През лето господне 1216-о в горещините на лятото крал Ерик Кнутсон внезапно почина от силна треска, след като пика кръв през последните дни. По това време неговата кралица Рикиса му беше родила три дъщери и носеше четвърто дете. На смъртния си одър той бълнуваше, отслабен от треската, че трябва да се погрижат кралицата да бъде отведена на сигурно място при крал Валдемар в Дания, тъй като животът й и този на нероденото дете са в голяма опасност. С усилването на треската той каза с още по-неясни и несвързани думи, че подозренията му са толкова ужасни, та би могъл да ги изкаже само под печата на изповедта. Когато секретарят му, който беше и епископ, му даде последното причастие и изслуша кралската изповед, излезе от спалнята му в западната кула с пребледняло лице. Само че нямаше право да издаде ужасяващите неща, които може би бе научил.

Ярл Фолке и вдовстващата кралица Сесилия Бланка се погрижиха бързо да подготвят всичко за последното пътуване на краля до манастира Варнхем и за погребението. Летните горещини налагаха дори кралските останки да бъдат заровени по-скоро.

Във Варнхем Сесилия Роса посрещна кралското погребално шествие с четири ескадрона фолкунгски конници, което беше много повече, отколкото дори епископ би могъл да поведе със себе си в мирно време. Тази сила обаче не бе и предназначена за защита на Сесилия Роса, а на кралица Рикиса, която след погребението хвана най-прекия път към Льодьосе с трите си дъщери. Първият срещнат кораб получи златни монети от двете Сесилии, за да отплава веднага към Дания с въоръжени Фолкунги за охрана на кралицата и дъщерите й.

Малко след това четирите вдовици се срещнаха в кралския замък Нес, където засега се разпореждаше вдовстващата кралица Сесилия Бланка поради липсата на крал, както сама горчиво се изрази. Улвхилде Емундсдотер бе единствената от четирите, която не бе присъствала на погребението във Варнхем, понеже бе пътувала в Упланд, когато кралят бе починал. Макар на никоя от тези жени да не й бе присъщо вайкането по време на смърт и печал, защото всички те познаваха много добре тези нещастия, сега им беше непосилно да намерят утешителни думи за Сесилия Бланка. Нейният покоен съпруг, крал Кнут, беше единственият от близките й, когото Бог бе повикал мирно при себе си. Тримата й най-малки синове бяха убити в Елярос от сподвижниците на крал Сверкер, а сега и най-големият й син бе убит. В това беше твърдо убедена, въпреки че не можеше да каже как и от кого.

Не й оставаше нищо друго освен едно последно пътуване до манастира Рисеберя. Там щеше да даде обетите и да потърси изкупление в молитви и спокоен живот в очакване на смъртта, която сега искаше да посрещне като спасителка. Беше написала последната страница в приказката на живота си и нямаше какво повече да добави.

Сесилия Роса, Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва опитаха да я призоват да остане и да се бори — ако кралят бе убит, кралството стоеше на ръба на пропастта и можеше всеки момент да пропадне в черната бездна на войната.

Принудиха се обаче рано да се откажат от опитите си да я убедят, тъй като Сесилия Бланка смяташе, че е посветила достатъчно дълго време от живота си на своя дял от борбата за власт и е платила твърде висока цена. Освен това твърдеше, че земята все пак в по-голямата си част бе в ръцете на Фолкунгите, не на Сверкерите, макар сега да бе лесно да се предвиди как коварният архиепископ Валерий щеше да изнамери Юхан, сина на предишния крал, Сверкер, на някое забутано място в Дания и да се опита да го короняса.

Ако обаче се докажеше, че архиепископ Валерий предателски е отровил краля си, цялата картина се променяше, възрази Улвхилде Емундсдотер тихо и накара всички останали мигновено да се изправят на дюшеците и възглавниците, където си лежаха по обичай с чаши бяло вино под ръка. Заразпитваха я една през друга какво има предвид.

Отначало Улвхилде се смути от принудата да защитава думите си, понеже тя беше онази от четирите вдовици, която обикновено се изказваше най-лаконично, докато Сесилия Бланка винаги имаше най-много за споделяне. Тя обясни, че когато пътувала на север, първия ден останала в Линшьопинг по разни дела, а тогава и кралят бил там. Разпитвал на тинга, променял присъди, заповядал да обезглавят няколко разбойници и прибирал кралски глоби. Улвхилде го срещнала в града и поговорила с него съвсем накратко, когато той бил на път за вечеря в замъка на епископа. Нямали време да си кажат много, но тя се пошегувала, че негово величество може би трябва да внимава на трапезата, тъй като архиепископ Валерий също бил в града и със сигурност щял да седи на същата маса вечерта. На това той просто отвърнал весело, че нямал намерение да яде от нещо, което Валерий не е пожелал на трапезата, но се бил презастраховал — един от пажовете му щял пръв да опитва от всичко, което поднесат на краля.

Сесилия Роса тихо възрази, че това така или иначе трябва да се е случило една седмица преди смъртта му. Когато бил прикован на смъртния одър тук в Нес, не бил посещаван от никого в продължение на дни. А каквото и да си мисли човек за Валерий, едва ли е способен да убива от далечно разстояние, нито пък да отрови краля седмица преди да умре?

Все пак не беше изключено дори мъже, заемащи най-високите постове в църквата, да бъдат отровители, добави Сесилия Роса внезапно, но замислено. Скъпият й Арн й бе разказал за някакъв мъж, който бил сто пъти по-зъл, отколкото Валерий някога е бил, и все пак по-високопоставен от епископ, титулували го патриарх на Йерусалим — вторият най-височайш пост за християните след този на светия отец в Рим. Наложи й се малко да си поблъска главата, докато си припомни, че този потомък на пепелянки се наричал Хераклий. Покойният й съпруг бе разказал, че патриарх Хераклий отровил двама други епископи по пътя към високия си пост, а след това и неговите грехове, и тези на съзаклятниците му били наказани от самия Господ Бог, когато християните загубили светия град Йерусалим.

Въпреки това тези лоши предчувствия щяха да бъдат по-правдоподобни, ако кралят беше починал същата нощ, когато бе седял на една маса с Валерий, а не повече от седмица по-късно.

И така, сега им оставаше само да седят със скръстени ръце и спокойно да чакат Божието наказание, изсумтя Сесилия Бланка, но веднага се спря и потъна в мисли. Изведнъж си спомни, че един от пажовете бе умрял по същия начин като краля. Дори известно време се носеха слухове за някаква нова епидемия. Смъртта на пажа обаче така бе засенчена от тази на краля, че не знаеше подробности за случая. Ето защо веднага извика при себе си няколко слуги и им заповяда да изтичат и да се осведомят, така че не отне много време да получи отговори на най-важните въпроси.

Покойният паж бил заедно с краля на тинга в Линшьопинг, а също и на епископската трапеза по-късно вечерта. Починал по същия мъчителен начин като краля — пикаейки кръв.

Чепкаха проблема известно време, но вдовстващата кралица отново стигна до извода, че тези лоши предчувствия пак не променяха самата действителност. Синът й, крал Ерик, бе невъзвратимо мъртъв. Невъзможно беше да обвиняват един архиепископ, че е убил с магия. Всички знаеха, че бе изминала повече от седмица между гощавката у епископа в Линшьопинг и смъртта в Нес. А онзи, който погълнеше отрова, обикновено се сгърчваше на земята с писъци на ужас и посиняло лице веднага след храненето. Нямаха друг избор освен да оставят последствията на Бог. И без това нямаше начин този Валерий да разпали война в кралството, което би било най-лошото — за това Фолкунгите бяха твърде силни.

Така и стана. Сякаш нищо не можеше да накара Сесилия Бланка да промени решението си за оставащото време от живота й. Заминаваше за Рисеберя.

Тогава Сесилия Роса я придума да обещае, че ще остане известно време поне във Форшвик, така или иначе й бе по път и щяха да се сбогуват хубаво.

Този път Ингрид Улва беше мълчаливата от четирите. Противоположни чувства бушуваха в нея. Ако собственият й род, Сверкеровият, противно на разума отново се докопаше до кралската власт, това нямаше да навреди на нея и синовете й. Дори Сверкерите не бяха способни да задържат короната без подкрепата на Фолкунгите. Това тежеше в едното блюдо на везната.

В другото бе твърдата й воля да узнае със сигурност дали архиепископът на кралството бе отровител. Ако беше така, щеше да й бъде трудно да го спечели и като начало той да даде на сина й Карл първия му епископски сан.

Последната вечер на вдовиците заедно бе по-кратка от когато и да било преди.

* * *

У дома в Улвоса Ингрид Улва бе обсебена от размишленията за архиепископа като възможен, едва ли не сигурен отровител. Отне й два дни, докато осъзнае, че не можеше просто да седи сама и да стигне до истината с разсъждения. Знанието, с което човек не разполага, нямаше как нито да измисли, нито пък да постигне със запои и хвалби до късно през нощта, както някои мъже изглежда смятаха. Налагаше се да посети единствените в Улвоса, които биха могли наистина да познават и злото, и доброто в Божията природа. Това бяха Юрда и Ватна долу в колибата на брега.

Работата обаче не беше лесна за обяснение. Ингрид Улва бе господарка на всички и тя се разпореждаше в Улвоса. Отидеше ли да пита как би могло да се извърши коварно отравяне, слуховете можеха да се разпространят и скоро да станат причина за много беди. Нямаше да поправи нещата и ако първо разкажеше защо иска да знае — кралят бе умрял по такъв начин, че Ингрид Улва наистина не беше единствена в подозренията си за зли интриги.

Все пак трябваше да избере една от двете неприятни алтернативи и имаше много за премисляне, преди най-накрая да слезе при Юрда и Ватна. Свари ги улисани в чистенето на голяма купчина гъби на средата на глинения под.

На Ингрид Улва малко й се догади, като видя хора с добър нрав да се занимават с тази отвратителна храна за животни. Никое човешко същество сега не ядеше гъби освен в далечното минало, когато след няколко години оскъдна жътва гладът бе върлувал в страната. При все това повечето знаеха най-малкото, че гъбите не бяха надежден начин да помогнат дори и на най-изгладнелия. В най-лошия случай можеха да доведат до смърт, а в най-добрия, човек се отърваваше с няколко дни треска и диария.

Любопитството обаче накара Ингрид Улва да заразпитва за гъбите веднага щом получи едно столче, за да седне. Юрда и Ватна на драго сърце разказаха как единствено познанието различава вкусната и питателна храна от мизерната и смъртоносна, що се отнася до гъбите. Онази, която се нарича жълта фунийка и изглежда като обърната шапка за дъжд на колар, е една от най-вкусните и лесни за разпознаване, разказа Юрда и вдигна двете си пълни с гъби шепи, за да може Ингрид Улва да усети аромата, въпреки че тя се дръпна ужасена. Жълтата фунийка можеше да се изпържи и да се сложи върху хляб или в супи, а и лесно се сушеше за зимата. Доказателство за думите на Юрда бяха дългите редици от тези гъби, нанизани на ленен конец и окачени под тавана. Човек може да събира хубави запаси за през зимата както катерицата, ако се научи да се ориентира сред цялото Божие богатство, предлагано от гората сега в летните жеги.

В друг случай Ингрид Улва щеше да бъде много по-търпелива в разговора, понеже обичаше да се снабдява с познания от богатия склад на Юрда и Ватна. Сега обаче бе толкова заета с мислите си за един архиепископ отровител, че рязко смени темата и разказа всичко както си беше.

Кралят бе починал и някои от приближените му смятаха, че е бил отровен. Трудно можеше да се намери друга причина за внезапната му смърт. Беше силен и здрав воин само малко над трийсетте и никога не бе боледувал. Намираха се зли мъже, които наистина му желаеха смъртта и що се отнасяше до тях, не бе твърде смело да се предположи, че могат да си набавят отрова и тук, и от чужди страни.

Юрда и Ватна сбърчиха чела, но не толкова ужасени, колкото Ингрид Улва беше очаквала, и заразпитваха как е изглеждал кралят, когато е умрял, дали е имал треска и водниста диария, дали бялото на очите му е пожълтяло към края и дали е повръщал в началото. Доколкото знаеше Ингрид Улва, той повръщал малко през първите дни. Накрая имал треска, а и пикаел кръв. Когато един монах опитал да спре кръвта, тя продължавала, ако това имаше нещо общо. Тези сведения накараха двете сестри добре да се замислят и си зашушукаха нещо помежду си, преди Юрда да заговори.

— Лошото е, Ингрид Улва, че идвате при нас с тези въпроси точно когато чистим гъби и на всичкото отгоре се опитахме да ви разкажем какво благо са. Онзи, който умира в треска, пикаещ кръв в проточена борба, като нищо може да има в себе си отровна гъба — каза тя бавно и сериозно.

— Кои видове убиват и къде могат да се намерят? — попита Ингрид Улва с напрегнато любопитство.

— Лесно се намират — дори сега да излезем заедно, преди падането на мрака ще сме открили поне две смъртоносно отровни гъби, за да ви покажем, Ингрид Улва — отвърна Ватна.

— Тук, в собствената ми гора! Смъртта расте до стряхата ми? — възмути се Ингрид Улва.

— Да, господарке — продължи Юрда. — Тук, в Западна Готаланд, можем да отидем в боровинковите храсти и да открием бялата смърт. През пролетта тя расте на речния бряг, тази гъба се нарича пролетни къдри. Но навътре в горския мъх расте най-коварната от всички — на нея й викаме кафявата смърт. Онзи, който е ял някоя от тези трите, не може да бъде спасен.

— Как умира човек, ако е хапнал от някоя от тях? — попита Ингрид Улва напрегнато.

— И при трите е различно — отвърна Юрда спокойно. — Ако е ял пролетни къдри, започва да повръща след няколко часа, страда от треска и замайване, говори несвързано и се влошава все повече в продължение на два дни, докато дойде смъртта. Онзи, който е хапнал от бялата смърт, се разболява чак на следващия ден, хваща го водниста диария. После оздравява сякаш опасността е преминала и не мисли повече за това. След една седмица започват болки в тялото, пикае кръв и трябва да си легне, след няколко дни умира в треска и бълнуване. Кафявата смърт обаче е най-коварна. Онзи, който е ял от нея, не усеща нищо и се разболява чак след седмица. Тогава е почти както с бялата смърт, разликата е тази, че към края спира да пикае, урината отива в тялото и мирише лошо, когато умре.

— Тази гъба намира ли се тук, в Западна Готаланд? — попита Ингрид Улва с вълнение, което не можеше да прикрие.

— Да, както казахме в началото — започна Юрда със същото непоклатимо спокойствие. — Обичайна е за този район, както и бялата. В Сконе и Дания има една гъба, от която човек умира по същия начин както от бялата смърт — за нея нямаме име. Можем да се разходим малко в гората и да ги открием веднага, толкова са обичайни, кафявата и бялата.

Внезапно Ингрид Улва реши да не продължава този разговор, защото вече ставаше опасен. Обясни, че има върху какво да се замисли, и може би ще се върне с нови въпроси. Всичко казано дотук обаче трябваше да си остане между тях, понеже слуховете за подобен разговор носеха опасност за всички тях. На Юрда и Ватна не им беше трудно да се съгласят. Та те знаеха най-добре какви беди можеше да причини хорският страх от лечителските умения, примесен с твърде разпалено дърдорещите им езици. Краят можеше да се окаже бягство през глава или дори по-лошо — горящата клада.

* * *

Когато Биргер получи известието за смъртта на крал Ерик, той беше във Висбю, където бе прекарал повечето си време през последните две години. Майка му Ингрид Улва беше изпратила красиво изписано съобщение, запечатано със собствения й печат. Новината пристигна с товар сушена риба от Норвегия, минал по пътя през Форшвик и Улвоса. Господарят Ескил прие писмото заедно със сметките, които вървяха с всеки кораб със стоки, и веднага изпрати да повикат Биргер, който беше слязъл по работа до пристанището. Той хукна по гладките, покрити с камъни улици и влезе при Ескил в счетоводната му канцелария. Господарят Ескил бе възрастен мъж, макар да изглеждаше по-млад, отколкото обикновено се описваше жаловито — както на вид, така и по дух. Погледът му беше ясен и ведър и винаги бе готов за шеги.

Въпреки това обичайната му бодрост го бе напуснала, когато Биргер влезе при него в търговската къща, и той посочи безмълвно пергаментовото руло. Ако нещо бе толкова значимо, че изискваше специално изписано известие, по-вероятно беше дошлите новини да са лоши. Биргер пристъпи напред, взе свитъка от едно писалище и започна да разучава печата.

— Това е от майка ми, Ингрид Улва — каза той, счупи печата и зачете.

— Да, видях — въздъхна господарят Ескил. — Кой е умрял?

— Кралят — прошепна Биргер внезапно пребледнял, докато погледът му шареше по редовете. — Кралят е мъртъв, може би зли мъже стоят зад… трябва веднага да замина за вкъщи.

— В такъв случай Фолкунгите скоро ще се съберат в Биелбо и Арнес. И всички мъже като теб трябва да отидат — каза господарят Ескил мрачно. — Това е естествено и не можем да го променим. Но не тръгвай тази вечер, а утре. Така ще имаме една последна нощ, за да си поговорим.

— Да, най-малкото трябва да изпълня волята ви, господарю Ескил — отвърна Биргер замислено, отиде до огнището и старателно изгори писмото от майка си.

Чувстваше се така сякаш предишният му живот го бе нападнал сурово и неочаквано като обирджия в тъмна градска уличка. Стоеше там в бюргерските си дрехи от Любек, млад търговец в града, дори не носеше истински меч, а тънка рапира — повече от суета, отколкото за бой. И перо имаше на шапката. На зазоряване, когато тръгващият на север кораб напуснеше пристанището на Висбю, той отново щеше да бъде облечен в бойни доспехи с фолкунгско наметало. Призивът на миналото бе толкова повелителен, сякаш идваше от самата Дева Мария.

Помоли Ескил да го извини — искаше да остане сам и да се поразходи из града за последно, но щеше да се прибере рано, за вечеря. Той кимна с печално разбиране.

Беше малко след Рождество Богородично. Този празник хората по обичай наричаха Малка Богородица и обикновено идваше с първия дъх на есен, поне в по-отдалечените северни райони. В мекия морски въздух на Висбю обаче нямаше и помен от есента и още не бе дошло времето за кожена подплата на дрехите.

Първо отиде до църквата „Дева Мария“ в центъра на града и запали няколко свещи, молейки се войната бързо да ги отмине, ако се налага да дойде, и животът скоро да се върне към предишното спокойствие. Тогава щеше да има причина да не изпада в отчаяние, утешаваше сам себе си. А и след войната можеше да се върне във Висбю и да съгради мечтата си наново.

Беше на двайсет и две години и се чувстваше пораснал и възмъжал, далеч от детинските игри, в които двамата с Кнут бяха пропилели повече от две години от младостта си. Бяха обикаляли богатите стопанства едно след друго, твърде прилични на жонгльорите и странстващите музиканти. Бяха спечелили злато, а и сребро, тъй като рядко се случваше да срещнат равностойни съперници сред останалите младежи. Доста бурета бира бяха изтекли през гърлата им и нерядко грешната плът бе получила удоволствие, поне преди повечето вдовици от войната да са успели да си намерят нови съпрузи.

Най-накрая такъв бе станал и самият Кнут Холмгейрсон, когато баща му го бе заставил да сподели брачното ложе с онази от любовниците му, която му бе родила син. С това настъпи краят на младостта му, а също и на обикалянето с игри и лудории. За Биргер това прекъсване бе дошло като спасение, макар да не го осъзна веднага. Онзи, който най-много обичаше да обикаля по чуждите сватби, беше лентяй, доста безполезен за света, а и за себе си. В настоящето Биргер си спомняше с отвращение времето на гощавки и на път с Кнут. Нищо добро не можеше да излезе от такъв начин на живот и впоследствие му се налагаше да се оправдава, че е бил само на осемнайсет и лесно се е поддавал на изкушенията.

Нямаше начин да се върне във Форшвик, понеже се бе посрамил завинаги сред своите най-близки и обичани роднини. Ако беше останал у дома в Улвоса, майка му с желязна ръка щеше да го натика в стаята за уроци заедно с братята му, чиято жажда за знания сякаш никога не се изчерпваше. Когато каза, че иска да пътува, да види Висбю и да се срещне с брата на дядо си, Ескил, отначало предложението изглеждаше толкова благородно, че Ингрид Улва нямаше как да откаже, макар добре да разбираше, че това беше поредният опит да избяга от учението и отговорността. Тя обаче не очакваше с Ескил да се разбират толкова добре, че Биргер май беше способен да остане във Висбю завинаги.

Както вървеше надолу по улицата откъм църквата „Дева Мария“ по посока на пристанището в дрехи, които не показваха нищо друго, освен че той би бил който и да е от младите търговци и жители на града, Биргер не можеше да не се засмее на начина, по който изглеждаше при пристигането си, а утре щеше отново да добие този вид. Рицар със златни шпори и фолкунгско наметало определено будеше респект във Висбю, но съвсем различно беше, когато влезеше на кон в някое голямо стопанство горе на север. Тук, във Висбю, гражданите сочеха с пръст и се присмиваха на подобно снаряжение, което далеч не ги навеждаше на мисли за благородство и смелост, а по-скоро за неумение да чете, да смята или да разбира и най-простите неща. Във Висбю един рицар беше на почит почти колкото селянина, дошъл да продава яйца или гъски на пазара.

Първите дни Ескил намираше неволите на Биргер за много забавни, но после веднага се погрижи да му намери нови дрехи. И започна приключението — беше си такова и далеч превъзхождаше пътешествията през горите с фалшиви тролове.

През последните години Биргер бе пътувал до Любек и Хамбург осем пъти — или с кораби на господаря Ескил, или с такива, които превозваха стоките му. Пред очите му се беше отворил свят на богатства и изведнъж в него се разпали интерес към всичко, свързано с търговията.

Ескил беше всеотдаен учител поради убеждението си, че в човешкия живот много повече неща се решаваха с търговия и произтичащите от нея богатства, отколкото с война и конници на бойното поле. Както обичаше да казва, кой е най-страховитият враг: онзи, който е голям воин като Биргер, или онзи, който може да купи хиляда воини като Ескил?

Съществуваше тайна, силна връзка между Биргер и господаря Ескил в общата им любов към покойния Арн Магнусон. Наистина не бе грешно да се предположи, че Ескил и брат му Арн бяха възможно най-различни един от друг — единият беше аскетичен рицар с гореща вяра в Бога, а другият — твърде добре охранен търговец, чиято вяра по-скоро се променяше в такт с измененията в сделките му, а не зависеше от молитви и висше призвание. Единият беше ненадминат рицар на бойното поле, другият не се отдалечаваше на драго сърце от сандъците си със злато и сметките, ако не ставаше дума за бира и печено.

Но както господарят Ескил имаше случай да разкаже на Биргер още в началото на престоя му във Висбю, той и брат му Арн си приличаха повече, отколкото можеше да се предположи само по външния вид, е, и онова с вярата в Бога. Арн също беше съобразителен и умел търговец. Не беше толкова чудно, колкото може би изглеждаше на пръв поглед, въпреки че самият Ескил бе останал удивен след пристигането на Арн. Между другото, работата беше такава, че рицарите тамплиери представляваха могъща сила в търговията из целия свят — търговски съюз, който в много отношения наподобяваше зараждащия се сега в Балтийско море между Любек, Хамбург и Висбю, а и други градове. Ескил бе разпитал подробно брат си за търговията на тамплиерите още щом стана ясно, че разбираше от водене на сметки и прехвърляне на стоки в сребро, което малко хора умееха. Арн обаче беше въртял търговия между арабските пустини и Рим, Египет и Венеция, а като управител на крепост на едно място в Светите земи, наречено Газа, беше отговарял за собствена търговска флота. Ето защо във важен момент братята успяха да се разберат много бързо. Властта над търговията и богатствата беше по-голяма от силата в ръцете на облечените в железни доспехи конници.

Тези съвсем нови разкази за Арн Магнусон имаха удивително въздействие върху Биргер. Не само очите му се отвориха към една съвсем нова представа за дядото, когото боготвореше. Имаше и друго. Той откри един богат и достоен живот в присъствието на Ескил, до какъвто не се бе докосвал дори в мислите си. Затова много бързо се превърна в най-ученолюбивия от всички млади мъже в търговската къща във Висбю.

Ето защо беше ясно какво господарят Ескил щеше да поиска да обсъди с Биргер, когато двамата бяха принудени така набързо и неочаквано да споделят прощалната си вечеря. Не го беше казал направо досега, но може би вече беше време, предполагаше Биргер.

Вечерята у господаря Ескил и съпругата му Бенгта Сигурдсдотер от Сигтуна не бе съвсем същата като в Улвоса или Биелбо. Тук поднасяха храната нарязана върху блюда и се хранеха прилежно с нож и пръстите на едната ръка, слугите сервираха месото в калаени чинии, а бирените бокали нямаха място на масата — всичко пиеха в стъклени чаши, и виното, и бирата. Къщата беше от камък, висока три етажа, хранеха се на втория, за да избегнат миризмите и търчащите слуги на приземния етаж.

Сега на масата седяха само Биргер и господарят Ескил; започнаха яденето мълчаливо. Още след втората чаша бира обаче Ескил избърса устата си с парче плат и остави ножа.

— Нека се помолим войната да бъде кратка, ако изобщо се наложи да има такава — започна той, без по никакъв начин да показва, че се готви за молитва. — Някой е убил крал Ерик. Не знаем кой, освен че е някой, който иска да има друг крал, за да служи по-добре на целите му. Нали?

— Да, това е най-вероятно — отвърна Биргер предпазливо и също остави ножа си.

— Е, тогава — продължи Ескил, — този някой, за когото говорим, не е Фолкунг, тъй като ние нямаме претенденти за престола. Иначе щеше да си ти. Ти поне имаш майка от кралско потекло, но много други също имат. А и Ериковите потомци едва ли са убили собствения си крал, само за да опитат да се сдобият с короната за някой нов техен роднина. Това би им създало много излишни грижи. В такъв случай Кнут Холмгейрсон трябва да е кандидат за престола, ако съм добре осведомен?

— Той и баща му стоят най-близо до короната от страна на Ерик, но не те са убили краля си! — разпали се Биргер.

— Така значи — подсмихна се Ескил. — Този някой, за когото говорим, иска да сложи короната на главата на един от Сверкерите, но пък не може да има толкова много, за да избира измежду тях. Ти какво знаеш по въпроса?

— Не много, наистина — призна Биргер. — И през ум не ми е минавало, че крал Ерик ще умре толкова млад, още по-малко, че сред Сверкерите може да е останал някой претендент за короната след голямото им поражение. Тези сметки никак не се връзват.

— Напротив — възрази Ескил. — Онзи последен Сверкер, когото обезглавихте при Лена, има син на име Юхан. Той живее в Дания. Ето ти го бъдещият крал, поне ако получи това, което иска.

— Как успявате да следите всичко това? — учуди се Биргер. — Седите си тук далеч във Висбю и знаете повече от самия мен за всичко, свързано с борбата за власт у дома, в собствената ми страна.

— Висбю не е толкова далеч — усмихна се господарят Ескил. — Напротив, бих твърдял, без изобщо да те обиждам, млади родственико, че Улвоса се намира на значително разстояние. Търговецът живее от своите знания. Корабите не товарят само стоки, а също толкова слухове и сведения. Ако крал Валдемар реши да наложи данък на Хамбург и Любек, ще науча бързо, защото благополучието ми зависи от осведомеността. Ако там горе се сдобиете с крал, който е настроен приятелски или враждебно към крал Валдемар, трябва да науча и това навреме. Без знания никой търговец не забогатява.

— А кого вие самият бихте искал за крал след Ерик Кнутсон? — попита Биргер замислено.

— Нямам предпочитания — що се отнася до мен, можете да направите крал и някой кон, само да не настъпи дълга война — отвърна господарят Ескил сурово с широка усмивка. — Продължителната война означава опожарени стопанства, плячкосани кораби и разрушение на всичко, което съм построил от Висбю чак до Льодьосе. Както казах, трябва да се молим за една малка, кратка война или никаква. Не мисли обаче, че те коря, задето тръгваш към тази глупост, вместо да останеш при мен. Знам, че си длъжен, знам всичко за честта, предаността към рода и това, което произтича от тях. Помни, че и аз съм Фолкунг!

— Дааа — започна Биргер колебливо, — честта ми повелява да се върна в кралството в трудните за него мигове, защото съм този, който съм. Не мога инак.

— Да, знам, знам — отвърна господарят Ескил бързо. — Нека си представим, че войната е свършила или че онова хлапе Юхан Сверкершон стане крал, заобиколен от много алчни съветници. Или пък че го убиете и направите крал Кнут Холмгейрсон и нещата се успокоят. Тогава ще се върнеш ли при мен?

— Искам това, но може би самият аз изобщо нямам думата — отговори Биргер.

— Сигурно разбираш защо те питам? — продължи господарят Ескил с известно нетърпение, сякаш говореше за сделки.

— Не, мога да предположа, но не знам — отвърна Биргер предпазливо.

— Ето какво! — каза Ескил и протегна голямата си бирена чаша зад гърба си, за да му я допълни един прислужник. — Познаваш сина ми Торгилс от Арнес, той е някъде десетина години по-голям от теб, но се познавате добре?

— Да, и той като мен е от Форшвик — отвърна Биргер с извърнат поглед.

— Точно така. От Форшвик! Това означава, че е воин, че той е господарят в крепостта Арнес, от когото се нуждаем всички. Забележи, че не се подигравам с това и по никакъв начин не съм огорчен! Арнес е необходим за всеобщата ни сигурност и мира. И точно някой с правилните умения, някой от Форшвик ако щеш, трябва да управлява там. Е! Внукът ми Кнут пък е само на десет годинки. Аз самият съм на седемдесет и съм започнал да слабея обезпокоително през последните години. Постоянно се налага да ми прекрояват дрехите. Нужни са ми десет години, за да направя човек от малкия Кнут, и все пак е вероятно той да стане крепостен господар като баща си. Сега вече трябва да си разбрал накъде отива този разговор?

— Да — отвърна Биргер. — Би било малодушно да отрека, макар да изпитвам свян. Твоето наследство обаче принадлежи на Торгилс и не бива да се пилее.

— Наследството е нищо, наследството е мъртво, наследството е ковчези сребро и малко злато, както и няколко кораба — изсумтя Ескил. — Търговската къща е много повече, това е едно живо тяло, което всеки ден се нуждае от нова храна, за да живее. Бенгта, скъпата ми съпруга, умее да се грижи за делата ми не по-зле от мен самия. Но двамата с нея нямаме деца и част от къщата ще се пръсне сред моите наследници, когато умра. След това ще умре Бенгта и тогава остатъците ще отидат на север от горите, а после няма да остане нищо. Аз обаче не искам къщата да умре, не го иска и Бенгта. Ето защо сега те моля: бъди този, който ще продължи живота в моята къща, защото имаш голям талант, а и интересът ти не е малък.

— Това, което искате да ми подарите, е твърде много, не мога да го приема — отвърна Биргер тихо.

— Аз не ти подарявам нищо, моля те да спасиш търговския ни дом.

— Не мога да го направя, ако всичко бъде разпродадено, за да получат наследниците дела си.

— Още докато съм жив ще получиш достатъчно голям дял от къщата, за да можеш да я управляваш, още утре можем да отидем до градската управа и да го напишем!

— И все пак първо се налага да замина на север и да преживея една война — дърпаше се Биргер.

Известно време господарят Ескил упорстваше да получи по-определен отговор от Биргер, но скоро се принуди да се откаже. Пред война всички планове за бъдещето ставаха едва ли не безсмислени, както и всички обещания и споразумения.

* * *

Когато Биргер застана на кърмата на тумбестия товарен кораб, загърнат в подплатеното с кожа фолкунгско наметало и с разрошена от вятъра тъмночервена коса, когато видя как крепостните стени на Висбю и кулата на църквата изчезваха на юг, той сякаш се събуди от хубав сън. Висбю бе мечтата за един друг живот, далеч от младежките игри, кръвното отмъщение и необузданото пиянство. Висбю беше бъдещето на човека в мир и богатство, където всички можеха да се нахранят до насита и вече големите запаси на познанието нарастваха с всеки нов кораб, който разтоварваха. Това, което идваше от южните страни, беше повече добро, отколкото лошо. Всъщност Биргер през цялото време знаеше това, понеже бе пораснал във Форшвик, а там се смесваха толкова много неща от севера и юга, че се беше превърнал в един оазис на знанието и труда в една оскъдна страна. Той не знаеше съвсем точно какво е оазис, но всички във Форшвик използваха тази дума.

Във Висбю всичко беше по същия начин, но много по-голямо. Това беше град, който караше Скара и Линшьопинг да изглеждат като малки, мръсни села. Висбю беше като Хамбург и Любек, а на тези места идваха пътници и хора от цял свят.

Във Висбю му се наложи доста да упражнява църковния език, защото повече от половината хора там не разбираха скандинавския народен говор. По време на пътешествията си до Хамбург и Любек бе започнал да борави и със саксонския език толкова добре, че можеше поне да урежда по-лесни дела на пристанището, без да прибягва и до една латинска дума. Това бе необходимо умение за един търговец във Висбю, защото и там саксонският беше по-разпространен от всички останали езици. Случваше се да изминат няколко дни без да е обелил и дума на скандинавския народен говор, освен на вечеря с господаря Ескил и жена му Бенгта, но все по-често си продължаваха на саксонски по инерция, щом се върнеха вкъщи след дневната работа в канцеларията или пристанищния склад.

Търговията бе като кръв, която тече в тялото, а Висбю — като сърце за двете страни на готите и Свеаланд, мислеше си Биргер. Ето защо случващото се във Висбю винаги щеше да бъде много по-голямо от това, което ставаше в Биелбо или Скара, въпреки че никой от роднините му не би могъл да разбере подобно нещо.

И все пак сега стоеше на един кораб, който напредваше бавно заради тежкия си товар от стоманени елементи за мечове, които в по-голямата си част бяха предназначени за Форшвик, за да бъдат изваяни в готови оръжия и да ги продадат с добра печалба както на господари, така и на богати селяни. Самият той беше също толкова равнодушна част от товара, както и тази стомана. Изобщо не притежаваше свободна воля. Ако Фолкунгите тръгнеха на война, положението му в рода изискваше самият той да язди в челната редица. Той беше син на Магнус Монешьолд и внук на Арн Магнусон, така че ако не застанеше рамо до рамо с роднините си в труден момент, това щеше да изглежда като разединение или смут в рода. А ако някой тръгнеше на война срещу Фолкунгите, за да се бие за кралската корона, Биргер щеше да бъде един от първите, към чиято смърт да се стремят.

Войната бе глупаво нещо. Но бе невъзможно да се избегне.

Отиде към средата на кораба и слезе в тумбестия трюм, за да посвети малко време на Ибрахим, който се бе превърнал в напълно пораснал и силен жребец, скоро щеше да бъде в разцвета на силите си. Във всеки случай имаше нещо, което отличаваше Биргер и от младите, и от старите търговци във Висбю, нещо, от което така и не се отказа, независимо колко южняшки дрехи му навличаха. Конник си оставаше завинаги. Всяка сутрин двамата с Ибрахим се отправяха на дълга разходка извън защитните стени и профучаваха покрай селските каруци, които кретаха към града. Селяните също си живееха добре в Готаланд, понеже продаваха всичките си стоки за сребърни монети — тънки като яйчени черупки за дребните неща и дебели като волска кожа, дрънчащи тежко в ръката, за един красив кон или силен вол.

Шепнеше на Ибрахим, че им престоеше да се отправят на езда, която може би нямаше да бъде мирна както в страната на готите, и животът и на двамата щеше да зависи от това колко добре се разбират и си помагат по време на предстоящите събития. Ибрахим изпръхтя дружелюбно и го побутна с муцуна сякаш за утеха и обещание.

Пътуването до Сьодершопинг и оттам до Улвоса премина спокойно и еднообразно. Времето беше хубаво, понеже оставаше още много до ранната есен.

* * *

Архиепископ Валерий гостуваше на Улвхилде Емундсдотер в стопанството й Улвсхейм, където беше повикал и Ингрид Улва. Имаше си сериозни причини за тази среща. Двете не само бяха известни като вдовишкия режим в Нес по времето на покойния крал Ерик. Те бяха и едни от най-благородните потомки на Сверкер в страната, Ингрид Улва дори носеше кралска кръв, а и двете бяха вдовици на Фолкунги и майки на фолкунгски синове. Ако архиепископ Валерий търсеше подкрепа за плановете си за нов Сверкер на трона, не би могъл да открие много мъже в кралството, които да бъдат по-важни за спечелване на своя страна. Но ако очакваше тези преговори да са лесни, както беше свикнал всички да пълзят пред него от почит към архиепископския кръст на врата му, жестоко се лъжеше.

Ингрид Улва пристигна с непреклонно изражение на лицето, яздеше начело на ескорт от Фолкунги, по-голям от този на самия архиепископ. Това противоречеше на добрите маниери, освен това и на кралския закон. Знаменосецът на архиепископа протестираше и задето пристигналите конници не бяха какви да е стражи от някое стопанство — това бяха непобедимите воини от Форшвик. Онзи, който идваше с такава свита, едва ли имаше добри намерения.

Валерий обаче беше хитър и осъзна, че се налагаше да подходи с любезно увещаване, а не със строги думи за дребни неща. Когато поздрави Ингрид Улва на двора, остана потресен не само от красотата й, но в същата степен и от силата в блясъка на черните й очи. Ако започнеше още тогава да й създава неприятности за твърде многобройните й стражи, със сигурност нямаше да постигне напредък. По-скоро тя щеше да вирне нос, да се сбогува лаконично и да си тръгне с всичките си мъже. Тъй като това би провалило плановете му, той избра дори да не се мръщи на неприличието й, когато я посрещна и благослови — нещо, на което тя насмалко да се изсмее подигравателно.

С това обаче неприятните изненади за архиепископ Валерий далеч не се изчерпваха. Когато Улвхилде Емундсдотер покани него и Ингрид Улва в стаята за гощавки, на масата нямаше нито храна, нито напитки. Дотъркаляха една бъчва бира и я оставиха до Улвхилде и Ингрид Улва, които седнаха от едната страна на дългата маса, а не горе на почетните места. Указаха на архиепископа и мъжете му да се настанят срещу тях на същата маса, за да седят всички очи в очи. Макар да не можеше да се каже, че този начин на подреждане беше обиден, все пак бе невиждан досега. Освен това двете жени го гледаха с твърдост в очите, без капка страх.

— Сега ти си наш гост, архиепископе — започна Улвхилде Емундсдотер. — Намираш се в моята къща, където се разпореждам както намеря за добре. Поиска да говориш и с двете ни и изпълняваме тази твоя воля. Никоя от нас обаче не желае да се храни на една маса с теб, защото това може да се окаже опасно за здравето.

Оскърблението в приветствените думи на Улвхилде Емундсдотер към архиепископа на кралството беше нечувано. Архиепископът, секретарят му и младият епископ Брюн от Векшо задишаха тежко със зяпнала уста като риби на сухо, преди някой от тях да се опомни и да отговори:

— Думите ти не бяха дружелюбни — изсъска най-сетне Валерий с помрачено лице. — И за по-малка обида наказанието може да бъде отлъчване от църквата.

— В такъв случай думите й са и мои — побърза да каже Ингрид Улва, преди архиепископът да е успял да довърши заплахата си. — Отлъчи ни и двете, стани от масата ни и си тръгни, щом искаш. Но се запитай и какво би спечелил с това. Запитай се и кой в кралството ще зачита подобно отлъчване. Най-малкото това няма да е онзи наш роднина, когото сега искаш да направиш крал.

Тези думи накараха архиепископа дълго да се замисли преди да отговори. Ингрид Улва го съзерцаваше втренчено, без да отмести поглед и за миг. Що се отнасяше до нея, тя виждаше пред себе си просто един нечист и вонящ дядка в лилаво-бели дрехи, везани със златен конец, чиято висока стойност обаче не можеше да прикрие неговата низост. Все пак отдавна бе прозряла, че се налагаше да се помири с този мъж, а това нямаше да бъде лесно.

— Може би благородните ни дами биха ни поднесли поне малко бира? — заподмазва се архиепископът, щом приключи размисъла, решен да се въздържа от повече заплахи. Превърнеше ли тези две вдовици в свои врагове, почти всичко, което бе намислил, ставаше неосъществимо.

— На драго сърце ще поднесем бира, но ще го направим сами, с моята ръка от бурето тук до мен — отвърна Улвхилде мило и направи знак на няколко прислужника, които донесоха каче и чаши. Мълчаливо наля бира първо на архиепископа, сетне поред на спътниците му. Накрая от една кана наля вино в две чаши със син кант, които постави пред себе си и Ингрид Улва.

Вдигнаха безмълвен тост. След това Ингрид Улва махна с ръце и помоли архиепископа да си каже направо това, за което беше дошъл.

Сега Валерий изпадна в ново неочаквано затруднение. До този момент си мислеше, че всичко щеше да бъде както обикновено при гостуване: първата вечер нямаше да говорят за нищо съществено, а щяха да се посветят на благата на трапезата, на втората вечер щеше да зачекне въпроса, който бе дошъл да уреди, и най-накрая щяха да постигнат съгласие на третия ден преди трапезата, така че да напишат и подпечатат всичко преди бирата, ако това се налагаше. Подходеше ли човек така спокойно и внимателно, имаше възможност да изпита нагласата на другия, да увърта, без да говори ясно по въпроса, за да разбере какво цели опонентът. Чак тогава настъпваше време да изложи собствените си условия.

Сега обаче тези нагли жени седяха в трезвия следобед и искаха всичко да им се каже незабавно. Така не беше удобно. Вече бе разбрал, че нямаше да се разпорежда в къщата на Улвхилде Емундсдотер както у който и да е мъж в кралството.

— Ако нямаш какво да кажеш, архиепископе, значи съм пътувала напразно — отбеляза Ингрид Улва с твърд глас, точно когато Валерий се канеше да отвори уста. — Сподели какво си намислил, иначе веднага ще се върна в Улвоса!

— Става дума за бъдещия крал в страната ни — започна измъчено архиепископът. — На този етап няма син в Ериковия род…

— Кой знае дали кралица Рикиса няма да роди син сега, когато е на сигурно място в Дания? — прекъсна го Ингрид Улва с блага уста и строг поглед.

— Е, дааа… във всеки случай в деня, когато крал Ерик почина, нямаше син — отвърна Валерий сериозно и замислено, сякаш думите му бяха от изключително значение. — А тогава все пак го имаше Юхан Сверкершон, момчето, което следва сега да има най-голямо наследствено право върху короната. Ето защо църквата смята, че желае да коронова именно младия Юхан за следващ крал.

И така, всичко бе казано направо, при това още на първия следобед. Двете вдовици от другата страна на масата сега приличаха на Валерий повече на змии, отколкото на човешки същества, понеже не отвръщаха нищо, само го гледаха втренчено с каменни лица, сякаш смятаха, че не се е доизказал.

Което си и беше така. Вече бяха стигнали до цената на споразумението. Двете могъщи жени от рода на Сверкер трябваше да подкрепят църквата, а с властта, добита след женитбата им за Фолкунги, тази подкрепа бе решаваща за пътя на младия Юхан към короната. Ако Улвхилде Емундсдотер и Ингрид Улва не желаеха да видят собствения си родственик Юхан на престола, може би каузата бе загубена.

Мнението на Ериковците не беше трудно за отгатване. Те искаха човек от техния род за крал — или нероденото дете в Дания, ако се случеше син, или Холмгейр, или пък синът му Кнут.

Освен това, ако Фолкунгите държаха на съюза си с Ериковия род, цялата светска власт се оказваше от една и съща страна в кралството. С това надеждата на Юхан умираше, а покрай нея и тази на архиепископ Валерий.

— Та цената — изхленчи накрая Валерий. — Искате откуп за благосклонността си? Е, нека първо кажа, че сговорът в кралството и изборът на крал без война са най-доброто за всички ни. Единството може да се постигне, ако вие двете подкрепите църквата в стремежа ни да раздадем правосъдие и Юхан да стане следващият ни крал. Така няма да загубите нито един син във война, пожарите няма да очернят с пушеци страната ни. Ако тази цена не е достатъчна, кажете? За добри християнки мирът би трябвало да стои над всичко, не е ли така?

— Явно не сме чак толкова добри жени — сряза го Ингрид Улва, — щом ни заплаши с отлъчване едва седнал при нас.

— А мирът така или иначе си има цена и за теб, архиепископе, и ние искаме да я чуем сега, не утре — продължи Улвхилде със същия разпален тон като Ингрид Улва.

Валерий реши, че тези властни жени трябва да са в съюз с дявола, а такава гадост най-добре да бъде погълната от огъня — колкото по-скоро, толкова по-добре за кралството. За това обаче и дума не можеше да става, много добре го осъзнаваше. Отскубнеше ли и косъмче от главите на тези жени, дори самият той нямаше да отърве кожата, макар да беше архиепископ. А че двете змии знаеха собствената си стойност, вече беше ужасяващо ясно. Сега някак си му беше по-лесно да разбере целия брътвеж за вдовишкия режим, властвал в Нес, тъй като двете Сесилии също не бяха вчерашни в преговорите за властта.

— Започваме оттам, докъдето бяхме стигнали — измърмори архиепископът поразколебан. — Говорех за мира в кралството като най-големия дар, който можем да си пожелаем всички. Държа на това. Трябва да постигнем единство между Сверкеровия род, вашия рожден, и Фолкунгите и Ериковците. Със сигурност потомците на Ерик са най-малко склонни да ни подкрепят в това начинание, очевидно е. Следователно онези, които ще подпечатат мира, са Фолкунгите и Сверкерите. Тук вие двете стоите в средата. Родени в Сверкеровия род, но с фолкунгски синове. Кажете ми тогава как ще се разберем, за да постигнем това добро.

— Мечът на ярла трябва да бъде носен от Фолкунг, защото така е било още от времето на Биргер Бруса — започна Улвхилде тихо и бавно, сякаш тези думи изобщо не бяха необичайни.

— Тук съм на същото мнение като вас — кимна архиепископът с известна бодрост. — Само дето си имаме неприятности с ярл Фолке — той е мой враг, а също и на църквата. Въпросът е дали можем да спечелим за ярл Карл Биргерсон Глухия?

— Със сигурност — почти изсумтя Ингрид Улва. — Малко старци ще откажат подобна чест. Освен това Карл Глухия е най-високопоставен в рода на Фолкунгите и господар в Биелбо. Но това би станало със, и без нашата подкрепа. Така че сега наистина искаме да знаем какво ни предлагаш, архиепископе?

Валерий се обърна обезпокоен към спътниците си, които не смееха да срещнат погледа му и не му оказваха особена подкрепа точно в този момент.

— Може би ще бъде най-добре ние тримата да продължим този разговор съвсем сами — отбеляза тогава Улвхилде с най-дружелюбния си глас, сякаш едва ли не утешаваше дете. И двете с Ингрид Улва бяха забелязали беглите погледи на архиепископа към уплашените му спътници.

— Тук може би си права — смотолеви архиепископът, забил поглед в масата пред себе си. Той си помисли за миг и без много да се церемони, заповяда на приближените си да излязат, те се изправиха колебливо, вторачени един в друг, но си тръгнаха, както и се налагаше. Тогава Улвхилде направи знак на всичките си прислужници в залата да се оттеглят, след като първо бяха донесли още вино и бира.

— Е, сега сигурно можем да говорим без заобикалки — отбеляза Ингрид Улва, щом останаха съвсем сами. — Синът на скъпата ми Улвхилде е един от малкото посветени рицари в кралството, казва се Емунд Юнсон.

— Да, знам името му — кимна архиепископът. — И какво за него?

— Място сред кралските съветници — отговори Улвхилде мило, сякаш не искаше нищо особено.

— Той е млад, може би твърде млад? — възрази архиепископът колебливо.

— Той е над тридесетгодишен, в най-силната възраст за рицар, освен това мястото му в съвета е моята цена! — за първи път повиши глас Улвхилде.

— Е, добре, тогава това е уговорено — кимна архиепископът. — А ти, Ингрид Улва, какви са твоите изисквания?

— Епископското място в Линшьопинг е свободно. Синът ми Карл е духовник, при това високо образован. Първото, което искам, е мястото в Линшьопинг. Второто е той, който и чете, и пише добре, да бъде кралски секретар.

— Това желание съвсем не е скромно! — избухна Валерий потресен.

— Аз и нямах намерение да предявявам скромни претенции, когато искаш да купиш подкрепата ни — бързо отвърна Ингрид Улва. — Но с това още не си чул всичко. Вторият ми син, Ескил, ще получи лагманското стопанство при Скара и също позиция в кралския съвет.

Валерий се обърка и дълго седя мълчалив, а двете вдовици от другата страна на масата го наблюдаваха, без по някакъв начин да издадат какво мислят. Той осъзна, че се налагаше да запази самообладание, въпреки че първата му мисъл бе да порицае вдовиците със строги думи заради безсрамната им жажда за власт. Както обаче бяха показали, никак не се поддаваха на порицания, а завършеше ли тази среща с груби думи и раздор, щеше да стане много трудно да направи младия Юхан Сверкершон крал. Вдовиците си знаеха цената в тази сделка и съобразителността им бе безпогрешна. Само че той изпитваше неописуемо раздразнение, задето тези две дяволски усойници го държаха в ръцете си и нагло показваха, че знаеха това.

— Лагманското място извън Скара спада към кралските земи, а те не трябва да се пилеят — поде най-накрая, сякаш повече съжаляваше за това препятствие, отколкото му се искаше да откаже на Ингрид Улва.

— Лагман Ейвинд лежи на смъртния си одър и скоро ще се изнесе от стопанството с краката напред — отвърна Ингрид Улва без миг колебание. — А що се отнася до кралските имоти, мисля че не бива да се вайкаш чак толкова, архиепископе. Ако успееш в намерението си да направиш от момчето крал, подобава той да плати и на теб, и на църквата. Никой от нас няма да остане без дял, но твоят ще бъде по-голям от моя.

Отново ухапа като усойница, помисли си Валерий, също толкова бързо и отровно. Всъщност можеше да си извади само едно разумно заключение от тези прояви. Точно сега не можеше да си позволи да я спечели за враг.

— Така да бъде — каза той замислено и кимна бавно, сякаш дори не беше забелязал дръзките намеци на Ингрид Улва какво той самият щеше да спечели, като сложи короната на главата на сверкерско момченце. — В такъв случай имаме уговорка с вас двете, благородни дами от Сверкеровия род. Ако младият Юхан стане крал с божията помощ и вие ме подкрепите в това дело, синът на Улвхилде, Емунд Юнсон, ще стане един от мъжете в кралския съвет. А твоите синове, Ингрид Улва, ще получат епископското място в Линшьопинг и лагманското стопанство до Скара.

— И Карл ще бъде секретар на краля, и двамата ще участват в кралския съвет! — добави Ингрид Улва гневно.

— Точно така. Значи се договорихме. Имаме споразумение и се заклеваме да го съблюдаваме и всички да го пазим в тайна?

— А сега и ще го запишем и скрепим с печатите си — отвърна Улвхилде, без да й мигне окото.

Епископът онемя за пореден път и то тъкмо когато смяташе, че тези мъчително тежки преговори са свършили. Ясно бе, че двете бяха подготвили старателно този разговор, може би дори се бяха наговорили коя какво да каже. На всичкото отгоре имаха непонятната дързост да не смятат думите на един архиепископ за благонадеждни.

— Подобен пергамент би бил опасен и за трима ни, ако попадне в неподходящи ръце — отговори той накрая. — Тайната клетва ни обвързва по същия начин в договорката ни, но никога няма да попадне в неподходящи ръце.

— Нито пък в подходящите! — отвърна Ингрид Улва. — Нямам високо мнение за думата ти, архиепископе. Това обаче го казвам само защото тримата сме сами. Ако твоите хора седяха тук, подобна прямота нямаше да бъде прилична. Все пак и аз, и Улвхилде изискваме това споразумение между нас да бъде записано и скрепено с печат.

— И каква полза може да имате от такова записано споразумение? Не мога да разбера — разколеба се архиепископът. — Вие предавате роднините си Фолкунги, действате зад гърба на собствените си синове и роднините им от Ериковия род. Написани, такива думи могат да се окажат за вас също толкова опасни, колкото за мен, защо тогава изобщо да се излагаме на риск?

— Защото никоя от нас не вярва на думата ти, нито даже на клетвата ти — отговори Улвхилде. — Но все пак сме съгласни с теб, че най-добре би било тези писани слова никога да не попадат пред чужди очи, освен нашите и на секретаря ти, който трябва да пише, защото сме чували, че теб самият не те бива в това изкуство. Помисли си обаче, че става както ти искаш. Юхан Сверкершон ще бъде крал, но слаб, във властта на много хора, не по-малко и твоята. Ти ще удържиш на думата си, а синовете ни ще получат това, което сме договорили. Този от нас, който има споразумението написано, може да го изгори и няма да навреди на никого.

— Ами ако по причини, които зависят само от Бог, нещата не се наредят така, както тъкмо се разбрахме? — попита Валерий с лукава физиономия.

— Тогава не само ще си измамил и двете ни — продължи Улвхилде. — Тогава ще имаме кралски съвет без фолкунгска сила, може би само духовници и Сверкери с нищожна власт, които също ще играят по свирката ти. Нашите роднини Фолкунги ще изпитат остра нужда от причина да те погнат с копие и меч. Ние ще им покажем собствените ти обещания и печата ти. Според теб към кого ще насочат гнева и остриетата си тогава — към две вдовици, които в глупостта си са опитали да се погрижат за благото на синовете си? Или към един архиепископ, който без съмнение е изменил на думата си? Сега сигурно ти е по-ясно защо се налага да пишем.

Думите й бяха груби, но гласът й — ведър и мек. За голямо свое учудване Валерий усети как се въодушеви и ободри вместо да се опъне и в най-лошия случай да се разгневи неконтролируемо. Никога не бе зачитал жените, още по-малко си беше представял, че ще му се наложи да преговаря с такива, като че ли това, което имаха да кажат, наистина тежеше. В този момент ставаше Божие чудо.

Бог бе вселил Духа си в тези кокоши глави и те двете говореха с такъв ясен разум, че малко мъже бяха способни да подбират думите си толкова умело. С това Бог искаше да покаже, че бе простил на един затънал в грехове, нищожен слуга, че бе надникнал в сърцето му и разбрал какви благородни и добри мотиви стояха зад определени дела, които в очите на невежи биха изглеждали трудно простими. Бог бе показал на нищожния си архиепископ Валерий своето усмихнато лице и с това му бе дал да разбере, че опрощението на греховете вече беше близо и Валерий можеше да разчита скоро след земната си смърт да седи от дясната Му страна. Това божествено послание нямаше как да остане криворазбрано и той трябваше да се подчини безусловно.

— Благославям ви и двете за мъдростта и съобразителността ви — започна той, трогнат почти до сълзи. — Благославям ви и ви прощавам греховете. Веднага ще разпоредим всичко както го искате! И все пак сигурно след това можем да хапнем задружно, както при едно съвсем обикновено посещение на архиепископ?

За първи път двете вдовици изглеждаха малко объркани и си размениха бързи въпросителни погледи, преди Ингрид Улва да отговори:

— За мен благословията ти не струва много, както знаеш — започна тя с тон, който звучеше като еднородна смесица от насмешка и несигурност. — Сега обаче ще запишем уговорката ни, както вече казахме. След това няколко от конниците ми ще си тръгнат с нея, за да не може да изгори или да изчезне. Когато всичко това е свършено, ще ядем и пием с теб точно както пожела.

Тогава Валерий избухна в тържествени възхвали на Бога, който бе насочвал този разговор толкова мъдро, и в този момент сълзите му наистина бликнаха.

Улвхилде погледна Ингрид Улва в недоумение, но и тя изглежда не разбираше какви ли трикове бе подхванал лицемерният отровител. За малко да избухнат в неучтив смях при вида на все по-разпалено молещия се архиепископ, който вече бе паднал на колене, протегнал към небето подобните си на орлови нокти сключени ръце. Те поклатиха глави, свиха рамене и вдигнаха чаши с усмивка.

* * *

Биргер не успя да свърши друго, освен да слезе на кея в Улвоса и да остави Ибрахим в обора, преди да го повикат в голямата зала за разговор с майка му и братята му. Посрещането не беше кой знае какво, макар да не си беше идвал у дома от две години. Важните неща трябва да се казват бързо, твърдеше Ингрид Улва. След два дни щеше да се състои родов тинг в Биелбо, където предстоеше да се съберат всички могъщи семейства на Фолкунгите, и се налагаше да изяснят какво ще каже мъжът от Улвоса.

Ингрид Улва беше решила тъкмо Биргер да говори от името на стопанството. С това той щеше да представлява и всичките си братя. Подобно решение не бе по вкуса на брат му Ескил, всички виждаха и разбираха това. Той вече се виждаше като лагман, имаше брада и се разхождаше с широка крачка по дървения под, докато говореше, което пък се стараеше да прави с по-дълбок глас от обикновено. Но макар и да се смяташе за този от братята, който най-добре умееше да подбира думите си, това за Ингрид Улва нямаше значение — тя непреклонно повтаряше, че може и по-добре.

Говореше на синовете си строго и много ясно и без смущение им показа договора, който тя и Улвхилде Емундсдотер бяха подписали с архиепископа. Тъй като всички братя бяха умели четци и добре запознати с църковния език, скоро се развеселиха от някои дребни грешки, направени от секретаря на архиепископа. Въпреки това смятаха, че грешките не вредяха на самата уговорка.

След това ги налегнаха несигурни мисли. Ескил стана сериозен и се заразхожда по пода, докато споделяше колко обезпокоително бе споразумението да бъдеш помощник на архиепископа в стремежа му да сложи Сверкеров потомък на трона. Фолкунгите бяха съюзници на Ериковия род. Сверкерите им бяха врагове и по тази причина много от Фолкунгите бяха загинали или ранени и при Гестилрен, и при Лена.

Ингрид Улва студено го остави да продължи известно време, докато накрая й омръзна и грубо го помоли да си затвори устата, като вместо това седне и слуша. После обясни на все по-смаяните си синове какво бе намислила.

В този момент Биргер изпита към майка си по-топла и всепроникваща обич от когато и да било, защото това, което казваше, за него бе ясно като бял ден, при все че на братята му им беше трудно да схванат. Прозрението му дойде на мига, малко след като бе започнала да говори. Той действително бе неин син и явно в начина си на разсъждаване до голяма степен приличаше на нея, а не на баща си Магнус.

Ингрид Улва беше лаконична в онова, което имаше да обясни. Разбира се, че дружно щяха да се стремят да запазят Ериковите потомци на престола още известно време. Рано беше да определят претендент за короната от Фолкунгите. Важно бе обаче да задържат истинската власт, независимо дали крал щеше да стане някой от рода на Ерик, което бе най-вероятно, или се случеше по-лошото, което архиепископът отровител искаше и към което се стремеше с молитви и интриги едновременно — едва дванадесетгодишният Юхан Сверкершон да седне на трона.

Родеше ли кралица Рикиса син по време на заточението си в Дания, ако изобщо това можеше да се нарече заточение в страната на брат й, момченцето щеше да бъде претендент за короната с наследствено право. Всеки би разбрал това.

Родеше ли Рикиса четвърта дъщеря, Ериковците щяха да подкрепят Холмгейр, бащата на Кнут. Тогава щеше да стане сложно, понеже сганта епископи щяха да твърдят, че Юхан е син на крал, което не можеше да се каже за Холмгейр, въпреки че дядо му бе крал свети Ерик.

Сганта епископи не разполагаше с никакви конници и бойци с меч. Имаше обаче правото да короняса краля в името Божие, а такава сила не биваше да се подценява.

Решаващото за Ингрид Улва беше синовете й да получат онази власт, която им принадлежеше, независимо кой мъж или пък дете спечелеше короната накрая.

Най-вероятно никога нямаше да се наложи да използват писмената уговорка с коварния архиепископ Валерий, защото изглеждаше, че следващият крал щеше да бъде от рода на Ерик. Успееше ли обаче Валерий за втори път да коронова някой от Сверкерите, договорът в никакъв случай нямаше да навреди. Дори да се случеше най-лошото, синовете на Ингрид Улва щяха да достигнат властта, за която бяха подготвени — а именно към тази цел тя се бе стремила с твърда воля откакто бе овдовяла. Така го беше намислила.

Биргер мълчеше и се усмихваше на майка си, изпълнен с възхищение. Братята му имаха много дребнави възражения, но с високопарни думи като чест, клетвена чест, предци, родова чест и тем подобни.

Въпреки това пълният размах на плановете й се изясни и на самия Биргер едва на следващия следобед. В миг той видя как целият му жизнен път поемаше в съвсем нова посока, както когато някой тежко натоварен любекски кораб бе подхванат от вятъра и тръгваше по съвсем нов курс.

Ингрид Улва го дръпна настрана в стаята за тъкане и седна да преде на хурка, докато говореше. Твърдеше, че мисли по-добре, когато в ръцете си има такава работа от времето в манастира.

На Карл предстоеше да стане епископ, Ескил пък скоро щеше да стане лагман, за което определено не му липсваше умение, но Биргер и за миг не биваше да се съмнява в собственото си бъдеще. За него Ингрид Улва кроеше още по-грандиозни планове, обясни му тя, сякаш това беше най-ясното нещо на света. Началото на новия му път, както когато нова звезда изгрява на небосклона, щеше да настъпи на родовия тинг на Фолкунгите, който започваше на следващия ден в Биелбо.

На тинга двама старци щяха да спорят за властта: Карл Глухия, който завиждаше, че е само родов ярл, но не и кралски, и ярл Фолке, който толкова често бе изливал омразата си към архиепископ Валерий, че трудно щеше да запази короната си на ярл.

Карл Глухия щеше да се застъпи за Юхан Сверкершон в борбата за престола. Нямаше да обясни това с факта, че в такъв случай самият той щеше да стане кралски ярл, а че просто мислеше за доброто на Фолкунгите. Щеше да каже, че едно момченце става слаб крал, а около такъв Фолкунгите щяха да държат истинската власт.

Насреща му ярл Фолке щеше да твърди, че съществува съюз между Фолкунгите и Ериковия род и от него зависи единството в кралството, а честта изисква Фолкунгите да удържат думата си.

Така тингът щеше да се раздели на две равносилни групи.

Точно тогава настъпваше важният момент за Биргер, защото именно той скоро щеше да наследи тяхното място. Трябваше да помни само да не застава напълно на страната на никого от двамата спорещи старци, а да печели време. Ако успееха по този начин да удължат раздора, без хората да се хвърлят към прибързани решения във фалшиво съгласие, и преди всичко ако избегнеше да превърне когото и да било от старците в свой враг, щеше да положи основите на бъдещата си мощ.

Ингрид Улва дълго седя с него като монах на instructionis и му казваше кои думи трябва да използва срещу техните. Накрая малко се поупражняваха, а тя с удивително майсторство умееше да имитира както говора на стария Карл, така и този на неговия полубрат Фолке. Биргер сякаш ги виждаше пред себе си, докато майка му правеше тези дяволии.

Когато в стаята взе да се смрачава, тя го отведе със себе си в собствените си покои в една от постройките на двора. Там му връчи наследството му — меча на Арн Магнусон, който четирима мъже от Форшвик бяха пренесли с лодка по нейно поръчение. Беше важно да го носи на родовия тинг, каза тя кратко, сякаш нищо особено не тежеше на мислите й. Макар Биргер да беше един от най-младите, които щяха да говорят там, всички познаваха меча на Арн Магнусон и тази гледка щеше да има много добро въздействие върху всеки, ако случайно се изкуши да говори за крехка възраст или друга мъжка липса.

Биргер омота ремъците на меча около себе си с едно опитно и бързо движение, и закопча катарамата. След това излезе навън в здрача, за да се усамоти за малко. Вечерницата грееше ясно и силно, все още сама горе на небосклона.

Само преди миг беше търговец в дрехи от Любек, а косата му все още беше къса, което може би щеше да предизвика нечии подигравки на родовия тинг на следващия ден. Сега обаче знаеше, че никога нямаше да стане търговец.

Той погледна вечерницата, сключи ръце и се помоли на Дева Мария, висшата покровителка на дядо му Арн, за отговор на големия въпрос за смисъла, който бе вложила в живота му. Отговор не получи, а като че ли не беше и очаквал.

* * *

Тази нощ Биргер спа лошо, а когато настъпи сивото утро и вече се бе събудил, започна да премисля как щеше да се държи и какво щеше да каже на родовия тинг и по никакъв начин не можеше да заспи отново. Облече си обикновени дрехи и първо отиде в обора, за да сподели грижите си с Ибрахим. След жребеца се отби на едно място, което рядко бе посещавал — малкия параклис на Улвоса, не по-голям от една стаичка за молитви с малък каменен олтар и прост дървен кръст.

Там се моли дълго на Божията майка, молеше я за прошка заради слабата си вяра, задето не се бе изповядвал отдавна и му липсваше упованието в Нея. Молеше я да му даде цялата си подкрепа и да подреди думите правилно, когато настъпеше мигът на изпитанието. Скоро обаче молитвата му се превърна в някакъв вид кавга, в която се опитваше да убеди светата Дева с думи, сякаш вече седеше на родовия тинг, че мирът беше най-голямото и желано благо за всички, че войната можеше да доведе до всеобща загуба и затова Тя трябваше да го подкрепя и да помага тъкмо на него, когато в Биелбо настъпи моментът за решение.

Постепенно осъзна колко суетни бяха опитите му да убеди Божията майка, вместо да моли за милостта й. Тогава се постара да изложи делото си по-смирено.

Когато стопанството извън параклиса започна да се оживява, той се изправи на схванатите си крака и отиде да се облече в дрехи на воин, както всички Фолкунги се представяха на тингове откак се помнеха. Стопли вода и се избръсна със сапун с наскоро наточената си кама, понеже подозираше, че никой в Биелбо не би сметнал рядката му, мъхеста червена брада за белег на мъжественост и дееспособност, нито за преувеличена далновидност. Златните шпори претегли замислено в ръката си преди да ги завърже. Тъй като дълго бяха стояли скрити, изсъхналата кожа поскърцваше над глезена. Отиде да потърси волска мас.

Ако зависеше от него, щеше да язди сам до Биелбо, само със знаменосеца пред себе си. Местността беше равнинна и имаше добра видимост по целия път надолу към стопанството, в страната цареше мир и не го грозеше опасност. Освен това никакви злодеи не бяха способни да го догонят, ако яздеше Ибрахим, който също бе облечен във фолкунгските цветове.

Ингрид Улва обаче бе твърда в решението си всичките дванайсет стражи на Улвоса да съпроводят Биргер — далеч не заради сигурността му, а защото беше негово право и щеше да изглежда и да бъде забелязан добре, когато новият говорител на Улвоса пристигнеше на тинга. Щом беше готов да се качи на коня, майка му го разгледа строго от глава до пети и изглеждаше доволна от видяното. Усмихна му се изпълнена с вяра, прегърна го и го целуна по челото.

— Ти си Зорницата, която всеки момент ще изгрее на небосклона, хубаво си помисли над това, Биргер. Но не се страхувай от нищо и никого — прошепна на ухото му, за да не чуе никой от братята му. Те бяха наизлезли, за да се сбогуват начумерено. Най-много се цупеше Ескил, който със сигурност още бе убеден, че именно той трябваше да говори от името на Улвоса, понеже сред братята си бе най-вещ в законите, а и най-добре познаваше законите на църквата.

Биргер потегли от Улвоса, изпълнен с немалка гордост — пред него яздеше знаменосецът, а зад него — стражите в две редици. Гербът на Улвоса имаше четири полета с две черни и червени сверкерски глави на грифон — родовия знак на Ингрид Улва, и два фолкунгски лъва с полумесец — герба на Магнус Монешьолд. От лявата си страна Биргер носеше излъскания си фолкунгски щит със златния лъв, но без знак, което показваше, че това бе именно Биргер Магнусон и никой друг Фолкунг.

Пътят беше кратък, а времето — ясно и слънчево, така че Биргер пристигна рано в Биелбо. Посрещна го един ревящ Карл Глухия, който оглавяваше рода на Фолкунгите и щеше да води тинга им.

След като всички надойдоха, отбиха се най-напред в църквата за молитва, богослужение и благословия за щастлив завършек на тинга. След това цялата процесия се отправи към двора на дървеното укрепление заедно със знаменосците си. Преди провеждаха родовия тинг горе в кулата на църквата, където ярл Биргер Бруса управляваше всички с желязна ръка. Но през всичките изминали години Фолкунгите бяха станали толкова много, че нямаше начин да се съберат в тесните и мрачни стаички на църковната кула. Дворът беше обграден със стени от дъбови стволове и именно на това място неведнъж бяха защитавали Биелбо при нападение. Според Биргер тези отбранителни дървени укрепления бяха същата отживелица като родовия тинг в църковната кула.

В крепостта имаше голяма зала и всички знаменосци влязоха вътре и поставиха гербовете на различните стопанства според указанията на господаря в Биелбо — Карл Глухия. Беше предвидил подредбата хитро, за да не се чувства никой пренебрегнат пред останалите. В миналото редът бе такъв, че мъжете от Биелбо седяха начело, а след това другите се разполагаха надолу в залата според могъществото и престижа на стопанството си, което винаги ставаше деликатна задача, щом стигнеха до тези, които трябваше да седнат най-накрая. Сегашният порядък бе такъв, че всички седяха на дълги маси покрай собствените си стени с Карл Глухия по средата на едната стена и кралския ярл Фолке точно срещу него. Гербът на Улвоса висеше на едната стена до този на Биелбо отдясно, а от другата му страна бе знакът на Сюне Фолкесон от Елярос, който много наподобяваше този на Улвоса, тъй като и жената на Сюне Фолкесон, Хелена, бе от Сверкеровия род.

Рицарят Сигурд и рицарят Одвар седяха от двете страни на ярл Фолке точно срещу Биргер. Те само си кимнаха студено, без да кажат нищо. След кратка молитва за сговор и мъдрост Карл Глухия се изправи и заговори в подкрепа на младия Юхан Сверкершон, точно както Ингрид Улва бе предсказала.

Ярл Фолке веднага възрази на това предложение и не му беше трудно да намери сериозни думи, за да опише как всички бяха проливали кръвта си и колко много от близките им роднини бяха загинали, за да прогонят окончателно сверкерската пасмина от кралството. Да поканят този род отново на престола означаваше да се подиграят с мъртвите.

Холмгейр бе човекът на ярл Фолке, Холмгейр беше внук на крал свети Ерик, а Фолкунгите бяха съюзници на Ериковия род след Гестилрен и Лена. Ето защо бе предателство да съдействат на архиепископ Валерий в интригите му, за да коронова отново потомък на Сверкер.

Отначало изглеждаше, че повечето мъже в залата бяха съгласни с ярл Фолке — съюзът с Ериковците трябваше да бъде запазен. Торгилс Ескилсон от Арнес бе първият, който се осмели открито да се противопостави на ярл Фолке и да застане на страната на Карл Глухия.

Тогава в залата настъпи пълно мълчание и всички заслушаха напрегнати, което може би малко обезкуражи Торгилс. Мисълта, която изложи, обаче беше съвсем ясна. Той каза, че тук, на тази среща най-важно бе единствено благополучието на Фолкунгите, никакви стари съюзи, никакви клетви към мъртвия крал, нищо друго освен това, което беше най-доброто за рода. А най-изгодно за Фолкунгите бе да не превръщат църквата в свой враг. Какво щяха да правят, ако коварният Валерий откажеше да короняса друг освен Юхан Младия? Да тръгнат на война срещу един архиепископ?

Ярл Фолке веднага взе думата и обясни, че с пълно право можеха да изгонят духовник, ако ясно и неоспоримо е предал страната, защото така повеляваше висшият закон, този на Рим. Валерий бе изменил на кралството два пъти и се бе завърнал начело на датски войски. Ако Фолкунгите решаха да изхвърлят този мъж от епископския му дом и кралския съвет, кой тогава би могъл да ги спре?

Двамата рицари Одвар и Сигурд смятаха, че трябва да се придържат към съюза с кралския род, на когото се бяха заклели във вярност, когато крал Ерик ги бе издигнал в рицари.

Сюне Фолкесон от Елярос изчака дълго със смръщено чело, но накрая се изказа и заяви, че както всички в залата знаеха, той бе мъж, който не се поколебаваше, ако се налагаше да се хвърли в боя за рода си. И двата пъти беше сред победителите при Гестилрен и Лена, като на втория бе убил крал Сверкер Карлсон заедно с Арн Магнусон, с което войната бе приключила. На него обаче му бе трудно да си представи как ще вдигне копието си срещу архиепископ, колкото и черен да беше този в душата си. Фолкунгите нямаше да постъпят особено разумно, ако превърнеха църквата в свой враг. Беше работа на Бог да съди такъв човек, не на воините Фолкунги.

Така се заредиха изказвания напред-назад из залата, докато всички бяха изложили мнението си, освен Бенгт Елинсон от Имсеборг и Биргер Магнусон от Улвоса. Изглеждаше, че доводите и на двете страни тежаха по равно и никоя не можеше да надвие.

Накрая, помолен от ярл Фолке да каже нещо, рицарят Бенгт сподели, че не одобрява насилието срещу един архиепископ, но и не иска да види короната върху главата на Сверкер. По този начин беше съгласен и с двете страни и може би щяха да го осмеят заради колебанието му, ако не беше най-бележитият рицар в страната.

На първия ден не стигнаха доникъде. Фолкунгският тинг бе заседнал между две еднакво силни групи, толкова отдалечени една от друга, че изглеждаше невъзможно да се посредничи между тях. Биргер беше единственият говорител, който не се беше изказал, но сякаш никой не обръщаше внимание на това, понеже той беше най-младият и за първи път присъстваше на родов тинг.

На вечеря Биргер потърси компанията на Торгилс Ескилсон, за да му разкаже за времето си при баща му долу във Висбю и за грижите, които произтичаха от това, че господарят Ескил нямаше син или роднина, който би могъл да поеме търговската къща, когато той самият си отиде. Торгилс тъжно се съгласи, че това действително беше голяма беда, но той лично носеше отговорност за крепостта Арнес — най-силната опора на Фолкунгите и по тази причина по-важна за всеобщата сигурност от търговията. Крепостта не носеше особена печалба, но Торгилс разбираше огромното й значение. Арнес имаше такова разположение, че всичките товари от Норвегия или Льодьосе и Дания минаваха оттам и много кораби оставаха за през нощта на кейовете му. Освен това всичко, което се произвеждаше във Форшвик и не се транспортираше към Сьодершопинг, минаваше покрай Арнес на път за Льодьосе. Всички, които поне малко разбираха от търговия, знаеха, че Висбю беше голямата възлова точка в мрежата, която баща му бе изплел. Но какво можеше да направи той? Беше роден и обучен за господар на крепост и синът му Кнут щеше да стане като него. Ако бъдещето донесеше вечен мир, една силна крепост като Арнес не би била толкова важна. Но както първият ден на преговори на родовия тинг бе показал с ужасяваща яснота, войната може би бе на път дори сега, както си седяха заедно, ядяха и пиеха. Вероятно точно по тази причина най-лесният изход би бил да оставят онзи Юхан да стане крал, точно както бе предложил Карл Глухия. Развържеха ли възела, избягваха войната, защото в такъв случай Ериковците нямаше да има на кого да си отмъщават. Нямаше да им е лесно да се нахвърлят върху Фолкунгите — за това не бяха достатъчно силни, никой не беше. Не можеха и да хукнат да свалят архиепископа. Ето защо търсеха ли мир в кралството, младият Юхан беше най-добрият избор.

Биргер не издаде нито с думи, нито с изражението си дали беше за или против гледището на Торгилс по въпроса. Вместо това се извини, че не му се искаше на следващия ден главата да му тежи от бирата и тръгна да си намери постеля.

Един обичай бяха запазили в Биелбо от времето на Биргер Бруса — да не се изпива и капка бира или вино, докато взимаха решения. Макар бирата в умерени количества да развързваше срамежливите езици, в големи дози тя имаше лош ефект, защото тогава раздорът зачакваше своя ред. А поднесеше ли се веднъж вино на Фолкунги, никога не го пиеха в скромни и немъжествени количества.

И така, всички дойдоха жадни на вечеря и не един порядъчно навакса пропуснатото. По тази причина подновиха заседанието едва по обед на следващия ден, а дори и тогава някои бяха кисели, все още със зачервени очи.

Разправията в залата на дървеното укрепление скоро продължи пътя си в същите бразди от предишния ден. Ярл Фолке, все още не надвил махмурлука, беше във видимо лошо настроение и скоро се нахвърли грубо върху онези, които с намеци или ентусиазъм се изказваха в полза на младия Юхан Сверкершон.

Тъй като онези, които нападаше, изглежда нямаха желание да отвърнат, той се изкуши да си поиграе с огъня. Вероятно можеше да се разбере обяснението за измяната на някои роднини, каза той високо, ако човек обърнеше внимание на някои гербове с черния сверкерски грифон. Ако отново потомък на Сверкер получеше короната, някои родственици щяха да спечелят от това повече, отколкото други.

Смяташе, че напереното хлапе Биргер най-трудно щеше да парира тази обида, и го предизвика най-сетне да се изкаже за себе си и Улвоса, но в такъв случай най-добре да го направи като лъв, не като грифон.

Тези груби думи предизвикаха няколко злобни подигравателни усмивки в залата и всички погледи се извърнаха към Биргер, който се изчерви, прекръсти се и се изправи. Настъпи неговият час и не си струваше нито да изчаква повече, нито да прави крачка назад.

— Вярно е, че майка ми Ингрид Улва е от рода на Сверкер и всички вие я познавате — започна той твърде тихо, така че Карл Глухия му кресна да говори като мъж. — Вярно е, че майка ми е от рода на Сверкер — повтори той с пресилено силен глас. — Вярно е също и че майката на Емунд Юнсон, Улвхилде, е от Сверкеровия род. Вярно е, че съпругата на Сюне Фолкесон, Хелена, е от Сверкеровия род. Едно време Фолкунгите са сключвали тези връзки, за да укрепят силата си. Затова сега стоя тук. Затова обаче не бива да ме обиждаш, ярле. Вместо това трябва да обърнеш внимание, че Емунд, както и Сюне, както и аз самият, всички ние сме положили рицарската клетва пред крал Ерик и не ни беше лесно след това. Моята клетва обаче не е валидна спрямо мъртвец. Предаността ми е към този родов тинг, същото важи и за Емунд, и за Сюне. В това не бива да се съмнява никой. Ето защо сега искам от теб извинение, Фолке.

Беше доста дръзко като начало да поиска самия кралски ярл да се поправи и в залата настъпи напрегнато мълчание, а погледите се извърнаха от Биргер към ярл Фолке.

— Ще ти угодя по този незначителен въпрос, Биргер — измърмори ярлът. — Ние Фолкунгите сме едни и същи, друго и аз не съм искал да кажа. Имаш извинението ми за многото зле обмислени думи относно твоята майка и тези на другите. И все пак няма да се измъкнеш толкова леко, защото сега искам да чуя мнението ти високо и ясно, не за дребни неща и златни шпори, а по големия въпрос!

— Веднага ще го чуеш! — провикна се Биргер през масата, за да покаже, че не се е оставил силният глас на ярла да го уплаши. — Затова ще ти кажа точно високо и ясно защо грешиш, ярл Фолке. Ако съумееш да ме изслушаш, без да ме прекъсваш и без да ми крещиш — продължи с по-нисък глас.

Не се беше случвало наперено хлапе да говори така на някого от фолкунгските ярлове. В залата отново се спусна смутена тишина. Биргер бе отправил много дръзко предизвикателство — наел се беше да докаже, че ярлът греши, затова трябваше да го слушат. Това повеляваха и честта, и любопитството, понеже или младият, или старият сега щеше да падне отвисоко. Ярл Фолке бързо надви изумлението си и показа с помитащ жест на ръката, че Биргер има думата. После седна бавно и спокойно се облегна назад в големия си стол с образ на дракон.

— Грешиш в три неща, скъпи родственико — започна Биргер с по-нисък и дружелюбен тон, тъй като гневът би развалил почти всичко. — Не е правилно да говориш за честта ни спрямо Ериковия род. Имаше я, когато крал Ерик все още се радваше на клетвата ни във вярност. Сега сме свободни от нея. Остана само верността на Фолкунги към Фолкунги. Не си прав и като казваш, че Холмгейр ще получи короната. Първо не е работа на Фолкунгите да избират, а на Ериковците. А роди ли кралица Рикиса син, те най-вероятно ще заявят, че този син е техният крал с наследствено право. Законът за обикновеното наследство гласи, че ако дадена жена е бременна, когато съпругът й почине, и след това роди син, то наследството му е същото, все едно е бил роден преди смъртта на бащата. Кралското наследство е същото като обикновеното. Но третата ти и най-сериозна грешка е, че искаш да използваме силата на Фолкунгите, която е наша чест и сигурност, за да свалим един архиепископ. Тук няма значение, че Валерий е достоен за презрение, той е архиепископ. Ако нападнем къщата му, свалим го от поста му или още по-лошо — ако го убием, ще наложат анатема върху всичките земи на Фолкунгите в Източна и Западна Готаланд. С това няма да спечелим нищо — напротив, ще загубим всичко.

Тук Биргер спря, защото долови обезпокоено шушукане сред присъстващите и видя в очите на ярл Фолке, че нещо не беше ясно. Малко по-далеч в залата някой се провикна да попита какво искаше да каже с анатема.

— Анатема — продължи Биргер, — означава, че светият отец в Рим ще отлъчи от църквата цялата ни страна. Вече няма да се извършват никакви църковни служби при нас, никой няма да има право да отиде на литургия или да се изповяда, никой няма да получи последно причастие и няма да бъде положен в осветена земя. Ако ни сполети подобно наказание, цялата ни фолкунгска сила ще бъде маловажна.

Тогава в залата се разнесе одобрително жужене и Карл Глухия се възползва от случая, за да подкрепи горещо думите на Биргер Магнусон, като отново заговори, че най-разумно би било да оставят коварния архиепископ да короняса Юхан Сверкершон, понеже с такъв слаб крал Фолкунгите ще засилят властта си. Изглежда успя да накара повечето да закимат в съгласие или размисъл.

Тогава Биргер се изправи отново и му се наложи да почака малко, преди да стихне цялото шушукане, за да се чува какво казва.

— Родовият ни ярл Карл греши също колкото и кралският ярл Фолке — започна без заобикалки и веднага бе посрещнат с мълчание. — Сега кралица Рикиса ще роди син. Въпреки това ще изберем за крал Юхан Сверкершон. Тогава кой ще остане най-засегнат, задето правото на кралския Ериков потомък е пренебрегнато? Холмгейр и Кнут може би, но те не могат да навредят на нас, Фолкунгите, а само да скърцат със зъби. По-лошо ще бъде с крал Валдемар Победителя в Дания, понеже в такъв случай ще сме накърнили правото на племенника му. А гневът на крал Валдемар не е нещо, към което трябва да се стремим. Нищо не застрашава властта на Фолкунгите в страната ни, никой друг род не може да ни надвие с меч и копие. Това ни дава голяма сигурност. Ето защо е толкова по-тъжно да слушаме как двама от най-мъдрите ни и възрастни родственици искат да си навлечем единствените нещастия, които действително могат да ни заплашат. Последваме ли съвета на ярл Фолке, светият отец ще отлъчи всички ни. Ако послушаме ярл Карл, още една датска войска ще нахлуе в страната ни, за да сложи на трона ни едно момченце и да ни остави датски управници. Не трябва да слушаме никой от тези съвети.

Биргер седна спокойно, сякаш бе казал всичко, което имаше да каже, а това не беше съвсем вярно. Все пак по-добре щеше да бъде, представи си той, ако сега двамата ярла се спогодяха за единственото възможно нещо в този момент.

Не можеха да го направят. И двамата оживено се съгласиха с думите на Биргер за недообмисления съвет на другия, но никой от тях не искаше да признае, че тъкмо той е сгрешил, макар вече всички в залата да смятаха, че Биргер Магнусон е бил еднакво прав за съветите и на двамата старци.

Разпрата между ярловете се засилваше и не стигаха доникъде. Първи се отегчи рицарят Бенгт Елинсон, който удари юмрук в масата, за да млъкнат.

— Аз съм Фолкунг по майчина линия, приет в рода по кръвна връзка, и служих на каузата ни и при Гестилрен, и при Лена — започна той с мощен глас. — Никой не бива да се съмнява в предаността ми към този родов тинг, още по-малко пък в честта и разума ми. Онези, които в живота и спомените си са стояли до Биелбо по-близо от мен, със сигурност по-добре знаят за мъже, говорили много разумно сред нас, Фолкунгите, мъже като Биргер Бруса. Тук сред нас, пред очите и ушите ни, застана още един такъв Фолкунг. Това за всички нас е чест, и също толкова в наша полза. Ето защо почтително те моля, юнкер Биргер — нещо, което не съм правил през многобройните години, когато набивах разум у теб на полето за упражнения във Форшвик — да ни кажеш ясно и спокойно какво да правим. Имаш поддръжник в мое лице!

Рицарят Бенгт седна тежко, погледна Биргер дружелюбно и окуражително и му махна едва ли не иронично, за да се изправи отново. Никой от Фолкунгите не желаеше друго.

Биргер стана на крака поруменял, защото този ден най-малко бе очаквал подобно ласкателство от най-личния рицар на кралството.

— Точно сега няма да правим нищо — обясни той, но твърде тихо и Карл Глухия му извика да повиши глас. — Точно сега няма да правим абсолютно нищо! — повтори по-силно. — Ако Рикиса роди син, Ериковите потомци ще определят дали той или някой друг ще бъде техният претендент за престола. Най-вероятно това ще е синът. Ако Рикиса роди момиче, въпросът е Холмгейр или Юхан Сверкершон. Сега не е никой. Като разберем кой ще бъде, трябва да се срещнем отново, защото едва тогава ще можем да преценим цялата ситуация пред нас.

Бързо определиха да постъпят точно както Биргер Магнусон бе предложил, затова всички отидоха по-рано при бирата и печеното месо.

Късно вечерта ярл Фолке дойде до мястото на Биргер и седна до него с такова залитане, че успя да разплиска четвърт бокал върху младия си роднина. Той обаче съвсем нямаше лоши намерения — точно обратното. Наведе се над Биргер, потупа го приятелски по гърба и потвърди с леко завалян глас, че той наистина не бе изроден в рода от Биелбо. Фолке беше стар човек и държеше да се знае, че след него навярно ще дойде още един Биргер Бруса.

Чак сега, в късната нощ, Биргер започна да разбира какво се бе случило и какви непознати сили имаше в себе си. Също като Зорницата Биргер Магнусон се бе изкачил на фолкунгското небе, точно както беше убедена Ингрид Улва.

Към следващата част или към съдържанието

Ян Гиу Наследството на Арн (7)

Метаданни

Данни

Наследството на Арн

Информация

История

Сваляне / Връзки

Времето на старците

I.

Ян Гиу
Наследството на Арн (7)