Анатолий Алексин
Една много страшна история (13) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Дванадесета глава

най-кратката и най-последната (в тази повест)

От едната страна неумолимо се приближаваше към гарата влака. А от другата се приближавахме ние.

„Ако успеем, тогава всички наши родители ще останат живи в прекия и преносния смисъл на думата! Тогава всички мои предположения, открития, съмнения и мъчения ще се окажат ненапразни!“ С тази мисъл дотичах на перона. Съдбата бе пожелала тъкмо в този момент и влакът да спре там.

— Качвайте се! — викна Глеб. — А аз… за билети.

— Не трябва! — отговорих.

„По-добре да ни глобят всички, но родителите ни да бъдат живи и здрави!“ — успях да помисля аз, но не успях да обясня това на Глеб, защото той вече беше се спуснал към гишето за билети. Искаше да извърши още един подвиг: бяха му необходими смекчаващи вината обстоятелства!

Машинистът подаде глава от прозореца и огледа композицията. Никой не слезе и никой освен нас не смяташе да се качва. Мъжът с шлифера всъщност чакаше влака от града и напразно беше бързал.

Отговорничката на последния вагон помаха със зелената лампа: влакът можеше да потегля! Според нея…

Какво трябваше да правим? Да скочим във вагона и да заминем без Глеб? Покойника скочи. А другите не знаеха как да постъпят. Покойника се надвеси през прозореца и тъжно ни загледа:

— Не разбирате ли? Ей сега ще тръгне…

А Глеб още стоеше наведен пред гишето на касата.

Вратите въздъхнаха, като че ни съчувстваха, и бавно почнаха да се затварят. Главата на Покойника още стърчеше и изглеждаше, че вратите всеки миг ще я притиснат от двете страни. В една милионна частица от секундата в главата ми блесна идея.

— Внимавай, дете! — изкрещях аз. Знаех, че тези думи: „Внимавай, дете!“, винаги действат много силно.

Вратите не успяха да притиснат Покойника и бавно се върнаха назад.

— Къде е детето? — извика сърдито уплашеният машинист.

— Е-е там! — неопределено отвърнах аз, като знаех, че времето неумолимо работи за нас.

— Къде бе?

— Е-е там! — посочих тъжната физиономия на Покойника, която още стърчеше навън.

— Помислих, че е под колелата.

— Много благодаря! — отвърнах на машиниста, защото необходимата ни минутка беше окончателно спечелена: Глеб тичаше от касата с билетите в ръка.

Втурнахме се във вагона.

Вратите въздъхнаха с облекчение, сякаш се радваха заради нас, тръгнаха една срещу друга и се затвориха… Най-после поехме към града, към дома!…

Бяхме успели да се качим в последния влак! Родителите ни бяха спасени. Изпълняше ме чувство на законна гордост.

— Ето… билетите! Купих… — каза Глеб, като сядаше до мен.

— Да не мислиш да се откупиш така евтино? — шепнех му аз. И веднага съжалих, че изрекох тази необмислена фраза: нали следствието още не беше завършено. Значи: никаква грубост! Аз съм длъжен да разкрия всичко докрай. Само че учтиво, без насилие!

Вагонът беше празен. Отидох най-накрая, седнах на пейката и извиках:

— Глеб, ако обичаш, ела при мен, моля ти се. Ако обичаш…

Той се приближи и пак седна до мен.

— Не, седни отсреща: трябва да гледам лицето ти. Да се заемем с мотивите.

— С кои? — попита той, като трепна. И седна срещу мен.

— С мотивите на престъплението.

— После ти всичко ще… на Наташа…

— В никакъв случай! На никого! Можеш да бъдеш абсолютно спокоен. И откровен като пред близък човек!

— Не, тя непременно… Не исках майка й… Причината беше друга…

И Глеб извика неочаквано високо, през целия вагон:

— Наташа!…

Тя се приближи и седна до него.

— Аз мислех да изясним всичко тайно, но Глеб иска и ти да чуеш, да знаеш…

— Какво да чуя?

Вече не ме беше яд на Глеб: той ми даде възможност да разкажа на Наташа всичко, което бях открил там, в мазето, всичките си предположения, находки и открития. И аз разказах… Нали той самият ме помоли за това!

— Да минем по-нататък — казах. — И тъй, установихме, че Нинел не се е обаждала по телефона. И не ни е разрешавала да идваме тук сами. Тогава кой се е обаждал? Не бързай! Помисли добре!

— Моята братовчедка — призна Глеб.

— Така, така, така… Значи ето защо си избрал за Нинел от всички болести ангината: гърлото я боли, гласът й пресипнал — не прилича на нейния. Ясно, ясно… Ами за какво ти беше необходимо да тръгнем без нея? И всички да мислят, че Нинел ни е разрешила? Не бързай. Истината и само истината! Нищо друго освен истината!…

— Мама ми разказа за събранието… На него някои родители… Задето Нинел… самостоятелност. Е, разрешавала ни сами да ходим на стадиона и изобщо… Говорили, че ако тя продължава…

— Стоп! — викнах аз, защото се уплаших да не разкрие Глеб всичко до края и да го разкаже сам. А през това време една догадка ме озари като мълния! И аз можех да продължа неговия разказ, като докажа окончателно, че ненапразно, не току-така нося прякора си. — Внимавайте какво ще говоря! — тържествено казах аз. — На следствието е ясно абсолютно всичко. Разбира се, аз съм длъжен да се съмнявам във всичко. Но не се съмнявам, че е станало така… Точно така! А не другояче! Ти, Глеб, си решил: ако Нинел още веднъж ни позволи да проявим самостоятелност (и то каква: да излезем извън града сами!), родителите ще постигнат своето — ще я махнат от нашия клас. Още повече че е млада и прелестна, няма опит и тъй нататък. Да минем по-нататък! Ние всички чухме, че тя се обади по телефона. Макар че се е обадила твоята братовчедка. А дори и Нинел да докаже, че не се е обаждала, пак ще й кажат: „Вие ги учехте да бъдат самостоятелни и ето резултата!“. Познаваме си родителите! Изобщо твоята цел е била всички да се разтревожат! Така, така, така! Съставните части на престъплението са налице! Ти си искал да изпуснем влака и си помолил Племенника да ни заключи в мазето. А следващият влак е този. Ние се връщаме кажи-речи в полунощ… Родителите са в паника! Нинел си отива. А при теб обратно, всичко ти се връща отново: кръжокът, който носи името на дядо ти, кътът, посветен на дядо ти… Отново ще разказваш спомени за своя дядо, отново ще станеш почетен член на кръжока! И изобщо — най-почетният в класа… Дори в цялото училище!

Глеб мълчеше. Следствието беше приключено. В този момент си позволих да кажа:

— Това е подлост.

Наташа поклати глава.

— Не е чак толкова виновен.

— Той ли?!

— Разбира се… По-рано Глеб беше съвсем друг. А после не е могъл да се откаже от това, на което ние го научихме. Ние самите! Той обичаше кучетата. Но ние го накарахме да ги забрави…

— О, колко си добра! — възкликнах аз.

В празния вагон гласът ми прозвуча силно и всички се обърнаха. Миронова вдигна ръка. Но аз не й дадох думата.

— Много страшна история… — каза Наташа тихо, за да не чуе никой освен ние тримата.

— Ами да, колко часове прекарахме в мазето!

— Това не е чак толкова страшно.

— Не е ли? А кое е страшното?

— Когато започнат да словословят някого за щяло и нещяло!

— А какво ще стане с Нинел Фьодоровна? — попитах аз. — Току-виж, че някои родители все пак вдигнали шум: „Позволила им да проявяват самостоятелност — ето резултата. Върнаха се през нощта“. Майката на Покойника например…

— С майките и татковците ще се заемем ние — рече Наташа. — Ще им обясним, ще им разясним всичко! Децата трябва да се грижат за възпитанието на родителите си.

Тази мисъл беше прекрасна. И все пак, като кимнах към Глеб, аз казах:

— Следствието е приключено. Обвинението има заключение. Според законите случаят трябва да се предаде в ръцете на съда.

Вълнение стисна Глеб за гърлото и едва не го удуши. Лицето му се покри с руменина, но тя вече не беше гладка, не беше кадифена, а нервна, на петна. Раменете му трескаво потреперваха.

Предчувствието ми подсказа, че той ей сега ще ревне, или по-точно, ще заридае.

— Със сълзи нещата не се оправят — казах аз. — Така ни учи народната мъдрост!

— Глеб ни помогна не със сълзи — отбеляза Наташа. — Той сам слезе в мазето при Племенника, който можеше… Нима забрави, Алик? Нали ти сам измисли това! Както и всичко останало…

Наташа ме надари с такъв поглед, за какъвто не можех дори да мечтая. В него имаше благодарност. Дори и… Но може би така ми се е сторило.

— Всичко е в твои ръце! — извиках аз. — Искаш ли да му простим?

— Не… Не знам! Но ето какво ще ти кажа… Когато слабият и глупав човек е жесток, това е противно. Но когато умният и смелият е жесток — това е страшно. Такъв човек е длъжен да бъде добър. Длъжен е!…

Умният и смелият! За да чуя от нея тези думи, бях готов да стоя затворен в подземието три денонощия. Дори цял учебен срок.