Анатолий Алексин
Една много страшна история (5) (Детективска повест, съчинена от Алик Деткин)

Четвърта глава

в която тръгваме към старата вила

На другия ден опитното око можеше почти безпогрешно да установи, че никой в класа освен мен не знаеше, дето са недоволствали от Нинел на събранието.

„Все пак по-добре е, когато на родителските срещи ходят не родителите, а братята — мислех си аз. — Ако татко не беше прекъснал Костя, щях да зная всичко докрай!“

На сутринта хванах брат ми в банята.

— Кажи за какво я нападаха?

— Май че старият е прав, ти ще го раздрънкаш в класа. А тя е такава хубавичка! Исках да кажа — добра…

— Никой нищо няма да узнае! Никой!

— Знам те аз тебе!

Костя отиде под душа.

Преди часовете при мен дойде Наташа Кулагина. „Тази седмица тя идва не за първи път! — помислих си със зле прикрита радост. — Значи това вече не е случайно!…“

О, колко често приемаме желаното за действително!

— Вчера мама не беше на срещата — каза Наташа. — А ми се иска да знам какво са говорили.

Нейното желание беше за мен закон! И аз казах:

— Нападали са Нинел.

— Кой я нападал?

— Родителите. Разбира се, не всички. Но някои.

Устните й се разтрепериха. Наташа каза високо и възмутено:

— А другите са мълчали, нали?

— Брат ми не е мълчал! Той се е опитал да защитава Нинел. Тя му харесва.

— Значи той има по-добър вкус от тебе.

О, ако в този момент се погледнеше в огледалото, тя би разбрала какъв вкус имам аз!

— Мама е болна… — каза Наташа. — Тя би им обяснила някои неща.

— От какво е болна майка ти?! — извиках аз. — Може би й е необходима помощ? Заповядай ми, кажи само една дума — и аз ще направя всичко.

Наташа ме погледна изплашено. Дори се отдръпна крачка назад.

— А ти самият здрав ли си?

— О, не ми се смей! — извиках аз с неприкрита мъка и обида. — Може би трябва да й се намери лекарство? Леля ми работи в аптека и непременно ще го намери…

— На мама й предписват само едно лекарство: да не се тревожи, пълен покой! Леля ти не може да й го достави. Нашият век не произвежда такова лекарство. Не произвежда!

Помислих си, че тя непременно ще запише тази мисъл в своята тетрадка!

„Как ли ще изглежда нашата Нинел днес? — разсъждавах. — Навярно никой вече няма да си помисли, че тя ей сега ще се разсмее. Ще бъде разтревожена. Какво да правим тогава? Да я успокояваме ли? Не, не бива… А може би ще бъде по-спокойна от всякога!“

Нинел Фьодоровна беше съвършено същата като преди събранието.

— Ние с вас трябва да обсъдим заедно някои неща. След… — каза тя. — Може би аз някъде греша. Между другото, време е да си спомним и за старата вила. Обещах ви. Ще подишаме чист въздух, ще побродим из есенната гора; Глеб ще ни бъде водач.

„Ще идем на старата вила! Ще ходим из стаите, които са описани в повестта… Ще видя масата, на която е работил Гл. Бородаев. Колко интересно: та нали ние с него сме, може да се каже, колеги!“ — така ликувах аз мислено, без да подозирам в онези радостни минути, че страшната история е била съвсем наблизо, почти до нас…

„Кътът на Бородаев“ в нашата стая вече не съществуваше. На витрината, която бе домъкнал Принц Датски, беше уредена изложба, посветена на Пушкин: тъкмо по това време минавахме неговите стихове. По-точно, изучавахме… Нинел казва, че се „минава“ само покрай нещо.

Глеб ми донесе от тях повестта на Гл. Бородаев. И аз я прочетох още един път. А половин страница просто научих наизуст…

Никой не знаеше името му, още по-малко презимето и фамилията. Всички го наричаха само Дачника. Това прозвище някак повече отговаряше на положението му през тази зима: той нае ъгловата стая на втория етаж в старата вила, която с единствения си прозорец гледаше направо в градината. Дачника почти никога не напускаше тази стая.

А между другото природата живееше своя странен, но прекрасен живот! Отначало тя явно се шегуваше с Дачника: кокетничеше с ослепителните си лъчи, вмъкваше се в стаята му със студения си вятър, чукаше по стъклото с оголените си вейки… Но той не й обръщаше внимание и тя се озлоби: задуха, засвири, зафуча. Озлобиха се и съседите му: той нямаше намерение да ги забавлява с разговори в еднообразните зимни дни. Никой не виждаше какво яде, какво пие. Вечер преди лягане се разхождаше петнадесет минути, не повече. За последен път се разходи в навечерието на Нова година. Чули как в полунощ се качил в стаята си по сърдито скърцащото стълбище. А на сутринта вече го нямаше… Вратата, която води право към стълбището, беше заключена отвътре. Прозорецът, който гледа право в градината, беше затворен. По снега — никакви следи. Дачника беше изчезнал.

Така започваше повестта. После, както вече казах, на цели триста двадесет и три и половина страници детективи, кучета и роднини, каквито се появиха ужасно много, търсеха Дачника.

Именно от тях, както стана ясно, той се криел във вилата: те му пречели да изобрети нещо… „Той търсеше покой — се казваше в повестта, — но не този, който намери. Макар че… До днес още нищо не е известно. Издирванията продължават.“

— Дядо искаше да… Продължение… Но… Нали разбираш? — обясни ми Глеб.

И ето ние трябваше да тръгнем към мястото на загадъчното произшествие! Да, оказа се, че всичко, което се описваше в повестта, не е било измислено, а се е случило наистина. Това ми повери внукът на писателя в същата неделна утрин. По-рано го пазел в тайна: мислел, че ще се страхуваме да отидем право на местопрестъплението.

— Е, за теб знаех, че не… — каза Глеб. — Ти си детектив! Но другите?…

— На другите нито дума! — рекох аз.

После Глеб ми съобщи още една новина, която ме хвърли временно в смущение. Нинел Фьодоровна се е разболяла.

— Нервно разстройство ли? — казах. — Наредихме се!

— Не-е — започна да обяснява Глеб. — Получила квартира в нов жилищен… Местила се. И това е! Простуда…

Разговаряхме в училищната канцелария, дето трябваше да се съберат всички членове на литературния кръжок.

— С другите ще излезем извън града друг път, през зимата на ски — обеща преди това Нинел. — Не е удобно да се появим във вилата всички наведнъж: все пак това не е музей. Нали там живеят хора…

Аз дойдох тридесет минути по-рано: нямах търпение. А Глеб преди мен.

— Дежурната ми предаде… Още снощи… Отбивах се… — обясни Глеб. — Нинел Фьодоровна и… По телефона…

— А ти защо не ни съобщи снощи? Или поне на мен?

— Страхувах се, че… Няма да тръгнете… Може би сами? Без нея? А?… Как мислиш? Или не?… Там може да довършим следствието… Да разкрием… Разбираш ли? Нали ти си нашият детектив.

Потънах в размисъл. И в това състояние се намирах дълго време. Дотогава, докато се появиха Наташа Кулагина, Принц Датски с Покойника и Миронова.

Принц Датски от прага обяви:

— Тази сутрин ми хрумнаха някои стихчета. Може би ще ви бъде приятно?

Той подаде на Покойника лист от тетрадка. Принца никога не четеше стиховете си сам: стесняваше се. Високо, напевно, подражавайки на истинските поети, Покойника издекламира:

Този ден за нас е от значение:

готвим се за важно посещение!

Нищо, че тъмнеят небесата,

Глеб е вдъхнал смелост на сърцата!

Нека духа вятър с пълна сила —

ще вървим в писателската вила…

Добрият Принц имаше предвид, че отдавна вече никой не е молил Глеб да си припомня случки из живота на дядо му, да чете писма. Отдавна вече никой не разглеждаше снимки от семейния архив на Бородаеви. Като чу стиховете, Глеб доби някак по-важен вид, лицето му светна. Опитното око можеше почти безпогрешно да определи, че Глеб си е спомнил дните, когато от него се интересуваше цялото училище.

Добрият Принц го призова да ни ръководи и Глеб изведнъж започна да говори по-високо и по-уверено.

— Не се знае дали ще ходим — каза той. — Нинел Фьодоровна се е разболяла.

— От какво? — попита Наташа Кулагина.

— Местила се в нова квартира… И ето… Простудила се… — обясни Глеб.

— Може би трябва да й помогнем?

— „Где е таз улица? Где е тоз дом?“ — лениво пропя Покойника.

— Адреса?… Сигурно никой… — започна Глеб. И уверено добави: — Не го знае!

Той се стараеше да изговаря изреченията до края: нали Принца го нарече наш ръководител.

— Да отидем на вилата сами! — твърдо казах аз, като се обръщах към всички.

Докато не беше дошла Наташа Кулагина, половин час ме измъчваха съмнения. Но щом се появи тя, изведнъж ме обхвана решителност: „Не може да не ходим! Кога пак ще бъда с нея цял ден? Самата съдба буквално ми отрежда този щастлив случай! Мога ли да се откажа? А току-виж, че пред нейните очи наистина открия някоя следа, разплета, изясня нещо, което следователите и роднините не са успели да изяснят? Тя ще разбере, че нося прякора си не заради синята торбичка с шушоните, а заради по-сериозни причини. И най-сетне ще ме оцени!…“.

— Обичам пролетната буря, когато първи гръм през май трещи, лудува из лазура… — каза Покойника. — Но след двадесети септември…

И с ленив жест посочи през прозореца.

— Освен това не се знае какво ще каже Нинел Фьодоровна — каза Миронова. — Тя искаше лично да се разходи с нас из гората. Да подиша чист въздух.

— Ние там… Снощи говорих по телефона, междуградски… — каза Глеб. И решително добави: — Предупредих, че днес ще пристигнем!

— Да-а, да идем или да не идем — ето какво трябва да решим! — извика Принц Датски.

В този момент телефонът иззвъня. Глеб още се чувстваше наш ръководител и затова вдигна слушалката:

— Да! Кой? Нинел Фьодоровна, вие ли сте? — Нежната кадифена кожа на лицето му се покри с руменина. — Да… Всички сме тук… Само не знаем да ходим ли… — И решително добави: — … или без вас да не ходим.

Изведнъж очите на Глеб блеснаха от неочаквана радост. Острата наблюдателност ми подсказа, че Нинел му казва нещо приятно.

И скоро разбрах какво точно.

— Аха! Ясно… Добре, ще тръгнем. Щом разрешавате… Да дам слушалката на Алик ли?

Аз взех слушалката. Тя беше овлажняла: толкова се вълнуваше Глеб.

— Слушам ви, Нинел Фьодоровна! Ах, ангина ли? Добре, ще помогна на Глеб! Обещавам ви! Благодаря за доверието!

Искаше ми се по моите отговори Наташа Кулагина да разбере, че Нинел Фьодоровна е помолила именно мен да помогна на Глеб, че именно в мен има доверие. Чувство на законна гордост преизпълняше сърцето ми!

— Каква температура имате? — извиках зарадван: настроението ми беше чудесно. Но веднага се сепнах и добавих разтревожено: — Надявам се, че не е висока?

— Тридесет и осем и половина — каза тя и остави слушалката.

— Трябва да оправдаем доверието, което ни оказват — рече Глеб високо и ясно.

— Така ли? Така ли мислиш? — промълви Покойника.

— Сега вече трябва да вървим — каза Миронова. — Щом тя самата ни се обади!…

— Слушайте всички внимателно! — изкомандва Глеб. — Влакът тръгва в девет часа и петнадесет минути. Всички след мен, за да не се загубим. Не оставайте назад! Където съм аз, там и вие!…

— Веднъж ти каза, че славата лекува от плахост и стеснителност — прошепнах на Наташа в коридора. — Вярно е! Глеб отново се излекува!…

— Много жалко — каза Наташа.

Излязохме на улицата.

А покрай другото природата живееше своя особен, но прекрасен живот!…

Времето беше чудесно! Валеше дъжд, вятър шибаше в лицето, земята беше разкаляна и жвакаше под краката… „Това създава необходимото настроение! — мислех си. — Нали не отиваме да се забавляваме, а на място, дето е извършено тайнствено престъпление!“

— Пушкин е обичал есента — каза измокреният Покойник. — Пита се: за какво?…