Ян Гиу
Наследството на Арн (13)

II.

В Льодьосе Биргер получи по-сериозен пристъп на самосъжаление и потиснатост от обикновено. След две седмици на бездействие той се опасяваше, че ще загине от досада. Единственото нещо, което леко го ободряваше, беше звукът на една тежка и мъчителна кашлица.

Крал Ерик Ериксон бе отпътувал за Льодьосе с голяма свита заедно с ярла и военачалника си, за да посрещне норвежкия крал Хокон. Хокон бе поискал срещата, уверявайки ги, че ще пристигне преди Еньовден. Сега бяха изминали десет дни след уговореното време, десет необичайно студени дни с непрестанен дъжд, а никакъв норвежки кораб не се виждаше по реката.

Ако ярл Улф бе успял да наложи волята си, Биргер нямаше да присъства на това официално посещение, но крал Хокон изрично бе изискал това, понеже с Биргер се познаваха и си имаха доверие. Нали бяха преговаряли и преди. Ярл Улф вдигна голяма врява заради тези на пръв поглед невинни и приятелски думи в писмото от крал Хокон и застави Биргер да се отбранява срещу обвинения в предателство пред него и краля.

Биргер се справи с това без никакви затруднения. Преговорите, които преди беше водил с норвежкия крал, той бе предприел като родов ярл на Фолкунгите и тогава се бе налагало да оправи бъркотията след своя на моменти неразумен брат, покойния лагман Ескил. Ескил бе подкрепил норвежкия размирник Рибунг срещу крал Хокон и дори бе изпратил доведения си син Кнут на страната на бунтовниците. Това не бе най-добрият начин да се въдвори мир и да се сдобрят след набезите на крал Хокон във Вермланд. Но това, за което кралят и Биргер се бяха разбрали впоследствие, бе Кнут да встъпи в брак със сестрата на норвежката кралица и тогава положението веднага се бе просветлило. Сега вместо провалил се бунтовник, младият Кнут беше станал кралски ярл и дължеше благодарност на Биргер и Фолкунгите. Следователно имаха приятел в лицето на ярл Кнут до крал Хокон. Това не беше незначителна победа.

Ето защо и не беше толкова чудно, че норвежкият крал искаше Биргер отново да присъства на преговорите.

Крал Ерик Ериксон и секретарят му, епископ Кол, веднага приеха тези обяснения и опитите на Улф Фаси да създава проблеми с коварни и оплитащи въпроси към Биргер останаха безплодни. Затова сега и тримата стояха на дъжда в Льодьосе с твърде много хора и твърде малко провизии, и чакаха един норвежки крал, който не идваше.

Биргер най-често седеше сам в палатката си. В началото на чакането им така и не му се удаваше да се добере до краля за разговор, защото ярл Улф се въртеше около своя крал като ревнив елен. А легнеше ли ярлът с кашлица в палатката си, на Биргер не му се искаше да ходи при краля — само щеше да изглежда все едно използваше болестта му, за да се възползва от повода да спечели кралското благоразположение.

Кашлицата откъм палатката на ярла обаче малко по малко оправи настроението му и той си мислеше, че смъртта е сляпа и може да бъде както добра, така и зла, може да покоси онзи, който заслужава — справедливо, както и несправедливо.

Че брат му Ескил бе паднал мъртъв с лице в свинската мас на гощавката предишната Коледа, Биргер намираше за несправедливост и злина. Идеите на Ескил за едно по-добро кралство, основано на законите, не заслужаваха такава ранна смърт. Дори не помагаше, че смъртта бе имала добрината да дойде по време на коледен пир, както при толкова много от предците им, затова и без болка или страх за онзи, когото бе покосила.

Биргер се бе заклел на гроба на Ескил да поеме наследството от закони на брат си и никога да не изминава и ден, без да е посветил мислите си на това дело поне за миг. Той нямаше намерение да престъпи тази клетва и досега я бе удържал.

Този път обаче смъртта се беше насочила към правилния човек. Биргер бе чувал ярл Улф да кашля много пъти по време на похода. Когато идваха проточените свирукащи звуци и кашлицата не даваше признаци някога да спре, само топлината и сухото време можеха да я предотвратят. А както валеше и духаше сега от близо две седмици насам, ярл Улф трябваше да прояви благоразумието да се откаже и по най-бързия начин да го занесат на топло и закрито. Вместо това той се бе вкопчил в леглото си, за да не остави краля сам с Биргер, а в най-лошия случай и с него, и с норвежкия крал. По тази причина завистта на ярл Улф го измъчваше до смърт и тази мисъл значително просветляваше настроението на Биргер.

Крал Хокон така и не дойде. Когато времето над Льодьосе най-сетне се пооправи и прекъснатото лято се завърна с пълна мощ, запасите от провизии на лагера бяха изчерпани, а ярл Улф така се бе влошил, че се налагаше да развалят лагера и да потеглят на север.

Ярл Улф изкашля за последно преди да стигнат Скара — на половината път до гроба си. Изпратиха конници във всички посоки, за да се съберат Фолкунгите в Биелбо и да го изпратят. Повечето гости пристигнаха там преди погребалната процесия и краля.

Когато погребваха ярл Улф Карлсон Фаси при църквата на Биелбо до костите на баща му, Карл Глухия, Биргер говори така, че нито едно фолкунгско око освен неговото не остана сухо.

Три дни пиха бира за помен в голямата зала на Биелбо. На почетните места съпругата на Биргер, Ингеборг Ериксдотер, седеше до епископ Кол, а Биргер — на известно разстояние от тях заедно с крал Ерик Ериксон. Имаше си основателни причини за три дни да си издейства самостоятелно право на кралското ухо по този начин. Сред двеста Фолкунги в рода, всички от които му се подчиняваха, той бе толкова силен, че нямаше нужда да го показва и по най-беглия начин. Трябваше само да се прави на благ и скърбящ и да не обелва и дума, свързана с властта в кралството, и щеше да накара краля рано или късно сам да засегне наболялата тема. Биргер сметна за най-добре да го изчака с ангелско търпение.

Въпросът, който засенчваше всичко, беше кой Фолкунг да стане ярл след Улф Фаси. Можеха да избират само между двама — Биргер, когото искаха всички по-възрастни в рода, и юнкер Карл, сина на Улф Фаси, когото предпочитаха много от младите. Поне сред тези, които не идваха от Форшвик.

И така, кралят като единствен потомък на Ерик седеше между сестра си и ярла на Фолкунгите — през цялото време любезен и услужлив, в центъра на собственото му гнездо, сред море от синьо и сребристо, и това на три вечери гощавки за помен.

До последно се бе надявал и вярвал, че Биргер сам ще зачекне темата. Но и най-малката гримаса не бе издала подобни намерения и вместо това родовият ярл говореше за неуспешното пътешествие до Льодьосе, победоносния военен поход на Фолкунгите срещу разбунтувалите се упландци, разгромени веднъж завинаги при Спарсетра, за майка си Ингрид Улва, преместила се в кулата на църквата, за да се приближи до Бог в края на дните си, за децата си — още твърде малки, за да ги насилва с пиршества за помен, за лов със соколи, в който е участвал из околностите на Любек, за търговските договори, които трябваше да подновят именно с Любек, за Братството на меча и как датският крал справедливо е получил името Плуг-Пфениг сред клеветниците си, понеже му дошла нелепата идея да обложи с данъци плуговете на селяните. Биргер говореше за какво ли не, важно и дребно, но нито думичка за титлата ярл.

Накрая търпението на крал Ерик се срина през втората половина на последната вечер и той попита Биргер направо и изненадващо внезапно какво би се случило, ако сега дадеше позицията ярл на сина на Улф Фаси, юнкер Карл.

— Вероятно това знае единствено самият Бог — отговори Биргер с неподвижно лице. — Много от роднините ми тук биха се учудили и със сигурност малко ще се разочароват, ако ваше величество благоволи да предпочете този наперен хлапак. Макар че юнкер Карл е находчив и благовъзпитан млад мъж, който със сигурност може да се научи да бъде добър ярл. Ако оживее.

— Ами ако в… все пак го обявя з… за мой ярл, а… аз ще ж… живея ли тогава? — попита кралят с гневно пламъче в очите, след като дълго бе мислил и напразно беше търсил някаква открита заплаха по лицето на Биргер.

— Искрено се надявам, понеже съм зет на ваше величество — отвърна той с лек поклон и усмивка, която се стори на краля пресилено широка.

— А ако направя теб свой ярл, Биргер, тогава по-сигурно ли ще живея? — попита кралят строго и без най-слабото заекване.

— Да, напълно сигурно е — отговори Биргер невъзмутимо. — Ако ваше величество обяви мен за свой ярл, веднага ще ви се закълна във вярност. Имам и осемстотин конници под командването си.

— Р… разбирам — отвърна кралят. — Т… така да бъде. Но искам у… утре да д… дойдеш с м… мен в Нес за д… дълъг разговор.

— Ще дойда където ме повика ваше величество като ваш заклет ярл — отговори Биргер и отново се поклони.

Тогава крал Ерик се наведе към епископ Кол от другата страна на сестра си и му зашепна нещо, което изглеждаше значимо. Епископът кимна, излезе и след кратък миг се върна с короната и меча на ярл, принадлежали на Улф Фаси.

Когато слухът за това, което беше на път да се случи се разпространи, в залата бързо се спусна тишина. Никой не знаеше със сигурност кого кралят смяташе да направи свой ярл.

Епископ Кол благослови меча и короната, а след това внимателно ги положи пред краля, който се изправи и вдигна дясната си ръка, за да въдвори пълна тишина. Последвалата му реч беше много кратка.

— Ние, к… крал Ерик Ериксон, обявяваме Биргер М… магнусон за с… свой ярл! — оповести той с голямо усилие. След това взе меча на ярла пред себе си и без да се суети, го опаса около Биргер, вдигна короната, протегна я веднъж във всяка посока и я положи на главата му.

Тогава откъм повечето присъстващи се надигнаха бурни аплодисменти. Но откъм младежите, които седяха сами най-далеч в залата, се чуваше само мърморене и недоволството им бе видимо.

Тези млади мъже бяха първото нещо, в което се вгледа Биргер, щом вдигна главата си с короната. Добре запечата лицата им в паметта си. След това произнесе клетвата за вярност.

* * *

Придвижването от Биелбо до кралския Нес беше кратко и не си казаха много по пътя. Още първата вечер новият ярл бе повикан при краля в собствените му покой горе в западната кула и Биргер отиде, изпълнен с лоши предчувствия.

Това, че крал Ерик бе принуден да го избере за ярл, въпреки че самият той би предпочел по-младия юнкер Карл, беше достатъчен повод за огорчение и раздор. Но дори и най-глупавият крал би трябвало да осъзнава, че всъщност е получил предложение, което е трудно да отхвърли — закрила за живота си. В това Биргер се бе заклел пред роднини с клетвата си на ярл и гледаше сериозно на нея.

Дълбоко в себе си той нямаше много високо мнение за крал Ерик, но знаеше твърде малко за него, за да може да предугади намеренията му по какъвто и да било начин. Дали кралят бе толкова наивен, че да поръча убийството на ярла, когото е бил принуден да избере? А след това да провъзгласи юнкер Карл за свой ярл и да раздели Фолкунгите на два военни лагера? Без дори да разбира какво върши?

Нямаше какво да се вайка за подобни нещастия точно сега. Сам си беше постлал, при това с чиста съвест, защото той щеше да служи на кралството много по-добре от напереното хлапе, юнкер Карл.

Прекръсти се, преди да влезе в стаята на краля, а там побърза да опре лявото си коляно на пода.

— Виждам, че си непривикнал ярл, Биргер — изхили се кралят. — Седни при мен и отсега нататък помни, че ярлът и архиепископът са единствените в кралството, които не падат на колене пред краля.

— Виж ти. Онзи, който се стреми към знание, може всеки ден да научи нови неща, дори незначителни — отвърна Биргер и седна на посоченото от краля място сред чуждоземни възглавници и ниски масички с кана вино и чаши от рейнско стъкло. Виното беше червено — нещо необичайно.

— Ти си мой ярл, положи клетвата си. Не те познавам достатъчно добре, нито ти мен, макар да подозирам, че не храниш голяма почит към мен. Чувал съм да се говори, че ти и Кнут Холмгейрсон някога сте прекарали дълга нощ с баща ми в тази стая. Нека двамата с теб направим същото. Моля те да започнеш, като разкажеш за онази нощ — говори кралят дълго и гладко, без най-малката несигурност или запънка.

— Това… това беше дълга нощ — отвърна Биргер малко смутено, изумен от красивия и безупречен говор на краля.

— Разбирам, точно затова попитах теб, единствения жив свидетел от тогава — засмя се кралят, докуцука до виното и поднесе на Биргер една чаша, след като най-напред бе налял на себе си. — И нека първо се разберем за нещо дребно. Чудиш се на говора ми?

— Истината е, че… да, така е, ваше величество — отговори Биргер.

— Аз не съм като теб, ярле мой. Куцам напред със скован гръб и никога не бих могъл да яздя на турнир — това, към което вие, Фолкунгите, се отнасяте с такава голяма почит. А що се отнася до речта ми, тя не се накъсва, когато съм много гневен, изпитвам страх за живота си или се чувствам напълно доволен. Кое, мислиш, е в този момент?

— Ваше величество нямаше да ми сервира вино, стига да не е отровено, ако бяхте много гневен или изпитвахте страх за живота си — отговори Биргер с лек поклон, взе чашата с вино и вдигна тост на инат.

— Куражът ти е голям, Биргер, точно както винаги са ми казвали, и с удоволствие ще пия с теб — усмихна се кралят, вдигна чашата и я поднесе към устата си. Биргер направи същото, без да показва силното си колебание. Виното накиселяваше, но същевременно имаше вкус на мед и чуждестранни подправки.

— Сега най-сетне искам да чуя за нощта между баща ми, теб и Кнут Холмгейрсон — каза кралят, след като остави чашата си.

Биргер се опита да разкаже възможно най-достоверно и без особено да изтъква своето собствено предимство с оръжията в сравнение с родственика на краля. Опита се бързо да стигне до идеята на крал Ерик Кнутсон — че мирът между Ериковия род и Фолкунгите винаги трябва да бъде крепен, и че най-голяма опасност заплашваше страната тогава, ако юнкерите Биргер и Кнут бяха станали врагове, защото кралят се бе опасявал, че някой ден ще се изправят един срещу друг на бойното поле. Биргер призна, че крал Ерик Кнутсон ще да е бил съвсем прав, когато с кралска заповед бе заставил двамата млади мъже да станат приятели. Ако трябва двама младежи толкова дълго да работят заедно, това най-вероятно би ги обединило. И наистина бяха станали приятели. Само че Бог с неведомата Си воля ги бе принудил да се срещнат на бойното поле.

— Баща ми е бил добър и мъдър човек — заключи кралят замислено, когато Биргер свърши разказа си. — Ако му беше дадено да живее, сигурно скоро щеше да те направи свой ярл. Тогава може би се питаш защо чаках толкова дълго? Какво мислиш ти самият?

— Вярвам, че ваше величество е имал основателни причини за действията си — отвърна Биргер, без дори да се замисли, понеже този бе начинът да се говори с кралски особи.

— Спомни си, че ти си мой ярл — разгневи се кралят. — Спомни си, че си положил клетва пред мен — не само fortitudo, а и sapientia, спомни си, че никой не може да ни чуе сега, и че си длъжен винаги да ми казваш истината! Бях дете, когато дойдох в кралството. Вярно е. Имах учители, които знаеха повече за философията и църковния език, отколкото за войната, кръвното отмъщение и Фолкунгите. Това също е вярно. Но бях прилежен. Учих се и не съм глупак, макар да изглеждам и да звуча като такъв. Оттук нататък предстои ти и аз да работим заедно дълги години, защото още съм млад. Сега ще задам въпроса си отново. Защо мислиш, че направих Улф Фаси ярл, а не победителят от Еншопинг, който спаси короната ми, уби Кнут Холмгейрсон и потуши всички бунтове? Защо?

— Защото ваше величество е смятал единството в кралството за по-важно от това да ме награди според заслугите ми, защото именно Улф Фаси можеше да държи някой юнкери от Фолкунгите под контрол с по-малко сила от мен, защото ваше величество не е искал да гледа как в кралството отново пламват вътрешни войни — отговори Биргер непоколебимо.

— Добре казано, ярле — отбеляза кралят. — И какво ще правим с тези млади господа сега? Не са ли тихи и покорни след поражението и затварянето на Холмгейр?

— Някои от тези юнкери скърцат със зъби. В глупостта си стискат юмруци зад гърбовете ни. Само че не са толкова неразумни, че да не си спомнят разгрома при Спарсетра. Няма нужда ваше величество да се бои от бунт идните години — обясни Биргер бавно, като наблягаше ясно на всяко изречение.

— Ти, Биргер, щеше ли да вдигнеш бунт, ако бях определил юнкер Карл за свой ярл? — попита кралят с мек тон, въпреки строгия въпрос.

— Не, ваше величество — отговори Биргер без колебание. — Може би щеше да бъде различно, ако Карл и приятелите му юнкери бяха поръчали убийството ви и той си бе присвоил кралската титла.

— Какво щеше да се случи тогава?

— Юнкер Карл веднага щеше да се изправи пред труден избор. Би могъл да ме назначи за свой ярл. Тогава братът на Холмгейр, Филип, и приятелите му Фолкунги щяха да се разбунтуват. От друга страна, би могъл да определи Филип или Холмгейр за свой ярл. Тогава Фолкунгите щяха да се вдигнат на бунт под мое командване.

— Ето, виждаш ли, Биргер — усмихна се кралят доволно. — Един крал не може да не бъде достатъчно внимателен, когато избира ярла си. Наистина си имах основателни причини за несправедливостта спрямо теб и назначаването на Улф Фаси. От думите ти обаче разбирам, че храниш недоверие към някои от по-младите мъже в кралството?

— Вярно е, ваше величество.

— И причината не е, че им завиждаш за младежкия им плам и ведрото им, безгрижно неблагоразумие?

— Не, ваше величество, аз идвам оттам. Две години от младостта си прекарах в яздене от гощавка на гощавка заедно с Кнут Холмгейрсон и това бе празен живот без много смисъл. Вярвайте ми, ваше величество, тези млади търтеи търсят властта заради самата нея, без разумни намерения. Опитат ли се да я вземат от нас, ще създадат много неприятности. Ако наистина я спечелят, това няма да донесе нищо добро за кралството.

Кралят мълчеше и наблюдаваше Биргер замислено и изпитателно. Ярлът вече знаеше, че бе подценявал този мъж и това не му правеше чест, понеже от суета бе прибързал да се хване за грешните неща. Дълбоко в себе си той бе боец от Форшвик, научен от рицаря Арн на война, а от духовници — на познание. Едното се демонстрираше на кон с копие в ръка, другото — със собствената реч. Ето защо окото и ухото му така се бяха вкопчили в краля, получил недъзите си за прякор, че бе затворил разума си за възможността Ерик Ериксон да бъде достоен за короната си. Сега вече знаеше, че е грешил, при това от глупост, присъща повече на младите, отколкото на един посивял воин и ярл. Трябваше да възмезди тази голяма неправда.

— Сега двамата с теб стигаме до труден въпрос — отбеляза кралят спокойно след дългия си размисъл. — Първо ще бъдеш ли така добър да ни налееш още вино, тъй като виждам, че отровата още не е подействала?

Биргер веднага стана, клатеше глава и се усмихваше на грубата шега, но направи това, което му бе заповядано. След това кралят вдигна чашата си към него и пиха мълчаливо.

— Трудният въпрос е, без заобикалки и пощада, как мислиш да подходиш към онези в кралството, които са настроени за бунт — попита кралят решително след нов дълъг размисъл.

— Онзи, който присвои кралската титла на мястото на коронования, няма да живее. Никой юнкер не бива да си въобразява, че бунтовете са лесна работа, или пък че синьото му наметало го защитава от наказание, било то украсено с три корони или лъв — отговори Биргер бързо, твърдо решен да бъде прям колкото своя крал.

— Значи затворникът ни в Нишопинг, синът на Кнут, Холмгейр — въздъхна кралят, — той е предател според римския закон, познаваш законите?

— Да, ваше величество, покойният ми брат Ескил бе много вещ в законите, техния дух и произход. И аз съм се докоснал до малка част от тази мъдрост.

— Досетих се за това, когато ви слушах с лагман Ескил да спорите с ярл Улф за законите, които трябва да променим — кимна кралят с неочаквано ведър поглед по напрегнатото си и замислено лице. — Но да се върнем на задържания бунтовник. Ярл Улф го закриляше, защото се бе заклел пред приятеля си Кнут Холмгейрсон да бди над сина му, така си мисля. Ти уби Кнут на бойното поле и щеше да направиш същото и със сина му при Спарсетра, ако беше там?

— Да, ваше величество.

— Макар че най-напред би го пленил жив?

— Да, ваше величество.

— Е, ярл Улф също бе разбрал това. Ето защо толкова много напираше други да потушат бунта в Упланд, не ти. Трябва да знаеш, че аз самият не бях сигурен по този въпрос, защото смятах, че победата е по-важна от грижата за главите на размирниците. Но когато тъкмо ти обясни пред съвета, че победата е лесна за извоюване и със същия успех бихме могли да я поверим на сина ти Грегерс и Нилс Сигстенсон, аз отстъпих облекчен. Сега обаче се връщаме там, където бяхме на тази среща на съвета. Какво искаш да правиш с пленника Холмгейр?

— Трябва да загуби главата си незабавно, ваше величество.

— Тогава ще си навлечеш кървава вина — не е трупно да се разбере, че смъртта на Холмгейр се дължи на новия ярл в кралството.

— Напълно вярно, ваше величество. Това ще бъде ясното ми послание към размирниците. Те вече пеят песни за Холмгейр, перчат се, че ще го освободят. Значи се налага незабавно да ги научим що за ред цари в кралството понастоящем.

— Не ние, ярле мой, ти — усмихна се кралят. — Аз съм нерешителният крал Ерик Куция, който не умее да говори чисто. Няма да имам никаква вина за това, тя ще падне изцяло върху теб.

— Разбирам — отвърна Биргер. — Ваше височество е много мъдър.

— Тогава няма повече да говорим за Холмгейр, само ме уведоми, когато вече е мъртъв — каза кралят скръбно. — Да оставим това зад гърба си. Нека сега да гледаме към бъдещето. Обвини определени младежи, че имат неразумни намерения спрямо властта?

— Да, ваше величество. Бях откровен.

— В такъв случай стигаме до нещо, което ме интересува повече от отделни бунтовници — започна кралят с топлота и плам в гласа, допи виното си и наля ново, преди да продължи. — На шестгодишна възраст ме отведоха в чужда страна и ми казаха, че съм кралят й, но други вземаха всички решения от мое име. Не успях да порасна и да се осъзная особено, преди неразумни съветници да се погрижат за разгрома ми на бойното поле и позорно да ме изгонят от кралството ми. Няколко години по-късно дойде ти и отново ми предложи короната с обещанието за сигурна победа. Навярно си спомняш.

— Да, ваше величество. На практика не ставаше дума само за победата — тя беше безспорна, както и обещах. Важно бе в чие име я извоювахме, за да сложим край на вътрешните войни. Ето защо потеглих за Дания, за да върна коронования ни крал в кралството.

— Спомням си как през цялото време говореше над главата ми, сякаш нямах ум да мисля сам, нито пък да отговарям. Убеди наивните ми учители, но на мен гледаше като на дете. Нали?

— Тогава ваше величество все още бе твърде млад — оправда се Биргер засрамено, понеже не му беше трудно да си представи как трябва да са изглеждали тези преговори в очите на краля.

— Така е, бях твърде млад — съгласи се той. — Но това беше отдавна и през тези години не е изминал и ден, без да се опитам да науча нещо ново за задълженията на краля. Защо Бог ми е отредил това място на земята? Защо да изпраща едно момченце за крал на някакъв кръвожаден скандинавски народ от воини, които скоро щяха да ми дадат обиден прякор? Какъв е смисълът на властта ми? Определено си мисля, че знам това, но преди да кажа мнението си, искам да чуя твоето. Ако няколко наперени хлапета се стремят към властта заради самата нея, без разумни намерения, както ти каза, каква тогава е твоята цел?

— Да затвърдя кралския мир в страната ни — отговори Биргер, без да се поколебае. — В нашето кралство всеки ще бъде господар в собствения си дом, ще може да язди до църквата, без да подозира засада, а също и да излага делото си пред тинга, без да се страхува, че ще бъде насечен на парчета от нает воин с меч или по-силен противник. А онзи, който насили жена или я похити, ще бъде низвергнат от всички. Едва с този нов ред ще се превърнем в силна страна като тези на юг от нас. И тъй като кралската власт е дадена от Бог, тези нови закони ще бъдат утвърдени от краля. Ще градим бъдещето на кралството ни върху законите, търговия с чужбина и работа на полето и в гората, а за това се иска силен кралски мир. И…

— Стой! Чакай! Не смогвам — засмя се кралят. — Аз и ти можем да си блъскаме главите над това дълги години. Нека само да кажа, че моите мисли много приличат на тези, които тъкмо изреди. Имам обаче въпрос от друго естество. Какво е мнението ти за властта на църквата? Кой държи властта в крайна сметка — църквата или кралят?

— Най-добре да я поделят — отбеляза Биргер, сърдит, че са го прекъснали така рязко в разгара на пламенния му разказ за техните големи мечти с покойния му брат Ескил. — Но въпросът е труден. Когато се опитваме да поделим властта с църквата, както правим сега, това води най-вече до безредие. Можем да подберем нови епископи и да очакваме, че ще бъдат предани на нас самите от благодарност за пръстена и жезъла. Само че никога няма да бъдат такива, понеже скоро ще превият врат пред някой архиепископ, чието назначаване не е в нашата власт. Ето защо в съвета седи група епископи и се меси във всичко, което не разбира. Срещат се тайно и се наговарят помежду си как да се опитат да ни контролират. Освен това през последните години архиепископите никога не са били мъже с чест, никога не са заслужавали доверие. Да не говорим пък, че Валерий бе отровител, да, той отрови бащата на ваше величество, това е моето убеждение. Улоф Басатьомер пък беше като фурнаджийска лопата — първо коронова ваше величество, а после и Кнут Холмгейрсон — без да му мигне окото, след това без капка срам дойде да се умилква на съвета тук, в Нес. Ярлерус, настоящият, организира тайни срещи с някои от младите мъже и след победата им охотно би побързал да коронова когото и да е от тях. Всеки може да види, че това не е от особена полза за кралството.

— Да, това всеки може да го види — отбеляза кралят пребледнял, с пресъхнала уста, и бързо отпи от виното. — Не знаех, че баща ми е бил убит, още по-малко от архиепископ. Наистина ли си сигурен в това неприятно обвинение?

— Да, ваше величество.

— Е, ще искам да чуя повече за това друг път. Но си имам причини да се върна на големия въпрос. Какво трябва да направим с църквата?

— Ако се сдобием със свободата да решаваме сами, което не е толкова лесно, бихме разделили меча и кръста — отговори Биргер замислено. — Тогава архиепископът ще седи в кралския съвет само за да се изказва по църковни въпроси, не за война или бунтове, търговия и данъци. Ние, светските мъже, ще поемем светската власт. Но за да накараме духовниците да се съгласят на това, трябва да разполагаме с нещо, което да им предложим, а именно: църквата да отговаря за всичките си дела, дори за избирането на епископи.

— Знаеш ли, че Светият престол има приблизително същите възгледи като теб по тези въпроси? — удиви се кралят.

— Може би е вярно от гледна точка на това, че Рим винаги е проповядвал свобода за църквата, макар в нашата страна тази идея да не е добила особено развитие — измърмори Биргер.

— И все пак сега си се доближил до една промяна, по-голяма, отколкото може би предполагаш — загатна му кралят. — Точно в този момент в страната ни гостува кардинал, изпратен от самия свети отец. Той ще свика на събор всички църковни служители в късната зима или през пролетта, или в Линшьопинг, или в Шенинге. Името му е Вилхелм от Сабина, по-голяма власт от неговата има единствено светият отец. Изпратил ни е писмо и доколкото разбираме, иска да очисти духовния ни живот от това-онова. Не знаеше, нали?

— Не, ваше величество. Нищичко не знаех за това — призна Биргер замислено. — В такъв случай ваше величество смята ли да води преговори със самия Рим?

— Отново не аз. Ти! — отсече кралят. — Казаха ми, че владееш езика на църквата като духовник. Вярно ли е?

— По-добре от повечето духовници, които съм срещал, ваше величество.

— Е, камък ми падна от сърцето. Не очаквах с радост и нетърпение да седна и да подхвана насечената си, осакатена реч пред духовници от близо и далеч. Още повече пък на латински. Ето че Бог свали това бреме от плещите ми и съм Му безкрайно благодарен за това. Ти, Биргер, ще бъдеш наш говорител пред онзи високопоставен кардинал от Рим. Ще се изказваш от наше име без ограничения, изцяло според собствените ти разбирания, които още сега оценявам значително по-високо, отколкото по времето, когато те познавах най-вече от уверенията на Улф Фаси в ниския ти морал.

— В такъв случай, ваше величество, и двамата с вас имаме повод да променим възгледите си за другия — отвърна Биргер с лек поклон.

— И за това трябва да благодарим на Бога, който очевидно те доведе при мен в най-подходящия момент — заключи кралят с огромно облекчение по иначе така скованото си лице.

— С радост ще благодаря на Бог — отвърна Биргер. — Но ще си позволя също и да припомня на ваше величество думите ви, че един крал не може да не бъде достатъчно внимателен в избора на своя ярл. Обратното също е вярно. Един ярл на Фолкунгите не може да не бъде достатъчно внимателен в избора си на крал.

— Струва ми се, че и за нас двамата се очертава дълга нощ в тази кула — засмя се кралят. — Ще наредя да ни донесат още червено вино. Допадна ли ти вкусът?

— Пия това, което е угодно на краля ми — отклони въпроса Биргер.

— И все пак това вино би трябвало да се понрави на повечето — отбеляза кралят, сякаш не бе забелязал колебанието на Биргер. — То е бургундско вино за причастие, поръчах да го донесат от Варнхем. Но ти може би не си свикнал да се причестяваш?

* * *

Това лято и през есента Биргер беше в по-добро настроение, отколкото жена му Ингеборг някога го бе виждала. Отначало най-много я радваше как хубаво той говореше за брат й краля, понеже никога преди не го бе правил. Познавайки брат си Ерик, тя знаеше много добре, че той беше и умен, и добър, но насеченият му говор пред много хора и недъгът му бяха причината само онзи, който се сближи с него, да разбере какво голямо сърце се крие в слабото тяло. През изминалите години всички груби шеги по адрес на брат й на гощавките в Биелбо еднакво я нараняваха и я караха да се засрами, че така и не бе посмяла да възрази. Сега, откакто Биргер бе станал ярл и опознал краля си, всички подобни подигравки бяха забранени в Биелбо под заплаха от строго наказание, както и беше забранено да наричат норвежците норковци.

След всичките тези години, когато вече му бе родила трима сина и дъщеря, той и с нея беше различен, сякаш съвместният им живот започваше сериозно едва сега. Както обикновено Биргер пътуваше надлъж и нашир из кралството, но всеки път, когато се завърнеше, веднага я търсеше, вземаше я в обятията си и казваше какво иска за вечерта и през нощта, преди да хукне към крепостта и групата чакащи, които винаги седяха там с всевъзможни оплаквания за излагане пред родовия ярл на Фолкунгите. През изминалите години той винаги правеше обратното — нахвърляше се на работата си веднага, щом се прибереше, и не се виждаше с жена си или синовете си преди вечерята и молитвата.

Сякаш въздухът в Биелбо бе станал по-лек за дишане, а животът — по-светъл. Ингеборг започна да се смее високо, а никой не я бе чувал така преди. В края на работните дни тя и ярлът вече не седяха мълчаливи един до друг на почетните места, а често разговаряха весело и се шегуваха, което учудваше и радваше и роднини, и слуги.

В неделните дни той не седеше на срещи с непознати, мънкащи конници както през изминалите години, а яздеше със синовете си или ги учеше да ловят патици на вировете, или пък дори поръчваше да впрегнат конете и водеше Ингеборг и всичките им деца на малък излет с колата, с храна за из път и вино. Вече не говореше толкова високо и предизвикателно за любовницата и извънбрачните си деца.

Беше така преобразен, че изглеждаше като щастлив мъж, а Ингеборг никога не си го бе представяла такъв. Строгото му лице с грубата, ръбата брадичка и пламтящите черни очи много добре подхождаше на предишния му образ. Колко чудновато беше само да гледа същото лице със същите белези от битки и същата груба брадичка да се усмихва, изпълнено с доброта, а същите черни очи да блестят от топлина.

Целият страх, който Ингеборг бе изпитвала от деня, в който съпругът й неизбежно щеше да стане кралски ярл, си беше отишъл с летния вятър.

За самия Биргер това кратко лято и есента бяха най-щастливото време в спомените му след детството във Форшвик. Вярно, имаше много задължения, които отнемаха голяма част от времето му. Понякога очевидно ненужно, както когато той и крал Ерик отново не сполучиха да се срещнат с норвежкия крал Хокон при Льодьосе. Това обаче се уреди много лесно, щом Биргер за трети път се върна там и най-сетне можеше да започне с проточилото се помирение за Вермланд. Всичко свърши много добре, тъй като двамата с Хокон се уговориха да сгодят децата си — Хокон Младши, вече избран за следващия крал на Норвегия, и дъщерята на Биргер, Рикиса. Биргер обаче смяташе, че тя все още бе твърде малка, затова щяха да поизчакат със сватбата.

Освен това се бяха споразумели никога да не съдействат на врагове срещу другото кралство или да оставят подобни врагове да получат защита. Най-сетне бяха решили този безкраен въпрос с лекота и в съзвучие с настроението на Биргер по това време, когато чувстваше, че няма да се провали, каквото и да предприеме.

В това добро настроение бе уредил и някои неща с държанката си Сигни и незаконните си деца, така че дъщерите му да получат голяма зестра вместо наследство, на каквото нямаха право, а синът му Грегерс — две големи стопанства в Сьормланд сред всичките нови имоти на Биргер там на север. Със Сигни се бе сдобрил дотолкова, че тя поне се съгласи да прости престъпените му обещания през годините. Странно как, но изглежда всички доброжелателни думи на Биргер за краля и за щастието да изпълнява службата на ярл при такъв крал, имаха същото благоприятно въздействие върху Сигни, както и върху Ингеборг. Той не разбираше съвсем на какво се дължеше това, но предполагаше, че Сигни може би най-накрая бе разбрала как за стремежа му към власт имаше и причини, достойни за уважение. В такъв случай вече не изглеждаше толкова просто, сякаш само бе избрал властта пред любовта.

Всеки път, когато му останеше време извън грижите му при краля или в Биелбо, той потегляше за Сьормланд, посещаваше и граждани, и стопанства, в които някой от домакините или роднина бе освободен с войната, наричана от хората кръстоносния поход на господаря Биргер в Йосел. Приятелите му в Сьормланд се множаха и скоро той бе добре дошъл и при големците от Упланд и Вестманланд, а не просто почитан и всяващ страх ярл. Тези пътувания може би изглеждаха като обикаляне на лентяй от гощавка на гощавка, но той си имаше основателни причини. Струваше му се, че знае — ключът към бъдещия мир в кралството се криеше там, на север от горите. Бунтовете не биваше да се потушават само с конници в железни доспехи, а най-добре с нови приятелски връзки.

Онзи, който се случи най-много да се сближи с него от всичките тези нови приятели, беше един навъсен упландски големец с крепост на Меларен. Наричаше се Ивар Бло от Грьонеборг.

* * *

Кардинал Вилхелм от Сабина благоволи да повика при себе си пратеника на светската власт едва на третия ден от църковния събор в Шенинге. Биргер преживя това унижение без затруднения — беше свикнал духовниците да се суетят точно по този начин в опит да покажат колко високо над светската власт стоят. Не се учуди и когато при влизането му в главната зала в манастира на доминиканците кардиналът се престори, че е неотлъчно зает да разговаря с архиепископ Ярлерус и един от неговите служители, та привидно не забелязваше пристигналия нов посетител. Докато чакаше, Биргер строго се убеждаваше, че няма да позволи това отношение да го разпали до гняв и необмислени думи. Все пак търпението му бе подложено на изпитание, когато кардиналът изведнъж вдигна очи, изгледа го преценяващо от глава до пети с уморен поглед, без да поздрави, и поръча на архиепископа веднага да се погрижи гнусотата на посетителя да бъде изнесена от свещеното помещение. Архиепископът се поклони угоднически и на мига предаде заповедта на своя подчинен, който тогава с еднаква уплаха и смут замести поглед от кардинала към Биргер, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Вероятно, гадаеше Биргер, наивникът си мислеше, че думата гнусота се отнася за самия него. В такъв случай не беше чудно, че глупакът се колебаеше, поставен пред заповедта да изнесе кралския ярл. Биргер се принуди да положи усилия, за да не се разсмее на невежеството.

Щом кардиналът и наперения му подчинен поправиха недоразумението, като през цялото време наричаха Биргер него, сякаш бе непросветен, на Биргер му се наложи да задуши едно разпалващо се желание внезапно да се обърне и да си тръгне, без да каже и дума. Насили се да стисне гнева си за гърлото, и когато сплашеният служител заситни към него, за да се посвети на правилната гнусота и протегна ръце към меча му с молбата да го получи, Биргер махна с ръка, сякаш гонеше муха, без дори да го погледне.

— Той не разбира ли, че оръжията са гнусота и е забранено да се носят между осветени стени? — удиви се кардиналът, но все още не говореше директно на Биргер.

— Ваше високопреосвещенство трябва да им прости колебанието — каза Биргер с мек глас на църковния език. — В страната ни не е обичайно един духовник да докосва оръжието на благородник. Освен това бих искал почтително да помоля ваше високопреосвещенство да не подценява толкова уважението ми към църквата и да не мисли, че осквернявам това помещение. Ето защо ще ви кажа, че мечът, който нося, е осветен за църковните помещения, защото е принадлежал на рицар тамплиер.

По цялото лице на кардинала бе изписано изумление, което трая дълго. Той помисли внимателно как да се справи с неловкото положение, в което сам се бе поставил. Накрая изглежда реши, че е по-добре да не обръща внимание на случилото се, отколкото да го приема с пресилен гняв или прекомерни извинения.

— Приветствам ви с Божия мир, херцог Биргерус, и както сигурно сте разбрал, църковните служители тук до мен не са имали добрината да ми кажат, че говорите езика ни толкова добре. Като се замисли човек, по-скоро би изглеждало смешно някой от господата до мен да служи като преводач. А ако мечът ви е тамплиерски, то той е благословен, точно както отбелязахте. Значи вие сте говорителят на крал Ерикус с всички пълномощни?

— Така е, ваше високопреосвещенство — отговори Биргер и хвърли суров поглед към двамата раболепни духовници до могъщия кардинал. Щеше да им се наложи да се обясняват на църковния глава след като си тръгне.

— Упълномощен съм от краля да отговарям на всички въпроси от негово име и от името на кралството — продължи той. — Негово величество моли да предам, че редица причини го възпрепятстват да присъства лично, но изпраща най-сърдечните си благопожелания и надежди, че църковните служители ще отбележат голям напредък на този събор. И ако при това положение светската власт може да послужи на една добра кауза, ние ще дадем всичко от себе си, за да подкрепим стремежа ви към тази висша цел.

— Тогава ние от страна на Светия престол можем само да отговорим, че с изключително задоволство приемаме тази силна подкрепа, добре дошла за нашите надежди — отвърна кардиналът, като безуспешно полагаше усилия да остане сериозен, така че му се наложи да се приведе леко напред и да прикрие лицето си с едната длан.

Биргер не разбра какво кардиналът намираше за толкова смешно, но все пак реши бързо да приключи с тази среща, за да може скоро да я забрави и да започне по-добре следващия път, когато се видеха.

— Сега ме зоват важни за кралството дела — обясни той сякаш с известно нетърпение. — Ваше високопреосвещенство е добре дошъл на кралската аудиенция утре по същото време, за да обсъди самия проблем. Нека само най-смирено напомня, че тази покана важи лично за вас и няма нужда никой от сънародниците ми да присъства, за да кълчи езика си с по-неуспешен превод.

Кардиналът веднага се изправи и благослови Биргер, поклати глава и побърза да излезе, като напразно полагаше усилия да сподави смеха си, докато вече никой не го чува. Биргер си тръгна озадачен и засегнат.

Ако на тази първа среща се бе провалил толкова жестоко, че човекът на папата му се присмиваше гръмогласно, то началото на преговорите за подялбата на властта между меча и кръста беше неуспешно. Макар че не бе сигурен какво точно е развеселило висшия църковен служител, затова беше твърде рано да започва с окайването на несполуката.

Биргер прекара безсънна нощ, блъскаше си главата с пратеника на Светия престол. Кардиналът бе облечен просто в черно, с малка червена шапчица на главата и широк, червен копринен колан, който висеше надолу от едната страна. Биргер предполагаше, че значението му е свързано с кръв, както и тръпчивото вино за причастия. За разлика от обикновените епископи обаче, кардиналът не носеше нито злато, нито сребро, нито пък лъскави дрехи със скъпоценни камъни. И все пак излъчваше достойнство по начин, какъвто Биргер никога дотогава не бе успял да открие у друг духовник. Или пък това впечатление се дължеше на латинския, който капеше като мед от устата му и наистина звучеше като божествен език — по-красив и ясен дори и от този на отец Гийом във Варнхем? И насред цялото това църковно величие той беше мъж, който очевидно не сдържаше смеха си. Не беше лесно да навърже всичко.

Освен това приличаше на еленче, може би повече на жена, отколкото на мъж. Тялото му беше слабо и имаше странни мустачки над горната устна, а под долната — брадичка, оформена като тънко острие на меч, наистина странна птица в тази северна страна.

На Биргер обаче не му се наложи да размишлява дълго над смеха на кардинала. Когато духовникът на следващия ден сам пристъпи прага на търговския дом, нает от Биргер в Шенинге, докато собственикът с цялото си семейство по това време си живееше добре на кралски разноски в Линшьопинг, той изглеждаше още по-весел и от предишния ден, като на Биргер му се стори едва ли не, че му се искаше да го прегърне.

— За Бога, високопочитаеми херцоже — изпъшка кардиналът все още с широката си усмивка, щом седна в най-голямата стая, поднесоха му вино и отпрати с жест всяко по-нататъшно присъствие на прислугата там, — казаха ми, че сте прост воин, който не разбира много от политика и църковни дела. И за съжаление, както погрешно си мислех, че сте такъв, така ви и приех вчера. Разбирате, висшето ми поръчение в никакъв случай не включва задължението аз самият да се правя на магаре. Надявам се, че вие, както и аз, можем да приемем случката с усмивка, защото още дълго време ще се смея на себе си заради нея.

— С абсолютна сигурност — отговори Биргер с вкаменено лице, което отначало изплаши госта му, преди да се пропука в широка усмивка. — Аз съм човек на краля, говоря от неговото име. Вие, ваше високопреосвещенство, сте човек на Светия отец и говорите от негово. В такъв случай, вярвам, че формалностите при първата ни среща са слабо значими, тъй като имаме да обсъждаме важни въпроси или още по-добре — да се споразумеем.

— Вие не сте обикновен човек, какъвто може да се срещне в най-далечния Север — отбеляза кардиналът облекчен, задето толкова бързо бяха надмогнали дребните дрязги. — Прекарах година в Норвегия с мисия на Светия отец и не мога да кажа, че беше леко. Църковният живот тук в Скандинавия в много отношения е чужд на самата църква. Сега висшето ми поръчение включва друга страна. И ето че срещам светски управник, с когото е толкова лесно да се разговаря, все едно си седя в Рим. Къде сте се научил на латински, херцоже?

— Покойният ми дядо беше рицар тамплиер, името му бе Арн Готски и съм израснал в сянката му — бавно отговори Биргер. — Той беше най-великият воин, когото сме виждали, но вярвам, също и светец. Той не само основа училище за воини, където съм възпитан аз, а и много млади роднини — това беше в същата степен и училище за просвета, наистина школа за живота. По тази причина, ваше високопреосвещенство, в страната ни можете да срещнете повече белязани бойци, които владеят църковния език като мен, отколкото епископи със същите умения. Между другото, особено епископи, защото имаме и такива, които дори не могат да четат и пишат на народния език.

— Забелязах тази нелепост — отвърна кардиналът, повдигайки вежди развеселено. — Е, високо почитаеми херцоже, кажете ми сега какво би искал кралят или пък направо вие самият от тази първа среща в страната ви.

— Аз подкрепям догмата за свободата на църквата — разпали се Биргер. — Това означава, че аз, ако най-напред се застъпя за егоистичните си интереси, които ваше високопреосвещенство така или иначе щеше да прозре рано или късно, бих искал да изхвърля всички епископи от светските решения, които вземаме на съвещанията с краля. Ще извините прямотата ми. Разбира се, негово величество осъзнава, че това наше желание си има цена. Тя е следната: църквата да управлява собствените си дела, да определя своите епископи и свещеници, да се подчинява на Рим, не на краля. Ние обаче си имаме цена и за това, и тя е кралят да не бъде отговорен пред Рим освен по църковни въпроси.

— Вие сте дързък и начетен мъж, херцог Биргерус — сподели кардиналът замислено. — За една част от мислите, които току-що изложихте, църквата би ви изгорила на клада в страните, откъдето идвам. За част от останалите споделени от вас мисли светската власт би ви отсякла главата. И все пак ви казвам напълно сериозно, че споделям тези идеи. Налага се обаче да ви задам един въпрос. Предполагам, не смятате, че църквата трябва да загуби правото си да отлъчва кралски особи?

— Не — побърза да отговори Биргер. — Ако кралете получават властта си от Бога, трябва да бъдат и наказвани от него. Иначе се страхувам, че на земята бързо би настъпил ад.

— Нека сега заедно се помолим за успех в общата ни работа, херцог Биргерус, и нека също така благодарим на Бог, че е събрал пътищата ни, защото се очертават леки преговори по време на нашите срещи — каза кардиналът и падна на колене, канейки с ръка Биргер да направи същото.

Биргер го последва смутено след кратко колебание, понеже предпочиташе да продължи разговора, не да се моли на Бог за нещо, чието постигане бе негова отговорност. С този кардинал щеше да разговаря лесно, стига само да останеха без глупави духовници за свидетели. Ако църковните дейци бяха проницателни като Вилхелмус Сабиненсис, светът просто щеше да бъде коренно различен, помисли си Биргер, преди с известно лицемерие да сключи ръце и да затвори очи.

* * *

Всички добри надежди на Биргер за хода на преговорите с кардинала се оправдаха изцяло още през първата седмица. Ярлът можеше само да предполага как той говореше на дългите ежедневни срещи с духовниците в църквата на манастира, но със сигурност езикът бе коренно различен от този при дискусиите с него.

Всеки ден се срещаха за summarum на свършеното — веднъж в главната зала на манастира, където внимаваха и най-често разменяха официални фрази, веднъж при Биргер в търговския дом на другия край на града. Тогава си говореха направо, по начин, по какъвто Биргер никога не си бе представял разговор с църковен служител.

Кардинал Вилхелм имаше списък с цели за постигане, но с малко и дребни изключения срещаше съпротива от духовниците в страната. Той искаше следните промени по ред на важността: да въведе целибат^[1] за всеки мъж, обрекъл се на олтара, вместо царящия ред с рояците дечурлига във всеки дом на свещеник; от сега нататък епископите да бъдат назначавани единствено от църквата, което налагаше учредяването на управително тяло в катедралата на всяка епархия; собствеността на свещеника да се полага на църквата, а не на наследници и всеки епископат в рамките на година да се сдобие с книга с декрети — събраните закони на църквата.

Кардиналът бе срещнал отклик само по последната точка, по всички други — намръщена и непреклонна съпротива. В мигове на примирение се изкушаваше да отлъчи цялата загубена шведска църква, да напусне страната и никога повече да не се върне.

Смяташе за напълно разбираемо, че свещениците гледаха с нежелание на новия ред с целибата, защото щеше да им се наложи да се разделят със семействата си. Това би било голяма жертва за много от тях. Затова пък му се струваше непонятно, че те със същото упорство се противопоставяха на идеята епископите да бъдат определяни от църквата, а не от краля. Биргер обаче с лекота можеше да обясни последното. Той помоли кардинала престорено любезно, едва ли не с насмешка, да вземе предвид, че всичките достопочтени епископи, които негово високопреосвещенство е имал съмнителното удоволствие да срещне, са определени от кралската власт. В такъв случай не биха ли сметнали, че това е най-добрият мислим ред? Особено когато толкова много от тях никога не биха се издигнали до тази позиция, ако някой зачита закона на църквата?

Значи бе толкова просто. Грижеха се само за собствения си интерес и това съвпадаше твърде добре с мрачното отношение на Биргер към духовниците, а на кардинал Вилхелм изглеждаше съвършено чуждо.

Въпросът пред Вилхелм от Сабина сега бе до каква степен да използва власт. Твърде много би довело до бунт, в резултат на което Рим щеше да загуби цялата шведска църква. Твърде малко нямаше да изкорени скандинавската варварщина. А какво можеше да направи светската власт, за да помогне на църквата в излизането от това затруднение?

На Биргер този въпрос му беше много удобен за чепкане. Най-напред помоли кардинала да сподели кое бе sine non qua, задължителното условие, онова, което трябваше да постигне, дори и всичко останало да се провали.

Оказа се, че това е целибатът, което разочарова Биргер, понеже самият той се бе надявал по-скоро да бъде правото на църквата сама да назначава епископи. Обясни, че би могъл да разбере аргументи, като например, че онзи, обрекъл се на олтара, не може да бъде венчан и с жена. Но това да е толкова отчаяно важна промяна в далечния Север, бе по-трудно за проумяване.

Тогава кардиналът откровено обясни, че въпросът не бе просто догматичен, а се отнасяше и до владенията на църквата. Ако свещениците си имаха наследници, собствеността на църквата щеше да се стопи бавно и сигурно. Най-вече някои епископи имаха странната способност да окупират големи имоти.

Тогава Биргер се предаде, но предложи кардиналът да не прибягва само до камшика, а и до моркова. Без съмнение, за много от църковните служители щеше да бъде голямо страдание, ако ги принудеха да се разделят с близките си. Тогава трябваше да им дадат нещо в замяна.

Биргер имаше хитро предложение. Като компенсация за жертвата им щяха да защитят духовниците срещу насилие и нападение със закон. Такава промяна те самите щяха да посрещнат с радост. Кралят и неговият съвет пък веднага щяха да одобрят закона и да го разпространят за всеобща неприкосновеност на църквата. По този начин и кръстът, и мечът щяха да наложат волята си, при това с общи усилия.

Що се отнасяше пък до въпроса за определянето на епископи, можеха да си съдействат с подобна хитрина, смяташе Биргер. Ако кардинал Вилхелм изпитваше трудности с прокарването на целибата, въпреки камшика и моркова, може би щеше да бъде неразумно да притискат неподатливите духовници към още жертви.

Имаше обаче лек за тази дилема, обясни той бодро. А предложението му беше просто. Кардинал Вилхелм от Сабина щеше да си тръгне след събора в Шенинге без да вземат решение относно учредяването на управително тяло и суверенното му право да избира епископи.

След пристигането си в Рим обаче кардиналът щеше да изложи въпроса пред негово светейшество папа Инокентий IV и да предложи изпращането на були както до шведския архиепископ, така и до краля. Ако Светият престол препоръча новия ред за управителното тяло и правото му да назначава епископи, то промяната скоро ще бъде прокарана, без да вдигат много шум. Без съмнение, кралският съвет незабавно щеше да се подчини и да я издигне в закон.

След това пък самият Биргер с удоволствие щеше да разчисти кралския съвет от редица епископи, които в момента седяха там по силата на избора им точно от светската власт. По този начин лесно, без безкрайни дискусии и шумотевици, щяха да направят голяма крачка към разделянето на кръста и меча, точно както искаха и двамата.

След няколко седмици кардиналът и ярлът бяха изгладили този план, и на двамата се случи да си помислят, че на другия много биха му прилегнали собствените одежди. Също така и двамата осъзнаха, че макар и по всяка вероятност никога повече да не се срещнат, те се бяха сдобили с приятел до живот в другата власт.

Тъй като все още бяха пости, те хапнаха скромно за сбогом в търговския дом, без да присъстват други хора нито от църковната, нито от светската страна, тъй като чувстваха, че могат да разговарят свободно само когато са сами. Светските мъже биха се ужасили от благото отношение на Биргер към един духовник, а църковните служители още повече щяха да се втрещят, слушайки как един кардинал така непосредствено и неподправено обсъжда властта с обикновен войник.

Въпреки че бяха победили, понеже и двамата усещаха, че всичко щеше да мине както са го планирали, те все пак бяха някак унили на тази последна среща. Всяка подробност в плановете им бе обсъдена, бяха ги чепкали многократно. Скоро разговорът потръгна мудно, тъй като мислите на всеки от тях се отправиха в противоположна посока. Изведнъж обаче кардиналът грейна, сякаш му бе дошла нова идея.

— Ако съм разбрал добре онова, което се изплъзна от устата ви преди няколко дни, херцог Биргерус, вие имате ниско мнение за духовниците изобщо и затова не сте се изповядвал дълги години?

— Вярно е — съгласи се Биргер. — Не съм имал доверие в никого от църковните служители, които съм срещал, с изключение на отделни цистериански монаси и брат ми, покойния епископ Карл от Линшьопинг. Никога не съм вярвал, че някой друг епископ би пазил в тайна това, което му кажа под печата на изповедта. И ви уверявам, ваше високопреосвещенство, че си имам основателни причини за тази подозрителност.

— Към мен обаче не изпитвате недоверие, херцог Биргерус? — попита кардиналът невинно.

— Не, съвсем искрено, не! Не изпитвам недоверие към вас, защото никога не съм срещал духовник, чиито вяра и висше призвание мога да приема еднакво сериозно! — отговори Биргер, без да осъзнава в какъв капан се бе хванал с думите си, преди да стане твърде късно.

— Така значи! — усмихна се кардиналът, извади една копринена лента, целуна я, сложи я на раменете му и благослови Биргер и изповедта.

— Синко, готов съм да изслушам изповедта ти — каза той и го прикани с ръце.

— Минаха много години… — измънка Биргер с неохота.

— Толкова по-добра причина — убеждаваше го кардиналът меко. — Така или иначе няма да ти навреди, синко.

— Не, едва ли — въздъхна Биргер и се размърда апатично. — Е, добре. Прости ми, отче, защото съгреших!

— Тогава съм готов да изслушам литанията ти, синко.

— Да си кажа честно, не съм се изповядвал няколко десетилетия, какво да призная най-напред? Наредих да екзекутират млад мъж и това бе едно от първите неща, които направих, след като се сдобих с властта на херцог. Предшественикът ми на тази позиция бе пощадил живота на младежа, но не и аз.

— Направи ли го от омраза или завист към този мъж? — попита кардиналът, смръщил чело.

— Не, определено не. Не го познавах и никога не го бях срещал. Той се бунтуваше срещу краля, беше си присвоил кралско име и действията му струваха живота на мнозина.

— Разбирам — отвърна кардиналът облекчен. — Но нали според закона държавният изменник се наказва със смърт?

— Със сигурност, според римското право, но не и според нашите закони. Освен това се страхувам, че не за последен път взимам подобно решение. Възнамерявам да потушавам бунтовете с жестокост, много млади мъже в кралството ни се чувстват предизвикани да поемат ръкавицата на падналия и стане ли така, както искам, те също ще умрат. Ако това е тежък грях, какво тогава трябва да направя според църквата?

— Стремиш ли се към властта за собствена изгода, синко?

— Не. Кралят ми е добър човек, макар много да го подценяват заради слабата му реч. Държа на клетвата си във вярност към него. Той ще превърне страната ни в по-добро и щастливо кралство — както и аз самият, той също иска да въведе повече от римското право. За това искам да използвам властта.

— Само за това? Не за да се облагодетелстваш?

— Не, разбира се. Това вече съм го правил и ако е тежък грях, мога да го призная, но ми е трудно да се разкайвам. Бранил съм живота на наследниците си в благосъстояние и без страх.

— Участвал ли си в кръстоносен поход на изток, какъвто Светия престол неколкократно е изисквал от краля на тази страна?

— Разбира се. Три пъти съм пътувал на подобна военна мисия.

— Но в такъв случай по-голямата част от греховете в твоя живот са простени, синко.

— Не ми се вярва. Видял съм неща, които са ме убедили, че наричаната от нас свещена война не изкупва грехове.

— Богохулстваш като оспорваш твърденията на Светия отец, синко. Кажи ми все пак какво си видял, та те е вкарало в подобна заблуда.

— Видях архиепископ да покръства насила един християнин, когото след това обезглавиха, понеже е вдигал твърде много шум по време на кръщенето. А въпросният архиепископ падна на колене, благодареше на Бог, задето вече му е простил отравянето на нашия крал. След злодеянието си архиепископът веднага отпътува за вкъщи и умря с щастлива усмивка на уста, убеден, че раят го очаква.

— Това, което казваш под печата на изповедта, трябва да бъде вярно, понеже Бог ни е свидетел — отбеляза кардиналът с бръчки на безпокойство по челото.

— Знам. Думите ми са верни, сякаш съм се заклел пред Божията майка на смъртния си одър.

— В такъв случай онзи архиепископ е отишъл в ада — констатира кардиналът сухо.

— Как можете да кажете това, което аз не можах, Отче? Нали Светият отец бе обещал опрощение на греховете за всеки, грабнал кръста.

— Защото архиепископът, за когото говориш, в заблудата си е смятал, че може да измами Бог, сякаш той няма да види право в черното му сърце, че е използвал благословията на кръстоносния поход само за да прикрие най-тежкото престъпление. Но кажи ми, какво правиш ти самият, за да изкупиш греховете си!

— Само това, което ми предлага инструментът на властта. Вложил съм много злато във възстановяването на един опожарен манастир, по същия начин съм съградил две църкви, след като ги подпалиха злодеи в Сьормланд. Помощта, която ви оказах, отче, за да върнем заблудените овце в кошарата тук, в Шенинге, също съм склонен да смятам за богоугодно дело. То обаче служи и на личните ми интереси, както и на кралските.

— А какви други грехове тежат на съвестта ти, синко?

— Дребни неща, с които не смятам да ангажирам времето ни — ловил съм риба и съм стрелял по патици със синовете си, макар да бе денят за божия почивка. Със сигурност по-лошо е, че имам три извънбрачни деца и държанка, но съм се грижил за тях все едно са благословеното ми от Бог семейство и не се разкайвам за това.

— По-големият грях е, че не се разкайваш.

— Знам, отче. И въпреки това не мога да се разкайвам.

— Тогава не мога да ти простя, синко.

— И аз знам това. Но какъв смисъл би имало, ако излъжа, че се разкайвам? Подобно признание на устните не би подвело Господ Бог?

— Не, вярно е — усмихна се кардиналът. — Би могло да се желае повече хора да стигнат до същото прозрение. Значи не се разкайваш и не си се разколебал за убийствата на млади мъже, които възнамеряваш да извършиш в бъдеще?

— Не и ако го сметна за необходимо заради кралството. Неговото благо е по-значимо от душевния ми мир.

— Така може да говори само един много благороден мъж или много суетен.

— Аз не съм благороден, отче. Искам да установя мир и щастие, но това се дължи на моята практичност и не мога да се крия зад тази корист от вас, отче, още по-малко от Бог.

— Нравът ти е твърд колкото е голяма честността ти, Биргерус. Да ти простя не мога, понеже си закоравял в някои от греховете си. Мога обаче да ти наложа покаяние.

— Сто години на хляб и вода? Каква полза от това?

— Не особена, признавам — засмя се кардиналът. — А и за мъж като теб, нека използвам собствения ти израз, подобно покаяние би било доста непрактично, защото така или иначе няма да го зачетеш, съмнявайки се в ползата от него. Съществува обаче нещо по-голямо, което би ти подхождало по-добре и тъкмо най-изявената ти силна страна би могла да послужи на Бог.

— Нов кръстоносен поход?

— Съвсем вярно. Езичниците от Новгород настъпват на Запад, заплашват християните във Фения, която е провинция на твоя крал. Ако не отвърнете на удара им бързо и решително, големи безредици застрашават Скандинавия.

— Вярно е. Освен това значително ще навреди на търговията ни. Там има повод за война. В такъв случай обаче това е мой повод, не твой, отче. Ако дори един архиепископ не е успял да подведе Бог, едва ли аз бих могъл?

— Не, но Бог ни вижда в този момент, чува ни и е при нас, когато казвам, че ти прощавам всичките грехове, Биргерус Готски, при едно условие.

— Кръстоносен поход, който ще изпълня съвсем не заради вярата си, а за да спася нашата търговия във финските провинции? Отново намекваш, отче, че Бог би се оставил да го залъжат, макар да вижда право в сърцата ни.

— Съвсем не твърдя това, синко. Никой не може да измами Бог. Само че когато надзърта в сърцето ти, той също като теб вижда двете страни на това дело, а това, което ти не разбираш, е милостта. Освободи ни от езичниците в Тавастия и ще получиш божието опрощение за всичките ти грехове чрез Неговата милост.