Джоел Розенберг
Сребърният камък (8)

Глава 7
Маркграф Ерик Тирсон

Маркграфът на източните Вътрешни земи седеше неподвижен, докато прислужниците приключваха със следобедната му баня и го обличаха. В интерес на истината, той би предпочел да свърши сам тази работа — имаше нещо унизително за мъжа да се оставя да бъде къпан, обличан и гласен от жени, макар и същите тези жени да бяха млади и привлекателни.

Само че тук не ставаше въпрос за избор и от години бе все така. Откакто спечели ръката, вече не можеше нито да се къпе, нито да се облича сам, както Юе можеше да оре нива. Да се подчини на неизбежното, бе абсолютно невъзможно за Ерик Тирсон, но поне вече бе свикнал да симулира нужното покорство.

Правил го бе през по-голямата част от живота си. Прекалено дълго. Бе прекарал цялата сутрин в лов. За него това не беше спорт — Ерик Тирсон бе роден селянин и едно време, както и сега, селяните бяха прекалено заети с важни неща като изкарването на прехраната с непосилен труд и не намираха пролуки за забавления.

Отегчението може и да бе често явление в съдбите на селяните, обикновено неизбежно, но безделието — никога.

Но това бе и въпрос на етикет. Претенциите му към макграфската титла на Вътрешните земи бяха толкова основателни, колкото и на всеки от благородническо потекло: все пак беше встъпил в брак с маркграфинята, а на тържествената церемония бяха присъствали като свидетели и защитници братството на Синовете на Тир — цели дванайсет с името Тирсон бяха вдигнали металните си пестници с вик на одобрение, когато показаха кървавите брачни чаршафи на изпълнената с нетърпеливо очакване тълпа, струпала се в двора под спалнята им — и бе станал баща на маркграфиня след първите пет опита, от които се родиха синове.

Само че всички знаеха, че е роден в селско семейство, и въпреки че никога не придоби напълно маниерите и манталитета на благородниците по произход, бе от първостепенна важност да отдава дължимото на общоприетите норми, поне като полага всички усилия да се преструва, че приема правилата на родените във висшето общество.

Според тези норми и правила, от благородниците се очакваше да творят поезия, затова той прекарваше часове наред край прозореца на огромната стая, стиснал перото, в опит да напише римувани стихове, въпреки че най-доброто му постижение бяха недодялани бездарни драсканици, които не смееше да прочете пред никого. Нормите и правилата изискваха да има определени вкусове към храната и виното, затова често работеше с главния готвач, за да създадат негов собствен стил на готвене, въпреки че никак не се интересуваше какво яде, стига да имаше достатъчно, за да си напълни корема поне веднъж на ден.

Някога като момче представата му за лов се изчерпваше със залагането на строго забранените капани за сърни, дивечът на благородниците, но с промяната на положението му приличието изискваше да ходи на лов, яхнал коня, при това да го прави с много ентусиазъм, затова ходеше на лов и се преструваше на изключително въодушевен.

Седна търпеливо на стола за обличане, докато младата и по-надарена в бюста прислужница коленичи пред него, за да завърже и стегне ботушите му. Тази беше най-добрата от всички момичета, които някога го бяха обличали. Пипаше уверено, точно, премерено, пръстите й бяха ловки, затягаше ботушите точно колкото трябва, нито хлабави, нито прекалено стегнати. Завършваше със сложен възел и го запечатваше с восък от свещта на масата, след това се усмихваше, когато той се изправеше и не обръщаше внимание, когато лявата му ръка стиснеше ножницата. Мечът на Тирсон си беше истински меч, въпреки че и той, и емайлираната метална ръка, която го придържаше, бяха почетен знак. Някои може и да са родени благородници, някои може и да се оженят и чак тогава да получат титла, но никой не може да стане Тирсон, без да е преживял достойно болката и да е оцелял.

— Ваша Чест — каза тя. — Вие сте облечен.

— Изцяло. Какво имаш да ми съобщиш? — Бе готов да се изправи пред света, поне пред своята малка част от света. Беше дори готов да се срещне с дъщеря си.

— Ваша Чест — отвърна тя, — очаква ви вестоносец в Голямата зала.

Той кимна и се отправи към вратата. Щом вратата се отвори пред него, двама от синовете му, които го очакваха, се изправиха рязко, а след това застанаха от двете му страни и тръгнаха с него.

Агловейн Тирсон, също като баща си, притискаше ножницата с изкуствената лява ръка — всеки от Синовете на Тир винаги имаше готовност да размаха меча — докато оръжието на Бурс Ериксон бе препасано на кръста му.

„Имай търпение, момче, имай търпение“ — помисли си той. Дъщеря му бе маркграфинята, бъдещата маркграфиня, но момчетата трябваше да се оженят, за да се сдобият с титли. Херис бе градски страж в една от областите — родителите на невестата му бяха абдикирали в негова полза, а Хралф бе сгоден за графиня някъде по границата. Вече няколко от дребните благороднички душеха около Агловейн, но това си бе напълно разбираемо: момчето бе постигнало неповторим стил и — в името на Тир! — бе влязло в редиците на Тирсон едва на петнайсет. Още няколко битки, още няколко доказателства за качествата и непоколебимостта му, и той сигурно щеше да успее да се ожени поне за графиня. Граф Агловейн Тирсон — звучеше прекрасно. Дори макграфството беше възможно за него, дори нещо повече — или за него, или за Бурс.

Голямата стая бе студена и проветрива, дори в средата на следобеда, дори когато и в огромната камина бумтеше огън, и в двете по-малки. Един маркграф, разбира се, трябва да седи на централното място на масата, където огънят ще топли гърба му. Това им бе проблемът на проклетите замъци — в тях ставаше или прекалено горещо, или прекалено студено. Беше срамота, че колибата на един селянин с огнището, на което се готвеше, е по-удобна, отколкото домът на благородника.

Слаб, добродушен на вид, войник в зелена ливрея, обточена със златно, характерна за Вътрешните земи, чакаше търпеливо до вратата. Името му бе… Дейбур, май така се казваше? Или нещо подобно. Маркграфът никак го нямаше с имената.

— Поздравявам те, Дейтер — каза Агловейн Тирсон и се постара да не се усмихва разбиращо на баща си. На Агловейн тъкмо това му беше работата, да защитава баща си дискретно и незабележимо, а хубавото бе, че той приема изключително сериозно задълженията си на Тирсон, както и на син на Ерик Тирсон.

— Яздих дълго и уморително — започна Дейтер, — за да ви съобщя, ваша чест, че както предполагахте, пътешественици са посетили човек, на име Харбард, и трима от тях тази сутрин са се насочили на запад.

— Към Вътрешните Земи ли? Към Центъра ли? — прекъсна го развълнувано Бурс.

— Не мога да кажа. — Войникът поклати глава. — Единият носи копие, което притежава необикновени свойства. Ще бъдат наблюдавани.

— И пазени — каза маркграфът студено и замислено. — Ако се налага.

Освободи вестоносеца с махване на ръката.

Щеше да е прекрасно, ако Бурс успее да спечели ръката си в битка с Владенията, но имаше и други възможности. Ако този от ферибота, Харбард, бе, който маркграфът отдавна подозираше, един ден вестоносецът му щеше да бъде Вреченият войн.

Нима денят бе дошъл?

Нима маркграфът сам бе предизвикал всичко това?

О, Тир, бащице наш, нека бъде така.

Обърна се към Агловейн:

— Помоли маркграфинята да ме удостои с присъствието си тази вечер. Ще вечерям в покоите си. Ти ще седнеш на челно място на масата в Голямата зала.

Предстоеше обсъждането на въпроси и планове, а това трябваше да стане на четири очи. И освен това, покрай всичките им останали задължения, на маркграфа рядко му оставаше време, за да бъде насаме с Марта, а пък след като я оженеше, щеше още по-рядко да има възможност да се наслаждава на това удоволствие.

Удоволствията бяха част от живота на благородниците, а тъкмо с тях той свикна с неподозирана лекота.

Агловейн кимна, поклони се и тръгна.

Маркграфът се обърна към Бурс.

— Можеш да прекараш останалата част от следобеда в тренировки — каза той. — Аз отивам да пиша поезия.

Обърна се и се отдалечи с бавно достойнство.

Правилата и традициите трябваше да се спазват. Нямаше да е прилично да потрие доволно ръце — метал в метал — и да изкрещи от радост и задоволство.