Анатолий Алексин
Една много страшна история (6) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Пета глава

която ни довежда буквално до прага на страшната история

Докато пътувахме във влака, времето се развали. Показа се слънцето. Природата явно се подиграваше с нас: кокетничеше с есенните си лъчи, завираше се под палтата ни с прохладния си ветрец, махаше ни с оголените си клонки… Нима може в такова време да се настрои човек както трябва за мислене по престъпление?

Но въпреки всичко аз се настроих… В навечерието на екскурзията чух по радиото, че когато композиторът Бородин умрял, приятелите му от „Могъщата петорка“ довършили неговата опера „Княз Игор“.

За мен това беше истинско откритие. То ме подтикна към една идея. Дори към няколко идеи наведнъж… Може би ще ми се удаде случай да довърша повестта на Гл. Бородаев! Току-виж, че успея да разкрия тайната: къде е изчезнал този човек! Ще напиша втора част на „Старата вила“. И Наташа ще нанесе в тетрадката си някоя нова забележителна мисъл. „Разбира се, той не може да се сравнява нито с Покойника — ще прецени тя, — нито дори с Принца. Изобщо с никого!…“

Тогава не знаех, дори не можех да предположа, че в този ден, в този най-обикновен неделен ден… Но да не избързвам, макар че много ми се иска да избързам…

Бледният Покойник оживя под слънчевите лъчи и изрече:

— Да живее слънцето! — е казал някога Пушкин. И аз съм съгласен с него.

Когато слязохме от влака върху дървения паваж на малката гара за вилите, Наташа започна да се оглежда.

— Кого търсиш? — попитах я обезпокоен.

— Разписанието… Трябва да се върна към шест или седем часа. Не по-късно! За да не се тревожи мама.

— Тя още ли е на легло?

— Не — каза Наташа. — Сърцето…

Хукнах към разписанието. Струваше ми се, че някой иска да ме изпревари. Така е всякога: щом не си безразличен към едно същество, ти мислиш, че то е харесвано от всички наоколо и всички изпитват същите чувства като твоите. Тази мисъл не ти дава спокойствие!

— Има влак точно в седемнадесет — докладвах аз. — А след това точно в двадесет.

— На нас ни трябва в седемнадесет! Ще успеем ли?

„На нас… ни…“ — бях готов да слушам тези думи цял живот.

— Да вървим! — изкомандва Глеб.

Вървяхме около четиридесет минути, не повече. Но не и по-малко, защото аз гледах часовника. Специално взех часовника от Костя, сякаш съм знаел, че в този ден… Не, няма да избързвам. Няма!

— След мен! След мен! — командваше Глеб. Харесваше му да бъде началник. — Не изоставай!

Просто не можех да го позная.

Съдбата бе пожелала пътят до вилата да бъде много забъркан. Това ми харесваше: движехме се като в лабиринт: ту свивахме в гората, ту вървяхме между вилните огради, ту криволичехме около някакви бараки, ту пак навлизахме в гората… Сякаш бягахме от някого и искахме да заличим следите си.

Помислих си, че без Глеб за нищо на света не бихме могли да се върнем вече на гарата.

— След мен! След мен!… — подканяше ни Глеб. И пак кривваше нанякъде…

Най-после се спря. Ние също.

— Стигнахме! — каза Глеб.

Хвърлих поглед и я видях. С едната си страна излизаше право на пътя, а с другата — право в гората. Веднага ме порази фактът, че старата вила съвсем не беше стара.

— Да не са я боядисали? — попитах Глеб.

— Не, винаги е била такава.

— Тайната на старата вила — добре ли звучи? — запита ме Покойника.

— Добре.

— А „Тайната на новата вила“?

— Не много добре.

— Сега разбра ли? Знаеш ли какво е това художествена измислица?

Принц Датски гледаше Покойника с уважение.

А пък лично аз не можех да понасям, когато Покойника почнеше да обяснява мислите си с „въпроси“, сякаш подлагаше някого на изпит.

— Защо не виждаме паметна плоча? — запита той.

— Каква? — не разбра Глеб.

— Паметна, естествено: „Тук е живял и починал…“.

— Но той не е умрял тук…

— Тогава другояче: „Тук е живял и не е починал писателят Гл. Бородаев“.

„Покойника да не би все пак да иска да постави над поредното си стихотворение буквите Н. К.? — помислих си аз. — Инак защо толкова ще се издокарва в присъствието на Наташа?“

Принца продължаваше да го гледа с уважение.

Реших незабавно да взема инициативата в свои ръце!

— Повече не мога да мълча. Вие трябва да узнаете нещо важно — казах аз. — Това, което е написано в повестта на Гл. Бородаев, не е художествена измислица. Тук, в тази същата вила, е изчезнал човек… Изчезнал, сякаш никога не е съществувал! Ние с вас ще вървим не по следите на повестта, а по следите на престъплението…

Покойника млъкна.

— Във вилата има ли някой? — попитах Глеб.

— Всички летовници са си заминали.

— До един ли? — прошепна Покойника.

— Е да, това се вижда! — бодро отвърнах аз. — В селището няма жива душа. Да викаш колкото си щеш, никой няма да те чуе.

— А защо трябва да викаме? — попита Наташа.

— О, не бой се! — отговорих аз. — Разбира се, всичко става. Но аз, тоест ние сме тук. Все пак човек е изчезнал.

„Само да имам случай да я защитя от нещо!“ — помислих си в този момент.

Миронова вдигна ръка:

— Нинел Фьодоровна каза: „Ще подишаме чист въздух, ще се поразходим в есенната гора!“.

Острата наблюдателност ми подсказа, че Миронова не се страхува: тя просто и отдалеч се подчиняваше на класната ръководителка. Такава си беше по характер.

— Най-напред ще подишаме въздуха, който е дишал Гл. Бородаев! — отвърнах й аз.

— А как ще влезем там, в тази вила? — спокойно попита Принц Датски.

— Вратата е отворена — рече Глеб. — Нали предупредих, че ще дойдем. Вчера по междуградския…

— Да вървим! — извиках аз. — Не бойте се!

И пръв влязох във вилата.

Там беше тихо. Само отгоре се чуваше някакво бърборене. Всички се заковахме на местата си. Аз също трепнах… Но дори и опитното око не би могло да забележи това: трепнах вътрешно и само аз си го знаех.

— Това е племенникът на хазайката, Григорий — обясни Глеб някак отведнъж. — Той пази всички вили в селището и ни очаква… И всичко ще ни разкаже.

„Същото стълбище! — помислих аз. — «Сърдито скърцащото», както се казва в повестта. По него в новогодишната нощ е вървял Дачника след последната си разходка. Повече не се е разхождал!“

Започнахме да се изкачваме по „сърдито скърцащото“ стълбище. То не скърцаше. „Ясно: художествена измислица“ — рекох си…

От горе, от стаята, вече ясно се чуваха думи:

— А-а, така ли?… Ние пък — бам по кратуната! Още ли шавате? А ние ще ви праснем по врата!

Покойника се спря. След него и другите.

Отгоре се чуваше:

— О, още ли сте живи? Тогава дръжте се! Така ви се пада, така, така, така!

— Какво става там? — попита Покойника.

— Може би трябва да помогнем? — извиках аз. Хвърлих прощален поглед на Наташа и полетях нагоре.

Вратата на ъгловата стая беше открехната. Племенникът Григорий играеше на карти сам-самичък. Той „караше“ и за себе си, и за противника, който липсваше.

— Ах, ама вие още ли дишате? Тогава дръжте се! Така ви се пада, така, така, така!

И започна да хвърля „попове“.

— Насам! По-смело насам!… — викнах аз, като че бях се изкачил на планински връх, а другите още бяха някъде по склона.

Миронова закрачи: тя винаги се подчиняваше на командите.

Глеб също изтича нагоре. Изкачи се и Наташа. Принц Датски прикриваше с тялото си Покойника.

Племенникът Григорий извърна глава към нас и угаси цигарата си направо на масата, дето бяха картите.

Той беше огромно същество на около двадесет и пет години, не повече.

— Израснал е в ръцете на дядо — каза Глеб.

Често се мъча да си представя големите хора като деца, каквито са били някога… Григорий, кой знае защо, не можах да си го представя като малък. Острата наблюдателност отдавна ми е подсказала, че почти всеки човек запазва нещо детско у себе си за цял живот: я поглед, я смях, я някой жест. У Григорий не беше останало нищо детско… И аз не можех да си представя как Гл. Бородаев го е носил на ръце.

Вече казах, че в нашето училище прякорите бяха станали поголовно бедствие: почти никого не наричахме по име. Аз толкова бях свикнал с това, че когато се запознавах с човек, веднага мълком му измислях прякор. И този път вътре в себе си нарекох Григорий Племенника. Тази мила семейна дума някак съвсем не му подхождаше и тъкмо затова го нарекох така: ние често измисляхме прякорите така, че да будят смях. На дребосъка викахме: „Ей, Паганел!“, а на високия: „Наведи се, джудженце!“.

Племенника стана от стола.

Човек можеше да си помисли, че още от рождението си носи чужда глава върху плещите: съвсем малка. И лицето му можеше да изразява само една подигравателна усмивка. Племенника се хилеше през цялото време.

— Е-е, какво да ви показвам?

— На нас ни е интересно всичко! — каза Миронова.

— В тази стая живееше същият онзи чудак, който изчезна. Качи се тук пред Нова година и край! Изчезна, сякаш никога не се е раждал. Разбирате ли?

Миронова веднага започна да записва. На всички доклади, лекции или творчески срещи тя записваше буквално всяка дума. Докладчикът рече: „Здравейте!“ — и тя започва да пише. Той каже: „Довиждане!“, тя записва и после затваря тетрадката.

„Опънати силно като струни, жиците минаваха до самия прозорец на стаята му…“ — спомних си тези редове от повестта. Наистина жиците минаваха до самия прозорец. Тук нямаше художествена измислица.

„Време е най-сетне да оправдая прякора си на дело!“ — реших аз. И казах:

— Спомням си, че в повестта беше написано: „В полунощ светлината във вилата угасна. Потъна в тъмнина и цялото селище…“.

— Слушай, лапе, ти не бързай толкова!… — Племенника махна с ръка, сякаш там, дето стоях аз, внезапно бе зажужал комар. От думата „хлапе“ той, кой знае защо, пропусна буквата „х“.

Много обичах, когато в присъствието на Наташа Кулагина ме поглеждаха момичета и когато тя забелязваше това. Бях щастлив, ако пред нея се обръщаха към мен за помощ или ме молеха да обясня нещо: задача или пък теорема… Но когато пред очите й се отнасяха към мен пренебрежително, ужасно страдах.

— Нали разбирате — изведнъж започнах да обяснявам на всички, — налага се такова предположение: ако е нямало електричество, Дачника е могъл да излезе през прозореца, да се хване за жицата (в такъв случай тя би била безопасна!), после, държейки се за нея като цирков артист, да се добере до първия стълб и да се спусне на земята. Завинаги да се скрие от роднините си! Затова в двора на вилата е нямало следи. Това е, както се казва хипотеза… Тоест предположение.

— Прозорецът е бил затворен отвътре — каза Глеб.

— Тогава хипотезата отпада!

— Ти, лапе, ако… — обърна се към мен заплашително Племенника.

Той упорито съкращаваше „х“-то от думата „хлапе“ и тя звучеше пренебрежително. Сърцето ми се сви от болка: нали там беше Наташа.

— Хипотезата отпада! — повторих високо, като треперех целият при мисълта, че съвсем ще ме унижи пред нея. А аз няма да мога да поискам удовлетворение: все пак той беше два пъти по-висок от мене.

Той отново замахна с огромната си ръка, сякаш прогони комар. Но въпреки всичко насмешливите му устни не изпуснаха оскърбителна дума.

Ние слязохме по „сърдито скърцащото“ стълбище, което не скърцаше.

Племенника отвори някаква врата, наведе се и влезе в стаята. Ние също влязохме. Стаята водеше право на терасата, а терасата излизаше право в двора.

— Добър човек беше писателят — каза Племенника. — Той наемаше вилата на леля ми отведнъж за половин година, та дори и за година. И парите плащаше предварително. Добър писател беше!

— В тази стая ли е творил своята „Стара вила?“ — попитах аз.

— Слушай, лапе, ако ще избързваш… Ако ще…

— Ясно! Ясно! — прекъснах го аз. — Нарушавам плана ви? Повярвайте, това е от нетърпение!

Пак не успя да ме унищожи пред нея.

— Писателят не пишеше тук — съобщи Племенника. — За Дачника той пишеше в мазето. В подземието…

Миронова продължаваше да записва.

— Тук има подземие? — шепнешком попитах аз.

— Слезе сутрин там и край. До обед го няма никакъв, сякаш че не се е раждал на тоя свят… Разбирате ли?

— Философът Диоген е писал съчиненията си в бъчва — лениво изрече Покойника. — А този значи в мазето?

— Там си е внушавал страх — обясни Племенника. — Там е влажно, тъмно…

— Разбирам: добивал е настроение! — продължаваше да се хвали Покойника.

Кой знае защо, Племенника Григорий не му викна: „Слушай, лапе!…“ — а продължи да разказва:

— Аз намерих там някакви хартийки, листчета… Исках да ги изхвърля, но леля казва: „Я ги занеси в музея!“. И ги занесох. Ние имаме музей на съседната гара.

— Сигурно е областен — предположи Покойника.

И този път Племенника не му се скара, а спокойно каза:

— Аха, такъв. Издадоха ми благодарност в писмена форма! Наслагаха тия хартийки под стъкло и написаха: „Намерени и предадени на музея от Григорий Шавкин“. Сега всички ги четат! На посетителите говорят за мен!… Разбирате ли?

— Как не: ръкописи, чернови! — отново се намеси Покойника.

— Точно така! — съгласи се Племенника.

Отдавна съм забелязал, че личности като Племенника обикновено си избират някакъв човек и започват да се заяждат с него: „Е, какво гледаш? Какво си се опулил? Какво стоиш тук? Какво седиш тук?“. Макар че и всички други също гледат, също стоят или също седят. Но типове от рода на Племенника си избират един, обикновено най-симпатичния, най-интелигентния човек. Племенника избра мен…

— Слушай, лапе, какво си се зазяпал в пода? Не искаш ли да слушаш?

— Вероятно се е замислил — каза Покойника.

Всички го погледнаха с благодарност: той като че ли ме защити. Това беше непоносимо!

— По-скоро нататък! — извиках аз. — В подземието! Към работното място на писателя!

— Ако не ви е шубе, тогава айде! — каза Племенника.

Това мое предложение, кой знае защо, не го разсърди. По-късно разбрах защо. Но в онзи момент… догадка не пожела да ме озари, макар че изобщо тя правеше това с най-голямо удоволствие.

Бледния Покойник тъпчеше на едно място.

— Боиш ли се? — попитах го шепнешком, но така, че да чуе Наташа Кулагина. Бях длъжен да й отворя очите!

Започнахме да слизаме по стъпалата, по които краката ни се хлъзгаха: може би от влага, а може би — от мухъл… Обхвана ме вълнение: ето по такива стъпала са слизали в подземията истинските тайни разузнавачи. Слизали са със съзнанието, че може никога вече да не се изкачат обратно…

„О, ако там ни очакваше някаква опасност! — мечтаех аз. — В страха си Наташа би се хвърлила не към Покойника, а към мен и аз бих намерил изход от положението. Бих я спасил! Но за нещастие… Щом Гл. Бородаев е слизал тук всеки ден, значи не може да има нищо опасно и аз не ще мога да й докажа…“

— Ей, лапе, ти пак нещо… бързаш като муле пред майка си! Аз ще светна лампата.

Той завъртя електрическия ключ. И през открехнатата врата, обкована, както трябва да се предполага, с ръждиво желязо, изпълзя ивица жълтеникава светлина. В повестта на Гл. Бородаев светлината винаги „изпълзяваше“ през открехнатите врати или „мрачно изтръгваше“ нещо от тъмнината, а после, когато вратите се затваряха, тя „пълзешком се скриваше“. Много добре помнех това.

Племенника с мъка разтвори вратата докрай. Тя заскърца с несмазаните си панти. В повестта на Гл. Бородаев пантите на вратите винаги бяха несмазани и скърцаха. И това помнех.

И тъй, всичко беше чудесно: като в истинските криминални произведения!

— Айде долу! — каза Племенника.

Миронова се намери най-отпред: нали обичаше да изпълнява заповеди. Племенника ни пусна в мазето. Последен слезе Покойника… Лъхна ме приятен мирис на гнило и мухъл. Вдишвах с пълни гърди!

Внезапно вратата изскрибуца и се затвори. После желязото се плъзна по желязо: Племенника щракна мандалото. Той остана зад вратата, която, както ми се стори, се затвори завинаги!…