Джоел Розенберг
Сребърният камък (20)

Глава 19
Решения

Иън Силвърстайн да е Вреченият войн? Не. Тори поклати глава. Ако в тази стая имаше Вречен войн, то това бе Тори.

При тази мисъл му се стори, че е изгълтал чаша студена стомана, която е останала в стомаха му.

Маги оглеждаше Иън и приятелката му над ръба на чашата си с тънка усмивка.

— Мога да приема Избраниците на съдбата — каза тя, — но не съм много сигурна за тази работа с Вречения войн.

Светлината на фенера караше косата й да искри в червеникаво и златисто и хвърляше отблясъци в очите й.

Поради причина, която Тори не можеше да си обясни, Маги се бе сресала на огледалцето му за бръснене и си бе сложила грим. Боже, та само допреди няколко минути не бе имал представа, че от Хардуд е помъкнала и грим в раницата и добре че не знаеше, защото щеше да се опита да я убеди да го остави.

По всяка вероятност нямаше да успее.

Около огъня се бяха настанили осмина — татко, Тори, Маги, Иън, приятелката на Иън, Дурин и Фред. Останалите вестри бяха наблизо, някои пристъпваха от крак на крак, а други неспокойно крачеха.

От всички Иън изглеждаше най-уморен. Тежката задача бе започнала да му се отразява.

— Част от мен — каза Тори, сигурен, че Марта не говори английски, — казва, че трябва да си приберем палатките и да се махаме от града, за да се върнем и да се изправим срещу Харбард. — Той погали ефеса на меча си.

— Не. — Иън поклати глава. — Тогава няма да съм изпълнил дадената дума — каза той на берсмолски. — А освен това — добави на английски, — ще се наложи да измисляме някакъв безумен план, за да измъкнем Арни и Ивар дел Хивал от Средището. Те яката ще го загазят.

Татко изпъшка.

— Това е сигурно, но Ториан нямаше това предвид. Не е нужно и двамата да се промъквате през нощта, за да се изправите на Масата. Единият може да поеме един път, а другият — друг.

Не, точно тук татко грешеше. Ако трябваше да се преминава някакво изпитание, ако предстоеше предизвикателство, Тори бе човекът, който да се сблъска с това. Нали за подобно нещо го бяха възпитавали татко и чичо Хоузи и майка му.

А и това бе единственото смислено нещо. Харбард се бе опитал да спре Тори, за да не идва тук. Не би си направил труда, ако Тори не бе ключът към всичко. Той искаше Иън да ги накара да спрат войната, да разнесе волята му. На Тори не му бе трудно да повярва, че Харбард би спрял или започнал война единствено за да върне Фрея у дома и в леглото си, а ако в същото време поставяше в опасност или се отървеше от този, който й бе върнал рубина от Брисингамен, още по-добре. Харбард или Один не бе внимателен Старей като чичо Хоузи. Маги бе права по този въпрос. Той бе жесток, готов да манипулира хората наред, той не би извършил нещо честно и почтено, ако имаше някой мошенически начин, за да си постигне замисъла, той би убил една видра, защото тя първа се е добрала до рибата, на която е хвърлил око, би лишил Тори от сигурността, която му дава мястото на ферибота или пък би прекосил бойното поле, за да се наслади на гледката, звуците и миризмите, докато избира любимците си сред мъртвите войни.

Татко му го наблюдаваше. Понякога бе трудно да разбере изражението по лицето на баща си. Дали той имаше представа за какво си мисли Тори?

А ако имаше, какво ли ще направи? Татко бе възпитан да прилага подлите византийски номера, типични за Градищата и Владенията, при които безкрайната подготовка и предвижданията можеха да се разрешат с официален дуел или импровизиран сблъсък на сабите.

Татко, разбира се, щеше да се опита да го спре.

Само че този път решението си беше на Тори, нямаше да допусне нито баща му, нито Иън да го спрат.

Ако беше лесно, ако нямаше опасност, ако трябваше да се предаде само една вест, то тогава Один нямаше да се опитва да спре Тори да потегли насам. Не за да стои и наблюдава отстрани бе учен Тори на фехтовка още откакто проходи.

Не. Каквото и да имаше да става, то щеше да е нещо крайно, нещо, с което Иън нямаше да успее да се справи.

„Каквото и да е, то тегне на моите рамене — каза си той. — Така да бъде.“ Той бе Ториан Торсен, син на Ториан дел Ториан и Карин Рьолке Торсен, и въпреки че не можеше да оправдае майка си за методите й, не можеше да я вини за това, че се е опитала да изпълни дълга си към него.

Ето че и той в този момент не можеше да се отвърне от дълга си.

Погледна баща си право в очите, отвори уста, а след това отново я затвори. Как да изложи нещата? Какво да каже?

Не беше необходимо. Баща му само кимна и се наведе към него.

— Направи това, което е необходимо, Ториан — каза тихо той. — Както ще постъпя и аз.

— Тори? — Маги се наведе към него. — Какво става тук?

— Не знам — отвърна той. — Но я си помисли — защо сме тук? Защо сме се събрали всички тук? Как, по какъв начин можем да спрем нещата? — Тори вдигна ръка. Вестрите прекъснаха разговора си, но Иън продължи да шепне нещо на неговата Марта.

Иън щеше да разбере, но това не означаваше, че ще се съгласи.

Имаше още една причина, която да изложи преди всичко.

— Тръгваме всички — каза Тори и се надигна. — Татко ще… искам да кажа, че двамата с татко ще имаме нужда от помощта на Иън, когато се изправим пред Харбард. Два меча, закалени в кръвта на чичо Хоузи, са достатъчни, за да го накарат да се спре и да се опита да ни измами; обаче три меча и Гунгнир в ръката на Иън ще бъдат повече от достатъчно.

Опита се да не мисли за най-лошото. Ами ако Харбард бе убил чичо Хоузи? Да, да, те ще убият Харбард, но това нямаше да върне чичо Хоузи сред живите. Да, тогава нещата щяха да се необратими.

Най-добре да се съсредоточи над нещата, които бяха осъществими.

— Значи сега отиваме да се изправим пред Масата — довърши Тори. Усети топлата ръка на Маги в своята. Тя го стисна и прошепна безмълвно, само с устни: „Какво става?“.

„По-късно — отвърна само с устни той. — Не е важно.“ Ако имаше по-късно за тях, наистина нямаше да е важно. Ако издържеше изпитанието, каквото и да бе то, щеше да му е по-лесно да обясни. А ако се провалеше, то тогава нямаше да има нужда от обяснения.

Тя стисна лекичко ръката му и го пусна.

Тори помогна на Дурин да се изправи на крака, а мазолестата ръка на вестрито стисна силно неговата за опора, въпреки че леко потръпваше заради възрастта.

Татко също се изправи и застана срещу вестрите тържествено изпънат.

— Тук се разделяме, приятели мои — каза той на езика вестри, а дълбокият му глас проехтя като гръм. — Благодаря вам за помощта и предаността — каза той, все едно че четеше приказка. — Надявам се отново да се срещнем някой ден, но при по-добри обстоятелства от настоящите. — Той посочи мизерната стаичка.

— И аз се надявам, Приятелю на Бащата на всите Вестри, той самият баща на всите нас. — Дурин се поклони дълбоко, а след това отново се изправи. — Аз бих… — Той се спря и се закашля, нещо, което би развалило ефекта от думите му, но в този момент прегърбеното джудже излъчваше някакво необикновено достойнство, сякаш се бе обвил в него като с плътна наметка. — Аз бих… бих ви придружил, ако ми позволите.

— И аз също. — Валин пристъпи напред. — Дойдохме чак до тук, Приятелю на Бащата. Аз съм каменоделец и винаги завършвам туй, що съм започнал.

— Аз също — добави вестрито, което наричаха Фред.

— И аз…

— Аз…

— Не — прекъсна ги тихо, но категорично татко. — Не разрешавам, защото така няма да ни помогнете. Каквото ще става, ще става. Всички вие трябва да се върнете към живота си. Някои от вас имат семейства. — Той извади малка кожена кесия, в която подрънкваше нещо, и я подхвърли на Валин. — Ти ще се погрижиш да ги разпределиш.

Валин я отвори. Златните монети вътре уловиха светлината на фенера и отблясъците потрепнаха на лицето му. Той я завърза и я подхвърли обратно на татко.

— Ти да не би да имаш толкова ниско мнение за Децата на Вестри, че се опитваш да купиш честта ни? Дори с туй злато? — Лицето му се бе превърнало в маска от гранит.

— Не — отвърна тихо татко. — Честта ви, Синове на Вестри, не е под въпрос. Дори да има безчестие сред вас, отдавна вече да съм продаден на враговете си за злато, при това много отдавна, преди още да имам собствен син. — Той отново взе кожената кесия и подрънка монетите в нея. — Само че тез, що имат чест, както и безчестните, могат да приемат злато, а децата ви ще трябва да се нахранят.

Един от другите вестри протегна ръка към кесията, но Валин го перна шумно през пръстите.

— Не, пари за туй няма да приемем.

— Шшш. Мълчи. — Дурин подаде ръка и прие кесията. Прецени тежестта й на ръката си. — Тя ще е за гладните деца, Валин, няма нищо срамно да нахраним децата.

Иън потропа на портата с ефеса на Убиеца на гиганти.

— Отворете портите — извика високо и настоятелно той. — Искаме да се явим на Масата.