Ян Гиу
Наследството на Арн (10)

I.

Биргер не беше мъж, който лесно признава поражение и неуспех. Трудно обаче можеше да се гледа на смешната вътрешна война в Ериковия род по друг начин, освен като неуспех за властта на Фолкунгите. Детето крал Ерик Ериксон Куция сега бе прогонено от кралството и Кнут Холмгейрсон заграби кралската титла, като опаса Улф Фаси с меча на кралски ярл.

Точно това върза ръцете на фолкунгския родов тинг — Фолкунги стояха и от двете страни във войната между Ериковите потомци. Ярл Фолке изиска родът им да се притече на помощ на младия коронован и законен крал. Улф Фаси се застъпи за обратното — да подкрепят Кнут Холмгейрсон в справедливия му бунт срещу една кралска власт, която позореше родината.

И така, всяко решение да окажат въоръжена подкрепа на едната страна, означаваше Фолкунги да се изправят срещу Фолкунги на бойното поле.

Биргер смяташе, че е бил проницателен, като посочи тази нелепост и обясни, че точно затова нямаше да окажат въоръжена подкрепа на никого. Разчиташе, че с това спорът ще заглъхне в нищото. Беше сгрешил.

Противно на всякакъв разум и здрава преценка ярл Фолке се придвижи до Сьормланд с един въоръжен отряд, който едва ли би могъл да се нарече войска, с детето крал и учителите му в обоза и един-единствен ескадрон датски конници, за да накаже Кнут Холмгейрсон и приятеля му Кнут Кристинсон, който също бе напуснал кралския съвет. Малкият сблъсък между малцина конници и една шарена смесица от селяни завърши с постигната само за един ден победа за Кнут, който накара детето крал Ерик Ериксон и настойникът му Еренгисле Виг да се закълнат, че искат ли да спасят живота си, незабавно ще напуснат кралството и ще заминат за Дания. След това Кнут Холмгейрсон се провъзгласи за владетел, приемайки кралското име Кнут Дългия, и щяха да го коронясат в Стренгнес.

Биргер седеше високо на кулата в Имсеборг и чепкаше случилото се заедно с рицаря Бенгт Елинсон — единствения Фолкунг, пред когото той смееше да покаже слабост и колебание. Беше вечер в началото на лятото и цялата околия се огласяше от песента на черните дроздове, а в далечината лаеше лисица. Не пиеха нищо, понеже тайно споделяха необичайното мнение, че трезвите мъже умеят да разговарят за проблемните дела по-добре от пияните.

Далеч под тях, покрай постройките на двора, които скоро щяха да бъдат загубени, ако обсада сполетеше Имсеборг, нови младежи се упражняваха с учителите на рицаря Бенгт от Форшвик. Това беше хармонична гледка, която от време на време караше Биргер и по-възрастният му родственик да разменят многозначителни усмивки, когато някой младеж допуснеше грешка и си изпросеше пердаха. И двамата бяха минали по този път и знаеха всичко по въпроса.

Имаха възможност да изберат страна, но не го бяха направили и именно в това се състоеше проблемът. Не беше трудно да предвидят, че Кнут Холмгейрсон скоро щеше да потърси повод за раздор в кралския съвет и направо да закрачи към вратата в цялата врява. Никой обаче не бе предполагал, че заради това нещо трябваше да изминат целия път до война, ако изобщо можеха да наричат така събитията горе в енорията Сундбю в Сьормланд. Само че така се бяха сдобили в лицето на Кнут Холмгейрсон с претендент за короната, който щеше да търси повод за още по-тежък сблъсък с Норвегия. По този въпрос Фолкунгите трябваше да бъдат единодушни, а Биргер и рицарят Бенгт споделяха мнението, че до последно трябва да избягват война срещу норковците. Ако онези тръгнеха да нападат в страната им, щяха да ги надвият лесно с конницата. Но пък да изпратят войска, която да ги гони през високи планини и ширни фиорди, бе неосъществимо, а точно това мислеше да направи Кнут Холмгейрсон.

Имаха си повод за война с норвежците. Както обикновено при тях бушуваха размирици и последният бунтар, Сигурд Рибунг, забягна във Вермланд, веднага щом го погнаха. Накрая на норвежкия крал Хокон му дойде до гуша и преди една зима изпрати из Вермланд голяма войска от конници и шейни да опожаряват и опустошават за наказание. Със сигурност това никак не беше добре, норвежкият крал нямаше право да гори стопанства и да убива в страна, която принадлежи на готите и свеите. Освен това разногласията и кавгите трябваше да се решават с преговори и обезщетения. Да водят вместо това война в Норвегия и да я спечелят в местните фиорди не беше толкова разумно.

Рицарят Бенгт смяташе, че подобни въпроси съвсем нямаха реално значение за Кнут Холмгейрсон. Това, което той искаше, беше просто кралската власт и сега я имаше. Според рицаря Бенгт обаче се налагаше да премислят два други въпроса — един маловажен, и един значим.

Маловажният въпрос беше дали Фолкунгите да почетат коронацията на Кнут Холмгейрсон по-късно това лято, като се появят до един или щяха да изпратят само малка група. Той самият предпочиташе да бъдат многобройни, понеже причината, която Фолкунгите гласно бяха заявили, за да не се включат в шумотевицата, оказала се война, беше именно нежеланието им да се месят във вътрешните разпри на Ериковия род. Затова сега не можеха да отрекат на победителя правото да го почетат като крал. Такава бе последицата от неразумни решения, но не можеха да направят нищо впоследствие.

Големият въпрос беше как щяха да се справят с безредието и несигурността за живота, избухнали в кралството. Кнут Холмгейрсон и приятелят му Кнут Кристинсон бродеха от село в село там, на север от горите, както изглеждаше — най-вече из Сьормланд, плячкосваха чифлик след чифлик и вършеха всичко, което би могло да допадне на сурови мъже, ала и неща, които биха се харесали само на изверги. Във владенията на крал Кнут Дългия никоя булка не тръгваше на сватба в безопасност и никой мъж не беше защитен в собствената си къща.

Това представляваше голяма заплаха. Подобни безредици не биваше да сполетят Западна и Източна Готаланд. Как щяха да постъпят, ако кралски воини плячкосваха из стопанствата на роднините им?

Ще ги избият, както всички останали, отвърна Биргер през зъби. Друг отговор не съществуваше. В Западна и Източна Готаланд цареше фолкунгски мир, а с това и мир за повечето. Никой мъж не дръзваше и да си помисли за нападение над сватбено шествие на Фолкунги или пък да нахлуе и да граби в стопанствата им. Ако изпуснеха този ред, губеха всичко.

Рицарят Бенгт се съгласи след дълго и мълчаливо размишление. Значи, смяташе той, това също е причина Фолкунгите да отидат в пълни редици на коронацията на Кнут Дългия. На тази гощавка Биргер, без съмнение, щеше да седи близо до ухото на новия крал и тогава щеше да му обясни много ясно от какви последици се опасяваше, ако на хората на Кнут, на спътниците или роднините им хрумнеше безумната мисъл да плячкосват и опожаряват в земите на Фолкунгите.

* * *

Фолкунгите пристигнаха с голяма мощ и развети знамена на лятната коронация. Стренгнес, който бе малък град, нищо че строяха катедрала, блестеше навсякъде в синьо и сребристо.

По време на празничните дни Биргер имаше предостатъчно поводи да изложи предупрежденията си на бившия си другар Кнут Холмгейрсон, понякога завоалирано, понякога напълно директно. Кнут далеч не бе глупав и се погрижи родовият ярл на Фолкунгите да седи на почетните места заедно със самия него, архиепископ Улоф Басатьомер и новия ярл Улф Фаси.

И все пак чувството за поражение у Биргер се засили през тези дни на коронацията. Кнут искаше да състави кралския си съвет по такъв начин, че, без съмнение, смяташе да намали влиянието на Фолкунгите, доколкото му бе възможно. Разбира се, всеки път, когато станеше дума за новите съветници, той подчертаваше, че короната на кралски ярл ще принадлежи на Фолкунг, както и преди. Този ярл обаче беше Улф Фаси, напуснал с гняв и омраза както бащиния си дом Биелбо, така и съвета на крал Ерик. Ако кралският ярл Улф и родовият ярл на Фолкунгите Биргер бяха врагове, печелеше само онзи, който целеше раздор, а това бе крал Кнут. Намеренията му станаха още по-ясни, когато се оказа, че и братът на Биргер, лагман Ескил от Западна Готаланд, и синът на Улвхилде, рицарят Емунд Юнсон, трябваше вече да напуснат съвета, за да ги заменят двама лагмани от Упланд — Лаврентий от Тиундаланд и Гермунд от Атундаланд.

За съжаление, Кнут разполагаше с доста основателни причини, които да приведе, докато обясняваше защо за лагман Ескил повече нямаше да има стол в кралския съвет. Преди време на него именно бе възложена задачата да води преговорите с норвежкия крал Хокон и вършеше това по възможно най-несръчния начин. Вместо да се опита да въдвори мир и да се сдобрят, той се бе намесил във вътрешните норвежки размирици, като бе пуснал храненика си Кнут с войската на бунтовника Сигурд Рибунг и така бе влошил отношенията с Норвегия. На Биргер не му оставаше друго, освен да признае със скръб, че това бе необичайно погрешен начин да посредничи за мир.

Биргер си имаше няколко причини да откаже мястото в кралския съвет, което Кнут накрая все пак му предложи. Първо, поканата дойде твърде късно, сякаш всички важни столове вече бяха заети. Второ, той не желаеше да седи като фолкунгски заложник в един кралски съвет, където ярл бе врагът му Улф Фаси и разполагаше с най-голяма власт след краля. И трето, Биргер считаше, че Кнут Холмгейрсон в момента провеждаше подялба на кралството, разделение между свеи и готи. А в такъв случай най-важното бе да запази единството сред Фолкунгите в земите на готите.

Въпреки че Биргер излезе напълно прав в предсказанията си за крайно неблагоприятния път за развитие за кралството, това бе слаба утеха. Поражението му само изглеждаше още по-голямо заради онова, което неизбежно наближаваше да се случи.

Скоро на север в Свеаланд положението съвсем се влоши, разпростря се едно безмерно зло — плячкосваха най-ценните предмети и от църкви, тъй като бяха направени от злато или сребро. Говореше се, че това са младежи от Упланд, които по този начин намираха възможност да забогатеят, точно както предците им в миналото бяха плячкосали по своя път на изток отвъд морето, преди страните там да станат твърде силни или просто да ги завладеят датчани и рицари на меча. Ето защо положението на голяма част от обитателите на Меларен беше от трън та на глог — вече не ги нападаха никакви естонци, но за сметка на това върлуваха вандали от Упланд с подкрепата на краля. Много от тези грабежи се обясняваха със събирането на данъци.

В Западна и Източна Готаланд обаче не усетиха много от голямата суматоха на север от горите, където крал Кнут Дългия сега обикаляше от двор на двор със своите алчни и жадни стражи. Пристигаха вести от отделни бегълци, отправили се на юг, след като бяха загубили всичко и търсеха подкрепа и помощ при роднини. Все пак се случваше твърде рядко сватбени шествия на Фолкунги да си намерят работа на север.

Направиха изключение само онзи път, когато трябваше да заведат най-малката дъщеря на Бенгт Елинсон, Магнхилд, при Херве Стигсон от рода Улв. Според рицаря Бенгт имаше важни причини за тази сватба, а Биргер не можа да измисли някакво възражение. Скоро стана също толкова наложително да завържат семейни връзки с рода Улв, колкото и със самите Ериковци, понеже двата рода бяха тъй близки. Освен това девойката Магнхилд и юнкер Херве се бяха срещнали на гощавка в кралския замък в околностите на Линшьопинг, харесали се, спали заедно и след това помолили бащите си за годеж.

Дали дъщеря му вече очакваше дете, рицарят Бенгт не знаеше, а и не му се искаше да знае, но побърза да организира голям годежен пир в Имсеборг. Когато скоро след това дойде време да заведат Магнхилд на север в стопанството на юнкер Херве близо до Нишопинг, рицарят Бенгт потърси Биргер и го помоли за спътници на кон от Биелбо. Биргер веднага подкрепи тази молба и обясни, че той самият би повел най-малкото един ескадрон нагоре към Нишопинг за охрана на булката, защото никакво зло не биваше да застига Магнхилд — подобно нещо щеше да донесе най-голямото нещастие не само на рицаря Бенгт, а и на цялото кралство.

Ако се случеше да отвлекат или обезчестят такава девойка и булка, дъщеря на един от фолкунгските рицари и говорители, отмъщението по необходимост щеше да бъде толкова жестоко, че крал Кнут да се намери поставен пред невъзможния избор между две злочести алтернативи. Или в помощ на роднините си щеше да се принуди да събере всичките си хора и да потегли на юг, за да накаже Фолкунгите. Или пък щеше да направи опит да се преструва, че нищо не е станало и с това да всее голям раздор между всички онези, които подкрепяха властта му. Значи най-добре за всички беше, ако успееха да спасят крал Кнут от този злочест избор.

Недалеч от Нишопинг юнкер Херве посрещна идващата от далеч свита начело с рицаря Бенгт Елинсон и ярла на Фолкунгите, Биргер Магнусон, които яздеха от двете страни на булката Магнхилд. Юнкер Херве водеше дванайсет мъже и Биргер сметна, че сватбарите бяха значително по-силни, отколкото би могло да се изисква за последната част от пътя през една горичка. Ето защо заповяда на един от фолкунгските ескадрони да се върне в Биелбо. Това може би изглеждаше малко чудновато, когато бяха толкова близо до целта на пътешествието, но Биргер реши, че дори на едно доста голямо и богато стопанство щеше да му бъде трудно да храни всичките усти и да утолява жаждата на всичките гърла по достоен начин в продължение на три дни, ако булката пристигнеше с цяла конница спътници. Разочароваха се онези, които трябваше да се върнат, защото вече усещаха вкуса на сватбената бира в устата си, но се подчиниха, без да мигнат, както всички конници от Фолкунгите.

През двете изминали седмици упландци бяха вилнели недалеч от Нишопинг. Свитата на булката обаче оставаше толкова силна, че трудно можеха да си представят как няколко мизерни разбойници биха дръзнали да ги нападнат.

Когато обаче се спусна здрач, а те яздеха потънали във весели разговори в края на пътя през гората и скоро щяха да видят просторните полета около господарския чифлик на юнкер Херве, от една просека по средата на пътеката долетяха съмнителни звуци. Наизскачаха ужасни тролове с увиснали ръце и разкрачена, животинска походка.

Биргер веднага заповяда да спрат и да дръпнат конете назад, все едно ги е сковал страх, което беше лесно, понеже конете наистина станаха неспокойни от гледката пред тях в гората. Това колебание в сватбената свита сякаш веднага окуражи троловете, те се приближиха и нададоха от силни по-силни демонични ревове.

— Сега, скъпи мой бъдещ родственико, ни очаква забавен танц — прошепна Биргер, като бавно се приближи до юнкер Херве. — Можеш да ми вярваш, като ти казвам, че съм се изправял пред тази гледка и преди, кълна ти се, че главите там отпред падат също толкова лесно, колкото и човешките.

Юнкер Херве малко се поколеба, но като видя широката усмивка на Биргер, доби увереност, пришпори коня си и нападна без да се замисли. Зад него се събраха Биргер и осем конника от Форшвик, докато останалата част от охраната обгради булката Магнхилд, за да я защити.

Скоро думите на Биргер се оказаха верни — тези тролски глави падаха лесно като човешките. Незабавно хукнаха да гонят побягналите из гората и скоро по-голямата част от разбойниците бяха наказани с по-добра и по-бърза смърт, отколкото заслужаваха. Ездачите от Форшвик ги преследваха безмилостно с копия и мечове. Труповете оставиха в гората до следващия ден, когато щяха да разучат по-подробно какви са били приживе тези дяволи, защото сега мракът се спускаше бързо.

И така, радостта нямаше граници още на първата вечер от тази сватба между рода на Улв и Фолкунгите. Биргер на шега поръча да изрисуват един щит с герб, който изобразяваше червен трол с отсечена глава и отбеляза, че това все пак би прилягало изключително добре за нов герб на Херве, а занапред щяха да го наричат юнкер Троле.

Щастлив от героичния си подвиг и развеселен от оживените разговори и бирата, младоженецът Херве заяви, че намира предложението на Биргер Магнусон за много добро и наследниците им с Магнхилд щяха да се наричат рода Троле за вечни времена.

* * *

Дори и в това неспокойно време на вандали Биргер предпочиташе да язди сам, когато посещаваше Сигни, тъй като не смяташе, че любовта им засяга другиго. При Сигни и новото им дете, дъщеричката Сигрид, той можеше да се държи различно от онзи мъж, когото му се налагаше да бъде винаги сред Фолкунги. В стопанството на Сигни ходеше с обикновени селски дрехи, най обичаше да се разхожда по брега на езерото с малката Сигрид на едната си ръка, а с другата обгърнал крехките рамене на Сигни.

Беше им спокойно да вървят така и да си говорят само за предстоящата жътва на зоб в чифлика, за мъката по коня Ибрахим, умрял от непроходимост на червата, за това как младият жребец Маруан обаче се развиваше добре или за болестта, покосила хмела и развалила бирата, или пък дали да изпратят малката Сигрид в манастир, като поотрасне, за да я възпитат и да се учи на словото Божие. Той можеше да говори за такива прости неща, без да изпитва все по-изгарящото напоследък чувство за провал и безсилие. Ако Сигни му противоречеше, което се случваше твърде често, нямаше нужда Биргер да се напряга много, за да стане точно както той искаше или смяташе за най-добре. При Сигни не му се налагаше да бъде родов ярл — титла, за която бе започнал да се опасява, че не е годен. Тази нова пукнатина в неговата самоувереност на моменти го караше да бъде и мълчалив, мрачен. Сигни се беше научила, че утешителните думи не помагаха особено и го оставяше на мира, щом забележеше как той внезапно онемяваше, а погледът му изчезваше в далечината.

Бе започнал да се пита какъв смисъл Бог беше вложил в живота му. Без съмнение, изглеждаше, че е роден за родов ярл и тъкмо той щеше да отведе Фолкунгите до властта без излишни кръвопролития. Дълго бе вярвал в това и по тази причина ставаше твърд и непреклонен всеки път, когато Сигни предпазливо отваряше дума за съвместния им живот. Имаха две извънбрачни деца и живееха като съпрузи, и понеже така или иначе не се задаваше сватба, поне що се отнасяше до него, Бог едва ли би могъл да мисли друго, освен че двамата си принадлежат?

Макар Биргер винаги да отхвърляше непоколебимо всяко подобно предположение, през последните години бе станал все по-несигурен. Обичаше Сигни, отдавна носеше тайния им знак с червени сърца върху фолкунгския щит, а коя жена бе останала от Ериковия род, за да я отведе в брачното ложе? Ако някоя от сестрите на Кнут Холмгейрсон останеше вдовица, трябваше ли тогава да вземе нея за жена?

Такива въпроси задаваше на Бог, но Бог не му отвръщаше никога, а може би той и не заслужаваше отговор. Честно казано, не можеше да си се представи като добър християнин. Молеше се само няколко редки пъти в седмицата, а не се бе изповядвал дълги години.

Оправдаваше се с това, че може би е добил една твърде несправедлива представа за християнската вяра, защото мъжете, които бе виждал да управляват най-високите църковни длъжности, рядко бяха достойни за уважение. Предишният архиепископ беше интригант и предател, при това и отровител, който си въобразяваше, че е не само опростен, а и възнаграден от Бога, само защото бе покръстил насила един християнин в Естония. Новият архиепископ Улоф съвсем очевидно беше приспособенец — не се бе поколебал първо да короняса Ерик Ериксон, а след него Кнут Холмгейрсон. Епископ Бенгт от Скара, съумял да запази мястото си на секретар в новия кралски съвет, беше един от двамата най-богати мъже в Западна Готаланд. Говореше се, че когато планината от сланина Бенгт отиде на гости, всеки селянин в страната трепери заради това, което предстои да се случи със запасите му от провизии. Непонятно беше защо на епископа му трябваше да язди със свита от трийсет мъже и каква полза можеше да има от цялото светско богатство. За какво му бяха на един епископ всичките тези оръжия и щитове, гоблените, златните и сребърни украшения, които събираше така жадно?

Покойният брат на Биргер, епископ Карл, без съмнение, вярваше чистосърдечно, и явно си беше втълпил искрено, че е спечелил спасението на душата си, когато са го убили грабителите от Йосел. Определено бе по-достоен за почит, отколкото за присмех, заради това свое горещо убеждение. Биргер обаче никога не можеше да придобие такава уверена религиозност, понеже вярваше повече в човешкия разум, в честолюбието и страха, отколкото в молитвите и изповедите.

Станеше ли въпрос обаче за отношението към любовта и личната страст, брат му Бенгт, понастоящем лагман в Източна Готаланд и господар на Улвоса, вероятно бе излязъл най-хитър от братята, тъй като в знак на открито неподчинение, както спрямо майка си Ингрид Улва, така и спрямо брат си, родовия ярл, си беше взел жена само заради собствената си похот, без никаква полза за рода.

Наричаха я Сигрид Прекрасната и бе се оказало, че не носи този прякор без причина. Тя имаше обикновен произход, бе далечна потомка на рода Спаре. Бенгт се беше разбрал за годежа с баща й Сигстен изцяло на своя глава и не бе споменал нищо нито на майка си, нито на братята си, преди да изпият годежната бира и да определят и зестрата, и сутрешния подарък.

Тогава като яростно предупреждение Биргер бе изпратил в Улвоса едно наметало, наполовина ушито от лъскавия син плат, от какъвто правеха най-скъпите наметала на Фолкунгите, и наполовина от сив шаяк. След по-малко от седмица Бенгт изпрати плаща обратно в Биелбо, но бе поръчал да втъкат толкова много златни нишки и скъпоценни камъни в шаячната половина, че тя бе станала значително по-скъпа от синята.

Биргер, който тъкмо се беше върнал от Сигни след необичайно трудна раздяла, не беше в настроение да приеме тази шега с пълно спокойствие. В изблик на ярост той оседла коня си наново и отпраши към Улвоса.

Беше горещ и сух летен ден и прахът около разпенения му кон се виждаше от далеч, щом наближи Улвоса. Нямаше съмнение кой пристига, защото само мъже от Форшвик умееха да яздят по този начин и само един от тях бе известен с това, че идваше сам.

Тогава лагман Бенгт избяга в гората, обезпокоен, че брат му, родовият ярл, щеше да направи и двама им нещастни. Сигрид Прекрасната обаче побърза да си облече най-красивите дрехи и скоро посрещна Биргер в голямата зала на Улвоса с любезна усмивка. Срещаха се за първи път и щом я видя, гневът му го напусна в миг, той хвана ръцете й и заяви, че не му е трудно да разбере брат си сега, когато се е запознал с бъдещата си родственица. По-скоро може само да съжалява, че не е открил Сигрид пръв — тогава вероятно е щял да постъпи по същия начин като него.

По този повод изпрати хора да потърсят избягалия Бенгт, който скоро колебливо прекрачи прага на залата, вторачил тревожен поглед в Биргер. Помириха се с лекота и когато на следващия ден Биргер се завърна в Биелбо, всичко бе простено и Бенгт бе получил благословията на родовия ярл да вземе Сигрид Прекрасната за жена. Биргер дори му обеща щедър принос към сутрешния подарък.

Когато след това разказа тази история на Сигни, той осъзна твърде късно, че щеше да направи по-добре, ако си бе мълчал. Въпреки че не беше споменал преувеличените си думи към Сигрид Прекрасната, че сам е щял да постъпи като брат си, само да я е срещнал пръв, разказът съвсем не зарадва Сигни, а вместо това я хвърли в сълзи. Не беше трудно да предвиди укорителния й въпрос. Щом Биргер е могъл да разреши на брат си тази сватба по-скоро от любов и похот, отколкото заради борбата за власт, защо тогава бе толкова невъзможно на самия него да постъпи по същия начин?

Не му беше лесно да отговори, макар и без думи, и на самия себе си.

* * *

Макар често да намираше това за тежко и безрадостно, Биргер се опитваше да се бори със своята потиснатост, като работеше здраво за бъдещето. Черни облаци се скупчиха на северния хоризонт и Биргер предчувстваше, че разбойническото господство, което изтезаваше Свеаланд все по-жестоко с всяка изминала година, щеше да се разпространи и на юг. Рано или късно преливникът щеше да се пропука и тогава река от убийства и палежи щеше да залее сърцето на фолкунгските земи. В този час бе важно да няма други врагове освен Кнут Дългия и шайката му.

Най-голямо значение имаше мирът с Норвегия и Дания. Ето защо Биргер изпрати рицаря Бенгт при датчаните в Ревал със злато и писмени уверения в почит, за да откупи осмината конници от Форшвик, държани там в плен, откакто бяха потърсили помощ преди щурма срещу крепостта Леал. Самият Биргер се отправи с голяма свита към крал Хокон в Осло в опит да предложи изкупление за кашата, надробена от брат му, лагман Ескил.

Крал Хокон отначало съвсем не беше лесен, понеже намираше, че кралският съветник, изпратен да преговаря с него, лагман Ескил Магнусон, беше мъж, който говори с разцепения език на змията. Вместо обещанието, че никакви норвежки бунтовници повече нямаше да получат защита от свеи или готи, този западноготски лагман бе призовал доведения си син Кнут, чийто баща все пак беше покойният норвежки ярл Хокан Галин, да се присъедини към бунтовника Сигурд Рибунг. Да, така или иначе, крал Хокон вече бе победил, но не го радваше лъкатушенето на Ескил Магнусон и със, и срещу вятъра.

Биргер положи огромни усилия, за да постигне споразумение, защото това, което предложи в началото, изглеждаше сякаш отстъпките трябваше да дойдат само от страна на норвежкия крал. Той смяташе, че най-напред се налага кралят и доведеният син на Ескил, Кнут Хокансон, да се помирят. След това щяха да измислят подходящ брак, за да привържат Фолкунгите и норвежците толкова здраво, че нови измени да се окажат невъзможни. И така, ако крал Хокон организираше сватба между младия, несигурен Кнут и също толкова младата Ингрид, сестра на кралица Маргарета, не само помирението щеше да бъде добре подпечатано. С това норвежкият крал щеше и да спечели Фолкунгите за приятели, а те бяха най-силните в Свеаланд и в земите на готите и скоро щеше да се наложи да си разчистят сметките с разбойническия крал Кнут Дългия.

Отначало крал Хокон сметна това предложение за еднакво нагло и неизпълнимо. Но колкото повече слушаше сладкодумния източноготски големец, толкова повече започваше да му вярва. А когато се разделяха, направиха го като приятели, и двамата убедени, че са намерили начин да разрешат дългогодишни спорове в полза и на Норвегия, и на Фолкунгите.

Но въпреки че в началото Биргер бе срещнал затруднения, докато убеди крал Хокон в Осло, те не бяха нищо в сравнение с това, с което го посрещна брат му, лагман Ескил от Скара.

Ескил се хвалеше, докато крачеше широко напред-назад по пода в голямата си зала, където във всяко ъгълче бяха натрупани пергаменти и текстове на закони. След като първо чу от брат си Биргер, че по някакъв начин явно бе постъпил наивно и трябваше да се държи настрана от преговори с чужди власти, тъй като чисто и просто не разбираше нищо от такива работи, той побесня и заплаши да изхвърли Биргер на двора със собствените си ръце и хубаво да го напердаши, както в детството им. Биргер обаче се разсмя на тези заплахи толкова гръмко и продължително, че гневът на Ескил се уталожи.

При това на Ескил му стана още по-трудно, когато жена му Кристин започна да се меси и скоро застана на страната на Биргер, щом чу, че крал Хокон като по чудо се е съгласил да разреши на сина й да сключи брак със сестрата на кралицата, Ингрид. Вече бе доказано, че опитът да присъедини сина Кнут към бунта на Сигурд Рибунг, представляваше несигурен път към властта. Но пък ако Кнут вместо това успееше да сключи толкова изгоден брак, пътят към властта бе прокаран.

Повикаха в залата самия поизплашен и свит Кнут и скоро той също застана на страната на Биргер и майка си. Тогава вече нямаше значение колко дълбок глас добиваше Ескил и с колко широка походка се клатушкаше напред-назад по пода. Скоро се оказа принуден да се примири.

Това беше голямо облекчение за Биргер, понеже намираше за почти безнадеждно трудно да върви след брат си и да поправя всичките му наивни грешки. За първи път от доста време насам чувстваше, че е постигнал успех във важно дело.

След това зададе няколко въпроса на брат си лагмана относно законите, които бе започнал да събира. Намерението му беше просто да се покаже дружелюбен, като остави Ескил да поговори за неща, от които наистина разбираше, докато се разхождаше напред-назад по пода и ту мърморейки, ту с рев разказваше за сложни неща, сякаш бяха общоизвестни. Когато обаче Ескил подхвана тази тема, жена му Кристин и синът й Кнут побързаха да избягат от залата и завъртяха очи все едно бяха чували всичко хиляди пъти преди това.

Ескил разказваше с жар, тършуваше из купчините пергаменти и от време на време отиваше при него с някакъв текст, който му показваше и обясняваше, макар рядко да желаеше да чуе някакво мнение от страна на Биргер. Бе започнал да събира всички закони, които съществуваха в Западна Готаланд, за да ги запишат в текст — един закон, непоклатим като скала и вечен, за да не може да бъде променен от никой лагман, който го е запомнил погрешно. Говореше с такова убеждение и плам, че скоро Биргер се заинтригува повече, отколкото бе очаквал в началото. Косата на Ескил вече стърчеше на всички страни, понеже имаше лошия навик да си скубе темето всеки път, когато заплетено обяснява нещо.

Донесоха бира и нощта със сигурност се очертаваше да бъде дълга, но въпреки това любопитството на Биргер нарастваше все повече. Самият той имаше еднакво ниско мнение за законите и духовниците. За него закон бе само онова, което знаеха всички и изглеждаше правилно, а следователно и само онази власт, скрита в меча и копието. За Ескил обаче законът бе основата, върху която трябваше да стои всяко християнско кралство, една сигурност както за мира, така и за собствеността. Той отново и отново повтаряше идеята си, че държавата се гради със закони. Тези думи щяха да стоят най-отпред в закона, който сега възнамеряваше да събере в писмен вид.

Тогава Биргер, който винаги бе смятал Ескил за по-изряден от малкия им брат, покойния Карл, все пак реши, че двамата бяха еднакви. Имаше нещо също толкова детинско в упованието в закона, колкото във вярата в неизменно добрия Бог.

— Ти си лагман, скъпи мой братко, кой би вярвал по-силно от теб в благословията на закона? — внимателно възрази Биргер, когато му се стори, че Ескил насмалко накара закона да изглежда като дар Божи за хората. — Но откъде идва той, едва ли смяташ, че е от самия Отец?

Биргер си мислеше, че е задал въпроса си предпазливо и умерено и Ескил нямаше за какво да се пали.

— Позволяваш си да ми се присмиваш, братче! — въпреки това гръмна гласът на Ескил, както стоеше на пода, надул се като настръхнала сова.

— Съвсем не, просто питам брат си, който трябва да знае неща, който не са ми известни — удиви се Биргер. — Та законът може да бъде несправедлив, извъртан, законът може да служи единствено на най-силния, в най-лошия случай — на най-злия. Ако ми казваш, че трябва да изградим държавата си върху този закон за вечни времена, аз не съм склонен да се въздържа от въпроса си.

— Кажи ми един несправедлив закон! — заповяда тогава Ескил и изгледа строго брат си, сякаш говореше на някого от прислугата.

— Носенето на желязо — отговори Биргер, без да повиши глас. — Кои двуличници не биха могли да заявят, че Божият закон е на тяхна страна, ако накарат опонента си да носи нажежено желязо?

— Прав си — сепна се Ескил и седна. — Току-що насочи копието си към една много чувствителна рана, скъпи братко. Носенето на желязо не е влизало в законите на предците ни, дошло е с глупави духовници. Но ще го премахнем!

— Тогава се връщам към въпроса си — кротко възрази Биргер. — Кой ни дава законите? Ако ти, както си лагман, кажеш, че даден закон ще бъде премахнат, достатъчно ли е това? А ако църквата не отстъпи? Ако не отстъпи народът, който намира голямо удоволствие в представлението, предложено от носенето на желязо? Тогава ти ли си този, който създава законите?

— Не аз, а кралят и неговият съвет — отвърна Ескил, изправи се и подхвана наново нетърпеливото си бродене по пода, внезапно доста по-увлечен и смирен, отколкото само преди миг.

— В такъв случай най-напред трябва да си издействаме власт над краля и съвета му — усмихна се Биргер. — А за това се нуждаем повече от конници и копия, а не от твоите писания. Точно това имам предвид. Това, което наричаш закон, стои на върха на копието ми.

— Тогава се иска и просветен в законите брат, който да те съветва — върна шегата Ескил. — Ти самият извъртал ли си закон?

— Със сигурност — отговори Биргер. — Купувал съм големи чифлици и земя от врагове. При това на добра цена, което е обогатило и мен самия, и рода ни. И то от мъже, които най-малко искаха да продават. Но въпреки всичко постъпихме както предписва законът, с печат и всичко останало.

— Как купуваш от онези, които не искат да продават? — полюбопитства Ескил.

— Просто е — отвърна Биргер. — Отивам в стопанството на продавача с два ескадрона конници от Форшвик. Това оказва удивително влияние върху склонността на хората да се съгласяват. След това просто съобщавам дружелюбно предложението си и никога не получавам „не“ в отговор.

— В такъв случай наистина извърташ закона — съгласи се Ескил мрачно. — Значи се налага да премахнем този обичай. Всички големи дела трябва да се решават на тинга, както е според стария закон.

— И тогава пак ще дойда с конниците си — продължи да го дразни Биргер. — А ако някой ми противоречи, ще отида при него, ще хвана замислено катарамата на меча си и ще се усмихна. Това би трябвало да помогне. Но ако и това не свърши работа, ще кажа, че ти, мизернико, нямаш в гърдите си повече кураж от пале и други глупости, и след миг несклонният продавач ще лежи мъртъв, защото е извадил меча си. Всичко според закона ни.

— И тази несправедлива практика трябва да бъде премахната — кимна Ескил. — Кажи ми, вместо да ми се подиграваш, кажи ми как бихме могли да направим закона по-добър. Ако например бяхме кралят, ярлът и кралският съвет тук и сега, само ти и аз.

— В такъв случай имаме пред себе си работа за около ден — отговори Биргер. — Ако наистина искаме да променим закона, така да се каже. Защото при настоящото положение печелим най-много ние, понеже разполагаме с най-силни оръжия.

— Да речем, че не е така! — прекъсна го Ескил нетърпеливо. — Фолкунгите не разполагат с непреодолима военна сила, никой няма такава. Ние искаме мир в страната ни и вярваме, че можем да го постигнем, само ако законът служи на всички еднакво. Е!

— С това утвърждавам следните закони — засмя се Биргер. — Кръвното отмъщение вече не е законна порядка, всички убийства трябва да бъдат отнасяни до тинга. А там е забранено да се убива, както и да се носят оръжия. На тинга цари кралски мир. Забранено е да се отвличат и обезчестяват жени, тъй като това е най-обичайното начало на кръвното отмъщение. Забранено е да се нападат от засада хора на път към или от църквата, защото тъкмо там вършат това вандалите. Стигат ли тези или искаш още закони, скъпи братко?

— Изреди още, ако имаш какво да кажеш — отвърна Ескил тихо и много сериозно.

— Така да бъде. Забранено е да се обиждат хора в дома им или да се гостува принудително. Подобен закон би навредил на моите дела, понеже купувам имоти и стопанства, като нарушавам спокойствието в дома, но няма значение. С такива закони над страната ни би се възцарил мир. Искам да кажа, ако Бог ни даде такива закони. Но ми се струва, че Бог не изглежда склонен.

— Не богохулствай! Не се подигравай с подобни сериозни неща като тези, за които току-що говорихме. Осъзнаваш ли колко мъдро говориш? Откъде имаш това прозрение за същността на законите, ти, който просто се изказваш красноречиво на родови тингове, воин и унищожител на бира!

— С удоволствие ще пия за здравето ти заради тези твои думи — отвърна Биргер. — Ти самият не ми отстъпваш като унищожител на бира, между другото, бирата в чашите ни се е свършила и трябва да си долеем, понеже този разговор весели и двама ни. Сега ще ти обясня откъде идват мислите ми. От Сьормланд. Бил съм там и това, което заварих, няма да те зарадва. Вандали яздят надлъж и нашир из страната и законът им е този, за който говорих — онзи с върха на копието. В най-лошия случай тези вандали скоро ще пристигнат по нашите земи. Засега крал Кнут не смее да пусне хрътките си срещу нас, но се страхувам, че това време наближава. Грабителите имат нарастващ апетит и скоро няма да остане нищо за плячкосване в Сьормланд, защото това, което не е откраднато, най-малкото е заровено. А когато тези вандали дойдат в твоя дом, скъпи братко, какво ще направиш тогава?

— Най-напред ще разчистя текстовете си, за да не ги погълне огъня, после сигурно ще извикам брат си с ескадроните му — разсмя се Ескил и излезе от залата, за да изреве за още бира.

— Но след това — продължи той разпалено, след като се върна и седна отново, — след като победим, защото ти едва ли имаш предвид нещо друго, какво ще правим тогава?

— Ще изберем крал, който да прави каквото му кажем и да се отнесе към загубилите по-милостиво, отколкото заслужават — бързо отвърна Биргер, сякаш вече го бе премислил.

Сякаш някакво съвсем ново приятелство назря между братята тази нощ. Не говориха за наближаваща война, което би прилегнало най-добре на Биргер за размишление и обяснение. Посветиха се единствено на въпроса как да се организират след победата и как тогава законът да се превърне в лоста, който да преобърне старото из основи. Когато Ескил многословно заговори как тези дни на мир биха могли да дадат начало на едно съвсем ново време, Биргер възрази, че не разбира как от днес за утре ще накара хората да следват закони, които променят толкова много.

Нямаше нужда Ескил да мисли дълго, преди да стигне до отговор. Тези престъпления срещу мира трябваше да станат непростими, да не могат да се изкупят и за тях да бъде заплащано при самия крал. Едва тогава всеки вандал ще проумее, че никъде не би могъл да намери защита, независимо колко могъщи са роднините му.

Биргер отново възрази, че все пак се нуждаят от изгоден крал, за да приемат такива закони, а точно сега подобен владетел далеч не се виждаше на хоризонта, и че този сладък мир отново можеше да бъде въдворен единствено с много насилие и с цената на доста кръв. А дали в такъв случай цената не е твърде висока?

Не, защото краткото страдание на малцина вандали в настоящето не е нищо в сравнение с мира на бъдните поколения, смяташе Ескил. Тогава Биргер за първи път се умисли и разколеба.

Кратък спор настана чак късно през нощта, когато се канеха да си лягат на малко несигурни крака и все пак доста развеселени, задето всеки от тях бе открил един мъдър брат.

Биргер забеляза, че беше изчезнало знамето, което той самият още много млад бе носил при Гестилрен като confanonier на Арн Магнусон. Някога той го беше подарил на брат си и то висеше високо на голямата дълга стена в залата. Ескил си призна позасрамен, че го е подарил, което Биргер отначало сметна за напълно непонятно. Знакът на победата при самия Гестилрен, на какъв мъж или жена би могъл да подари нещо така незаменимо?

Оказа се, че на един исландски скалд^[1] на име Снори^[2]. Преди няколко зими този Снори посетил стопанството на лагмана, за да зададе всевъзможни въпроси за онова, което се е случило в миналото, и което смятал да запише. Престоят му бил приятен, а една сутрин дошъл при съпругата на Ескил, Кристин, с поема против безсъние и тя така се зарадвала на красивите му думи, които очевидно обяснявали безсънието най-вече с прелестта й, че дръпнала знамето от стената и го подарила на скалда.

Впоследствие няма какво да се направи след такава глупост, даден подарък не може да се вземе обратно с чест, въздъхна Биргер. И все пак бе огорчен, задето знамето на Фолкунгите от Гестилрен — победа, която щеше да живее във вечната памет — беше подарено на някакъв си Снори, когото никой нямаше да помни.

* * *

В нощта, която никога нямаше да забрави, Грегерс Биргерсон сякаш бе получил предупреждение, тъй като му беше невъзможно да заспи. Имаше време във Форшвик, когато заспиваше с плач от болката в цялото му тяло. Първите години бяха тежки и самотни.

Сега обаче беше на четиринайсет, почти мъж, и след две години рицарят Сигурд или брат му Одвар щеше да го признае за воин от Форшвик — тогава щеше да е завършил десетте си години на обучение. Все още не беше определил какво да прави след това. Можеше или да остане във Форшвик като учител на най-малките, или да потърси служба в Биелбо при баща си.

Беше тиха есенна нощ и първият сняг бе паднал с мрака след вечернята. Единствените звуци, които се чуваха, бяха отделни стенания заради някое движение, което причиняваше болка, щом другите млади ученици в залата се обърнеха в съня си, или пък скимтене тук и там сред най-малките.

Отначало времето във Форшвик беше направо зловещо. Останалите младежи бяха груби с него и далеч нямаше полза от това, че прадядо му бе свети Арн, а баща му беше родовият ярл на Фолкунгите, защото той бе просто извънбрачен син. През тези първи трудни години го подкрепяше и утешаваше единствено старата госпожа Сесилия, която все още ходеше всеки ден до писарската си стая, макар и с превит гръб и замъглен поглед.

Но както и синините преминават рано или късно, изтезанието във Форшвик намаляваше с всяка следваща година и сега, когато беше на четиринайсет, в залата имаше повече младежи, по-малки от самия него, отколкото по-големи. А единствено най-големите бяха способни да го победят с меч или на турнир и никой с малкия арбалет, направен във Форшвик за стрелба от гърба на кон. По едно такова оръжие сега висеше до всяко легло в залата на младежите. Горе, на север от горите, бяха размирни времена и макар възрастните Фолкунги да не вярваха, че на вандали щеше да им хрумне налудничавата мисъл да нападнат Форшвик, те се бяха поупражнявали какво да правят, ако нелепото все пак се случеше. Бяха започнали да копаят тунели за бягство под всички големи къщи в селото, за да не се налага на никого да избира между това да изгори вътре или полуизпечен да избяга навън, при очакващите го вандали. Портите на големите къщи можеха да се залостват отвътре с тежки дъбови греди в железни халки. Оръжия имаше във всяка къща.

Тази нощ обаче щеше да се окаже, че всичките приготовления все пак са били недостатъчни. Когато се случи немислимото, то удари с пълна сила, като гръм от ясно небе.

Грегерс, който лежеше със сключени под главата ръце и се взираше право нагоре в мрака, първо си помисли, че трябва да е било внушение, наполовина сънувано, когато усети леко сътресение в леглото и долови тътен от конски копита на разстояние. Никакви воини от Форшвик не биха се върнали в селото по този начин, още по-малко през нощта. Бяха изпратили в крепостта Лена цял ескадрон от най-големите ученици, за да охраняват някакъв епископ на инспекция, та затова залата сега бе само наполовина пълна със спящи момченца и младежи.

Когато осъзна, че вече нямаше съмнение какво чува, Грегерс остана да лежи като вцепенен за няколко кратки мига. Вече се случваше, помисли си той. Сега се сбъдваше кошмарът, в който никой не вярваше особено.

Той се хвърли към вратата и я залости, докато крещеше на всички да се събудят. Някой промърмори кисело, че това е просто упражнение, но скоро всички разбраха смъртоносната опасност, щом чуха тежките удари с брадва по портата и усетиха първата проникнала миризма на пожар.

Нилс Сигстенсон от Тофта, който бе на седемнайсет години и най-голям от двайсет и петимата младежи вътре в залата, пое командването на онази група, която щеше да излезе първа, за да спаси конете да не изгорят, и по възможност сами да се доберат до седлата. Грегерс застана начело на всичките по-малки, които в този момент бързо навлякоха бойните си дрехи — някои плачеха, други кълняха. Опънаха арбалетите си малко пипкаво на слабата светлина в залата, преди внимателно да отворят пролуките за стрелба по дългата стена, която гледаше към двора и главната улица. Видяха пламъци, които хвърляха дълги сенки, веднага усетиха пушека в ноздрите си и чуха груби мъжки гласове, които не говореха на западноготското наречие.

Преди да даде команда за стрелба Грегерс си наложи да изчака, докато чуе останалите четирима, всеки на своето прозорче, да извикат, че са се прицелили. Всички стрелци веднага се наведоха и заопъваха тетивата на арбалетите, докато на прозорчетата застанаха нови другари с готови оръжия. Нилс Сигстенсон и водената от него група вече бяха пропълзели през тунела за бягство и сега в горящата къща оставаха само деветима.

Грегерс и най-малките успяха да отправят по два изстрела всеки, преди обсадителите навън да проумеят опасността, тъй като по това време вече най-малко дванайсет мъже лежаха скимтящи от болка и умираха. Вандалите се оттеглиха от обсега им с ругатни и крясъци, за да изчакат огънят да си свърши работата. В същия миг Грегерс дочу звъна от бой с мечове и предположи, че рицарят Одвар и петимата по-възрастни от Форшвик, които спяха в рицарската зала, бяха излезли и се биеха. Само дето по цялата врява навън можеше да съди, че нападателите бяха в пъти повече от защитниците. Грегерс определи той и осмината по-млади, които командваше, да останат още малко в горящата къща и да стрелят наслуки, за да отклоняват вниманието от другарите си, успели да се измъкнат и вероятно на път към оборите. Щяха да накарат обсадителите да си мислят, че всички младежи са заклещени в къщата като плъхове. Пушекът смъдеше в очите и едно от момчетата заплака и захвърли оръжието, но Грегерс веднага отиде при него и му зашлеви шамар със заповедта да се бие като воин от Форшвик. Положението на всички бе на живот и смърт, не оставаше нищо за окайване. Налагаше се да останат още малко вътре при пожара, преди да се измъкнат през тунела за бягство. По-големите им другари трябваше да дойдат на кон, иначе всичко бе загубено.

Нилс Сигстенсон и младежите, които се бяха измъкнали първи заедно с него, побягнаха в мрака, за да не ги виждат, и тръгнаха на две групи към оборите, които още не бяха подпалени, но на всяка порта стояха по няколко стражи, смееха се и се пъчеха. Защитени от мрака, те успяха да се промъкнат съвсем наблизо, преди да вдигнат арбалетите си, спокойно ги доближиха на едно копие разстояние и светкавично убиха по един. След това се втурнаха в оборите, оседлаха коне, колкото можеха по-бързо, отвориха всички порти и на излизане награбиха копия и щитове от поставките за оръжия по стените. Щом първите осем излязоха навън, те веднага оформиха линия за атака, снишиха копията си, втурнаха се с бясна скорост право по главната улица и свалиха от седлото всички конници, които срещнаха, а онези, които не случиха да се хвърлят встрани, бяха прегазени. Като стигнаха мостовете, мелниците и работилниците, където още нищо не бе подпалено, те се обърнаха и нападнаха отново. В същото време осмината другари, останали последни горе в оборите, бяха приготвили конете си и се зададоха от другата посока.

Когато Грегерс чу тътена от конницата на Форшвик навън, взе най-малките със себе си в тунела за бягство, като внимаваше всички да си носят колчаните и никой да не държи оръжието толкова глупаво, че да простреля пълзящия пред него в мрака. След миг излязоха на свежия въздух, кашляха, а очите им пареха.

Враговете навън вече бяха повече от заети да се отбраняват срещу ескадрона младежи, които ги гонеха напред-назад с бързите си жребци, а онези, които побягнаха между горящите къщи най-напред се натъкнаха на деца и отначало не разбраха, че имаше нужда да се боят от тях, но се оказа, че в ръцете си те носеха смъртоносни оръжия и улучваха при всеки изстрел.

Сега битката можеше да завърши само по един начин. Когато обаче вандалите избягаха, половината Форшвик гореше, а сред умиращите и ранените все повече хора търчаха объркани във всички посоки и търсеха деца или роднини. Откъм някои от подпалените и залостени къщи долитаха ужасяващи писъци на мъже и жени, които изгаряха вътре. Този безпорядък им попречи да организират гасенето на пожарите с необходимата бързина.

* * *

Миризмата на пожарен дим и изгорели трупове тегнеше над Форшвик заедно с мъката. Когато Биргер стъпи на сушата при долните кейове два дни по-късно, очите му се просълзиха така силно, че нямаше никаква възможност да го прикрие. По-окаяна гледка не бе виждал никога в живота си.

Четирите най-големи сгради във Форшвик бяха изгорели до основи — рицарската къща, тази на младежите, оборите и Светата земя. Половината от по-малките къщи по главната улица също тлееха в руини. Освен това вандалите бяха опожарили малката дървена църква и убили двамата монаси от Варнхем на служба във Форшвик.

Сред падналите бяха рицарят Одвар, Матеус Маркусян, Ибен Арду и трима други мъже, които бяха спали в рицарската зала и в упорита храброст бяха извадили мечовете си, за да се втурнат навън и да посрещнат превъзхождащото ги множество. Те, както и четирима младежи, бяха загинали в битка. Всички останали от мъртвите бяха изклани, избити или изгорели.

Форшвик бе загубил двайсет и шест живота, а най-голяма бе мъката по старата Сесилия Роса. Намериха я пред писарската й стая, стиснала в ръцете си наръч свитъци. Беше дотичала от собствената си къща чак до канцеларията си в опит да спаси поне най-важното. Но вандалите не бяха опожарили писарската й къща, бяха тършували вътре, за да отмъкнат златото и среброто в сандъците. Явно вярваха, че всичките събрани богатства на Форшвик от дългите години си стояха там за лесна и доходна кражба. Малко разбираха те от търговия, и че за златото се налагаше да се втурнат в нападение срещу самата крепост Арнес. Ето защо най-алчните вандали до един бяха измрели, тъй като бяха търсили злато толкова дълго и сляпо, че твърде късно бяха осъзнали как се е извърнал късметът в битката. Грегерс и стрелците му ги бяха открили и избили до последния.

Ако се брояха само мъртвите тела, то хората от Форшвик бяха победили, понеже при горните кейове лежаха повече от петдесет вандали, подредени сред единични жужащи есенни мухи.

Бяха положили Сесилия Роса под едно тамплиерско наметало на осветената, но обгорена земя до църквата. Биргер отиде при нея, падна на колене и внимателно отмести плаща настрана. Бе загинала на мига от удар с меч по тила. Понеже бе улучена съвсем накриво, някой вандал явно я бе догонил и посякъл изотзад в бързината. Биргер я гледа дълго и мълчаливо. Опита да се помоли, но не можа да измисли за какво — че душата й е намерила покой му се струваше да вижда по блаженото й лице. Грижливо върна бялото наметало на Арн Магнусон отгоре й, съжали за това и го открехна отново, наведе се и я целуна.

Из Форшвик не се чуваше говор на висок глас, само шепот и плач. Много се разминаваха с Биргер с празни очи, без да го виждат, други отиваха да ровят в изгорелите къщи, за да открият мъртви и да се опитат да разберат кои бяха те.

Йоханес Яковиан бе почервенял от плач, но иначе изглеждаше на себе си, когато Биргер го намери долу при ковачниците и мелниците. Това беше непокътната част от Форшвик, понеже нападението бе дошло от противоположната посока и вандалите не бяха успели да прокарат с огън пътя си през селото, преди да им се отвори доста работа със защитниците на Форшвик.

Това, че всички постройки за производство на стъкло и желязо, медникарските работилници, грънчарниците, както и тъкачниците, тухларниците, мелниците и дъскорезниците не бяха пострадали, утешаваше Йоханес, поел от баща си цялата отговорност за производството във Форшвик. И все пак в дадения момент тази утеха струваше по-малко и от западноготска сребърна монета. Чичо му Маркус бе изгорял в къщата си, както и всички мъже, заспали в Светата земя, а братовчед му Матеус бе паднал на двора, покосен от множество удари с меч. Биргер му каза, че сега нямаше много смисъл да търси утеха, понеже цялата утеха на този свят не би била достатъчна. Сега беше време да се стегнат и да започнат с възстановителната работа, а Биргер искаше Йоханес да я ръководи. Зимата наближаваше, а половината от оцелелите нямаха покрив над главите си, на конете им липсваха обори и зоб. Още известно време речни лодки и кораби щяха да пристигат на кейовете, така че се изискваше ред.

Йоханес се освести от скръбното си вцепенение и се върна в опожарената част на селото, за да се захване с работата, както му бе заповядал Биргер.

Два часа по-късно рицарят Сигурд с Алде до себе си пристигна с гръм и трясък начело на два ескадрона в пълно въоръжение, единият от които бе заел от Форшвик.

Когато Алде видя Биргер, тя отиде при него, без да се подвоуми, скочи от коня си пъргаво като воин от Форшвик и падна в прегръдките му. Не се бяха виждали от много години, невъзможно бе да намерят думи. Той се отскубна от нея внимателно, хвана я за ръка и я отведе до руините на църквата. Нямаше нужда да й обяснява, тя разбра веднага, щом видя някой да лежи под бяло наметало на рицар тамплиер. Помолиха се заедно при Сесилия Роса, после Биргер обгърна с ръка Алде и бавно я заведе обратно в селото. Още не си бяха казали нищо, но и нямаше да имат никаква полза от приказки точно в този момент. Скръбта надви всички думи, но също така и стария им раздор.

Щом рицарят Сигурд откри обезобразения труп на брат си Одвар долу при останките от рицарската зала, той закрещя в безумна мъка с протегнати към небето ръце и му се прииска веднага да потегли с двата си ескадрона, за да започне незабавно преследването на побягналите след нападението си вандали. Следите се виждаха добре в снега — щяха да намерят избягалите пеша още на същия ден. Останалите щяха да догонят на кон, преди да изминат и три денонощия. Той крещеше това отново и отново със смразяващ глас. И всичките мъже, които бяха пристигнали с него, вече седяха по седлата си, готови да потеглят.

Биргер се принуди да застане на пътя им, да разгърне плаща си, за да спре първите коне, и да изреве с пълно гърло, че в името на Фолкунгите заповядва на всички да се осъзнаят, да слязат от седлата и да се посъветват, преди да се втурнат на зле обмислено отмъщение.

Събраха се потиснати около Биргер при изгорялата рицарска зала, чийто каменен фронтон се издигаше покрит със сажди и призрачен, но съвсем цял.

Биргер обясни, че не беше време за отмъщение, а за скръб, налагаше се да погребат мъртвите и да възстановят постройките за зимата. Той самият и Алде сега щяха да тръгнат надолу по Ветерн с тялото на Сесилия Роса на последното й пътуване до Варнхем. След няколко дни щеше да се върне с монаси, които да се погрижат за християнските погребения. Сарацините във Форшвик със сигурност не можеха да чакат толкова дълго, но те и нямаха нужда от монаси, за да се сбогуват с близките си.

През това време двата ескадрона щяха да обикалят нивите и имотите, за да намерят възможно най-много избягали коне, защото онези от кошарите се бяха измъкнали, подплашени от пожара, и бяха побягнали във всички посоки. Най-тежко ранените мъже и жени щяха да отведат с лодка на юг по Ветерн, за да попаднат под грижите на монаси по най-бързия начин. На това и нищо друго щяха да посветят времето си точно в този момент. Рицарят Сигурд с гняв и насмешка възрази, че в този труден миг имаше много работа за жени, но мъжете по-скоро трябваше да направят това, което се изискваше от тях.

Тогава Биргер побесня — още повече, че виждаше как много от въоръжените конници на Форшвик все още искаха да последват Сигурд, за да хукнат да си отмъщават незабавно. Той осъзнаваше, че това не бе подходящо време за кавги между опечалени. И все пак не можеше да се овладее.

Най-напред обиди Сигурд по-грубо, отколкото имаше намерение с думите, че това, което е трябвало да направят, е било по-скоро да охраняват Форшвик по-добре и да не оставят селото така слабо защитено, че да го спасяват най-малките момченца по нощни ризи. Едва след това каза всичко, с което трябваше да започне веднага.

Не беше малко отмъщението, което щеше да застигне виновниците. Това бе война. Повече от хиляда мъже от вандалите и роднините им щяха да изкупят вината с живота си. А такава работа не се претупваше просто с два ескадрона.

Още същия ден щяха да изпратят съобщение по добри ездачи до всички стопанства на Фолкунги в Западна Готаланд. След седмица родовият тинг щеше да се събере в Биелбо, за да решат кога, къде и как да започнат войната.

Бойците от Форшвик го послушаха, а тези, които бяха изтичали при конете си, слязоха от тях засрамено. За Биргер обаче бе твърде късно да усмири рицаря Сигурд, който го гледаше през сълзи, но и с омраза, тъй като го бяха обвинили както за смъртта на брат му, така и в загубата на високо ценената Сесилия Роса. Биргер искрено се разкайваше за изплъзналите се от устата му думи в изблик на гняв, но реши, че моментът сега не бе подходящ за опити да замаже положението или да се сдобрят. Важно бе едно — да мисли за войната, защото неизбежно той щеше да бъде онзи, който щеше да поведе Фолкунгите на север.

Биргер се оттегли, отиде при горните кейове и разгледа дългата редица мъртви врагове. Бавно вървеше покрай тях и оглеждаше всеки следващ, за да провери дали там не се намираха лица или гербове върху ризници, или пък нещо друго, което да му е познато. Тъй като разпозна единствено герба с двата позлатени козела, предположи, че тези вандали идваха от Упланд.

Част от тях бяха избити с мотики или поразени с млатила за вършеене. На други пък вратовете бяха прерязани с нож. За беда щеше да е по-добре, ако бяха заловили няколко живи, за да узнаят кои са били и преди всичко кой ги е изпратил. Биргер обаче не смяташе, че би могъл да кори отчаяните жители на Форшвик, убили ранените врагове. Трябваше да се задоволят с това да прерисуват всички гербове, преди да изгорят мъртвите нападатели.

Биргер бе дълбоко потънал в мислите си и все пак почувства, че някой го наблюдава. Когато се обърна, там стоеше Грегерс, покрит със сажди, с разплакани очи и раздрани, кървави дрехи над ризницата си. Гледката го потресе мигновено и той протегна ръце, а синът му отиде при него с три леки скока.

— Грегерс, Грегерс, сине мой — промълви той и усети как сълзите му напираха отново, защото осъзна, че до този момент не се беше запитал какво се е случило със собствения му син. Държа го за малко здраво притиснат до себе си, докато търсеше думи.

— Ти си жив и си бил сред онези, които са ни спасили от още по-голямо нещастие — каза той, като отдалечи момчето от себе си, хвана го за раменете и го погледна в очите, без дори да се опитва да скрие сълзите си.

— Убих… осем мъже… с арбалета си — отвърна Грегерс тихо, на пресекулки, сякаш му костваше крайни усилия да пребори хлипанията си.

Тогава Биргер седна на един от грубите кнехтове на кея и направи знак на сина си да седне срещу него.

— Разкажи как стана, разкажи какво се случи преди две нощи — прикани го той възможно най-дружелюбно и бащински нежно. — Осем мъже, не е зле.

И Грегерс разказа, отначало пресекливо, запъвайки се с думите, как се събудил от нещо като слабо разтърсване в леглото и как малкото момчета в залата на младежите след това са свършили всичко по най-съобразителния за тях начин.

Докато слушаше разказа, Биргер сякаш виждаше всичко пред себе си и сам беше заел мястото на сина си Грегерс. Трябва да е станало точно както той разказваше и дори потънали в най-дълбоката и черна скръб, те все пак не можеха да не изпитват някаква гордост, задето момчета, които все още не бяха мъже, но бойци от Форшвик, бяха прогонили сто вандали и убили половината.

— Ти наистина си мой син, Грегерс — промълви той, когато чу разказа до края. — Пренебрегвах те, оставих те твърде дълго сам, без бащина любов и подкрепа. Най-напред те моля да ми простиш за това.

— Да простя на вас, баща ми? — попита Грегерс колебливо и поклати бавно глава. — Няма абсолютно нищо, за което да ви прощавам, нали ме направихте боец от Форшвик.

— Още не! — усмихна се Биргер тъжно и извади меча си. — Направи крачка напред и падни на колене!

Момчето постъпи, както му казаха, и Биргер обясни, че след битка важаха правила, различни от тези във време на мир, ето защо това сега бе възможно. После докосна с меча си най-напред лявото, после и дясното рамо на Грегерс и обяви, че когато се изправи, вече ще бъде боец от Форшвик с право на синя лента около ножницата на меча си.

Сега обаче не искаше да се разделят за дълго. Първо щяха да потеглят за Варнхем заедно с Алде, за да погребат скъпата Сесилия Роса до любимия й Арн Магнусон. После щяха да продължат към Биелбо. А във войната, която сега се задаваше, Грегерс щеше да язди до ярла с герба на Фолкунгите.

Момчето отново избухна в сълзи, когато се изправи като посветен боец от Форшвик, защото огромната черна мъка у него се примеси по непоносим начин с гордостта и с любовта към един баща, който за него беше повече копнеж и мечти, отколкото реалност.