ще тръгна непременно аз. В очите на приятелите си прочетох нетърпеливо очакване на моя подвиг. Именно на моя. Но какво, аз сам ги бях научил на това. Изведнъж се обади Наташа:

— Ти няма да ходиш.

И макар че този път не възнамерявах да върша подвиг, тъжно въздъхнах в отговор на нейните думи и казах:

— А защо да не отида аз?

— Защото теб те мрази най-много. И тъкмо на теб се заканва да ти откъсне главата.

„Значи моята глава й е скъпа!“ Тази мисъл ме накара да събера всичките си сили, за да намеря разрешение на въпроса.

Погледът ми започна да блуждае напрегнато из стаята и неочаквано се спря на Глеб. Той не се наведе, не скри очите си. Този ден през цялото време аз все четях нещо в очите на другите. Сега прочетох: „Дай ми възможност да ви помогна и да изкупя…“.

Отведох Глеб настрана:

— Ти разбираш ли, че попаднахме в това ужасно положение заради теб?

— Разбирам.

— После ще изясня защо, с каква цел си направил това!

— Аз сам… И сега…

— Не, не сега. В никакъв случай не сега! Разбери: всяка секунда е решаваща. Можем да изпуснем и последния влак. Тогава с една дума: готов ли си да извършиш подвига?

— Бих… Разбира се… Ако…

— Никакво „ако“! Готов ли си, или не?

— Готов съм.

— Тогава ще слезеш в мазето и ще пуснеш Племенника. От всички нас той само на теб няма да ти направи нищо. Нали сте съучастници. Съучастници в престъплението!

— Но той… Нали в началото го… А после заедно с вас… Той няма да ми прости!

— О, колко си наивен! Нима мислиш, че не съм предвидил всичко? Ще ти изложа плана си накратко или, както казват, конспективно. За дълги и широки обяснения няма време. Пред Племенника всичко трябва да изглежда така… Ти не си с нас. Ти си против нас! Запомни ли? Най-напред насила сме те измъкнали от мазето, защото ти, като верен съучастник на Племенника, си искал да останеш там. Запомни ли? После през цялото време си горял от желание да изпълниш дълга си на съучастник в престъплението, да освободиш Племенника от мазето. За да не направиш това, ние сме те вързали с въжета. И сме избягали към гарата… Тогава ти с нечовешки усилия на волята си разкъсал въжетата и си се хвърлил на помощ на твоя съучастник, освободил си го! Запомни ли? Може да не повтаряш: няма време! Кажи, съгласен ли си?

— Съгласен… Но ако той изведнъж…

— Рискът е благородно дело. Това се знае. А на теб тъкмо сега ти е времето да извършиш нещо благородно. Съгласен ли си?

— Съгласен…

Пред всички други разкрих само част от този план: нали те не знаеха, че Глеб беше съучастник…

— Моят скромен замисъл ще бъде осъществен от Глеб Бородаев! — казах. — За да не го разкъса нашият нещастен затворник, положението ще бъде представено така… Тъй като дядото на Глеб е разхождал Племенника на ръце, Глеб уж бил искал веднага да го освободи. Но ние не сме позволявали. Дори сме вързали бедния Глеб. Но когато ние сме избягали към гарата, той се е развързал и е освободил този, който дядо му е носил на ръце. Племенника ще прегърне своя благороден освободител! А ние ще чакаме Глеб в гората, край онзи огромен пън, на който седя Покойника. Помните ли го? Така… Сега остава да го вържем!…

— Кого? — уплашено прошепна Покойника.

— Глеб, разбира се! Неговият външен вид трябва да говори за отчаяната борба, която е водил с нас. Синини, драскотини… Нямаш ли синини?

— За съжаление не… — каза Глеб като виновен.

— Потърси! Понякога незабелязано се удряме в нещо и ни остават синини. Трябва, за да ги види Племенника!

Глеб разгледа ръцете си.

— А по тялото? Потърси по-добре!

Момичетата се обърнаха.

— Никъде няма… Нито една синина… — тъжно рече Глеб.

— И драскотини ли няма?

— Нито една…

— Много жалко. Няма да те драскаме специално! — казах високо. И добавих тихо на ухото на Глеб: — Макар че го заслужаваш.

— Е сега как ще… Какво да правя? — попита Глеб.

— Хайде, поне разкопчай ризата, откъсни от нея няколко копчета… Но не ги хвърляй, а ги стискай в юмрук: ще ги покажеш на Племенника. Това ще ти бъде веществено доказателство!

Глеб изтръгна копчетата, както се казва, от корена им: той вече много искаше да се сдобие със смекчаващи вината обстоятелства!

— Сега хубаво си разроши косите! Така… Добре. А сега най-важното: ще завържем тялото ти с въже. Ръцете ще ти оставим свободни, за да отвориш с тях английския катинар. Или по-добре така: ще те вържем за стола. И ти ще слезеш да го освобождаваш направо със стола на гърба. Ще изберем по-лек стол. Ето този, плетения…

— Може и тежък… Моля ви се…

Глеб беше готов на всичко!

— Дайте въжето! — изкомандвах аз.

Но никой не ми го даде. Въже нямаше…

— Не може ли без него? — рече Покойника, който проявяваше нетърпение и искаше час по-скоро да хукне към гарата.

— Не може! — отвърнах аз. — Драскотина няма, синина няма… И въже ли няма? Нужни са повече доказателства за борбата, която Глеб е водил с нас. За да му повярва Племенника. Ние не можем да рискуваме живота на другаря си! — И тихо пошепнах на ухото на Глеб: — Макар че твоя живот бихме могли да рискуваме!

През цялото време забравях свещеното правило: преди да си приключил следствието, не предявявай обвинение! Забравях и бързо се сещах. Бързо се сещах и пак забравях…

Но Глеб не се обиждаше. Острото чувство за вина го терзаеше.

— Там, на тавана… — каза той. — Сушат прането… Значи, въжета…

— На тавана ли? — попитах аз.

— Горе… Там е тъмно. И изобщо…

— Покажи ми пътя!

— Ще дойда и аз! — изведнъж се обади благородният Принц Датски.

— Не, остани тук — рекох. — Ако внезапно Племенника се измъкне на свобода! Ще се наложи да се защитават момичетата. Трябва да оставим поне един мъж!

— Ами аз? — тихо запита Покойника. — Или аз…

— Да, разбира се! Ти отдавна искаше да умреш. Ето, може да ти се отдаде случай…

Ние с Глеб тръгнахме към тавана. Когато излизахме от стаята, ни догони гласът, който можех да разпозная измежду всички гласове на тоя свят:

— Внимавайте!

Само една дума… Но в нея имаше всичко, за което мечтаех: тревога, молба да се върна по-скоро и нежно обещание да ме чака! Така се изпраща човек на подвиг. Какво ни очаква там, на тавана? Никой не можеше да каже.

Най-напред се качихме на втория етаж, дето беше стаята, от която обикновено се чуваше: „А-а, още ли сте живи? Бам по кратуната. А-а, още ли шавате? Тогава ще ви праснем по врата!“. От стаята изпълзя ивица светлина. Погледнах… Върху масата, на която нямаше покривка, не беше застлана дори и с вестник, беше пръсната колода карти. Светеше лампичка без абажур. А нагоре водеше стълба без перила.

— Тук… — каза Глеб.

Започнахме да се изкачваме още нагоре по стълбището, което сърдито заскърца, макар да не беше описано в повестта на Гл. Бородаев. Над него се бе надвесил покрив от греди без мазилка. Да, тук всичко беше някак голо, сякаш необлечено: масата — без покривка, лампичката — без абажур, покривът — без мазилка, стълбата — без перила…

Вървяхме напред без страх!

Аз отначало напипвах стъпалото в тъмнината, а после правех крачка: едно невнимателно движение — и бих полетял надолу, без каквато и да било надежда да се хвана за перилата, които липсваха.

Най-после стигнахме!

Таванът имаше формата на ковчег, покрит с капак. Ние бяхме вътре в тоя ковчег. Миришеше ми приятно на гнило и влажно.

Отново се намирах в любимата ми детективска обстановка: тъмно, тайнствено, през триъгълното прозорче вятърът навяваше свистене и студени капки.

Природата значи продължаваше да живее своя особен, но прекрасен живот: навън, както и преди, валеше дъжд.

Прозорецът беше без стъкла, а въжетата, опънати от единия до другия край на тавана, без пране. И тук също всичко беше голо, необлечено, сякаш ограбено от някого. Това ми харесваше!…

Струваше ни се, че от тъмните ъгли ей сега ще се нахвърли нещо върху нас. Но за съжаление това не се случи.

С протегнати напред ръце ние тръгнахме към дъното на тавана с не много твърда крачка по не много твърдия пръстен под. Глеб вървеше напред. В мрака се блъснах в нещо твърдо и мислено потреперих. А може би и не само мислено. Глеб не забеляза.

Той бързаше да отвърже едното въже. Много се стараеше: нужно му беше да събере повече смекчаващи вината обстоятелства.

Раздираха ме противоречиви чувства и едва не ме раздраха окончателно. От една страна, бях благодарен на Глеб, задето беше свидетел на моето краткотрайно падение, но той не го забеляза — поради тъмнината или защото беше зает с въжето. От друга страна, разбрах, че ако не беше Глеб, нервите ми нямаше да се разстроят и да стигнат до такова ужасно състояние. „Защо направи той това, което направи? С каква цел?“ Още не ми беше ясно.

След няколко минути слязохме в стаята на Гл. Бородаев. Внукът на писателя носеше въжето, с което трябваше да го вържем.

— Косите ти са готови: разрошени! — казах, като огледах внимателно Глеб. — Ризата ти също е готова: без копчета!

— Да откъсна ли и копчетата на палтото? Поне две-три?… — предложи Глеб. Той беше готов на всичко!

— Не, не бива. Ще вземеш да замръзнеш. — Чел съм, че към следствените трябва да се отнасяме с добро, или по право, с внимание.

— Сега остава само да те вържем за стола. За най-лекия, ето за този…

Глеб покорно вдигна ръцете си нагоре, сякаш се предаваше в плен. И ние го вързахме за плетения стол. Неговият гръб и облегалката на стола бяха тясно притиснати един към друг.

— Запомни: ти толкова отчаяно си искал да помогнеш на Племенника, че се е наложило да те вържем! В бързината си не сме съобразили, че столът е лек и ти можеш да тичаш из вилата с него. Запомни ли? И най-важното: ние сме избягали отдавна. Тоест напуснали сме вилата отдавна… И сме заминали в града. За да не хукне да ни гони. Стана ли ти ясно?

— Стана.

— Колко време ще ти бъде необходимо за тази операция?

— Не знам… Десетина минути… Или петнадесет…

— Да си сверим часовниците!

— Аз нямам.

— Е, добре. Чакаме те край същия пън точно след четвърт час! Ще гледаме по часовничето на Наташа. Сега колко е, Наташа?

Тя протегна ръката си към мен. Аз я взех в своята… И дълго я държах.

— Какво, не се ли вижда? — попита Наташа.

— Не, просто искам да почакам, докато стане точно двадесет часа и двадесет минути. По-добре се запомня: двадесет и двадесет.

Тя също погледна часовничето си:

— Нищо, ще почакам.

Точно в двадесет и двадесет аз извиках:

— Операцията започва! Глеб, няма ли да забравиш нещо? Племенника трябва да повярва, че сме напуснали вилата отдавна! И сме заминали… А всъщност те чакаме край пъна!

— Няма да забравя…

Аз се приближих до Глеб и му пошепнах:

— Ами ако… Смятай, че сме ти простили. Но се надявам, че пак ще се срещнем!

— И аз.

— Сега всички на улицата! На пръсти! За да не ни чуе Племенника — изкомандвах аз.

Не само Миронова, но и другите с удоволствие се подчиниха на заповедта ми. Тъй като Племенника с всички сили удряше по ръждясалото желязо и по всичко изглеждаше, че ей сега ще изкърти вратата.

Глеб остана сам, с разрошени коси, със стола на гърба и с ризата без копчета.

Ние на пръсти напуснахме „старата вила“ и пак затичахме.

Покрай другото природата продължаваше да живее своя особен, прекрасен живот, само че вече на тъмно. А няма нищо по-печално от запустяло есенно селище! Особено вечер… Ходил съм на курорт няколко лета. И винаги в края на август, когато вилите една след друга опустяваха, ставаше тъжно и самотно. А пък тук в цялото селище нямаше нито една светлинка. И ние непрекъснато попадахме в локви, в ями и канавки.

Отново започнахме да обикаляме боровата гора, която денем беше красива и младичка, а сега — потъмняла и смръщена, сякаш за един ден беше остаряла. И всички дървета отдалеч ми приличаха на спотаили се злодеи…

Сутринта аз, разбира се, бих се зарадвал на това. Но сега дори дъждът, лапавицата и влагата не ме радваха. Неочаквано ми се прииска да си бъда у дома, в топлата стая… Но това беше само моментна слабост! Не й се поддадох. Отхвърлих я. По право, отблъснах я.

— Нали този беше моят пън? — извика Покойника. И пак седна точно на средата: за другите не остана място. И също като сутринта всичко у него дишаше: и носът, и коремът, и раменете. Чувствах това в тъмнината.

— Отстъпи място на момичетата! — казах.

— Да не сме в трамвай? Или в тролейбус? — усмихна се Наташа. — В гората няма нужда от учтивост.

Покойника скочи. Но тя не седна. Дори Миронова продължаваше да стои права.

— А пък минаваш за лирик! — казах аз на Покойника. — Посвещаваш стихове на разни красавици! — И тихо добавих: — Които не съществуват…

— Не бива да закачате Покойника — помисли добрият Принц. Той още мислеше, че Покойника вече е вкусил щастието на любовта. А Принца уважаваше чувствата на другите.

— Съгласен съм, в такъв момент няма да се караме! — казах. — Какво ли става сега с нашия Глеб?

Казах „с нашия“ защото, като си представях на каква опасност (може би смъртна) се излагаше Глеб, бях готов да забравя вината, престъплението му. „А ако изскочи от мазето разярен и се хвърли върху беззащитния Глеб? Или го наблъска в мазето и го заключи?“

Да, бях готов да простя на Глеб, защото в този момент той вършеше подвиг заради нас!…

— Разбира се, можехме и да не пускаме Племенника — казах тихо.

— Може ли да се постъпва така с човек? — отговори Наташа.

Обливана от студения дъжд, тя мислеше за справедливостта!

— Колко е часът сега? — попитах я аз.

— Не виждам в тъмното — каза Наташа.

— Дай ръката си. Ще се опитам да видя.

Тя протегна ръката си и аз дълго се мъчех да видя.

После още три-четири пъти я молих да ми подаде ръката си и пак дълго се мъчех да видя, защото стрелката трудно се забелязваше. И въобще…

Накрая почнах да се тревожа. Минаха петнадесет минути. А Глеб още го нямаше.

„Той се е самопожертвал и така е изкупил вината си — мислех си. — А аз не бях достатъчно внимателен към него. Наистина не бях груб. Но все пак го упреквах. А той сам-самичък, вързан, окъсан, със стол на гърба, се е срещнал в подземието с Племенника. Не всеки би се решил на това. Ето Покойника за нищо на света не би го направил. А аз самият?“

На последния въпрос мъчно можех да си отговоря. И за да не мисля, още веднъж погледнах часовничето на Наташа. Минали бяха вече двадесет минути.

Ужасно… „Първо, Глеб вероятно е загинал — мислех аз. — И, второ, до тръгването на влака остава съвсем малко време. А ако закъснеем и този път, ние няма да се върнем по-рано от утре сутринта. И как ще съобщим за това на родителите си? Никак! По телефона вече не можем: Племенника е пуснат на свобода! Нашите майки и татковци просто ще загинат. Не в прекия смисъл на думата, а в преносния. А някои може би — в прекия. Особено майките! За татковците някак по-малко се тревожа. И къде ще спим? Няма да отидем на гости у Племенника я. Дали да си заминем без Глеб? Не, невъзможно е. Да му помогнем? Но как?!“

— С Глеб нещо се е случило — казах с лошо прикрита тревога.

— И то заради мен — рече Наташа. — Аз съм виновна. Само аз!…

В гората, сред мрака, под студения дъжд тя продължаваше да мисли за справедливост.

— О, не се осъждай — възкликнах аз шепнешком. Със зле прикрита уплаха тя се отдръпна от мен. — Ти не си виновна — казах вече спокойно, с нормален глас. — Нали аз затворих Племенника в подземието. Наистина нямах друг изход. Значи никой не е виновен. Това е животът!

— Се ла ви! — извика Покойника. Той обичаше да се вмъква в чуждите разговори.

Всеки първокласник знаеше това „се ла ви“, но Покойника го произнесе така, като че владееше френски език. Въобще, щом се измъкна от „старата вила“, той стана смел човек.

— А може и да ни преследват — казах аз.

— Кой?

— Племенника… А пък ако Глеб не дойде, ще се наложи да го освобождаваме.

Покойника млъкна.

„Но какво да правим? — разсъждавах аз. — Дали да прибегнем до разузнаване? Само че тогава сигурно ще закъснеем за влака. Така, така, така… Къде е изходът? Може би аз да остана, а всички други да тичат на гарата?“

Предложих да направим така. И със затаен дъх чаках какво ще ми отговорят. Все пак не ми се искаше много да остана сам.

— Хайде двамата — обади се Принц Датски.

— Момичетата да вървят! — извиках аз. Погледнах Покойника и добавих: — И ти с тях…

Покойника не възрази. Но Наташа не се съгласи:

— Имаме още малко време. Още няколко минути… Ще почакаме. Сам няма да те оставя.

Мене! Сам! Макар че и Принца искаше да остане… Тя каза само за мен! Ако това се беше случило не в студената гора, а при друга обстановка, сигурно бих умрял от щастие. Но сега останах жив.

Въпреки че в следващия момент някой можеше да си помисли, че всички сме умрели. И петимата! Защото, притаили дъх, се бяхме заслушали в шума от нечии бързи стъпки, които шляпаха по локвите и калта. Шляпаха много звучно…

И ето че се появи Глеб. По-точно изникна!

— Какво носиш в ръцете си? — попитах го аз.

— Обувките… За да не падам… По-скоро! По-скоро… Преследват ни!

— Къде е?!

Понесохме се с всички сили!… Но дори задъхвайки се от тичането, аз все пак успях да попитам Глеб:

— Той ли?

— Да… Беше много благодарен…

— Благодарен ли?

— Ами да… Много искаше… До гарата да ме… А тях, казва, ще ги убия! Е, и аз… Докато отиде за шлифера…

Глеб, както винаги, не доизказваше изреченията. Но сега вече мъчно можеше да не го разберем: колко е преживял!

И все пак, ако не беше той, нищо нямаше да ни се случи! — както тичах, отново ми дойде упоритата мисъл: „Значи разследването ще продължи. Трябва да се доведе докрай!“.

Сега Глеб беше с нас, вече не се тревожех за него и желанието ми да забравя всичко и да му простя изчезна някъде.

Така ставаше понякога у дома с мен… Щом мама почнеше да ми се кара, аз избягвах и дълго скитах по улиците. Или се заседявах у някой приятел. А когато се върнех, мама отново се заемаше с мен. Тогава Костя тайно ми съобщаваше: „Докато те нямаше, тя се тревожеше, наричаше те с най-ласкави имена и беше готова да ти прости… Но щом се появи, тя се успокои и пак почна. О, жени! Кой може да ги разбере?“. Не съм бил жена. Но между Глеб и мен се получаваше същото, както между мама и мен. Се ла ви!

С това моите разсъждения свършиха. Прекъснаха се… Защото чухме отзад нечии стъпки. Тежки, силни…

— Това е Григорий… — прошепна ужасен Глеб, като се задъхваше от тичането или по-скоро от страх. — Той ще ви… И тебе пръв! Закани се…

Аз също не се съмнявах, че Племенника ще изпълни заканата си. И ще ме убие! Най-малкото ще ми откъсне главата.

— Трябва да избягаме от него! На всяка цена! — изкомандвах аз шепнешком, за да не ме чуе Племенника.

Покойника тичаше най-напред: страхуваше се най-много от всички. Но и мене мъжеството ме напусна.

— По-бързо! По-бързо! — виках с пълен глас. Не беше необходимо да шепнем: Племенника ни е видял. Тичаше по петите ни.

Обърнах се. Е, да, той е! Племенника! Огромната тъмна фигура се приближаваше с всяка измината секунда, настигаше ни!…

„Всичко пропадна! Няма да се справим с него — мина ми през ума. Но дори ако се завърже бой и ние неочаквано вземем връх и го победим, електрическият влак през това време, все едно, ще замине. А пък и няма да го победим! Момичетата и Покойника не влизат в сметката. Оставаме трима — Принца, Глеб и аз. Но как ще се държи по-нататък Глеб? Не е ясно. Та нали той измъдри всичко това! Той… Всичко стана заради него. Значи в борбата може да участваме само двамата с Принца… Наташа, разбира се, ще се спусне да ми помага. Но аз няма да допусна това. «Спасявай се! Бягай!» — ще викна. И ще преградя пътя на Племенника с тялото си!“

Всички тези мисли ми минаха през ума само за миг. Стъпките на преследвача бяха вече до нас… Съвсем до нас! И горещият дъх на Племенника, който ме обгаряше… Ей сега! Сега всичко ще пропадне! Всичките ми усилия и открития ще се окажат напразни. Още една стъпка… Само една, ужасна, тежка… И той ще се изравни с нас! Изравни се. Край!…

— Закъсняваме ли, деца? — чу се тревожен мъжки глас до нас.

Обърнах глава и видях (вече не зад нас, а до нас!) висок мъж с шлифер и чанта.

— Закъсняваме ли за влака? — попита той.

— Може би — отговорих аз, готов да го прегърна и разцелувам.

— Видях, че вие тичате, и аз се понесох. Макар че не бива. Сърцето ми ще се пръсне…

„Сигурно е болно! Като сърцето на Наташината майка…“ — помислих аз. Обичах този непознат човек с шлифер. Обожавах го!