Джоел Розенберг
Сребърният камък (13)

Глава 12
Марта

Иън се бе отпуснал на стола си и се чудеше дали да допие и последната глътка драня, останала в чашата.

Драня. Така я наричаха. Какво точно представляваше дранята, той не можеше да каже със сигурност. Имаше чудесен вкус, беше сладка и ухаеше на горски плодове. Не можеше да определи от какво е направена. Някакъв сок, може би? Или пък от чай, подсладен с мед?

Вътре нямаше алкохол, защото вкусът на алкохола веднага би задавил Иън. Младежът не пиеше, никога, а който не пие, няма да вдигне ръка на хората, както би станало, ако си пиян. В напитката имаше привкус, който го накара да се отпусне — от слепоочията до пръстите на краката — особено около слепоочията.

Около него се носеха разговори, както и из цялата стая. Вандестийската вечеря запълваше цялата вечер, сервираха се все нови и нови блюда, като от време на време някоя двойка или група ставаше от масата, за да потанцува в далечния край на залата, където оркестър от шест музиканти се грижеше за ненатрапчивата музика.

Стъпките на танца приличаха на менует, въпреки че Иън не бе съвсем сигурен; танцуващите се подреждаха в групи от по четирима, по две двойки, които се доближаваха и отдалечаваха, понякога повтаряха едно и също движение, понякога се разделяха на двойки, понякога само мъжете се изправяха един срещу друг и изпълняваха нещо като пантомима, сякаш с танца си се опитваха да избягат от невидим затвор.

Инструментите изглеждаха доста познати — двама от музикантите свиреха на някакво подобие на китара, друг се бе привел над нещо като арфа и десетте му пръста трескаво се движеха по струните, друг, в самия край на залата, отмерваше ритъма на барабан, подобен на гонга на унгареца с огромните мустаци в колежа, който излизаше на стълбите на всеки кръгъл час, за да издрънчи часа. Представител на вестрите бе стиснал нещо като банджо, с което следваше умело барабанния ритъм.

Музиката звучеше странно, по-скоро характерна за пентатоничната, отколкото за диатоничната гама.

Иън се усмихна вътрешно. Да, точно така, най-сетне да има някаква полза от курса по музика, на който се записа заради точковата система.

Начело на масата, точно пред една чудовищно голяма камина, маркграфът даваше наставления на Агловейн Тирсон и жестикулираше с десертна вилица ту в кръг високо, ту някъде над масата, сякаш демонстрираше умение да дирижира, или по-скоро да върти меча.

Струваше си да запомни това, ако някога му се наложеше да кръстоса шпага с маркграфа. Един дуел бе състезание, което да покаже кой ще бъде първият допуснал грешка, а класическата грешка бе да се окажеш прекалено голям любител на някоя маневра. Такова нещо като маневра не съществуваше — отдръпване, рипост, париране, ремиз, двоен удар, реприз, всяко едно от тях можеше да бъде отбито, стига опонентът ти да не те притисне така, че да си принуден да изпълниш нещо, което смяташ за подходящо в най-неподходящия момент, защото тогава можеше да пробие защитата ти.

Но това не биваше да се случва. Сиксте те оставяше уязвим в средата, а кварте — отстрани, а ако атаката му беше ниска, нямаше значение, каква защита прилагаш срещу висока атака.

Жената от дясната страна на маркграфа — представиха я на Иън, но той не успя да си спомни името й — наблюдаваше разговора на баща и син с престорен интерес. Тънкостите във фехтовката можеха да представляват интерес единствено за тези, които практикуват, с изключение на случайните ненормалници, които биха открили нещо интересно дори в съхнеща картина.

От другата страна на огромната маса Ивар дел Хивал разказваше подробностите от схватката на Иън с Огнения Херцог. Иън се постарала не се заслушва; беше преживял този момент, и беше почти смазан психически тогава, но успя да се овладее и не изпитваше никакво желание да го преживява отново.

По всичко личеше, че Бурс Ериксон е нападнал ароматната бира с прекалено широка глътка за човек на неговата възраст, защото лицето му бе потно и лъскаво на светлината на огъня и той заваляше думите. Иън се постара да не го презира — не всеки, който подпийнеше, се нахвърляше да бие децата си, а освен това Бурс Ериксон бе ерген, поне така каза маркграфинята — но не можа да въздържи напиращото чувство.

Иън поклати глава. Не му беше работа да се занимава с пиенето на Бурс Ериксон. Младежът може и да бе прекалил с алкохола, но ръцете му не бяха изцапани с кръвта на малко момченце.

Логиката шептеше на Иън, че той не е виновен за случилото се.

Толкова по-зле за логиката. Допи дранята и остави чашата на масата.

Докато Иън довършваше една чаша от напитката. Ивар дел Хивал сигурно бе обърнал поне пет литра бира и освен че гласът му бе станал още по-силен от нормалното боботене, а жестовете — малко по-щедри, други промени нямаше.

„Е, всеки от пас притежава някакво умение — каза си Иън. — Ивар дел Хивал може да надхитри вандестийските благородници, а след това да пресушава чаша след чаша от алкохола им и да прикове вниманието им, но пък аз мога да убивам малки деца.“

— Иън Среброкаменни — обърна се към него маркграфинята.

— Да?

— Да не би у вас да е традиция да се храните така мълчаливо? Или пък разговорите са забранени там, откъдето идваш?

Иън предполагаше, че маркграфинята ще бъде настанена на другия край на масата, точно срещу маркграфа, но там бе седнал Бурс Ериксон и Иън се оказа до нея.

Това сигурно щеше да е чудесно, предположи той, но до този момент съвсем не бе успял да се отличи и да блесне със способността си да води интересен разговор.

— Не само че е позволено, но е и желателно, затова моля да ме извините. Бях се замислил.

— Извинен си, разбира се. — Маркграфинята се наклони към него. — Изглеждаш така дълбоко умислен, Иън Среброкаменни. Надявам се, че компанията не те отегчава. — Усмивката й бе нещо средно между шега и покана.

— Не — отвърна Иън, — ни най-малко.

Тя бе облечена подобно на останалите жени на масата: семпла копринена туника, пристегната с колан високо над талията, с цепки и от двете страни. Черната рокля със златни бродерии във форма на малки попови лъжички обгръщаше бедрата й, а златният колан подчертаваше тънкия кръст. Високата яка й придаваше прекалено строг вид въпреки острото деколте, от което надничаше рубин, сякаш залепен в основата на гърлото й. Ако горната част бе по-щедро изрязана, щеше да подчертае стегнатите високи гърди на момичето.

Браво. Продължавай все така, сега остава да си паднеш по жената на домакина, каза си Иън и се сети за Карин. И за Фрея.

Не постъпваше никак умно.

— Е? — попита тя и го погледна над ръба на чашата си. — Щом си толкова тих, значи криеш някакви много дълбоки мисли. Разкрий ги пред мен, моля те.

Нямаше представа, как да се справи с насоката, която поемаше разговорът. Затова се спря на истината.

— Чувствам се ужасно… заради момченцето — каза той. — Просто едно дете. — Поклати глава.

Тя остави чашата си и покри ръката му със своята. Пръстите й бяха по-дълги от неговите и по-топли.

— Просто зависи как си възпитан. Мен са ме учили, че чувството за вина е често срещано, но напълно безполезно и е по-добре следващия път да постъпиш по-добре, отколкото да се бичуваш за грешките, независимо колко сериозни са те. — Тя стана по-сериозна, а погледът й не трепваше. Иън никога преди не бе виждал очи с такъв цвят. Бяха тъмно наситеносиньо, а комбинацията от черна коса и сини очи винаги му се бе струвала екзотична, макар че сините очи, които бе виждал, никога не бяха изглеждали толкова дълбоки, черното — толкова лъскаво и мастилено.

— Разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Малкият Дафин, синът на Елга, бе прелестно дете с чудесен смях. — Тя умишлено отклони поглед към млада жена, която седеше тихо и дъвчеше механично, лицето й бе гранитна скръбна маска. — Но ти гарантирам, че Елга не те вини за… инцидента. Уверявам те, че когато мъжът й се върне от Средището, той ще се погрижи за мъжа, който с нехайството си е причинил смъртта на Дафин. — Тя поклати тъжно глава, а след това сви рамене и сякаш веднага забрави разговора и го погали по ръката, преди да се отдръпне.

„Не — каза си Иън, — тя не е забравила, просто се преструва.“ Посегна към чашата си, спря, когато се сети, че е празна, но забеляза, че някой я е напълнил, и отново протегна ръка. Вестрите с гарафите драня бяха също като сервитьорките на Дени с кафето, приближаваха се и допълваха чашата ти, без дори да забележиш.

Отпи още драня.

— Аз… просто не ми е приятно, когато малки деца са наранени. — Кокалчетата му бяха побелели, докато стискаше столчето на чашата. Насили се да се отпусне и остави питието.

— Да не би да има хора, на които да им е приятно? — Тя сведе глава на една страна. — Аз съм маркграфинята тук и това ми дава известна… власт. — Стори му се, че тя се кани да стане. — Искаш ли да попитам компанията? Да попитам ли дали според тях вината трябва да падне на безотговорния глупак, който е бил оставен да пази копието? Или трябва да обвиним милия Агловейн Тирсон, който е настоял да се явите невъоръжени пред маркграфа? Или може би самият маркграф, издал подобна заповед още преди години? Или пък теб, защото ти си го донесъл и си предупредил всички, че е опасно?

Иън не се сдържа и се усмихна. Може и да беше поразително красива съпруга, но може би красотата й идваше от топлия чар. А може би от искреността.

— Това е нещо ужасно, Иън Среброкаменни — каза тя. — Та ти си толкова виновен, колкото и аз. — Тя отново покри ръката му със своята и на него му се стори, че го погали нежно, преди да се отдръпне.

Прекалено много време бе минало след онази единствена нощ, прекарана със сервитьорката в Басетер — Линда ли беше? Не, казваше се Линди, точно така, Линди — и Иън си напомни, че главата, с която трябва да мисли, е тази на раменете му.

— Ела — каза тя и го накара да се изправи. — Нека да ти покажа градините, преди да са поднесли следващото ястие. Накарах главната готвачка да направи един от деликатесите в глинено гърне, а той е просто великолепен.

Обичаите на различните места бяха различни и това бе закономерност. Тук може и да беше нещо обичайно да заведеш жената на домакина на разходка в градината. Вероятно бе така, защото тя хвана Иън за ръката и го поведе през вратата, а маркграфът улови погледа на Иън и му кимна, което му се стори знак на одобрение.

 

 

Светкавиците и гръмотевиците преминаха някъде наблизо и се отправиха на изток, въпреки че все още се забелязваха светкавици и се долавяше далечен тътен, който звучеше по-скоро като неясно мърморене.

Дъждът обаче не беше спрял и по нищо не личеше, че скоро ще спре. Мокрите му пръсти потропваха по навеса над тях, а вятърът изфучаваше и отминаваше. Градината бе напълно обградена от стените на замъка и само през някоя пролука се процеждаше светлина.

Иън предпочиташе да види градината през деня, но дори и в тъмното, дори и под дъжда, имаше нещо очарователно в калдъръмените алеи, пресичащи цветните лехи.

Марта посочи една от най-близките лехи.

— В слънчеви сутрини това цвете се нарича утринна лилия, на зазоряване разтваря цветовете си и блести в червено и оранжево също като изгрева.

Имаше нещо странно в начина, по който го каза.

— А как го наричате, когато е облачно?

— Да не би да се присмиваш на провинциалния ми диалект? — Усмивката й го стопли. — Ще ти кажа как му казваме в такива дни, наричаме го стой си в леглото, защото проявява достатъчно разум и изобщо не отваря цветовете си.

— Аха.

Тя отново го хвана под ръка и го поведе по каменната пътека.

— Ето там е моята леха — каза тя и посочи съвсем обикновена на пръв поглед оранжерия. — Не ми остава много време, за да се грижа за нея, но я работя сама — обясни тя. — Също като гордите селяни, от които произхождам. Най-красивите цветя отначало изглеждат съвсем простички, а аз обработвам почвата с мои инструменти.

На Иън му се стори, че е пропуснал нещо.

— Селяни ли?

— Разбира се — отвърна тя. — Ще те помоля да изричаш думата с уважение. Няма нищо срамно в това да си с най-обикновен произход, не и ако живееш с достойнство, не и ако си се издигнал като баща ми. Аз… а, разбирам. — Тя вдигна пръст. — Много си умен, Иън Силвърстайн, караш ме да говоря за мен, за да не те разпитвам за теб. — Пръстите й леко погалиха неговите. — След като не смея да премеря ума си с твоя, нека те попитам направо: ти ли си Вреченият войн?

— Не съм сигурен какво да ти отговоря — отвърна той. „Мога само да ти кажа, че нямам никаква представа за какво говориш, а не съм сигурен дали е разумно да ти го призная.“ — В момента съм само вестоносец. Харбард ме помоли да предам искането му и ми даде това, което едва ли би поверил на друг.

— Само вестоносец значи? — попита тя. — Значи ти не си Иън Среброкаменни, убиецът на мразници и огнени гиганти?

— В единствено число, не в множествено — поправи я той. — При това аз не убих бергениза или както му казват, мразника. Само го раних. — Нямаше нужда да уточнява, че едва го бе докоснал и че това едва ли щеше да му окаже някакво влияние, ако мечът не бе същият, който той по-късно нарече Убиеца на гиганти, един от тези, които Хоузи сам бе изковал и закалил със собствената си кръв. Добрата стомана, закалена в кръвта на Старей, можеше да порази страшно един мразник, а когато нанижеше огнен гигант през гърдите, го ликвидираше.

Само че това не бе геройска постъпка нито първия, нито втория път. Просто проява на инат.

И късмет.

— Ами огнения гигант? — Тя изви едната си вежда. — И него ли не си убил? Може би просто си го поразил със скромност.

Той сви рамене.

— Сигурен съм, че ако си присъствала, нямаше да го сметнеш за героична постъпка. — Колко лесно щеше да бъде да се направи на герой, да се надуе заради постиженията си, но имаше нещо нередно в това да използва случилото се, за да впечатли едно красиво момиче, независимо от това, че много му се искаше да я впечатли. Просто трябва да си наясно какви са ти стандартите.

Истината бе, че най-трудното се оказа да се съгласи да се изправи срещу гиганта, а не самият двубой. Все едно да се опиташ да караш ски по лавина, а може би просто не му бе останал избор, затова се налагаше да направи най-доброто, на което бе способен.

— Но ти си Вреченият войн, нали? — попита отново тя. Усмихна му се. — На мен можеш да кажеш. — Повдигна пръст. — Ти си странник, идваш отдалече. Доказал си се и си ранен в битка. Носиш това… това, което нито един смъртен не би могъл да докосне. Служиш на Старей. И се справи с Бурс с обидна лекота и искам да ти благодаря, че не поиска кръвта му, защото знам, че щеше да убиеш брат ми също толкова лесно, колкото го победи.

Брат й ли? Я чакай…

— Мислех си, че Бурс Ериксон е син на маркграфа.

Челото й се смръщи леко.

— Естествено, че му е син. — Тя докосна устните си с пръст. — Ето, виждаш ли, пак се опитваш да ме разсееш. Ако ти не си Вреченият войн, защо тогава не го отречеш?

Трудно му бе да се вглежда в тези очи и да отрече каквото и да е. Но я, по дяволите.

— Както искаш. Отричам го. Не съм Вреченият войн. Аз съм най-обикновен Иън Силвърстайн — отвърна той. — По вашите стандарти най-обикновен селянин, въпреки че не знам почти нищо за живота на село. А сега ще ми отговориш ли на въпроса? Как може Бурс Ериксон да ти е брат?

— По обичайния начин, струва ми се. Баща ми е спал с майка ми и след около година той се е появил. — Тя наведе глава на една страна. — Затова го наричам мой брат, защото е син както на баща ми, така и на майка ми — тази връзка по друг начин ли се нарича там, откъдето ти идваш?

— Не, но… — Той замълча. — Маркграфът не ти ли е съпруг?

— Не бих казала! — Тя се изправи. — Що за противно предположение, изключително лоша проява на възпитание. — Тя понечи да се обърне, но след това се изви към него и се разсмя. — Не, не, не — значи затова си бил толкова… срамежлив — каза тя. — Не, не съм женена за баща ми, Иън Силвърстайн. Аз съм бъдещата маркграфиня — отвърна тя. — Някой ден ще бъде действаща маркграфиня, след като баща ми почине или се оттегли в полза на съпруга ми, който ще стане маркграф. — Тя преглътна веднъж, втори път, трети път. — Мога ли да говоря направо, Иън Силвърстайн?

„Ще ми се поне един човек да го направи.“

— Да, моля те.

— Ние имаме поговорка. „Най-красивото цвете отначало расте незабележимо“. Няма нищо срамно в това да си от селски произход, Иън Силвърстайн. Баща ми е с такъв произход и е най-цененият и уважаваният сред перовете заради великолепното състояние и издигането на имението му.

За моето семейство ще бъде чест да се сродим с Вречения войн, Иън Силвърстайн, а според мен това си ти, въпреки че го отричаш. Но дори и да не си, дори и да си просто Иън Силвърстоун, убиецът на гиганти, дори да си само един смел мъж и най-добрият мечоносец седял на трапезата на баща ми, дори да си само това — каза тя и усмивката й го стопли, — за семейството ми ще бъде изключителна чест да станеш мой съпруг.

Той отвори уста, затвори я, след това я отвори отново.

„Но аз съм един измамник, госпожице — помисли си той. — Та ти едва ме познаваш, а аз не мога да се забъркам във всичко това.“

Усети, че започва да заеква, и се прокле за неловкостта си.

— Не ме подценявай — каза тя. Стисна силно ръцете му. — Не ме мисли за някое крехко цвете, расло под стъклен похлупак, Иън Среброкаменни, неспособен на… страст.

— Ама…

— Моля те. — Тя пристъпи към него и отново постави пръсти на устните си. — Шшш. Не ми отговаряй сега. Ще помоля баща ми да ми позволи да те придружа до Средището и Масата, а той, по всяка вероятност, ще се съгласи. Не бързай, първо ме опознай, не искам прекалено много от теб, нали? Обещай ми, че ще помислиш, че ще помислиш много внимателно.

Той усети как се изчервява.

— Марта…

— Моля те, не ме карай да те моля. Поне ми позволи да запазя една малка част от достойнството си. — Погледна го дръзко в очите, взе ръката му и я притисна към гърдите си. — Моля те. По пътя ще имаме време, възможности. Обещай ми, че няма да ги пропилееш.

Устата му пресъхна.

— Разбира се — каза той, а гласът му бе подобен на грак.

И в следващия момент тя бе в прегръдките му, устата й — влажна и мокра — върху неговата. Езикът й имаше вкус на портокал и мента.

 

 

Арни го чакаше, когато той се прибра с леко олюляване.

Иън все още бе силно впечатлен, „стаята“ им се оказа огромна спалня на последния етаж в северозападната част на кулата, където се намираха жилищата; бе очевидно, че на предполагаемия Вречен войн, на спътника му и слугата му, бяха предоставили прекрасни покои.

Спалните бяха точно до хола, малки и семпло обзаведени, леглото заемаше по-голямата част от пространството, имаше порцеланово нощно гърне и шкафче, което Иън оприличи на масичка за кафе, а височината му бе много подходяща, за да вдигне удобно крака на него. Холът бе поне девет метра на три и освен двете двуместни канапета, навсякъде бяха пръснати ниски масички, които много приличаха на претапицирани табуретки, много подобни на табуретките в дома на Арни в Хардуд. Въпреки това оставаше достатъчно място, за да може човек, ако иска, да кара колело по покрития с мек килим под, стига да караше внимателно.

Внимателно бе особено подходяща дума, и то не само в едно отношение. Ако не вкараш колелото в камината, можеш да излетиш през френските прозорци — или както ги наричаха тук — право на терасата.

Тук нещо не се връзваше — защо му е на този, измислил това място, да го прави толкова лесно за достъп отвън?

Е, не е възможно да помислиш за всичко, а един посетител да започне да разпитва за отбраната на замъка би било твърде неподходящо, въпреки че много му се искаше да разбере.

Арни вдигна поглед от това, което шиеше. Шиеше ли?

Сигурно въпросът се бе изписал на лицето на Иън, защото възрастният човек кимна.

— Да, шия — каза той. — Едно копче ми беше паднало от ризата, загубил съм го и затова отрязах най-горното, на яката, и го преместих. Освен това сутринта си разпрах подгъва на панталона някъде по пътя и вместо непрекъснато да го застъпвам, реших да го пооправя. — Той захапа края на конеца. — Особено след като семейство Торсен са помислили и подсигурили такива хубави здрави конци, също като за пердета — поне така им казваше Ефи.

— Сигурен съм, че някой щеше да се заеме да я свърши тази работа вместо теб.

Старецът се засмя и поклати глава.

— Сигурно, но пък ми се стори доста интересно да сляза до кухнята и да помоля за игла и конец. — Той повдигна малка дървена кутия от масата, отвори я и показа на Иън подредените вътре шест кълбенца и червена кадифена миниатюрна възглавничка с толкова много игли на нея, че приличаше на таралеж.

— Ама… — Иън вдигна ръце, все едно че се предава, а Арни затвори кутията с шумно щракване. — Нещо не разбирам. Имаш и игли, и конци, но си отишъл да поискаш нещо, което нямаш никакво намерение да използваш.

Усмивката на Арни стана още по-широка.

— Да, разбира се, че предпочитам да използвам нещата, които сме си донесли — отвърна той. — Конците са яки, сигурни, иглата е остра. Само че ако не бях слязъл и не се бях позавъртял, докато намеря някой да ми помогне, нямаше да видя как главната готвачка обезкостява гъската, която ще сервират утре на обяд, и нямаше да успея да си побъбря с нея и да чуя клюките за благородниците. — Той кимна. — Беше много приятно, в интерес на истината — каза той. — Едно време приключвах документацията за деня на масата в кухнята, докато Ефи приготвяше вечерята. — Стана сериозен. И без да чете мисли, му стана ясно, че жена му му липсва безкрайно много.

Иън не знаеше какво да каже.

— Май днес всички успяхте да постигнете повече от мен.

Погледна към вратата на Ивар дел Хивал в самия край на хола.

— Няма го още. Сигурно някоя от дамите в замъка го забавлява — предположи Арни. Намръщи се. — Ивар се чувства добре, удобно, независимо къде се намира. — Той остави иглата и конците, изправи се и се протегна. Само че това не бяха движения, типични за възрастен човек, който се протяга, за да провери какво точно го боли и кои стави и мускули са все още податливи на разтягане; това бе най-обикновено протягане.

Иън бе чел някъде за връзката между пенсионирането и смъртта. Може би това бе заложено в гените: когато спреш да работиш, когато спреш да си полезен на следващото поколение, биологичният ти часовник престава да се самозарежда.

Ако наистина беше така, Арни се оказваше жив пример тъкмо за обратното. Лицето му си бе сбръчкано, косата — все така сива, но той изглеждаше някак по-млад.

Арни коленичи до камината и разбута разгорелите се дърва в кръг, за да постави още едно. Разлетяха се искри, а някои прехвръкнаха чак на каменния под пред камината.

— Време е да си лягаме, какво ще кажеш?

Иън се усмихна.

— От доста време никой не ми е казвал кога да си лягам. — Само че Арни бе прав. Трябваше да си легне.

Възрастният мъж сви рамене. Щом Иън не искаше да си ляга, нямаше да му натяква.

— Добре. И кажи сега как беше на вечерята?

Иън се замисли дали да не сподели с Арни за Марта и предложението й, но всичко му се струваше прекалено нереално, прекалено необикновено. Щеше да прозвучи като хвалба. Като се позамисли, реши, че наистина ще прозвучи надуто.

— Беше весело.

Арни се засмя.

— Какво стана? Ти сгоди ли се?

Изненадата се изписа по лицето на Иън, а Арни отново се разсмя.

— Какви удивителни неща можеш да научиш от бъбривата готвачка, ако кимаш и я подтикваш с едно „разкажи ми още“.

На Иън изненадите му стигаха за един ден.

— Отивам да си лягам.

— Още не — спря го Арни. Вдигна между пръстите си малко познато на външен вид плоско пакетче и му го подхвърли като фризби. — Дръж да имаш някое и друго в себе си, не в раницата, по-добре го прибери в някой джоб. — Усмихна се, когато забеляза притеснението на Иън. — Ей, не се притеснявай, всичко е наред, Иън. — Усмивката му се стопи, заменена от професионално изражение на липса на интерес. — Виж, след като си работил почти три десетилетия в аптека, бързо научаваш, че на младежите им е трудно да си поискат презерватив, и в края на краищата познаваш по изражението им за какво са дошли.

— Ама…

— Ама нищо — прекъсна го Арни. Професионалното изражение бе изчезнало, изместено от приятелската усмивка. — Тя наистина е много красива, а ти си млад мъж и доколкото разбирам, тя няма нищо против. Така че не забравяй мотото на скаутите и бъди готов.

 

 

Стаята беше студена, но със затоплящата плоскост, която Арни пъхна в камината, преди да я постави между завивките, настоявайки, че това е едно от задълженията на слугите, щеше да се стопли.

На трепкащата светлина на тихо просъскващата свещ, Иън се съблече по боксерки и се опъна на леглото, а след това се уви в дебелия юрган.

Духна свещта и се опита да заспи.

Май нещата се връзваха. Много отдавна, един от Стареите — някои твърдяха, че бил Тир, други Ниорд, някои пък настояваха, че бил самият Один — обещал да изпрати на вандестийците войн, който да ги поведе в победоносен марш във всички посоки на света, като започне от Градищата във Владенията.

И те чакаха, търпеливо, още оттогава.

Войнът не можеше да бъде кой да е, разбира се, трябваше да е изключителен човек, доказал се с дела, нетипични за обикновените смъртни.

Като например без особено усилие да победи вандестийски мечоносец в двубой.

Като например да убие огнен гигант.

Като например да носи в ръка оръжието на един бог, без това да го убие.

Всичко това бяха измишльотини, разбира се. Всеки, достатъчно умел в двубоя с рапири, щеше да победи Бурс, защото той бе свикнал да се бие с шпага. А Иън успя да убие гиганта благодарение на късмета си, не на уменията си. Носеше Гунгнир със себе си, но огромният мехур на ръката му доказваше, че това е възможно единствено, докато е с ръкавиците на Фрея.

Иън Силвърстайн не беше Вреченият войн. Не беше и безполезният никаквец, както се опитваше да му набие в главата баща му, но не бе и някой легендарен герой.

Въпреки това си оставаше убиец на гиганти. И Гунгнир бе поверен на него, поне за известно време. Това имаше значение.

И въпреки че никак го нямаше в подлите византийски номера, които се прилагаха на Масата в Средището, това за маркграфинята също нямаше значение, защото тя не бе възпитавана да се грижи единствено и само за парите, както бе в Средните владения, а и за политиката. Че за нея щеше да е много по-добре, ако той се окажеше смел и глупав. Ролята му щеше да е важна, докато тя забременееше с момиче, което да наследи всичко, а след това, дори той да загинеше в битка, нямаше да е от особено значение. Марта щеше да управлява Вътрешните земи като маркграфиня, стига да имаше наследница.

Дори и да не се оженеше за нея, детето на един герой щеше да е от значение за семейството. Тук, във Вандескард, не познаваха определението „копеле“. Въпреки че властта бе в ръцете на мъжете, наследството се предаваше по женска линия. Първата дъщеря на управляващата маркграфиня ставаше маркграфиня, без значение кой бе бащата.

А мъжете бяха готови да се избият за шанса да отгледат детето на предполагаемия Вречен войн, защото ако се оженеха за маркграфинята, автоматично получаваха титлата маркграф.

Иън тръсна глава и въздъхна. Щеше да е хубаво да го ценят за нещо истинско, вместо винаги да се оказва на неподходящото място в неподходящото време и да оцелява благодарение на късмета си.

Но… не. Стига толкова за този ден; той имаше нужда да поспи.

На сутринта тръгваха за Средището, а Иън бе сигурен, че Марта ще пътува с тях.

Последната му мисъл, преди да заспи, бе, че това щеше да бъде неповторима среща.