Началото на общия път за двамата млади мъже бе еднакво нетърпимо, но по-зле се чувстваше Кнут Холмгейрсон. По заповед на краля трябваше да започнат тежката си работа още на следващия ден по обед и той дори смяташе, че е постъпил милостиво, тъй като щеше да бъде още по-лошо да започнат рано сутринта, преди сънят да е успял да прогони опиянението от телата им след дългата нощ горе в кралската стая на кулата.

Това, което измъчваше Биргер също колкото и главоболието, бе прозрението, че Кнут вече беше заучил толкова много грешни движения, та трудно можеше да го вразуми.

Това, което измъчваше Кнут повече от главоболието, беше унижението, причинено му от всички любопитни наблюдатели, които си намираха работа точно в онази част на двора, където се упражняваха. А зяпачите му се присмиваха сурово и безсрамно всеки път, когато Биргер го цапваше отзад с плоската страна на меча, както наказват малките калпазани.

Биргер обаче не знаеше по-добро решение. Така постъпваха във Форшвик, за да напомнят на учениците, че правят същата грешка. Само дето там бяха достатъчно разумни веднага да се поправят, а Кнут все повтаряше грешките си и колкото повече Биргер го пердашеше по задника, толкова се множаха подигравките на наблюдателите. Човек би си помисли, че намерението на Биргер бе да унижава Кнут, а съвсем не беше така. Биргер просто се подчиняваше на своя крал според възможностите си. Друг избор нямаше, нито пък друг начин да обучава.

Още след първия ден на упражнения отидоха заедно при краля и го помолиха за разрешение да напуснат Нес. И двамата го увериха, че нямат никакво намерение да спрат заниманията, но Нес бе най-неподходящото място. За Кнут беше обидно да го наказват в кралския замък. Биргер пък смяташе, че трябва да останат насаме, за да постигнат резултат.

Кралят ги изслуша благосклонно и му се понрави, че двамата искаха да направят нещо по-добро, при това бяха единни. Сякаш виждаше първото доказателство за успеха на намеренията си и за това, че заповедта, с която ги беше оковал един за друг, ги принуждаваше да вървят към една и съща цел. Ако работеха така задружно цяла година, вероятно враждата им щеше да се преобрази в приятелство. А това би било най-доброто за кралството.

Той обаче не показа с думите си колко беше доволен от този обрат още на първия ден. Вместо това им заговори строго и заплашително; не трябваше да си въобразяват, че можеха да се отнасят несериозно към дадената им заповед, само защото се откъсваха от надзора му. Беше склонен да промени леко разпореждането, но в никакъв случай не трябваше да си мислят, че смята да забрави желанието си. Тогава и двамата се смириха и го увериха, че изобщо не хранят такива дребнави надежди.

Кралят нареди на канцлера си да напише заповед до Ингрид Улва и бащата на Кнут, Холмгейр във Вик на Меларен, че двамата юнкери ще прекарат една година на полето за упражнения, а след това ще се явят заедно в Нес, за да покажат плодовете на своя труд. Дали щяха да прекарат времето дотогава в Улвоса или Вик, или на някое друго място, си беше тяхна работа. И двамата напуснаха Нес с облекчение, взеха лодка на северния бряг на Висинг и продължиха на кон до Улвоса, където можеха да се разпореждат според волята си кой да ги вижда по време на заниманията и кой — не. Още щом тръгнаха, имаха възможност за първи път да си поговорят малко по-отпуснато, но Кнут се стараеше през цялото време да язди начело и носеше един нов, току-що боядисан син щит с три корони от лявата си страна, за да се вижда от далеч.

Пристигнаха в Улвоса вечерта на същия ден. Кнут беше гост, а Биргер — негов домакин, понеже Ингрид Улва остана в Нес заедно с другите вдовици. Хапнаха скромна вечеря след останалите в къщата. Биргер показа на Кнут постелята му и се оттегли с краткото предупреждение, че е свикнал да започва работа призори. Кнут сбърчи нос, но като гост нямаше как да възрази.

Биргер грубо му издърпа одеялото още в ранния сив здрач на следващата утрин, както беше предупредил, и с това започна един работен ден, който Кнут трудно щеше да забрави. Облякоха се в мълчание с дебели защитни пластове филц и кожа под ризниците, а после се оттеглиха зад една от плевните, където земята бе равна и суха. Сутринта беше студена и дъхът излизаше като пушек от устата и ноздрите им. На мястото спряха за миг и се премериха с поглед.

— Това сега го правим, защото кралят заповяда така и на двама ни — каза Биргер.

— Вярно е. Това го правим, защото кралят ни заповяда и никой от двама ни не е нелоялен мъж — потвърди Кнут.

— Чака ни дълъг ден — продължи Биргер. — И този дълъг ден няма да бъде забравен лесно от свивката на дясното ти коляно, защото това място, както и ръката ти с щита, е най-голямата ти слабост и трябва да се научиш да ги защитаваш по-добре.

Кнут полагаше огромни усилия да си държи езика зад зъбите, но се овладя и се поклони леко, като в същото време извади меча си.

Така се започна дългото им мъчение. През първите часове направиха само три-четири съвсем кратки почивки. Намерението на Биргер беше да изтощи Кнут и така да го научи да не пропилява толкова бързо силите си. Той всъщност боравеше с оръжието както изглежда повечето свеи от централна Швеция правеха и до днес, също както и предците му от Западна Готаланд. Беше по-склонен да атакува, отколкото да се брани, и искаше да спечели бързо със сила и тежест. А когато не сполучеше, собствената му умора се превръщаше в най-големия му враг, тъй като тогава ставаше все по-трудно да се отбранява и това му струваше много болка. Биргер изкрещяваше едно кратко предупреждение преди всеки удар и въпреки това улучваше свивката на дясното му коляно отново и отново.

Кнут водеше двойна битка, но по-трудната бе срещу самия себе си. Тук нямаше никакви свидетели и той не защитаваше честта си като пред други хора. Единствено Бог ги наблюдаваше и Той навярно знаеше, че малкият червенокос Фолкунг значително го превъзхожда. Кнут нямаше как да не признае това, защото ако не друго, то нараненото му дясно коляно постоянно се обаждаше, за да му го напомни.

И така, налагаше се да премисли, да започне да гледа на себе си по нов начин, което далеч не беше лесно. Кнут винаги се беше смятал за голям боец. Тъкмо той беше този, който неизменно побеждаваше в игрите с меч между всички млади роднини и приятели горе в Свеаланд и се чувстваше сигурен, че много по-възрастни воини хубаво щяха да се замислят преди да започнат двубой с Кнут Холмгейрсон. Сега обаче всичко това беше погрешно, толкова ясно погрешно, че нямаше как да го отрече. Биргер Магнусон щеше да го заколи като овца, ако се бяха изправили един срещу друг с остри оръжия.

Това прозрение бе първата крачка по пътя към възможността да се научи. Предполагаше, че следващата стъпка е да овладее характера си и да не хаби сили в ярост. Опиташе ли се да отвърне на атака със сила и гняв, виждаше, че Биргер го оставяше за малко да прави каквото си иска, без сам да изглежда ни най-малко обезпокоен. А после неминуемо следваше удар в свивката на дясното коляно.

С третата крачка би трябвало да започне да мисли, гадаеше Кнут. Тъй като Биргер повтаряше едни и същи неща отново и отново, и все по-ясно показваше намеренията си, та дори изкрещяваше по едно предупреждение преди да удари, Кнут се принуди да намери начин да се отбранява, като напада в мига преди да бъде улучен. Трябваше да направи нещо ново — нещо, което никога преди не бе прилагал. Следващия път като чу предупреждението на Биргер, замахна с меча си надолу отстрани без първо да го вдига над главата си. Тогава уцели Биргер по ръката, с която държеше меча, не силно, но го удари. И двамата останаха еднакво учудени, но Биргер се опомни пръв, веднага вдигна очи към Кнут с широка усмивка и свали меча, като разтриваше удареното място.

— Накара ме да чакам малко по-дълго, отколкото се надявах — каза Биргер, избърса потта от челото си и посочи с меча си една пейка до стената на плевнята, където бяха оставили няколко кани бира, малко сол и пушено месо. — Ето, виждаш как се посреща вражеско оръжие! Удари го добре, но малко колебливо. Скоро ще станеш по-добър. Сега ще си вземем бира и месо като двама, които са заслужили това с пот на чело!

— Не че не искам да се науча — отговори Кнут, като полагаше усилия да не изглежда твърде въодушевен. — Проблемът е, че не ми е приятно да ме учат.

За първи път имаха повод да се смеят заедно. Биргер отряза от месото с камата си и му го подаде набодено на острието, като се пошегува, че не е лесно да се учи без учител, нито пък да бъдеш учител на някой, който не желае да има такъв.

Останалата част от сутринта посветиха на упражняване на двата вида удари, с които Кнут можеше да се отбранява срещу ниските, помитащи замахвания на Биргер към свивката на дясното коляно. Толкова въодушевяващо беше за Кнут да усеща, че започва да овладява нещо съвсем ново, че издържа на умората колкото Биргер, въпреки че през цялото време тъкмо на него се налагаше да се движи най-много. Когато най-накрая отидоха да обядват и починат, езиците им се бяха поразвързали и се заприказваха, въпреки че Кнут все още беше докачлив и лесно можеше да се почувства засегнат.

Ето защо той отново помръкна, щом на масата на по бира Биргер започна да говори как височината била очевиден недостатък. Кнут първо сметна, че тези думи са неуспешен опит за шега, тъй като винаги беше вярвал в уважението на околните към високи мъже като него. Тогава Биргер веднага помоли за извинение и го увери, че не е имал никакви шеговити намерения, що се отнася до заниманията им. Високите мъже може би са имали предимство в миналото, когато остриетата на мечовете не са можели да пробият щита и бронята. Докато в днешното време на по-остри оръжия им беше трудно да се отбраняват едновременно ниско, около коленете и краката, и високо — около главата и ръцете. Преди, когато мечовете са били тъпи и не са можели да отрежат ръка или крак през бронята и всичко останало, силата и височината сигурно са били решаващи. Едрите навярно са имали възможност да секат надолу с тежест и сила, докато принудят другия да се огъне. Днес такива стари техники не вършеха работа, всичко би завършило с един отсечен крак, а без крак вече никой мъж не е особено смел.

След като си починаха един час с храна и бира и възобновиха заниманията си, Биргер по мъчително убедителен начин показа какво е имал предвид. Принуждаваше Кнут ту да се отбранява високо, ту ниско, и скоро така го изтощи, че мисълта му се забави и беше отворен за какъвто и да е удар.

През следващите дни Биргер редуваше свивката на дясното коляно с лявата ръка на Кнут — тази, с която държеше меча. Целеше се в самата сгъвка на лакътя, а за там Кнут получи допълнително подсилена защитна червена лента, но скоро и доста болка. След това лентата преминаха на лявото му коляно, по-късно — на главата му, на дясното рамо и ръката. Крачка по крачка и крайник по крайник с местенето на лентата Биргер изграждаше зашитата на Кнут.

Биргер, също както всичките си учители от Форшвик през годините, смяташе, че най-важното е умението да се отбраняваш. Онзи, който знае само да напада, не оцелява дълго в бой, защото определяща е защитата.

Нападението обаче също може да бъде защита, а понякога и движенията са същите, така че няма смисъл да се определя дали даден удар служи за едното или за другото. Отчасти Биргер се чувстваше убеден, че Кнут на първо място трябваше да се научи да се брани, защото с цялото си същество искаше само да върви напред в атака, щом държи оръжие в ръката си; отчасти пък се налагаха доста синини, докато го накара да се вразуми и да го отучи от тази бойна ярост от стари времена. Освен това на Биргер му се струваше, че Кнут се нуждае от съвсем различен меч, затова начерта няколко предложения на пергамент, добави обяснения и изпрати свитъка по лодка към Форшвик. Първите наполовина готови мостри пристигнаха още след няколко дни и двамата можеха да започнат изпробването им. Кнут отначало гледаше с подозрение на тази промяна, защото мечът му за упражняване беше направен по подобие на наследения, който носеше на празници и беше негова гордост, понеже се твърдеше, че е принадлежал на самия свети Ерик.

Според Биргер това нямаше никакво значение. Ако Кнут се сдобиеше с по-дълъг меч, малко по-тесен и с център на тежестта, изместен по-напред, със сигурност щеше да се възползва по-добре от големия си замах. Скоро гостът с изумление откри, че някои от новите мостри сякаш се превръщаха в част от самия него, когато ги изпробваше — като продължение на ръката. Така успяваше да уцели една и съща резка на стълба за упражнения по няколко пъти, което би било невъзможно със стария му меч.

Скоро разполагаше с два готови меча за упражняване от Форшвик и по съвет на Биргер поръча още един шлифован боен меч в същия размер. Сега Биргер се оплакваше на шега, че може би е било глупаво да снабдява Кнут с подходящо оръжие толкова скоро, защото веднага му е станало още по-трудно да избягва силните удари на ученика си.

Още след няколко седмици на Кнут му стана ясно това, което отначало не разбираше, тъй като на лягане беше по-зает с болката и синините си, отколкото с мислене. Той бе на път да се превърне в съвсем различен боец — бавно, но сигурно. Тогава осъзна и че непреклонната му омраза към този Фолкунг си бе отишла.

За Биргер времето течеше монотонно. Всяка ранна сутрин трябваше да стисне зъби и да си внуши, че изпълнява кралска заповед и нямаше как да се измъкне, защото беше юнкер в Улвоса. Само че тези мудни упражнения с друг, при това по-неумел, ставаха причина самият той да влошава техниката си с всеки изминал ден. Далеч не това беше желанието му, когато след годината на траур и многото остри думи от страна на майка си се реши да се върне във Форшвик. Там той трябваше да се упражнява срещу най-добрите с надеждата, че един ден ще стане като тях. Сега тази надежда изглеждаше много трудно осъществима.

Ингрид Улва от самото начало смяташе, че хитрината на краля да прикове двамата юнкери един за друг с официална заповед нямаше да доведе до нищо добро нито за Биргер, нито за Кнут. Тя усещаше, че така или иначе единият щеше да убие другия, когато силите на съдбата определят това. А в никакъв случай не беше разумно да правят юнкер Кнут по-силен и опасен при настъпването на този ден. Ингрид Улва обаче запази мислите си за себе си и не се издаде по никакъв начин. Кнут седеше до нея като почетен гост от Ериковия род на всяка вечеря след завръщането й от Нес.

Ядосваше я и това, че макар Биргер да си беше при нея, у дома, тя не можеше да го накара през деня заедно с братята си и монасите да попива толкова по-важните знания, които тежаха повече от меча и щита. При тези обстоятелства Биргер имаше извинение да се отдаде на бойни игри и тя трудно можеше да се противопостави. Кралската заповед си беше кралска заповед.

Освен това разбираше много добре защо крал Ерик бе замислил да принуди двамата младежи да се сприятелят. Тази мъдра идея засягаше благото на кралството и дори Ингрид Улва не можеше да го отрече, макар за себе си да бе убедена, че независимо от всичко, краят щеше да бъде кървав и смъртоносен.

Малко време за разговори имаха с Биргер. През тези първи седмици с юнкер Кнут в къщата им се удаде възможност да говорят един-единствен път, докато отиваха на църква на втората неделя. Тогава Ингрид Улва направо побесня.

Яздеха един до друг зад знаменосеца и си поговориха за упражненията с Кнут, въпреки че на никого от двамата не му беше особено интересно. Мислите на Биргер бяха на съвсем друго място и скоро се зачуди на глас дали обикновени мъже от знатно потекло, без да са кралски особи, все пак имаха право да изповядат в Рим определени пречки за встъпване в брак. Действително кралете премахваха подобни проблеми с благословията на светия отец, защо и други да не могат да направят същото, нали пред Бог всички мъже и жени бяха еднакви?

Тези думи удариха Ингрид Улва като гръм, но макар да беше наясно за какво се отнасяха, отначало тя се престори, че не разбира. Вместо това попита с престорена нежност какви бяха тези близки роднини и подивя като животно вътре в себе си в момента, когато той отвърна, че не знае със сигурност, но си мислеше за случай с братовчед и братовчедка или племенник и леля му. Въпреки това тя не повиши глас, докато му даваше отговор, за да не разбере никой друг в шествието на богомолците, но думите й бяха силни, за да изгарят като нажежено желязо. Първо, изсъска тя през зъби, всички споменати от него случаи означаваха инцест и нямаше начин да стане нещо друго, ако се доближи до Алде. Второ, дори и най-лицемерно набожният крал не би могъл да измоли от светия отец разрешение да вземе за жена леля си, и трето: Алде щеше да получи мъжа, когото обичаше, и това бе рицарят Сигурд. А четвърто — Биргер щеше да се ожени за кралска дъщеря, а не за жена с ниско положение. Накрая му забрани повече да споменава и дума за тази срамна тема. Биргер стисна зъби и нямаше какво да отговори.

* * *

След почивката за жътварите около Петровден дойде Архангеловден, когато никому не се налагаше да полага грижи за кошарите си в Западна и Източна Готаланд, тъй като бяха прибрали конете и добитъка по оборите. Листата на дърветата горяха в червено и жълто като предвестници на сивата есен, която скоро щеше да настъпи. Биргер и Кнут изпълняваха кралските си задължения вече повече от месец и онзи, видял ги от самото начало, можеше да каже, че вече се забелязва голяма разлика между сегашното поведение на Кнут и това от първите дни. Освен това Биргер малко по малко получи от Форшвик нещата, които бе измерил и поръчал, така че не само мечът на Кнут вече прилягаше много по-добре на ръката му, а щитът му подхождаше повече за битка, отколкото за красота. Бронята му със защита за ръцете и краката също беше и по-лека за носене, и по-здрава, което се оказа добре дошло облекчение за пребитото му тяло.

Въпреки това и двамата смятаха, че трудно щяха да понесат още единайсет месеца по този начин. На никого обаче не му се искаше да отстъпи пръв и да се покаже слаб пред другия. Още по-малко пък някой от двамата имаше желание да бъде този, който щеше да се изправи пред краля и да заяви, че не е имал сили да изпълни заповедта му. Далеч беше времето на коледната бира, когато прекъсваха всякаква работа и щяха да си починат, без да се налага да погледнат меч или пък да се гледат един друг. Без да издава мислите си на другия, всеки от тях си търсеше извинение поне за кратко време да върши нещо различно от това да влачи меча и щита.

Оправданието им дойде с вестоносци на Ериковия род, които първо бяха минали през кралския Нес, преди да бъдат изпратени в Улвоса. Юнкер Кнут Холмгейрсон бе канен на сватба у приятеля си Йон Агнесон от Фугдьо, близо до Стренгнес. На тази покана нямаше как да откаже, тъй като Йон беше от клана на Улв — близки родственици на Ериковия род, а Кнут заедно с баща си и краля спадаше към най-знатните мъже от този род. Нямаше да се приеме добре, ако отговори на вестоносците, че предпочита да си играе с мечове в едно стопанство на Фолкунги. Значи се налагаше да замине, при това възможно най-скоро.

Като най-почетен гост Кнут обаче имаше и право да покани със себе си приятел или близък роднина, и дори Ингрид Улва не можа да измисли причина да не вземе Биргер със себе си на тази сватба. Така или иначе нямаше много смисъл в опитите да кара Биргер да седи при братята си и монасите през десетте дни, в които Кнут щеше да отсъства, шест от които бяха за пътуването. Оставеше ли го гостът му сам, просто щеше да изчезне на път за Форшвик като червена лисича кожа.

Биргер от своя страна би предпочел да прекара тази свободна седмица във Форшвик и да пречисти ръката и съзнанието си от всичките бавни двубои с ниско ниво на сложност. Но времето там щеше да бъде още по-дълго и ползотворно, когато изминеше годината на кралски дълг. Освен това пътуването до чужда страна при непознати хора го изкушаваше. Изкушението не намаля, след като Кнут шепнешком му описа по-различни свеаландски обичаи във връзка със заниманията на юнкери и девойки в късната нощ, когато възрастните са вече рухнали в леглата.

Най-удобният и сигурен път от Улвоса до Стренгнес бе с което и да е от ежедневните товарни корабчета от кейовете на Улвоса, тръгващо на изток първо към Линшьопинг и по-нататък към Сьодершопинг на брега на Балтийско море. Оттам всеки ден имаше превоз нагоре към Меларен или надолу към Висбю, а веднъж попаднали в Меларен, винаги се намираше кораб до града, който беше тяхната цел.

Такова пътуване обаче щеше да отнеме четири дни, а сега времето ги притискаше повече, защото вестоносците се бяха забавили, докато издирват Кнут. Имаше един по-пряк, но и по-опасен път от кейовете на Улвоса в обратна посока — навътре във Ветерн и нагоре към северния бряг, а оттам — на кон през гората Тиведен към Йоребру, после по езерото Йелмарен до Ескилстуна. Опасното по този път беше преминаването през Тиведен, където разбойници върлуваха през деня, а тролове през нощта, и откъдето рядко минаваха хора, освен с голяма и въоръжена компания.

Ингрид Улва настояваше да изберат водния път през Сьодершопинг и Телйе в Меларен, защото той беше както по-удобен, така и по-безопасен за малки групи пътници. Закъснение от един ден винаги можеше да се извини със забавянето на вестта.

Кнут и Биргер в един глас възразиха, че не е много учтиво да се закъснява за сватба, а и си имаха за придружители двамата въоръжени стражи. Що се отнасяше до разбойниците — сега нямаше толкова много, тъй като времето под властта на крал Ерик бе добро и мирно, много престъпници извън закона бяха примамени с кралска милост да излязат от горите и да се помирят с онези, с които имаха да уреждат спорове или дългове. Освен това всеки разбойник щеше да се разколебае при вида на четирима мъже в пълно въоръжение с Ериковите корони и фолкунгския лъв начело. Такива гербове никой в кралството не можеше да сбърка. Означаваха мигновена смърт или пък по-късна и по-жестока от ръцете на отмъстителни роднини, но и в двата случая: смърт.

Само няколко часа след пристигането на Ериковите вестоносци в Улвоса четиримата потеглиха в пълно въоръжение и с още два коня, натоварени с палатки и кожи за завиване, както и с дарове за младоженците и храна за из път. Ако бяха тръгнали от Улвоса в сивата сутрин, нямаше да се наложи да прекарат повече от една нощ в тъмното сърце на Тиведен. В техния случай щяха да се съберат две нощи, отбеляза Ингрид Улва. Никой обаче не й обърна внимание, тъй като Биргер и Кнут не бяха способни да покажат и най-малкото колебание пред опасност — нито пред себе си, нито пред друг. Първата нощ в гората измина, без да се случи нещо необичайно, при все че тримата мъже, които си почиваха, докато четвъртият пазеше огъня, по-скоро спяха с по едно отворено око.

В най-тъмния час на втората нощ се случи нещо, което Биргер щеше да си спомня с яснотата на съвсем спокоен зимен ден до края на живота си, най-вече заради собствения си страх.

Не можеше да заспи, също както и първата нощ. Мислите му се разкъсваха между многобройните създания на злото, които се проявяваха в безчет чудновати образи в най-дълбоките и черни гори, и чуждестранните обичаи, които се почитаха от момите и младите мъже на Северна Швеция по време на сватба. Наближеше ли да заспи, мислите му се отправяха към черното и ужасяващото, и тогава се принуждаваше да мисли за сватбеното тържество и красивите девойки. Когато обаче отново го налегнеше умората и беше на път да заспи, стигаше и един дрезгав вой на далечна лисица, за да се събуди и да пропадне в кладенеца на тъмните фантазии.

През цялото си детство беше слушал приказките за горската самодива, витрите, трола със златното съкровище и други горски същества, които непрестанно дебнеха да навредят на хората. Особено им се услаждаше да крадат булки на сватбено пътешествие, което според приказките ставаше толкова често, че той още като дете намираше за странно, дето подобни ужасни неща не бяха сполитали никого от неговия род. Баща му Магнус беше обяснил, че Фолкунгите винаги яздеха защитени на сватбено пътешествие, а злите същества имаха достатъчно разум да се страхуват от благословената стомана. Майка му бе казала друго — тези горски твари бяха създания на Антихриста и затова звънът на камбаните и псалмопенията, които ненавиждаха повече от всичко, ги бяха прогонили далеч, чак в най-северните гори. Дядо му Арн бе споменал, че съществата на злото по-скоро се намират вътре в човека и в мислите му, отколкото във външната действителност, и че чистият духом няма защо да се бои от образите, които злото оформя в тъмнината.

За едно дете не беше лесно да осъзнае подобни обяснения и той с детинско упорство бе разпитвал близките си дали те самите някога бяха срещали едно-единствено от тези същества на злото. Всички бяха признали, че не са. Което пък беше още по-чудно, защото толкова много от освободените роби във Форшвик твърдяха, че са виждали какво ли не през целия си живот. Във Форшвик имаше две възрастни жени, които бяха почитани еднакво задето познаваха лечебните билки и заради тайнствените им връзки със света на злото в горския мрак. Той си спомняше добре едната от тях, родена на изток и наречена Лара. Като се чуеше лисичи вой в мартенската нощ, тя намигаше потайно и прошепваше, че това бе хулдрата, предрешена като лисица. Чуеше ли се ревът на разгонени елени някоя нощ през септември, тя му подшушваше, че това е самият планински крал, излязъл от подземните си пещери, облечен целият в злато, за да пие човешка кръв. Такива неща се запечатваха трайно в съзнанието на едно дете.

Все пак се намираха възрастни или стари хора, които казваха, че всичко това бяха приказки за деца, и че онзи, който често е ходил в тъмната гора, трябва да знае по-добре. Такъв бе рицарят Сигурд, а също и брат му Одвар. Те твърдяха, че за тях не съществува това, което никога не са виждали. Разбира се, всеки умен човек можеше да промени мнението си, но защо да го прави, преди сам да е видял ясна причина за това?

Биргер не беше сигурен какво той самият дълбоко в себе си вярва или не за тайнствените горски създания. Едно беше сигурно — тези мисли лесно се налагаха, ако човек лежи до мъждукащия огън дълбоко навътре в Тиведен, и може би затова отново и отново се мъчеше насила да фантазира за младите жени сред свеите в северните райони. Имаше обаче един проблем — тези фантазии не бяха и наполовина толкова живи, колкото злите мисли, понеже Биргер никога не бе доближавал жена, а пламъкът, който Алде бе запалила в него, сега беше грубо и студено угасен от майка му Ингрид Улва. Във въображението на Биргер между сънливостта и внезапното събуждане с разтуптяно сърце след някой въображаем или реален шум в горския мрак образите на хулдрата и горската самодива винаги се оказваха по-ясни от тези на северните девойки. Накрая все пак се унесе в изтощен полусън.

Някакъв нечовешки, адски рев събуди Биргер и двамата Ерикови стражи и те бързо изпълзяха от плащовете си, наскачаха сънени и затърсиха мечовете си, като се спогледаха, за да се уверят, че никой не е сънувал и това действително се случва. Конете им, завързани съвсем наблизо, цвилеха в паника и се дърпаха, а единият се изправи и заудря във въздуха с предните си копита. Мечка, помисли си Биргер, трябва да е мечка, примамена от миризмата ни.

Тогава се чуха два нови рева откъм края на просеката, докъдето едвам достигаше светлината на мъждукащия огън. Това, което се привидя на Биргер, скова и ума, и тялото му в смразяващ страх. Там стояха два трола, ужасни наглед, с увиснали, полюшващи се ръце, облечени във вълчи кожи и брезова кора, с лица, повече животински, отколкото човешки. Чудовищата размахваха заплашително буцести дървени бухалки с побелели човешки черепи.

Биргер стоеше вцепенен с наполовина изваден меч. Не вярваше на очите си, и все пак виждаше точно това. Умът му бе вкочанен и не беше в състояние нито да мисли, нито да действа, въпреки че сърцето му биеше буйно в гърдите. Двамата Ерикови стражи стояха също толкова сковани.

— Бяяягайте човееециии! — изрева единият трол с демоничен глас и заплаши с бухалката с череп. Откъм завързаните коне отново долетя уплашено цвилене. Биргер беше на път да се отърси от страха и да се размърда.

Тогава Кнут, който пазеше огъня и не бе току-що събуден като останалите, направи нещо, за което Биргер щеше да му бъде благодарен през целия им живот заедно. Той пристъпи към центъра на просеката с широка походка и изваден меч и прошепна на Биргер бързо да приготви един лък, да се промъкне напред зад него и да стреля. Докато Биргер се туткаше с лъка, тетивата и колчана, троловете се разсмяха още по-зловещо и тръгнаха към човешката си плячка с бавна и по животински клатушкаща се походка.

— Къде да се прицеля? — прошепна Биргер, промъквайки се зад гърба на високия Кнут.

— Като в човек с ризница, но бързо! — подшушна му Кнут в отговор.

Зад гърба му Биргер опъна лъка с трепереща ръка, пое си дълбоко дъх и пристъпи напред и леко встрани, като вдигна лъка, прицели се точно под брадичката на десния дяволски дух и изпрати стрелата. Успешният изстрел прозвуча ясно, в същия момент Кнут се втурна напред с четири дълги скока и посече второто адско изчадие, което бе по-голямо и изглеждаше по-заплашително. Чуха се няколко отчаяни писъка и звук от меч, разсичащ месо и кокали, а после настъпи тишина, само съществото, което Биргер бе прострелял в гърлото, хриптеше слабо.

Биргер усети как едното му коляно трепери неудържимо, а главата му кипеше от мисли, когато отпусна лъка на земята с вцепенена ръка. Едната му половина се намираше в света на приказките, докато другата препускаше в бесен галоп към светлината, за да излезе навън и да разбере. Двамата стражи зад него стояха също толкова вцепенени и гледаха празно. Изведнъж откъм Кнут се чу доволен смях и скоро той дойде запъхтян, влачейки едното чудовище след себе си на един крак. Стовари кървящия си товар до огъня, наведе се и изтръгна някаква маска от смола, брезова кора и смърчови лишеи, която представляваше дълга, сплъстена и сива коса, и посочи с върха на меча си към кървавата, пребита купчина. Видяха трупа на мъж с наполовина отсечена глава, ни повече, ни по-малко.

Отидоха до по-малкия — онзи, когото Биргер бе улучил в гърлото. Беше момче, най-много на 12–13 години. Все още даваше слаби признаци на живот, но при всеки удар на сърцето от врата му се надигаше и спадаше струйка кръв. Кнут заби меча си в младото тяло, през сърцето в земята отдолу.

— Такава им беше съдбата на тези разбойници — каза Кнут. — Бог ни изпрати срещу тях, защото само той знае колко пъти са успявали с тази шмекерия. Със сигурност не им беше първият опит. А какво щеше да се случи, ако бяхме хукнали през глава в мрака?

— Нямаше да издържим да тичаме и да се препъваме дълго — отвърна Биргер. — А вече престрашили се да се върнем на зазоряване, щяхме да открием, че конете, даровете и оръжията ни ги няма. Връщането нямаше да е особено ведро.

— Да, връщане с подвита опашка — замисли се Кнут. — И тъкмо затова щяхме да бъдем четирима очевидци, способни да се закълнат в честта на майка си, че са видели отблизо троловете в Тиведен. Сигурно много щяхме да разказваме.

— И всеки път тези дяволски изчадия щяха да стават все по-истински, все повече, все по-големи и все по-ужасяващи — промърмори Биргер. — И никой няма да бъде обвинен за обира. Планът им все пак бе доста хитър, тези разбойници.

— Определено — усмихна се Кнут. — Добре го мислеха и всичко им вървеше като по вода, докато умряха, така да се каже. Иска ми се да знам какво ли си е помислил този подлец, като ме видя да го наближавам с вдигнат меч.

— Със сигурност, че идва време да измисли нова хитрина — заключи Биргер сухо и предизвика у всички бурен смях — смях, който ги освободи от страха и кошмара, съпътствал ги само допреди миг.

И все пак не успяха да спят много през останалата част от нощта, а наистина всички имаха нужда от това преди дългото пътешествие на следващия ден. Не си и говореха много, понеже всеки се преструваше на заспал, въпреки че случилото се не напускаше мислите им.

Като събираха лагера на сутринта, одраха цялата маскировка от разбойниците и ги провесиха един до друг на един дебел боров клон. Биргер издялка кората на едно място върху ствола на дървото и с върха на камата издълба три корони, за да покаже на всеки пътник кой бе наказал злодеите. Само че не се задоволи с това единствено послание, а отиде да вземе дегизировката на мъртвите и старателно подреди всичко в основата на бора, за да се вижда не само кой ги беше наказал, но и защо. Той смяташе, че онзи, който се преструва на трол, може и да умре като трол. Всички се съгласиха, че посланието беше добро.

Останалата част от пътуването им премина спокойно и благополучно както през гората и по земя, така и по вода.

Пристигнаха в Агнесхюс на остров Фугдьо съвсем малко след здрач вечерта преди сватбата и поднесоха не само скъпи подаръци от стъкло и сребро от запасите на Улвоса, но и историята на едно приключение, каквато малцина бяха преживявали.

На Биргер му беше малко криво, че всеки път, когато Кнут разказваше историята, наблягаше твърде много на уплахата на другите, и се дразнеше, дето постоянно ту Кнут, ту останалите го подканваха да потвърждава какъв силен страх е изпитвал, докато Кнут не го е накарал да се стегне и да изстреля първата стрела. Освен това не му харесваше, а и го учудваше това, че Кнут бе нарекъл спътника си само Фолкунг на име Биргер. Вярно, да, но по-голямата истина все пак беше, че той е Биргер Магнусон от Улвоса.

В Агнесхюс имаше малко гости вечерта преди тридневната сватба. Повечето щяха да пристигнат на следващия ден, както за посрещането на булката и младежките игри, така и със сигурност за гощавката и отвеждането на младоженците в брачното ложе. Агнесхюс принадлежеше на рода Улв, а булката произхождаше от род на лагмани в северна Упланд, сега обаче щяха да я вземат от Стренгнес.

Господарят Агне, баща на младоженеца Йон, определи да не пият дълго след полунощ, тъй като най-вече посрещачите на булката трябваше да стават рано в сивото утро. Той самият се канеше да се оттегли към дюшека и кожите. Преди това обаче искаше да знае дали младият Фолкунг, доведен от приятеля Кнут, можеше да язди с посрещачите на следващия ден, дали в такъв случай искаше да носи фолкунгския си герб, и дали имаше добър кон. Иначе щяха да му заемат един. Отначало Биргер така се смути от тези въпроси, че му беше трудно да отговаря сериозно и без гримаси, но го увери, че носи щит с лъва, а конят му ще бъде покрит с фолкунгските цветове и е напълно подходящ. Сивокосият господар Агне кимна замислено и каза, че за настоящия мир в кралството е добър знак един Фолкунг да язди в сватбеното шествие, защото Фолкунги рядко присъстваха на сватби на свеите. После се надигна тежко, кимна приятелски на младите, които още седяха в залата му, и тъкмо щеше да пожелае лека нощ, когато се присети за нещо и се обърна към Биргер с леко заядлива усмивка.

— А, още нещо — започна той. — Това ми дойде на ума, когато чух собствените си думи, че освен теб, Биргер, на това тържество присъстваме само свеи. На нашите сватби по обичай провеждаме младежки игри, известно ли ти е това?

— Да, и ние го правим — отвърна Биргер невъзмутимо, въпреки че точно тогава в главата му се роди яростна мисъл.

— Хубаво, тогава знаеш как протичат — каза господарят Агне. — Утре едни срещу други ще се изправят младежи от рода или на Улв, или на Ерик, или пък някакви северни свеи, които не познавам добре. Но с Фолкунг сред нас не ми се струва правилно да не предложа и на теб място в игрите. Сигурно ще го закъсаш сам сред нашите роднини, но честта повелява и на двама ни да попитам.

— А фолкунгската чест повелява веднага да приема поканата — побърза да отговори Биргер с лек поклон.

Тогава господарят Агне вдигна вежди с многозначителна усмивка, сякаш се преструваше на учуден от тези самонадеяни думи. Той поклати глава и промърмори нещо за горещата кръв и глупостта на младежта, а после им пожела спокоен сън.

Биргер погледна крадешком към Кнут и забеляза, че той нещо се беше свил и далеч не изглеждаше доволен, както само миг преди това. Не беше толкова трудно да разбере причината. Няколко от младежите около него, между тях и младоженецът Йон, се бяха разговорили за игрите, сякаш Кнут вече беше победител.

Биргер осъзна, че го чака прост избор между едно добро дело и едно не толкова добро. Можеше да си долее бира и да остане в залата, която сега все по-бързо се опразваше от по-възрастните мъже и жени, и така да попадне в малката компания на младоженеца Йон Агнесон и приятеля му Кнут. Скоро някой щеше да попита защо той и Биргер пътуваха заедно или пък как са се сприятелили. И ако оставеше на Кнут, той щеше да отговори на този въпрос или на други подобни с измъкване или лъжа. Според Биргер беше най-добре Кнут да се погрижи за това сам.

А ако попитаха него самия как се казва, освен Биргер и що за Фолкунг е, пак нямаше да предизвика радост и приятелски чувства, защото тогава щеше да стане ясно, че Кнут е представил спътника си по-кратко, отколкото честта повеляваше.

Да се измъкне, беше лошо, но още по-зле щеше да бъде, ако останеше на бира. Тъкмо когато последните младежи в залата започнаха да се скупчват по-близо един до друг и да искат от слугите още пиво, Биргер се изправи и се извини, че не е спал добре през тролската нощ, а трябваше да носи с достойнство родовите цветове на следващия ден. С тези думи се поклони и повика един от робите, за да му покаже постелята му. Така си тръгна, преструвайки се, че не чува недоволството и ядливата насмешка зад гърба си. Не се оттегли спокоен, а разгневен. Все пак се опитваше да се овладее, като строго си внушаваше, че трябва да се подчини на кралската заповед. В това не влизаше да засилва враждата с Кнут, точно когато беше стихнала.

* * *

На следващата сутрин Биргер слезе в обора още преди съмване, заедно с първите станали. Отдели време да поговори на Ибрахим, да го погали по муцуната и да сподели грижите си. Двамата трябваше да се напрегнат до крайност този следобед и в ранната вечер, за да покажат както на Ериковците и момчетата на Улв, така и на северните свеи какво е фолкунгска сила. Освен това предпочиташе сам да оседлае Ибрахим и да го покрие с родовите цветове. Не беше трудно да му сложи пищното покривало, това изкуство го владееха дори ратаите далеч на север от Тиведен. Ибрахим обаче понякога се дърпаше от наметката, нахлузваща се през главата и врата, защото не обичаше да му закриват очите дори за миг.

Щом нагласи коня си, Биргер отиде в хранилището, където той и Кнут бяха прибрали багажа. Изрови щита, меча, шлема за езда и копието, оцветено в сребристо със сини ленти. От раниците взе и малко пушено месо, което натъпка в колана под ризницата си. Рядко имаше апетит рано сутрин след бира и пиршества, но познавайки се, знаеше, че след няколко часа езда стомахът му щеше да закъркори.

Обратно в обора откри, че и ратаите, и някои от конниците се бяха хванали на работа, но много от ратаите се бяха насъбрали около Ибрахим, вместо да се заемат със спешните задачи. Тези от тях, които претендираха да разбират от коне, твърдяха, че това е черен жребец със сребриста грива от най-скъпата западноготска порода. Биргер потвърди с бързо кимване — тези коне се наричаха anaza. После хвана нежно поводите на Ибрахим, изведе го от обора и го възседна.

Биргер си беше намислил тази сутрин първи да се приготви и да прогони сутрешната си неприветливост с езда, а след това да се върне на двора в Агнесхюс, точно когато всички останали се канят да яхнат конете си за сватбеното шествие. По този начин просто щеше да се нареди някъде в края на групата, като гледа да попадне сред ездачи, които не го познават. Не желаеше да чува нищо от онова, което подозираше, че Кнут е разказал на приятелите си през нощта.

Планът му се провали. Като се върна в Агнесхюс, господарят Агне седеше на един широк и дебел кон за езда посред двора между обора и къщата и се разпореждаше, като сочеше и грубо командваше всеки къде да застане в шествието. Щом забеляза Биргер да идва на жребец с покривало, каквото само най-знатните мъже в кралството можеха да притежават, и с фолкунгски щит, чийто златен лъв блестеше на яркото изгряващо слънце, веднага заповяда този Фолкунг да бъде почетен специално, като язди сред най-първите.

Ето защо накараха Биргер да застане във втората редица зад знаменосците, самия господар Агне и сина му, младоженеца Йон. Така до него попадна не кой да е, а близкият приятел на Йон, Кнут — точно обратното на това, което Биргер бе планирал.

Когато свитата излезе от Агнесхюс, двамата дълго яздиха един до друг в пълно мълчание.

— Снощи казвал ли си нещо за мен, което трябва да знам, или нещо, което не искам да знам? — твърдо попита Биргер най-накрая.

— Може би съм казал нещо, което няма да те зарадва, но повечето го премълчах — отвърна Кнут неохотно.

— Тогава ми разкажи, защото онова, което е неудобно, но трябва да бъде изречено, е по-добре да се каже по-рано, отколкото по-късно — отбеляза Биргер, без да го погледне.

— Споменах, че сме близки приятели, че сме се срещнали в кралския Нес и оттогава сме неразделни, и че много сме ловували заедно — отговори Кнут след дълъг размисъл с видимо измъчено лице.

— Неразделни сме. Дотук вярно. Но в такъв случай никой не знае, че кралят ни е заповядал да упражняваме бойните ти умения цяла година. А и, предполагам, никак не ти се иска някой да узнае това — каза Биргер.

— Точно така — призна Кнут. — С теб сме добри приятели.

Така разговорът им стихна за дълго. На Биргер не му беше приятно да си има работа с мъж, който не се придържа към истината, но тъй като се беше опасявал от нещо по-лошо от тези невинни полулъжи, все пак се чувстваше по-ведър от очакваното. Освен това му олекна, задето неудобните думи бяха изречени, и за пореден път се оказа вярно онова, което обичният му дядо толкова често бе повтарял — това, което трябва да се каже, е най-добре да се каже веднага, а не след дълго и още по-болезнено чакане. Затова съвсем се стъписа, когато Кнут подхвана една далеч по-мъчителна тема, и му отне време да разбере какво наистина имаше предвид той.

— Има нещо, което искам да обсъдим, но също не е лесно за казване — започна Кнут след ново дълго мълчание. — Като се върнем в Агнесхюс, ще се почерпим с бира преди началото на младежките игри. Няма да има много време за почивка — трябва да сме свършили преди падането на мрака. И така двамата с теб сме в затруднение.

— Заради някакви младежки игри? Не виждам защо, те не включват двубои — отвърна Биргер, нищо неподозиращ.

— Никой тук не знае, че си ми учител — подхвана Кнут наново след миг размисъл. — Никой тук не знае, че си от Форшвик, нито пък дори какво означава това, освен че някой ратай разбира колко ценни са конете ви. Чух да си шушукат разни неща по този въпрос.

— Не разбирам накъде биеш, още по-малко пък какъв е проблемът с игрите — отвърна му Биргер с искрено раздразнение.

— Роднините и приятелите до един очакват аз да спечеля младежките игри — продължи Кнут след кратко, но потискащо мълчание. — Това би зарадвало всички, а и е най-доброто за приятелството между родовете ни. Ако на господаря Агне не му беше щукнало да покани и теб в игрите, със сигурност щях да победя. Ето ти го нашето затруднение.

— Аз не умея да мятам нито брадва, нито копие. Това е за селски бойци и не сме го упражнявали във Форшвик — отговори Биргер и извърна поглед. Личеше му, че се срамува. Така си и беше, но повече заради обрата в разговора, от който се опасяваше, а не толкова заради неуменията му в селските бойни игри.

— Както знаеш, три от състезанията са на кон — продължи Кнут колебливо. — А от това, което скъпият ми роднина крал Ерик каза за конете и за такива като теб, мога да бъда сигурен, че на кон си също толкова добър, колкото с меча.

На това място Кнут млъкна, сякаш нямаше сили да продължи с предложението, което трябваше да последва. Биргер пък по никакъв начин не му помогна с въпроси, а яздеше с помръкнало лице и вперен право напред поглед. Кнут търпеше жестоки страдания заради това, което искаше да каже, и когато най-сетне успя да изплюе истинските си намерения, думите му съвсем не бяха красиви.

— Предлагам ти стопанство в южната част на Западна Готаланд с не по-малко от двайсет крави и петнайсет роби, още място за риболов и лов на елени, ако ме оставиш да спечеля днес — изрече Кнут толкова бързо, че думите му се преплитаха въпреки дългия размисъл.

— Честта на един Фолкунг не може да бъде купена дори от претендент за престола от рода на свети Ерик — отвърна тихо Биргер след неловко дълго мълчание. — Предложението ти не би било от полза и за съжителството ни през дългите оставащи месеци, докато изпълним кралската заповед. Опитай се вместо това да победиш, като запазиш честта си.

— Как бих могъл да те надвия като три от игрите са на кон! — почти изкрещя Кнут, така че господарят Агне, който яздеше пред тях, се извърна и им хвърли престорено строг поглед, като се пошегува, че юнкерите би трябвало да изпълняват задълженията на честта си поред, а точно в този момент отиваха да вземат булката.

— Разбира се, че не можеш — прошепна Биргер след малко. — Но четири от игрите не са на кон и за съжаление никоя от тях не е двубой с меч или копие. Пресметни старателно и ще откриеш, че ако ме надвиеш с по-добри резултати на крака, отколкото аз теб на кон, победата във всички случаи ще бъде твоя. Копие не хвърлям, а имам ли бойна брадва в ръката си, няма и през ум да ми мине да я мятам. Победи ме с голяма разлика там и можеш да компенсираш всичките загуби на кон!

— Но нали третата игра е кол на греда — възрази Кнут след като дълго пресмята наум.

— Да, и какво от това? — подразни се Биргер.

— Много прилича на меч — смънка Кнут смутено. — Онзи, който борави с меч като теб, едва ли е по-слаб с кол на греда.

— Да, тук си прав. В такъв случай се моли на свети Георги на гредата да пази теб, а не мен — изсъска Биргер. — Освен това си помисли: кое ще ти донесе повече радост: да завършиш втори след мен в игрите или да спечелиш, но с нечестна игра?

— Най-голяма радост би ми доставила победата — отвърна Кнут толкова скоро, сякаш не беше успял да се замисли.

Наближиха Стренгнес след дълга езда в мълчание. Биргер очевидно бе потънал в мрачни мисли, а Кнут не смяташе, че има какво да спечели, ако се опита да намери по-добри думи за това, което вече бе поискал. Малко се разкайваше сега, когато на ясната дневна светлина имаше възможност по-отблизо да съзерцава синия плащ на Биргер със златния лъв на гърба. Не беше трудно да предположи, че само това наметало бе равностойно на стопанството, което му беше предложил в замяна на победата. Отхвърли идеята, че би постигнал по-голям успех с по-скъпа примамка.

Биргер размишляваше. Това щеше да бъде първото му участие в младежки игри и бе почувствал дива и неукротима радост в гърдите си, когато господарят Агне му предложи място в състезанията, защото отдавна мечтаеше да спечели в такива състезания. Познаваше младежи, които вече бяха участвали, и всички те твърдяха, че нямаше начин мъж от Форшвик да загуби, ако поне донякъде умее да смята, въпреки онова с брадвите и копията в началото. В никакъв случай не можеше да продаде победата на някого. Може би обаче имаше причини да я подари? Повече от десет месеца оставаха от наложения му живот с Кнут. Настанеше ли борба за властта в бъдеще, а това никой не можеше да знае предварително, вероятно щеше да се окаже решаващо дали той и Кнут са на една и съща страна или не. Макар че сега човек трябваше да бъде един Биргер Бруса, за да прозре най-мъдрото решение спокойно и хладнокръвно, ала той самият бе едва на осемнайсет и на път към мечтата си да спечели първите си младежки игри, още повече сред свеи. И отново — точно така нямаше да разсъждава един Биргер Бруса. Чувстваше се твърде млад и глупав, за да се нагърби с подобна отговорност, изведнъж фолкунгското наметало му се стори далеч по-значимо и ценно.

Накрая си наложи да остави любопитството към Стренгнес да надделее, понеже не бе виждал други градове освен Скара и Линшьопинг.

Градът бе и по-малък, и по-чист от Линшьопинг, поне измитата уличка между ниски дървени къщурки, по която яздеха сватбарите. Жителите му изглеждаха скромни и любопитни, и мируваха в дълги редици по украсения път към катедралата. Чак сега Биргер осъзна, че това посрещане преминаваше по съвсем различен начин отколкото в Западна Готаланд. Той самият никога не беше чувал да вземат булката от църква, а не от дома й. Когато попита за тези невинни неща, на Кнут му олекна и заобяснява словоохотливо.

Сватбарите бяха дошли от много далеч, чак от най-тъмната част на Упланд, а дотам нямаше как да стигнат без големи затруднения. Освен това във Фугдьо нямаше голяма църква, още по-малко пък епископ, както тук, в Стренгнес.

Когато епископът благослови забулената младоженка и юнкер Йон Агнесон в наметало на рода Улв пред дървената врата на църквата, размениха сватбените подаръци и булката отметна булото, така че можеха да видят лицето й, Биргер забеляза само едно нещо, което го удиви. Булката, която се наричаше Бригада Хелгесдотер, бе стройна и млада, но с корем, какъвто дори зелен и неопитен мъж като Биргер не би разтълкувал по друг начин, освен че беше в много напреднало очакване. Значи блудница. Ако младоженецът бе виновникът, развратът ставаше двоен.

Щом събра смелост и запита шепнешком Кнут, той мигновено грейна в широка усмивка и му прошепна, че булката вероятно щеше да роди още по Коледа, но в брачно ложе. Така че нямаше никакъв проблем, особено както епископът току-що бе благословил младоженците, превръщайки с това черното в бяло. За което обаче беше получил безсрамно възнаграждение.

На връщане шествието едва пъплеше, понеже булката и епископът не яздеха като нормалните хора, а пътуваха в каруца, която постоянно засядаше в калта или между чепати коренища и камъни. Тогава Биргер отново потъна в собствените си мисли.

Доколкото познаваше историята на рода си, баща му Магнус бе заченат от Сесилия Роса и Арн Магнусон преди да ги благословят и отведат в брачното ложе. Заради този грях ги бяха осъдили на двайсет години изкупление: дядо му Арн на война в Светите земи, а баба му Сесилия Роса — в манастир. Ето защо бяха изминали повече от двайсет години преди баща му Магнус да бъде приет като законно дете с право на наследство.

А тук същият грях изпъкваше в един за всички видимо растящ корем, без дори епископът да го осъди с най-малката гримаса. Чудно колко различни можеха да бъдат законите в друга страна, макар да не бе на по-голямо разстояние от няколко дни път. Не можеше обаче да прецени дали тези закони бяха по-лоши.

Тъй като беше доста любопитен по темата и съвсем не показваше да е сърдит заради по-раншния им разговор, Кнут с голямо удоволствие му разказа за всякакви свеаландски закони, които на Биргер му се сториха непонятни.

Самият Кнут имаше три незаконородени деца — две момиченца, но също и син. Най-вероятно щеше да се ожени за онази, която му беше родила момче, хлапето растяло добре.

Тези нови познания за езическите обичаи горе на север изумиха Биргер. Успя да измисли много въпроси по оставащия път до Агнесхюс, но малко от тях би могъл да зададе, без да се изчерви като жена. Най-вече се чудеше как ли се бяха появили тези деца, защото най-малкото знаеше със сигурност, че за това се изискваше мъжът и жената да се сближат. Както и да го мислеше, не можеше да разбере как подобно нещо беше възможно преди годежна почерпка и сватба.

След пристигането си в Агнесхюс пийнаха малко бира, както беше определено. Там вече се бяха насъбрали близо сто гости. Тъй като тази сватба беше спешна, празнуваха я необичайно късно през годината, когато дните бяха къси. Ето защо младежките игри започнаха бързо.

Щом се преоблякоха в по-меки дрехи, защото тези състезания в никакъв случай нямаше да се провеждат с брони и остри оръжия — кръвта и смъртта нямаха място на сватба, видът на Кнут издаваше, че отново смяташе да подеме позорната тема за купуване на победата. Биргер стоеше до него вътре в по-малката от главните къщи, докато сменяха ризниците с дрехи от еленова кожа, бял лен и шаяк. Опасяваше се от най-лошото, че Кнут отново щеше да ги посрами, и той нямаше да намери разумен отговор.

Въпреки късния за сватби сезон в Агнесхюс имаха късмет с времето, а това бе щастлив знак за младите, които се канеха да легнат в брачното ложе. Щяха да го направят същата вечер, не според обичая — на втората, защото и бащата на булката, лагман Хелге от Готсунда, и господарят Агне бяха еднакво нетърпеливи да избързат с най-важното, за да изкарат следващите дни по-спокойно.

Навън, насред двора, ратаите бяха издигнали голям пиедестал за булката и няколко реда пейки косо едни над други, за да може както тя — седнала най-горе в средата, така и всичките й роднини да получат добри места. Отстрани се извисяваше същата конструкция и за роднините на младоженеца. Самият той пък щеше да участва в игрите.

Под звуците на барабани и свирки робите от стопанството довлякоха голяма кола почернели миналогодишни репи, понеже тазгодишните още не ги бяха обрали, а зрителите се разсмяха подигравателно и закрещяха обидни думи, никой не искаше подобни боклуци, още по-малко пък някой почтен мъж. След това донесоха седем кошници за ряпа, белязани с гербовете на седмината младежи, макар че някои бяха по-добре нарисувани от други. Нямаше никаква грешка в трите корони на син фон върху две от кошниците — тези на Кнут Холмгейрсон и на упландския му роднина Бутолф. Напълно ясна бе и червената вълча глава на черен фон на рода Улв, както и жълтите козли на черен фон на северните свеи. Но това, което трябваше да представлява фолкунгски лъв върху три сребристи линии, повече приличаше на кокошка зад решетки и предизвика одобрителни възгласи на злорадство и веселие.

Правилата бяха прости. Този, който спечели дадена игра, получава една ряпа в кошницата си. Този, който остане последен — седем. Накрая просто трябваше да преброят репите във всяка кошница, за да определят победителя, втория и онзи, който си спечелваше срама да остане последен. Според веселото очакване на зрителите това трябваше да бъде кокошкарят от Западна Готаланд.

Господарят Агне изказа гръмогласно неодобрението си, задето както собствените му роднини, така и гостите от север толкова безсрамно показваха неуважение към единствения Фолкунг сред гостите. Далеч не се бе надявал на това и не го намираше за разумно или мъдро. Когато обаче седмината младежи доведоха конете си от обора и пояздиха в кръг по двора, за да ги покажат на зрителите един по един и да поздравят булката с щитовете си, на господаря Агне сякаш му се стори, че самотният Фолкунг щеше да се отърве с умерен позор след тези игри. Начинът, по който водеше коня си, го накара за пореден път да си припомни Лена и Гестилрен, където именно фолкунгските конници на два пъти бяха помели бойното поле и остъргали датската войска до кръв, преди пехотинците от Свеаланд да се изсипят с брадвите си. Ако този юнкер Биргер бе такъв ездач, вероятно щеше да се погрижи добре за честта на герба си.

Само че началото беше отчайващо за младия, самотен Фолкунг. Когато младоженецът Йон и най-близкият му приятел Кнут Холмгейрсон теглиха жребии кой от двама им да даде начало на състезанието по хвърляне на брадва и Йон изтегли по-дългата сламка, Кнут се наведе към него и му прошепна нещо като посочи Фолкунга.

Всеки трябваше да хвърли по три двойни брадви към един дънер от разстояние десет крачки. Рядко можеше да се види някой да мята толкова неумело като Биргер, които не успя и една брадва да забие правилно в дънера. Така остана последен, а ратаите изброиха звучно седем репи, които сложиха в кошницата му, докато кудкудякаха като кокошки и предизвикаха голямо веселие сред зрителите.

Господарят Агне за малко забрави неволите на фолкунгския си гост, тъй като синът му, Йон, бе известен като много добър в хвърлянето на брадва. След Фолкунга победи и всички останали младежи без затруднение, докато накрая дойде редът на Кнут. Борбата между двамата бе оспорвана и се наложи да хвърлят още веднъж, преди в крайна сметка Кнут да победи и да получи една ряпа в кошницата си, а Йон — две.

Като победител в първото състезание на Кнут се падаше честта да започне хвърлянето на копие и той веднага, широко ухилен, насочи копието си към Фолкунга, който се надигна тежко и тръгна неохотно и едва ли не с безразличие към бързо поражение. Не беше толкова безнадежден, колкото с брадвата, но и не мяташе копието като мъж.

Безпокойството на господаря Агне взе да се усилва, защото всичките тези насмешливи ревове и дяволито кудкудякане сред зрителите можеха да доведат до вражда, която много да навреди на сватбата. В множеството наперени хлапетии, които седяха в публиката и крещяха най-гръмогласно, понеже не бяха удостоени с място сред седмината младежи, сигурно на не един щеше да му се види трудно да си държи езика зад зъбите през нощта, когато се лее бирата. А поне за мъже, живели достатъчно дълго, за да натрупат известна мъдрост, съществуваше една ясна граница между приятелски шегички на пиршества и обиди, които сериозно накърняваха честта. Само няколко думи в повече и се показваха лъскави, остри мечове, а после нямаше спиране. А какъвто и да излезеше краят, нещастието щеше да бъде голямо. На юг имаше една поговорка, че онзи, който убие Фолкунг, не доживява и третия залез след това. Навярно подобни приказки бяха най-вече перчене, освен това сигурно зависеше и от Фолкунга — от тях наистина имаше много.

С прокрадваща се тревога господарят Агне прозря, че този кон и тези доспехи, както и щитът и копието, които Фолкунгът носеше сутринта, бяха скъпоценности, каквито само знатните хора можеха да си позволят. Той пък беше сглупил да не се осведоми за името му, освен че се казваше Биргер, а трябваше. Можеше да е от всичко по малко, но щеше да стане страшно, ако този Биргер произхождаше от Биелбо, Форшвик, Улвоса, Имсеборг, Арнес или някоя от къщите на знатните Фолкунги там на юг. Ако го унижаха още малко по време на игрите, му беше ясно като бял ден, че първата му грижа след стрелбата с лък щеше да бъде да отпрати фолкунгския гост от сватбата бързо и без много шум, без кръвопролитие.

Безпокойството му пред тази опасност, която сега бе надвиснала над цялата сватба в Агнесхюс, не намаля, когато синът му, Йон, накрая победил Кнут в хвърлянето на копие, отново посочи Фолкунга в началото на следващата игра — кол на греда. Вече всички зрители бяха усвоили кудкудякането и подигравките им се изсипваха като жесток дъжд върху Фолкунга, когато той грабна един кол и тръгна по олюляващата се греда, а там го очакваше убеденият в победата си Йон, който весело поздрави булката си. Това не бе особено съобразително, тъй като в следващия момент се намери долу във водата.

Горе на скамейките настана пълно мълчание, когато Йон Агнесон изпълзя от ямата, изкопана, за да могат да проведат състезанието по същия начин както в стопанства със защитен ров. Някой смяташе, че това е случайно падане и не се брои, но тогава господарят Агне заяви сурово, че случайност и падане има във всяка игра и затова те се броят също колкото и изкусните удари, късметът и липсата на такъв. С тези думи той посочи строго към кошницата на сина си, в която робите, този път опулени и колебливи, изброиха седем репи.

Йон обаче не даваше признаци да смята това за нечестна игра, а се хвана да изцежда част от мокрите си дрехи, докато вървеше към Кнут Холмгейрсон, който стоеше с наведена глава и изглежда се смееше на приятеля си. Много от зрителите добре разбираха това, защото Йон и Кнут бяха двамата, които най-горещо желаеха да победят, и ако единият от тях сега получеше седем репи в едно от състезанията, трудно щеше да настигне другия.

— Ако не ме лъже паметта — обърна се Йон към Кнут, — ти ми каза, че трябва да избираме този Фолкунг първи, защото е най-слабият от всички ни. Явно не е чак толкова зле, щом ме събори от гредата, преди да успея да мигна.

— Да, ударът, който те повали, съвсем не беше лош — отвърна Кнут спокойно. — Но аз ти казах, че приятелят ми Биргер е безнадежден с брадва и копие. За кола и гредата не съм споменавал нищо, това сам си го предположил.

Биргер си стоеше на нестабилната греда и бавно размахваше кола, омотан с кожа в двата края, за да не наранява. Отдъхна си, защото бе дошъл краят на унижението, но се опита и да овладее гнева си, преди да реши как да избира сред противниците. Никога преди не беше виждал да крещят на Фолкунги обидни думи, които дори малко да наподобяват тези тук. Никога не беше срещал подобно злорадство, когато не сполучеше в нещо, и не беше сигурен как трябва да разбира това. Чувал бе, че Фолкунгите не се радваха на особена почит на север. Но ако мразеха него и роднините му, а именно така звучаха някои от най-грубите обиди и цялото подигравателно кудкудякане, то от този момент нататък сватбата ставаше опасна. Кнут би трябвало да разбира това по-добре от всеки друг, а в такъв случай едва ли му се искаше да седи и да гледа как закачките щяха да стигнат чак до острите оръжия. Какво би спечелил с това?

Биргер реши да остави игрите да си вървят по план, но старателно да брои репите в своята кошница и тези на Кнут и Йон. Може би тези ругатни и майтапи скоро щяха да стихнат. Той посочи онзи от северните свеи, от когото смяташе, че е чул най-грубите подигравки. При него дойде един младеж с козел на герба и сам изглеждаше така, понеже имаше дълга, светла брада.

Козелът изглежда считаше за безспорно, че младоженецът Йон просто не е имал късмет, като е паднал толкова бързо, и се отправи към гредата с широка крачка и усмивка, спря се, обърна се към другите и каза нещо за къпане на Фолкунги, после се извърна бързо, за да нанесе силен и изненадващ удар, като в същия момент слагаше крак на гредата, и веднага падна сам в рова. Биргер си беше стоял мирно и вместо да поеме удара на другия, той просто го бе отклонил настрана, така че противникът му бе съборен сам от собствения си устрем.

Следващите младежи, които се качиха на гредата, бяха по-внимателни. Това обаче не ги спаси. Зрителите постепенно млъкнаха. Скоро остана само Кнут — последният противник.

— Прави ти чест, че изчака с мен до последно — каза Кнут, когато пристъпи на гредата предпазливо, стиснал кола с двете ръце за защита.

— Не бъди толкова сигурен, че ще бъда също толкова вежлив и в следващата игра, макар да сме приятели — отговори Биргер.

— Ако ти ще определяш кой срещу кого ще се състезава в следващата игра, първо трябва да победиш мен — отбеляза Кнут.

— Това вече съм го направил, виждам го в очите ти — усмихна се Биргер.

И точно както беше предвидил, той примами Кнут веднага да го нападне в изблик на гняв, за да покаже, че изобщо не се страхува.

— Гневът е най-лошият враг, мислех, че сме единодушни в това, аз и ти — подвикна Биргер на Кнут, който се бе оказал долу във водата, и бързо се отправи към обора, за да вземе Ибрахим. Оставащите три игри бяха на кон и затова сега следваше кратка почивка с бира за младежите, за да съберат сили преди състезанията за ездачи.

Господарят Агне изгълта цяла чаша бира на един дъх от чиста радост и облекчение. Начинът, по който непознатият Фолкунг се бе справил с всички останали младежи с кол, беше потушил обидите и кудкудякането. И щом отново видя как седмината яздеха на двора, как оправяха коланите и юздите и успокояваха с думи буйните си жребци, нямаше нужда да бъде познавач, за да усети, че щеше да се случи нещо голямо. Долови ясен знак за това с ъгълчето на окото си, тъй като всички ратаи и коняри от Агнесхюс до един надойдоха и оформиха своя група малко встрани от по-отбраните зрители на пейките. Господарят Агне бързо реши да се преструва, че не забелязва това лентяйско поведение на робите — що се отнасяше до него, можеха да останат колкото си искат.

В първото състезание младежите трябваше да опитат да съборят противника си от седлото с един продълговат кожен мех, напълнен с пясък. Обикновено това бяха дълги и тежки битки. Но не и този ден.

Биргер държеше разпаления Ибрахим на къси юзди в бавен тръс, докато обикаляше и размятваше изпитателно кожения мех, който бе вдигнал от земята просто като мина покрай него на коня и се наведе ниско, което накара другите младежи да разменят обезпокоени погледи. Той отново посочи подобния на козел представител на северните свеи, отдалечи се в другия край на двора и зачака. Противникът му яздеше един широк и много силен дорест кон, който според Биргер би бил идеален за тежък дърварски труд в гората, особено ако го кастрират и го обучат да се води по-леко.

Козелът трябваше да се е поучил от лекотата, с която Биргер го бе помел от гредата. Може би обаче смяташе предпазливостта за малодушие, понеже произхождаше от северните свеи. Или пък разчиташе, че силата и скоростта, с които щеше да атакува, бяха достатъчни да съборят и Фолкунга, и коня му. Пришпори коня си и се втурна към Биргер с бясна скорост и диви свеаландски бойни викове, краят заплашваше да бъде страховит.

По-скоро беше смехотворен. Когато потърси опора в седлото за удара, който смяташе да нанесе, и замахна с кожения мех, улучи празното пространство и за малко сам да се събори от коня. Чу зад себе си плах смях и когато се извърна, видя само изплъзващата се високо вдигната опашка на фолкунгския кон.

Биргер яздеше в спокоен, лек галоп и се обърна пред стола на булката. Там вдигна кожения мех и го поразтърси, за да премести пясъка в долната му част, а после го уви около ръката си, така че да стане по-къс, но по-тежък. Започна да дразни Козела, като въртеше меха над главата си, сякаш да го примами към нова яростна атака, което не беше трудно.

Когато Козелът се строполи на земята, падането беше тежко и сред зрителите, насядали на пейките за гости и роднини, настъпи мълчание. Но ратаите и конярите нададоха силни, ликуващи викове и за свое изумление господарят Агне видя как роби и ратаи се запрегръщаха и заобсъждаха видяното с несдържани жестове. Той бързо потисна първата си мисъл да навика простите ратаи, но се разсея, когато съседът му го хвана за ръката и попита какво се бе случило. Не беше лесно да се каже, призна господарят Агне, всичко бе станало така бързо и неочаквано. Но замислеше ли се човек, Фолкунгът беше ударил противника си право в лицето с все сила. Само че от неправилната посока. Бе стоял съвсем неподвижно, докато другият стигна до него, и в последния момент бе повел коня си напред и надясно с един скок, а на следващия го бе обърнал, така че успя да удари съперника си иззад гърба с широк замах. Съседът на господаря Агне твърдеше, че боят бе преминал по съвсем различен начин и скоро се скараха, но бързо постигнаха съгласие в единственото сигурно нещо — такова изкуство никога не бяха виждали. Нито пък подобен кон, ако ставаше дума. Освен това бързо прекратиха спора, когато Фолкунгът веднага извика Кнут Холмгейрсон за следващия дуел. Този от тях, който загубеше накрая, щеше да получи шест репи, защо тогава да не изчака още?

Защото Фолкунгът смята да победи, помисли си господарят Агне. Йон бе получил седем репи след кол на греда, тъй като беше сглупил да избере Фолкунга за свой първи съперник. Ако Кнут сега получеше шест репи, двамата щяха да се изравнят.

И ги получи. Този път Биргер постъпи по съвсем различен начин. Язди около него във все по-тесни кръгове, така че Кнут се принуди да удря, за да се отбранява, и не успя да обърне коня си достатъчно бързо. Ето защо бе улучен изотзад и падна.

Тази игра почти не създаваше затруднения на Биргер и Ибрахим. На наблюдателите им се струваше, че той подхожда доста небрежно към останалите младежи, сякаш не иска да пилее твърде много сили, въпреки че след всеки повален съперник намираше съвсем различен начин да победи следващия. Нападаха го с все по-слаба увереност и накрая последните двама сякаш изобщо не оказаха достойна съпротива, а просто гледаха да се отърват от изтезанието възможно най-скоро.

Отново прекъснаха игрите, защото младежите трябваше да вземат мечовете си, а робите бързаха да донесат колове за сушене на сено, които забиха в земята един до друг в два дълги реда по цялата дължина на двора, и нанизаха по една ряпа на върха на всеки.

Скоро две неща учудиха господаря Агне и по-възрастните му роднини, които седяха до него. Първото бе мечът на Фолкунга. Когато яздеше покрай набучените си репи, той не замахваше към тях като другите, а държеше меча си отпуснато насочен встрани и репите падаха сякаш по силата на мисълта, вместо да изглеждат посечени. Явно този меч бе удивително остър.

Другото нещо, което ги учудваше, беше това, че Фолкунгът остави Йон предпоследен, а Кнут — последен, когато със същия успех можеше да се състезава първо с тях и така да им подари толкова много репи, че да останат извън борбата за победата. Значи не искаше да спечели?

Още по-странно пък се държеше в последната игра — надбягване с коне. Добре известно бе, че на победителя от събарянето на репите му е трудно да издържи шест бързи състезания поред, за да победи. А този Фолкунг бе спечелил ездата с репите и се налагаше да язди шест пъти, за да надвие всички. Ако сега разсъждаваше съобразително, трябваше да избере първо Йон и Кнут. Вместо това ги остави за последно, въпреки че побеждаваше с все по-малка разлика.

С всяко ново спечелено надбягване конярите ликуваха все по-бурно, но господарят Агне бе толкова зает да смята репите, че не искаше да се разсейва с мъмрене на ратаи. Фолкунгът надбяга Йон с толкова малка преднина, че никой не очакваше да успее още веднъж, и Кнут нямаше търпение да започнат веднага.

Освен това той тръгна бързо, още преди да развеят знамето, и водеше чак до стълба, където трябваше да обърнат. Тъй като Фолкунгът направи това много по-бързо, скоро все пак го настигна, а след това жребецът му сякаш се бе сдобил с криле — профуча покрай Кнут, все едно последният си яздеше спокойно на път за църква. Тогава сред ратаите и налбантите настана такава безбожна врява, че господарят Агне от приличие нямаше как повече да се преструва, че не забелязва. Някои от гостите му вече си шушукаха и се мръщеха на тези прояви, макар те самите да седяха удивително смирени, като че ли не знаеха точно дали да се радват на това, което виждаха. Господарят Агне изрева строги заповеди към всичките коняри веднага да млъкнат и да се връщат по оборите и ковачниците, където им е мястото. Те се подчиниха незабавно, но съвсем не засрамено, и се оттеглиха в смях и разпалени разговори.

Господарят Агне отново запресмята репите, докато отвеждаха конете и донесоха още бира преди последната игра — стрелба с лък. Както и да броеше, стигаше все до същия чуден резултат. За да бъде сигурен, извади камата си и в пейката пред себе си издълба по една черта за всяка ряпа, която имаха в кошниците. Пак същото излизаше.

Биргер не бързаше, защото слънчевата светлина щеше да бъде предостатъчна за състезанието. Освен това, за разлика от останалите младежи, той сам отведе коня си в обора, понеже Ибрахим бе мокър от пот и пяна — трябваше да го изсуши и покрие старателно след толкова много надбягвания. Там, в мрака на обора, щастливо го посрещнаха невъзпитани коняри — всички искаха да погалят Ибрахим. Някои от най-развълнуваните дори напираха да стиснат ръцете на Биргер, което той удивено одобри, и всички те говореха един през друг. Ето защо далеч нямаха нужда от повтаряне, когато ги помоли добре да се грижат за Ибрахим, да го измият бавно и след това да го покрият преди първия вечерен хлад. Като понечи да си тръгне, един от ратаите дори прояви нахалството да спомене, че в другия обор има разгонена кобила. Биргер остана толкова учуден от това скрито предложение, че го изгледа с поглед, който по-скоро изразяваше строгост. Тогава един от мъжете се извини, обясни, че се казва Ирйе и е свободен — той се разпореждаше в обора. Съвсем нямаха лоши намерения, продължи той, но такъв голям победител като жребеца също заслужаваше добро възнаграждение, а на бира и месо нямаше да се зарадва особено. Освен това жребче от такъв баща би било истинско украшение за стопанството.

Биргер заглади брадичката си в размисъл, а в обора настана бездиханно мълчание.

— Е, добре — каза накрая. — Вие сте мъже, които оценяват видяното, и това ме радва. Сега няма какво да говорим повече, разбираме се добре. Нека само да кажа, че нито аз, нито моят Ибрахим, защото това е името му, бихме отправили към вас груби думи, ако посети тази кобила.

— Има ли нужда конят ти да почива дълго след всички тези състезания преди да го направим? — прошепна освободеният Ирйе разпалено и в този момент поне дванайсет чифта очи се впериха в устните на Биргер.

— Не, ако кобилата е готова — отвърна му Биргер с усмивка, обърна се рязко и излезе, за да не го нападнат отново робите. Когато пристъпи на свежия въздух, той поклати глава и се прекръсти заради някои свои мисли. Макар да не му бе съвсем ясно как мъжът и жената създават деца, той знаеше много добре как се раждаха малки жребчета. Надяваше се Ибрахим да е поне малко уморен при посещението си, за да не вдига непристойно много шум в любовните мигове.

Когато отиде да вземе лъка си от хранилището за багаж, се прекръсти отново, задето го носеше със себе си и не се налагаше да вземе назаем друг преди предстоящото решително състезание.

Двете мишени за стрелбата с лък представляваха бали сено, покрити с тънко ленено платно, върху което бяха начертали черни и червени кръгове, така че дори по-отдалечените зрители можеха да виждат ясно попаденията.

Биргер отново избра Козела пръв, но скоро съжали за това и му се наложи да положи крайни усилия, за да победи. Тогава си помисли, че може би не си бе давал сметка за рисковете и никой от двата му замисъла нямаше да се осъществи, когато дойдеше време да преброят репите в кошниците им. В съзнанието му през цялото време изникваше една история, която постоянно бе чувал през детството си.

Когато дядо му, Арн Магнусон, отишъл на сватба и младежки игри, участвал не само Ерик Кнутсон, бъдещият крал Ерик, а и баща му Магнус Монешьолд. Получили се състезания, каквито никой преди това не бил виждал, не само поради това, че баща и син си съперничели. Баща му и дядо му били едни от най-изкусните стрелци, познати някога в Западна и Източна Готаланд, а Биргер добре съзнаваше, че далеч не приличаше на тях. В замъка Арнес още висяха двете мишени, опънати на една стена, с короната на победителя, описана със злато около всичките стрели на едната мишена, и сребърната корона на втория около другите. Двамата, стреляли в последната двойка — единият от тях бил дядо му, другият бил учителят от детството му, брат Гилберт — забили всичките си стрели толкова близо едни до други, че една корона можеше да ги обгради всичките, и това от трийсет крачки разстояние. До ден-днешен гостите в замъка се дивяха при вида на двете мишени високо на стената в залата. Дори се намираха мъже, които твърдяха, че тези стрели трябва да са били подредени впоследствие.

Сега Биргер осъзна, че наивно се надяваше донякъде да повтори това. Дядо му Арн и брат Гилберт били безнадеждни като него в мятането на брадва и копие, но в края на игрите все пак имали в кошниците си по-малко репи от всички останали. Беше му мечта да постигне нещо подобно, но просто мечта. Това, което трябваше да се случи сега, нямаше нищо общо с благородството и честното състезание. Друго тежеше много повече, а именно борбата за надмощие в кралството. В такъв момент се налагаше човек да бъде мъдър като Биргер Бруса, а не луда глава като Кнут Холмгейрсон. Трябваше да свърши това, което предстоеше, сякаш и Биргер Бруса, и баща му, и Арн Магнусон, а в такъв случай също и крал Ерик, седяха в публиката.

Посочените от него стрелци след Козела бяха съвсем несръчни в сравнение с него. Но пък толкова по-старателно бе наблюдавал лъковете им и начина, по който ги държаха, преди да ги покани да излязат напред, за да изстрелят десетте стрели.

Накрая още непобедени останаха само Кнут и Йон. Тогава Биргер посочи Кнут, който си пое дълбоко дъх, преди да грабне лъка си и да пристъпи напред, за да изпрати първата стрела. Биргер го поздрави лаконично и не каза нищо, само му направи знак с ръка да подготви първия изстрел.

Кнут дълго се цели, но все пак улучи най-вътрешния червен кръг.

— Пресметнал ли си репите и знаеш ли какво е положението? — попита Биргер, докато вадеше една стрела, а след това я разгледа внимателно, преди да я постави на тетивата.

— Единственото, което съм пресметнал е, че от тези стрели зависят много неща — отвърна Кнут.

Биргер кимна и изпрати една стрела, която уцели също толкова добре, колкото тази на Кнут. После го изчака да изстреля и втората си стрела, преди да продължи, а той повтори първото си попадение.

— Аз имам осемнайсет репи в моята кошница — каза Биргер, изучавайки следващата си стрела. — Ти имаш шестнайсет, а Йон — седемнайсет. Ако победя теб, а след това и Йон, всички ще завършим с по деветнайсет. Така не е ли най-добре?

Кнут не отговори и тогава Биргер отново насочи вниманието си към мишената, като пак заби стрелата си в най-вътрешния червен кръг.

Щом дойде ред на Кнут, на главата му сякаш бяха твърде много проблеми за размисъл. Цели се твърде дълго и се наложи да снеме лъка, за да издиша и да започне наново. След това стреля по-зле от двата предходни пъти.

Биргер изпрати третата си стрела както и първите две и с това поведе. Кнут дълго гледа в земята и се стегна с най-голяма сериозност, преди да стреля отново и да улучи най-вътрешния червен кръг.

— А ако те надвия, какво ще стане тогава между Йон и мен? — попита изненадващо Кнут, точно когато Биргер се канеше да пусне поредната си стрела.

— Би трябвало лесно да го изчислиш — отвърна Биргер, като смъкна лъка, за да започне отначало. — Ако Йон те победи, и двамата ще спечелите. Ако ти надвиеш него, ще бъдеш единствен победител. А сега не ме смущавай втори път, точно когато смятам да стрелям!

Биргер отново постигна същия резултат като при предишните изстрели. След това обаче Кнут за втори път не уцели добре и видимо изоставаше.

— Ако ми позволиш да те бия, обещавам ти, че ще се оставя на Йон, за да станем и двамата победители — каза Кнут, когато Биргер вече бе сложил поредната стрела на тетивата.

— Тогава ми обясни защо двама победители е по-добре от трима — отвърна Биргер, прицели се бързо, изпрати стрелата си и отново улучи малко по-добре от Кнут.

— Заради приятелството между всички ни, теб, мен и Йон, заради радостта Йон да спечели заедно с най-добрия си приятел в деня, когато оставя младостта — отговори Кнут настойчиво, приготви се бързо за следващата стрела и я заби право в центъра на мишената.

— Ти ли си по-добрият стрелец от двама ви? — попита Биргер, докато се готвеше да стреля пак.

— Ще победя в девет от десет пъти, ако Йон и аз се изправим един срещу друг — отвърна Кнут.

Тогава Биргер смъкна лъка, без да стреля, и заби поглед в земята, сякаш се налагаше да събере цялата си мисловна сила преди да изстреля следващата стрела. После започна отново, цели се дълго и изпрати най-лошия си изстрел, така че Кнут взе да го настига.

— Ще те оставя да спечелиш, ако дадеш победата на Йон — отсече той, след като отмести очи от мишената. — Ако се закълнеш в честта си, ще бъде така.

— Кълна се — усмихна се Кнут почти щастливо и бързо се приготви за следващия изстрел, който излезе добър.

Тогава Биргер се постара да направи ужасен пропуск, след като се беше целил твърде дълго. Такива неща бяха напълно обичайни при висок залог, и на много мъже им бе трудно да запазят хладнокръвието си. А после, при срещата на Кнут и Йон, младоженецът за голямо учудване на зрителите спечели леко и с голяма преднина.

Тогава репите бяха тържествено преброени от самия господар Агне, който трябва все пак добре да е предусетил какъв щеше да излезе крайният резултат, тъй като бе седял пребледнял от напрежение и съседите му на пейката изобщо не можеха да разговарят с него към края на стрелбата с лък.

Когато господарят Агне заедно с булката Бригида Хелгесдотер отиде да връчи наградата на победителя, направи нещо, което никой не би могъл да очаква, но щеше дълго да се говори за това. Той призова не само двамата победители, а и Фолкунга Биргер, и заповяда да донесат пън за сечене на дърва и меча на Фолкунга.

Всички оживени и развеселени приказки за това как младоженецът Йон и най-добрият му приятел Кнут бяха спечелили заедно внезапно секнаха, като първо се снишиха до шепот, а скоро стихнаха. Никой не проумяваше предвещаващата нещастие заповед на господаря Агне за пъна и меча. Той бе всеизвестен с твърдоглавието си.

Когато след кратко очакване получи каквото искаше от двама приведени и задъхани роби, той спокойно и старателно положи златната корона на победителя в средата на пъна пред тримата онемели младежи, подаде меча на Фолкунга и вдигна дясната си ръка, за да въдвори тишина. Което пък беше напълно излишно — в този момент не се чуваше и най-слабия шепот.

— Имаме двама победители, а само една златна корона! — извика той. — А ти, Фолкунг, ти, който носиш с голяма чест своите цветове, ще получиш сребърната. Първо обаче трябва да я заслужиш с острия си меч!

Биргер се поклони на господаря Агне, като без да обели и дума, извади меча си от ножницата и посочи въпросително с една ръка към златната корона на пъна. Господарят Агне кимна мълчаливо в потвърждение. Тогава Биргер вдигна меча с две ръце, премери добре и разсече короната на две еднакви парчета с един-единствен удар, без някоя от двете половини да падне на земята. Внимателно раздвижи меча си, забит дълбоко в пъна, избърса го с ленената си риза и го пъхна в ножницата, после се поклони и отстъпи назад.

Господарят Агне отвърна с рязък поклон, взе двете полукорони и ги подаде едновременно на Йон и Кнут. Двамата победители изглеждаха и разочаровани, и щастливи. И така господарят Агне повика напред Биргер и го коронова със сребърната корона без думи и церемонии.

Бе започнало да се смрачава и гостите се отправиха доволни към залата в голямата къща, за да започнат сватбеното пиршество. Разговорите бяха гръмки и оживени, защото за тези младежки игри имаше много да се приказва, може би дори да се спори, и никой не обърна особено внимание на силното цвилене и рев от далечния обор.

Само че Биргер, който сега бе тръгнал да се преоблече заедно с останалите младежи, се изчерви и сведе поглед, като си помисли колко безсрамно Ибрахим оповестяваше тайните си удоволствия.

От хранилището за дрехи този път извади нова ризница, която не беше за бой, а за пременяване, ушита от сребърни нишки и искрящо син чуждоземен плат. Взе със себе си и подплатата на наметалото си от кожа на бялка и с този голям вързоп тръгна обратно през празния двор към къщата на младежите, където останалите вече сменяха мокрите си дрехи. Настроението вътре в залата бе необичайно — някои бяха доста весели, други пък — кисели и тайно хвърлиха лукави погледи към Биргер, когато той влезе и тръшна големия вързоп на своята постеля. Йон и Кнут обаче, потънали в смях и закачки, се бяха заели да намерят начин как да привържат половин корона на главите си с тънки кожени ремъци. Те веднага отидоха при него, прегърнаха го братски и съобщиха на висок глас, в посока по-скоро към останалите, че той наистина е техен приятел и благороден боец.

Биргер почти не отвърна, само свали сребърната корона и я хвърли върху камарата дрехи, след това се съблече до кръста и излезе навън да търси баня.

Там обаче бе тъмно и студено, а във ведрата нямаше вода. Нямаше и нищо, с което да се изчисти — нито брезови клони, нито сапун. Той с негодувание взе едно празно дървено ведро и излезе. Първо отиде в хранилището и изрови от раницата си парче сапун от Форшвик, което Ингрид Улва предвидливо бе напъхала сред бекона и шунката. След това напълни вода от кладенеца на двора, влезе обратно в банята и се изтърка. Когато се върна в къщата на младежите мокър и леко настръхнал, останалите бяха почти готови и за негово учудване зад гърба му се чуха коментари колко женствено бе след бой и игри да отиде на гощавка без да мирише на мъж, а като жена. Той се престори, че не чува, и се облече грижливо с гръб към другите, които ставаха все по-нетърпеливи, особено когато му отне повече време да закрепи кожата от бялка от вътрешната страна на плаща. Някои искаха да тръгнат първи, но Йон и Кнут ги спряха с няколко строго прошепнати думи.

Към наградата на победителя в младежките игри спадаше и място на почетната маса и както господарят Агне бе определил, победител бе онзи, който след състезанията носеше корона, дори и половинка.

Тези думи трудно можеха да се разтълкуват погрешно. Ето защо Кнут и Йон с Биргер между тях бяха първите младежи, които влязоха в залата. Посрещнаха ги с бурни ръкопляскания и гръмки удари с юмруци по масата.

Почетните места бяха разположени в най-далечния тесен край на залата, а на противоположния бе масата на младоженката, където тя седеше със седемте си облечени в бяло шаферки и близките си приятели. В средата на залата гореше и димеше дълъг огън, прострян от масата на булката до почетната маса, а от двете му страни имаше места за повечето гости. Слугите се втурнаха да покажат на Йон, Кнут и Биргер местата им на господарската маса, а останалите младежи насочиха към по-ниски места, но съвсем близо до техните.

Биргер получи стол малко встрани от средата, където седяха господарят Агне, бащата и майката на булката, епископа, Йон и Кнут. От това му олекна и предположи, че Кнут и Йон също предпочитаха да останат без него, за да имат възможност да разказват за подвизите си на онези, които със сигурност желаеха да ги чуят неведнъж. Да изкара гощавка, като само яде и пие, не беше проблем за Биргер, беше го правил преди и смяташе, че този път бе още по-добре, както е оставен намира по-близо до края на масата.

Само че се лъжеше. Първо забеляза, че много вторачени погледи откъм долната маса постоянно се обръщаха към него, а хората шепнеха и сочеха. Скоро това му пречеше още повече, защото не бе свикнал на такова зяпане, а и не можеше да разбере причината. Жената, която седеше най-близо до него и се представи като вдовицата Сигюн от Тиундаланд, скоро му помогна донякъде да проумее цялото това шушукане и сочене. Тя започна развълнувано да хвали наметалото му, галеше плата, златните нишки и кожата и скоро го заля с въпроси къде се правеха такива ценни неща и колко марки сребро би поискал някой, които има такъв плащ за продан.

За Биргер това бе възможно най-ужасната тема за разговор. Първо нямаше никаква представа за цената, защото вкъщи никой никога не говореше за такива неща. Второ този плащ бе шит от баба му, значи не беше за продан. Той се изчерви и смънка, че по-добри наметала можеха да бъдат купени както в манастира „Божия дом“, така и в Рисеберя, но вероятно трябва да се изчака една година за готовата дреха и може би да се плати предварително. Вдовицата Сигюн обаче далеч не се оставяше да бъде спряна от стеснителността на Биргер, а напротив, започна да го разпитва ту за едно, ту за друго — първо дали има роднински връзки в Свеаланд. Той отговори, че синът на брата на дядо му, Торгилс Ескилсон, бе съпруг на дъщерята на някой си лагман Лейф в стопанството Норгарн горе в най-тъмната Упланд, но точно в този момент не се сещаше как се казва тя. Вдовицата Сигюн стана пресилено любопитна от объркания му отговор, разсмя се гръмко и разплиска бира на коляното му, като веднага понечи да я избърше с безсрамни ръце. Биргер се отдръпна плахо и скоро усети по тила му да избива студена пот при предчувствието, че това съжителство на масата нямаше да излезе просто любезно, нито щеше да го изстрада с чест.

Когато първата поредица наздравици бе изпита от родовия рог, оформен като голяма змия, която сама бе захапала врата си, и внесоха втората партида храна и бира, разговорите и песните се надигнаха все по-силни към опушения таван. Сигюн, която бе достатъчно възрастна, за да му бъде майка, ставаше все по-похотлива в приказките си и често-често си намираше повод да се протегне над масата за някое крехко морковче в топъл мед или парче месо от младо агне, и така да се подпре с другата ръка в скута на Биргер, което го изпълваше със свян и възбуда.

Господарят Агне обаче седеше достатъчно близо, за да може скоро да забележи уязвимото положение на Биргер, и тъй като повечето от почетните наздравици и други неща, изискващи участието на стопанина, засега бяха изпълнени, той се изправи и без много да се церемони се набута между Биргер и Сигюн.

— Юнкер Биргер — започна той дружелюбно като възрастен човек, след като се бяха чукнали за здраве, — не си толкова неумел в изкуството да броиш репи в разгорещеността на боя и така спечели уважението ми, голямото ми уважение. Искам да знаеш това.

— В такъв случай и вие, господарю Агне, не сте по-лош в смятането на репи — отговори Биргер тихо с поглед, сведен към масата.

— И така, достатъчно за репите, защото и ти, и аз съвсем добре разбираме какво има предвид другият — грейна господарят Агне и се огледа в залата със задоволство. — Затова за мен бе голяма радост да те короновам с единствената цяла корона, юнкер Биргер. Но стига вече за това.

Биргер можа само да кимне нямо в потвърждение, не му идваше наум и думичка, за да подхване нов разговор.

— Нека тогава те попитам нещо съвсем друго — продължи господарят Агне, след като първо бе поръчал да долеят още бира и на него, и на Биргер. — Този твой меч, къде може да се купи такъв?

— С ваше позволение, господарю Агне — започна Биргер някак колебливо, — ще ви изпратя меч от същата стомана и с такава острота преди Коледа. В такъв случай обаче искам заедно да отрежем парче кожа, което да показва с каква дължина и ширина го искате.

— Не попитах за подарък от такъв скъп вид, аз съм мъж, който си плаща честно, затова сега отново питам за цената — сряза го господарят Агне, макар да му бе трудно да прикрие искрата на изкушението, пламнала в очите му.

— Добре разбрах това, тъй като сте почтен човек, господарю Агне — отвърна Биргер по-бързо и с повече лекота, изведнъж усетил се на по-сигурна почва. — Само че вие, господарю Агне, ме почетохте — мен, непознатия ви гост — по начин, който няма да забравя. Ето защо ви дължа услуга, която бих искал да върна — колкото по-скоро, толкова по-добре. И така новият ви меч ще пристигне в стопанството преди Коледа.

— Не си какъв да е Фолкунг, юнкер Биргер! — извика господарят Агне с възхита, понеже го бяха убедили да приеме меч, какъвто никой от неговите роднини нямаше. — Кажи ми тогава откъде идва един юнкер с такива почтени маниери, какво е името ти освен Биргер и кой е баща ти?

— Аз съм Биргер Магнусон от Улвоса, Магнус Монешьолд ми бе баща, ярл Биргер Бруса от Биелбо беше негов млечен брат, а рицарят Арн Магнусон — мой дядо — отговори Биргер с вдигнат поглед и горда увереност във всяка дума.

Господарят Агне първо пребледня, после кимна замислено и без да продума, допи бокала си до дъно. Веднага стана и се извини, че трябва да се върне при епископа и роднините си. Изглеждаше сякаш му се искаше да потупа Биргер фамилиарно по рамото, но се спря боязливо, взе празната си чаша и се отдалечи.

Вдовицата се върна до Биргер бързо като жадна пчела на цвете, седеше така близо, че той можеше да почувства мекото й бедро. Тя каза развълнувано, че е чула всичко.

Господарят Агне обаче бе открил няколко деликатни въпроса, които се налагаше да обсъди с епископа и бъдещия си кръвен роднина в горния край на почетната маса. Какво вероятно си беше наумила похотливата вдовица Сигюн не беше от особено значение, поне не в тази първа брачна нощ, в която трудно би могла да се намъкне в къщата на младежите. Освен това всяка вдовица разполагаше свободно с тялото си, без от това да произтичат раздори и бой с меч.

Погледнеше ли човек обаче зяпналия Брюнулф от козия род от Упланд, виждаше в най-лошия случай пожарен дим и нови скръбни вдовици в близкото бъдеще, защото той позорно бе станал черна ряпа — онзи, който беше останал последен. А за това със сигурност не обвиняваше себе си, а все повече Биргер Магнусон.

И така, господарят Агне трябваше да избира между две неща, за да спаси тази сватба от най-голямото нещастие.

Едното бе да повика при себе си Брюнулф без много шум и с мили думи, за да се опита да охлади жаждата му за мъст, като го осведоми кого всъщност възнамеряваше да посече тази нощ и какво щеше да последва, ако успееше за свое и на роднините си нещастие.

Другото бе позорно, но безмилостно да накара няколко стражи да оковат Брюнулф в някоя плевня или хранилище за през нощта.

Лагман Хелге от Готсунда, който скоро щеше да стане кръвен роднина на господаря Агне, не бе съвсем съгласен да съдейства при оковаването в плевнята или заключването, така лошо не можеше да се отнесе към млад родственик на сватба. Дори и да го направеше, последствията щяха да бъдат доста неприятни. Според него по-добре бе да предупредят младия Брюнулф, че предприемеше ли нещо с меча си, скоро щеше да се окаже мъртъв. Нападнеше ли изотзад — бе мерзавец, чийто дом щяха да опожарят, а роднините му до трето коляно щяха да бъдат избити от отмъстителни Фолкунги, дошли от местностите на юг от горите. Мъж, който не се вслуша в подобна мъдрост, няма много разум.

Епископ Улф от Стренгнес обаче сподели, че има горчив опит от доверието в разума на наперени хлапетии, особено ако им се е удало да опразнят щедри запаси от бира. По-добре, смяташе епископът, да предпочетат сигурното пред несигурното. Да обезвредят младия Брюнулф за една нощ окован в някоя плевня наистина бе обидно за него. Със сигурност щеше да си тръгне разгневен веднага, щом го пуснеха на следващия ден. Със сигурност лагман Хелге щеше да си има неприятности след това. Всичко това лежеше върху едното блюдо на везната.

В другото обаче имаше пожар, смърт и нощни ездачи в сребристо и синьо. От името и роднинските връзки на този юнкер Биргер можеше да се заключи най-малкото, че в никакъв случай отмъщението за него нямаше да е леко.

Споразумяха се за това, но решиха да изчакат до след лягането в брачното ложе и тогава да отведат Брюнулф в самотната му нощна квартира заключен под охрана, но бързо и напълно безшумно, за да не забележи никой.

На Биргер му беше все по-трудно да се брани от вдовицата Сигюн, станала още по-дръзка от пиенето, както пък неговото смущение намаляваше с всяка чаша. Освен това страдаше жестоко от необходимостта да излезе по малка нужда, но нямаше как да стане и да тръгне като всички останали, защото в такъв случай членът му безсрамно щеше да издаде всяка една греховна мисъл. С такова спешно нещо обаче никой мъж не е способен да се бори вечно и накрая той се принуди да навие дебелото си наметало на лявата си ръка и да прикрие доказателството за греха, когато някой се измъкнеше приведен напред към клоните за пикаене пред главната порта. Там навън обаче стоеше група мъже, които ревяха и се смееха — някои правеха каквото трябва върху клоните, докато други само се закачаха. Щом видяха Биргер да се задава, първо млъкнаха, но скоро го посрещнаха с фамилиарни шеги и въпроси за коне. Въпреки че нуждата му в този момент бе станала повече от непоносима, тази наложена компания поне помогна членът му по-бързо от обичайното да се върне в състоянието, което позволяваше да го използва по главното му предназначение. Обзе го голямо облекчение и той пика дълго и много мъжествено.

Обратно на почетната маса откри, че Сигюн го прие не само както бе очаквал, а и както беше започнал да се надява. За първи път той докосна бедрото й и тя веднага го насърчи с усмивка да пробва още по-нагоре. И когато членът му скоро отново изпадна в същото възбудено състояние като преди малко, тя го хвана нежно и похвали силата и мощта му.

Биргер можеше само да фантазира за евентуалния развой на нещата, защото точно в този момент настъпи внезапният край на цялото удоволствие под масата. В залата прозвучаха мощни рогове, наети шутове им пригласяха със свирки и барабани, а шаферките започнаха своя танц по бели ризи, боси и с венци от клонки на червена боровинка. И както изглежда нищо на тази сватба не търпеше отлагане, танцът бе кратък и отведоха булката в брачното ложе горе на тавана за младоженците в далечния край на главната къща. Вдовицата Сигюн бе толкова близка роднина на булката, че й се налагаше да вземе участие в отвеждането. Тогава Биргер мълком си призна, че по-скоро усещаше липсата й, отколкото облекчение.

Малко след това заведоха Йон Агнесон на тавана за младоженците, а двама силни стражи замъкнаха пияния епископ да благослови брачната двойка за последен път, преди да ги завият с одеялото.

По този начин свързаха два рода с тази спешна сватба, при която почти всичко бе изпълнено още на първия ден и в същата нощ. Като последица от този необичаен начин на пиене на сватбена бира нощта на младежите и вечерта на шаферките щяха да започнат веднага, макар и без булка сред момите или пък младоженец сред момците.

Вече в къщата на младежите Кнут бе в много добро настроение, а се оказа и домакин, тъй като приятелят му Йон бе загърбил младостта и имаше други, по-трудни задължения от това да пие бира с приятели. Никой обаче не знаеше защо и Брюнулф от Упланд липсваше и въпреки че Кнут изпрати двама от роднините му старателно да го издирят, той бе неоткриваем. Кнут се пошегува, че може би е легнал да повръща и да спи, и е успял да се скрие като таралеж през есента под някоя купчина шума. Или пък бе открил някоя развратна вдовица и я бе сметнал за по-добра алтернатива за през нощта, отколкото да търпи унижението, задето е станал черна ряпа.

Някакво тъмно, непознато чувство прободе Биргер, когато чу това за развратната вдовица и си представи Сигюн в обятията на Брюнулф. Скоро обаче се отпусна от новата порция бира с прясно волско месо, както и заради веселия и разпален Кнут, който искаше да седи най-близо до него и през цялото време го хвалеше пред другите на висок глас. Цялата враждебност, от която Биргер се бе опасявал, беше като пометена и тъй като в началото на нощта говориха много за изминалите младежки игри, останалите скоро започнаха да се шегуват за това кой бе полетял първи от гредата при срещата си с Биргер или пък колко безнадеждно бе да яздиш с боен мех срещу него. Оттам разговорът бързо се насочи към Форшвик и всички слухове за това, което се случваше там. В миг Биргер бе станал център на цялото внимание и скоро беше изпил повече бира от обикновено. Започна и да се хвали, а никога преди не го беше правил. Бяха го учили, че мъжът позори меча си, ако оставя езика да заеме мястото му.

На север от горите обаче много неща бяха по-различни от това, с което Биргер бе израснал в Западна Готаланд. На юг беше изключено млади девойки след вечерта на момите да дойдат в къщата на младежите.

Кнут сам отиде да ги доведе и скоро в преддверието се чуха кикот и леки стъпки. Той отвори вратата и поздрави всички с широко протегнати ръце, като каза, че сега започва истинската веселба на младостта. Девойките от вечерта на момите се втурнаха вътре премръзнали и настръхнали, хвърлиха наметалата си и се посгряха на огъня, преди да затанцуват в тънките си бели ризи около дългата маса на младежите. Това предизвика гръмки викове и ръкопляскане. Биргер бе спрял да пие от чисто удивление, но и огънят, който вдовицата Сигюн бе наклала по-рано вечерта, се разпали отново.

Нощта в къщата на младежите бе дълга, с много търчене навън-навътре. За това обаче нямаше нужда да се притесняват, защото със сигурност беше също толкова дълга и в голямата главна къща на Агнесхюс. На следващия ден пък никой нямаше да се надигне преди обед, а възрастните, без съмнение, щяха да се натръшкат на постелите преди младите и нямаше да знаят какво вършеха синовете и дъщерите им тази нощ, когато прибързаността бе променила не един сватбен обичай.

Тази, която се доближи до Биргер, се наричаше Сигни, но на него изглежда му бе удивително трудно да научи името й и на няколко пъти я назова Сигюн. Не друг, а Кнут ги бе събрал, като преди това се бе допитал сред девойките коя най-горещо желае приятеля му Биргер.

Впоследствие той слабо си спомняше как двамата излязоха загърнати в големия му, топъл плащ и тръгнаха към една от плевните. Много по-добре помнеше тънките й, меки ръце и красивото й лице, а най-вече онова, което дори в мислите си не смееше да опише с думи.

И все пак беше съвсем различен, когато се събуди на следващата сутрин, в сравнение с този, който бе отишъл на веселба едновременно на момците и девойките. Както Кнут се изказа на висок глас сред младежите и с това събуди смущението на Биргер, разликата бе тази, че сега бе мъж, изцяло и напълно, при това не само с меч и щит.

На втората сватбена нощ всички девойки останаха здраво заключени, охранявани от майки и роднини, понеже сред гостите се бяха разпространили неприятни слухове. Биргер повече не се намери насаме с младата и красива Сигни.

Затова пък се получи със също толкова красивата вдовица Сигюн, която, макар и не особено млада, все пак бе по-страстна и безсрамна от която и да е девойка.

Когато Биргер и Кнут тръгнаха сами към Стренгнес след третата брачна нощ, за да намерят лодка за Телйе и Сьодершопинг, те за пръв път бяха приятели без принуда. Кнут смяташе, че ако той бе онзи, който имаше да учи повече за мъжките добродетели, свързани с меча, Биргер пък трябваше да се научи на всичко, що се отнася до достойнствата в сламата на кревата. По този начин между тях бе настъпило значително равенство.

В главата на Биргер не се навъртаха много мисли за греха, много повече бе изпълнен от чувството за мъжествеността си. Ето защо нямаше и възражения срещу думите на Кнут за изравняването им.

Върнаха се с речна лодка единадесет дни след като бяха напуснали Улвоса и за радост на всички имаха много да разказват за фалшиви тролове и за сватбеното тържество на север.

Ингрид Улва първо забеляза колко непринудено Биргер и Кнут разговаряха помежду си и реши, че за по-лесно са превърнали необходимостта в добродетел и повече се преструваха на приятели пред самите себе си, отколкото бяха в действителност. Скоро обаче позна по сина си Биргер, че нещо друго се бе случило, при това нямаше нищо общо с убити разбойници или младежки игри, защото без съмнение разказваха с огромно удоволствие и говореха един през друг. Тя обаче осъзна, че това, което бе променило Биргер, беше нещото, което младежите нямат желание да споделят дори със своите майки.

Не каза нищо за своето разкритие, понеже нямаше кой знае какво за казване, и все пак точно това щеше да се случи рано или късно. Тя бе убедена, че щеше да изтече много време, преди нейният Биргер да легне в брачното ложе, което тя щеше да изиска от него. А през това дълго чакане никаква земна сила не бе способна да накара мъж като Биргер да не бъде мъж. Все пак не се наложи да се бави дълго, преди да поговори с него за това, което една майка трябваше да каже на сина си, за да го предупреди за онова желание за жени, което въвеждаше отмъщението в собствения му дом.

Удаде й се повод да проведе този разговор с Биргер по-рано, отколкото бе очаквала. През останалата част от есента чак до първия сняг Биргер и Кнут се упражняваха, както кралската заповед повеляваше. Освен това бяха далеч по-усърдни, отколкото дори крал Ерик би могъл да изисква.

Когато обаче Коледа наближи, Кнут дойде при нея и обясни, че дължи такава голяма благодарност на Биргер, та трябва да му окаже честта по време на коледните празници да го види като гост във Вик — свой и на баща си Холмгейр.

Кнут подбра думите си добре, точно както почтеността повеляваше до най-малката подробност. Ингрид Улва по никакъв начин не можеше да отхвърли тази молба. Но дълбоко в себе си тя знаеше повече от добре, че нещо повече от ранната служба на Коледа, отиването на църква и молитвите преди Рождество Христово изпълваше мислите на двамата млади мъже.

Беше по-права дори отколкото сама предполагаше. Кнут бе описал на Биргер какви ли не удоволствия и съвсем не беше пропуснал да спомене, че едно от стопанствата на вдовицата Сигюн се намира в съседство с имението на баща му, Вик.

Ледовете подраниха тази зима и затова Биргер и Кнут потеглиха с шейна на север към Меларен и Вик през ледове и гори. Щяха да заобиколят през Фугдьо близо до Стренгнес, където Биргер трябваше да остави един новоизкован меч от Форшвик в знак на благодарност. Ингрид Улва дълго чуваше как си говорят и се смеят в шейната, след като потеглиха.

Към следващата част или към съдържанието

Ян Гиу Наследството на Арн (5)

Метаданни

Данни

Наследството на Арн

Информация

История

Сваляне / Връзки

III.

Ян Гиу
Наследството на Арн (5)