Ян Гиу
Наследството на Арн (6)

IV.

Около празника на свети Тибуртий жеравите вече бяха пристигнали, преди цели три седмици и вече не танцуваха около езерото Хурнборяшон. От стари времена точно на този ден предстоеше ледовете да се пропукат в Западна Готаланд, а мечката да се събуди от зимния си сън в северните гори. Зимата не беше тежка и пролетта дойде рано тази година.

Дните на Сесилия Роса се препълниха с ангажименти, щом кораби и речни лодки отново можеха да пристигат със стоки. Хранилищата и плевните бяха добре заредени от миналата година, когато ледовете бяха сковали твърде рано. През пролетта пък винаги идваха кораби от Любек за Сьодершопинг със стоки и за Форшвик. В началото трябваше да внимава за доста неща, освен това Сесилия Роса бе нетърпелива да започне делата си и с крал Ерик и Ескил Магнусон, който в последните години прекарваше зимата във Висбю, за да се грижи за търговията си през цялата година. Но на път към дома си, Арнес, рано или късно той трябваше да мине през Форшвик и не й оставаше нищо друго, освен да бъде търпелива.

Когато Ескил най-сетне дойде, бързаше да се върне вкъщи, което може би допринесе за бързото му съгласие с плана на Сесилия Роса. Освен това предложи да организират сватбеното тържество на Алде в Арнес, понеже годявката щеше да се състои във Форшвик. За племенничката си Алде отваря сърцето и кесията си с еднаква охота, каза той. Делата на Сесилия Роса също намери за много добри. Той беше мъж, предпочитащ онзи вид щедрост, която се отплаща, а идеята на Сесилия Роса щеше да излезе много доходна за Фолкунгите — и за настоящите, и за потомците им. Всички те щяха да засилят властта си в Западна Готаланд.

И така, работата на Сесилия Роса с девера й Ескил Магнусон се оказа по-лека, отколкото тази с краля, при все че Ескил бе онзи, на когото се налагаше да бръкне по-дълбоко в кесията със сребро.

Първото нещо, за което бе придумала краля, бе най-лесно — рицарят Сигурд и брат му, рицарят Одвар, които справедливо бяха посветени в званието, след като бяха спасили живота на крал Ерик в последния момент, заслужаваха да имат земя и стопанства като всички останали най-лични бойци на кралството. Нали не можеха цяла вечност да се трудят във Форшвик като прости работници, въпреки че службата им беше добра и никога не се оплакваха. А и на всеки крал бе по-лесно да запази предаността на голям воин, ако разчита на благодарността му.

Дотук крал Ерик се съгласи за всичко и съжали за собствената си несъобразителност, както и задето Сесилия Роса не му бе напомнила за това по-рано.

Малко по-трудно стана, когато тя му обясни подробно как кралската благосклонност щеше да се разпредели в земя и къщи. Предложи онези стопанства и земи, които се намираха на юг от строежа на крепостта Лена на западния бряг на Ветерн, където минаваше границата между териториите на Ериковия род и Фолкунгите. На крал Ерик му се стори, че единият род започваше да се разпростира за сметка на другия. Възражението на Сесилия Роса, че щеше да се получи същото, където и да избере земя за двамата, той обори с твърдението, че това най-ясно ще се вижда и чувства, ако отстъпи тъкмо граничната територия. Наложи й се малко да го убеждава, а накрая дори предложи да плати разликата в злато, преди крал Ерик да се предаде.

Това бе първата крачка в плана й. Сега Сигурд и Одвар притежаваха земята на юг от крепостта Лена. Втората стъпка бе братята да поемат замъка на Фолкунгите в Лена и да го довършат с хора от Форшвик. За това щяха да платят на Фолкунгите със земята, която току-що бяха получили от краля.

Лена от самото начало принадлежеше на ярл Биргер Бруса, но сега крепостта притежаваха по равно Ескил Магнусон, който бе вложил най-много сребро в строежа, и няколко от роднините на Биргер Бруса в Биелбо. Именно с тях трябваше да се разплатят и точно затова се налагаше Ескил да развърже кесията си за пореден път.

Въпреки че никога не бе бил мъж за бойното поле, за разлика от покойния си брат Арн, Ескил разбираше от всичко, което се отнасяше до войната като цяло и засягаше сигурността на рода за в бъдеще. С двама фолкунгски рицари в Лена в Западна Готаланд щеше да има три силни крепости в ръцете на Фолкунгите. Най-важен бе Арнес, където управляваше синът на Ескил, Торгилс. Следваше Имсеборг на Бенгт Елинсон, а сега и Лена с рицаря Сигурд, близък роднина както на Арнес, така и на Форшвик, заедно с брат му Одвар.

Ескил много добре разбираше силата в тази фолкунгска захватка около Западна Готаланд, затова не се мръщеше заради разходите, което това щеше да му отвори. Сам казваше, че беше същото като с даренията за манастирите — добре можеха да се изплатят след смъртта му.

Всичко бе готово за устройването на годеж, който щеше да предложи повече ризници в сребристо и синьо от всякога. За сгодяването на Алде с рицар от Форшвик всеки един, учил през последните двайсет години при самия Арн Магнусон, Емунд, Одвар, Бенгт или някой друг, щеше да пристигне в пълно снаряжение с целия блясък на цветовете си. Мъжете от Форшвик бяха много задружни и всички високо почитаха дъщерята на Арн Магнусон.

Сесилия Роса старателно разучи календара си и установи, че щяха да успеят с всички приготовления около деня на свети Ерик в средата на май, когато малките на дрозда скоро щяха да напуснат гнездата. Вярно, беше усилно време заради сеитбата, но във Форшвик не вършеха тази работа, а гостите, които можеха да очакват, рядко проявяваха сами усърдие, щом станеше дума за сеитба или жътва.

* * *

Ингрид Улва спадаше към онези, които в никакъв случай не се страхуваха от уменията на лечителките за всичко под слънцето — неща, непознати за обикновените хора, дори и да бяха добри християни или просто учени духовници, или пък само невежи коняри. Въпреки намръщените предупреждения на някои от роднините мъже, тя бе предоставила една къща на брега на езерото, по-рано използвана от рибарите на Улвоса, на две стари сестри — Юрда и Ватна. Дали това бяха истинските им имена, знаеше точно толкова, колкото и къде са родени и как са живели преди един ден да изникнат на портата й с денкове и тояги. Може би отначало ги мислеше за избягали робини — откъде иначе биха могли да дойдат скитащи, ако бяха свободни? Но тъй като стопанството Улвоса, също както и Форшвик, спадаше към онези, където не държаха роби, а само свободни ратаи, Ингрид Улва от чист инат им бе предложила вечеря и постеля за през нощта. Ако някой бе дотичал след тях с дръзки думи, че защитава бегълки, тя щеше презрително да тресне няколко сребърни монети на масата и да заговори за домашния мир, за да отпрати всеки собственик на роби. Единствено Биелбо и Арнес имаха по-високи позиции от Улвоса сред фолкунгските стопанства, но и там не държаха роби.

Никой обаче не дойде да търси двете жени и Ингрид Улва така и не можа да откупи свободата на Юрда и Ватна от някой собственик. Още след като си поприказваха първата вечер, тя взе решение да приготви една къща и да ги снабди с всичката храна и платовете, от които се нуждаеха, а те в замяна щяха да използват уменията си за благополучието в Улвоса. Ватна и Юрда познаваха прекрасно билките и умееха да израждат деца, както и да облекчават треската им, да лекуват рани и да наместват счупени кости на ръцете и краката, а и да помагат при диария. Дотук бяха благословия за Улвоса. Само че скоро много хора, най-вече сред освободените, започнаха да се страхуват неописуемо от Юрда и Ватна и си шушукаха, че са вещици. Децата не се решаваха да наближат колибата им при езерото.

Ингрид Улва идваше тъкмо оттам. Носеше кошница пресен гарвански лук, за да го свари против меланхолия, и вървеше бавно и замислено по брега към кея, когато видя да се приближава една речна лодка, натоварена с желязо, която не би трябвало да спира в Улвоса. На пристана пък нямаше вдигнат червен щит, означаващ, че имаха нужда от превоз или че трябваше да се разтоварят стоки. Ободрена и обхваната от известно любопитство, тя отиде на кея, сякаш лукът на Юрда и Ватна бе подействал още в кошницата.

Ето защо единствена и първа получи съобщението, което неочакваната лодка носеше от Форшвик — Алде и Сигурд щяха да се сгодят след по-малко от месец. Отначало се развълнува извънредно много от тази добра новина. По пътя към стопанството обаче отново я налегнаха мрачни мисли, щом се сети за нелепото захласване на Биргер по Алде.

Биргер и Кнут се бяха върнали от коледните празненства във Вик чак на празника по случай покръстването на Павел в средата на зимата и предстоеше да падне толкова сняг, колкото и преди това. На Ингрид Улва не й изглеждаха като двама млади мъже, които само са постили, молили са се и са се упражнявали с меч.

Беше повече от вероятно да са изостанали с последното, но през следващите месеци бяха наваксали загубеното твърде добре. От сутрешната до вечерната молитва се сечаха един друг с упорство, приличащо на обсебеност. Техните работни дни изглежда бяха най-усилните в Улвоса, въпреки че там много хора се трудеха здраво, особено сред освободените роби.

Самата Ингрид Улва нямаше как точно да определи напредъка им в игрите. За нея това дрънчене, потене и пъшкане изглеждаше по един и същи начин, независимо кои мъже си правеха труда да се бият. Тя обаче се бе допитала до знаменосеца на Улвоса, който беше опитен воин от собствения й род. Той кратко, но уверено обясни, че за Биргер нямаше какво да се каже. Момчето беше от Форшвик, затова никой мъж, който сам не бе такъв, не можеше да му се опре. С Кнут нещата обаче бяха такива, че той вече не изглеждаше като дете в ръцете на младежа от Форшвик, а като мъж, който би се доказал срещу повечето съперници. Честно казано, при това положение никой страж от Улвоса не би се наел охотно да се бие с променения Кнут, защото сега напълно се различаваше от боеца, когото бяха видели за първи път миналата есен.

Ингрид Улва не беше сигурна дали би трябвало това да й харесва или не. Добре беше, че синът й се подчиняваше на кралската заповед безпрекословно, но както тя виждаше бъдещето, отново не намираше никакво предимство в това Кнут да стане боец, равностоен на Биргер.

Ако Биргер бе научил за безпокойството на майка си, щеше с пълно право да го разсее със смях. Вярно, Кнут се оправяше с меча много по-добре от преди. Това им беше от взаимна полза, понеже Биргер бе забързвал всички движения почти неусетно, месец след месец. По този начин вече не се чувстваше все едно самият той линее от мудността, която се налага заради упражняването.

За сметка на това пък не беше вярно, че Кнут някога щеше да го настигне. На това не бе способен никой, който започваше да борави с оръжие правилно чак след навършени двайсет години вместо на пет.

Но пък сега и двамата изпитваха удоволствие от работата си, не беше като в началото. Бяха започнали и да посвещават време и сили на неща, които по-скоро служеха на собствените им намерения, отколкото на краля. Кнут учеше Биргер да хвърля копие по около час всеки ден, тъй като беше излишно винаги да получава седем репи в тази игра. Биргер пък упражняваше Кнут в боя с кол също толкова дълго, което вероятно по-лесно можеше да се сметне за изпълнение на кралската заповед, тъй като развиваше и бързината, и окото.

Целта им не би била трудна за разгадаване в очите на мъж. Биргер и Кнут не се виждаха в брачното ложе още много години, но пък виждаха пред себе си доста младежки игри. А онзи, който спечелеше такива състезания, получаваше много повече от злато и чест, предимствата бяха най-вече от онзи вид, който бе единственият урок на Кнут за Биргер. Не беше минало много време от голямата война и все още се намираха много млади вдовици.

Щом пристигна известието за годежа във Форшвик, първият развълнуван въпрос на Кнут бе дали е вероятно тогава да организират игри. Нали и двамата вече се бяха размечтали за многото летни сватби и как щяха да се редуват, печелейки ту златната корона, ту сребърната.

Отговорът на Биргер охлади Кнут както кофа студена вода върху разгонено куче. Да, биха могли да се очакват някакви игри с оръжия още на годявката във Форшвик, съгласи се Биргер. В такъв случай обаче само с кон и копие, защото мъжете от Форшвик смятаха всичко останало за превземки. Освен това щяха да пристигнат най-добрите конници в страната, а сред тях самият Биргер би се сметнал за щастливец, ако попадне сред първите петнайсет-двайсет. Кнут веднага осъзна, че не е добре да отиде точно на този годеж и Биргер не му възрази и с дума. Вместо това предложи Кнут да използва изгубените дни, за да посети крал Ерик в Нес. Той най-вероятно щеше да присъства на сватбата в Арнес, но не и още на годежа във Форшвик — щеше да се задоволи да изпрати там майка си, вдовстващата кралица Сесилия Бланка.

Разбраха се какво да правят лаконично и по мъжки, както вече постъпваха с всичко. През останалата част от следобеда Биргер упражняваше с Кнут нещо, което бе измислил едва наскоро. Кнут имаше само щит за отбрана, а Биргер щеше да напада с меч без щит. Така Кнут по-добре щеше да се научи да не посреща всеки удар със сила, а да избягва меча възможно най-често. Освен това щеше най-накрая да го принуди да разбере, че и щитът бе оръжие.

* * *

Празненството за годежа във Форшвик още в началото си бе великолепно, както се и очакваше. Стари възпитаници пристигнаха от цяла Западна и части от Източна Готаланд в цветовете си и с пълно въоръжение, сякаш идваха на коронация. Толкова много никога не се бяха събирали, нито дори за посрещането на кралската булка Рикиса в Льодьосе. На градската уличка всеки закачи щита си на копие със знаме в сребристо и синьо и скоро всички заприличаха на блестящо, полюшващо се синьо море на слънчевата светлина. Новата сила на Фолкунгите искреше от дългия ред златни лъвове по щитовете.

Рицарите, Биргер и двама други мъже, които също бяха командвали във Форшвик, се посъветваха за кратко под ръководството на Бенгт Елинсон и решиха този път да отворят дори рицарската зала за всеки от Форшвик, тъй като бе ясно, че всичките гости не можеха да се поберат само в една от големите къщи. Още на първия ден организираха турнир на голямото поле за езда, друго би било немислимо при толкова много воини от Форшвик, събрани на едно място. Отне им по-голямата част от деня да определят победителя, който за ничие учудване се оказа рицарят Бенгт, макар да се оплакваше, че се чувства облъскан като старо, жилаво месо, след като бе яздил срещу осем добри бойци и на два пъти го бяха поваляли от коня.

И този път надеждите на Биргер да остане сред последните непобедени бяха потушени. Имаше късмет с първите си трима съперници, които все се случваха или от най-старите, или от най-младите. Но на четвъртия път, когато все пак бе останала малка група непобедени в сравнение с голямата навалица от началото, му се падна рицарят Сигурд.

Първо Биргер прокле лошия си късмет. После обаче се разпали още повече и в силното си желание да победи почти започна да мрази рицаря Сигурд. Когато се срещнаха, Биргер не язди като на игра и турнир с предпазни коронки на копията, а твърдо и решително като на война.

Първият път бяха равни и никой не падна от седлото след тласъка на другия, въпреки че и двамата удариха добре. На втория път Биргер сам си навлече срама, като престъпи едно от най-важните правила във Форшвик. Точно от тези зрители по никакъв начин не можеше да скрие, че ясно се целеше в лицето на рицаря Сигурд и бе на косъм да улучи. Така се правеше на война, но не и сред конници от Форшвик на турнир. Такъв удар лесно можеше да убие човек.

Наложи му се да си плати двойно. Първо, сам падна от седлото, понеже бе насочил цялата си воля към едно-единствено нещо — да улучи победоносно само с един удар. И второ, сам стана за срам. Не би могъл да направи друго, освен да вдигне ръка за извинение и да се оттегли, като по този начин се признае за победен още с първото падане.

Той сам проклинаше себе си, докато прибираше Ибрахим в обора, и изказа всичките си извинения на коня вместо на онези, на които ги дължеше. След като изсуши Ибрахим и го целуна за довиждане, не се върна на полето за езда. Вместо това се измъкна към малката кошара, където бащата на Ибрахим, конят на Арн Магнусон — Абу Аназа, спокойно си поделяше времето между зелената паша и похожденията по кобилите.

Никой не бе яздил Абу Аназа след смъртта на господаря му. И Биргер нямаше подобни намерения, тъй като изгаряше от срам в убеждението си, че се е опозорил повече от достатъчно за един ден.

Абу Аназа първо го изгледа подозрително, когато той се покатери през оградата. Изведнъж обаче жребецът сякаш го позна, изпръхтя приятелски и отиде при него в лек тръс. Биргер погали посивялата му муцуна и му разказа за собствената си глупост и тегнещата над него сянка на дядо му, с когото винаги щяха да го сравняват, при това никога в негова полза. Той галеше коня по врата и усещаше сълзи на безпомощност, които не можеше да сдържи. Точно в този момент бе благодарен, че никой не го вижда. Попита Абу Аназа какво е да носиш воин като Арн Магнусон сред стрели, затъмняващи небето, сред грохота на хиляди копита и звъна на стомана в стомана. Дали това повече от всичко друго правеше от човека мъж? Кой бе най-големият воин — онзи, който никога не падаше, или пък онзи, който след всяко падане ставаше отново и никога не се предаваше?

Абу Аназа го гледаше с големите си, красиви очи и сякаш отговаряше със своето състрадание, като че ли тези отчаяни въпроси изобщо не се нуждаеха от друг отговор. Той побутна Биргер с меката си муцуна като за утеха.

Тогава Биргер бе завладян от неустоимо изкушение. Никой не можеше да го види точно там в този момент — всички във Форшвик седяха на голямото поле, където скоро не бяха останали много съперници на рицаря Бенгт.

Той се хвана за гривата на Абу Аназа и се приплъзна на гърба му сякаш внезапно затърси предсказание. Абу Аназа изпръхтя и веднага свърна по ливадата в лек тръс, вдигна опашка и премина в бърз галоп в кръг, без Биргер да го е молил по какъвто и да е начин. Сълзите се стичаха по лицето на Биргер, без да е способен да ги спре, а може би изобщо не искаше. Някак си той си мислеше, че е получил отговор. Спокойствие и упование струяха от тялото на Абу Аназа към Биргер и поне в този миг той се помири с многобройните противоречиви чувства, които бушуваха в него. Обеща си втори път да не става за срам пред всички онези, които му бяха най-близки в живота.

През първите два дни и нощи успя да спази това свое обещание. Третата вечер обаче се превърна в най-злощастната и позорна в целия му кратък живот досега.

Сесилия Роса бе определила, че тъй като във Форшвик не бе възможно над двеста гости да се поберат в една зала, те чисто и просто трябваше да се разпределят в наличните три къщи. Почетната маса отнесоха в рицарската зала — там щяха да посрещнат най-знатните гости, като вдовстващата кралица и тези от рицарите и останалите Фолкунги, които бяха довели и жените си. Дошлите без стопанките си щяха да получат своята бира в Светата земя, а по-голямата част от работещите във Форшвик бяха принудени да се струпат в старата главна къща. Алде и рицарят Сигурд обаче бяха приятели на всички, ето защо техните окичени с клонки годежни столове щяха да бъдат в къщата на работниците на първата вечер, в Светата земя на втората и в рицарската зала на третата. Такава гощавка за годеж никой не бе правил преди, а и обичаят в Западна Готаланд беше различен. Сесилия Роса обаче беше жена, която често престъпваше традициите. Така правеше и съпругът й Арн Магнусон и както Форшвик процъфтяваше и богатееше с всеки изминал ден, случваше се изключително рядко някой да възрази срещу това, което Сесилия Роса си наумеше да промени, дори да ставаше дума за стари обичаи или нови начини за водене на търговия.

Ингрид Улва седеше на почетната маса заедно с най-скъпите си приятелки — двете Сесилии, и имаха само приятни теми за разговор. Времената бяха добри, в цялата страна цареше мир, а кралица Рикиса в Нес скоро щеше да роди първото си дете. Излезеше ли син, може би щеше да охлади непрестанните опити на архиепископ Валерий отново да постави наследник на Сверкер на трона. Окажеше ли се момиче — нямаше да навреди, понеже като му дойдеше времето, някой Фолкунг щеше да се сдобие с кралска съпруга. Освен това Рикиса бе доказала, че не е безплодна, а и беше млада и здрава, можеше да роди много деца. Що се отнасяше до борбата за власт, положението в страната беше точно такова, каквото някога си го бе представял Арн Магнусон.

Сесилия Роса разказа как е било преди много време, когато той се бе завърнал от Светите земи, и как тогава бе мислел да изгради силата на Фолкунгите, за да не може никой да им се противопостави. Така бе възнамерявал да въдвори мир. Така беше сега. Докато траеше съюзът между Ериковия род и Фолкунгите, дори Валерий не би могъл да въвлече страната обратно във войните и нещастията. За потомците на Ерик не бе желателно да стават врагове на Фолкунгите, а последните не можеха да претендират за короната, затова и двете страни поддържаха мира и спокойствието. А сега, с приближаващата сватба, Фолкунгите щяха да държат три силни крепости на своя територия в Западна Готаланд, както и Елярос с господар Сюне Фолкесон. Към тях се прибавяше и Форшвик, чиято сила не бе на защитна крепост, а мощта, давана от златото и среброто. Наистина, страната бе тръгнала към светло бъдеще, съгласиха се двете Сесилии.

Ингрид Улва все повече се смълчаваше, докато двете й приятелки се надпреварваха да украсяват бъдещето със светли надежди. Струваше й се направо високомерно да наблюдава живота така, без най-малко безпокойство. В нейните очи мъката и радостта бяха сестри, които вървяха ръка за ръка. Винаги имаше чернота там, където бе светло, и винаги зад ъгъла дебнеше нещастие, когато щастието бе най-голямо. Причината беше, че хората във всеки момент можеха да проявят внезапна глупост, която никой не би могъл да предвиди, и с това да обърнат цялото щастие в нещастие. Понякога стигаха няколко изпуснати думи на гощавка, друг път на някого можеше да му хрумне да отмъкне чужда булка и една дълга поредица от отмъщения да прерасне в истинска война.

Ингрид Улва потъна в мислите си, загледана в Биргер малко по-нататък в залата. Той седеше сам, без братята си, защото майка им бе решила да останат в стаята за уроци, щом това беше само годеж, но разбира се, щяха да отидат на сватбата в Арнес. Въпреки че Биргер не беше заобиколен от близки приятели, съвсем не беше толкова стеснителен колкото обикновено. По разпалените му жестове и по някой яден блясък в очите на един или друг по-възрастен възпитаник на Форшвик близо до него тя можеше да познае, че пиеше и се хвалеше. Зяпаше дръзко и безсрамно младите жени от домакинството на Форшвик, които поднасяха храна и бира или сервираха вино, както беше обичаят при тях. Той бързо се бе променил през изминалата година и това не включваше само добри черти, нито пък само онези, неизбежни на кръстопътя между младеж и мъж. Бе започнал да прилича на Кнут Холмгейрсон, а един такъв мъж беше пълна противоположност на баща му и дядо му.

Това беше данък, който тя като майка бе платила на краля, осъзнаваше това. Крал Ерик бе прозрял нещо просто и разумно — на всяка цена се налагаше да попречи на Кнут и Биргер да станат врагове. От тяхното приятелство зависеше мирът в страната. Но от тяхното приятелство Биргер се превръщаше в по-лош мъж, отколкото тя като майка се бе надявала и ясно беше виждала в своите въжделения.

Лошите й предчувствия се оправдаха по най-ужасяващия начин на третата и последна нощ от годежа, когато украсените столове на Алде и Сигурд бяха преместени в рицарската зала. Отначало радостта в къщата беше по-голяма от предишните две вечери, защото сега сред тях присъстваха и бъдещите младоженци, а също и сарацинските музиканти и певци, който живееха във Форшвик.

Тази вечер обаче Биргер седя кисел и потиснат, пиеше повече от обикновено. Никой освен Ингрид Улва не предусещаше заплахата. След това проклинаше собствената си нерешителност, че не бе намерила начин да се намеси по-рано, макар дори и впоследствие да се затрудняваше да каже какво би направила, за да го спаси.

Започна се, когато той протегна празната си винена чаша към Гурмунд, бащата на Сигурд и Одвар, и му заповяда бързо да изтича за още малко вино. Гурмунд първо се смая и изглеждаше така, сякаш се канеше да го послуша, тогава обаче Одвар му попречи, като тежко сложи ръката си върху бащината и без негодувание в гласа обясни на Биргер, че със сигурност в къщата има достатъчно хора, които обслужват гостите, а бащата на двамата рицари е гост като всички останали.

Биргер обаче не се укроти, а отбеляза с висок и дързък глас, че стар роб като Гурмунд така или иначе е свикнал да прислужва на Фолкунги, както между другото и потомците му Урм и Сиге. Изсъска грубо старите им робски имена, а в залата настъпи тишина и от всички посоки към него се насочиха изплашени погледи.

Сигурд седеше далеч на мястото за годеника в другия край на масата, но той също беше чул. Както си беше по-сприхавият от двамата братя, той не можеше да сдържи езика си, още повече, че бе свикнал да заповядва на Биргер през дългите години военно обучение. Той каза високо, че що се отнася до него, кръвта няма значение. Това, което прави мъжа мъж, са делата му. Онзи, който няма златни шпори, има най-малко право да се перчи в рицарската зала на Форшвик срещу двама братя, посветени в звание от крал, защото това със сигурност е по-значимо, отколкото да те роди майка от знатно потекло не по твоя заслуга и воля.

Биргер се престори, че е сметнал тези думи за обида срещу майка си и отвърна, че онзи, който не знае със сигурност кой е неговият баща от отделенията за робите, трябва хубаво да внимава с думи, засягащи честта на майката, защото на стената зад него сред датски гербове, знамена и кралски щитове от Гестилрен и Лена, виси неговият меч, принадлежал на Арн Магнусон, меч, който никога не е носен при поражение.

Заплахата да извади меч срещу рицаря Сигурд и двама възпитаници на Форшвик да се изправят един срещу друг, защото именно така всички в залата разтълкуваха думите на Биргер, макар да бе пиян, а речта му — заваляна, беше твърде силна обида, за да може някой да спаси всички от размирици и още по-груби думи. Скоро Биргер стоеше в единия край на дългата маса, Одвар — срещу него, а Сигурд — долу при свода от клонки в широкия край на масата и си крещяха най-ужасните оскърбления. Не спряха преди Ингрид Улва да отиде до няколко белязани воини, които изобщо не бяха замесени, и да ги помоли незабавно и безпощадно да се погрижат Биргер да бъде изхвърлен.

Той се дърпаше, риташе и кълнеше, когато го надвиха, а на път към вратата между много силни ръце се закле, че отсега робските синове са негови жестоки врагове за цял живот и никога няма да стъпи във Форшвик, докато те са там. Последното, което чуха, бе, че иска меча си обратно, както и нещо за несправедливост с наследството, преди воят му да изчезне зад тежко затръшнатата врата.

Нагнетяващо мълчание се спусна след това в рицарската зала на Форшвик. Някой направи опит да се пошегува колко трудно бе за наперени хлапетии да пият три дни поред, и че където влезе вино, разумът излиза. Никакви подобни оправдания обаче не можеха да спрат сълзите на Алде, а сълзи в украсения годежен стол бяха най-лошата поличба на такова празненство.

На следващата сутрин Биргер бе изчезнал.

Ингрид Улва отпътува към Нес заедно със Сесилия Бланка с кралския кораб, който чакаше на долния кей във Форшвик. Тя искаше да даде на Биргер и на себе си малко време за размисъл, преди да се опита да го вразуми.

Не успя обаче да постигне много, когато три дни по-късно се върна в Улвоса. Биргер се срамуваше, макар че се опитваше да изглежда безразличен. Беше доста кисел и през цялото време се държеше настрана, зает с упражненията си с Кнут.

* * *

Това лято Биргер и Кнут ходиха на много сватби — и на север, и на юг. Както и бяха определили в пълно разбирателство, двамата се редуваха да побеждават. С изключение на един път, когато бе ред на Кнут, но сред младежите се натъкнаха на един от Форшвик. Той беше връстник на Биргер, наричаше се Аунунд Гунлаугсон и идваше от норвежката част на Далсланд, но беше Фолкунг по майчина линия. Тогава Биргер се хвърли яростно не просто за да спечели, но и да превърне Аунунд в черна ряпа, като винаги го избираше първи. Успя в приумицата си, макар заслугата за победата да бе повече на Ибрахим, отколкото негова.

В началото на есента между деня на свети Брюнулф и апостол Вартоломей, в усиленото време за жътва, когато в Нес всичко беше спокойно, а гостите — малко, Биргер и Кнут пристигнаха на двора с гордо вдигнати глави и поискаха да ги допуснат при краля.

Крал Ерик, вече известен за появата им, излезе с корона и кралско наметало, изнесоха му и стол. Той седна със строго изражение и остави двамата юнкери да пристъпят напред и да го поздравят с опряно в земята ляво коляно.

— Ние, Ерик, крал на готи и свеи, ви възложихме тежка задача през изминалата година, изпълнихте ли волята ни? — попита кралят високо и твърдо.

— Да, ваше величество, дадохме най-доброто от себе си — отвърна Биргер.

— И ти ли мислиш така, юнкер Кнут? — попита кралят със същия суров тон.

— Да, ваше величество. Ако ви е угодно, ще ви покажем — отговори Кнут.

— Добре — кимна кралят. — Думите са думи, но действията са по-истинни. Затова нека незабавно видим как ще продължите жалкия двубой, който започнахте на двора ни преди година!

Когато кралят кажеше незабавно, това не означаваше нищо друго и те на мига се изправиха един срещу друг на двора с щитове и мечове за упражнение. Поклониха се на краля, а после и един на друг.

Много хора се бяха стекли да наблюдават неочакваното представление, което скоро предизвика шепот на изумление и възхита сред зрителите. Биргер и Кнут старателно бяха упражнили как да премине демонстрацията. В един момент Кнут се престори, че изпуска меча си, и се отбраняваше така умело само с щита, че окото на наблюдателя не смогваше да го следи. Същото се случи и когато Биргер се престори, че го е притиснал в един ъгъл и бясно търсеше крака му, а той прескочи свистящия меч в най-подходящия момент и нанесе силен удар с щита си по главата на Биргер, за да получи миг отдих и да вдигне падналия си меч. И така продължаваха с нещо, което не приличаше на истински бой, но се вършеше с такава скорост и сила, че скоро си спечелиха все по-силни аплодисменти от все повече притичващи наблюдатели.

Изглежда за една-единствена година от тромав и разкрачен боец от северните гори Кнут се бе превърнал в майстор от фолкунгски вид. А за този, който разбираше от такова изкуство и си спомняше как изглеждаха предишния път, беше ясно като бял ден колко снизходително Биргер Магнусон се бе отнесъл със съперника си, когато се бяха срещнали като врагове.

Когато кралят реши, че е видял достатъчно, прекъсна боя, повика двамата задъхани млади воини при себе си и им заповяда да коленичат.

— Рицар не е само онзи, който върши подвизи по време на война — започна крал Ерик тържествено. — Рицар е този, който се подчинява на краля си, който се бие за него и за мира в кралството, както и за доброто срещу злото като следовник на Христос. Рицар е този, който се грижи повече за единството в кралството, отколкото за собствената си изгода, и който понася усилен труд за тази кауза. Един мъж, който ни бе близък и наш военачалник в най-тежкия момент за кралството, ни научи и как това трябва да бъде възнаградено. Затова сега ви моля да вземете своите наточени бойни мечове и бързо да се върнете при мен.

Нямаше никаква нужда кралят да повтаря заповедта. Пъргави като хермелини, те донесоха наточените си мечове от Форшвик, извадиха ги по нареждане на краля и отново паднаха на колене пред него.

— Искам да се закълнете на своя крал в три неща — започна крал Ерик с нов и по-дружелюбен тон от предишния. — Първото е вярност, второто е sapientia, а третото — fortitude. Заклевате ли се с две ръце върху меча?

Биргер и Кнут положиха клетвата, без да мигнат. Тогава кралят извади собствения си меч и докосна всеки по лявото рамо, а след това ги покани да се изправят като посветени рицари от кралството на готите и свеите.

Тази вечер Ерик устрои пищна гощавка и връчи на двамата нови рицари в кралството златни шпори. По време на угощението Биргер обясни на Кнут какво означаваха двете чужди думи, в които се е заклел — едната бе мъдри съвети към краля, а втората — рицарският меч и сила. Той с усмивка оправда клетвата си в нещо, което не е разбрал, като каза, че едва ли би било особено почтено в решаващия момент да се запрепира за значението на чужди думи. Биргер отбеляза, че така или иначе рискът чуждите думи да са срамни изглежда доста малък. На това и двамата се смяха от сърце и се прегърнаха като най-стари и скъпи приятели.

Кралят беше много доволен от дружбата им и си отдъхна облекчено, задето строгата му заповед все пак бе довела до по-добър край, отколкото преди е можел да се надява. И ако по-рано ги беше приковал един за друг с нареждане, твърдо като желязо, сега ги беше обвързал по един по-приятен начин — със златни шпори. Това злато беше евтина цена за купуването на единство в кралството, мислеше си той.

За Биргер и Кнут обаче честта да ги посветят в рицарството беше мечта, която носеха от най-ранните си момчешки години. Беше невъобразимо голяма — чест, която щеше да трае през целия им живот.

Изобщо не се замисляха, че тази чест може би им бе оказана по-лесно отколкото на останалите рицари в кралството, и прекараха една много весела нощ заедно с краля горе в стаята на западната кула, макар че този път той не намери причина да издържи на бирата и виното толкова дълго, колкото когато бяха останали първия път, когато Биргер и Кнут бяха непреклонни врагове.