Джоел Розенберг
Сребърният камък (17)

Глава 16
Реката

Ютендал се оказа обграден с крепостни стени град, а замъкът на графа бе кацнал на заоблен хълм над река Ют. Докато бързоструйната Гилфи се виеше подобно на сива змия през полето, разлятата бавна Ют криволичеше с широки завои. Оказа се, че завоите са дълбоки ниши в земята; замъкът се издигаше над бреговете й на неколкостотин метра над мрачните кафеникави води. В някои отношения времето и търпението постигаха същото като младостта и енергията.

— Отново притихна, Иън — обади се Марта от обичайното си място срещу него. Бяха в каретата и коленете им се докосваха. — И отново ми се струваш тъжен.

— Не че съм тъжен. — Той поклати глава. — Мислех си за реките.

— Това вече е много задълбочена тема намеси се Ивар дел Хивал. — При това необятна и мокра, бих казал.

Ивар дел Хивал бе заел мястото, където обикновено седеше Арни, а Арни се бе преместил в каруцата на слугите, където по всичко личеше, че му е доста по-удобно. Според Иън тук не ставаше въпрос за статус, той просто се чувстваше по-удобно там. Истината бе, че всички слуги и хора, и вестри говореха много, а Арни бе отличен слушател.

Марта изви едната си вежда.

— Е, и? Какво мислиш за реките?

— Нищо важно — отвърна небрежно той, вперил поглед в малка баржа, натоварена с кутии и чанти, упътила се нанякъде по течението на реката, влачена от течението без всякакво усилие.

— Така ли? — отвърна хладно тя. — Може пък да имаш да ми кажеш нещо важно по-късно.

Когато погледът му отново се отклони към реката, баржата вече я нямаше.

 

 

От местните стражи нито един — доколкото Иън можеше да прецени — не бе Тирсон. Те приветстваха официално Агловейн Тирсон с ръкостискане и леко кимване, след което бариерата, спусната пред моста, бе вдигната и пътниците бяха допуснати на територията на замъка. Докато дрънчащите колелета на каретата спрат — пътят към конюшните бе покрит с плоски камъни, поръсени с тънък слой пясък, доста шумна комбинация — и докато пътниците слязат, вече се бе събрала група посрещачи.

Сред всички тях се отличаваше широкоплещест мъж с алена туника и клин, къса жълта наметка върху лявото рамо, която му придаваше небрежен вид на самоувереност.

Усмивката му — бели зъби, проблясващи на фона на прошарена брада — бе широка, макар и не твърде приятелска, докато не се обърна към Агловейн Тирсон и Марта.

— Марта, скъпа моя — каза той и пристъпи напред, за да поеме и двете й ръце в своите, — колко е хубаво да те видя отново. Последния път беше в Средището, но ти трябва по-често да ни удостояваш с елегантността и усмивката си.

Погледна пренебрежително Иън, извърна се, а след това отново спря очи на него.

— А ти сигурно си любезният господин, който твърди, че е Вреченият войн. — Усмивката му не беше обидна, подобно нещо не се забелязваше, но начинът, по който вдигна длани, говореше друго. — Новините се разпространяват бързо, много по-бързо, отколкото вашите коне и карети — моля те, много те моля, не ме поразявай с това копие, защото няма да бъде никак прилично за един гост, а ти със сигурност си очакван гост, макар и за кратко.

— Пел — намеси се Марта, думите й бяха небрежни, но със стаена строгост. — Имам удоволствието да ти представя Иън Сребърния Камък, воин, извършил забележителни подвизи, вестител на Старея, наречен Харбард.

— А, да, Харбард от ферибота, да, да, да, човекът, който е така любезен да се грижи за потока от хора над ужасната буйна река Гилфи — отвърна той. — Но ти, мила моя, си, разбира се, права, съвсем забравих доброто си възпитание. — Обърна се към Иън, закачливостта бе изчезнала, удари пети, постави длан върху обсипания със скъпоценни камъни ефес на меча си и се поклони почтително. — Аз съм граф Пел Пелсон — каза той, — ваш домакин, макар и със съжаление да трябва да заявя, за кратко. Вашето присъствие е чест за дома ми, Иън Среброкаменни.

Иън се поклони внимателно, за да не изпусне Гунгнир. Веднага си представи как копието пада сред тълпата и всеки негов допир изгаря докоснатия, а то се отмята настрани и поразява друг, а след това още един, докато…

Стига. Това се превръщаше в някаква мания, която нямаше да му донесе нищо добро.

— Моля да извините графинята, че не дойде да ви поздрави — каза графът. — Раждането се очаква да започне всеки момент и онази намръщена акушерка от вестрите й нареди да си остане в леглото.

— Съжалявам — каза загрижено Марта. — Имаме ли достатъчно време, за да я посетя в покоите й?

— Колко мило от твоя страна. — Графът се усмихна. — Разбира се, че има. Вещите ви ще бъдат лесно и бързо пренесени на баржата, но не чак толкова бързо. Тя ще се зарадва да те приеме, сигурен съм.

Той повика две млади момичета от свитата си. Бяха облечени в еднакви къси плисирани поли и бели блузи. Дрехите им приличаха на униформите в католическите училища — като изключим, че на блузите бе пришито нещо като лигавче, за което Иън не можа да измисли друго име.

Краката им бяха внимателно обръснати, голи, носеха сандали; косите им бяха сплетени в сложен кок, придържан от обсипани със скъпоценни камъни гребенчета.

Не, тези момичета определено не ходеха в католическо училище.

— Скъпи мои, отведете, ако обичате, маркграфинята при майка ви — и побързайте, побързайте, ако обичате. Тя не бива да се бави. — Той остана загледан след тях, а след това се обърна към Иън с разперени ръце и леко наведена на една страна глава, сякаш молеше за нещо, въпреки че Иън нямаше никаква представа за какво става въпрос.

За момент се възцари неловко мълчание, но Ивар дел Хивал побутна Иън отзад, а графът прецени, че е най-разумно да го хване за ръката, както и направи.

Иън използва Гунгнир като бастун, стиснат в лявата ръка, и пое до графа през покрития с камъни двор към каменна пътека, която заобикаляше резиденцията, а антуражът и придружителите на младежа ги последваха покорно.

— Баржата ви чака долу — каза графът. — Надявам се, разбирате, че много бих се радвал на компанията ви тази вечер, но някои… нетърпеливци, на които известих за пристигането ви, настояха да не ви бавя, за да стигнете час по-скоро на Масата в Средището.

— Благодаря — кимна Иън. — Много съм ви благодарен.

— Така ли? Наистина ли? Колко мило. — Графът кимна, сякаш бе приятно изненадан. — Бих ви придружил до Средището, но ще бъде доста неудобно. — Той пусна за момент ръката на младежа, за да плесне с двете си ръце. — Тези от нас, които все още си стискат ръцете, обикновено не участват на Масата по въпросите на войната и мира. Огромната банда братя на Тирсон ненавиждат този жест, а да ви призная, нямам желание да ги дразня.

Показалецът на дясната му ръка бе натежал от огромен златен пръстен с тъмнозелен плосък камък. Пръстенът напомни на Иън за желанието му при завършване на училище и той да получи такъв, но постъпи доста глупаво и спомена желанието пред баща си — щеше да си го купи със свои пари, разбира се.

Дрънкулки, бе казал Бенджамин Силвърстайн, евтини дрънкулки и докато вечеряха, почука по масата със собствения си пръстен от факултета по право в Харвард. Неговият пръстен бе тежък, с гравюри, а червеният камък в средата — с гравирани в златно везните на правосъдието.

От този символ на Иън му се повръщаше.

„Пръстен за завършване на училище ли? — бе ревнал подигравателно Бенджамин Силвърстайн. — Тази пък дивотия каква е? Ти работи упорито, за да получиш ето такъв, вместо да си пилееш времето с онези простотии, дето ги пробутва Ерол Флин, тогава ще можеш да се похвалиш, че имаш нещо. Едва когато го получиш, ще можеш да се похвалиш, че си някой.“

— Аха. Виждам, че забеляза новия ми пръстен — рече графът и го свали. — Много го обичам. — Протегна се към Иън, взе лявата му ръка и го положи върху ръкавицата. — Харесва ли ти?

Дори и през ръкавицата, усети топлината на метала. Оказа се значително по-тежък, отколкото Иън бе очаквал.

— Много е… хубав — каза Иън.

Каза го от любезност, въпреки че за него съвсем не бе хубав. Гравираните знаци съвсем не бяха изработени фино и прецизно, напротив, виждаше се, че са груби, че са останали множество драскотини, които е трябвало да бъдат полирани. Иън бе толкова зает да му намира кусури, че доста късно забеляза как от двете страни на камъка се подават разперени пръсти, които сякаш придържаха зеления камък.

— Човек може да си каже, че именно ние, които сме с две ръце, независимо дали сме благородници или селяни, сме хората, които поддържат света — каза тихо графът със сериозен и поверителен глас.

— Не, не, не, моля те, не ми го връщай — каза той, когато Иън понечи да му го подаде обратно. Ръката на графа махаше като крило на уплашена птица, а гласът му стана отново леко саркастичен. — Моля те, бъди така добър да го задържиш, моля те. Може да се окаже, че е приятно да поглеждаш към него от време на време, а за мен ще е радост да знам, че съм ти го дал. — Той свали пръстена от ръката на Иън, но само за да го сложи в дланта му и да свие пръстите му около него. — Направи ми тази услуга, Иън Силвърстайн — каза той, а гласът му отново бе станал тих.

Иън кимна бавно.

— Ще го задържа, граф Пелсон — каза той. — И ще го поглеждам често.

— Наистина ли? — Графът се усмихна тайнствено. — Това ще бъде прекрасно.

„Не съм съвсем сигурен какво се опитваш да ми кажеш, графе, но запомних съобщението“ — помисли си Иън.

„Разбрах и още нещо, че съм пълен глупак, който е готов да отпише някой човек като надут празноглавец, защото така му се е сторило в първия момент, но само след броени минути са му доказали тъкмо обратното.“

 

 

Иън установи, че съществува нещо като загадка с простичко решение: баржата, подобна на всички други, които се спускаха надолу по течението на Ют, бе управлявана с дълги прътове. Щом се озоваха в средата на реката, двамата моряци само от време на време забиваха дългите пръти в дъното. Най-голямото усилие на шестчленния екипаж бе при потеглянето, където им трябваше много сила, за да се изтласкат към течението в средата, откъдето ги поемаха впряговете с мулета от двата бряга.

След това използваха пръта само за насочване, за да не кривне баржата в нежелана посока.

За Иън първият проблем бе как да нагласи Гунгнир в центъра на плавателния съд и накрая установи, че може да го закрепи сред няколко торби, но разбира се, остави войници на Вътрешните земи да пазят — и отново отправи безмълвна молитва да се отърве час по-скоро от проклетото копие, за да не носи отговорност за опасностите.

Проверяваше го непрекъснато, много често, докато най-сетне прецени, че е на сравнително сигурно място, свали ръкавиците, закачи ги на колана си и си намери тихо местенце край перилата, където се облегна, за да помисли.

Пътят им надолу по реката бе необезпокояван от никого, доста бавен; Ют се виеше в тъмното покрай нивя, а някой и друг проблясък показваше, че наблизо живеят хора; забеляза притихнали докове, неосветени и празни в нощната тишина.

Агловейн Тирсон и половината от войниците се бяха проснали на одеялата си и спяха, а Арни и Ивар дел Хивал разговаряха оживено със стражите, освободени от дежурство.

Квартет от слуги вестри бяха извадили музикалните си инструменти и започнаха приятен неангажиращ концерт, дует от дървена флейта и нещо, което приличаше на гайда, но доста по-голяма. На нея свиреха трима от вестрите — двама надуваха меховете, а третият с пестеливи движения се грижеше за същинската музика.

Иън винаги бе харесвал музиката на гайдите. Имаше нещо много истинско в нея, нещо напрегнато и въпреки че звуците тук бяха значително по-различни от това, на което бе свикнал, той се наслаждаваше с удоволствие.

Стоеше край перилата, далече от другите, и слушаше. Колко бе хубаво да остане сам поне за известно време.

Двама от войниците си оставиха снаряжението и дрехите и започнаха танц, който наподобяваше жига, въпреки че у дома се казваше така, а тук нямаше представа, как го наричат.

— Не знам за теб, но аз много обичам гайдите. — Арни Селмо се подпря на перилата до него. Иън дори не бе забелязал кога се е приближил.

Младежът кимна.

— Да. И аз.

— Такааа — продължи Арни. — Казаха ми, че утре ще стигнем в Средището. — Потри брада с опакото на ръката си и му се стори, че стърже с шкурка. — Готов ли си да се изправиш пред тези хора?

Иън сви рамене.

— Не знам.

— Не знаеш ли? — Арни се усмихна. — На твоя скромен и послушен слуга му се струва, че до този момент се справяш много добре. И то не само тук.

— Слушай сега, за тази работа със слугата…

Арни се разсмя и вдигна длан.

— Нали няма сега да тръгнеш да ми се извиняваш? — Отново се засмя и поклати глава. — Момче, много добре си знам цената. — Стисна с ръка рамото на Иън. — Аз съм ти хазяин, когато се върнем.

— Не те ли притеснява?

— Ни най-малко. — Арни продължаваше да се усмихва. — Трябва да си знаеш цената. Аз си знам моята. — Лицето му изведнъж стана сериозно. — Знаех си я. — Очите му бяха големи и кръгли и Иън винаги познаваше кога си спомня с тъга за миналото. — Аз бях Арни на Ефи, а това, момче, ми беше напълно достатъчно. Повече от достатъчно.

— Преди това беше друго. — Смехът му прозвуча напрегнат, но Иън премълча. — Имах един познат. Различен беше от мен — танкист. Аз бях в Седма кавалерия, което всъщност си бе пехота, въпреки че трябваше да се грижим за мунициите, ама войната си е война, момче, убийствата на хора са си убийства на хора, независимо дали си с танк, или с Гаранд. — Облегна се по-удобно на перилата и се загледа в мътната вода. — Голяма е гадост, момче. Майката си трака това корейската зима.

— Само че аз успях да изкарам някак, преживях я, прибрах се у дома, тръгнах да изуча фармацията, а пък Адамс, ами той не си тръгна и стана старши сержант, доколкото си спомням, чак после се уволни и се захвана с друго нещо.

По едно време, през шейсетте, живееше в Александрия и никога не се разделяше с пистолета си, стар модел 1911 А1, защото, след като си носил това парче и то ти е спестявало живота неведнъж и два пъти, започваш да се привързваш към него. — Той погледна към ръката на Иън, преместила се, за да стисне ефеса на Убиеца на гиганти. — Именно. Значи ясно ти е за какво говоря. Е, той обаче не е трябвало да го задържа, но нито е първият, нито последният, пристъпил закона. Много от войската не си връщат оръжието.

И така, един ден, връща се той в събота по обед, заключва се в банята, за да почисти оръжието, хем да е в добро състояние, хем ако капне масло на пода, лесно да го забърше с тоалетна хартия и просто да я пусне в тоалетната.

След известно време вижда сянка на пода, сещаш се, нали, долу под вратата.

Не му заприличало на сянката на котките, дето ги имал, а освен това не чул стъпки на котка.

Така, та Адамс значи направил най-естественото нещо на света: сглобил пистолета — да знаеш, че след като му свикнеш, можеш да го сглобиш и с вързани очи, въпреки че трябва да внимаваш с пружината, иначе ще изхвръкне — пъхнал няколко патрона, свалил предпазителя и бил готов да действа.

Така, да знаеш обаче, че със свален предпазител пистолет не се държи, освен ако нямаш намерение да го използваш веднага, а Адамс решил, че в къщата е влязъл обирджия и целият бил настръхнал, а той не е човек, който ще си използва униформата, за да се прави на страшен.

Излиза той от банята, упътва се бързо към шума и се сблъсква с някакъв, дето излиза от спалнята му стиснал телевизора под едната ръка, пишещата машина — под другата и цял наръч от костюмите му, преметнати през рамо.

Непознатият хлъцва, изпуска всичко и хуква към вратата, а Адамс хуква след него и се разкрещява, сигурно е било така — споменах ли, че Адамс е селянин от Юга и както сам каза, крадецът бил „цветнокожо момче“.

На вратата той насочва пистолета към момчето и му ревва да застане на място. Не бих се учудил, ако е избълвал някоя и друга ругатня.

Според мен Адамс не е искал да го убие. Ако е искал, крадецът нямало да успее да му се нахвърли, но той пък наистина да вземе да му се нахвърли и преди още да е успял да го спипа, Адамс изпразнил пълнителя в него, при това от упор.

Сам се сещаш, че докато ченгетата пристигнат, крадецът сдал богу дух.

По едно време, ако си спомняш, много се бяха хванали за правата на човека. На нас в Хардуд ни беше все тая, но политиците из цялата страна бяха настръхнали, а местният прокурор решил да направи грандиозен процес и да го осъди. Много тъпа работа, но времената бяха такива.

Значи изправят Адамс на подсъдимата скамейка и той започва да разказва.

Между другото, не знам къде е работил прокурорът, преди да заеме този пост — Адамс твърдеше, че знаел, но това е малко вероятно — както и да е, този либерален бял прокурор има простреляно негърско момче и жив селянин, дето го е надупчил седем пъти, нищо че негърчето имало досие за дребни обири и други кражби с взлом. Адамс бил наясно, че прокурорът замисля нещо и ще се постарае негърската общност да бъде на негова страна.

Затова изправя Адамс пред съдебните заседатели и го пита защо е стрелял толкова много пъти, защо е трябвало да изпразва пълнителя. Адамс се опитва да се държи любезно, да отговаря честно и казва:

— Господине, така са ме учили.

— Ааа — казва мъжът, — значи са ви учили да убивате осемнайсетгодишни момчета, като ги прострелвате по седем пъти в гърдите. И къде ви научиха така?

— В армията на Съединените Американски Щати.

— Армията, значи?

— Да, господине — отвръща Адамс.

— Да не би тогава — продължава адвокатът — а ти не забравяй, че в този момент се води войната във Виетнам, — да сте от наемните убийци на президента Джонсън? — Според мен в този момент адвокатът усетил, че шансовете му за победа излетели през прозореца. Имам предвид, че съдебни заседатели от Вирджиния е малко вероятно да осъдят бивш войник, застрелял един черен мръсник, който е нахлул в апартамента му през прозореца.

Тогава Адамс се изправил гордо. — Не, господине — отвърнал той, — аз съм от наемните убийци на Хари С. Труман, господине. — Арни вдигна глава. — Разбираш ли какво имам предвид?

— Не съм сигурен. — Иън се усмихна и се постара да отговори небрежно. — Значи е прострелял крадеца седем пъти.

По изражението на Арни младежът разбра, че се е провалил на изпита. Понечи да се обърне.

— Арни, моля те, спри. Съжалявам.

Арни се обърна с изморена усмивка.

— Няма нищо. Май прекалено много приказвам. Така е, когато си живял толкова дълго. — Махна небрежно с ръка. — Старците говорят прекалено много и вършат прекалено малко.

Отдалечи се, а в този момент изглеждаше стар и грохнал, както отдавна не се бе случвало.

 

 

Марта се приближи към останалия сам Иън, стиснала брат си Бурс под ръка. Бурс не бе разменил и десет думи с Иън по време на пътуването; и въпреки че Иън бе направил всичко възможно другият младеж да не се чувства неловко, той очевидно се чувстваше точно така.

Тя бе сменила дрехите от пътуването с нещо много по-непрактично, с рокля, която сякаш бе направена от едно-единствено парче коприна, може би трийсет сантиметра широко, прехвърлено през едното й рамо, като оставяше другото голо, след това увита многократно около тялото й до над коленете. На гърдите й бяха прехвърлени няколко пласта, докато на корема имаше само един. Платът се държеше благодарение на брошка на бедрото, може би бе случайност, че както бе застанала, брошката се намираше само на сантиметри от пръстите му, сякаш го предизвикваше да я свали.

— Брат ми Бурс — каза тя тихо с толкова спокоен и копринен глас, че Иън усети, че се подготвя заговор, — иска да те помоли за нещо.

— Тогава нека помоли.

Бурс кимна, стиснал с длан ефеса на меча. С тази ръка трудно щеше да успее да го изтегли и да започне бой, но бе сигурен, че има хора, които бяха отработили подобно движение и можеха да изтеглят меча си достатъчно бързо.

Само че в този случай Иън не бе особено притеснен. В държанието на момчето нямаше враждебност.

Бурс Ериксон се изправи.

— Моята… маркграфинята каза, че ще ме имате предвид като един от придружаващите ви лица, когато се изправите пред Болката.

Болката ли? Иън се намръщи. Това бе церемонията, която войните смятаха за невероятна чест и в която бяха готови да изгубят лявата си ръка, за да се издигнат в братството на Тирсон.

Сега единственото му желание бе Ивар дел Хивал да е до него, за да се намеси, но тъпият дебелак бе чак на другия край на баржата.

Най-добре тогава да хваща бика за рогата или да го нацели между рогата или каквато там беше глупавата метафора. А най-доброто е да се държиш естествено.

— Ами ако ти кажа, че не възнамерявам да се изправям пред Болката? — попита Иън. — Тогава за какво би ме помолил, Бурс Ериксон?

— Ако? — Ноздрите на момчето се разшириха. — Ако кажеш подобно нещо, ще те нарека страхливец или ще предположа, че на мястото, откъдето идваш, те смятат за толкова долен, че не би си позволил да сложиш металната ръка на Син на Тир.

— Аха — Иън се усмихна. — А ти знаеш ли как Тир си е изгубил ръката, Бурс Ериксон?

— Всяко дете познава разказа — отвърна той. — Боговете завързали вълка Фенрис и казали, че това е само игра, въпреки че искали да пленят псето чак до свършека на света. Само че той успявал да разкъса всички окови, с които го връзвали. Най-сетне обаче измислили нещо, от което нямало да успее да се освободи, и поискали да опитат.

Само че вълкът Фенрис, син на самия Дяволски фокусник, заподозрял нещо и казал, че иска и заложник. Великият Тир си поставил ръката в устата на вълка, сигурен какво ще стане, а когато вълкът разбрал, че няма да успее да се освободи, му отхапал ръката. От този ден чуканчето на Тир е символ на смелостта.

Иън кимна.

— На мен веднъж ми казаха, и то някой, който знае най-добре, че си изгубил ръката съвсем случайно, заради собствената си тромавост, когато се борел с Фенрис, а след това тръгнал да разправя, че я бил изгубил, докато проявявал смелост и героизъм.

— „Някой, който знае най-добре“ ли?

— Мой приятел. Не го познаваш. — Иън все още си спомняше момента, когато Хоузи го каза. Сякаш се бе случило преди неизброими години, когато седяха на масата в дома на Харбард с Хоузи и самия Харбард, и с нея. Харбард се бе намръщил на този разказ, но Фрея кимна в знак на съгласие.

Иън не се съмняваше коя е истината.

— Знаеш ли, Бурс Ериксон, как ние в Хардуд наричаме тези, дето си завират ръцете в пастта на вълка, без да имат някаква основателна причина?

Бурс поклати глава.

— Не, но ще се направя на глупак и ще те попитам. Как наричате такива хора?

— Наричаме ги „безмозъчни скапаняци“. — Иън изрече последните две думи на английски. — Както и да е, ако реша да направя подобно нещо, ще съм горд да те приема за мой придружител — каза внимателно той, — въпреки че Арни Селмо и Ивар дел Хивал и други хора, които не познаваш, са по-напред в списъка от теб. Но отговорът е „да“, ще те взема. — Вдигна дясната си ръка и направи знак, който се надяваше да се стори на момчето мистичен, многозначен, въпреки че това бе просто поздравът, на който Д’Арно го бе научил. Отново заговори на английски.

— Не ни търси — каза внимателно той, — защото ние сами ще те потърсим.

Бурс Ериксон не бе сигурен как да приеме думите му, но след момент на очевидно неудобство реши да се поклони и бързо да си тръгне.

Марта се подпря на перилата и се загледа след брат си.

— Значи така. Ти нямаш намерение да се изправиш пред Болката? Дори и заради мен? — Обърна се към него и вдигна лице нагоре.

— А? Да не би да ме предпочиташ еднорък? — попита той. Покри с лявата си ръка нейната, все още стиснала перилата, а след това я плъзна по бедрото й. — Използвам с удоволствие и двете си ръце, както може би сама си спомняш — каза той, учуден, че намери подходящите думи с такава лекота.

Очите й не се откъсваха от неговите.

— И така, отново, Иън Среброкаменни, настояваш нещата да станат, както ти си решил. — Тя пристъпи към него, сякаш го предизвикваше да протегне ръка и да я докосне. — Така ли ще бъде винаги?

— По всяка вероятност — отвърна той.

— Ще видим — отвърна тя, вдигнала лице към него, устните й — леко извити. Очите й отразяваха искрици от звездите над тях и кой знае как далечната им светлина изведнъж приближи парещите си пръсти. Ръката й се плъзна около врата му. — Късно утре следобед ще сме в Средището — каза тя и горещият й дъх погали ухото му. — Най-добре иди да поспиш.

Отстъпи назад, обърна се и се отдалечи. Стройните й бедра се олюляваха малко повече от обикновено и отколкото бе необходимо.

Въпреки това всички очи на баржата бяха впити в него, не в нея. Затова с бавни, равномерни движения, той вдигна ръка за лека нощ към отдалечаващата се фигура, обърна се и отново се подпря на парапета, вгледан в нощта.