Серия
Пазители на скритите проходи (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The silver stone, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 2 гласа)
Сканиране
Violeta_63
Разпознаване, форматиране и корекция
cattiva2511 (2018)

Издание:

Автор: Джоел Розенберг

Заглавие: Сребърният камък

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Калпазанов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 954-17-0209-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4553


Пролог
Война и слухове за война

Здрачът вече се сгъсти,

Мрачината завладя света.

Конете са прибрани из обори,

а децата мирно спят.

Но преди денят да си отиде,

и преди денят да се стопи,

вестява се Часът на Дългите Свещи,

дохожда Часът на Дългите Свещи,

настъпва Часът на Дългите Свещи,

завръща се Часът на Дългите Свещи.

Традиционни вандестийска песен, изпълнявана, за да възвести края на деня

Харбард замахваше с двуострата брадва с бавни, равномерни удари, наслаждавайки се на гладката дръжка в дясната ръка всеки път, когато наточеното лъскаво острие се забиеше и вклинеше в дървото, а наоколо се пръсваха дребни трески, придружени от мириса на терпентин. Той отново повдигаше брадвата, замахваше нагоре и настрани и острието проблясваше надолу отново и отново.

Можеше лесно да призове незначителна частица от старата си мощ и да повали дърветата с лекотата, с която бе съсичал неведнъж многоброен враг по бойното поле, но отдавна вече бе загубил вкус към по-добри начинания.

Наистина невероятно: мъж, прегазил реки от кръв, сега се въздържаше да отсече едно дърво.

Беше започнал при самия дънер, съвсем ниско, и се съобразяваше с посоката, в която искаше дървото да бъде повалено, след това заобиколи и започна от другата страна. Старият бор бе по-як, отколкото очакваше, и последният мощен замах почти се съедини с прореза, направен одеве. С отекващо пропукване в знак на протест дървото започна да се накланя и полетя надолу.

Дебелият дънер се удари в рамото на Харбард и го оттласна назад. Брадвата отлетя някъде настрани, когато мъжът се просна по гръб.

Преглътна ругатнята — отдавна се бе научил да кълне и ругае само при специални случаи — изправи се, изтупа дрехите, раздвижи рамото и се опита да се престори, че никак не го боли. Ако беше очаквал и се бе стегнал, щеше да издържи на удара, но старостта го правеше ленив и несъобразителен и не бе предвидил подобно развитие.

„Ех, Старей — каза си той, — отдавна трябваше да се оттеглиш. Дори преди един век, нямаше да посмееш да се изпречиш на пътя на дървото, което сечеше!“

Но какво пък. Вдигна брадвата и се приближи до основата на отрязания бор, окастри дебелите като човешка китка клони с бързи удари на брадвата и се спря едва когато дървото изтъня към върха. Отсече го с рязък замах и чак тогава остави брадвата, за да се заеме да бели кората с пръсти, прокарвайки ги през грубата напукана повърхност, сякаш белеше банан. Имаше нещо много приятно да отсечеш дърво по начина, по който го правеха смъртните, но да обели кората с брадвата, като се стреми да не нарани сърцевината, беше доста досадна задача, а Харбард правеше огромна разлика между ежедневната рутина и досадните неща в живота.

След минути това, което някога бе представлявало дърво, сега бе гол дънер, обграден от пръснати парчета кора и клони, с които щеше да се занимае по-късно, например, след като изсъхнеха и бяха готови да пламнат от първата искра.

Откри средата на дънера, отстъпи предпазливо назад, взел предвид дебелата основа, наведе се, повдигна го на рамо и го балансира с пъшкане. Тежък беше. С отминаването на всяко десетилетие дърветата ставаха все по-тежки.

Голите му стъпала хлътваха чак до глезените в утъпканата пръст на пътеката, спускаща се надолу по склона, покрай къщата, към ферибота. Повече от двайсет и пет дънера бяха подредени в редица, пресичаща на кръст каменната ограда, оставени да съхнат на слънцето. Харбард остави новия на земята, след това премести няколко дървени клина, за да го отдели от останалите и подпря ръце на хълбоците си.

Достатъчно ли беше? Трудно му беше да прецени. За да поддържа ферибота, се налагаше непрекъснато да подменя загнилите дънери и макар и да знаеше с абсолютна сигурност, че тези, които сега използваше за дъно, се налагаше да бъдат сменени, никой нямаше представа, кога щеше да настъпи моментът.

Харбард се усмихна. Това важеше за толкова много други неща.

От високо горе в синьото небе, изпъстрено с накъсани бели облаци, се спускаше гарван, понесъл се по въздушните течения на огромните си криле, и само от време на време замахваше.

— Поздравявам те, Хугин — каза Харбард на език, който бе по-стар дори от превилите гръб хълмове зад къщата. — Каква вест носиш?

— Война — изграчи гарванът. — Война и слухове за война.

Харбард въздъхна. Някога подобна вест щеше да го развълнува, тогава мисълта за звънтенето на брадвите и дрънченето на копията щеше да накара буен огън да лумне в гърдите му. Храбри мъже се изправяха срещу неустрашими мъже в стремежа си да бъдат забелязани от Харбард и приятелите му в живота, както и в смъртта.

Само че това време отдавна бе отлетяло, а напоследък Харбард предпочиташе тишината.

— Разкажи ми — подкани го той.