Ян Гиу
Наследството на Арн (14)

III.

През втората година на кръстоносния поход Биргер избегна на косъм големия сняг и успя да се придвижи от строящата се крепост далеч навътре в земите на Тавастия до епископския град Турку долу на брега на морето. Ни най-малко не го учуди посрещането на групата епископи в града, които, веднага и с по-нагли думи от обикновено, изложиха наивните си оплаквания за начина, по който се водеше тази война.

Недоволството им засягаше на първо място броя покръстени езичници, освен това обаче бяха и кръвожадни, и изискаха значително повече езически трупове занапред. Не разбираха нищо от воденето на война, но това и не можеше да се очаква от такива мъже. Както търговеца със своя сандък сребро, те зачитаха като печалба единствено броя избити или покръстени насила.

На всичкото отгоре се оплакваха и от огромното количество сган и престъпници, освободени и бедняци, обявени извън закона и прогонени от имотите си, които Биргер едва бе насъбрал в Свеаланд, жестоко опустошена от безсмислени бунтове.

Точно там беше започнал кръстоносния си поход. Вестоносците му, а и той самият, яздеха от град в град, от край в край, и където намереха слушатели, обявяваха, че онези, които се присъединят към новия кръстоносен поход, ще спечелят спасение за душите си. Първо това трябваше да се каже. Но всички го бяха чували и преди.

По-добро въздействие имаше обещанието, че всеки, независимо колко е беден, ще получи собствено стопанство в новите земи на кралството от другата страна на морето, само да се бие за краля и ярла в рамките на година. Освен чифлик и собствена земя, ще получи и половин марка сребро и крава. След войните, които свеите бяха загубили при последния бунт, много мъже водеха окаян живот, като и пътищата бяха пълни с просяци и скитници, сеещи несигурност и раздор в страната, понеже вършеха какви ли не злодеяния, за да могат от време на време да заспят сити с падането на нощта. Ето защо обещанието да ги възнаградят хилядократно за богоугодно дело им изглеждаше като чудо.

През първите две лета на войната повече от четири хиляди мъже и жени се бяха отзовали на този призив за нов живот в страна, която си беше тяхна собствена, а в пристанището на Турку се рояха лодки и кораби от бреговете на Свеаланд в големи количества. Тъй като повечето от тях не ги биваше особено за воини, Биргер заповяда да се погрижат по-голямата част да започне с разчистването на собствените си земи и построяването на стопанства колкото е възможно по-скоро, за да не тежат на войската. Щяха да се заселят около Турку по протежение на брега — и на север, и на юг, сякаш за да обхванат Тавастия с две дълги ръце от новозаселници. По този начин новата земя скоро щеше да стане трайна част от кралството.

Биргер водеше самата война срещу тавастките племена единствено чрез отбрана и почти изцяло с конницата, избягваше големи битки. Половината конници на Фолкунгите бяха под негово командване, всеки месец няколко ескадрона се връщаха у дома и ги заменяха същия брой новодошли. Задачата на конницата бе постоянно да показва присъствието си, да патрулира из всички райони, където преселниците строяха стопанствата си, и да напада безкомпромисно всички групи въоръжени врагове, на които се натъкнеше. На конниците обаче беше строго забранено да нападат хора, които не идваха насреща им с оръжие в ръка и не трябваше да залавят никого, за да го завлекат на кръщене против волята му. Така щяха да втълпят на езичниците едно пределно ясно послание. Онзи, който посегне с оръжие на хората на крал Ерик, ще умре.

Едно от първите неща, които Биргер направи след слизането си на брега и събирането на достатъчно сведения, бе да промени причината и повода за последния бунт. По неведоми причини духовниците си бяха наумили да забранят търговията на езичниците с кожи, масло и оръжие. Не позволяваха на християните да ги купуват и преди всичко да ги препродават отвъд морето. Веднага щом неволята стана голяма в богатите на гори земи на тавастките племена, бунтът дойде неизбежно, също както изгревът на слънцето.

Тази забрана за търговия беше едната причина местните почти успешно да прогонят от страната всички християнски поданици на крал Ерик. Другата се дължеше на непонятната жестокост на духовниците. В Турку имало някакъв епископ Томас и доколкото разбираше Биргер, след като чу за постъпките му, той трябва да е бил луд. Епископът именно бе имал необичайната за смирен Божи слуга привичка собственоръчно да бие с камшик езичниците, докато костите по гръбнака им се видят бели и ясни изпод разкъсаната плът и смъртта ги спаси от страданието. Никога не бяха чували за по-странен начин да се разпространява Евангелието.

У дома на кралския съвет в Нес жалейните песни на епископите захващаха съвсем друг тон. Привеждаха какви ли не свидетелства за жестокостта на езичниците, която пък се налагаше да наказват още по-свирепо в името Божие. Разказваха как езичниците избождали очите на християни, залавяли свещеници, търкаляли ги в слама и смола и ги подпалвали, отсичали ръцете и краката им и ги подгонвали да бягат, избивали всички деца, които намирали, като изтръгвали вътрешностите им още живи, или пък принуждавали християни да тичат около някое дърво, докато умрат.

От всичките тези лъжливи истории най-голямо удоволствие доставяше на Биргер твърдението, че човек би могъл да застави някого да тича около дърво до смърт, понеже му бе трудно да си представи огромното търпение на жестоките езичници, което трябваше да се изисква, за да могат действително да усмъртят врага си по този начин. Да не говорим пък колко трудно би било да накараш някого послушно да тича около това дърво, докато наистина умре, а не просто да се свлече на земята от изтощение.

Още по-лоша, но не чак толкова весела, разбира се, бе лъжата как режели нечии ръце и крака, за да накарат след това жертвата да бяга. Това бягане не можеше да бъде дълго.

Крал Ерик и Биргер изслушаха най-търпеливо всичките тези измишльотини на съвета, бяха се разбрали да не възразяват на епископите, колкото и нелепи да бяха тези причини за война. На четири очи те се бяха спогодили, че съществуваха разумни доводи да присъединят Тавастия към кралството веднъж завинаги. Ако целият източен залив отвъд морето попаднеше в ръцете на Новгород, търговията на изток щеше да загуби много от стойността си за кралството на Ерик. Успееха ли обаче да подсигурят северния бряг на залива, тази опасност щеше да бъде премахната. Това си беше повод за война.

Само че не беше маловажно да имат групата епископи на своя страна. Техните притворни уверения в спасение за всеки, който участва в свещена война, имаха голямо въздействие сред народа, тъй като всички бяха грешници и твърде много от тях вярваха на какво ли не, стига да го твърди духовник. Биргер никога не би успял да събере толкова много хиляди, колкото накрая го последваха за завоюването на новата земя, ако не бяха тези разгорещени, благословени свещеници, пръскащи със светена вода.

Затова и нетърпението им бе нараствало още повече с всеки изминал месец в новата страна, когато им се налагаше да се мотаят в бездействие дни наред, без да разполагат с някой пребит и завързан езичник, когото да полеят с вода. Биргер бе забранил принудителните кръщенета.

В Турку сега беше кучешки студ, снегът пращеше под дебелите, подплатени с филц форшвикски ботуши на Биргер, докато вървеше тежко към крепостта на епископа, а дъхът му излизаше като дим от устата му. Отиваше сам, макар много да го бяха разубеждавали — кой езичник, каквито в града имаше много, не би се зарадвал, ако му се удаде да убие самия ярл? Биргер упорито твърдеше обратното. Кой езичник не би се зарадвал на това доказателство, че думите на ярла са били верни — в Турку цареше мир и за местните, и за новодошлите? И всеки път, когато тръгнеше така сам, посрещан единствено от учтиви поклони по улиците, той доказваше на инат, че е имал право.

Сега обаче беше важно да вразуми кръвожадните духовници. В епархията Турку бяха изпратили нов свещеник след като лудият Томас с камшика, в объркването си се бе преместил във Висбю и умрял в бордей. Освен това в града беше епископ Сигмунд от Сигтуна и около тези двамата се роеше ескадрон от духовници, чийто дух гореше за изпълнение на светото Божие дело.

На влизане в епископската крепост някакъв глупак сред стражите не го разпозна под всичките дебели дрехи и се опита да му откаже достъп. Тъй като Биргер вече бе в лошо настроение, мъжът за малко да свърши в тумрук, което бе тежък начин да изгубиш живота си в суровия зимен мраз.

Цялото стадо го очакваше в централната зала на епископската крепост, а той, без да поздрави, отиде с тежки стъпки до стола в средата на дългата страна на стаята, където висеше кралски герб, и седна на него. И така, всички заеха местата си шумно, а той им даде знак с ръка да започват с жалбите.

Първи се изказаха двамата епископи, без Биргер да си направи труда да им отговори. След тях двама свещеници описаха с по-начетени думи каква според тях бе волята Божия. Всичко, което имаха да изложат обаче, не беше чак толкова важно, че да не може да се каже и с малко думи. Според тях този кръстоносен поход не беше истински. Иначе щяха да са покръстили насилствено повече езичници и повече щяха да са изгубили главите си заради непокорство. Така си беше на един истински кръстоносен поход, със или без вещи изказвания.

Това бе всичко, макар че отне два часа да го изложат.

Когато Биргер най-накрая се принуди да вземе думата, за да не настъпи мълчание, той отдавна бе взел решение да избегне дългите препирни с помощта на малко твърдост и лъжи. Та те не можеха да навредят, стига само да внесяха спокойствие сред тези глупаци.

— Изслушах оплакванията ви — започна тихо, за да предизвика пълна тишина в залата. — Това не е първият път. И все пак ще ви помоля да съобразите някои неща, които изглежда забравяте. Не някой духовник, а аз раздавам заповеди на този кръстоносен поход и има основателни причини за това. Без победа вашата усърдна спасителна работа няма да приключи с поклонническа песен на душите. Без победа ще настане само плач и скърцане на зъби, напразни молитви към Господ, хули и въпроси към Него, защо ни е оставил да се провалим, въпреки най-добрите намерения. Също трябва да се замислите и какво означава това, че ние наистина не сме първите мъже от кралството ни, дошли по тези земи с това висше призвание. Преди сто години тук е бил свети Ерик, преди петнайсет години аз бях тук, а също така и преди дванайсет. И други от страната ни са направили същия опит, и тъй като бунтът започва наново, то всичко преди нас е било неуспешно. Това сега е краят. Това е последното ни пътешествие. Сега Тавастия ще стане част от кралството ни завинаги. Затова заселвам земите с наши хора, затова водим войната с голяма милост, затова строим мощна крепост в сърцето на тази страна, затова съм позволил на местните отново да подхванат търговията си. През тези две години не ви давам хиляда ритащи и дърпащи се от неохота езичници, които да покръстите. Давам ви Тавастия завинаги. Това са десет хиляди нови християни, ако само имате малко търпение и сдържате наивната си кръвожадност. Попитайте съвестта си — кое ще донесе повече радост на небето: един покръстен езичник или един мъртъв?

Говори бавно и категорично, а мъртвешката тишина в залата го убеди, че думите му са имали желаното въздействие. И все пак това нямаше да бъде достатъчно, защото малко след като напусна епископската крепост, тези непоправими мъже щяха да се запрепират отново. Сега идваше ред на лъжите, за да запуши устите им окончателно.

Докато още цареше пълна тишина, Биргер се надигна да си ходи, но се престори, че си спомня нещо незначително, което е забравил, и отново втренчи очи в насъбралите се.

— Освен това трябва да се замислите над две други неща, ваши високи и не толкова високи преосвещенства — заяви той с доста по-силен глас от преди. — За този мой начин на водене на войната съм получил благословията на кардинал Вилхелм от Сабина. Онзи, който ме ядоса, ще разсърди също и кардинала, и Светия престол. Това означава, че ще гледам на един бунт от страна на духовниците, както ако е бунт сред воините. Размирниците губят главите си.

С тези думи той излезе бавно от напълно утихналата зала, със строго изражение, което обаче му бе трудно да запази чак докато се скрие от очите им.

— Ах, простете ми това леко разкрасяване на истината, ваше високопреосвещенство кардинале, но нали е за добра кауза — изкикоти се на себе си, сключи ръце и завъртя набожно очи, докато се загръщаше с подплатеното си с кожи зимно наметало.

Завърна се в светската крепост много доволен в суровия студ. Сега улиците бяха пусти, не се вясваше нито котка, нито куче. По пътя се присети, че не е ял порядъчно от няколко седмици, и реши старателно да поправи грешката и да заспи сит и пиян.

Най-накрая бе затворил устата на бандата епископи. Победата във войната пък беше сигурна, защото в страната вече имаха повече строителна работа, отколкото битки, а двете крепости Тавастехюс и Обухюс скоро щяха да се издигат завършени. От тях скромен брой конници можеха да контролират цялата околия. Именно победата засенчваше всичко останало и чрез нея му бе простена дори лъжата от името на кардинала. Разбира се, всичко в името на християнската кауза.

* * *

Когато пролетта дойде в Турку и морето се отпусна, нетърпението засърбя като краста в очакване първите платна да се покажат в открито море. Както винаги, това бе голямо събитие и на пристанището се стълпи много народ, за да посрещне новопристигащите воини и заселници и да чуе новини от родината. Обикновено този ден беше оживен, изпълнен с радост.

Първият влязъл в пристанището кораб обаче донесе вести от вид, който отначало смрази Биргер, а после за няколко мига го накара да си помисли, че сънува.

Корабът бе закачил кралското знаме с черни ленти, на което никой не обърна внимание, преди напред да излезе вестоносец с двама барабанисти и да въдвори тишина, след което изчете съобщението от родината с висок, пронизителен глас.

Обичаният крал на готи и свеи Ерик Ериксон бе повикан при Бог по Сретение господне в настоящото лето 1250-о, а десет дни по-късно, на панаира в Източен Арос, Валдемар Биргерсон бе избран за нов крал и положил клетвата при камъните Мура извън града.

Негово величество, кралят на свеи и готи, Валдемар Биргерсон, заповядваше кралският ярл да се върне вкъщи по най-бързия начин. За жителите на Турку, както и за всички воини и духовници в служба на краля сега бе обявен едномесечен траур.

Биргер стоеше като вкаменен. Двете едновременни съобщения го бяха поразили като гръмотевици от различни посоки. Очите му се насълзиха при мисълта, че добрият крал Ерик, когото така злонамерено осмиваха с кралското име Фъфлещия и Куция, бе починал само на трийсет и няколко години. В качеството си на негов ярл, той бе имал възможността да извърши много добрини, а самият крал Ерик бе ръководил кралството с мъдрост и съвест към щастливо бъдеще. Каква несправедливост да почине толкова рано!

Избирането на собствения му дванайсетгодишен син Валдемар за крал го изпълваше с такива смесени чувства, че ги усещаше като водовъртеж в главата си.

Първата му мисъл бе, че сега се задаваше гражданска война, юнкерите щяха да се опитат да убият сина му. Но пък ако собственото му дете е станало крал, цялата власт принадлежеше на бащата — това бе следващата му мисъл. След това вече не можеше да разсъждава, понеже осъзна, че всички го гледаха втренчено и уплашено. Той събра смелост и заповяда с твърд глас да свалят всички украси за пролетния празник в града и да пият бира за помен с достойнство и уважение, с тежки наказания за онези, които не зачитат траура.

След това отиде при коня си с дълги крачки и се върна в крепостта, където се заключи в канцеларията си, за да остане на спокойствие в опит да мисли трезво.

Не беше лесно, защото вихърът на мислите се завърна със сила, трудна за възпиране. Как би могъл един толкова млад крал като Ерик Ериксон да умре и дали майка му, Ингрид Улва, имаше нещо общо с това? Където и да се намираше синът му в кралството, грозеше го смъртна опасност, сигурно не един юнкер смяташе, че стои по-близо до короната от младия Валдемар. Преди много години собственият му старателно обмислен план целеше създаването на толкова много Фолкунги с кралска кръв, та властта да попадне в ръцете на рода като узрял плод. Това се оказа драконова сеитба, защото някъде из кралството юнкерите сега се събираха, за да нападнат новия крал възможно най-скоро и да го заловят, докато е слаб без своя ярл.

Не можеше да въдвори ред в мислите си. Твърде много въпроси напираха едновременно, но никой от новопристигналите не би могъл да им отговори. Колко бързо щяха да уредят коронацията и къде ли се намираше архиепископът? Колко конници да вземе със себе си у дома и струваше ли си изобщо да си губи времето, когато бързината бе по-важна от силата? Това Божие наказание ли беше или награда? Отговорът на този въпрос зависеше от това дали момчето щеше да оцелее.

След три дни непоносимо очакване на подходящ вятър — забавяне, което по това време на годината все пак бе благословено кратко, Биргер ярл потегли към родината със същия кораб, който пръв бе пристигнал в Турку с пролетната флота. На път за дома срещнаха много кораби с обикновени хора и воини. Твърде късно и доста навътре в морето Биргер осъзна, че е трябвало да вземе със себе си един ескадрон от Форшвик, защото окажеха ли се мъжете на борда хора на младите юнкери, животът му нямаше да струва много. А и тогава щеше да му се наложи да загине от глупост.

Скоро това опасение се оказа неоснователно, въпреки че почти всички мъже на борда идваха от Свеаланд. Сега те имаха роднини, получили възможност да започнат нов живот в новата страна, и много от тях възнамеряваха да постъпят по същия начин. Сякаш все пак го закриляше някаква висша сила — първо не беше лесно да си помисли, че би бил на сигурно място тъкмо сред свеи, понеже никой не бе покосил Свеаланд с пожари и разплакани вдовици по-жестоко от него. За кратко го налегна съмнение, сякаш с някакво просветление бе осъзнал, че Бог по този начин му показваше как доброто дело да подсигури разпространението на християнското учение в Тавастия наистина заслужаваше възнаграждение. Ако това беше вярно, то вярно бе и че той вече беше освободен от греховете, както беше обещал кардиналът.

Най-напред благодари на колене за себе си горе на носа с гръб, безстрашно обърнат към всички моряци от Свеаланд на борда. Скоро след това обаче мисълта да бъде мъж без грехове му се стори твърде невероятна. В такъв случай би трябвало да усети някаква промяна в себе си, мислеше си той. Само дето, без съмнение, си бе същият като преди и вече размишляваше как щеше да нареди да заловят, екзекутират или прогонят от кралството онези юнкери, които смяташе за най-опасни. Един освободен от греховете мъж не разсъждаваше така.

* * *

След като баща му Улф Фаси умря от силна кашлица, а неговият враг, Биргер Магнусон, стана ярл, юнкер Карл заживя в постоянен страх. Сега, когато крал Ерик бе починал бързо и неочаквано, сякаш от отрова, а страната се беше сдобила с поредното дете крал, цялата власт в кралството беше в ръцете на ярл Биргер.

Юнкер Карл си знаеше, че незабавно трябва да избяга в чужбина. По-скоро не беше сигурен дали да се присъедини към Кнут Магнусон, Кнут Фолкесон, Филип Кнутсон и останалите юнкери, които говореха за бунт. Едно обаче беше сигурно. Точно сега не му оставаше много живот, ако Биргер ярл го докопаше. И въпреки това имаше неблагоразумието да посети Биелбо, за да се сбогува с възрастната си майка, така че на следващия ден приятелите му дотичаха да го предупредят, че някакъв конник с фолкунгско наметало се приближавал с бясна скорост откъм Улвоса. Това можеше да бъде самият ярл, който в такъв случай се бе върнал у дома по море до Сьодершопинг, а оттам се беше качил на някое речно корабче към Улвоса.

Веднага побягна. Скоро обаче откри, че го преследваха шестнайсет конника от Форшвик и се приближаваха с всеки изминал миг. Много добре знаеше, че никой обикновен човек като него самия не би могъл да им се изплъзне, и че онзи, който видеше подобни ездачи по петите си, вече е загубен.

Той спря и занарежда молитви, като внимаваше с тези си последни думи в земния живот да не се гневи на Божията майка, а да моли за изкупление, опрощение на греховете и по възможност да се извини, че от небрежност сега щеше да умре като отдавна не изповядвал се грешник. След това извади меча си, за да посрещне смъртта като мъж, не като нещастник.

Фолкунгският ескадрон наближи и го обгради на разстояние почти един изстрел, след което спря. Никой не извади меч, а онзи, който носеше синята лента на командир на ръката си, отиде към него бавно и с много учтиви думи му обясни, че не искали да отнемат живота му, но ярлът желаел да говори с него по сериозен въпрос и им било строго наредено да го отведат здрав и читав обратно в Биелбо.

Юнкер Карл отначало се поколеба, мислейки си, че ярлът просто искаше да изпита удоволствието сам да види как пада главата му. Когато обаче в отчаянието си дръзна да сподели злокобното си подозрение, фолкунгският конник само се изсмя и му обясни, че ако ярлът е имал подобни намерения, е щял да дойде сам. Освен това поръчал да му предадат, че дава думата си. А никой в кралството не би могъл да оспори, че той винаги държеше на нея — за добро и зло.

Вярно, осъзна юнкер Карл. Много лоши неща можеха да се кажат за Биргер Магнусон, но не и че изменя на думата си.

Час по-късно той стоеше пред ярла като свободен мъж с меча на колана си.

— Времето ни притиска с всичко, млади родственико — поздрави го Биргер. — Трябва веднага да продължа към Нес, където разбрах, че се намира синът ми, кралят. Въпреки това се радвам да те намеря тук, защото си струваше закъснението. Защо побягна, като ме видя?

— Защото усетих, че в момента, в който ти стана кралски ярл, главата ми увисна също както и тази на Холмгейр Кнутсон — отговори юнкер Карл предизвикателно.

— Не е така, понеже те намерих навреме. Имам предложение за теб и по-добре да го направя сега, когато стоиш пред мен свободен, отколкото по-късно, когато ще бъдеш вързан заедно с победените. С Божията помощ те спасих от голямо нещастие.

— Ако Бог беше с мен, баща ми щеше да живее още две години, а тогава аз щях да стана крал, не синът ти Валдемар — отвърна юнкер Карл с гордо вдигната глава.

— Грешиш — отбеляза Биргер тихо. — Никога няма да научим как Бог е наредил всичко това. Но не беше решаваща смъртта на баща ти като стар човек една или две години по-рано, важното бе, че нашият крал Ерик почина млад и без син. Никога нямаше да станеш ярл след баща си, ако крал Ерик и аз имахме възможността да се трудим двайсет години един до друг за всичко, което бяхме намислили. Щеше да се окажеш далеч от кралската корона — жив или мъртъв. Така че не се окайвай, а изслушай предложението ми — както казах, нямам време.

— Какво е предложението ти, ярл Биргер?

— Помири се с мен, тук и сега. Предлагам ти място в кралския съвет. Не се сдружавай с младите мъже, знаеш за кои говоря. Ако се надигнат срещу мен, скоро всички ще загубят главите си, защото и сега се държат глупаво, като заговорничат за бунта си. Двамата с теб сме от рода Биелбо. Теб искам до себе си.

— С баща ми бяхте врагове до последно — възрази юнкер Карл колебливо.

— Вярно е — отвърна ярлът. — Искаш да кажеш, че си наследил тази вражда? Или си мъж със собствена воля и разум?

— Откъде да знам, че си честен в намерението си, а не искаш само да спечелиш време, за да отнемеш главата ми после, когато ти е угодно? — попита юнкер Карл горчиво.

— Прямотата ти е голяма, Карл — кимна ярлът дружелюбно и замислено. — Най-напред си спомни, че си жив. Второ: нали ти казах, че имам предложение за теб и това трябва да те накара да разбереш, че ти имам доверие, че наистина искам да бъдеш до мен, което означава повече от място в кралския съвет.

— Ако ми предлагаш злато и гори, можеш да си ги вземеш обратно след смъртта ми — отново възрази юнкер Карл.

— Така е — кимна Биргер. — Сега обаче ме слушай внимателно. Скоро дъщеря ми Рикиса ще бъде отведена като булка при крал Хокон в Норвегия. Надявам се да е много скоро, защото тази сватба е решаваща за доста неща. Аз самият обаче ще бъда зает с други, спешни дела, които ще ме възпрепятстват да поведа сватбеното шествие. Ето защо смирено моля теб да съпроводиш дъщеря ми в безопасност до норвежкия крал.

Колкото своенравно и гордо да се опитваше да се държи юнкер Карл пред този мъж, който в момента държеше цялата власт в кралството в ръцете си, той загуби ума и дума при това най-невероятно предложение. Ярлът оставяше в ръцете му живота на дъщеря си. Никой не би могъл да засвидетелства на друг по-голямо доверие.

Той успя само да се поклони в знак, че е приел тази почетна задача. Тогава ярлът се изправи, втурна се навън при очакващия го кон и на път към вратата извика на Карл да се грижи за майка си и да чака на сигурно място в Биелбо. След това изчезна, а навън, на двора, вече се чуваше как бе пришпорил коня си в бесен галоп.

* * *

В Нес Биргер намери сина си Валдемар, както и останалите си синове, дъщеря си Рикиса и съпругата си Ингеборг в добро здраве и под защитата на три фолкунгски ескадрона освен кралските подчинени, които спадаха към крепостта. Това бе голямо облекчение и новата среща им беше скъпа, защото никой не можеше да се лута в съмнения каква опасност е надвиснала сега над всички им.

В Нес беше също и упландският големец Ивар Бло от Грьонеборг, благодарение на който младият Валдемар бе избран за крал. Освен това беше успял и да го отведе от камъните Мура толкова бързо, колкото го и бе завел там, без някой от юнкерите дори да има време да си помисли за допитване и убийство на избрания крал.

Биргер се дивеше на този мъж, който със сигурност можеше да счита за свой приятел, и все пак беше просто упландец от род, който почти не беше чувал да се споменава. Защо беше това добро дело? Лесно можеше да предвиди, че го очакваше кралско възнаграждение, и все пак защо?

Ивар Бло нямаше какво толкова да каже по въпроса. Той самият нямаше нищо общо с всичките претенденти за короната от Фолкунгите, просто бе опитал да избере най-малката вреда за кралството. Бунт щеше да се вдигне срещу когото и да било от всичките юнкери и момченца с майка от кралския Ериков род и баща Фолкунг — такива ги имаше колкото искаш. Тогава важно бе да избере онзи от тях, чието въздигане щеше да доведе до най-кратка война и най-малко поражения.

Това вече беше лесно, смяташе Ивар Бло. Кралският ярл командваше цялата конница и войската отвъд морето. Ако се завърнеше като отмъстител, страната скоро щеше да пламне в пожари. Ако обаче му се наложеше да защитава сина си като крал, всичко щеше да излезе много по-евтино. Толкова беше просто.

Биргер се замисли и малко се удиви, като чу как този упландски големец обясняваше трудно дело с толкова прости думи. На него му се струваше, че единствен в кралството имаше тази способност.

Със сигурност изборът на младия Валдемар при камъните Мура беше първата и най-важна стъпка към властта. Следващата обаче бе коронацията, което означаваше църквата също да благослови новия крал и да затрудни размирниците да се сдобият с последователи. Биргер организира бърза коронация в катедралата на Линшьопинг. До известна степен беше добре, че централната катедрала в Упсала бе изгоряла — така не се налагаше да яздят целия дълъг и опасен път на север от горите с шествието.

Коронацията на дванайсетгодишния крал Валдемар обаче не беше кой знае какво, тъй като по-важно беше да я извършат, отколкото да я направят грандиозна. Архиепископ Ярлерус бе избягал според очакванията, най-вероятно сред бунтовниците, така че един сплашен епископ от Векшо, който дори не умееше да чете, трябваше да короняса Валдемар.

След това бунтът от северните местности изглежда бързо отшумя. Ако младите господа бяха по-решителни от самото начало, може би с хитрост и смелост щяха да успеят да заловят Валдемар още при пристигането му на панаира в Източен Арос или поне по-късно, на избирането му за крал при камъните Мура. Ивар Бло и по-възрастните Фолкунги обаче не се помайваха, освен това бяха извадили малко късмет с момента на неочакваната смърт на крал Ерик, тъй като известието дойде на Сретение господне. Тогава оставаха само десет дни до панаира, когато близо цяла Упланд прииждаше в Източен Арос за най-важните дни за търговия, така че изборът на крал стана просто едно неочаквано удоволствие за вече насъбралите се селяни и техните господари. Ако Ивар Бло и по-възрастните Фолкунги, които му помагаха, се бяха принудили да свикат специално събрание за коронацията, враговете щяха да пристигнат многочислени. Както се бяха стекли обстоятелствата тогава, всички останали претенденти за престола бяха изпреварени от щастливата случайност на Валдемар.

Макар и опасността да изглеждаше преминала за най-близкото бъдеще, Биргер внимателно следеше събитията на север. Всички известия, които пристигаха в Нес от пратениците му разузнавачи, говореха на един език. Колкото и някои вече познати младежи да обикаляха и да разгласяваха несправедливости и как Бог иска бунт, за да може някой от тях самите да бъде избран за крал на мястото на Валдемар, това все пак си оставаха просто думи, които падаха като семена върху голи скали. Бедните свеи по-скоро си мислеха за преселване на изток, следвайки добрата милост на ярла, отколкото да тръгват на война срещу него. Господарите пък като цяло бяха на мнението, че всеки опит за бунт срещу ярл Биргер и конниците му щеше да свърши единствено с нови пожари из цяла Упланд.

Освен това кралски воини успяха да заловят един от най-пламенните размирници, Филип Ларшон, когато той дойде в Нишопинг да вербува хора. Филип Ларшон бе близък приятел на обезглавения Холмгейр Кнутсон и говореше надлъж и нашир за него като за мъченик и светец.

Първата мисъл на Биргер, когато доведоха Филип Ларшон в Нес със завързани ръце и крака, оковани под коня, беше незабавно да го остави на палачите. Съпругата му Ингеборг обаче го склони да прояви милост, затова се задоволи от името на краля да осъди бунтовника в рамките на две седмици да напусне страната завинаги. Ако след предписаното време, макар и след много години, някой го срещнеше в кралството, щеше да загуби живота си на мига.

Над страната се спусна измамно спокойствие, а работата в кралския двор потръгна постарому, важните и незначителните дела се смесваха. Към по-маловажните спадаше поръчването на нова корона за младия Валдемар. На коронацията в Линшьопинг бяха използвали короната на крал Ерик, която беше твърде голяма и дори леко щръкналите уши на Валдемар не успяха да й попречат да падне над очите му, тъкмо когато се канеше да произнесе кралската клетва.

Сред по-важните задачи беше да дадат отговор на булите от Светия отец, а най-значима сред тях бе жадуваната от Биргер препоръка за учредяването на управително тяло в катедралата на всяка епархия, което в бъдеще да определя всички мъже на църковна служба — от свещеника до епископа. Биргер с огромно задоволство поръча на новия си секретар, епископ Кол от Стренгнес, да състави отговор до Светия престол с посланието, че кралят на свеите и готите, Валдемар, се подчинява на Рим за всичко свързано с това изискване и никой епископ отсега нататък няма да бъде избран от светската власт в кралството.

След това Биргер веднага изчисти кралския съвет от двамата епископи, които не умееха да четат и пишат, и ги замени със светски мъже, единият от които бе юнкер Карл. Също така даде да се разбере, че за в бъдеще духовниците нямаше толкова да имат думата на събранията, тъй като там се обсъждаха най-вече светски въпроси.

Този бич предложи на епископите в съвета.

Морковът целеше да ги спечели за подписването на закона за всеобщия църковен мир и да го разгласят във всяка епархия, всеки град и най-сетне — всяка църква. Епископите изявиха желание да съдействат на Биргер за това дело.

Така Биргер сметна, че най-накрая бе положил първия стабилен основен камък в строежа, който щяха да оформят кралските закони за неприкосновеност на църквите, домовете и жените.

Тъй като свещениците се бяха сдобили с неприкосновеност за домовете си, следващата стъпка щеше да бъде даването на същото право на всички мъже в кралството. Затова врявата и възмущенията, че повече никой няма право да се натрапва на духовник, дойдоха като по поръчка. Така щяха лесно да спечелят селяните за въдворяването на справедливост, като разширят домашния мир и той да важи за дома на всеки светски човек.

По-трудното бе да накарат и собствените, и чуждите благородни роднини да открият нещо добро в това дело. Размирниците вече се възползваха от тази заплаха срещу положението на по-знатните и представяха ярла като безхарактерен мъж, когото духовниците водеха за носа по всички въпроси. Подобни приказки накараха Биргер да стане по-внимателен, защото зачитаха ли селяните домашния мир, положението далеч не беше същото сред господарите, които с подобен закон щяха да загубят правото си да ядат и пият у когото им е угодно в страната. А ако настанеше бунт, по-добре беше да имат конниците на своя страна, а не селяните, на които със сигурност им бе дотегнало постоянно да живеят в страх, че някоя голяма и шумна компания изневиделица щеше да се изтърси в стопанството, за да изяде и изпие всичко налично в килери и изби. Биргер прозря, че се налагаше да изчака със закона за домашния мир, докато отмине опасността от размирици.

Пошведчването и войната в Тавастия течаха спокойно и що-годе гладко. Тавастките племена бяха направили последен по-сериозен опит за общ ответен удар с помощта на Новгород, но цялата фолкунгска конница бе нападнала настъпващата вражеска войска още при навлизането й, като я бе разпердушинила с постоянни атаки в продължение на седмица, така че в крайна сметка успя да си осигури победата без нито една голяма и решителна битка.

През това време на измамно спокойствие Биргер отпътува за Форшвик, за да търси помирение със съпруга на Алде, рицаря Сигурд. Ако юнкер Карл бе предпоследният, то рицарят Сигурд сега беше последният неприятел в страната, с когото той предпочиташе да се сдружи, вместо да му отсече главата. За свое разочарование, когато слезе от лодката при долните кейове на Форшвик, Биргер разбра, че рицарят Сигурд изведнъж си бе намерил работа в крепостта си Лена. Все пак той беше достатъчно разумен да потисне първата си гневна мисъл веднага да слезе обратно в лодката и да отплава за дома. Вместо това остана два дни, за да опита още по-настойчиво да възстанови старото приятелство с Алде Арнсдотер.

Сега тя се грижеше за Форшвик със същата сръчност, както някога майка й Сесилия Роса и бе обучила дъщеря си Сесилия да последва стъпките на майка си и баба си. Тук обаче имаше една малка, наболяла грижа, призна Алде, както си седяха на втората вечер в голямата зала на новата централна къща.

За Биргер това затруднение на Алде дойде изненадващо, защото той беше изпълнен със светли спомени от детството си във Форшвик и също толкова радост, задето почти всичко изглеждаше добре възстановено, точно както преди упландските вандали да го нападнат и осквернят.

Ставаше дума за наследството на Алде. Тя вече започваше да побелява, както и Биргер, а на тази възраст, ако не и по-рано, мислите лесно се запътваха към смъртта и това, което щеше да се случи с наследниците. Тя и рицарят Сигурд имаха две дъщери. По-голямата, Сесилия Алдесдотер, водеше благословено от Бога съжителство с Ардус Ибенсон. Грижеше се за сметките и книжата, а той бе главен ковач на Форшвик. Имаха син на име Ариф, и дъщеря — Мона, и двамата с важни задължения във Форшвик.

Другата им дъщеря, Улрика, бе съпруга на Ерленд Бенгтсон, от рода Спаре на север в Сьормланд, а затова и добре устроена.

Единственият син на Алде и Сигурд, Роланд, бе преминал през цялото тежко военно обучение във Форшвик, от пет до седемнайсетгодишна възраст, и прекарваше повечето си време в крепостта Лена. Както можеше и да се очаква, той най-много искаше да стане рицар като баща си.

Биргер изслуша търпеливо всичко това, което звучеше най-вече като светъл и хубав разказ как всичко е вървяло добре във Форшвик и не разбираше особено кога скъпата му приятелка от детството щеше да стигне до затруднението.

Когато обаче накрая тя сподели проблема, той му се стори толкова очевиден, че се засрами, задето не му е дошла и една-единствена мисъл в тази посока. Според закона целият Форшвик щеше да остане наследство на Роланд Алдесон — онова дете на Алде и Сигурд, което имаше най-малко разум и воля за това. При наличието на син, дъщерите не наследяваха нищо. Именно Сесилия Алдесдотер, съпругът и децата й можеха да продължат живота във Форшвик, младият Роланд би могъл да се отдаде на самото обучение, но нищо повече.

Като чу това, Биргер потъна в размисъл и малко разсеяно разказа, че някога се е заклел да не мине и ден, без да се сети за всички разсъждения на покойния си брат лагман Ескил как нови и силни кралски закони ще станат основата на едно по-добро и щастливо кралство. Беше спазил своята клетва. И въпреки това никога не бе забелязал тази грешка в закона, за която Алде така спокойно бе разказала. Законът обаче беше пределно ясен, не можеше да се заобиколи. Просто синът имаше наследствено право пред дъщерята.

Най-вероятно, разсъждаваше той, този закон беше свързан с по-старо време, когато наследството е можело да се състои само от земя и оръжието на бащата. Земята се обработваше от сина, също толкова естествено бе и той да поеме меча и шлема му. Сега обаче времената бяха съвсем други. Форшвик не можеше да се сравни с някакво шлемче и парче нива.

Пределно ясно бе, че това старо наследствено право трябваше да се промени. Ядосваше се, задето той и Ескил, който бе посветил толкова много нощи на законите, тяхната природа и извори, никога не бяха забелязали този пропуск. И все пак подобен закон не се променяше току-така, колкото и несправедлив и остарял да беше. Всеки тинг в страната се състоеше от мъже и можеше да се очаква те да бъдат единодушни, че е справедливо братът да наследява всичко, а сестрата — нищо.

Що се отнасяше обаче до Форшвик, имаше възможност да заобиколят закона, продължаваше да размишлява той. В кулата на крепостта Арнес си стоеше цялото богатство от злато, останало от многобройните добри години във Форшвик на търговия с близо и далеч. Оттам Роланд Алдесон би могъл да получи солиден дял, който да не го обиди по никакъв начин. В такъв случай Алде можеше, и наистина би трябвало, да прояви съобразителност и със завещанието си да подари самия Форшвик на Сесилия и мъжа й, Ардус Ибенсон. Само така можеха да бъдат сигурни, че мястото ще продължи да съществува за благото на рода.

Алде направи няколко безсилни възражения, не вярваше това да е възможно, понеже беше просто един хитър начин да заобиколят закона, Биргер обаче прогони това безпокойство — той със сигурност знаеше за по-груби извъртания на закона. Отдавна съществуваше неписаното правило, че всеки може да дарява от наследството си на църкви и манастири чрез завещание. Значи бе възможно да го правят и за собствения род. Биргер щеше да нареди на секретаря си да напише това завещание веднага, щом се върне в Нес, а след това щеше да го изпрати на Алде, за да го скрепи с печата си. Така делото щеше да бъде отметнато.

Отново се сближиха, и двамата съжаляваха, че не са имали благоразумието да го свършат много по-рано. Със задълбочаването на помирението им както с вино, така и със сантименталност, Биргер се заоплаква от грубостта на Сигурд, че не е пожелал да остане във Форшвик, понеже той идва. Все пак враждата им едва ли бе чак толкова голяма, запита той скръбно. Глупави думи под влиянието на алкохола бяха изречени преди много години. Но нали след това под моста беше изтекла много вода.

С просълзени очи я уверяваше, че иска да направи Сигурд кралски военачалник, тъй като той беше последният велик воин от времето на Арн Магнусон. Не би ли трябвало подобна чест да смекчи твърдоглавието му?

Алде не беше сигурна в това. Сигурд беше горд мъж и му беше трудно да се примири, че просто е син на освободен роб, когато всички в обкръжението му още от детството си във Форшвик не спираха да се хвалят със знатната си родова принадлежност. Трудно му беше да преглътне и факта, че всичките му деца бяха предпочели да вземат името на майка си вместо неговото и в момент на гняв и мъка бе признал колко го болеше, че синът му не е могъл да получи името Арн, на което се бе противопоставила Сесилия, нито пък Сигурдсон.

Когато възникна враждата им на младини, Биргер го бе пронизал най-жестоко точно в тази така чувствителна рана. Тя така и не беше заздравяла.

Биргер потегли към Биелбо замислен, в компанията на двамата наети младежи от Форшвик, които от този ден имаха честта да обучават младия крал в неща, които можеха да се научат само във Форшвик. Немислимо беше да изпратят краля на тежко десетгодишно обучение в самата школа. Вероятно би могло да става въпрос за такова строго възпитание на Магнус, който приличаше на баща си по характер и коса, както Валдемар приличаше на майка си. Но не и кралят.

Като напусна Форшвик след приятната среща с Алде, той първо мислеше да язди до Лена — най-добре да се сдобри с рицаря Сигурд по-рано, отколкото твърде късно. Може би щеше да опита да вразуми сина им Роланд, за да го накара да разбере, че е по-голяма чест да се нарича Сигурдсон по името на един от най-великите воини и рицари на кралството, отколкото да носи името на майка си.

Той обаче сметна, че се налага да побърза обратно към делата на кралството, сякаш за да отложи едно твърде трудно дело, и за момента се отказа от това тежко посещение в Лена.

Щеше горчиво да съжалява за това.

 

 

На следващата година на Биргер бавно започна да му се изяснява, че е подценявал както омразата на младите господа към него, така и стремежа им към кралската власт. Като начало нищо не бе намеквало, че биха постигнали и най-малкия успех в опитите си да вдигнат хората от северните провинции на бунт. От приятеля си, крал Хокон от Норвегия, Биргер бе получил известия с подробни обяснения как размирниците един след друг, на първо място с прогонения от кралството Филип Кнутсон, бяха потърсили помощта му и получили отказ. Крал Хокон далеч не беше онзи, който би изменил на думата си да не съдейства на чуждия враг. И все пак той смяташе, че е крайно време да скрепят приятелството си като свържат в брак дъщерята на Биргер, Рикиса, и сина му, Хокон Младши.

Рикиса бе само на четиринайсет години и Биргер все още смяташе, че това е твърде крехка възраст за брачното ложе. Сега обаче сватбата се превръщаше в дело, което засягаше защитата на кралството повече, отколкото загрижеността за една твърде млада булка през първата брачна нощ.

Освен това времето вече ги притискаше, защото бе научил и от крал Хокон, и от собствените си разузнавачи не само кои са бунтовниците — всички повече или по-малко Фолкунги по майчина или по бащина линия. Биргер също разбра, че един от тях, с когото той самият бе най-близък роднина, Кнут Магнусон, бе започнал да се нарича крал Кнут.

Дори това вече бе повод за притеснение. Още по-лошо стана обаче, когато заваляха сведения как фалангата на размирниците възнамерявала да си осигури победата. Яздили като банда разбойници из обширни територии на север и плячкосвали всяка църква по пътя си, обирайки всичкото злато и сребро. Не беше трудно да предположи какво мислеха да правят с такова богатство и това се потвърди също така чрез съобщение от крал Хокон.

Тъй като не можеха да съберат силна войска в границите на кралството, където имаха твърде слаба подкрепа, сега те се бяха насочили към Силезия на юг от Дания, за да купят наемна войска с конници, с откраднатото злато и сребро, а и с всичкото останало богатство, което бяха успели да съберат.

Биргер разбра, че с това войната ставаше неизбежна и в качеството си на кралски ярл скоро можа да започне събирането на войска от пехотинци и стрелци с лъкове и да ги изпрати на юг, към старата дървена крепост Квинеста в южната част на Западна Готаланд, както и да натрупа припаси овреме. Всичко това той свърши в добро настроение — изобщо не се съмняваше в победата над наемни конници от чужбина. Макар и половината от ескадроните на кралството още да се намираха в провинциите отвъд Балтийско море, другата половина от конницата на Фолкунгите щеше да бъде предостатъчна.

Той отдаде значително повече внимание на изпращането на разузнавачи след размирниците, за да научи плановете им предварително, а не помисли за най-лесното — да събере бързоподвижната конница.

Наемната войска щеше да пристигне от датска Ютландия, а кораби щяха да я пренесат през морето до Халанд — скоро това беше ясно и точно затова Биргер бе изпратил войската си на юг — искаше да удари врага бързо, преди да е успял да върлува и опожарява твърде много.

Като последно приготовление за това лято той изпрати юнкер Карл начело на сватбарите с Рикиса към крал Хокон, както и бе обещал. Придружаваха ги също и епископите Ларш от Скара и Магнус от Западен Арос. Тъй като той самият не можеше да отиде до Осло точно когато войната чукаше на вратата, Биргер все пак изпрати почетно количество конници заедно с Рикиса от стопанствата на Фолкунги в Източна Готаланд и Биелбо.

След това оставаше само да събере конницата в Западна Готаланд и да потегли на юг в очакване на единствената и решителна битка, която предстоеше. Следователно най-сетне се налагаше да отиде до Лена, за да се помири с рицаря Сигурд, който сред Фолкунгите бе най-висш главнокомандващ на всички конници в Западна Готаланд.

Тази среща се превърна в най-студеното разочарование в живота му. Рицарят Сигурд смяташе, че този път враговете бяха Фолкунги, при това не какви да е, тъй като много от тях идваха от Форшвик. А всеки от тази школа се бе заклел да не вади меч срещу друг като него. Следователно никой конник от Западна Готаланд не би могъл да последва Биргер в тази гражданска война между роднини и възпитаници на Форшвик.

Както и да се опитваше Биргер да го убеди, че това на практика не беше гражданска война, понеже врагът разполагаше най-вече с чуждестранни наемни войници във войската си, Сигурд остана неумолим.

Биргер се отчая до сълзи, опита да умилостиви рицаря Сигурд и да се помирят, но скоро осъзна, че е трябвало да помисли за това по-рано, тъй като приказките му за приятелство и много вода под моста, и други подобни заклинания сега не идваха в подходящия момент. Струваше му се, че в очите на рицаря Сигурд вижда как упоритата му съпротива срещу изправянето на възпитаници на Форшвик срещу други такива не се дължеше само на старата им взаимна клетва във вярност. Той си мислеше, че точно толкова ставаше дума и за ненужната и детинска вражда помежду им, която така и не бе успяла да бъде излекувана.

Тъй като нямаше време за губене, скоро му се наложи да се предаде и да настигне войската си в Квинеста. Пътуването се оказа мрачно. Много пъти беше побеждавал, понякога с оръжия, каквито никой не бе очаквал. Веднъж храната беше единственото му оръжие при освобождаването на Любек. Сега при последната битка в Тавастия най-важните му средства бяха рояци бедни заселници и милост. Само че както беше свикнал да побеждава с конница, никога дори и през ум не му беше минавало, че ще му се наложи да надвие армия от конници единствено с пехотинци. На пръв поглед това бе невъзможно.

По време на двудневното самотно пътешествие на юг той отново и отново чувстваше как всичко, към което се бе стремил в живота си, беше на път да му се изплъзне от ръцете. Най-накрая в кралството се бе възцарил мир, най-накрая имаше крал от Фолкунгите, най-накрая можеше да се заеме с големите закони за неприкосновеност. И въпреки това сега можеше да загуби всичко.

Може би нямаше да очаква и милост от победителите. Що се отнасяше до него, смъртта не му вдъхваше такъв голям ужас, само че го наскърбяваше мисълта какво победителите щяха да направят със синовете му, когато стигнеха северните провинции, радостно опиянени от победата, с главата на ярла, забучена на копие начело сред знаменосците.

Порази го и това, че една също толкова важна причина за бунтовниците да обърнат наопаки реда в кралството, колкото жаждата им за власт, беше и нежеланието им да се подчинят на новите мирни закони. Та нали те премахваха правото на младите воини да обикалят страната като грабители с подкрепата на закона. Може би бесният им гняв срещу него се коренеше по-скоро в това, отколкото в неколкократните му победи над техни роднини.

В миг на отчаяние, което го потопи дълбоко в черен мрак, той спря и слезе от коня си. Стоеше сам в една дъбрава сред равнинната местност на юг от Скара. Наблизо нямаше никого. Никой не виждаше отчаянието, страха или съмнението му във всичко, за което бе живял чак до тази последна езда към смъртта.

„Какво би ме посъветвал сега, ти, който имаш отговор за всичко, мой високопоставен приятелю кардинал Вилхелмус“ — промърмори на себе си.

Около него беше съвсем тихо, само слабият вятър шумолеше леко в короните на дъбовете.

Силата вътре в него изведнъж го обля отново като ярост или както шлюзовете се пръскат напролет. Дори не можеше да си представи дали в него бе заговорил гласът на Бог или на свети Арн, или пък на кардинала, но си бе възвърнал цялата сила и решителност.

Прекръсти се и падна на колене. Кратката молитва, която изрече, го изпълни още повече с убеждението, че Бог не искаше да види как доброто губи пред самодоволството и егоизма в желанието на врага. Когато отново се прекръсти, посланието го изпълни като силен глас на Божия език: In hoc signo vinces!

Тези думи принадлежаха на свети Арн, много добре знаеше това. На народния език означаваха: Ще победиш в името на този знак, на кръстния знак.

Възседна нетърпеливия си черен жребец и се втурна на юг.