Джоел Розенберг
Сребърният камък (12)

Глава 11
Слухове

От час вече Тори чуваше ритмичния звук на брадва — бе погледнал часовника, пуснат в джоба, преди да превалят хълма и да видят Брода на Харбард долу в ниското.

Времето се разваляше и по всяка вероятност щеше да се задържи лошо. От запад към тях напредваше буря, предшествана от покриващите небето оловносиви тежки облаци, подобни на глутница озверели вълци, пръснати в преследване на някоя изостанала от стадото овца.

Далечните удари долитаха над шумоленето на сухите окапали листа на дърветата. Последваха няколко минути тишина, а сетне нов удар.

Тори си представи много образно сцената; дърварят поставя цепеница на дръвника, нагласява острието с няколко леки намествания на брадвата, отстъпва крачка назад, замахва с всички сили и стоварва брадвата, след това още веднъж и…

Дум…

После избира ново дърво, поставя го на дръвника и…

Дум.

Ето пак. Тъкмо навреме. Който и да бе това, личеше, че е в отлична форма; поддържаше постоянен ритъм, и то не от скоро.

Или пък бяха двама, които работеха заедно, също като татко и Тори: единият поставя дървото и нагласява клина, а другият замахва с чука.

Цепенето на дърва с татко бе едно от любимите занимания на Тори. Дори докато още беше дете, това бе времето, което с удоволствие прекарваха заедно — татко му нагласяваше поредната цепеница върху дръвника, поставен до хамбара, след това нагласяваше клина и Тори го набиваше с дърводелския чук.

И все така, докато един ден татко подаде големия чук на Тори и му заяви, че е негов ред да се заеме със сериозната работа.

Тори се усмихна.

— Звучи ли ти познато?

— Много. Напомня ми за вкъщи. — Той ускори крачка. — Ако побързаме, скоро ще сме там.

Едно от най-трудните неща, които Тори научи за баща си, бе, че и той понякога греши, че мнението му невинаги е правилно, че преценката му понякога също е погрешна. Докато растеш си мислиш, че ако татко ти направи грешка — а какво пък толкова, всички правят грешки — това е било нещо, което е нямало начин да се избегне.

А след това откриваш, че той ще сбърка и ще се получи глупаво, като хукне така пред бурята, която бързо ги застигаше.

— Татко? — обади се Тори. — Нека поспрем за малко, какво ще кажеш?

Татко стисна челюсти.

— Мисля… — Спря се. — Добре, ако мислиш, че трябва.

Тори се усмихна.

Маги — невероятната Маги, която след двудневен преход все още изглеждаше свежа и бодра, също както бе и по време на пътуването им из Европа — не чака специална покана и сви рамене, за да изхлузи раницата.

— Щом не можем да си позволим една бърза почивка от пет минути, тогава нека да почиваме десет. — Тя закачи раницата на парче кора, започнало да се бели от ствола на стар бряст, подръпна, за да пробва дали е достатъчно здраво, и след това приклекна, за да разтегне мускулите на бедрата, а най-сетне се отпусна на земята с кръстосани крака.

— Няколко минути почивка ще ни дойдат добре — каза татко, въпреки че Тори позна по гласа му, че няма никакво желание да се бавят, още по-малко да спират.

Тори имаше повече опит в това отношение и въпреки че не искаше да дава акъл на баща си, му се стори приятно, че поне в едно отношение е по-добър, нищо че ставаше въпрос за най-обикновено ходене пеша.

Да забързат крачка, за да намерят заслон, съвсем не беше лоша идея, но не биваше да забравят и предпазливостта.

Тори се опита да прецени разстоянието до Брода на Харбард, а след това и скоростта, с която наближаваше напредващата буря, но не успя да прецени колко време имат.

Може би щяха да успеят да пристигнат при ферибота, преди да се разрази стихията, но може и да не успееха. Ако се налагаше да останат на открито, трябваше да потърсят подслон в гората, да са поне донякъде на закрито.

Набързо пригоден навес под клоните на дърветата щеше да е по-добре, отколкото ако бурята ги застигнеше на калния открит път, а дори калният път бе по-добре от полето, ширнало се от едната им страна.

Тори щеше да сподели мислите си, ако бяха само двамата, но не искаше да засрамва баща си пред Маги, както не искаше да засрамва и нея пред господин Торсен. Маги вдигна поглед и му се усмихна, тя бе разбрала за какво мисли.

— Я да видим дали ще позная — каза тя, надигна се и клекна, за да изтупа полепналата мръсотия от стегнатите дънки. Беше облечена също като Тори и баща му: стегнат панталон, тежки ботуши, удобни за дълги преходи, сребърен колан и каубойска риза с къдри, преправена набързо с пришити дребни украшения, които мама се срамуваше да извади, но сега щяха да свършат работа, като покажат, че Маги е майсторка шивачка.

Ловният лък в ръката й изглеждаше малко странен по местните стандарти, но всеки, който се кичеше със злато или сребро, трябваше да носи някакво оръжие. А жените просто не носеха мечове, нито в Средните владения, нито във Вандескард, но ако ножът й бе малко по-дълъг и лек от обичайните, това не бе никакъв проблем. Ако се стигнеше до схватка, тя щеше да се опита да вземе резервния меч, който Тори носеше преметнат през рамо.

Маги съвсем не бе най-добрият фехтовчик, който Тори познаваше, въпреки че се справяше съвсем не зле за човек, занимавал се само две години, но пък, от друга страна, при двубой бе пълна с всевъзможни изненади. Това бе спасило и нейния живот, и живота на мама и на татко, а по всяка вероятност вандескардците нямаше да се окажат по-разбрани от Чедата на Фенрис.

За известно време тя остана загледана напред, потънала в мисли.

— Според мен ще успеем — заяви тя. — Може и да греша, но ми се струва, че имаме поне два часа, преди бурята да се разрази тук. Така ми се струва.

— Но.

— Но не съм сигурна дали си струва да опитваме. — Тя разпери ръце. — Да спечелим малко или да загубим много?

Тори кимна. И той се чудеше над същия проблем. Ако бързаха и ако изпревареха бурята и все пак успееха да се доберат до къщата, и ако там ги приемеха, всичко щеше да е наред.

Само че тук имаше прекалено много „ако“, за да постигнат нещо дребно. От друга страна, за около час щяха да успеят да си направят приличен заслон и да седнат спокойно на що-годе топло и сухо място. Ако имаше нещо по-неприятно от това да си мокър, да ти е студено и да си на открито по време на буря, Тори нямаше желание да разбира какво е то на свой гръб. А малко по-нагоре по хълма бяха подминали полянка, която щеше да е подходяща.

— Татко? Май ще е по-разумно, ако…

Баща му го накара да замълчи като, вдигна длан и Тори в първия момент се сепна. Това бе един от жестовете, които се опитваше да не прави, никога, когато бяха някъде около Иън, защото приятелят му се свиваше, стягаше и с усилие на волята си налагаше да не извади шпагата — в случаите, когато бяха в залата и тренираха. Оказа се, че най-лесното е да не се вдига ръка по този начин, въпреки че всички в къщата го правеха, а това бе и един от жестовете на татко, с които си признаваше, че е победен.

— Много добре, Ториан — каза татко. — Както кажеш. С какво да помогна? — попита той, а след това се заслуша усмихнат, когато Тори му даде необходимите инструкции. Познаваше лицето на баща си не по-зле от своето. Можеше да се закълне, че е виждал всички възможни изражения, включително и най-различни усмивки.

Но точно тази усмивка никога преди не бе забелязвал.

Проблесна светкавица, изтрещя гръм и мокрите пръсти на бурята се впиха в стените на заслона, но той издържа.

Високо над дърветата, светкавица разцепи небето чак до хоризонта, броени секунди по-късно последвана от трясък, приличен на аплодисменти от самия Върховен бог. Нямаше смисъл да се опитват да говорят, защото гърмежите ги прекъсваха на всяка дума, затова Тори седна и се замисли.

Очите на баща му се затваряха, той се стряскаше, когато изтрещеше гръм, всеки път, след като се бе унесъл в сън. Ако не го познаваше добре, Тори би си казал, че е започнал да остарява. Но това имаше смисъл само донякъде. Татко си бе татко, както мама си бе мама и чичо Хоузи бе чичо Хоузи; те бяха котвите на вселената, не просто обикновени хора.

Лицето на Маги изглеждаше прелестно на светлината на огъня; в него личеше и сила, и решителност, изписани по устните, които никога нямаше да остареят.

Тя сведе глава на рамото му и Тори, макар и притеснен, я целуна по косата, а татко тактично отклони поглед.

Щеше да е хубаво да се насладят на малко усамотение, но се налагаше да се примирят с това, което имаха. Бяха успели да си направят заслона с подръчни материали, както учеха Тори в скаутската организация, също както татко и мама, и чичо Хоузи му бяха показвали, затова той знаеше, че когато се налага, може да замени техническите удобства, с каквото има подръка. Двамата с татко бързо сковаха две рамки и ги покриха с мушама, а след това ги застопориха с колчета за палатка и две дървени подпори отстрани на поляната. Използваха две от непромокаемите одеяла, за да покрият останалите две страни на навеса, а третото постлаха отгоре, така че заслонът им бе напълно сигурен от три страни и частично покрит от четвъртата.

Остатъкът от мушамата използваха, за да осигурят прикритие за огъня, но въпреки това той пращеше и съскаше, но поне не загасна.

Това му бе хубавото на къмпингуването сред природата под дъжда: няма да се притесняваш, че огънят ти ще загасне. Трябваше единствено да го подклаждаш често и да оставиш на дървата, които добавяш, достатъчно време да изсъхнат.

Тримата се сгушиха под заслона, Маги в средата, всички увити в спалните си чували.

Имаше нещо неповторимо в това да си сух и да ти е топло в средата на вилнееща наоколо буря.

За вечеря изядоха последните кренвирши, препечени на дълга пръчка, след това пъхнати в дълготрайния хляб — Тори все още не можеше да проумее как успяват да се поберат толкова много филии в кутията за кафе — преглътнати с Танг и няколко оскъдни глътки от плоското шише с бренди. За десерт ядоха по няколко парчета швейцарски шоколад, издръжлив на високи температури, но се оказа, че има вкус на восък.

Това съвсем не бе банкет, но поне се нахраниха и се затоплиха, а това им бе достатъчно.

Огънят пропукваше, бурята вилнееше.

Тори нямаше представа, защо е така, но отдавна не се бе наслаждавал толкова много на храната си.