Джой Адамсън
Зовът на Пипа (8)

Една злополука и нейните последствия

На 22 януари отидох с колата си до Найроби, придружена от Джон Баксъндейл, който помагаше на Джордж в работата му с лъвовете. В съвсем нов 6-цилиндров ландроувър аз карах напред заедно с един от работниците на Джордж, седнал отзад в колата. Бяхме изминали половината разстояние до Найроби по път, неотдавна застлан с чакъл и прокаран по стръмния склон на хълма, а долу в низината течеше река. След един завой видях двама африканци да вървят по средата на пътя на няколкостотин ярда пред нас. Имаше достатъчно време, за да се отдръпнат настрани при сигнала на моя клаксон, но те не му обърнаха внимание и продължаваха да вървят ръка за ръка. Не ми оставаше нищо друго, освен да свърна към стръмния ръб на пътя, за да не ги ударя. На това място чакълът все още беше неотъпкан, колата се подхлъзна и се удари в камъка, който показваше километрите. В следващия миг лежах сред парчета от счупени стъкла на една педя от ръба на скалата и далече от разбитата кола. Първата ми мисъл беше за африканеца. Когато го извиках, той с мъка излизаше от колата и, слава богу, само с една-единствена драскотина на челото. Това беше невероятен късмет, защото колата се беше обърнала и сега гледаше в обратната посока, по която вървяхме. Още по-голям късмет обаче бяхме имали, че колата беше задържана от няколко храсталака на половината стръмнина надолу, иначе щяхме да се изтърколим в самата река, която се намираше в низината. Опитах се да стана, но се оказа, че е трудно поради болката, която ме пронизваше от главата до петите, а дясната ми ръка беше покрита с кръв и пръст. С помощта на африканците с мъка се изкачих на 80 ярда нагоре по пътя и седнах на земята. От раната ми силно течеше кръв и аз можех да понасям болката само като държах ръката си вдигната. Не след много се показа автобус, в който сред другите пътници беше и местният вожд. Той внимателно поля ръката ми с йод от своята аптечка за първа помощ. Аз съвсем не почувствувах обикновеното парещо действие на дезинфекционното средство. Това ме накара да се страхувам от най-лошото. Вождът предложи да ни заведат до най-близката болница. Когато ми помагаха да вляза в автобуса, Джон Баксъндейл ни настигна. Той моментално разбра какво се беше случило и бързо уреди с вожда да постави хора да пазят колата ни, докато дойде полицията и се заеме с разследване на произшествието. След това ни закара в районното управление в Ембу, което се намираше на 130 мили по пътя за Найроби. Бях много благодарна на Джон, че караше много внимателно, като избягваше всички неравности по пътя, а в същото време се стараеше да кара колкото се може по-бързо, защото с нищо не можеше да се спре кръвта, която течеше от ръката ми и оставяше локви навсякъде.

В африканската болница в Ембу лекарят ми направи инжекция против тетанус, даде ми няколко таблетки против болките и едно одеяло да се стопля, за да престанат да тракат зъбите ми от шока. Лекарят ме увери, че моят африканец — пасажер беше получил само няколко повърхностни драскотини и затова може спокойно да се върне вкъщи. Дадохме му пари за ядене и за билет и продължихме по-нататък на още 130 мили до Найроби. В болницата пристигнахме в 9 часа вечерта. Вече бяха изминали 6 часа от злополуката и аз бях много зле. За мое щастие старият ми приятел хирургът Джералд Невил беше там, за да направи операцията веднага. Самата операция продължи 3 часа. Макар че цялото ми тяло беше натъртено и имаше всички цветове на дъгата, нямах други сериозни повреди, освен дясната ми ръка. Кожата на горната страна на ръката беше одрана, всички сухожилия бяха скъсани и всички кости бяха изместени на около половин инч^[1] от местата си.

Сега единственото нещо, което можеше да се направи, беше да се сложи парче кожа върху раната. Когато тя зарасне, трябваше да се присаждат нови сухожилия от крака ми в ръката, което означаваше нова операция след 6 месеца. През следващия месец, който прекарах в болницата, имах достатъчно време да размишлявам какъв късмет бях имала, за да остана жива след тази катастрофа. Тази мисъл ме утешаваше всеки път, когато се чувствувах потисната, като знаех, че ще са ми необходими най-малко 2 години и няколко операции, преди да мога да си служа с дясната ръка, ако изобщо се оправи.

Сега, разбира се, не можеше да става дума да взема двете млади леопардчета (които след няколко месеца ще станат много големи, за да ги пускаме на свобода). Моята най-неотложна задача беше да намеря някой, който да ми помага за гепардите, както и за някои обикновени лични нужди, като обличане, къпане, нарязване на храната ми и др., които не можех да правя сама. За мое щастие по това време в Кения беше пристигнала една млада американка, Мери, която усилено търсеше работа. Тя предпочиташе да работи с животни и да живее в гъсталаците, така че всичко това съвпадна с моите нужди, а освен това можеше да пише на машина и да кара кола. Ние уредихме да й се издаде разрешение да постъпи на работа при тези обстоятелства, макар че не беше жител на Кения.

През това време Джордж и Джон се редуваха да возят Локал и Стенли на дългите разстояния, където гепардите бяха останали в продължение на повече от 2 седмици около Фотодървото. Постепенно те се бяха преместили по-близо до лагера при Ловната акация на около половин миля през реката. Пипа никога още не беше идвала така близо до нашия лагер, макар че с Мбили, Уайти и Тату тя често отсядаше до акацията. Това дърво беше много удобно, защото гепардите можеха да си почиват и да се хранят под гъстите му сенки, скрити от лешоядите, които като кръжат над тях, можеха да издадат присъствието им на други хищници. Освен това ниските клони бяха отлично място за оглеждане на равнината наоколо и гепардите лесно можеха да забележат кола, която пристигаше в моя лагер, и да стоят далече от чуждите посетители.

Мъжете бяха посещавали семейството всеки ден, с изключение само на един, затова бяха уверени, че през време на моето отсъствие Пипа не беше убила никакво животно.

Когато на 22 февруари (точно месец след произшествието) Мери и аз се върнахме, Пипа рано беше извела гепардчетата на пътя, на около миля и половина от лагера. През следващите дни тя отиваше все по-надалече, докато откри новоизкопана кариера за едър пясък близо до реката Вазоронги, на 8 мили нагоре по течението на реката. Директорът на Националния парк напоследък беше решил да премести Управлението на парка от Леопардовата скала на едно място недалече оттук и имаше нужда от едър пясък, за да засипе новата строителна площадка. Междувременно работата по пътя беше спряла и нашите гепарди се чувствуваха господари на голямата яма, където имаха идеално място за игра с различните насипи и изкопи.

Малко се безпокоях как гепардите ще приемат Мери. Тя караше колата и ние решихме да не излиза от ландроувъра, преди те да свикнат с нейното присъствие. За да улесним запознанството, бяхме донесли със себе си цяла овца. Щом дадох познатия сигнал, семейството се появи. Като не обръщаха никакво внимание на бялата превръзка на ръката и крака ми, малките се нахвърлиха върху трупа, а Пипа седеше наблизо и ги гледаше как дърпат и късат козината, като се стараеха да се доберат до месото. Седнах до нея и започнах да я милвам, а тя мъркаше и ближеше ръката ми. Колко често си бях мислила за този момент, докато лежах в болницата. Сега бях много щастлива и знаех, че и тя се радва на нашата среща. Малките изглеждаха отлично, макар че вече им бяха паднали всички млечни зъби. Забелязах, че постоянните им кътници бяха пораснали два милиметра — гепардчетата сега бяха на 7 месеца и 10 дни. През времето, когато сменяха зъбите си, им беше много трудно да дъвчат, а камо ли да отворят труп и аз напълно им съчувствувах, като ги гледах как отчаяно обикаляха около овцата и непрекъснато я дърпаха. Най-после след 10 минути Биг Бой успя да я разкъса при опашката. Сега Пипа реши, че е време и тя да се намеси в пиршеството и през следващите 2 часа аз слушах ръмженето на гепардите, които дъвчеха и чупеха костите; чудех се защо ми харесва този шум при храненето на животните, докато при хората шумното хранене ме дразнеше. Дали това е така, защото животните ядат само за да поддържат живота си, а ние сме свикнали да използуваме храненето като начин за общуване и това ни налага маниери на масата, които забраняват такива шумове?

Много се зарадвах, когато видях, че независимо от дългото ми отсъствие доверието на малките към мен не се беше променило. Сомба се опита да се нахвърли върху мен, но след като й извиках решително „Не!“, тя се успокои и дори ми разреши да я храня с ръка, като спускам черва в устата й. Биг Бой не се нуждаеше от поощрение и с удоволствие ядеше всичко, което другите отказваха да изядат. Само Тайни все още предпочиташе да остане без храна, отколкото да се бори за нея.

Изведнъж в далечината се показаха три щрауса. В миг всичките гепарди се надигнаха, заръмжаха и със злобен поглед проследиха птиците, които бавно вървяха по пътя си. Гепардите продължиха да се хранят едва когато оставиха един от тях да наблюдава щраусите, докато се скриха от очите им. Малко след това трепнах, когато чух на 500 ярда от нас шум на трактор. За мое учудване гепардите изобщо не обърнаха внимание на този шум, както никога не обръщаха внимание на шум от самолет.

Мери остана цялата сутрин в колата до волана и след кратко разглеждане от страна на Пипа, изглежда, че беше одобрена. На следващата сутрин нямаше никаква следа от гепардите. Аз дори бях доволна от това, защото месото се беше свършило и можех да им предложа само мляко. По-късно през деня взех трима приятели от САЩ на разходка с колата си, за да разгледаме парка. По пътя спряхме отново до кариерата и видяхме гепардите съвсем на открито, явно, че ни чакаха. Приятелите ми, разбира се, останаха в колата, докато аз тръгнах, носейки съда с млякото, към тях. Трите млади гепарда едновременно жадно мушнаха главите си в съда и едва не разляха съдържанието му. Особено трудно ми беше да държа съда само с лявата си ръка и много ми се искаше Мери по-скоро да се сприятели с гепардите и да ми помага при храненето им.

На другия ден имах рядък деликатес за гепардите — месо от бивол, застрелян за изследване. Винаги се чудех защо малките на Пипа толкова много обичаха месо от бивол и зебра, тъй като почти никога няма да им, се удаде да убият някое от тези животни, освен само когато е много малко. Те просто обезумяха, когато им дадохме месото, и така се наядоха, че коремите им щяха да се пръснат. Особено ме учуди Сомба. Аз никога не можех да повярвам, че тя беше способна да изяде толкова много месо на един път. Сомба яростно изтръгваше от Пипа всички вкусни парченца и същевременно гледаше никой друг да не изяде повече от нея. Въпреки това пак намери време на два пъти да се хвърли към мен, когато доливах водата в съда за пиене, макар че всеки път аз я спирах с рязкото „Не!“. Когато вече не беше в състояние да яде повече, тя седна близо до мен и не ме изпускаше от очи. Разделяха ни само няколко инча и макар че рискувах да ме издере, издържах нейния дълъг изпитателен поглед, с който като че ли искаше да ме запита с предизвикателство кои от нас двете ще бъде господар в бъдеще. Седях неподвижно и само я гледах право в очите, много дълго, докато накрая тя се успокои и се преобърна по гръб. Сега повече от всеки друг път, че Сомба ставаше свирепа само когато се събуждаха нейните инстинкти за защищаване на храната и собствената и територия. Когато разбереше, че никой не посяга на правата й, тя ставаше толкова мирна и кротка, колкото и братята й. Нищо не можеше да извади Биг Бой от равновесие, той беше невероятно търпелив и уверен в себе си; двата други млади гепарда никога не опитваха да изтръгнат парченце месо от него, макар че често дърпаха от Пипа. Сега обаче гепардите така се бяха наяли с биволско месо, че никак не им се искаше да се карат, а само лежаха задъхани с пълни стомаси.

Реших, че този час беше много подходящ да им представя Мери и й дадох знак да се присъедини към нас. Съвсем полека тя седна до мен, докато от другата ми страна дремеше Пипа. Аз започнах да милвам Пипа и постепенно Мери се присъедини към мен, а после тя продължи да я гали сама, понеже аз отдръпнах ръката си. Сомба ни гледаше с полуотворени очи, готова да се нахвърли в защита на майка си, но като видя, че майка й беше толкова спокойна, тя също се успокои. Всички поспахме тихичко и спокойно в следобедната горещина, докато накрая Пипа реши, че вече е време да се раздвижат. Тя тръгна полека, последвана от Биг Бой и Тайни, а коремът й се клатеше. Сомба, която беше яла повече от всички останали, започна да търси дали няма още месо и като намери едно парче, доста голямо, за да го вземе в уста, тя го улови със зъби, прекрачи го и го повлече настрани. Трудно можеше да се повярва, но на следващия ден тя пак изглеждаше гладна и вървеше след мен, когато раздавах месото на другите гепарди, за да се увери, че не съм я ощетила при разпределянето му. Изобщо тя беше станала много приветлива и нито един път не се опита да ме нападне — навярно сега ме приемаше като „господар“. Бедният Тайни обаче не беше в добро настроение. Той седеше със силно надут корем и не се докосваше до яденето, което му предлагах, а предпочиташе да дъвче трева. Редовно бях наблюдавала изпражненията на гепардите и знаех, че никой от тях няма глисти, които можеха да бъдат причина за стомашното неразположение на Тайни, затова предположих, че той просто беше ял извънредно много биволско месо. Навярно това беше причина за днешното му състояние, защото на другия ден той отново беше здрав.

Пипа

Малките гепарди на 13 дни

на 17 дни

… на 23 дни

… на 27 дни

Пипа пренася малките на 28 дни

На 39 дни малките сами следват майка си

Малките на възраст 5 седмици ядат месо

Малките на възраст 7 седмици се учат да се катерят

Гепардчето, убито от лъв

Малките гепарди на 8 седмици играят с Пипа

Малкото гепардче искаше да му се вдъхне увереност

Пипа и малките на възраст 9 седмици на термитника при тека Мулика

Малките играят

Пипа и гепардчетата на възраст 3 месеца ядат газела на Грант

Сомба „пази“ плячката

Тайни намира и донася парче кожа

Сомба

Джой храни едно от гепардчетата на възраст 5 месеца

Пипа и малките често се оттегляха на някое дърво

Едва ли имаше друга майка с три толкова различни по характер и по външен вид деца от децата на Пипа и като я наблюдавах, с всеки изминат ден все повече и повече се убеждавах колко умело проявяваше снизхождение към всяко едно, без да предизвиква ревност или да потиска другите. През следващите няколко дни тя постепенно се премести отново при Фотодървото, където намерихме гепардите на другата сутрин. Изглежда, че на Биг Бой и на Тайни зъбите никнеха болезнено, защото дъвчеха кора от дървета или чешеха венците си в различни пръчки, а Сомба не губеше време и се справи с донесеното месо. По-късно фотографирах Тайни и Пипа, седнали на един клон. Изведнъж Тайни нададе някакъв странен дълбок гърлен звук и след миг и трите млади гепарда побягнаха да се спасят от една дропла, която Тайни беше забелязал отдалече. Пипа също видя голямата птица, но я гледаше, без да се помести от мястото си, и по този начин успокои малките да се върнат и да довършат храненето си.

Няколко дни преди това аз имах инфекция на два от пръстите на краката, които бяха оперирани, когато бях в болницата. Понеже не можех да вървя, Мери отиде с моите помощници при гепардите без мен. Намерили ги при Фотодървото. Според това, което ми разказаха, докато гепардите се хранели, Тайни отново надал тревожен сигнал и всички избягали ма около 50 ярда. Там спрели и гледали как от противоположната страна към тях се приближавала Мбили. Когато дошла на около 100 ярда от нашата кола, Мбили започнала да я използува за прикритие, но станало така, че нашите гепарди побягнали и повече не ги видели. Локал, на когото бях дала строги нареждания никога да не дава храна на предишните малки на Пипа, освен ако са болни, събрал остатъците от месото и ги донесъл обратно. Понеже не присъствувах на тази среща, за да уточня дали това беше Мбили, трябваше да приема думите на Локал, че този път Пипа беше отстъпила доброволно. Единственото обяснение, което можех да намеря, беше това, че Фотодървото беше доста навътре в територията на Мбили, а по това време почвата в околността вече беше достатъчно изсъхнала и затова Пипа си беше тръгнала.

Следобеда в моя лагер дойдоха група посетители и между тях имаше един лекар. Реших да го попитам за пръстите на краката си и той ме посъветва да отида в болница колкото може по-скоро. За мое щастие директорът на парка трябваше да отиде със самолет до Найроби и ме покани да тръгна с него, вместо да пътувам 9 часа с кола. В болницата ме задържаха 2 седмици.

От дневника, който Мери водеше в мое отсъствие, разбрах, че гепардите останали при Фотодървото още 10 дни. Те позволили на Мери да държи съда с млякото, докато пъхали главите си едновременно в него, но трябвало да измине цяла седмица, преди да станат приятели. Пипа първа отишла при Мери и легнала в краката й, а когато тя започнала да я милва, силно замъркала.

В това време Сомба била погълната от желанието си да се нахвърля върху Стенли, като се опитвала да вземе от него празната кошница за месо; тя забила зъбите си в нея и известно време се дърпали, докато накрая тя отстъпила и също се приближила до Мери; разглеждала я внимателно, особено ръцете й, а после седнала близо до нея и по този начин окуражила и Тайни да дойде по-близо и да разгледа Мери. Тайни бързо разбрал, че ме няма и че никой не иска да го храни с ръка, затова започнал толкова свирепо да брани своя дял, че дори Сомба започнала да се отнася към него с уважение. Една сутрин Пипа отишла при Фотодървото сама; малко по-късно тя извикала малките си с нисък стенещ звук, но като не получила отговор, повела Мери и двамата африканци на разстояние една миля към Мулика; по пътя на два пъти се изкачвала на дървета и викала малките; накрая намерили гепардчетата отвъд реката. След това всички се върнали обратно при месото, което било заключено в колата.

В продължение на 10 дни всичко вървяло добре. Една сутрин Мери карала ландроувъра към Фотодървото. Щом Локал излязъл от колата, две лъвици изскочили насреща му от тревата на около 50 ярда, но понеже били диви, бързо избягали. Излишно е да се казва, че нашето семейство било вече напуснало това място и 5 дни не могли да ги намерят никъде.