Ян Гиу
Наследството на Арн (4)

II.

Щом във Форшвик пристигна вест от манастира Рисеберя, че Алде Арнсдотер смята да се завърне при майка си, Сесилия Роса почувства полъха на щастието за първи път от година. Тя изпълняваше задълженията си старателно и съвестно всеки ден от зори до здрач. Корабите пристигаха на пристанището на Ветерн, а речните корабчета напускаха Викен винаги в еднакъв ред, сякаш нищо особено важно не беше смутило живота във Форшвик.

Всъщност светлите дни за Сесилия Роса приключиха, когато любимият й Арн почина след дълга и трескава борба с раната си от Гестилрен. След това Сесилия вършеше всичко, което се изискваше от нея, механично, като насън, сякаш не беше самата тя, а гледаше друг човек отстрани. Сесилия Роса грохна бързо, след като погребалното шествие се прибра от Варнхем, бирата за помена бе изпита и гостите най-сетне напуснаха Форшвик; оставаше всичко да си тръгне по старо му.

Тя започна да размишлява — най-вече върху непонятната воля на Дева Мария. Защо, питаше се Сесилия Роса, смъртта трябваше да я раздели толкова скоро от Арн, когато най-накрая бяха получили милостта да се срещнат отново след дълги и тежки страдания: той на война в Светите земи, а тя — под бича на злия демон майка Рикиса в „Божия дом“?

Какво беше намерението на светата Дева и какво искаше да покаже на хората, като толкова бързо разбиваше на пух и прах наградата за любовта и предаността? Това би било напълно справедливо, ако Арн по време на дългогодишната си военна служба под Нейните знамена, беше заслужил да се пренесе в рая — милост, с каквато не бе удостоен през двайсетте години в Светите земи. Какъв беше смисълът да му даде това, което със сигурност бе заслужил в земния живот, но същевременно да накаже любимата му съпруга и дъщеря му с най-тежката и черна мъка? Дали с това Дева Мария искаше да покаже на хората разликата между един мъж, който приличаше на светец — във Форшвик вече се намираха много, които му се молеха като на свети Арн, — и Сесилия Роса и дъщеря им Алде, които си бяха съвсем обикновени хора?

Подобни размишления обаче винаги се въртяха в кръг и тя се връщаше там, откъдето беше започнала — мъка, която просто беше голяма, черна и неразбираема. Отговори нямаше.

В началото, след като Алде от скръб влезе в манастира, на Сесилия Роса сякаш й се искаше да се откаже от живота. Ако трябваше да загуби и дъщеря си толкова скоро след мъжа си, нямаше да има сили да живее. Тогава беше твърдо убедена в това.

Скоро обаче започна да се бори, за да задържи Алде при себе си — нали дъщеря й беше расла на свобода и само смътно си представяше какъв е животът от другата страна на крепостта. Сесилия Роса обаче бе прекарала повече от двайсет години в манастир: първо в отвратителния „Божи дом“, после в Рисеберя. Тя започна да описва безцветната мизерия на живота там, както и малките му, редки радости, и многословно разкраси разказа си, като й обясни, че хубавите неща в манастира — тъкането и бродерията, градината и песните, все пак бяха радости, които Алде можеше да получи в изобилие и във Форшвик. Една млада жена спокойно можеше да избегне леденостудените зимни нощи в изложени на течение каменни килии без огнище, тънките одеяла, босите крака напред-назад по каменния под с коричка от лед по няколко пъти всяка нощ, здраво замръзналата вода за миене и други неприятни неща в манастира.

Литаниите й обаче бяха безполезни. Алде, също както много други млади хора, бе изпълнена с трескави мечти да се пожертва за Божието дело заради мъката си. Направо смяташе, че смъртта на баща й насред лятната светлина на живота беше ясен знак от небесните сили да се извърне от света, където хубавите дни за близките му бяха приключили.

Подобни представи Сесилия Роса не искаше да разбива нито с насмешка, нито с многословна назидателност. Още по-малко й се искаше да загуби Алде зад стените на манастира. Много добре разбираше, че майчините й чувства нямаше да бъдат разбрани от девойка, прекипяла от мъка и набожност.

Дори и момиче, слабо посветено в църковните въпроси, веднага би отвърнало, че подобни думи са егоистични и в никакъв случай не могат да послужат в противовес на призванието.

Накрая стана така, че борбата да задържи Алде помогна на Сесилия Роса да се върне към живота, тъй като имаше някой, на когото да възлага надежди, но и същевременно да се страхува да не го изгуби.

На раздяла, преди Алде да замине за Рисеберя, дълго седяха в розовата градина, която тъкмо започваше да изпада в зимен покой. Тогава Сесилия Роса постигна успех, който разпали надеждата й — накара Алде да обещае, че ще прекара първата си година в Рисеберя сред familiares, за да се увери, че наистина има призванието. Иначе девойки от знатен род имаха право да дадат обет само след няколко седмици, прекарани като послушници, а след това нямаше връщане назад. Сесилия Роса дълго и безмълвно наблюдаваше умиращите си рози, вече сбръчкани от първите нощи със слана. Мислеше си, че за дъщеря й щеше да бъде достатъчно изпитание да влезе в манастир заедно със зимния мраз. Така престоят й зад стените на обителта щеше да съвпадне с ледените зимни нощи. По-лошо щеше да е, ако Алде отидеше след топенето на снега, когато пролетта и лятото правеха живота там толкова светъл, че щеше да й бъде трудно да си представи какво щеше да донесе зимата.

Все пак стана ясно, че Алде е била силно впечатлена от зимата в манастира. Щом измина една година и есента наближи отново, дойде решаващият миг: да даде обет и да остане завинаги в метоха, или да се завърне към живота във Форшвик. Не можеше да има по-сериозно изпитание за призванието на една девойка.

И ето, Алде беше предпочела любовта към живота пред лишенията и изолацията. При това известие Сесилия Роса прекара много часове в молитви и разговори с Дева Мария в малката дървена църквичка на Форшвик. След това се чувстваше сякаш излизаше на летния полъх пречистена и освободена от мъката. Не можеше да има по-приятна задача от приготовленията за завръщането на Алде.

Освен това имаше и нещо, което би трябвало да накара всяка майка да се замисли. Въпреки че писмото от Рисеберя бе написано от игуменката Кристина, то съвсем ясно излъчваше волята на Алде. В него се казваше, че предвид неспокойните времена, когато отвличането на девойки по пътища и по вода, за съжаление, никак не беше нещо необичайно, би било непредпазливо да оставят Алде да пътува сама по мрачния есенен път от Рисеберя до Форшвик. Ето защо би било хубаво и разумно, ако рицарят Сигурд и няколко от хората му имат добрината да я съпроводят до дома й.

На Сесилия Роса и през ум не й минаваше да остави дъщеря си да пътува сама, нямаше начин и Алде да е смятала така дори за миг. Това правеше молбата за охрана напълно излишна. На пръв поглед нямаше нужда и да изказват някакво особено предпочитание кой от всички налични воини от Форшвик да се заеме с тази задача.

Само дето Алде специално бе назовала Сигурд. За Сесилия Роса това беше потвърждение на нещо, което по-скоро бе предполагала, отколкото сериозно да си го признае. Във времето преди последната война неведнъж бе наблюдавала как се гледаха Сигурд и Алде и как на няколко вечери случайно седяха един до друг. Тогава Сесилия Роса си мислеше, че това е просто увлечение, обичайно за ранната младост — нищо, от което да се въодушеви или пък обезпокои. Но щом Алде сега, близо две години по-късно, изрично поръчваше да изпратят Сигурд, нещата бяха съвсем други. В такъв случай той беше важна част от живота, който вече бе избрала, вместо да се затвори в манастира до смъртта си.

Сесилия Роса веднага взе решение да подкрепи Алде, а навярно и Сигурд, в това начинание. Той и никой друг щеше да я поведе обратно към живота.

Второто, което реши да направи, бе от значително по-практично естество. Скоро малко я загриза съвестта, задето не е направила нищо по въпроса по-рано.

Сигурд и брат му Одвар някога се наричаха Сиге и Урм. Още дечица, те бяха дошли във Форшвик, защото бяха изтръгнали от самия Арн Магнусон обещание, че ще им разреши по-късно да се учат при него. Арн бе потвърдил, че това е напълно вярно и че добре си спомня как на мястото за почивка и провеждане на тингове при Аскеберя се беше натъкнал на двамата малки синове на освободен ратай и действително им беше обещал, че ако все още имат същото желание след няколко години, могат да дойдат при него, за да посещават училището за бойци.

Двамата бяха първите малчугани, влезли в училището за кавалеристи на Форшвик без да са Фолкунги. Може би тъкмо затова се учеха с най-голяма жар и прилежание. Когато му дойде времето, бяха богато възнаградени за високия си морал — участваха заедно с Арн и трите първи ескадрона на Форшвик в битката при Елярос, победиха датските воини на крал Сверкер и спасиха живота на крал Ерик Кнутсон в последния момент. В онзи ден Ерик си възвърна кралската титла и по съвет на Арн посвети в рицарство петима от форшвикските младежи, които командваха. Сред тях бяха и двамата братя.

Скоро след това Арн ги взе със себе си на тинга и ги загърна в сини плащове, за да ги въведе в рода на Фолкунгите. Като рицари бяха получили правото да променят робските си имена на Сигурд и Одвар.

Дотук всичко беше красива приказка и награда за добродетелта, но само с добродетел не може да живее дори най-доблестният мъж. Това, което отличаваше Сигурд и Одвар от всички останали, не бяха само златните шпори — знак, че са посветени в рицарство от краля, а това беше чест, оказвана на малко мъже в кралството. Те обаче бяха бедни като рицари тамплиери и най-вече това ги отличаваше от останалите. Не притежаваха нищо освен броня, оръжие и кон. Ако Сесилия Роса сега предприемеше това, което възнамеряваше от много отдавна — да напомни на крал Ерик факта, че двама от неговите рицари и най-лични воини, допринесли за победите както при Лена, така и при Гестилрен, все още бяха бедни, той би трябвало веднага да я послуша.

При други обстоятелства самата Сесилия Роса би се погрижила и двамата да получат поне по едно голямо стопанство. Не беше го направила, въпреки сандъците с пари на Форшвик. С всеки изминал ден, с всеки кораб и всеки товар богатствата им от злато и сребро се увеличаваха. Тя обаче смяташе, че за честта на един млад мъж със сигурност беше по-престижно да получи имот от краля, отколкото от богатата си господарка.

Така Сесилия Роса щеше да избегне и неудобството да даде щедра зестра на мъж, който не можеше да си позволи достоен подарък сутринта след първата брачна нощ. Подобен въпрос далеч не беше маловажен сред всичките тези горди воини от Форшвик.

Независимо от това как щяха да потръгнат нещата между Алде и Сигурд, Сесилия Роса възможно най-скоро щеше да реши този дребен паричен проблем.

Може би тръпката между Алде и Сигурд беше само временна, а може би дори изобщо не беше и тръпка. Независимо от това бе крайно време да уреди със скромно богатство и Сигурд, и Одвар. Що се отнася до Алде, тя беше една от най-желаните девойки в кралството, като се има предвид чия дъщеря бе и с оглед на зестрата, която щяха да вземат от обилните запаси във Форшвик. Действително нямаше да липсват кандидати за ръката й сега, когато се завръщаше към живота.

Сесилия Роса и обичният й Арн обаче бяха обещали на себе си и на дъщеря си, че никога нямаше да я омъжат против собствената й воля заради имоти и подаръци, нито пък заради родов герб и домогване до власт. Нейните родители бяха бранили любовта си, заставайки против волята на всички роднини и с цената на двайсет години изкупление. Ето защо никога нямаше да принудят Алде да отиде в брачно ложе против волята й, тя щеше да избере мъжа си свободно, както намереше за добре: знатен или обикновен, Фолкунг или просто освободен роб, и това поради една-единствена причина и с едно-единствено убеждение — че любовта е по-голяма от всичко.

* * *

Във Форшвик сякаш посрещаха млада кралица, когато Алде се завърна вкъщи заедно с рицаря Сигурд. Всички я обичаха заради светлия характер, който винаги бе имала преди смъртта на баща си. Също така тя спадаше към тези, от чието бъдеще Форшвик зависеше най-много, защото освен майка й само тя разбираше как се водят сметки. И най-незначителният слуга в кухнята осъзнаваше, че счетоводните книги бяха като глава за Форшвик: там се решаваше всичко, което произвеждаха или изнасяха, както и всички плащания.

Премина на кон по двата моста, украсени с рози и листа. Всички от Форшвик я очакваха в дълги редици от последния мост чак до двора, понеже задъхани млади конници навреме бяха предупредили за пристигането й.

Беше времето между празниците на свети Лаврентий (това означаваше, че сенокосът трябваше да е приключил в Западна Готаланд) и свети Брюнулф (когато беше разгарът на жътвата). В други стопанства това щяха да бъдат напрегнати дни, малко подходящи за пиршества. Само че във Форшвик от години насам изобщо не се занимаваха със земеделие. Само едната десета, взимана от всеки желаещ да смели брашно, беше повече от достатъчна за всичкия хляб, който печаха там. Един селянин идваше с десет бъчви ръж. Веднага след това натоварваха лодката му с вече смляно брашно — същото количество като зърното, което беше донесъл, само че трябваше да остави една десета в замяна.

Сено косяха и във Форшвик, защото фуражът за зимата заемаше твърде много място на корабите. Да се купи обаче беше лесно, ако се направеше навреме, а Сесилия Роса се грижеше винаги да става така.

Ето защо моментът беше подходящ отново да посрещнат Алде в дома й, където й беше мястото.

Биргер стоеше до Сесилия Роса и беше вторият, който поздрави Алде, щом тя се освободи от дългата, щастлива и изпълнена със сълзи прегръдка на майка си. Алде го гушна като брата, който винаги е бил за нея, още откакто като малки ходеха да учат при покойния брат Гилберт. Тя го целуна по челото и с кратки викове на радост се хвърли по-нататък в един дълъг танц от прегръдки, смях и сълзи.

Биргер гледаше след нея онемял. Годината на покаяние я беше променила по доста явен начин. В талията — отслабнала като върба, но в същото време гърдите й под дългата рокля бяха станали по-големи или по-видими, или и двете.

Ясно почувства всичко това, когато я обгърна с ръце и тя се притисна към него, за да го целуне сестрински по челото. Нещо чудновато го жегна отвътре и в паметта му изплува като заклинание, че тя му беше леля, нищо че бяха на една и съща възраст.

Алде вървеше от обятия в обятия или от дете на дете — вдигаше ги нависоко и им се радваше. Прегръщаше всички — от намръщения стъкларски чирак или ловец до учтиво кланящия се сарацински медникар, който не би си и мечтал да я прегърне, нито да я докосне като дъщеря или съпруга. А през това време всички от Форшвик останаха на големия двор, та дори огънят в ковачниците спадна, а печеното месо загоря. Щом поздрави всички, които общо трябва да бяха над сто на брой, както се смееше и махаше, тя се втурна към къщата на майка си, за да смени простите си шаячни дрехи от Рисеберя с нещо по-подходящо за приветствената бира във Форшвик.

В мига, в който тя се изгуби от поглед, всички се разтичаха като полудели: и воини, и мелничари, и помощници в кухнята. Веднага се втурнаха всеки в своята посока, за да се подготвят за празника по най-подобаващия начин. Скоро апетитни аромати се разнесоха от готварниците и сарацинските скари с дървени въглища.

Повечето къщи във Форшвик бяха малки и нагъсто подредени в две редици с улица помежду им, но тук нямаше тор и нечистотии както в градовете, нито пък ровещи прасета. Тях ги държаха настрана, понеже много хора тук не понасяха тези животни.

Повечето ковачници и останалите работилници бяха разположени при мостовете и бързеите. Освен това Форшвик имаше църква и обор, които бяха най-големите постройки, както и три главни къщи. Сесилия Роса изпитваше известни затруднения с избора на къща, където да се състои празненството за посрещането. В рицарската зала имаше най-много място, само че правилата за достъп до нея трудно щяха да позволят да покани кого да е. Откак построиха тази сграда, там имаха право да влизат само посветени рицари, служители във Форшвик, глави на родове, кралски гости и шепа хора, към които Арн Магнусон бе особено благосклонен. Тя беше като свещена земя за повечето мъже във Форшвик, и въпреки че Сесилия Роса можеше да упражнява грубо правото си като единствен собственик на Форшвик да заповядва както й е угодно, тя намираше за най-разумно да не се възползва от него докрай, що се отнася до рицарската зала.

Старата главна къща беше неподходяща по по-прости причини. Беше се превърнала в жилище за много от предишните роби с разрешението да вечерят там всеки ден. Това позволяваше много хора да се хранят и да пият едновременно в нея. Само дето имаше голяма разлика между кратките и трезви вечери на забързаните ковачи и обучаващи се конници, и угощенията до късно, след изгрев-слънце, сред все по-силни ревове и все повече повръщане. Би било жестоко спрямо всички освободени роби, които спяха там, още повече пък спрямо децата им. Оставаше само онази къща, която всички във Форшвик имаха навика да наричат Светата земя, половината безобидно, на шега, другата половина от почит.

Това беше къщата на неженените сарацини, където езичниците отслужваха своите си служби и празнуваха жътвата в най-неочаквани моменти. Сега там живееха малко мъже, тъй като всеки друговерец, който си вземеше собствена жена, веднага пожелаваше да има и собствена къща, която се прибавяше към едната от двете редици на градската улица. Дотук изглеждаше лесно да се определи, че приветственото тържество щеше да се състои в Светата земя.

И все пак не беше толкова просто. Друговерците имаха по-особени навици, що се отнася до храната, а и не пиеха нито вино, нито бира. Освен това тяхната къща беше най-чистата и най-изкусно украсената, всички подове бяха покрити с разкошни килими в червено и черно. Трудно можеше да си представи повръщащи християни там вътре.

От друга страна, езичниците имаха течаща вода откъм преддверието, също както и в къщата на Сесилия Роса. Едно поточе бе въведено в дълга отворена тръба навътре под вратата и излизаше от другата страна на къщата, така че водата да пада във Ветерн. Дали можеха да накарат християните да повръщат там?

Най-напред тя говори с Гюре, полубрат на Арн. В нейно отсъствие той се разпореждаше във Форшвик по въпросите, които не засягаха войната. И от него се страхуваха всички — както заповядаше, така обикновено ставаше. Той обеща на Сесилия Роса да изхвърля навън всеки, който започне да повръща, ако не го прави в тръбата, както е наредено.

След това говори с двамата майстори на килими, Айбар и Булент, които бяха най-възрастни сред езичниците. Разбраха се да махнат килимите от пода, защото това угощение трябваше да се състои на маса с дълги пейки, а не върху меки възглавници на килимите. Тя се вгледа в тях проницателно, защото си мислеше дали двамата няма твърде бързо и услужливо да приемат внимателно отправената от нея молба. Само че не видя никакви раболепно превити робски гърбове, а между другото, двамата никога не бяха били роби. Освен това Алде бе обичана и от друговерците. Говореше езика им наистина добре, поне според това, което Сесилия смяташе, че е разбрала.

Къщата се преобрази удивително след като внесоха маси, пейки и почетни столове. Лъскавите медни лампи, натежали от тавана, както и гоблените с тайни сарацински писания в злато по стените, все още придаваха сарацински вид на залата; така и ухаеше. Пейките, масите и голите подове обаче имаха по-суров вид. Сесилия Роса бе определила почетният стол да стои пред огнището в най-далечния край на залата, а масата и пейките да бъдат поставени по дължина на стаята, не напречно. По този начин можеше да нареди всички воини на двете крайни маси, за да имат свободно пространство като хукнат навън да пикаят или да повръщат. Между бойците щяха да седят християните и по-скромните хора от Форшвик, а езичниците — от вътрешната страна, за да бъдат добре изолирани от неща, които намираха за неблагочестиви.

Празникът вървеше страхотно и не само през първите часове. Сякаш завръщането на Алде радваше всички еднакво, а и жителите на Форшвик се бяха обединили и сближили повече от всякога в тази зала. Никой не се намръщи заради нечие чуждо мнение за дадено месо или определена напитка — свинското и бирата носеха на крайните маси, водата и агнешкото — на средните, а сарацините се веселяха също колкото и християните, нищо че бяха трезвени. За изненада на всички се оказа, че няколко от сарацинските младежи бяха усвоили специфичното певческо изкуство на родината си, както и умението да свирят на струнния инструмент, наречен aoud.

Сесилия Роса седеше на почетното място с Гюре от лявата си страна и Биргер вляво от него. Така беше правилно — Гюре беше доведен брат на Арн Магнусон, роден след като баща му Магнус бе спал с робинята Суом. Самият Арн го бе приел в рода след преговори на тинга и положена клетва. Това, че от дясната страна на Сесилия Роса седеше Алде, също бе очаквано от всички, поне тези, които следваха християнските обичаи.

Изненадваше само решението на Сесилия Роса да сложи до дъщеря си рицаря Сигурд, който я бе съпроводил до Форшвик, придружен само от четирима мъже.

Сесилия Роса искаше да знае дали е била права в предположението си и още в началото на вечерта, преди виното да е оказало влиянието си, разбра, че не е сбъркала. Алде и рицарят Сигурд имаха очи и уши само един за друг и никак не изглеждаше да им липсват думи или смях; следователно беше крайно време да отиде при краля и да уреди това, което трябваше да се уреди с имотите за рицаря Сигурд. Размишлявайки как замъкът Гум би могъл да попадне под управлението му, Сесилия Роса за момент съвсем се отплесна. Скоро обаче се отърси от тези мисли и насочи вниманието си към хората от Форшвик, които се канеха да пият за нейно здраве, тъй като целта беше умело да се редуват виното в зелени форшвикски стъклени чаши и водата, която сервираха от запотени сарацински медни кани, в същия тип чаши.

Биргер изобщо не изглеждаше доволен и това стана причина за едно леко раздразнение, което се засили с течение на вечерта и ранната нощ. От време на време опитваше да се наведе напред и да извика нещо на Алде, но не беше толкова лесно. Малкото хора на почетните места седяха далеч един от друг, но повече му пречеше това, че Алде рядко забелязваше опитите му, защото имаше очи и уши само за рицаря Сигурд. Накрая Биргер помръкна и помоли за разрешение да слезе долу в залата заедно с няколко свои другари. Облекчена, Сесилия Роса веднага се съгласи.

След полунощ Гюре започна да обикаля из залата, за да вдига онези, които се канеха да повръщат, или в най-лошия случай, вече го бяха направили. По това време повечето форшвикски пекари, готвачи, ловци и ковашки чираци вече бяха отишли да си потърсят постеля за през нощта. Те първи започваха работа сутрин и най-вече на тях се налагаше да се грижат за съня си.

От воините обаче никой още не си беше тръгнал доброволно. Вече рецитираха, пееха и ревяха от смях заради неща, които никой друг в залата не чуваше, и може би така беше най-добре.

Когато Сесилия Роса намери за подходящо да се оттегли, тя взе със себе си и дъщеря си, на която никак не й се тръгваше, та се наложи майка й нежно да я отскубне от рицаря Сигурд.

Гюре обеща да остане цялата нощ и със здрава ръка да озаптява овреме всякакви прояви на пиянство и неприличие.

* * *

Поканиха юнкер Биргер да гостува на краля в Нес и на Сесилия Роса й се стори подходящо да му прави компания, тъй като имаше да урежда дела с крал Ерик. Корабът, който щеше да пренесе Биргер и Сесилия Роса през Ветерн, преди да заобиколят през Улвоса, се наричаше „Жребците“. На Биргер му се видя още по-странно, че моряците долу на големия кей си размениха погледи и взеха да се кръстят, щом заведе любимия си кон Ибрахим в едно от трите отделения за коне на кораба. Поглеждайки обезпокоено към Ибрахим, мъжете на борда попитаха дали щяха да дойдат още коне за това пътуване, и когато Биргер кимна и обясни, че смята да вземе още два, те направо се отчаяха от тревога и го заразпитваха за останалите коне. Биргер, който не можеше да разбере смущението им, тъй като всеки божи ден превозваха през Ветерн коне и добитък, си каза истината — другите два коня, които предстоеше да вземе, бяха бременна кобила и скопен жребец. Те щяха да му служат за товарни животни. Тогава моряците си отдъхнаха, засмяха се и услужливо му помогнаха да настани Ибрахим в едно от трите отделения.

Докато се връщаше със скопения кон и добродушната кобила Ум Аназа, Биргер продължаваше да се чуди какво бе събудило такава тревога у моряците. Попита ги направо и получи ясен отговор, допълнен от обяснението защо този кораб се наричаше точно „Жребците“, когато останалите носеха имена като „Лебедът“ или „Големият потапник“.

Преди няколко години в бързеите Му дошъл мъж с три коня, които искал да превозят до Форшвик. Подобно желание не било никак необичайно и му разрешили сам да ги заведе до предвидените отделения, които по него време не били построени стабилно както сега. Щом излезли в езерото обаче, се оказало, че глупакът сложил разгонена кобила между два жребеца. Първо в отделенията за добитък настанала страшна дандания от пронизително цвилене и буйни удари на копита. Скоро и трите животни се освободили, при което два пощръклели коня с набъбнали членове се втурнали ту да гонят кобилата по палубата, ту да се борят помежду си с хапане и ритници. Щом кобилата най-сетне намерила това внимание за твърде разгорещено, скочила във водата и заплувала към брега, положението скоро се успокоило. Тогава обаче повечето стока на кораба вече била потрошена, а много мъже — лошо ранени. За малко целият кораб не потънал. Ето защо сега се наричаше „Жребците“ и моряците на борда бяха чувствителни към превозването на кобили и жребци едновременно. Биргер ги увери през смях, че няма подобна опасност, тъй като кобилата е бременна, а и майка на жребеца, другият пък е скопен. Между другото, никой от Форшвик не би измислил нещо толкова нелепо — да сложи разгонена кобила между два жребеца.

Пътуването до Му премина приятно и спокойно, а откъм отделенията за коне не се чу и най-малкото вълнение. През повечето време Сесилия Роса стоеше сама и замислена при парапета на борда и гледаше езерото напред под силното, ясно есенно слънце. Имаше си причини да заобиколи през Улвоса, тъй като я мъчеха безпокойства, които трябваше да обсъди с Ингрид Улва, майката на Биргер. Той пък на свой ред беше седнал на раздумка с няколко чирака на кораба, които го слушаха с благоговение. По жестовете му от далеч се познаваше какво разказва — всички воини от Форшвик бяха молени за това при срещите им с младежи отвън.

Два дни останаха в Улвоса и почти през цялото време Сесилия Роса и Ингрид Улва седяха сами, далеч от чужди уши.

Краткия престой в стопанството Биргер прекара най-вече с братята си на lectionis при монасите от Линшьопинг и Шенинге, повече от приличие и за да угоди на майка си. Единствен най-големият му брат Ескил приемаше това преподаване с голяма сериозност. Беше решил да стане лагман, въпреки че нямаше наследствено право. Той смяташе, че без това право трябва да се отличава с толкова повече богати знания, че да тежат повече. Ескил не беше много по шегите и закачките, мръщеше се на братята си, когато искаха да убият времето с някоя пакост.

Карл, който бе най-вярващият от петимата, вече беше получил обещание от майка им, че ще стане епископ — първо в Линшьопинг, после за предпочитане архиепископ. Той не говореше много като Ескил и Биргер, но често затваряше очи по някакъв благочестив начин. Най-скромният обаче беше Елоф, на когото все се случваше по-големите му братя да го закачат и бият.

Бенгт беше този, с когото Биргер се погаждаше най-добре. И двамата ги влечаха пакостите и възраженията; затова измъчваха духовниците и сериозния Ескил с нелепи въпроси на теологични теми или като се подиграваха със законите на страната, което най-много дразнеше съвестния Ескил. Бенгт и Биргер бяха единодушни, че законът се определя от меча и щита, може би в дома на епископа, но в най-лошия случай на тинг сред свободни мъже. И двамата бяха способни да докарат духовниците до отчаяние, а Ескил да вбесят с мнението си, че това са само шутовски номера за пред хората, съвсем малко по-стойностни от представленията на жонгльори и свирачи по панаирите. А така или иначе последните доставяха много по-голямо удоволствие на народа, отколкото лагманите, които мамеха хората с думите, че държава се гради със закони, и други подобни глупости.

И на двамата им стана по-леко, щом най-сетне се разделиха и Ескил бе оставен на мира на lectionis, а Биргер се отправи към кралския Нес с препасан боен меч и още един за учение в багажа си.

Той яздеше начело със знамето на Улвоса, тъй като Ингрид Улва също бе решила да ги придружи до Нес, за да подновят съвещанията и разговорите с двете Сесилии и младата кралица. Биргер доста се гордееше с това, а и имаше десет от стражите на Улвоса под свое командване.

При бързеите Му, откъдето щяха да вземат кралския кораб до Висинг, се събраха с Улвхилде Емундсдотер, дошла от стопанството си Улвсхейм с десет мъже за охрана. Явно беше, че трите вдовици имаха важни дела в кралския Нес, но не си струваше да ги питат какво възнамеряваха да правят — нито Биргер, нито пък някой друг.

Когато кралският кораб дойде да ги вземе, изпратиха всички стражи обратно вкъщи. На остров Висинг цареше кралски мир и знатните гости винаги бяха посрещани от рицари в пълно снаряжение.

* * *

В Нес имаше малко гости, защото последната жътва за годината все още беше близо. По това време повечето мъже, достойни да гостуват на краля, черпеха с бира вкъщи или посещаваха съседи и роднини по същия повод. Ето защо вечерите в голямата зала на замъка бяха самотни и там ехтеше на празно, но бяха също така приятни — всички идваха да се хранят с обикновени дрехи, а кралското семейство — без короните и най-скъпите си плащове. Кралят сподели, че харесва това време на годината, когато човек може да се навечеря по-бързо, да си легне преди полунощ и да стане от леглото, докато още е сутрин. По този начин той и секретарят му можеха да отметнат голямо количество писарска работа, за да не нараснат камарите до невъзможност за обработване, щом Коледа наближи и вечерите станат по-изтощителни.

В очарователно спокойния ред, който сега цареше по време на хранене, не спазваха толкова стриктно и дворцовия етикет. Бяха достатъчно малко, за да може всеки да говори с всеки, а и не беше толкова важно кой до кого сядаше на масата — нещо, което на големи празненства би довело до много раздори и ядове.

Кралят обаче направи опасна грешка на втората вечер, когато младият му роднина Кнут Холмгейрсон дойде в Нес. Ерик го беше поканил с една надежда, която скоро се провали. Щом заповяда новият му гост да седне до юнкер Биргер, младежите, разбира се, веднага се подчиниха, но се погледнаха заплашително. И наистина, не след дълго двамата се сдърпаха и можеше да се стигне до край, ужасяващ за цялото кралство. Кнут Холмгейрсон, който седна до Биргер, измърмори, че явно кралят е придобил обичай да разрешава на момченца да седят на масата сред зрели мъже. Биргер отвърна, че коловете за връзване на хмел действително са дълги, но лесно се пречупват през средата.

Неизбежно едната дума предизвикваше друга. Кнут заплаши с бой, Биргер отвърна, че вече чува това за втори път, че веднъж не е нищо, два пъти са детски приказки, но трети път би означавало, че това са думи на мерзавец, който трябва да бъде безмилостно наказан.

И така репликите им следваха една след друга като в танц. Кнут попита дали има предвид него като казва мерзавец. Биргер отговори, че трябва да е така, тъй като наблизо няма никой друг. Кнут смяташе, че Биргер има късмет, задето сега седи на кралската трапеза, а Биргер отвърна, че мъж от Форшвик няма нужда да се чувства заплашен от един кльощав като кол нещастник и така нататък в реда на танца.

Щом Кнут Холмгейрсон повиши глас и всички в залата се разтревожиха, а кралят авторитетно прекъсна свадата, като попита строго дали бирата и храната му не се харесват на юнкерите, Кнут Холмгейрсон се изправи с пламнало от гняв лице и обясни, че за него е унизително да седи до някого, който не е мъж, достоен за меча си, а просто пале.

При тези думи в залата настъпи мъртвешка тишина. Едно беше двама мъже да седят и да се препират, а съвсем друго — да обидиш друг мъж пред краля и приближените му. Това можеше да завърши само по два начина, и двата неблагоприятни.

Всички погледи се извърнаха към Биргер, който бавно стана от стола и старателно изтри бирената пяна от устата си, за да спечели малко време, преди да изрече онова, което трябваше да каже, ако не искаше да си тръгне от кралския замък опозорен.

— Ваше величество — започна той с нисък и сдържан глас. — Вие чухте, а също и всички присъстващи. Кнут наруши мира на тази трапеза, накърни и честта ми. Ако е мъж, който държи на думата си, трябва да я защити с меч в ръка. Иначе, и това би било най-добре за него, остава да се извини, да възмезди обидата и да си тръгне.

Ингрид Улва, която седеше най-близо до краля, закри лицето си с ръце в отчаяние, но не каза нищо. Сесилия Роса до нея само поклати мълчаливо глава с горчива усмивка. И двете знаеха, че спорът беше стигнал твърде далеч, за да не свърши с кръв.

Кралят постоя известно време намръщил чело, а всички около масата се смълчаха в очакване на решението му.

— В нашата страна езикът твърде лесно може да причини смъртта на един мъж — започна той мрачно. — За думите, които ти, юнкер Кнут, изрече в присъствието на много свидетели, трябва да отговаряш с оръжие в ръка. Това изисква честта ти. Само че не ви поканихме заедно, младежи, за да намерите веднага причина да се хванете за гушите. Ето защо ние и никой друг ще решим как и двамата да изкупите тези думи. Определихме да използвате оръжия за учение и да се биете, докато единият се прегъне. Разбрано ли е?

Кнут веднага възрази срещу употребата на тъпи остриета, като обясни, че по този начин не би могъл да оправдае думите си. Биргер посочи, че тъй като той е обиденият, негово право е да предложи как да се води двубоят и желанието му беше да бъдат на коне. Срещу това Кнут Холмгейрсон далеч нямаше възражения, което накара краля за пръв път по време на тази кавга да поклати усмихнат глава и да вдигне ръка, за да спре глъчката, настанала в залата.

— Не, не на кон! — заповяда той. — Нямаме намерение да обясним защо забраняваме на юнкерите да се бият на кон, макар причините да са оправдани. Ще защитавате правотата си с тъпи остриета и това ще стане на двора утре преди вечеря, когато слънцето стои най-високо на небето. Така сме решили и така ще бъде!

В залата наставаха, повечето присъстващи очакваха утрешният ден да им предложи мъртъв юнкер от един от двата рода, които толкова дълго бяха спорили за кралството. Подобна гибел заплашваше да се разпространи като горски пожар и не беше нещо, за което да седят и да си приказват весело на по бира. Смъртта с право можеше да се надява на добра жътва.

Ингрид Улва и Сесилия Роса отидоха заедно при Биргер, за да го отведат към покоите си и да го вразумят. Той нямаше как да се възпротиви на желанието им, поклони се на краля и кралицата и последва майка си и баба си през залата към едно място при защитната стена, където бяха настанени.

Биргер никак не се изненада, когато двете в един глас започнаха да му се карат и никой от тримата не успяваше да каже нещо смислено в малката варосана зала. Отначало той изобщо не се защитаваше и двете вдовици се поуспокоиха, заговориха една по една и искаха от него отговори.

Първо трябваше да обори подозрението им, че той от високомерие е подмамил момчето от Ериковия род да се опозори. Това той отрече, както не беше съгласен, и че е можел да си тръгне, за да избегне разправията — щяха да последват само още по-злобни думи при следващата им среща. Скоро разговорът потръгна и изпратиха да повикат слуга, който да сложи нажежени въглени на желязната табла, да запали восъчните свещи и да им донесе вино. Прекъснаха разговора си, докато се настаняваха в тежките дъбови столове от Любек с меки възглавници от далечни страни и придърпаха маса и столчета, където да поставят виното.

След като получиха свещи, топлина и вино в стаята и подновиха разговора, се оказа, че майка му и баба му се безпокояха за съвсем различни неща.

— За първи път след раждането ти трябва да лежа цяла нощ и да редя хиляди молитви за живота ти — каза Ингрид Улва. — Юнкер Кнут е с повече от глава по-висок от теб и яростен до крайност. Как можа толкова наивно да се оставиш да те въвлече в капана? Далеч не си глупав, защо тогава го стори?

— Наистина не ми оставаше кой знае какъв избор — отговори й Биргер тихо и бавно, за да не разпали искрата на разправията отново. — Както знаете, този Кнут вървеше до мен с втория скиптър на шествието за коронацията в Линшьопинг. Още тогава ми говореше грубо и заплашително. В онзи ден можех да се преструвам, че не го чувам — беше немислимо да предизвикам сбиване в шествието. Но какво според вас трябваше да направя тази вечер, при това на кралската трапеза? На кралската трапеза! Обърнете внимание!

— Мили мой Биргер, недей да го нараняваш повече отколкото е необходимо — бързо се намеси Сесилия Роса, преди Ингрид Улва да успее отново да подхване жалбата си. — Спомни си, че той ще е претендент за престола, ако крал Ерик умре. Ако го осакатиш, ще си спечелиш враг за цял живот, ако го убиеш, ще ни преследват роднините му, жадни за кръвно отмъщение, а това е най-голямото бедствие за кралството. Обуздай гнева си, Биргер, бъди разумен и не подхождай грубо към него!

— Да, за това и аз се сетих — отговори й Биргер със същия тих тон както преди. — Разбираше го и кралят, когато ни забрани да се бием на коне, защото след удар в главата и падане от коня може да стане от лошото по-лошо. Ще направя това, което заповяда кралят, макар и не направо. Кнут ще се отърве жив от този двубой и достатъчно леко ще си получи заслуженото, за да се оправи бързо.

Ингрид Улва едва не онемя от този обрат в разговора, а това й се случваше повече от рядко. Безпокоеше се за живота на любимия от синовете си, този, за когото хранеше най-големи надежди. А скъпата й свекърва си седеше и говореше с Биргер сякаш най-важни бяха благостта и борбата за власт, а не тревогата за самия живот.

— Високомерието не е ли най-страшният от всички грехове в нощ като тази? — промълви тя. — Не споменавате най-голямото нещастие, сякаш не съществува. Вместо това говорите за двубоя като че вече е спечелен. Не се ли боите, че такъв грях може да бъде наказан?

— Това съвсем не е високомерие, скъпа Ингрид Улва — отвърна Сесилия Роса. — Просто нещата стоят така. Спомни си, че съм гледала тези луди глави във Форшвик повече от двайсет години. Виждала съм най-изтъкнатите рицари на кралството, виждала съм всичко възможно, което може да си причинят мъже, избрали да учат военния занаят. Уверявам те, скъпа моя приятелко, Биргер няма повод да се страхува от онзи Кнут. Той размахва меча прекалено разпалено, освен това му е твърде тежък, може би е наследен от баща му. Неудобно висок е, за да улучи мъж с ръста на Биргер на крака. Нали, Биргер?

— Да, и аз съобразих всичко това, скъпа бабо — бързо отвърна той, без да я погледне.

— Е, добре! — въздъхна Сесилия Роса облекчена. — В такъв случай нямам какво повече да ти кажа. Само помни, че утре ръката ти, която държи меча, носи и мира в кралството. Не чупи крака, владей гнева си и преди всичко — не се оставяй да те подлъже да го убиеш. След това ще направиш каквото можеш, за да се помирите. Но на първо място се води от най-златното правилото на покойния ти дядо от службата му при тамплиерите!

— Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш — смотолеви Биргер на латински, сякаш произнасяше молитва.

— Е, казахме всичко, което трябваше — въздъхна Сесилия Роса и нежно се усмихна на внука си.

След това се извини и обясни, че се чувства отпаднала и иска да се оттегли за през нощта. Ингрид Улва и Биргер обаче нямаха кой знае какво да си кажат, когато останаха сами. Скоро Биргер се поклони и си тръгна, твърдейки, че иска да се събуди отпочинал и с прояснен ум, за да държи далеч от себе си глупости, грешки и лошо настроение на двора в замъка.

Ингрид Улва остана сама и дълго се взира в огъня с безизразно лице. Там отново видя бъдещето на Биргер по-ясно от всякога: сблъсък на две големи войски със залог кралската корона. Изобщо не й се налагаше да се отдава на пресилени и отчаяни молитви тази нощ, защото тя не беше като другите майки.

* * *

Ако Биргер спа спокойно през нощта, при Кнут беше точно обратното. Той остана дълго в опразнената от гости кралска зала, сред слуги и готвачи и пи чаша след чаша бира, което подсилваше куража му, докато стигна до онази, която го подтикна да се хвали как щял да обезглави Фолкунг на следващия ден, и завърши с чашата, която го докара до състоянието на глупците и мошениците, та накрая кралските слуги го отнесоха в леглото му.

Беше ясен, безоблачен ден, доста топъл за сезона. Когато бойците в доспехи се изправиха пред краля, датската кралица и всички останали на двора на замъка, потта вече се стичаше по челото на Кнут, а очите му бяха яростно червени и малки, сякаш светлината ги пронизваше.

Докато кралят им диктуваше клетвата, Сесилия Роса с весел кикот прошепна на пребледнялата Ингрид Улва, че на юнкер Кнут скоро ще му стане по-горещо, отколкото му е приятно. Всъщност той беше избрал един от новите шлемове, които бяха предназначени за конници и покриваха цялото лице. Биргер стоеше там с отворен объл шлем със защита само за носа и бузите. На Ингрид Улва не й беше съвсем ясно какво означава това, но все пак се остави безгрижната ведрост на Сесилия Роса да я утеши.

Дори след като бойците нахлузиха шлемовете, поздравиха се и се хвърлиха в бой, на Ингрид Улва положението все още й изглеждаше неравностойно. Високият Кнут нападаше яростно и през цялото време принуждаваше Биргер да отстъпва, а той пък не правеше нищо друго освен да се отбранява. Изглеждаха така, сякаш скоро всичко щеше да приключи нещастно за Биргер.

Сесилия Роса обаче само се усмихваше и клатеше глава, изглеждаше все по-доволна и кимаше на Ингрид Улва, която с побелели кокалчета на ръцете притискаше един златен кръст до сърцето си и често-често се кръстеше.

За Биргер този сблъсък започна потно и еднообразно, но явно се утешаваше с мисълта, че положението на този, който се явява на дуел с бирен дъх, скоро щеше да се окаже много по-лошо, особено когато е със закрит шлем.

Със сигурност юнкер Кнут боравеше с меча по-добре от селянин, но във Форшвик би предизвикал повече смях и подигравки, отколкото възхищение. Тъй като през цялото време му се налагаше да сече надолу, той напредваше с широк разкрач, държеше щита твърде далеч от тялото и замахваше косо изотгоре ту отляво, ту отдясно. Биргер търпеливо отстъпваше в широк кръг и пое първите, най-изтощителни за Кнут удари с щита си, така че скоро не остана почти нищо от фолкунгския лъв. Не изпитваше никакъв гняв, защото гневът беше лудост в битка на живот и смърт, но беше хладнокръвно решен да послуша любимата си баба.

Побеснял, задето не съумява да се домогне до врага си с нещо по-сериозно от удари по непрестанно изплъзващия се щит, Кнут започна да излива нови обиди и в същото време атаките му се забавяха. Биргер отговаряше само с усмивка на, според него, детинския опит да бъде разгневен. Освен това повечето псувни и обиди се задушаваха в шлема на Кнут, което показваше по-скоро колко му беше тежко там вътре, а не колко е опасен.

Ударите му ставаха все по-уморени и мудни, въпреки че от време на време изпадаше в отчаяна ярост. Тогава настъпи моментът Биргер да промени отбраната си.

Вместо бавно да отстъпва назад в широки, ясни кръгове, той започна да се движи по-пъргаво и на по-малко разстояние, поради което Кнут го виждаше все по-трудно през тесните процепи на шлема. С това Биргер започна и да извива щита, така че вместо да удари тежко, Кнут забиваше меча в земята и се затрудняваше да пази равновесие.

Крал Ерик седеше спокоен и невъзмутим, обгърнал с ръка младата си кралица Рикиса, която скоро го заразпитва що за необичаен двубой бе това. Кралят хвана лявата й ръка, стисна я нежно и отговори с усмивка, че един крал трябва да знае много начини да възпитава млади лудетини и че тази скромна битка скоро щеше да приключи, вероятно без да се стигне до сериозни наранявания. Затова пък, извини се той, кралицата трябва да прекара идната нощ без него, тъй като смята да остане в компанията на наперените хлапетии с достатъчно вино и бира. Тя отвърна през смях, че би могла да изтърпи подобно страдание, само ако засяга благото на кралството, но е разбрала, че точно за това става дума в случая. Той кимна развеселен, наведе се към нея и прошепна плътно в ухото й, че Бог ги е благословил, особено него, с един брак по задължение, който е могъл да се окаже далеч по-ужасен. Кралицата се съгласи със силен смях и безсрамно целуна своя крал. Тогава обаче към нея се насочиха недружелюбни погледи заради пренебрежителното й отношение към бойците долу на двора и тя възвърна достойната си, безразлична физиономия на кралица, изправи гръб и вирна нос.

На Биргер му се стори, че вече е време да сложи край на цирка. Кнут стоеше все по-разкрачен и така оголваше коленете и сгъвките им, както и ръката, с която сега държеше щита на още по-голямо разстояние от тялото си — една от най-сериозните грешки. В бой с остри оръжия щеше да я загуби.

Биргер все още не беше отвърнал и с един насочен удар си мислеше, че ще успее от първия път. Когато обаче започна да се приближава, за да нанесе този единствен удар, осъзна, че имаше опасност Кнут да окуцее за цял живот, макар да използваха тъпи остриета. Значи трябваше да стане по друг начин.

Той го изчака да вдигне ръка, за да замахне надолу от ляво надясно, пое удара косо с щита си и се завъртя в пълен кръг надясно с меч, насочен ниско и направо, така че проряза Кнут точно в свивката на дясното коляно. После бързо отскочи встрани, за да види как го е наранил.

Кнут се олюляваше в страдания, но сухожилията не бяха прекъснати. Той виеше и кълнеше вътре в шлема си. Биргер отпусна меча си и му предложи да се предаде с чест, тъй като е поел първия успешен удар. Кнут поклати ядовито глава, но веднага му се наложи да даде знак с ръка, че има нужда от кратка почивка, за да намести шлема си. После внезапно се хвърли в атака с нова ярост, въпреки че куцаше.

Тогава Биргер се принуди да опита нещо ново, изведнъж тръгна в атака и накара Кнут ту да се защитава ниско, нещо трудно за висок мъж, ту високо, което го изтощаваше още повече. След като на няколко пъти го измъчва по този начин, първо нанесе един лек удар, след това втори, по-тежък по шлема му, който се извъртя така, че Кнут вече не можеше да вижда. В този момент той вдигна ръката си, за да оправи шлема, Биргер се прицели старателно и изби меча на противника с един умерено силен удар между китката и лакътя, за да не счупи костта му.

Щом Кнут се наведе да вдигне оръжието си, но твърде бавно, Биргер вече го бе застъпил със защитения си в желязо крак. Спокойно и съвсем леко докосна с тъпото острие на меча си гърдите на противника — точно там, където се разделят ребрата.

Кнут рухна превит на две. Биргер веднага грабна меча му, обърна му гръб и отиде пред краля и кралицата. Там свали шлема си, опря лявото си коляно на земята и положи взетия меч пред себе си. Кралят чакаше с усмивка, едновременно строга и ободрена.

— Е, юнкер Биргер, какво искате да ни кажете с това? — попита той.

— Че моля за благоволението на ваше величество да обявим двубоя за приключен — отвърна Биргер с почтително наведена глава. — Честта ми вече е спасена. Кнут Холмгейрсон доказа, че държи на думата си, и в това сме еднакви.

— Изправи се, Биргер! — заповяда кралят и момчето светкавично се подчини. — За награда ти даваме щита на Кнут със собствените ни три корони. Както и той щеше да получи твоя лъв, ако беше победил. Но ти заповядваме да пазиш този щит, да го закачиш на място, където постоянно ще е пред очите ти и винаги ще ти напомня до какво могат да доведат глупавите думи. Мечът на Кнут също е твой. Така сме определили и така ще бъде!

Биргер вдигна меча на противника си, поклони се и тръгна с вдигната глава към центъра на двора, като оправи тъмночервените си къдрици и изтри потта от челото си. Там Кнут страдалчески се беше изправил на колене. Беше свалил шлема си и лицето му се червенееше мокро от пот. Стоеше с плътно присвити от унижение очи и с две ръце притискаше наранените си гърди.

Биргер вдигна синия щит с трите корони без да продума, обърна се и си тръгна.

Майка му Ингрид Улва и баба му Сесилия Роса му се нахвърлиха едновременно, прегръщаха го и го целуваха. Не го поздравяваха за победата — нея дори обезпокоената му майка вече бе оценила като незначителна. Начинът, по който не бе постигнал по-впечатляваща победа, беше спечелил възхищението им.

Биргер отхвърли тези похвали по мъжки въздържано с думите, че иска да си смени дрехите възможно най-скоро, но преди това смята да се охлади с една баня по форшвикски обичай. Раздели се с двете жени с поклон.

След леденостудената вода на Ветерн и голяма чаша охладена тъмна бира от Любек Биргер се качи на най-високата крепостна стена, сменил бойните си доспехи с официални дрехи от синя коприна, плащ и меки обувки от телешка кожа. Постоя сам на свежия вятър, наслаждавайки се на прохладата. Беше извънредно доволен от себе си, но не можеше да сдържи гнева си и си представяше какво всъщност е искал да причини на този дълъг като кол клеветник. Не му се удаде да остане дълго сам с ядните си мисли. Дойде един от кралските слуги, поклони се и съобщи, че по нареждане на краля юнкер Биргер незабавно трябва да се качи в стаята на върха на западната кула. Биргер отвърна с поклон, без да е разбрал заповедта, и веднага последва втурналия се обратно придворен.

Когато се качи в тъмната стая на кулата, осветявана само от ред отвори за стрелба високо горе, отначало не забеляза, че кралят го очакваше заедно с ярла и без да се замисли, веднага опря лявото си коляно на каменния под, изчаквайки с наведена глава.

— Стани, Биргер! Веднага ела и седни при нас. Пътьом вземи една бира и за себе си! — заповяда кралят строго.

Биргер веднага изпълни нареждането и чак като стигна масата на краля и се канеше да седне, забеляза ярл Фолке. Отново се изправи, за да се поклони, дори разплиска малко бира.

— Да пием за нас! — заповяда кралят и Биргер се подчини, доколкото му беше възможно, несигурен дали това кралско „ние“ назоваваше само Ерик или включваше и ярла. Опита се да направи нещо средно и двамата мъже избухнаха в доволен смях.

— Днес държиш мира в кралството с ръката, която носи меча ти, приятелю мой — започна кралят с протяжна въздишка, но звучеше много повече удовлетворен, отколкото обезпокоен. — Ако днес беше убил глупавия ми, но обичан, запомни обичан, млад родственик, което можеше да сториш с лекота, щеше да ни хвърлиш в голямо нещастие. Сега с „ние“ имам предвид всички нас. Отговори!

— Същото ми казаха снощи мъдрата ми майка и, що се отнася до битки, още по-мъдрата ми баба — отвърна Биргер. — По никакъв начин не отстъпиха преди тяхното убеждение да стане и мое.

— Да, говори се, че живеем под управлението на вдовиците — засмя се кралят. — И между нас, мъжете, това няма никакво значение, но съобразителността на тези жени е донесла на всички ни много щастие, нали, Биргер?

— Ваше величество е нашият коронован крал, на когото всички сме се заклели във вярност — бързо отвърна Биргер, сякаш изобщо не беше чул неприятните думи за управлението на вдовиците. За негово учудване и двамата мъже посрещнаха отговора му със смях.

— Ти си ми истински роднина — отбеляза ярл Фолке. — Не е лесно човек да те подлъже с думи и знаеш как да се държиш. Покойният Биргер Бруса не би избрал по-разумен отговор от твоя.

— Казвам само това, което диктува сърцето ми — усмихна се Биргер дръзко и отпи невъзмутимо от бирата си, защото на своя роднина ярла можеше да отговаря едва ли не както си иска. — Какво би казал ти самият на мое място, Фолке?

— Скъп си ми, млади Биргер, наистина — намеси се кралят, за да спаси ярла от задължението да отговори. — В мъглата на бъдещето теб виждам като кралски ярл. Сега обаче ще изоставя придворния език и ще казвам „аз“, когато говоря за себе си, и „ние“, когато имам предвид всички нас. Но това, което ще си кажем тримата, е само за нашите уши. И така, първо искам да отбележа, че още в този миг би трябвало да те направя рицар заради мъдростта, която прояви в двубоя с Кнут. Само че не е разумно да награждавам с такова високо звание един Фолкунг, задето е надвил мой родственик, който след мен стои най-близо до короната. Разбираш ли?

— Въпреки това се заклевам пред ваше величество във fortitudo и sapientia^[1] както дядо ми Арн се е заклел и пред баща ви, и пред самия вас. Освен това за мен е голяма чест, че спечелих Ериковия щит, особено като се замисля какво означава — съхраненият ни мир — отговори Биргер спокойно, без ни най-малко да прояви недоволство или пък да се запъне на някоя дума.

— На колко години си всъщност, Биргер? — намеси се ярлът с въпрос, който не беше успял да потисне от чисто изумление.

— Скоро ще навърша осемнайсет — отговори Биргер.

— Говориш като мъж, при това с мъдрост, каквато малко мъже притежават, Биргер — замисли се кралят. — Не се страхуваш от краля си за разлика от всички останали, но все пак имаш благоразумието да му оказваш онази почит, която му се полага. Откъде ти е тази дарба?

— От Гестилрен, Ваше Величество — отговори Биргер непоколебимо. — Там дядо ми, военачалникът, даде живота си за победата ни. Така бих постъпил и аз, ако се наложи, а също и вие, ваше величество. В онзи момент нямаше Фолкунги, нито Ерикови наследници, нямаше крале и млади мъже. В онзи момент бяхме едно цяло, аз яздех редом с вас и бяхме като близки приятели, залогът беше всичко или нищо. Оттогава се чувствам като ваш близък приятел, крал Ерик, при цялото покорство, което се изисква от мен.

Кралят не отговори веднага, а дълго гледа своя стар ярл, който кимаше тежко и замислено.

— Гестилрен, Гестилрен, чудо Божие — промърмори кралят. — Това е като сън, който никога няма да свърши. Победихме най-голямата войска, прониквала в кралството ни, надвихме силната армия на крал Валдемар за втори път. Да знаеш, Биргер, тогава не бях кой знае какъв крал. Кралят беше Арн Магнусон — този, който ни подари победата. Знаеш това толкова добре, колкото и аз.

— Скъпият ми дядо направи това, което се изисква от един военачалник, кралят ми направи това, което се изисква от един крал, затова Божията майка ни подари победата — отвърна Биргер предпазливо.

— Божията майка, а не синът й, самият Господ Бог? — вдигна вежди кралят. — Някои от моите коварни епископи твърдят друго, какво знаеш ти, непросветеният?

— Само и единствено Божията майка е висшата покровителка на рицарите тамплиери, а военачалникът ти беше един от тях — отговори Биргер.

— Прекланям се пред църковните ти познания — усмихна се Ерик. — А днес ти показа на своя крал именно sapientia и ще бъдеш възнаграден за това в бъдеще. Сега обаче имам едно желание спрямо теб, нещо трудно, но въпреки това го изисквам. Ще ми се подчиниш ли и този път, Биргер?

— Слушам и правя всичко във властта ми, която обаче не е особено голяма в ръцете на един юнкер — отвърна Биргер с наведена глава.

— Ще се сприятелиш с юнкер Кнут, това е заповедта ми! — нареди кралят строго и известно време разучава изненаданото лице на Биргер преди да продължи. — Всеки момент ще извикам Кнут в тази стая. Ти, аз и той ще изпием повече бира, отколкото ни понася. Като завършек ти ще се нагърбиш с нелекото бреме да направиш от Кнут по-добър боец. Ще се подчиниш ли на това решение?

— Ако е по възможностите ми — отговори Биргер, за пръв път несигурен. — Кнут се смята за страховит воин. Трудно ще го склоним да се примири с това да го обучава по-младият.

— Да, задачата ти не е лесна. Аз обаче изисквам това от теб. Вие двамата носите бъдещето на кралството на младите си рамене. Вражда или приятелство помежду ви може да се окаже разликата между един добър живот в кралството ни и една война между двата рода, а тя ще е гибелна за всички ни. Навярно осъзнаваш това?

— Да, ваше величество, осъзнавам го. И въпреки това няма да е лесно — навъси се Биргер, понеже виждаше пред себе си дълго време на робски труд.

— Тогава ще стане както сме решили! — отсече кралят. — Сега ярл Фолке ще ни остави, а аз веднага ще повикам нашия не особено изтормозен юнкер Кнут. След това дълго ще пием бира и ще си говорим за наши си неща по мъжки. Или предпочиташ вино или медовина, дето толкова се суетите с тези женски напитки във Форшвик. Не, бога ми, млади момко, не си давай вид на обиден! Дядо ти пиеше вино, а беше най-великият воин в Скандинавия. Е?

— В началото на вечерта предпочитам да пия бира, по-късно може и малко вино — промълви Биргер сконфузено. Останалите двама се засмяха от сърце на думите му.

Ярл Фолке се изправи и се загърна с плаща си, сбогува се дружески с краля и младия си роднина, и излезе от стаята, като се подсмихваше. Тогава кралят направи знак на един от слугите при вратата и поръча да повикат юнкер Кнут.

Не си казаха много докато чакаха. Кралят се изправи, закърши пръсти, така че кокалчетата му запукаха, и заобяснява на останалия в стаята прислужник кога и как да им поднесат осолено биволско месо, бутчета от млади агнета и първото за годината прясно еленско месо с всичко, което подобаваше в случая. Биргер размишляваше мрачно и опитваше да се примири с безрадостната си участ. Толкова самоуверен мъж на възрастта на Кнут нямаше лесно да се научи на всичко отначало, а май че точно това се изискваше. Много по-лесно бе да обучава момчетата във Форшвик, защото те все пак имаха желание да се учат, въпреки цялото циврене и хленчене като усетеха болка. Страхуваше се, че с Кнут в никакъв случай няма да стане така.

Кнут дойде накуцвайки, с лукав, вторачен поглед и отначало кралското намерение да превърне двамата врагове в приятели не обещаваше особен успех. Кралят обаче съвсем не се остави да го сломят киселите физиономии на двамата юнкери, дори се преструваше, че не ги забелязва. Първо заразказва за войната, за зараждащата се любов към кралица Рикиса и за първия успешен есенен лов на елени и диви свине, като през цялото време доливаше бира на двамата си недоброволни гости.

После, като започнаха да се хранят, насочи мисълта си към невероятните военни умения, донесени на север от един Божи рицар тамплиер, към обяснението за двете велики победи при Лена и Гестилрен и към това, на което и до днес учеха младите във Форшвик и затова бяха много по-добри воини от всички останали, особено на кон.

И точно по тази причина, добави той, от загриженост към скъпия си млад роднина бе забранил да се бият на коне — двубоят би станал твърде неравностоен.

Бавно, но сигурно и с благотворната помощ на бирата и виното, той стопи враждебността им и събуди любопитството на Кнут. Когато кралят помоли Биргер да разкаже за тайните във Форшвик, той бе много по-любознателен, отколкото неприязнен.

Крал Ерик придумваше и пиеше; не се предаде, докато се зазори, което не ставаше толкова рано по това време на годината. Тогава, в края на нощта, вече беше наложил волята си, без дори да прибягва категорично до кралското си право да заповядва. Биргер Магнусон се беше сдобил с ученик.

* * *

Докато крал Ерик напиваше до вразумяване наперените хлапаци, младата кралица Рикиса далеч не прекарваше нощта сама, още по-малко пък трезвена. Беше се възползвала от случая да покани в кралските покои в западната кула четирите вдовици — единствените й доверени приятелки в новата страна. С напредването на нощта откъм горните стаи, където се бяха разположили кралят и юнкерите Биргер и Кнут, долитаха все повече смях и глъчка. На жените това им се стори добър знак.

Рикиса смяташе приятелството си с четирите вдовици за благословия, защото умееха да й помагат в големи и малки беди. Когато се оплака, че крал и кралица трябва да живеят в студени кули, което не предвещаваше нищо добро преди настъпването на скандинавската зима, Сесилия Роса веднага намери решение, а вдовстващата кралица Сесилия Бланка й обясни защо в Нес живееха по този обичай.

Някога замъкът бил построен от по-предишния сверкерски крал Карл, разказа Сесилия Бланка. Било зловещо време, няколко крале поред били убити от тези, които след това си присвоили короната. Крал Карл Сверкершон се заклел, че тази участ няма да го сполети, както се случило с баща му. Ето защо построил Нес далеч на южния нос на остров Висинг във Ветерн. Там не можел да го изненада никой наемен убиец, нито да го причака в засада на пътя за църквата, където бил убит старият крал Сверкер. От кулите и отбранителните стени на Нес всички кораби се виждаха от далеч и нямаше как да се запази в тайна кой е или не е на Висинг.

Навярно това е бил сериозен и мъдър план, засмя се кралицата майка. И все пак нейният съпруг, крал Кнут, бе успял да убие Карл Сверкершон точно там, на по-малко от изстрел разстояние от мястото, където седяха. По този начин мъжът й станал крал, а тя — кралица.

Сега времената бяха по-спокойни, но ако все пак някой убиец се промъкнеше през нощта, редът беше такъв — кралят спеше в защитената западна кула. Никой не би могъл да проникне горе, без да вдигне голяма врява, докато си проправя път през дъбовите врати между най-горните и средните стаи. Отдолу беше още по-трудно, тъй като там винаги имаше стражи, а никой убиец не би могъл да се провре през отворите за стрелба по стените на кулата, освен ако не е приел формата на змия.

Тъй като цената на тази може би смешна сигурност бяха студените и влажни нощи и още по-ужасните зими, кралица Рикиса се пошегува, че вероятно би било по-добре да умреш бързо от копието на убиец, отколкото студът бавно да те измъчва до смърт. Сесилия Роса обаче знаеше лек точно за този случай. Тя обеща да изпрати в Нес няколко от зидарите си, за да нагласят огнища с димоотводи нагоре по стените още през ранната есен. След това вече нямало да могат да зидат, но щяло да стане топло и приятно тъкмо навреме за зимата, обеща тя.

Вдовиците научиха кралицата и на всичко онова, което беше добре да знае за страната, която предстоеше да управлява, понеже много неща бяха толкова различни от родната й Дания, че нямаше начин да ги съобрази сама. Едно от тях бе защо ярл Фолке така мразеше свещениците, без да има причина за това, разказа Ингрид Улва.

Лукавият епископ Валерий разполагаше с обстоен регистър с грехове. Най-напред с интриги и клевети се бе погрижил не Ерик Кнутсон, а Сверкер Карлсон да седне на престола след смъртта на крал Кнут Ериксон. Беше успял в това свое намерение, но още не бе доволен. Ето защо непрестанно бе изливал отровата си в ушите на неуверения крал и така бе причинил на кралството дългогодишни войни и големи страдания. Валерий бе успял да втълпи на краля, че короната няма да стои стабилно на главата му, преди да убие всичките четирима синове на Сесилия Бланка. Накрая крал Сверкер бе изпратил в Елярос датски конници, които да се погрижат за тях.

Бяха успели да убият трима от синовете й, довърши Сесилия Бланка студено и без да й трепне гласът, когато Ингрид Улва се поколеба да продължи. Сега всички бяха погребани в Рисеберя. Четвъртият обаче се бе спасил в Норвегия. Това бе Ерик, настоящият крал. Бе вдигнал бунт с подкрепата на Фолкунгите и скоро се бе наложило както предателят Валерий, така и лековерният Сверкер да побегнат презглава към Дания. И така, бяха последвали войните, в които на два пъти архиепископът се бе връщал в собствената си страна, обграден от датска армия. За беда никой от Фолкунгите не бе имал благоразумието още тогава да му отсече главата, както бяха направили с пропъдения крал Сверкер при второто му завръщане. Пречеше само това, че убийството на архиепископ се смяташе за особено тежък грях, колкото и заслужено да изглеждаше.

А сега Валерий отново беше в кралството, все още в качеството си на архиепископ, тъй като само светият отец в Рим можеше да промени злочестия ред.

Има какво да се научи от тази история, завърши разказа си невъзмутимата Сесилия Бланка, а за живота и идващите поколения е по-важно да се учи, отколкото да се мрази.

На първо място човек можеше да се научи да не се доверява на мъжете, заемащи най-високите църковни постове, защото всички те се стремяха към светската власт, а това на моменти струваше много кръв. Второ, ставаше напълно ясно защо ярл Фолке ненавижда свещениците, без при това да е безбожник. Трето и най-важно — налагаше се да запомни никога да не се доверява на този Валерий, колкото и да се умилква и да любезничи. Много жени бяха овдовели заради него.

— Трябва да се внимава и с още едно нещо — каза Ингрид Улва многозначително. — Никога да не се яде от паници, нито да се пие от бокали, до които е стоял Валерий, защото той е човек на дявола в попско расо и не се побоява от най-тежките престъпления, само ако си внуши, че са в полза на желанията му. Сега пък, сложил лицемерната си маска, той иска крал Ерик да умре млад и бездетен, за да има възможност за пореден път да короняса мъж от рода на Сверкер.

С напредването на нощта и намаляването на виното разговорът се разведри и жените забравиха смъртта и интригите. Сесилия Бланка весело разказа как дори ярл Фолке хубаво се посмял на плановете да изпратят щедри дарове на манастира Рисеберя. Разбира се, напълно вярно бе, че кралят и вдовстващата кралица го правеха повече от загриженост за убитите си братя и синове, погребани там, отколкото за благото на църквата. Но дори и онзи Валерий не можеше да се оплаче от проявената към манастира щедрост и в такъв случай трябваше да ограничи натякванията си за кръстоносните походи на изток. Навярно не му беше лесно, рядко се намираше някой толкова алчен за пръстен и владишки жезъл. Веселото обаче беше, че така с една стрела улучваха две птички — грижеха се за блаженството на покойните си роднини и същевременно се изплъзваха от мрънкането за кръстоносните походи, което им позволяваше да се отдадат на възстановяването на кралството и прибирането на добрите реколти, които предстояха с настъпването на мира.

Малко по-късно през нощта виното бе направило разговорите им едновременно несигурни и пъргави, често се смееха на мъжкото детинство и други неща, които жените могат да намерят за особено забавни, ако никой не ги слуша, тогава Сесилия Роса сподели радостната тайна, че скоро ще си има зет в къщата, но първо се налагаше да уреди едно друго с краля, що се отнасяше до пари и земя.

Първо всички изръкопляскаха, очаровани от щастливата вест, после веднага ги изпълни любопитство и искаха да знаят кой е бъдещият зет. Щом разбраха, че това е рицарят Сигурд, настана радост и разочарование. Добрата новина бе, че една млада жена щеше да отиде в брачното ложе заради собствената си любов, а не по родово задължение. По-малко добро беше точно обратното — че Алде, която бе за много могъщи мъже една от най-горещо желаните девойки в кралството, не можеше да послужи по-добре за каузата на мира. Сесилия Роса обаче само сбърчи нос, като чу тези мисли, и сподели, че наистина се надява скоро да настъпи ден, когато любовта ще бъде единствената причина за брак. Според останалите жени тази идея бе добра и красива, но невъзможна. Все пак нямаха желание да продължават спора и вместо това пожелаха на Сесилия Роса преданост и топлина.

В този момент всички си бяха нежно близки в приятелството помежду им и искрените мисли за любовта и мира, които очакваха страната. Тогава младата кралица Рикиса сподели най-голямата новина. Тя беше убедена, че вече очаква първото си дете, защото женските й неволи се бавеха цели четири седмици.

Останалите мигновено се прекръстиха и отидоха да прегърнат и целунат младата кралица, всички се надяваха да бъде син още от първия път.

Тогава Ингрид Улва само поклати мълчаливо глава, но не издаде и с дума какво мисли по въпроса.