Джоел Розенберг
Сребърният камък (18)

Глава 17
Средището

Ако не го боляха бедрата при всяка полюшваща стъпка на понито, ако кръстът му не го прерязваше, ако не бяха раменете, прободени от десетки игли, когато седеше изправен, ако разгоряла се жарава не бе намерила ново убежище под капачките на коленете му, ако бе просто гладен, а не толкова уморен, че да не може да сложи хапка в уста, ако очите му не горяха и сълзяха, тогава Тори със сигурност щеше да се наслади на гледката.

А тя бе просто великолепна. Пътят се виеше през богатите зелени хълмове също като захаросана панделка. Средището бе точно под тях, разположено на мястото, където бавната спокойна река Ют се вливаше в бързоструйната Гилфи, наричана от това място насетне Великата Гилфи.

Насочиха понитата настрани на пътя, за да направят място на каретата и придружителите й, яхнали коне. Последният от ездачите, висок брадат мъж на дългокрак сив расов кон, се обърна към тях, докато минаваше.

Тори се приведе на седлото и се сви в качулката на наметката, осигурена от джуджетата. Отдавна вече бяха изоставили проявите на достойнство; няма нищо достойно в това да яздиш на широкия гръб на пони, особено след като трябва да държиш юздите къси и да си прибираш краката да не стърчат изпод наметката всеки път, когато се съмняваш, че някой те наблюдава.

Правено е било и преди, каза татко, и по всяка вероятност ще бъде направено отново и в бъдеще. Хората очакваха джуджетата да яздят обикновените кротки понита и ако вниманието на човеците не бъде привлечено от прекалено едрите тела или висящи крайници, те нямаше дори да ги забележат.

Логиката бе безупречна, въпреки че не навяваше приятни усещания.

По същия начин въздействаше и логиката на Маги, когато изказа предположенията си в Сторнас Стеле.

 

 

Подозренията ми се появиха още от началото, бе казала тя. Стори ми се странно.

Хоузи да цепи дърва? Защо? Талантът му… изключителният му талант винаги е бил в това да майстори нещо с ръцете. Фини работи, той не притежава брутална сила. Нямаше да се замисля, ако го бяхме заварили да работи нещо по водопроводната канализация или пък да измисля как да вмъкне някое тайно местенце на подпорните греди. Ако го бяхме заварили да майстори дървена ключалка, да, може, това би имало смисъл.

Но да нагласява клин и после да го забива с тежък чук, за да превърне един дънер в цепеници за камината?

Не. Това е напълно нетипично за Хоузи. Това би го направил някой друг. Я помислете, дяволите да го вземат.

Отначало не обърнах особено внимание. Добре, казах си аз, Харбард сигурно го е излекувал, а той отдавна не е вършил никаква физическа работа и му се е приискало да свърши нещо простичко, нещо първично, нещо, в което няма сложна и задълбочена мисъл като например да превърне едно дърво в цепеници за огъня.

Но нещо не бе наред. Определено. Аз обръщам много внимание на подробностите. Не казвам на всички това, което ми е направило впечатление, но обръщам много внимание. В Париж например Тори, забелязах как една жалостива душа, решена да не ми позволи да се разочаровам от факта, че френската ми барета е направена на Филипините, бе изрязала етикета.

А тук, това може и да е момичешко мислене, да не е нещо типично за вас, мъжете, но не обърнахте ли внимание, че той се чувстваше прекалено свойски в дома на Харбард? Мъжете толкова грижливо си пазят територията, въпреки че не пикаят по стените, за да маркират тази своя територия. Когато се намираш в чужд дом, мислиш, преди да свалиш нещо от полицата, оглеждаш се, сякаш търсиш разрешение, преди да се настаниш на някой стол — не се държиш така, сякаш си си у дома.

Забелязах това още от самото начало. Докато се движеше в къщата, той не бе сякаш на чуждо място, където ще остане за известно време, той си беше като у дома.

Добре, да оставим и това. Не съм някоя параноичка, в никакъв случай. Ако се спогледате и си кажете, че става дума за определено време от месеца, ще ви разочаровам, не е това, но ако ми кажете, че съм прекалено подозрителна, добре, съгласна съм. Но на мен не ми пречи.

Вземете тогава сготвената яхния. Ставаше за ядене, но това бе всичко. Опитвала съм това, което Хоузи е приготвял и преди, а вие двамата познавате вкуса, който има храната му от години, а сега говорим за нещо коренно различно. Искам да кажа, че вие трябваше да овкусите онова нещо сами, и въпреки че не обелихте и дума, той нито се изненада, нито се засегна.

Стига толкова. Добре. Няма повече да говоря за това.

Но тогава ми се изясни, че не е той, затова му заложих капан: заговорих за Иън, как ще си навлече неприятности, ако си поръча дори едно питие в някой бар. Веднъж или два пъти съм виждала Иън да пуши трева, но съм сигурна, че никога, никой не е виждал Иън да пие. Никога.

Хайде, Тори, сам знаеш, че вече три години разчиташ на него да ти бъде шофьор след купоните.

А той да се забърка в неприятности? Я стига! Та това е Иън.

Не. Иън не пие, Иън заобикаля неприятностите и Хоузи много добре го знае. Но този, така наречен, Хоузи нямаше представа.

Следователно онзи не беше Хоузи.

Предполагам, че е бил Харбард, или Один или както предпочита да се нарича напоследък. Всички много добре знаем, че Стареите умеят да си променят вида — не помните ли огнения гигант? А ти, Тори, не си ли чел Едас. Прочети за Лова на Харбард. Това определено е бил Один, но променен, когато се опитал да подведе Тор, също толкова сляп, колкото бяхте и вие двамата, затова никой не го е изобличил.

Нямам представа какво се е случило с истинския Хоузи, но според мен не бе нито времето, нито мястото да го казвам пред него, не и след като вие двамата се чувствахте толкова удобно.

Сега вече ми е ясно, че невинаги можеш да си сигурен какво точно са намислили така наречените Старей, въпреки че част от намеренията им са очевидни. Той не искаше да тръгваме след Иън и се опита да ни подведе. Което означава, че той се притеснява да не оплескаме нещо от онова, което е планирал.

Така че нека се опитаме да го разберем правилно.

Искам да изкажа едно предположение. След като не успя да ни заблуди първия път, той можеше да опита да ни спре по друг начин. Но мисълта ми е, че след като оръжието над вратата липсваше, той нямаше желание да се изправи срещу вас двамата, при положение че сте запасали по един меч, закален с кръвта на самия Хоузи. Нали той уби истински бергениз с меча на Иън, спомняте ли си; много добре знае какво може да направи с подобно острие, а едва ли се съмнява, че Хоузи е направил и на вас двамата по един такъв меч.

Не, рискът просто е бил безсмислен за него.

Сега ми хрумна нещо, може да е бил скрил Хоузи някъде и не е искал да го дразни, като ни убие или като убие вас двамата. Ще разберем, но няма да е точно сега. Сега ни предстои проблем, който трябва да бъде решен.

И така, какво знаем със сигурност? Той не иска да вървим насам, убеден е, че ние тримата можем да прецакаме намеренията му, ако се доберем до Средището навреме; а пък ние едва ли ще успеем да влезем просто така в това Средище, да се настаним удобно и да се противопоставим, на каквото и да ни очаква.

Което означава, че трябва да се доберем там час по-скоро, а тримата няма начин да се озовем там без прикритие.

Според мен ще имаме нужда от коне, от наметала с качулки и начин, по който да променим самоличността си. Трима вестри на пътя са си цяло множество.

И според мен трябва да тръгваме незабавно.

Тя бе скръстила ръце на гърдите си.

Какво ще кажете?

 

 

Ето защо той сега се крепеше едва-едва на гърба на понито на някой вестри. Първо, вестрите не се чувстваха особено удобно на кон и предпочитаха широки удобни седла с каиши, които да ги прикрепят през кръста, за да не паднат от гърба на животното. По този начин имаха чувството, че управляват седлото, а не коня. Техните седла бяха заменени с по-малки вандестийски и така Тори не изглеждаше толкова висок, а наметката му прикриваше седлото, също и краката, когато ги прибереше нависоко.

Ездата беше трудна и уморителна, напредваха, без да спират, ден и нощ се смесваха в неясна граница.

Поне парите не бяха проблем. Удивително за колко време стигаше една — единствена златна монета от Средните владения — вестрите проявяваха ненаситен апетит за злато, а тъй като в Сторнас Стеле се продаваха само четири понита, те веднага ги взеха. Оказа се, че Дурин има невероятен талант за провеждане на пазарлъци, и се оказа, че след две села всички дванайсетима разполагат с понита плюс четири товарни коня, които да теглят каруцата с провизиите.

Парите обаче не успяха да разрешат всичките им проблеми, но поне тримата човеци и деветте джуджета бяха на гърба на купените животни и сити.

Парите не можаха да изтрият умората на Тори и Маги, дори и на татко. Почиваха само няколко часа, и то заради конете, ездачите не бяха чак толкова пожалени, затова той сега едва имаше сили да наблюдава града и вливането на двете реки.

Каменните стени на стария град се срещаха под остър ъгъл на мястото, където реките се обединяваха и бе трудно да се прецени дали стените са били замислени първоначално като преградни стени или като укрепления. Може би и двете — защитните стени, издигнати около огражденията, изглежда, бяха създадени за отбрана.

Вътрешната част от града бе открита, поне за момента. Седем моста прехвърляха реките, а външният град се бе разраснал и към него водеха пътища.

На около метър над нивото на водата, няколко широки отвора бълваха непрестанно мръсна вода в реката по-долу. Зад стените се издигаха кули, високи сгради с прозорци нарязваха хоризонта. Комините изпускаха лека пушилка, която не загрозяваше града, а само леко замъгляваше небето. Дори отдалече се усещаше миризмата на града.

Дребни фигурки на хора и каруци трополяха по улиците, сякаш бяха кафяви и сиви гъсеници, примъкващи храна и кислород, докато други отнасяха нанякъде боклука.

Дурин даде знак да спрат.

— И така, приятели — каза той. Гласът му все още бе стържещ, какъвто си беше и в Сторнас Стеле, а дните на езда сякаш не се бяха отразили нито на ума, нито на тялото му. — Можем да побързаме и да пристигнем уморени, по тъмно, като обикаляме безкрайно, докато си намерим място да пренощуваме, а в същото време трябва и да мислим как да се справим с проблема на тримата Приятели на Бащата, остава и възможността да изтеглим каруцата отстрани на тази полянка и да поспим, защото всички се нуждаем от сън.

Тори се постара да прикрие умората си. Но колкото и да е силна волята ти, издръжливостта ти, те не са безкрайни.

— А според теб, Дурин, какво трябва да направим? — попита той и се опита да го погледне сериозно.

Дурин се усмихна.

— Да се наспим.

 

 

Спряха на док в Средището много по-лесно, отколкото Иън бе очаквал.

Беше обяд и слънцето прежуряше, когато мъжете с прътовете, свалили ризите си, се напънаха, за да оттласнат едновременно баржата в спокойните води близо до брега. Докато поемаха последния завой, един от наблюдателите на доковете изпрати плавателен съд, подобен на мидена черупка, натоварен с шестчленен екипаж, за да закачи баржата с плътно въже.

Екипажът изтегли въжето, дебело колкото човешка ръка, и го пъхнаха в яка халка. Щом подадоха сигнал, че са готови, баржата бе бавно изтеглена на док и наместена между друга, по-малка баржа и товарна лодка.

Докато хората от Вътрешните земи се подготвяха за слизане, екипажът привърза плавателния съд към дока, за да не бъде понесен от течението надолу по реката.

Иън отново нахлузи ръкавиците и стисна в ръка Гунгнир. Отново изпита познатото усещане: щом се пресегна за копието, сякаш се отдалечи сам от себе си и се превърна в онази марионетка, която нямаше собствена воля.

Приспособи се бързо и стисна здраво повереното му оръжие.

В следващия миг бе отново Иън.

 

 

Отряд войници ги чакаше на дока.

Поне бяха строени като войници. Иначе приличаха на тълпа: нямаше двама, облечени с еднакви ливреи. Ако Иън не знаеше, би решил, че не са в униформи, а че са си избрали разноцветни туники и най-различно по вид снаряжение; цветовете варираха от вече познатите му зелено и златно на Вътрешните земи, до ярко алено и лъскаво черно, виждаше се и избеляло черно и кафяво.

Един от хората бе с широко подобие на бяла риза и тесни кожени панталони, без всякакви отличителни знаци, освен лявата ръка.

Единственото, по което личеше рангът му, бе ръката, сребърен вариант на емайлираните изкуствени ръце на братството Тирсон — по дяволите, та те сигурно спяха с мечовете си.

Мъжът със сребърната ръка постави дясната си длан на парапета, прескочи го леко и стъпи на баржата, а ботушите му тупнаха на дървените греди много по-шумно, отколкото Иън бе очаквал.

Обхвана с бърз поглед всичко наоколо и само бегло обърна внимание на Агловейн Тирсон и Бурс Ериксон, а след това пристъпи към мястото, където бе застанал Иън, стиснал Гунгнир на около метър встрани.

Застана сковано изправен пред него и звучно прибра десния ботуш до левия.

Иън не очакваше подобно нещо, но не показа, че е стреснат. Това бе стар трик сред фехтовчиците, бързо тропване с крак за привличане на вниманието. Сигурно по времето, когато бронзовите мечове са били заменени от стоманените, този трик е бил добре познат. Може и да е имал ефект веднъж, два пъти, но Иън не би му се поддал. Трябва да знаеш да се концентрираш.

И лицето, и раменете на мъжа, втренчил се в Иън, бяха широки, квадратни, челюстта — здраво стисната. Може и да бе бързал, за да се приготви и да дойде тук час по-скоро, защото на бузата му, малко над челюстта, се виждаше малка рана, която издаваше, че се е бръснал бързо.

— Поздравявам те — каза тихо Иън.

— Аз съм — каза другият с ясен дълбок глас, приличен на вик. — Сребърният Хорсел Тирсон. Ти сигурно си Иън Сребърният Камък, който твърди, че е изпратен с вест за Масата, нали така? — Издаде някакво сумтене, подобно на обвинение.

— Така е — отвърна Иън, надигнал глас, за да звучи също като на новопристигналия. — И моля да бъда отведен на вашата маса.

— Какво доказателство имаш, за да те приемат сериозно? — попита Сребърният. — Какво доказателство можеш да представиш, че си, както чух, че си твърдял, Вреченият войн от митовете и легендите?

След като бе придържал внимателно Гунгнир, за Иън бе почти облекчение да вдигне края на няколко сантиметра от пода на баржата.

Спусна го надолу с мощен замах, не чак толкова силно, колкото би могъл, стискаше го по-свободно, отколкото отначало във Вътрешните земи.

Прас.

Баржата се разлюля силно и отекна с дълбок вибриращ звук, при който моряците се втурнаха към страничните перила и въжетата, а войниците стиснаха мечовете си.

— Едва ли искаш да ти демонстрирам кой и какъв съм — рече Иън и остави част от гнева и разочарованието му да се прокраднат в гласа му. Нямаше никакво желание да е тук, нямаше желание да стои изправен пред този нещастник и да се опитва да го убеждава, за каквото и да е. Майната им на всички.

Не, това беше грешка. Налагаше се да убеди Хорсел Тирсон и не биваше да си позволява да се държи грубо с него. Беше много важно да му повярват.

Пръстенът на Харбард отново започна да пулсира на палеца му, този път толкова силно, че го заболя.

— Името ми — продължи той, — е Иън Силвърстайн. Изпраща ме някой, който се нарича Харбард от ферибота. Не нося нереални искания и съм точно този, който твърдя, че съм. — Посрещна погледа на Сребърния, без да трепне. — Очаквам да ми се вярва, че съм този, който твърдя — завърши той, убеден, че Сребърният няма да може да го погледне в очите, за да отрече казаното.

Останаха вгледани един в друг за дълго, а след това другият мъж кимна.

— Не съм казал, че се съмнявам в теб, Иън Среброкаменни — отвърна тихо той и се приведе напред така, че Иън усети топлия му дъх. — Но изобщо не съм сигурен кой или какъв си — заяви той. — Знам само, че получихме съобщение, че се опитват да те догонят убийци, за да ти попречат да стигнеш на Масата. Само че не съм дете и не за пръв път се сблъсквам с интриги в Средището. — Вдигна сребърната си ръка, докато ножницата, която винаги бе стисната, застана между двамата. — Много добре разбирам, че подобни слухове може да ги пусне всеки, за да придаде повече достоверност на твърденията ти. — Той отстъпи и надигна глас отново. — Масата се събира утре вечер, за да те приеме и изслуша, а може би дори за още нещо. В Часа на Дългите Свещи, в Залата на Вълка.

Той сви устни.

— Тогава, по всяка вероятност всички ще разберат кой и какво си.