Джоел Розенберг
Сребърният камък (7)

Глава 6
Бродът на Харбард

Златната утринна светлина се стопи под ярките слънчеви лъчи, зората се превърна в ден, денят превали обедно време и клонеше към заник, когато пътят им пресече седловината под висок рид и те започнаха спускането към Брода на Харбард.

Иън започваше да подозира, че пътят е прокаран тук единствено за да разкрие пред пътешествениците величествената гледка към грижливо парцелираната долина и сивите бързоструйни води на река Гилфи, блестящи със златни искри под лъчите на слънцето също като люспите на мятаща се риба.

Всичко бе в зелено, черно и златно: почти цялата долина бе обградена с наситенозелена гора, само на места прорязана от пътищата, които отвеждаха към реката, сякаш те самите бяха кафяви замрели потоци. Черните петна подсказваха, че земята е приготвена за посеви, а златното жито се стелеше на вълни под поривите на вятъра също като езеро от разтопено злато.

— И така — започна Арни и положи предната част на носилката, едновременно с Ивар дел Хивал отзад. — Бих казал, че гледката си струва на фона на всичко останало — каза той и кимна, доволен от думите си. — Освен това бих казал, че изглежда доста по-чисто и светло от обикновено. — Прокара пръсти през оредялата сива коса и сви недоволно уста.

Около километър и половина надолу по склона, реката правеше завой край сечище, където бяха издигнати няколко дървени постройки, сякаш правени преди поне сто години — онези красиви дървени къщи, не модерните панелни постройки.

Едната бе на самия бряг на реката, а от нея излизаше пристан със завързана плоска баржа, която леко се поклащаше, обезопасена с дебели въжета, за да не я отнесе течението; от другата страна имаше ограда за добитък, а лебедката, задвижвана от кон, бе празна.

На Иън му се стори, че различава якото въже, прокарано над реката до отсрещния бряг, но сигурно само така му се бе сторило.

— Защо се усмихваш така? — попита Ивар дел Хивал. Потри едрите си длани, сякаш искаше да ги почисти.

— Аз… ами много харесвам жената на човека от ферибота — отвърна Иън.

— Ясно — отвърна Ивар дел Хивал и издаде нещо средно между сумтене и ръмжене. — Колко е хубаво да си млад и най-голямата ти грижа да е един бърз танц в леглото с жената на човека от ферибота.

— Не става дума за това.

Всъщност името й не беше Фрида, а Фрея. Нейната дарба му бе вдъхнала смелост да се изправи срещу Огнения Херцог, нейната благословия бе разкрила на Иън как да победи узурпатора. На Фрея той повери рубина от Брисингамен.

Само че не можеше да разкаже всичко това. Човек не си разголва душата току-така пред хората.

— Прави невероятна яхния — каза най-сетне Иън — и страхотна баница.

 

 

Арни Селмо не сваляше раницата от гърба си, докато Иън почука отново по старата дъбова врата, този път по-силно.

Отговор не последва. Арни поклати глава. На това място имаше нещо, което никак не му харесваше, и той не смееше много да шава.

„По дяволите, момче — помисли си той — просто остаряваш.“ Но не това бе причината. В интерес на истината, се чувстваше по-млад, отколкото по времето, когато бе на двайсет или на трийсет. Сутринта се събуди леко схванат, но болки не се появиха, а дори не успя да си спомни откога не се е чувствал така. Спомняше се апатията през онези сутрини, когато се будеше до Ефи през последните й месеци, докато тя се мяташе и въртеше, замаяна от коктейла Демерол с Висторил, който й даваше. Тогава болката просто не го интересуваше.

Но тук просто нищо нямаше значение; всички болезнени спомени бяха отлетели.

Тук бе спал върху две одеяла, проснат на студената земя цяла една нощ, след това бе вървял без почивка часове наред, като половината време се налагаше да стиска здраво носилката на Хоузи, и въпреки това се чувстваше…

Просто прекрасно. Мътните го взели, та след като се събуди, дори не се сети колко много му липсва Ефи. Тази мисъл го накара да почувства вина.

— Ей — извика Иън. — Има ли някой вкъщи?

Отговор не последва.

— Пробвай вратата — предложи Арни, полу на шега. За нищо на света не би посегнал да отвори нечия врата, без да е поканен.

— Не. — Иън поклати глава.

У дома, ако никой не отговаряше на почукването по вратата, означаваше, че има някакъв проблем. У дома, той би отворил леко, би пъхнал глава и извикал: — „Има ли някой вкъщи?“.

Но това бе чуждо място. Това тук не бе Хардуд, където почти никой не си заключваше вратата, защото какво ще стане, ако някой съсед иска да влезе.

— Май идеята не е много добра — каза той.

Ивар дел Хивал кимна в знак на съгласие.

— Да влезеш в къщата на Старей без позволение? Има и по-добри начини да се убиеш.

Свали коланите на Хоузи и му помогна да се изправи. Хоузи се надигна неуверено, олюля се, сякаш се опитваше да се задържи на крака върху клатещата се земя. Протегна здравата си ръка и я постави на стената на къщата.

— Не — каза той. — Вкъщи няма никой. — Изглежда, му бе трудно да вижда ясно. — Иън, моля те, провери обора, виж дали Среброчел и Слейпнир са там.

— Слейпнир значи? — ухили се Арни. Това вече бе смешно. — Искаш да кажеш, че този Харбард си е кръстил коня като коня на Один?

— Не бих казал — отвърна с широка усмивка Иън. — Но си близо до истината.

— Искам да го видя.

Той последва Иън, когато младежът пое по пътеката от къщата надолу по склона, където оградата следваше очертанията на реката.

— Доста недомислено — няма заграждение към водата — отбеляза той.

— Заграждението не би спряло нито Среброчел, нито Слейпнир да избягат през реката, но то не е направено, за да ги държи вътре. Не би могло да ги опази.

Почвата в ограждението бе набраздена от стъпки с размерите на чиния, освен покрай брега, където бе почистено наскоро и се виждаха няколко подозрително огромни купчинки конски фекалии, вече привлекли рояци мухи.

Никъде не се виждаше кон, но надолу по реката зееше пещера, прикрита от брега; може би…

— Среброчел, Слейпнир! — извика Иън и почти веднага дочу хор от кънтящи копита, сякаш се приближаваше цяло стадо, понесло се в панически бяг.

Само че не бе стадо коне. Животното бе само едно, огромно, по-голямо и от Першерон, и от Клайдсдейл. Козината бе тъмносива, изпъстрена с по-тъмносиви петна, гривата — несресана и израсла неравномерно, сплъстена така, че никой нямаше да успее да я среши.

Освен това имаше осем крака. Би трябвало да се оплетат, но кой знае как те се движеха в съвършен синхрон и ритъм. Затрополиха към тях и спряха на метър от оградата. Арни вече се бе отдръпнал крачка назад, а след това и още една.

— Света майко божия — каза той.

— Именно. — Иън се обърна към коня. Огромните очи не бяха нежни и предани, както би трябвало да изглеждат. Бяха живи, със студено излъчване, пронизващи.

— Здравей, Слейпнир — поздрави Иън и се постара да изглежда по-спокоен, а гласът му да прозвучи по-уверено, отколкото се чувстваше. — Дойдохме да видим нея — и него също. Но най-вече нея.

Конят изпръхтя и звукът се понесе като гръмотевица.

— Така значи — изскърца глас зад тях.

Изненада ли ще е това

или лъже моят взор,

или ме подвеждат тез очи?

Арни се извъртя рязко.

На един пън бе кацнал гарван с лъскави черни криле и ги наблюдаваше подозрително.

Иън само се усмихна на гарвана, сякаш виждаше стар приятел.

— Хугин или Мунин? — попита младежът.

— Мунин — отвърна птицата. — Памет.

Мунин винаги съм бил,

Мунин винаги ще бъда?

А ти не си ли Иън Камен Сребърен,

или по си Иън Силвър Стайн?

Отвърни на твоя си език,

или отвърни на моя.

— Все едно е — каза Иън. — Яй стор тил динаб Дерес тьенест.

Защо, по дяволите, Иън си предлагаше услугите на един гарван? А…

Мисълта прониза Арни като електрически шок — Иън бе заговорил на език, който имаше мелодичната интонация на норвежки, но такъв език Арни не бе чувал никога преди.

И как така успя да разбере, че името на птицата означава „памет“?

Я чакай малко. Птицата не говореше на английски, това бе берсмолски. Арни бе разбрал разговора, без дори да се замисля.

Иън го наблюдаваше навел глава на една страна и вероятно без да съзнава, имитираше гарвана.

— Както виждам, действа — заяви той.

— Дори и да не действаше при теб, действа то при мен — грачеше птицата, този път на английски с британски акцент. — Думите съм чувал аз преди. И ако не за да спомняш. За какво ли друго нужна ни е паметта?

Отзад се разнесе някакъв звук и птицата обърна глава; Арни проследи погледа му и видя Ивар дел Хивал и Хоузи на пътеката, ръката на високия черен мъж, преметната през широките рамене на Ивар, за да може по-младият да го поддържа.

— Виждам те, Орфиндел — каза птицата. — Помня те и по-охранен. Нима най-сетне възрастта дойде и пред твоите двери. Или нещо друго е причината една?

Хоузи кимна.

— И аз те виждам, Мунин. Дойдохме…

— Знам защо сте дошли — избоботи нечий глас.

По засипаната с чакъл пътека зад тях не се бе чул никакъв шум, а дори и да бе имало шум, той бе заглушен от ромона на водата.

Но ето че зад тях бе застанал мъж, подпрян на копие.

Беше невъзможно да се определи възрастта му. Косата и гъстата брада бяха посивели — черни с мрачни сиви кичури, прошарени грубо, не с меката белота на Дядо Коледа — лицето му бе обветрено и сбръчкано като стар пергамент. Затова пък раменете бяха широки, гърбът — гордо изправен, стойката — типична за мъж в разцвета на силите си.

Носеше боти до прасците, навървени с кожа, бричовете — пъхнати в тях, раменете и горната част на тялото — покрити с наметка, качулката й бе спусната над половината лице така, че само едно око се взираше в новодошлите.

Той бе едър мъж, поне един и осемдесет и пет, но кой знае защо изглеждаше по-висок.

— Дошли сте, за да бъде изцерен Орфиндел — каза той. Гласът му наподобяваше далечен тътен. — За втори път, Иън Силвърстоун — обърна се той към Иън, пренебрегвайки другите, сякаш ги нямаше, — идваш тук неканен. Въпреки това те приветствам, но не и с добре дошъл.

— И аз те п-п-поздравявам, Харбард — отвърна Иън. Стисна устни и преглътна с трудност, а сетне заговори тихо, с леко, едва доловимо колебание. — Доколкото си спомням, изпратих нещо ценно насам — продължи той.

— Насам беше, тъй беше — изграчи птицата високо и пискливо.

И насам дойде,

ала повери го ти на Хугин за нея, не беше то за него.

Караха се те, но той съзря решението твое,

не бе туй твой каприз.

Но и таз кавга остави всичко, както беше.

Харбард протегна ръка в необичаен жест, с разперени пръсти, леко отпуснати, сякаш сочеше нещо. Пръстите бяха дълги и дебели, ръката — покрита със сиви косми още от пръстите чак до мястото, където ги скриваше ризата. Кръгъл набъбнал белег отгоре на ръката бе почти прикрит от гъстите косми.

— И сега нея я няма — каза Харбард, — поне за известно време няма да е тук, докато го скрие на сигурно място, така каза. — Отпусна ръка отстрани на тялото си. — Качи се на широкия гръб на Среброчел и препусна, без дори да погледне назад.

Това Арни го разбра, поне смисъла: жената на Харбард го бе напуснала, за да скрие рубина от Брисингамен, за който говореше Иън, и мъжът се чувстваше самотен.

Арни кимна в знак на съпричастност.

Харбард го стрелна с пронизващ поглед.

— А ти кой си? — попита той.

— Казвам се Арнолд Селмо — отговори Арни и изпъна гръб. Може и да се чувстваше подмладен и освежен, за пръв път от половин век насам, но този поглед го накара да се почувства като дете.

— Аха. — Лицето бе все още наполовина прикрито от качулката. — Помня те. На младини бе смел мъж. Е, имаше време, когато… — Той сам се спря, вдигна длан с широко разперени пръсти в знак на извинение. — Ето, това е проблемът, когато остарееш. Оставяш умът ти да се рее към това, което е било, а не към това, което ще бъде.

— Виж — каза Иън. — Хоузи е в беда и…

— Аз също — прекъсна го остро Харбард. — Аз също — повтори той бавно и внимателно. — Ще се опитам да реша неговия проблем, ако вие решите моя.

Усмивката на Иън изглеждаше измъчена, а гласът му прозвуча напрегнато.

— Разбира се. Какво ти трябва, летящата метла на злата вещица от запада ли?

Харбард мълча дълго. След това разтегна уста в широка усмивка, съпроводена от дълбок смях, който не трябваше да звучи страшно, но въпреки това ги стресна.

Отметна качулката на наметката и разкри черната превръзка, покрила лявото око.

— Да влизаме вътре, ще поговорим, докато ядем — каза той. — Чака ни дълъг разговор, Иън Камен Сребърни.

— Да, да, да — грачеше птицата. — Чака ни дълъг разговор за това, което ще сторим ний за вас, за това, което ще сторите вий за нас.

На Арни тези приказки никак не му допаднаха. Но какво пък, по дяволите, толкова много неща има, дето хич не ти допадат, а той вече бе свикнал.

 

 

Готварските умения на Харбард не си струваха пътуването, реши Иън. Не и цялото това влачене из Скритите проходи, дори не си струваше да минеш през стаята, за да седнеш на масата. Яхнията бе само еленско месо, вряло, докато се разпадне, подправено с шепа размачкани глави лук, въпреки че малко сол и пипер от раницата на Иън значително подобриха вкуса му.

От друга страна, ябълките в сандъчето до вратата бяха невероятно сладки, с леко тръпчив вкус, който се запазваше в устата. Все едно че пиеш чудесно ябълково вино, освен че имаше един изключителен сметанов привкус. Дали не се усещаше и аромат на боровинки? Ябълките си изглеждаха съвсем обикновени с малко повечко от вкуса на вида Макинтош, отколкото Златна превъзходна. Обелката им бе гладка, но не и твърда, всяка хапка бе хрупкава и свежа.

Странното бе, че се оказаха необичайно засищащи. Мирисът на яхнията му напомни колко много време бе изминало от оскъдната закуска, и той си каза, че ще изяде цялата купичка яхния, а след това поне пет-шест ябълки, но след като приключи с готвеното, едва успя да изяде един плод.

Хоузи полегна зад него, опъна се на леглото до печката, подпрян на импровизирани възглавници от царевични шушулки. Арни и Ивар дел Хивал седяха от двете страни на Харбард, настанил се начело на масата, за да им сипва неочаквано умело и гостоприемно, макар и умислен.

Иън дояде ябълката и понечи да остави остатъка в чинията.

„Запази семките — прошепна Хоузи, гласът му бе толкова тих, че едва ли някой друг успя да го чуе. — Насади ги някъде, макар и след време. Плодовете няма да са със същите качества като тези, за които Индун полагаше грижи, а сега Фрея, но ще пораснат на всяка почва.“

— Оказах ви гостоприемство — каза Харбард на отличен берсмолски с лек акцент от друг език, — осигурих ви вода, храна и топлина, а сега е време да се заемем с някои… задачи. — Последната дума бе на английски сигурно защото същата на берсмолски не бе толкова всеобхватна като значение.

— Задачи — повтори Арни Селмо. — С какви задачи трябва да се заемаме? — Очевидно бе слушал разговора на берсмолски, но въпреки това заговори на английски. Нарочно, или защото не можеше да говори на чуждия език? Иън нямаше представа.

— Аз… — започна Харбард бавно — имам нужда от вестоносец, от пратеник, до един от вандестийците. Той… или пък те… май много им се ще да подпалят война със Средните владения. Одеве казахте, че сте видели Тирсон с патрулна част.

Ивар дел Хивал кимна.

— Това е напълно разумно обяснение за вандестийския патрул, дето го видяхме. — Той отхапа ново парче ябълка. — Маркграфът на Вътрешните части, така ли?

— Той… струва ми се, е замесен. А тази война трябва да бъде спряна — продължи Харбард, — преди още да е започнала.

— Това би било хубаво — каза Ивар дел Хивал, — но кой ще се наеме да върже вълка?

— Точно ти не можеш — пресече го Харбард. — Какъвто и символ да носиш, верността ти е обречена на Пламенния род и няма да те приемат; давал си клетва на Пламенния и Небесния, не на мен.

— Да, така е — кимна Ивар дел Хивал. — Това е самата истина. Притеснявах се, че съм в граничните райони на Вандескард. Все още съм. — Той разпери ръце. — Но това, както и да е, какво можем да направим?

— Иън Силвърстоун ще отнесе съобщението. Ти ще си под негова защита. Това, по всяка вероятност, ще те спаси.

Ивар дел Хивал се намръщи.

— Предпочитам по-сигурни залози от това „по всяка вероятност“ но така да бъде.

Иън бе озадачен. Защо му трябва на Один — нека бъде Харбард или както там предпочиташе да се нарича в днешни дни — да спре войната. И какво общо имаха Иън и приятелите му с това?

— Защо? — сбръчканото лице на Арни Селмо бе неразгадаемо. Иън не би искал да играе на покер с него, не и в този момент. — Защо — повтори той, подбирайки бавно думите си, — защо му трябва на Один с окървавените ръце, на бога на смъртта, да спре една война? Не предпочита ли той да види ширналото се поле, осеяно с трупове, напоено с кръвта на загинали млади мъже?

Ивар дел Хивал понечи да се изправи, но се отпусна тежко на стола си.

— Один ли?

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Последното, което им трябваше сега, бе гневът на Харбард особено когато Фрея я нямаше.

— Ако исках да ми казват Один — прогърмя Харбард с тътена на наближаваща буря, — щях да се представя така. — Харбард бавно се надигна и върховете на яките му пръсти натиснаха масата. — Имаше време, младежо — започна той с дрезгав глас, — когато щях да ти помета главата от раменете за подобна дързост.

Иън се колебаеше дали да не посегне към Убиеца на гиганти, закачен до лявото му рамо на облегалката на стола.

Шансовете му не бяха блестящи, а и освен това…

— Само че старците трябва да се приучат на търпение — прекъсна го Арни, решен да не отстъпва, без да откъсва очи от очите на Харбард, — защото не могат да си позволят безразсъдството, стремглавостта и безхаберието на младите. Трябва да се научат как да постигат хармония между това, което могат, и това, което искат, а най-лошото е, че трябва да свикнат да оставят другите да вършат това, което те самите някога са вършели.

— Трябва да се научат на това гадно отвратително нещо, наречено да си седнеш на парцала. Не те, а ние. Ние трябва да се научим, че е време да си налягаме парцалите. — Устните му бяха стиснати, но ръцете му стояха спокойно отпуснати на масата. — Ако можеше сам да направиш това, което трябва, нямаше да се пазариш и да ни увещаваш, затова сядай на масата и ни кажи какво предлагаш, по-точно какво искаш. Сядай си на парцала, Харбард.

Харбард остана прав, смълчан и неподвижен за момент, след това огромните му ръце се свиха отстрани, очевидно в опит да запази контрол.

— Така да бъде — каза той. Бръкна в кесията си и извади пръстен, за да го пъхне на дебелия си пръст. Беше съвсем обикновен, без всякаква украса, най-простичка златна халка с правилна форма, прекалено дебела, за да е венчална. На Иън му напомни на друг пръстен, пръстен, който бе намразил от все сърце, но този само му приличаше. Златният накит бе семпъл, без инкрустирани инициали, и на него нямаше червен камък с онзи противен символ.

— Я го пробвай — каза Харбард. Търкулна го по масата към Иън и младежът го пое замислен. Беше топъл, с температурата на тялото, може би малко по-топъл и значително по-тежък, отколкото би трябвало. От пръв поглед бе очевидно, че е прекалено голям за пръста на Иън. Сложи го на показалеца си, а после на средния пръст, но беше безсмислено, затова го плъзна на палеца и се оказа, че там е на мястото си, дори прекалено точен. Иън го свали и за кратко го задържа на дланта си — все още му се струваше по-тежък, отколкото трябва — след което го подаде обратно на Харбард.

— Драупнир ли е? — попита той. — Один някога е имал пръстен, наречен Драупнир. На всеки осем дни…

— Да, да, да. — Харбард го прекъсна с махване на ръката. — Умножителят. Точно така, на всеки осем дни създавал още осем пръстена. Вестрите са виновни за тези небивалици; винаги са били обладани от мисълта за злато. А това никога не е било. Наречи го ако щеш Пръстенът на Харбард.

— И хората ще ми повярват само защото нося златен пръстен на палеца си, така ли? — попита Иън.

Нетрепващите очи на Харбард се втренчиха в Иън изпод гъстите рунтави вежди. Иън не успя да определи какъв цвят са, въпреки че погледите им се бяха преплели, защото се чувстваше като птица, хипнотизирана от нетрепващия взор на змия.

— Ще ти повярват, че си моят вестител, моят пратеник, моят говорител, Иън Силвърстайн — каза той, а от тътнещия му глас чиниите по грубата повърхност на масата затанцуваха. — Стига приказки. — Той мълча дълго, а сетне сведе очи към масата. Единият от дебелите му пръсти започна да размазва малко езерце разлято ябълково вино, когато заговори. — Аз съм стар и уморен, Иън Силвърстайн — каза той, а гласът му, макар и висок, по нищо не приличаше на тътена на бог, по-скоро прозвуча старчески и немощен. — Това е истината. Вече не съм това, което бях, и с всяко изминало хилядолетие силите ми ще отслабват, ще изпускам все повече неща от контрол. Жена ми ме заряза, а докато все още тая надежда, че ще се завърне, не мога да допусна да се завърне в земя, разкъсвана от война.

Обърна поглед към Арни Селмо.

— Надявам се, млади човече, че сам разбираш колко е ужасно, когато остаряваш сам.

— Да, чувството ми е познато. — Изражението на Арни си оставаше непроницаемо като гранит. — При това познато до болка. И какво ще правим сега?

Харбард се изправи бавно, като старец, за когото всяко движение бе болезнено.

— Сега ще сваля копието си, но давам клетва и ви уверявам, че няма да пронижа никой от хората в тази стая.

Харбард се приближи до входната врата и свали копието, закачено над нея.

Неясно как, всичко се промени, но промяната бе осезаема. Сивата му глава все още достигаше почти до горния праг от рамката на вратата. Само че, докато държеше износеното копие, изведнъж стана по-едър и страшен, сякаш присъствието му изпълни стаята почти до пръсване.

Когато Харбард подпря копието на дървения под, за да седне отново на стола, наоколо се понесе басов тътен, долетял отнякъде далече, земята се разтърси и къщата затрепери, чиниите по полиците задрънчаха, някои от тях изпопадаха и се разбиха на грубо издяланите дъски по пода.

Иън знаеше, че трябва да е обзет от страх, но нямаше начин да не повярва на думите на Харбард. Опита се, но не се получи.

— Ти ще носиш моя пръстен и ще държиш в ръка Гунгнир, ще бъдеш моят вестител — обърна се той към Иън, единственото му око бе втренчено нетрепващо в младежа. Гласът му бе тих, но дори и така се разнесе болезнено силен, глас, който с лекота би разцепил планини. — И ще кажеш на вандестийците, че тази война няма да я бъде, че никой не може да си позволява да нарушава моя мир, нито човеците, дето искат плаща на Ванир, нито който и да е друг.

Той наведе копието към Иън и младежът протегна ръка да го задържи.

— Недей. — Хоузи бе скочил на крака с протегната ръка. — Не бива да го докосваш. Всяко едно от оръжията на Стареите ще откъсне ръката на смъртния, който го е докоснал. — Говорът му отново стана завален и той се олюля като пиян, докато се опитваше да запази равновесие и да се задържи на крака.

— Освен, разбира се…

— Не. — Изрече едва доловимо Хоузи. — Иън Силвърстайн е храбър — по-храбър, отколкото сам съзнава — и е с чисто сърце. Но той не е Аезир.

Харбард кимна бавно.

— Мислих за това. — Отново се обърна към Иън. — Погледни на масата пред теб.

Преди малко ги нямаше там, но сега видя чифт ръкавици, поставени до чинията. Без всякакви украшения, те бяха ушити от най-фина коприна — не, това не беше коприна — беше…

Коса.

Нейната коса.

— Тя ги остави; изплете конец от косите си, конеца изтъка в платно и сама направи ръкавиците — обясни Харбард. — Трябва да ги пробваш.

Иън бързо си сложи едната, а след това и другата. Колкото и чудно да бе, бяха точно като за него, дотолкова, че лявата отлично пасваше на малко по-дългия му безимен пръст. Съвсем не чувстваше материята като коса, стори му се, че си е наложил втора кожа, хладна и приятна. Въпреки че бяха меки като коприна, обхващаха ръката като сух латекс и той се притесни, че няма да успее да ги свали. Ала само с едно — единствено нервно движение махна едната и веднага след това отново пъхна пръсти в нея.

Протегна ръка към копието. Колко трудно бе да задвижи пръстите си, притиснати от ръкавица; ръката му бе станала далечна, чужда, сякаш принадлежеше на някой друг. Той се съсредоточи и бавно стисна копието. Дълбокият далечен тътен се превърна в тих крясък и отекна в главата му.

След това стисна копието и с другата ръка и то замълча и застана неподвижно. Иън се опита да го премести. Отначало стана бавно, сякаш таеше в себе си повече инерция, отколкото тежестта му позволяваше, а след това, като че ли се превърна в нещо леко като перце и замря на грубия под. Ръцете на Иън се стегнаха, след това се отпуснаха около повереното му оръжие. Беше важно да внимава с него, защото знаеше, че само с един удар долната му част може да раздроби камък.

— Точно така, трябва да се отнасяш нежно с него. То е силно и мъдро, но Гунгнир никога не е позволявал към него да се отнасят с неуважение. — Харбард кимна. — Когато приключиш, подхвърли ми го с все сили.

Иън не се сдържа и се засмя.

— Ти да не си копиехващач?

Харбард не се усмихна.

— За мен винаги е било благословия, не проклетия.

— Така — каза Иън, — значи ти от мен искаш да отнеса съобщението ти на вандестийците, а в замяна ще излекуваш Хоузи.

Харбард кимна.

— А какво ще стане, ако те ми откажат и ме пратят да вървя по дяволите?

— Съмнявам се, че ще посмеят да не повярват. — Харбард поклати глава. — Ако решиш, винаги можеш да ги заплашиш с проклятието ми.

Иън изсумтя.

— Проклятието ми има… известна тежест. — Харбард се пресегна за ябълка от сандъчето и я постави на масата пред себе си. Затвори единственото си око, протегна ръце и зашептя нещо на груб гърлен език, от който Иън нищо не разбра…

Ябълката се съсухри и сви, пукна се в средата, покафеня и изгни пред очите им, а от нея остана само купчинка пепел и петно от изгоряло върху масата, придружено от противна смрад.

— Върви — каза Харбард. Взе тежкия пръстен от масата и го постави на дланта на Иън.

Косматите пръсти на мъжа бяха поне два пъти по-дебели от тези на Иън, но пръстенът, който одеве му ставаше единствено на палеца, сега обви пръста му точно, без да е стегнат, а щом младежът го върна отново на палеца си, той му стана и там, също толкова точно. Не изглеждаше различен, но…

— И отнеси посланието ми — нареди Харбард.

— Добре — съгласи се Иън. — Искам Хоузи да остане тук и да се чувства добре, когато се върна.

— Ако се върнеш, млади Силвърстоун, ще бъде, както искаш. — В окото на Харбард трептеше пламък. — Ако се върнеш.