Анатолий Алексин
Една много страшна история (10) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Девета глава

в която събитията отново следват едно подир друго с главозамайваща бързина

Когато най-после излязохме на свобода, трябваше незабавно да тичаме, да летим до гарата, но аз сякаш бях пуснал корен в земята и мижах, макар че нямаше слънце, дори беше почнало да се здрачава. Бяхме отвикнали от светлината и й се радвахме като деца!

В главата ми нахлуха неочаквани мисли, които непрекъснато се стрелкаха, защото бяха много. Да, изпитанията в живота правят човека по-мъдър!

Мислех си, че ако на човек всеки ден му се случват само радостни неща, значи той изобщо не усеща радостта. И че ако от сутрин до вечер почива, навярно ще се умори повече от това. И че ако човек всеки ден вижда дърветата и небето, той не ги вижда, просто не ги забелязва. Но виж, ако поседи в мазето… Може би не бях съвсем прав, но мислите затова са мисли, за да можеш да се съмняваш в тях!

Накрая спокойствието ми се върна и аз викнах:

— Към влака!!

— Все едно, няма да успеем — каза Наташа.

— Как така? Защо?

— Защото останаха само двадесет и три минути, а до гарата има повече от четиридесет.

— Аз… — започна Глеб.

Но в този момент дълго и внушително изсвири дизелов локомотив. Електрическите влакове свирят другояче: по-кратко и, както ми се струва, по-лекомислено.

Внезапно ме озари догадка.

— Глеб! — изкрещях аз, за да надвикам локомотива, който в този момент секна. — Глеб, по свирката на влака разбирам, че гарата е съвсем наблизо. Ти си ни водил по някакъв заобиколен път… По объркан път! Искал си да ни… — Не се заех да обяснявам пред всички какво точно е искал Глеб: следствието още не беше завършено. — С две думи, води ни сега по най-прекия път. По най-късия!

— И аз също… Тъкмо за това…

Затичахме. Предчувствието ми подсказваше, че гарата трябва да се зададе веднага щом заобиколим боровата горичка, покрай която вървеше оградата на вилата. Но нали, както вече, струва ми се, отбелязах, дългият път може да ни се стори кратък, а краткият — ужасно дълъг, особено ако непрекъснато поглеждаш часовника и се вслушваш в далечината за влака.

„Понякога той закъснява с някоя и друга минута — мислех си аз. — Но когато е необходимо да закъснее, непременно ще дойде навреме, дори и малко по-рано…“

Покойника през цялото време изоставаше. Предчувствието ми подсказваше, че може да се строполи, да падне: този ден страхът съвсем го беше сломил. Пък и му се наложи да се измъква от мазето гол. Това окончателно подкоси силите му.

Покойника не се строполи, а по-скоро седна на един пън.

Сред младата горичка навярно доскоро е расъл огромен стар бор, но, кой знае защо, са го отсекли: може би защото се е отличавал от околните борове или по някоя друга причина. Пънът беше много дебел, на него спокойно можехме да се наместим и шестимата. Но Покойника седна на средата и за друг не остана място. Впрочем ние и не мислехме да почиваме!

Покойника дишаше с всички части на тялото си: с носа, с гърдите, с корема, с раменете… Дори и с краката. Всичко се надигаше и спадаше.

Спряхме и ние.

— Оставете ме сам — каза Покойника с вид на тежко ранен. — Зарежете ме тук. Нямам сили…

— Аз ще те нося! — рече Принц Датски. И се приготви да нарами Покойника.

Но към тях изтича Глеб:

— И аз ще… За по-леко…

В този момент от далечината се чу свирката на влака.

— От града е… — каза Глеб.

— Разбира се. За нашия е още рано — съгласи се Принц Датски.

Наташа погледна часовничето си.

— Имаме седемнадесет минути. Не, шестнадесет.

Принц Датски и Глеб се опитаха да хванат Покойника подръка, но той гордо ги отстрани:

— Аз сам!

— Моля ти се, Гена… — тихо каза Наташа. — Ако можеш…

Покойника трепна: отдавна вече никой от нас не го наричаше на име. Дори бяхме забравили, че се казва Генка. Изглежда, чак в този момент Покойника наистина разбра колко се тревожеше Наташа. И изведнъж се спусна напред толкова бързо, че с мъка го настигахме.

Нито една детективска история не може без бягане и преследване. И ето че ние пак бягахме… „Жалко, разбира се, че никой не ни преследваше“ — успях да си помисля. Ако по петите ни преследваше Племенника Григорий и ние успеехме да се качим на влака, а вратите хлопнеха под самия му нос, това вече би било чудесно! Макар че нали не само лошото, но и нещо хубаво, благородно може да подгони човека, да го кара да лети напред с всички сили!

Някои от нас бяха подгонени от грижата за Наташината майка. Но други, или по-точно друг, а още по-верно Глеб, мисля, че беше подгонен от съвестта… Опитното око можеше почти безпогрешно да определи, че тя вече беше се пробудила у него. А предчувствието ми подсказваше, че скоро съвсем ще се пробуди! Този ден през цялото време мислех за нещо, забелязвах нещо или предчувствах нещо… „Когато не стават интересни събития, не се появяват и интересни мисли — разсъждавах аз. — Защото няма никакви наблюдения… А когато става нещо важно, мислите в главата направо се трупат една върху друга. Затова в моята повест би могло да има много лирични отстъпления и различни размишления. Но сюжетът ме кара да бързам и лиричните отстъпления ще бъдат принудени да отстъпват… Да, именно събитията раждат умните мисли! Чувствам го по себе си. Нали и това е мисъл! Мисъл за мислите!“

При тази мисъл замръзнах на мястото си, спрях се като закован.

Краката ми изведнъж, без каквото и да било предупреждение, сякаш пуснаха корени в земята и някой изотзад налетя върху мен. Но аз дори не се обърнах и не погледнах кой е. А върху този, който ме връхлетя отзад, се нахвърли още някой… Всичко стана точно така, както става на шосето, когато една кола спре внезапно.

Гледах напред през боровата горичка. Тя беше младичка, рядка и през нея ясно се виждаше, че влакът навлизаше в района на гарата не откъм града, а от противоположната посока. „Значи същата… за града. За която бързаме!“ Още не бях го повярвал напълно, когато влакът отново свирна и потегли.

О, колко често животът ни поднася неочаквани неща! Събитията продължаваха да се редуват с главозамайваща бързина…

Наташа приближи часовничето си до ухото и аз забелязах, че ръката й трепери. Треперенето й веднага се предаде и на мен! Само че аз треперех вътрешно и не се издавах.

Този ден всички треперихме неведнъж. И имаше от какво!

— Работи… — каза Наташа. — Сутринта го сверявах по радиото.

Тя свали ръката си от ухото, което гледах. Дотогава никога не бях забелязал, че то е толкова мъничко, правилно, плътно притиснато към косите й. Как ми се искаше това ухо да чуе нещо приятно, радостно!

— Случва се влакът да пристига по-рано — казах. — Особено когато се налага по-дълъг престой… Забелязал съм. Но не и с четвърт час! С минута, две — да…

— Тогава какво беше това? — тъжно извика Покойника. — Като скелета ли? Халюцинация?

— Не мъдрувай — казах. — Ще разберем. Днес сме…

Миронова вдигна ръка и припряно, сякаш се страхуваше, че някой ще я превари, подсказа:

— Неделя!

— Следователно…

— Почивен ден! — подсказа Миронова.

Разсъждавах бавно:

— А в почивните дни има…

— Допълнителни влакове! — бързо довърши мисълта ми Миронова. Когато подсказваше на учители или изобщо на някакво началство, тя съобразяваше много бързо.

— Именно! — съгласих се аз. — Това беше допълнителен влак. Влакът, който тръгва оттук в седемнадесет часа, ще дойде. Видях разписанието… На гарата!

Отново хукнахме. Аз тичах най-бързо: исках пръв да се убедя, че влакът наистина е бил допълнителен, а не редовният, не този, който се движи по ежедневното разписание.

Само Глеб се опитваше да ме изпревари. Разбрах: искаше му се да се отличи, та дано малко изкупи… Все пак аз пръв стигнах гишето: желанието ми се сбъдна. Но по-добре да не беше се сбъдвало!… Над гишето висеше металическа табелка с колонки от цифри под думите: „в делнични дни“, „в празнични дни“, „с всички спирки по-нататък“… Табелката беше разделена на две половини: „за града“ и „от града“.

Хвърлих бърз поглед по разписанието.

— Ето… Разбира се! Седемнадесет, нула, нула.

— Това е от града — чух зад себе си тихия глас на Наташа.

— Как? Нима? Не може да бъде! — Тези думи изхвръкнаха от устата ми, без да ща, защото се разтревожих. А бях видял, че Наташа е права.

— На нас ни е трябвал влака в шестнадесет и четиридесет и пет. Той току-що замина…

— Нима? Не може да бъде! Как така?

— Друг ще има чак след четири часа — каза Наташа. — По този железопътен клон влаковете минават рядко. Съвсем рядко… Особено есен. Тъкмо затова те помолих да видим… когато пристигнахме…

„Как можа да стане това?! — питах се аз, като оглеждах безсмислено разписанието. Срам ме беше да се обърна и да погледна Наташа. — Сутринта избързах… Исках по-скоро да изпълня молбата й. О, колко е мъдра народната мъдрост, която ни учи: «Който много бърза, надалеч не стига!».“

Всички бяха се умислили.

— Ще стигнем у дома най-рано в единадесет — каза Наташа. — А аз обещах на мама в шест или в седем… Не знам какво ще стане сега с нея. Не знам… Алик, не може ли?…

— Нима не е ясно? Ако сутринта той беше гледал по-внимателно, щяхме да успеем — рече същият Покойник, който съвсем неотдавна, в мазето, се прощаваше с живота си. — Щяхме да побързаме.

Какви жестоки изненади ни подхвърля понякога животът! Сега излизаше, че за всичко бях виновен аз. За Племенника успяха да забравят. Забравиха и това, че аз, по примера на смелия Данко, осветих пътя към спасението на всички (светлината влезе в мазето, когато аз се приближих до шперплата с думите „Не се приближавай!“ и го махнах оттам). Забравиха, че аз, именно аз, изведох всички от мазето и им подарих свободата и независимостта! Независимостта от Племенника, който кой знае до кога би ни държал в страшния плен.

Отдавна съм забелязал, че хората помнят само последната ти постъпка. Можеш да извършиш много големи и прекрасни дела, но ако последното (макар то да е най-малко!) е лошо, тъкмо него ще запомнят.

Грешката с разписанието направих сутринта, но сякаш тя беше последната ми постъпка и тази грешка, тази моя случайна грешка от сутринта, изведнъж като че ли зачеркна всичко. Сега помнеха само нея. Усещането за черна несправедливост жестоко рани сърцето ми… Но не се издадох, че съм уязвен.

За Глеб никой не знаеше нищо. Това също беше несправедливо: нали ако той не беше накарал Племенника да ни заключи в мазето, не би имало никаква страшна история. Но аз не исках да го опозорявам. „Не гради своето щастие върху нещастието на другите!“ — ни учи народната мъдрост. Така каза татко на големия ми брат Костя, когато той искаше да покани на театър момичето, което се харесваше на неговия приятел. И Костя не го покани.

Следствието не беше приключено. Мотивите на престъплението не бяха изяснени. „Защо? Защо му е трябвало на Глеб…?“ Този въпрос ме измъчваше ужасно. И все пак нямаше дори намек от моя страна, че Глеб е с нещо виновен. Макар че да разделиш вината между двама винаги е по-леко, отколкото да я поемеш цялата върху себе си. Глеб беше до мен и като че ли ме молеше: „Възложи ми нещо! Възложи ми нещо трудно!“. Искаше да изкупи…

Наташа стоеше пред гишето и гледаше разписанието, сякаш все още проверяваше, надяваше се… Изражението на лицето й беше такова, че дъждовните капки по бузите й можеха да се вземат за сълзи. Решителността ми се върна: „Трябва още тук, пред гишето, да измисля нещо! И да пресуша тези капки! Да върна усмивката на лицето й! Да, длъжен съм да направя това. Тогава и тя, и всички други отново ще видят в мое лице спасител: хората помнят последната постъпка“.

И тозчас… една идея като мълния блесна в съзнанието ми. Но никой не забеляза, защото това стана в съзнанието…