Ян Гиу
Наследството на Арн (9)

III.

Много се говори през последвалите години за начина, по който Ингрид Улва прие вестта, че синът й, епископ Карл от Линшьопинг, бе убит от езичници при Леал в Роталия. Клюки и клевети, при това опасни за клеветника, щеше да си каже човек, ако нямаше толкова много свидетели сред хората от Улвоса и онези бойци от Форшвик, които тъкмо бяха слезли на кея, когато тя произнесе думите си.

Закле се във всичко свято, че мерзавците, отнели й сина, щяха да умрат. Най-долният, Валерий, в течение на година, а другият — наивният крал Юхан — преди да изминат две години.

Може би такива отчаяни думи от една майка, която току-що бе получила известието, че един от скъпите й синове е бил убит, не бяха нещо достойно за особено внимание. Не една жена бе изричала това в миг на мъка.

С Ингрид Улва обаче бе различно, понеже беше права. Вероятно не беше трудно да предскаже смъртта на архиепископ Валерий — по това време той лежеше и бълнуваше в треска в епископския си дом в Упсала и това беше откакто се бе върнал от Естония два месеца по-рано. Всеки би могъл да каже, че не му оставаше много.

Но млад, здрав крал да умре внезапно на 22 години беше друго, при това по-трудно за приемане, понеже почина в остра треска по същия начин, както крал Ерик Кнутсон преди него. Разбира се, носеха се слухове, че Ингрид Улва го е отровила, но всеки разумен човек отхвърляше подобни приказки. Да, Ингрид Улва беше в кралския Нес на една голяма гощавка, където присъстваха повечето значими мъже и жени в кралството. Това обаче бе повече от три седмици преди смъртта на краля, следователно острата му треска нямаше нищо общо с присъствието на Ингрид Улва, още по-малко пък с някой друг от многобройните кралски гости.

Слуховете обаче се лепяха по жените като бодливия репей, ако някой започнеше да ги нарича вещици, така стана и с Ингрид Улва. Разликата все пак беше, че този път подобни мълви сякаш се оказваха по-опасни за тези, които ги разпространяваха, отколкото за взетата на прицел. Ингрид Улва не беше коя да е жена, а и я защитаваха най-могъщите мъже в кралството.

И въпреки че упорито се злословеше как първото нещо, което е направила при известието за смъртта на сина си епископа, беше да падне на колене, да заскубе коси и да избълва проклятието срещу виновните според нея, последвалите й действия бяха много по-разумни и пъргави. Само след няколко часа се намери при Фолке Бенгтсон в Биелбо, където той беше новият родов ярл на Фолкунгите, след като доведеният му брат Карл Глухия беше заел мястото му на кралски ярл.

Скоро Фолке и Ингрид Улва се бяха наговорили какво да се случи. Първо титлата ярл на кралството трябваше и занапред да принадлежи на Фолкунг и след като Карл Глухия бе паднал в боя, се налагаше Фолке да си върне короната. Най-злият му враг определено беше архиепископът, но той вече не се броеше, понеже лежеше на смъртния си одър в Упсала. Кралските съветници не биха могли да възразят, още по-малко пък самият наивен крал.

Вследствие на това, че Фолке отново щеше да се облече в дрехите на кралски ярл, трябваше вече да е време за нов родов ярл на Фолкунгите, смяташе Ингрид Улва. А мъжът, за когото си мислеше, беше синът й Биргер.

Нямаше нужда Фолке да размишлява дълго, преди да намери предложението на Ингрид Улва за най-мъдро. Биргер вече се държеше като родов ярл на събранията на Фолкунгите, него всички го слушаха. Вярно, беше млад. Но такъв бе и Биргер Бруса, когато го бяха избрали за водач на рода.

Малко мъже можеха да си съперничат с Биргер при избора на родов ярл, а сред младите само един. Това беше синът на Карл Глухия, Улф Фаси, който май смяташе, че е по-близък с рода от Биелбо, понеже бе живял там през целия си живот и затова имаше по-силни кръвни връзки от Биргер, чийто баща Магнус Монешьолд бил просто млечен брат на Биргер Бруса. С правото на кръвта можеше да се твърди, че сега той беше онзи, който щеше да наследи баща си, Карл Глухия, като господар на Биелбо и глава на Фолкунгите.

Старият Фолке обаче смяташе, че лесно щеше да предотврати това. Неговият полубрат Карл Глухия все пак се отнасяше с такова безмерно подозрение към всичко, което спадаше към новите методи за война, че синовете му така и не получиха образование във Форшвик. Може би Улф Фаси повече от много други се чувстваше като у дома си в Биелбо. Но родов ярл, който не умееше да язди с копие и щит като воин от Форшвик, така или иначе никога нямаше да бъде избран на родовия тинг, където вече повече от половината говорители на фолкунгски стопанства също бяха възпитавани там. Всички на родовия тинг щяха да подкрепят Биргер, освен самия Улф Фаси.

Не бе изминала и седмица след този разговор с господаря Фолке и Ингрид Улва се премести в Биелбо заедно с Биргер. Третият й син Бенгт тогава стана господар на Улвоса, а след по-малко от година — лагман в Източна Готаланд.

Биргер посвети първата година като ръководител на рода най-вече учейки се да се грижи за всичките дребни, но важни дела, които всеки ден излагаха пред родовия ярл. Най-често ставаше дума за разрешение да бъдат отмъстени различни неправди или за парични притеснения на вдовици и младежи, които не желаеха да споделят избраното от родителите им брачно ложе, както и някое и друго отвличане на булка. Последното беше най-важно, защото отдавна никой не бе дръзвал да смущава мира пред сватба, в която бяха намесени Фолкунги. Може би някой беше решил, че Фолкунгите няма да хапят толкова силно, докато родовият им ярл още е с мъх по бузите. Онези, които си мислеха така, бяха принудени скъпо да платят за грешката си, тъй като Биргер изгори стопанствата им, изби ги всичките и прибави владенията им към своите. Неговите стражи бяха най-многобройни от всички в стопанствата на Фолкунгите и до един идваха от Форшвик.

На следващата година на празника на Свети Петър, считан за първата пролетна литургия в Западна Готаланд, Ингрид Улва дойде със сериозен вид при Биргер и му каза да свика голям родов тинг при следващото пълнолуние, докато снегът още е удобен за шейни и роднините от по-далечни места също могат да дойдат. Отначало не искаше да обяснява защо беше убедена, че се налагаше той да се заеме с такава голяма задача, като нямаше толкова много за обсъждане на цял родов тинг. Тя настоя, твърдейки, че той като добър син трябва да върши това, което му заповяда. Тогава Биргер се ядоса и каза, че вече се беше наслушал на шушукания кой от сина и майката всъщност беше господар в Биелбо и нямаше никакво намерение да свиква всички мъже, само за да облекчи бъчвите с бира на стопанството. Тогава Ингрид Улва обясни спокойно, сякаш това не бе нищо особено, че крал Юхан ще умре тъкмо навреме за деня, който бе предложила. Ето защо тингът трябваше да определи позицията си по въпроса кой да наследи короната в страната и колкото по-рано Фолкунгите вземеха решение, толкова по-добре.

При тези думи Биргер дълго гледа изпитателно тъмните очи на майка си, без да открие друго, освен убеждението й, че казаното от нея е вярно. Не я разпитва повече, а свика тинг, както беше предложила.

Така Биргер разполагаше с предостатъчно време да премисли какво би трябвало да решат, а и как да обясни, че е съумял да свика родов тинг с такава необичайна предвидливост. За да представи достоверно, че това просто е било съвпадение, той намери за най-добре да обясни, че е смятал да обсъдят друго важно дело — относно грабителите от Йосел, които и миналото лято бяха върлували жестоко сред слабите свеи покрай Меларен. Ако майка му имаше право в предсказанието си за смъртта на краля, нямаше да си кажат много за Йосел. Ако не, това все пак щеше да изглежда достатъчно важен проблем, за да го изложи за решение пред целия род.

Що се отнасяше до спора за кралската корона, съществуваха само две възможности. Или Фолкунгите щяха да поемат властта и да удържат предстоящата война с Кнут Холмгейрсон, роднините му, потомци на Ерик, и някои от свеите, заели страната им. Или пък щяха да се споразумеят, че единственият с наследствено право беше синът на крал Ерик Кнутсон, едно детенце в Дания.

Ако Фолкунгите изобщо разполагаха с човек, който би могъл да претендира за короната и да спечели рода на своя страна, то това бе самият Биргер. Разбира се, че беше честолюбив, не му беше трудно да го признае мълчаливо пред себе си. Само че не беше безразсъдно честолюбив и като се замисли, осъзна, че Фолкунгите щяха да се разделят, ако повдигнеше въпроса в крайна сметка да завземат кралската власт. Улф Фаси никога не би го подкрепил, още по-малко рицарят Сигурд и брат му Одвар. А при все че Кнут Холмгейрсон и роднините му не бяха способни да устоят и на половината от фолкунгските воини, войната можеше да продължи дълго и да нанесе големи рани на цялото кралство.

Тези причини бяха достатъчни, за да се застъпи за детето Ерик Ериксон в Дания. Така Фолкунгите щяха да възобновят силните си връзки с рода на Ерик, а хванеха ли се да поделят властта в кралския съвет, спокойно можеха да получат половината от светските столове. Важното бе мечът на ярл да принадлежи на Фолкунг и цялото управление на войските да е в техни ръце. Така щяха да спасят мира за дълго време. А тъй като Фолкунгите бяха повече, по-могъщи и по-богати от Ериковците, скоро бавното завладяване с всичките бракове между двата рода щеше да изкорени Ериковия. Мирно, но сигурно щяха да завладеят цялата власт в кралството. Само че не сега и не с насилие.

Когато към Биелбо затанцуваха шейните с всички говорители на рода от далечните Имсеборг, Форшвик, Лена и Хьонсетер в Западна Готаланд и от стопанствата в Източна Готаланд, чийто път беше по-кратък, смъртната вест от Нес още не беше пристигнала. Затова Биргер се принуди да посвети целия първи ден на обяснения как щяха да отплават на изток с поне сто фолкунгски конника, да се присъединят към Братството на меча в Рига, за което имаше много да им разказва, а след това да изпълнят отмъщението срещу Йосел. Щяха да освободят всички мъже и жени от Свеаланд, държани там в робство, да върнат всички откраднати и плячкосани вещи на собствениците им из Меларен и с това да създадат толкова много връзки чрез зависимостта на благодарността, че властта над Ериковия род да нарасне още повече. Накрая щяха да пренесат останките на брат му и покойния ярл Карл Глухия за християнско погребение в Биелбо и катедралата в Линшьопинг.

Той изложи с такава силна убедителност всичко това, което всъщност не беше планирал като основен проблем, че роднините му скоро изявиха готовността си като един да го подкрепят в тази еднакво добра и изгодна война. Насмалко да привършат тинга още след първия ден, а говорителите да се отправят към къщи, за да започнат приготовленията за войната.

На втория ден обаче откъм бързеите Му в бесен галоп дотърча конник с вестта, че кралят бе починал от треска в Нес.

Целият дневен ред за родовия тинг привидно се обърна наопаки, но Биргер се организира толкова бързо при това смъртно известие, че събуди възхищение у роднините си. При тези обстоятелства, обясни той, трябваше да отложат проблема с Йосел за в бъдеще. Най-напред важно бе едно дребно нещо — достойно много Фолкунги да изпратят крал Юхан до родовия му гроб в манастира Алвастра. Това не беше трудно за уреждане, понеже по случайност най-знатните представители на рода в момента бяха събрани на едно място.

След това обаче дойде ред на големия въпрос. Каква позиция щяха да заемат относно избора на нов крал? Тук, на този тинг, присъстваше реалната власт в кралството. Тук, в тази зала на Биелбо, щеше да се реши бъдещото щастие и благоденствие. Затова никой нямаше да напусне Биелбо, преди Фолкунгите да са взели решението си. С тези думи той седна и остави роднините си да говорят.

Както и бе предполагал, скоро стана така, че родовият тинг се раздели на две групи, едната половина смяташе, че вече е дошло време Фолкунгите да заграбят цялата власт в кралството, за да не може никой да им се опре. Другата половина говорители бяха на мнение, че би трябвало да направят това, което вероятно беше правилно още предишния път — да застанат до роднините си от рода на Ерик.

Разпрата стана голяма, особено когато онези, които предлагаха да доведат Ерик Ериксон от Дания, поискаха отговор от другите, които пък настояваха Фолкунгите да вземат цялата власт веднъж завинаги. Че кой Фолкунг беше техният претендент за престола?

На това място скоро споменаха името на Биргер, но той остана безучастен. Както и очакваше, Улф Фаси се разяри и заговори с грандиозни думи за измяна и чест, и за стари връзки между Фолкунги и Ерикови потомци, като получи подкрепа от рицаря Сигурд, който с просълзени очи разказа как той и брат му Одвар били посветени в рицарството от Ерик Кнутсон в най-черния и труден момент за кралството.

Биргер остави кавгата между двете страни да се уталожи, преди той самият да вземе думата. Първо разказа накратко и благородно колко недостоен беше за кралската корона. С това беше показал и колко трудно бе в този момент за Фолкунгите да изберат кандидат, с когото всички да са съгласни. А за него единството на Фолкунгите беше по-важно от кралската корона.

Те обаче можеха отново да заздравят връзките си с Ериковците, продължи той. Но съвсем не от благородство, или защото някои, както и той самият, бяха получили златните си шпори от потомък на Ерик, а понеже така бе най-добре за цялото кралство. Ако някой от рода на Ерик носи кралската корона, независимо кой точно, той ще е гол и беззащитен без подкрепата на Фолкунгите, все едно дали е едно дете или Кнут Холмгейрсон. Ето защо да изберат детето Ерик Ериксон за нов крал и за още един дълъг период да спасят кралството от най-голямото зло — война между родственици.

И все пак всички, които имат синове или дъщери в зряла възраст трябва да се стараят да ги оженят за Ерикови потомци. Ако постъпят така, скоро властта и кралската корона ще бъдат окупирани единствено от Фолкунги, просто трябва да се обмисли и предвиди всичко.

Така накрая ще имат възможност да завземат цялата власт в кралството, без да пролеят и капка кръв. Това беше последната дума на родовия ярл и цялото му мнение.

Фолкунгите дълго мислиха мълчаливо. Старецът Фолке, който сега отново беше кралски ярл, пръв от всички извади меча си и удари плоската му страна в дебелата дъбова маса. Скоро настана голяма врява — според добрия стар обичай роднините показаха съгласието си по същия начин. Накрая Биргер откачи от стената над стола си меча на Арн Магнусон, извади го бавно, за да могат всички с благоговение да разгледат свещения рунически надпис в злато, и тежко го удари в масата.

Фолкунгите бяха постигнали съгласие. Бяха направили и още една крачка към властта. Без да пролеят и капчица кръв.

* * *

Ерик Ериксон беше хилаво шестгодишно дете, когато пристигна в кралството си. Говореше се, че някоя слугиня в датския кралски двор го бе изтървала на каменния под, понеже беше съвсем крехък и след случилото се бе останал малко крив и куц. Придружаваше го неговият учител и възпитател Еренгисле Виг, защото при цялото нещастие, сполетяло малкия, наскоро той беше загубил и майка си, също както и баща си. Защо и как бе починала кралица Рикиса, и тя на младини, не знаеше никой.

Сега всичко премина както Фолкунгите отдавна бяха определили на собствения си родов тинг. Старият Фолке стана кралски ярл, Бенгт Елинсон — военачалник, а синът на Улвхилде, Емунд Юнсон, запази мястото си в кралския съвет. Не беше учудващо и че Кнут Холмгейрсон, старият другар на Биргер, също получи място в съвета, както и че той избра един свой роднина на име Кнут Кристинсон за същата чест. Единствената неприятност беше, че епископите под ръководството на новия архиепископ Улоф Басатьомер определиха за кралски секретар пухтящата планина от сланина — епископ Бенгт от Скара. С това Фолкунгите загубиха източника си на информация, с когото разполагаха за кратко, докато братът на Биргер, Карл от Линшьопинг, имаше задачата да изготвя всички писания на краля и да отговаря на чуждите.

Биргер благородно отклони предложението той също да получи място в кралския съвет. Имаше си няколко причини. Едната беше, че не му се искаше да рискува приятелството си с Кнут Холмгейрсон. Макар да не се бяха виждали от години, те все още бяха сърдечни приятели. Биргер обаче имаше силното чувство, че беше най-добре, а и най-сигурно да не подлага старата дружба на изпитание. Основателно предполагаше, че той и Кнут трудно биха се спогодили по въпрос за търговия, власт или война. Наистина не беше забравил думите на покойния крал Ерик, че вражда между него и Кнут би могла да срине благоденствието на цялото кралство.

Освен това той беше родов ярл на Фолкунгите. Така разполагаше с повече власт от кралския ярл и военачалника взети заедно, защото и двамата трябваше да се подчиняват на онова, което им заповяда на родов тинг. Биргер беше убеден, че същинската власт, властта на Фолкунгите, изисква повече внимание и работа, отколкото лустросаното влияние в съвета на детето крал. А и си имаше една неоскубана гъска, с която сега смяташе да се заеме с цялото си усърдие. Фолкунгите още не бяха отмъстили за смъртта на брат му и чичо му при Леал.

Работата стана още по-неотложна през това лято на коронацията — 1224 г. — защото разбойническа флота от изток за пореден път вилня жестоко из Меларен и уби не само свеи, но също така и трима Фолкунги в собствените им стопанства. Вече беше време за мъст. А Фолкунгите стояха зад Биргер като един, лесно щеше да събере повече от сто конника, които да го последват. Моментът сега беше още по-подходящ, защото в кралството цареше единство и една голяма войска Фолкунги можеше да отпътува за чужда страна, без да се страхува, че ще се завърне при опожарени стопанства.

* * *

Същото това лято бавно, но сигурно пренесоха десет ескадрона конници на Форшвик от Сьодершопинг до Висбю и оттам с по-голям кораб — до Рига. Сред по-възрастните бяха както Бенгт Елинсон с трийсет и двама мъже от Имсеборг и Емунд Юнсон с ескадрон от Улвсхейм, така и Матеус Маркусян от Форшвик. На Биргер му беше мъчно, че рицарят Сигурд и брат му Одвар бяха отказали да се присъединят с думите, че далеч не изгарят от желание да се поставят под командването на Биргер. Все пак бяха допринесли с четири ескадрона от Лена и Форшвик.

Парите за война Фолкунгите взеха от Арнес и Форшвик, а сред най-младите конници беше Кнут Торгилсон от Арнес, внукът на господаря Ескил, който не смяташе да става търговец. Биргер го направи свой собствен confanonier, което не само бе чест, но и най-защитената позиция в конната войска. Твърдеше се, че знаменосецът умира последен.

Господарят в крепостта на Братството на меча в Рига, брат Арминус, отначало показа известна неохота, когато започнаха да разтоварват на пристанището първите групи конници от варварските земи на запад. Скоро обаче се оказа, че тези мъже пристигаха със същите доспехи, каквито рицарите на меча бяха получили с цената на значително количество злато, а и младият му приятел Биргерус Готски дойде още в началото.

Първия път, когато се събраха на вечеря Биргер, брат Арминус и Бенгт Елинсон, който владееше църковния език що-годе добре, разговорът потръгна някак мудно. Братството на меча имаше доста премеждия на юг с дивите литовци и не беше успяло да посвети много време на онова, което в сравнение с тях бе просто едно малко, дразнещо камъче в обувката на войната — разбойническата банда на Йосел.

Биргер обясни, че той също е имал много дела за уреждане през последните години, но разбойниците от Йосел отново бяха върлували из Меларен на няколко пъти и вече не можеше да става дума за друго, освен да ги накажат — със или без Братството на меча. Ако ледът през зимата не станеше достатъчно здрав, за да издържи войска конници чак до Йосел, той щеше да изчака до пролетта, да въоръжи голямо количество по-малки кораби и да откара с тях Фолкунгите си при първа възможност. Стъпеха ли на сушата десет ескадрона, останалото не беше кой знае какво. Трудното беше, разбира се, пренасянето.

Брат Арминус отговори, че най-добре беше да прекарат есента в молитви и размисъл, за да видят как ледът се сковава и става достатъчно здрав, за да успеят рицарите на меча да го прекосят направо, заедно с християнските си братя. Това означаваше мигновена победа. Не беше особено сигурно ако слезеха на сушата с по-малки кораби.

Тази есен в крепостта на Братството в Рига стана тясно. Затова пък воините от Форшвик имаха възможност да участват в ежедневната тежка работа на братята си рицари на полето за упражнения, при това с огромно желание, тъй като повечето от тях бяха тренирали много по-дълго от домакините си и се представяха добре. Рицарят Бенгт се оказа непобедим на турнир, макар побелял и дори в тази свята компания.

Молитвите им бяха чути. Тази зима започна меко, с малко сняг, но след Коледа задуха вледеняващ вятър от север, който изглежда никога нямаше да отслабне и скоро морето замръзна като гладък щит. На рицарската армия не се наложи дори да заобикаля целия залив на Рига, за да прекоси леда от изток, където протокът до Йосел бе най-тесен, и където със сигурност щяха да ги очакват. Успяха да преминат по безкрайния гладък лед право от юг, като копитата на петстотин коня пристигнаха с чудовищен тътен.

На брега се натъкнаха на слаба и объркана съпротива и избиха всички. После побързаха на север и нападнаха изотзад защитните валове на островните обитатели по източния бряг. Не пощадиха никой мъж, който носеше оръжие или броня. Скоро черните пушеци на погребалните клади се наиздигаха из целия остров.

В близост до южния бряг имаше старинна крепост, не по-различна от онази, която някога наричаха Леал. Там рицарската армия си устрои лагер, след като старателно я бе разчистила от цялата мръсотия, а облечените в зелено монаси на Братството обиколиха и напръскаха с розова вода всички стени и подове.

Победата бе ясна като утринна светлина. Целият остров им принадлежеше безусловно, затова беше важно да подходят към победата прецизно, с необходимото внимание.

За никъде не бързаха, ледовете нямаше да се разтопят скоро. През това време товарни коли спокойно вървяха напред-назад между Рига и Йосел, а конни патрули имаха възможност да държат бреговете на острова под постоянно наблюдение, за да заловят всеки, намислил да избяга със злато и стоки. А когато ледовете все пак се разтопиха, пак не им беше тясно, тъй като петстотин конника лесно властваха на един остров, въпреки че там имаше около десет хиляди човека. Така или иначе гръбнакът на островната защита вече бе пречупен.

И как щяха да започнат работата сега? Брат Арминус разговаря трезво с Биргер още след благодарствената служба и вечернята на първия ден, в която участваха той и всичките му висши братя. Без съмнение рицарите на меча и Фолкунгите имаха различни цели. Лесно можеше да се обясни какво искаше да постигне Братството. Щяха да изградят укрепление на това място, но щяха да построят и църкви и да покръстят езичниците, които се явяха доброволно. Опитът им говореше, че след подобна голяма и цялостна победа, охотата да бъдат покръстени нарастваше значително сред претърпелите поражение. Освен това впоследствие се радваха на защита за живота и имуществото си.

Но какво искаше Биргер?

Първото беше отмъщение, обясни той спокойно. Второто бе да освободи всички мъже и жени от земите си, които държаха в робство. Третото бе да открие плячкосаните вещи, които принадлежаха на роднините или съседите му и да ги върне на пълноправните им собственици. Следваха по-незначителни неща като пренасянето на хората и вещите обратно през морето, но тъй като войнството му бе добро, би трябвало да успеят с лекота.

Брат Арминус кимна замислено при тези, както той се изрази, евтини и разбираеми изисквания. Сега обаче бе важно да не си пречат. Духовниците му нямаха търпение да започнат със спасителната работа. Още сега можеше да се види как първите езичници се тълпяха около крепостта, за да получат белия кръст върху дрехите си, който даваха на всеки след кръщенето, за да не го убият по погрешка.

Биргер помисли малко и предложи да извършат всичко по-бавно и старателно, понеже имаха предостатъчно време. Само да можеше всеки да бъде покръстен в собственото си стопанство, всичко щеше да мине по-лесно.

Тъй като брат Арминус не разбра предимството на този начин, който изискваше повече време, наложи се Биргер да обясни по-добре. Отне му половината нощ да го придума за това, което желаеше. И все пак наложи волята си — много неща показваха, че ако постъпеха според предложението на Биргер, нямаше да се налага да покръстват много от онези, които не търсеха искрено Бог, а просто искаха да се измъкнат от справедливо наказание.

Още от следващия ден рицарите на меча и Фолкунгите тръгнаха от двор на двор. Със себе си теглеха шейни, за да товарят освободени и вещи, както и облечени в зелено монаси, на които все пак не бе разрешено да започват покръстването си, преди да изпълнят другите задачи.

Никоя войска, тръгнала на подобна мисия, не бе по-малка от четири ескадрона, а това означаваше, че всякаква съпротива се оказваше безсмислена.

Първо обграждаха стопанството, в което пристигнеха, а конници търсеха в снега следи от бегълци, за да могат да ги върнат заедно с вещите, с които бяха опитали да се измъкнат. После рицарите на меча стояха настрана и оставяха Фолкунгите първи да свършат задълженията си.

Тогава Фолкунгите събираха всички на двора — и роби, и стопани. След това питаха на висок глас дали сред робите имаше свеи, готи или норвежци, или пък други мъже и жени от Скандинавия. Почти винаги се намираха такива.

Освободените пристъпваха напред, като разплакани редяха хвалебствия както към Бог, така и към Фолкунгите, но първо си взимаха от по-топлите дрехи на предишните си собственици. Тогава ги питаха кой се е отнасял жестоко с тях. Посочените биваха обезглавявани — и мъже, и жени, но първо изтръгваха от тях каква плячка от чужди страни са скрили. Освободените много помагаха за това и често успяваха да изнесат какви ли не вещи, които след това трупаха в шейните на Фолкунгите.

Само че и те, и рицарите на меча бяха внимателни с тази задача. Щяха да върнат онези вещи, които имаха собственици в родните земи, но единствено тях, защото не идваха като грабители, а целта на мъжете бе спасението на души и освобождаването на роби. След като сортираха и опаковаха вещите, положеха обезглавените на погребална клада, а спасените натовареха на шейните, Фолкунгите бяха готови със своята част от работата. Тогава духовниците пристъпваха напред и започваха да кръщават в повечето случаи доста покорните оцелели, които твърдяха, че горещо копнеят за Белия Христос. Някои отделни индивиди, нежелаещи да се покръстят, скоро се озоваваха на погребалната клада.

Този начин да яздят от двор на двор със спасителната задача отне времето чак до пролетта. Когато ледовете се стопиха и бягството по море отново стана възможно, всички живи на Йосел вече бяха покръстени. Освободиха повече от хиляда свеаландски роби, а също и много хора от Източна Готаланд, които живееха по брега. Вещите, които успяха да върнат в родината, изпълниха десет ханзейски кораба. От всичко намерено отново Биргер най-много се радваше на ярловия меч на Карл Глухия. Не беше показал особена милост към хората в стопанството, където го откриха.

Стараеше се да се срещне с всеки мъж и всяка жена от Свеаланд, които освобождаваха. Записваше имената им и названията на стопанствата, от които идваха, като изрично подчертаваше, че възвръщането на свободата им е заслуга на него и на Фолкунгите. Както и че може би щеше да настъпи ден, когато той ще ги потърси, вероятно тогава самият той ще бъде в беда и ще има нужда да ги помоли за една малка услуга в отплата. Само това искаше.

Тогава всеки освободен мъж и всяка жена се кълняха, че настъпеше ли този ден, те нямаше да са забравили дълга си към онзи, който ги бе измъкнал от черната бездна на безнадеждността, където бяха живели, докато бяха чули тътена на фолкунгските конници подобно на божествена музика.

* * *

Никога повече разбойници от Йосел няма да угнетяват хората от долината на Меларен, съобщи Биргер, когато се върна у дома на очаквания родов тинг в Биелбо. Все пак смяташе, че трябваше да се погрижат през идните години да заключат входа към Меларен понеже на изток живееха непознати народи, които може би искаха да се отправят по същия път, както тези веднъж завинаги сломени грабители от Йосел.

Както и бе обещал, отнесе вкъщи пречистените от огъня кости на брат си и Карл Глухия в две златни сандъчета. Много смятаха, че Улф Карлсон Фаси трябваше да покаже по-голяма благодарност, когато най-сетне успя да види баща си погребан по християнски в благословената земя на Биелбо и получи меча му на ярл от ръката на Биргер. Изглежда обаче той още не бе преодолял това, че Биргер бе станал господар в Биелбо и родов водач вместо самия него.

Архиепископ Улоф Басатьомер, който се стори на Биргер замислен и скромен човек, сам отслужи заупокойната литургия за епископ Карл Магнусон в катедралата на Линшьопинг.

Над страната се спусна време на дълъг мир. Никой не плетеше интриги в кралския Нес, а детето крал бе възпитавано от датските си учители в пълно спокойствие. Новият архиепископ Улоф беше повече от сплашен и никак не мислеше за нови кръстоносни походи на изток. Биргер пък бе спечелил колкото чест, толкова и злато, тъй като за отмъщението срещу Йосел сега говореха много, особено на север в Свеаланд, откъдето бяха повечето освободени.

Никой разбойник, а от тях имаше малко в мирни времена, не смееше и да си помисли да открадне булка на път за сватба на Фолкунги. Всяко сватбено шествие бе обграждано от фолкунгски конници с всяващи страх лица и бляскави брони. Биргер беше дал строгата заповед всяка младоженка от рода им да бъде съпътствана от поне два ескадрона. Заредиха се много сватби между родовете на Фолкунгите и на Ерик през тези мирни години — точно както беше определил родовият водач.

В тези светли времена Биргер най-сетне намери повече време да посещава Сигни. Тя беше получила красиво новопостроено стопанство на брега на езерото Унден, където течеше широк поток. Около двора бяха разчистили парцели ниви, а крайбрежните ливади даваха изобилна паша. Не можеше да се оплаче от богатството в стопанството, но то беше отдалечено, от всички страни го заобикаляха големи гори. Прокараха път от Елярос нататък към западния бряг на Ветерн, така че покрай стопанството минаваха пътници почти всеки ден. Сигни не разполагаше с много мъже за защита, но знамето на Фолкунгите се вееше високо и ясно над стопанството, за да предупреждава всички. Биргер беше казал, че гербът му вероятно ще й носи повече сигурност, отколкото жадни за бира стражи, които само създаваха проблеми.

Той не обичаше да пътува с охрана към Сигни, най-добре беше да бъде сам, понеже животът му с нея не засягаше другиго. При нея беше скромен като всеки друг мъж със съпруга и дете у дома, защото там, навътре в гората, не му се налагаше във всеки един момент да помни, че е ярл на Фолкунгите. Ето защо го обземаше чудно спокойствие всеки път, когато я посещаваше и спеше при нея.

Трудно му беше да се раздели със Сигни и винаги потегляше по-късно от предвиденото, та му се налагаше да язди дълго на лунна светлина или да пренощува в гората. Не се боеше от хора в мрака, понеже никой не беше толкова глупав да доближи мъж с фолкунгския герб — Биргер се бе погрижил да научат надлъж и нашир какво се случваше с всеки, извадил меч срещу Фолкунг. А силите на мрака, които може би съществуваха в дълбоката гора, не бе срещал никога освен с жалка маскировка, всички горски звуци пък му бяха добре познати. Писък на сова бе просто сова, както и любовният рев на елена в септемврийската нощ си беше елен и нищо повече.

Онзи единствен път, когато не всичко щеше да бъде както обикновено на връщане от Сигни, той по навик беше тръгнал твърде късно и по обичай му се наложи да спи една нощ в гората, Биргер лежеше доволен в самотата си до гаснещия огън и в полусън се опитваше възможно най-дълго да задържи спомена за нейните ръце, лице и пъргаво тяло. Беше й обещал да нарисува едно или няколко червени сърца до фолкунгския лъв като свой собствен знак и това щеше да бъде тяхната тайна, техният герб. Невъзможно бе да му стане съпруга, не само заради неодобрението на Ингрид Улва, а защото самият той заповядваше всеки младеж от рода им да сключва брак в името на властта, а не на любовта, тъй като властта и любовта рядко следваха един и същи път. Може би милата Сигни бе разбрала това, а може би не спираше да се надява на чудо.

Преди да заспи, мислите му пърхаха още известно време около сина му Грегерс — вече бе прекарал три години във Форшвик и се беше научил на всичко, което можеше да се очаква за това време. Виждаха се само на големите коледни угощения в Биелбо, където водеха и Сигни, и около светлия Великден, когато всякаква работа спираше във Форшвик. Той самият никога не стъпваше там. Да, беше срещал рицарите Сигурд и Одвар на всяко събрание на Фолкунгите, тъй като се изказваха от името на Лена и Форшвик, но те никога не проявяваха към него друго освен студенина и той се отнасяше с тях по същия начин. Алде не бе виждал от много години, знаеше само, че е родила две дъщери, чиито имена бе забравил.

Зави се по-хубаво с мечата си кожа и дебелото наметало и в топлината скоро засънува неща, които нямаха нищо общо с конници и власт.

Шестима мъже го нападнаха в ранните часове на зората, когато спеше най-дълбоко. Както си лежеше плътно загърнат в първата нощ на мраз тази есен, нямаше много възможност да се отбранява, преди да го завържат за един боров ствол, да разпалят огъня и да започнат да разучават плячката си. Тъй като не го бяха убили веднага, Биргер предположи, че някой враг им бе възложил да го заловят жив и не намери за нужно да си прави труда да спори с тях. Още повече се учуди, когато отвориха багажа му и отначало останаха много доволни от намерените скъпоценности, но скоро се усъмниха, когато обърнаха щита му към огъня и видяха герба на Фолкунгите. От последвалата разпалена свада сред разбойниците, понеже си бяха такива, Биргер разбра, че далеч не преследваха него, а просто плячка. Златният лъв обаче ги бе поставил пред труден избор: бързо да се предадат и да помолят за милост, или да убият Фолкунга и старателно да го заровят или пък да го потопят в най-близкото езеро. Изглежда двама от шестимата мъже имаха повече власт над останалите, които се свиваха като роби щом им заговореха.

На Биргер му беше трудно да се бои за живота си, понеже случката му се струваше твърде неестествена и достойна по-скоро за смях, отколкото за страх. От всички мъже в кралството, които разбойници можеха да открият в гората, тези нещастници се бяха натъкнали на най-неподходящия. Въпреки че Биргер беше завързан и понабит, той изведнъж намери положението си толкова нелепо, че избухна в смях. Кавгата между шестимата разбойници секна на мига и всички се втренчиха в него онемели, а бялото на очите им лъщеше от уплаха в сивата зора.

— Какво може да намира за смешно един вързан мъж на меч разстояние от смъртта? — попита един от мъжете и пристъпи към Биргер, наведе се и го погледна строго в очите, сякаш за да провери дали там не откриваше лудост.

— В такъв случай сме седмина на крачка от смъртта — отговори Биргер бавно. — Затова трябва да подбираме внимателно думите в нашите преговори и да не прибързваме.

— Може би смятаме да те пощадим срещу откуп от роднините ти, затова не те убихме веднага — отвърна гневно другият, а хората му се скупчиха около него и се наведоха, за да чуват по-добре.

— Ние, Фолкунгите, никога не плащаме откуп за своите близки. Затова пък убиваме всеки, вдигнал ръка срещу нас. Ето защо си се поставил в безизходица, разбойнико. Както разбираш, май си единственият, заловил и завързал Фолкунг — отговори Биргер с повече дружелюбен, отколкото заплашителен тон, като че ли обясняваше нещо на дете.

— Какво тогава ще ни предложиш срещу живота си? Какво ще ни дадеш в замяна, ако те пуснем на свобода? — попита разбойникът.

— Единственото, което мога да ви обещая точно в този момент, е бърза и безболезнена смърт — отговори Биргер с широка усмивка, но веднага продължи мисълта си, понеже забеляза физиономиите на останалите, примесили страх и гняв. — Но тъй като разбирам, че не бихте сметнали подобно предложение за щедро, може би се налага да измислим нещо по-добро. Кажи ми името си и ми обясни защо си оставил стопанството и земите си, за да хукнеш по горите, говориш като мъж, роден свободен, не като роб.

— Първо ти ми кажи името си, Фолкунг! — заповяда сприхаво водачът на разбойниците.

— Аз съм Биргер Магнусон от Биелбо, родовият ярл на Фолкунгите. Сега незабавно ме освободете от тези въжета, за да продължим преговорите си по-спокойно — отговори Биргер с усмивка и с ясното съзнание как споменаването на името му щеше да се отрази на злочестите разбойници.

Те се прекръстиха, погледнаха към сивото небе и не мислиха дълго, преди да отрежат ремъците, които пристягаха Биргер. Той се изправи бавно и разтърка китките си, взе безусловно меча си от единия от идиотски зяпащите го мъже и го затъкна на колана си, преди да им направи знак да седнат около огъня. Не каза нищо, а ги изчака да донесат още дърва и да пораздухат въглените.

— Както казах, сега трябва да подбираме внимателно и думите, и мислите си — започна Биргер предпазливо, след като вече бяха седнали в кръг около огъня, който се бе разгорял и пращеше. — Много добре разбирам, че не сте имали намерение да заловите Фолкунг, още по-малко водача на рода. Мога да ви простя тази грешка и да ви обещая снизходителна смърт. Нека обаче видим дали има друг начин да изкупите дълга си към мен. Като начало искам да знам как се казвате, откъде идвате и защо сте избягали в гората.

Двамата водачи бяха братя и се казваха Торгейр и Аунунд. Бяха живели в мир и благоденствие на собствена земя като свободни чифликчии, стопанството им се наричаше Бекафален и се намираше в съседство с чифлика Йевста. Злодей на име Сванте първо бе отвлякъл най-малката дъщеря от Йевста, насилил я да му стане жена, а после се върнал с въоръжени мъже и завзел цялото стопанство. По изключение затворил майката и бащата на булката в една горска колиба. След това апетитът му пораснал и завладял с насилие и заплахи всички чифлици около неговия — накрая дошъл ред и на двамата братя и баща им. Юнкер Сванте бе мъж с родов герб и дълъг саксонски меч, трудно беше за селяните да му се противопоставят. Убил баща им, като го обидил пред свидетели в собствения му двор, и то на такъв висок глас, че бащата се принудил да извади меч заради честта си. След това Сванте взел цялото стопанство като цена за помиряването, понеже твърдял, че е получил драскотина на едната ръка, когато е убил баща им. Веднага прогонил братята от собствената им наследствена земя с бой и срамни обиди, със себе си взели и четирима от робите си, които вече били свободни. На каква стойност можеха сега да оценят свободата на онзи, който е извън закона? В гората се бяха посветили на залавянето на пътници, които принуждаваха да откупват свободата си и така си живееха, макар това да бе жалко съществувание.

Биргер слушаше с нарастващ интерес, понеже му се стори, че разпознава името Йевста. Името Сванте също го накара да разтършува из паметта си. Известно време мълча и мисли, докато му се стори, че си спомня правилно.

— Разкажете ми нещо повече за този Сванте — каза той замислено. — Как изглежда родовият му герб? Някога бил ли е на тинг заради една Божия присъда, която да реши дали той или един подарен роб е откраднал три златни монети?

— Точно така! — потвърди Торгейр удивен. — Това стана преди да завземе цялото стопанство, беше гостувал там, откраднал и обвинил една подарена робиня на име Иша, която принудил да носи желязо, преди да я обесят. Бог да се смили над душата й!

— Да, Бог да се смили над душата й — съгласи се Биргер. — Аз знам, защото присъствах на тинга в Аскеберя преди много години, когато това се случи. От онзи ден не съм забравил крадеца Сванте. Ето защо сега можем да уредим работата така, че всички да запазим честта си. След три дни ще се срещнем на кея при Ветерн, който се намира в края на тази пътека. Оттам ще яздим до Йевста и ще възстановим справедливостта.

Като каза това, Биргер се изправи, взе седлото и отиде при жребеца си. Когато се върна при лагерния огън, за да прибере кожите за спане и щита си, шестимата мъже седяха оплетени в разпра, която Биргер трудно можеше да проумее, тъй като току-що бяха получили предложение, каквото едва ли биха могли да отхвърлят.

— Откъде да знаем, че няма да ни измамиш? — избухна онзи от братята, който се наричаше Аунунд. — Откъде да сме сигурни, че не казваш това, само за да откупиш живота си, а после да се върнеш с много мъже и да ни убиеш?

— Защото още си жив, и защото разполагаш с език, който се движи опасно пъргаво — отговори Биргер. — Бяхте мъртви в момента, в който ми върнахте меча, стига да пожелаех. Но нали намерихме по-добър път.

— Та ние сме шестима! — възрази Аунунд разпалено.

— Вярно е — отвърна Биргер, бавно извади меча си и го насочи към него. — Вие сте шестима разбойници, а аз съм Фолкунг. Ако наистина искаш да провериш думите ми, направи го сега. Но си спомни, че отначало можех да ви предложа само милостива смърт, а стигнахме до нещо, което е по-изгодно и за мен.

Тогава брат му Торгейр се изправи и застана с разперени ръце пред сприхавия Аунунд, казвайки, че що се отнася до него, смяташе думата на един фолкунгски ярл за сигурна, както бе сигурно и че слънцето ще изгрее, всички те щяха да дойдат на срещата след три дни според уговорката.

Така и стана. Биргер пристигна с два ескадрона от Биелбо и няколко допълнителни коня, за да могат Торгейр, Аунунд и четиримата им освободени роби да попълнят крайните редици на мощната войска конници в синьо и сребристо, която скоро пристигна с гръм и трясък в стопанството Йевста.

Господарят Сванте не очакваше подобно посещение, и когато изтича на двора във владението си, първо реши, че са настъпили злощастни времена и идваха да вземат всеки мъж от стопанствата на Йевста, който бе способен да носи копие или лък.

Вместо това след малко се намери срещу самия ярл на Фолкунгите, за да изяснят едно дело, което в никакъв случай не бе в негова полза. Най-напред го принудиха да припише чифлика Бекафален на бедните братя Торгейр и Аунунд, след това получи предложение за Йевста и принадлежащите му стопанства, което бе смехотворно ниско, но се оказа трудно за отхвърляне, понеже дворът гъмжеше от конници в железни доспехи. Ярлът на Фолкунгите носеше пособия за писане и печат, самият той умееше да пише и всичко бе извършено справедливо и законно чак до мизерното заплащане.

Когато мастилото и печатът изсъхнаха, фолкунгският ярл изведе господаря Сванте на двора, който до преди малко му принадлежеше, подаде му меча му и заразказва на висок глас пред всички домашни как този мерзавец на име Сванте, когото имаха за стопанин, беше долен крадец, присвоил си някога три златни монети тук, в стопанството Йевста. Беше се измъкнал от това престъпление подобно на виеща се змия, като обвинил в кражбата една беззащитна подарена робиня на име Иша, поради което я убили. Никой не би могъл да намери по-голям страхливец от този Сванте и сега той щеше да си тръгне от имотите и стопанството си обезчестен.

Колкото повече говореше ярлът, откъм домашните и робите се разнасяше все по-силен кикот, после смях, а най-голямо бе щастието на братята Торгейр и Аунунд. Накрая Сванте се пречупи, сякаш му причерня пред очите. Извади меча си и се втурна разярен към мъжа, който за няколко мига го бе опозорил повече, отколкото беше изтърпял през целия си живот.

Щом отнесоха трупа на Сванте, Биргер отиде при Торгейр и Аунунд, докато избърсваше меча си от кръвта, и заяви, че сега между тях цари мир и всичко е простено. И все пак те трябваше да се погрижат да върнат каквото дължаха и да се помирят с всички, които бяха ограбили. Ако някой заговореше за разследване и тинг щяха да казват, че са под защитата на Фолкунгите, а нуждаеха ли се да вземат на заем сребро, за да изплатят дълговете си, можеха да дойдат в Биелбо.

Едно нещо обаче щяха да помнят от днес нататък. Благосклонността си имаше цена. В момента бяха длъжници и вероятно един ден щеше да се случи така, че Биргер да ги помоли за услуга в отплата, може би малка, може би голяма. Братята се заклеха във всичко свято, че ще да изпълнят каквото и да ги помоли господарят Биргер.

Тъй като Торгейр беше по-възрастният от двамата, той стана стопанин на Бекафален, макар да бяха равноправни собственици. Биргер назначи Аунунд за управител на собствения си нов чифлик Йевста.

Така сприхавият Аунунд се оказа онзи от двамата братя, който получи по-силната защита от гневни техни жертви, защото над стопанството Йевста скоро се развя знамето на Фолкунгите.