Джой Адамсън
Зовът на Пипа (15)

Последните дни с гепардите

Междувременно изминаха още 7 ценни дни от последния месец, който ми оставаше да прекарам с гепардите, а ние все още не ги бяхме намерили. Веднъж привечер, като се връщахме вкъщи с колата, водени от някакъв внезапен импулс, оставихме главното шосе и свърнахме по обикновения път на равнината Голо, макар че това означаваше да тръгнем направо към приближаващата се буря. Не бяхме успели да изминем и стотина ярда, когато видяхме гепардите да тичат срещу нас; точно тогава слънцето проряза непрогледната тъмнина на небето и за няколко мига огря техните светли грациозни фигури в поразителен контраст с драматичния мрачен фон. Гепардите бяха в отлично състояние и очевидно те бяха убили антилопата геренук, костите на която бяхме намерили наблизо от това място. Независимо от това гепардите бяха гладни, но аз нямах нищо със себе си, което да им предложа, и затова бързо им направих няколко снимки, преди да започнат да падат едрите капки на силния дъжд, който ги измокри. Гепардите се сгушиха на купчинка, като непрекъснато тръснаха козината си, но скоро се скриха под храстите. Когато се опитах да направя завой, дълбоко заседнахме в калта. Докато разчистим калта и излезем от нея, дойде нашият ред да се измокрим, а после със скоростта на катафалка поехме пътя към къщи през пълни с течаща вода коловози.

През следващите два дни опитите ни да намерим отново гепардите се оказаха напразни. Видяхме само отпечатъците от лапите им и разбрахме, че бяха гонили младо биволче по пътя към платото от лава. Решихме да търсим на това място и аз взех своя мегафон, за да си запазя гласа, защото съвсем бях пресипнала да викам по цял ден „Пипа, Пипа, Пипа“. Тайни пръв се отзова на моя зов; малко след това се показа и Биг Бой, а на края дойде и Сомба. Всички дишаха тежко. Сигурно бяха гонили някое животно, макар че тук бяхме видели само един носорог, същият, който бяхме виждали и по-рано, когато търсехме гепардите по това каменисто място. Гепардите бяха много гладни, явно не бяха убивали нищо през последните три дни. Те насядаха в кръг около нас, пълни с доверие и зачакаха месото, което вече не ми беше позволено да им давам.

Беше станало много горещо и младите гепарди се настаниха под малък храст, който едва ли им даваше достатъчно сянка за прохлада. Те задрямаха, както се бяха обхванали един-друг с лапи, за да усещат присъствието си, но към 2 часа следобед се размърдаха и станаха. Изглежда, бяха много гладни и като разбраха, че нямам месо за тях, се отправиха на лов в най-горещото време на деня. Разгледах с бинокъла си цялата околност и като видях, че никъде няма нищо подходящо за гепарди, тръгнах към Леопардовата скала, където имаше повече дивеч. Надявах се, че те ще тръгнат след мен.

И гепардите тръгнаха. Пътят беше дълъг, денят — горещ и те си почиваха навсякъде, където намереха малка сянка. Тайни беше много уморен и гладен; той винаги започваше да мърка, щом се приближех до него, а аз се чувствувах отвратително, като знаех, че не можех да им предложа нищо освен накрая да ги заведа до място, където можеха да убият някоя антилопа. Докато братята се влачеха, Сомба непрекъснато се взираше да открие нещо, което се движи, но ние срещнахме само три слона, преди да стигнем главния път до завоя към равнината Голо, където бях оставила ландроувъра. Гепардите се надяваха, че най-после ще получат нещо за ядене, започнаха да обикалят и да душат колата, но понеже нямаше нищо, отидоха на един близък термитник и ме гледаха с такова изражение, че аз се почувствувах много нещастна. Физиономията на Сомба явно казваше: „Защо ни доведе толкова далече, без да ни дадеш нищо?“

Тогава забелязах в далечината две газели на Грант. Опитах се да ги насоча към гепардите, но един бивол ми попречи, като излезе изведнъж от храстите и мина между газелите и мен. После Локал и Стенли се опитаха да ги подгонят, а аз се помъчих да обърна вниманието на гепардите към газелите, които те още не бяха забелязали. В това време обаче се появиха още биволи и развалиха общата ни работа. Понеже бързо се стъмняваше, не ми оставаше нищо друго, освен бързо да си тръгна, като се надявах, че младите гепарди ще останат там и ще намерят газелите. През целия ден не бях видяла гепардите да се съешават, но Сомба беше винаги близо до Биг Бой.

На другата сутрин гепардите изтичаха от равнината към колата и застанаха на същия термитник, на който ги бяхме оставили предишната вечер. Те все още не бяха убили нищо, макар че наоколо имаше осем газели на Грант. Отново се опитах да насоча гепардите към тях, но те просто се преместиха до близкото сенчесто дърво и легнаха там. После отидоха до малък хълм, където много припичаше и аз не можех да рисувам; писах писма вътре в колата, докато гепардите спяха. В 2 часа те отново станаха и тръгнаха, този път към река Мурера, която беше на около 1 миля. Сомба вървеше първа, като се вслушваше внимателно в най-малкия шум. Опънала врат, тя се движеше бавно стъпка след стъпка, понякога дори заставаше с вдигнат във въздуха преден крак, да не би да направи и най-малкия шум. Сомба обикаляше всеки храст, в който можеше да се крие антилопа. Понякога Тайни й помагаше, като заобикаляше храста от другата страна. В тези моменти Сомба беше много хубава; тя изглеждаше така щастлива и много ми напомняше на Пипа. Странно беше, че Сомба, Тайни и Биг Бой имаха много по-закръглени муцуни, отколкото самата Пипа или Мбили, Тату и Уайти.

Най-после Сомба и Биг Бой вдигнаха на крак една мъжка антилопа малък куду и му устроиха добра гоненица. Учудих се, че се решиха да нападнат такова голямо животно и въздъхнах с облекчение, когато скоро се отказаха да го гонят. След това срещнахме няколко антилопи еланд, орикс и жирафи, но всички бяха много едър лов за гепарди.

Младите гепарди се бяха движили без почивка в продължение на 3 часа, затова отидоха в един храст. Тук те бяха близо до реката; страхувах се да не би да минат на другия бряг, ако аз ги преследвам много настойчиво, затова реших да си тръгна, макар че беше още 5 часа. Към залез-слънце директорът ги видял близо до Леопардовата скала. Няколко дни след това не знаехме нищо за тях.

Обикаляхме и търсехме гепардите от зори до мрак и късно един следобед проследихме около 50 лешояда, които се снижиха към едно дърво. Надявахме се, че те ще ни заведат до младите гепарди с някаква плячка, но когато приближихме, всички птици прелетяха на друго дърво и това се повтаряше всеки път, щом като ги приближавахме. Никъде нямаше нито признак от убито животно, нито някаква следа от хищници и нямаше как да се обясни такова голямо събиране на лешояди.

Друг път седнахме да обядваме на брега на Мурера, след като цялата сутрин се бяхме измъчили да търсим гепардите. Тук реката течеше бързо покрай една канара, гъсто обрасла с палми, смокини и акации. Всичките дървета така бяха оплетени от пълзящи растения, че се образуваше зелено кубе, под сянката на което обядвахме. Макар че реката под нас шумеше оглушително и насекоми и птици оживяваха мястото, мен ме обхвана особено чувство на тайнственост, едно усещане за изгубване на представата за време. Защо тук имах чувството на „безопасност“, а там, в цивилизования свят, който човек е създал около себе си, никога не можех да се чувствувам уверена, спокойна и сигурна? Дали това е, защото ние, хората, се опитваме да се месим в живота и да го контролираме, а животът в основата си не може да бъде контролиран? Животните, които живеят за дадения момент и се нагаждат към неочакваното, са оцелели в продължение на милиони години; ако ние се опитваме да контролираме всичко, ще можем ли също да се запазим от изчезване? Тук имаше нещо неизменно и то включваше всяка форма на живота, а в цивилизования свят няма нищо друго освен човека. Мислех си, че ако бих могла да допринеса за запазването на тази неизменност, като най-напред помогна на дивите животни да се запазят от изчезване, понеже те са ключът за разбиране на „цялото“, то моят живот нямаше да е изминал напразно. Сега бях най-близо, от кога то и да е било, до проучване на досега неизвестните факти от живота на гепардите — например как се променят в периода на зрелост, но нямаше да мога да вдигна много този воал поради ограниченията, на които трябваше да се подчинявам.

Беше 15 декември и ми оставаха само още няколко дни, през които можех да участвувам в живота на гепардите и за жалост много от тези дни бяха загубени в напразното им търсене. Моята интуиция ми подсказа, че те още бяха на територията на племето борани и наистина на следващия ден ги намерихме там. Все още не бяха успели да убият някакво животно и сега, след 7 дни гладуване, тазовите им кости страшно стърчаха. Сигурно се бяха опитвали да ловуват, но тревата беше толкова висока, че да намерят някое животно беше станало много трудно. И аз реших да ги нахраня. Чувствувах, че постъпвам правилно, защото не ми се искаше да отслабнат толкова много в периода, когато се съешаваха, нито пък исках да загубя връзката си с тях и да пропусна единствената възможност, която ми оставаше, да узная още нещо за поведението им през това време. Утешавах се и с това, че гепардите бяха вън от границите на Националния парк, следователно вън от законите на администрацията на парка.

Отидох с колата да взема коза и оставих Локал да следи гепардите. Когато се върнах, той ми разказа, че Сомба заплашвала да го нападне всеки път, когато се опитвал да се помръдне, но търпяла присъствието му, когато стоял неподвижно. Гепардите с голямо настървение се нахвърлиха върху козата и я изядоха за половин час. След като се убедиха, че нищо годно за ядене не беше останало, те се преместиха под едно дърво. Последвах ги, както винаги, с моя албум, но те се преместиха под друго дърво и ясно показаха, че присъствието ми беше нежелателно. Малко след това отново исках да опитам щастието си, но резултатът беше същият. Тогава започнах да ги наблюдавам с бинокъла си от известно разстояние. Забелязах, че всеки път, когато Тайни ближеше или обгръщаше Биг Бой, половият му член се показваше, но той винаги стоеше настрана, когато Биг Бой ухажваше Сомба.

На другата сутрин намерихме гепардите в същия валог, който пресичаше надолу по течението широкия пояс зеленина край Мурера. Тук реката течеше в открита равнина и по бреговете й растяха палми дум и храсти суаки. Те даваха добра сянка на гепардите през горещите часове на деня и бяха добро място за наблюдаване на околността. Водата беше плитка и в нея можеше чудесно да се играе, но гепардите мокреха краката си само когато беше необходимо и предпочитаха да прескачат водата. Коремите им все още бяха закръглени от вчерашното ядене, затова аз не ги нахраних, а само ги наблюдавах как си играят и се ближат един-друг. Те явно не одобряваха моето присъствие и се местеха всеки път, когато отивах близо до тях. Ето защо ние се върнахме вкъщи към 2 часа следобед.

На следващото утро гъста мъгла намаляваше видимостта. Оставих колата под една терминалия, откъдето при хубаво време се откриваше великолепна гледка по цялата равнина и към сухото речно корито, но този път трябваше да разчитам само на автомобилния сигнал, за да привлека гепардите. И наистина след кратко време три много гладни гепарда изскочиха из мъглата. Те бяха покрити с кърлежи. Никога преди това не бях ги виждала така лошо нападнати от тези паразити, но моите опити да издърпам някои от тях не бяха оценени правилно, затова ги оставих и отидох да им донеса коза да напълнят гладните си стомаси.

В това време мъглата се вдигна и когато се върнах, слънцето печеше така силно, че аз нахраних гепардите под терминалията, която даваше сянка за всички ни. Биг Бой поглъщаше своя дял от месото два пъти по-бързо от Тайни, който бавно и доволно дъвчеше подкожните тлъстини на козата. Той така обичаше тази тлъстина, че не обръщаше внимание, на по-съществената част от храната, която успях да скрия от ненаситните му брат и сестра. Този път гепардите не проявиха любовни желания, но щом се наядоха, отново се преместиха по-далече от мен.

На другия ден отново ги намерихме близо до терминалията, където стана място за нашите срещи. Гледах ги как се притискаха един до друг, как се прегръщаха с лапи, което можех да нарека любовна игра. След 2 часа Тайни изпадна в полова възбуда и започна да се притиска към Биг Бой, прегръщаше го нежно, а половият член и на двамата беше силно увеличен. Накрая те побягнаха към най-близкото дърво, душиха около него, след това с вдигнати опашки го „напръскаха“. След като повториха това няколко пъти, започнаха да се гонят в кръг, а после, застанали на задните си крака, започнаха да се пляскат, възбуждаха се все повече и повече, започнаха да викат „прр-прр“ и се покачиха един на друг, като се опитваха да се съешат.

Сомба невъзмутимо наблюдаваше братята си, а после побягна към речното корито. Тайни и Биг Бой моментално я последваха и всички се скриха вътре в един храст суаки, където намериха прекрасно леговище на брега на течаща вода. Не можех да виждам ясно гепардите през гъстите клонки на храста, но те ме гледаха, като че ли искаха да кажат „най-после намерихме място, където ти не можеш да ни последваш“.

На следващата сутрин, 19 декември, целият парк беше обвит в гъста мъгла. Бяхме вървели по следите на гепардите повече от 3 часа и аз отново бях викала: „Пипа, Пипа, Пипа, Пипа“. Накрая видях гепард, седнал на дърво. Гледах го известно време, но той не се помести. Отново извиках, но гепардът не побягна. Бях озадачена. Ако беше един от нашите три гепарда, къде бяха останалите два, а ако беше див гепард, защо не побягваше? Оставих помощниците си назад и сама бавно се приближих до гепарда — изведнъж познах Уайти. Очевидно тя беше чула познатото име на Пипа и беше дошла към нас. Уайти беше в отлично здраве и все още беше запазила чара, който имаше, когато беше малко гепардче.

В случай на непредвидени обстоятелства ние винаги носехме мляко на прах и аз дадох на Уайти от него. Макар че бяха изминали 2 години и 3 месеца от времето, когато я бях хранила за последен път и през това време я бях видяла само веднъж (преди една година, когато беше в напреднала бременност), сега тя дойде при мен все така доверчиво, като че ли никога не бяхме се разделяли и изпи млякото на няколко стъпки от мен. След това се покачи на едно повалено дърво. Седнала върху дървото, Уайти се открояваше великолепно на фона на небето, като че ли позираше за снимки. Предложих й още мляко, като повдигнах съда до муцуната й, на което тя отвърна със слабо ръмжене, но въпреки това го изпи без остатък. Накрая тя разгледа много внимателно храсталаците, скочи от дървото и изчезна отново в своя свят. Като я гледах как изчезва бавно, аз се почувствувах много щастлива. Уайти живееше напълно като див гепард повече от 2 години. Спомних си, че тя беше бременна, когато се срещнахме, и си помислих, че може би сега отива при малките си. Въпреки това Уайти все още ме приемаше като приятелка, но без да прояви някакво желание да се върне с нас в предишния си дом. И ако можеше да ми дойде в главата мисълта за някаква награда за всичките мъки, които бях прекарала през последните няколко години, именно това беше най-голямата, която можех да поискам.

Малко след това срещнахме нашата тройка на около половин миля от това място. Чудех се дали те бяха срещнали Уайти и как са се отнесли едни към други при срещата. Дали Уайти беше се отнесла „майчински“ към тях, или ги беше възприела като нарушители на нейната територия? Или може би я бяха привлекли Биг Бой и Тайни, а Сомба се беше борила с нея като със съперница? Днес гепардите не бяха любовно настроени, а бяха много гладни, затова оставих Локал да ги следи, а аз отидох да докарам месо.

През двата часа, когато ме е нямало, той успял да подмами младите гепарди към терминалията, където ги намерих да ме чакат, когато се завърнах. Месото беше изядено почти мигновено и гепардите се отправиха за почивка. Скоро те бяха много сънливи, за да се противопоставят на моето присъствие и аз седнах до тях, като ги фотографирах и рисувах. Беше ми невероятно трудно да остана вярна на своите принципи да не докосвам гепардите, особено когато копринената опашка на Сомба се плъзгаше по краката ми. Като си спомних за Уайти обаче, аз си помислих, че никога не трябва да бъда егоистка в любовта си към тези млади гепарди, ако исках те да живеят щастливия живот на диви животни, какъвто сега живееха предишните малки на Пипа.

На другия ден отново търсихме гепардите до обяд и ги намерихме да ни чакат под терминалията, където бях оставила колата. Всички бяха в много игриво настроение, особено Тайни. Завладян от половия си инстинкт, той налиташе не само на Сомба и Биг Бой, но се търкаляше към дърветата, тичаше буйно в кръг около тях, като че ли не знаеше как да се справи с този непреодолим порив. Накрая, съвсем изтощен, той се хвърли на земята близо до Сомба и Биг Бой и тримата задрямаха.

Знаех, че сега гепардите ще спят през горещите часове на деня и можех спокойно да отида с колата да видя на какво разстояние оттук се намираше най-близкото селище на племето борани. Тревожех се, защото бях чула, че има нов план за насърчаване на жителите от племето да започнат да засяват земеделски култури на това място. Карах колата по пътя край границата на Националния парк и в продължение на около една миля трябваше да пресека много гъста гора. Знаех, че гепардите предпочитат откритите местности и се надявах, че гората може да ги възпре и да им послужи като преграда да не отидат да изследват местността отвъд нея.

След това трябваше да пресека река Бисанади и като преминах още 2 мили по откритата равнина, достигнах брега на река Кинна, която на това място тече успоредно с Бисанади, преди да се влее в нея няколко мили по-долу по течението. Щом пресякох Кинна, видях първите нетрайни сламени къщички на жителите от племето борани, а близо до тях малки парчета земя, засети с ориз и царевица и няколко изтощени кози да пасат. Това място беше едва на около 3 мили от мястото, където сега гепардите си почиваха. Оставаше ми само да се надявам, че младите гепарди ще намерят местността в обратната посока по-привлекателна и ще останат верни на инстинкта си да избягват непознати хора.

Когато се върнах към 5 часа, те се спуснаха към колата, очаквайки нещо за ядене, но като не намериха нищо, започнаха да играят. Те се търкаляха, ближеха и обхващаха с лапи много нежно в продължение на един час. И двата мъжки гепарда след това отидоха до най-близкото дърво, за да го „напръскат“. След това се гониха от засада, събаряха се един-друг, играеха предишната игра, като си нанасяха леки удари с предните лапи, и накрая с продължително „прр-прр“ и тримата се съешиха в диво безредие. Сега забелязах за първи път, че мъжките гепарди захапваха Сомба за врата, когато съешаването свършваше, също както лъвовете правят с лъвиците. Макар че младите гепарди се подчиняваха на вроден вътрешен инстинкт, братята захапваха Сомба много силно и дърпаха козината й много високо, защото тя надаваше вик и силно ги удряше с лапата си. Двамата братя се качваха един на друг, но не се захапваха за врата. При по-раншни случаи, когато младите гепарди бяха обхванати от полово желание, те не търпяха моето присъствие и отиваха от другата страна на сухото речно корито. За да не ги накарам да отидат по-нататък във владенията на племето борани, аз се оттеглих.

През последните 4 дни не видях гепардите да се съешават, макар че може би бяха правили това рано сутрин, когато ние все още ги търсехме. През всичкото време те бяха много нежни и внимателни един към друг и дори през горещите часове на деня лежаха в интимен контакт, държаха се близко един до друг и често ближеха езиците си. Братята често „пръскаха“ дърветата, понякога едно и също дърво, но не едновременно. Сомба никога не се занимаваше с такова маркиране на територия, макар че често изхвърляше изпражненията си на някой пън или термитник.

През тези дни гепардите не отидоха по-далече от 1 миля от терминалията, макар че трябваше понякога да ги търсим в продължение на часове, преди да ги намерим. Два дни поред и тримата с голям интерес наблюдаваха малкото стадо от газели на Грант, но, изглежда, те бяха успели да убият нещо едва на третия ден, когато ги намерихме с надути кореми. Разбира се, без да знаят, те самостоятелно си бяха доставили коледното угощение.

Това беше петата Коледа от времето, когато бях основала своя лагер с Пипа и нейните малки в националния парк „Меру“ и за съжаление тази Коледа беше последната за нас в тези места. Може би, за да ни утеши за отсъствието на Пипа, цялата околна местност се беше превърнала във фантастична коледна декорация. Рано сутринта клоните на храстите бяха обсипани с изобилна роса и всяка капчица блестеше с всички цветове на дъгата. Кръговете паяжини искряха срещу слънцето като украшения на новогодишно дърво, докато после горещото слънце изгаси това светещо чудо.

Сутринта на Коледа младите гепарди отново се насладиха на интензивна любовна игра със съешаване накрая. Досега винаги бяха следвали установен ред: прегръщаха се един-друг най-малко в продължение на половин час, след което мъжките гепарди отиваха до дървото и го „напръскваха“. След това се гонеха енергично заедно със Сомба, а после идваше рязкото „прр-прр“, предшествуващо съешаването, което траеше само няколко минути. След това си почиваха през горещите часове на деня и понякога ми позволяваха да седя близо до тях. Днес имах голямата привилегия, че дори Сомба вече не проявяваше подозрителност, а понякога притискаше краката си до моите. Тайни беше най-малко настроен за такива фамилиарности, макар да „знаеше“, че е моят любимец. Той все още беше по-слаб в сравнение с Биг Бой, но винаги беше деен и затрогващ.

Към 5 часа младите гепарди тръгнаха към коритото на сухата река и започнаха чудесна игра: Тайни с победоносен вид предизвикателно вървеше с лист от палма дум в устата си и, разбира се, останалите се хвърляха към него. Всички се търкаляха един върху друг, а после забравяха листа и започваха да прескачат сухото корито. Това плашеше жабите в околността, които с плясък скачаха във водата. Заинтригувани, гепардите сядаха на брега и наблюдаваха жабите, докато се стъмнеше, и ние трябваше да се връщаме вкъщи.

Следващата сутрин ги намерихме на лов. Аз гледах отстрани, за да не попреча, но доколкото можех да наблюдавам, те старателно разглеждаха всеки храст и се вслушваха и в най-малкия шум. Нищо обаче не се раздвижи освен един бивол, който сънливо се надигна от тревата и за мое щастие побягна на другата страна. Малко след това видях братята да се изкачват на термитник, но в същата минута скочиха и побягнаха с всички сили. Тогава забелязах стадо бабуини. Те бяха доста надалече, но главите им се показваха от време на време над високата трева. Макар че младите гепарди вече бяха почти съвсем възрастни, те още се страхуваха от бабуините, защото маймуните умееха да се изкачват по гладките стволове на палмите дум, което гепардите не можеха да правят.

По-късно видяхме Тайни високо на едно акациево дърво да разглежда околността за някаква плячка. При моето приближаване той започна да мърка и да иска храна. Гепардите явно бяха много гладни, а наоколо имаше само няколко жирафи, затова реших да им дам коза. Знаех, че дивите гепарди убиват някое животно средно веднъж на два дни, затова бях следвала това разписание, когато трябваше да храня нашите гепарди, ако те не успяваха да си набавят храна сами. По-късно, като ги гледах как разкъсваха козата, ми се видя много смешно, че Тайни и Сомба започнаха да се дърпат за парче месо, напълно забравили, че Биг Бой в това време поглъщаше по-голямата част от останалото месо. Погълнат от борбата си със Сомба, Тайни издаде един нов писклив звук, който, изглежда, имитираше Сомба; после се успокои и започна да яде. Няколко секунди по-късно и двамата приятелски дъвчеха едно и също парче месо, застанали един срещу друг. Когато накрая гепардите изядоха и последното парченце, те тръгнаха към коритото на сухата река и изчезнаха в храстите. През този ден повече не ги видяхме.

На другата сутрин, 29 декември, ги намерихме в момента, когато напрегнато наблюдаваха една антилопа геренук. Сомба започна да пълзи ниско до земята към антилопата, но размърда два бивола и те, разбира се, развалиха нейното дебнене. Тогава гепардите бавно тръгнаха към коритото на сухата река, където Тайни изведнъж беше обхванат от силна полова възбуда и без малко не се нахвърли върху Биг Бой. В това време биволите дойдоха към нас и като държаха високо големите си глави, доловиха нашата миризма и застанаха на около стотина ярда. Тяхното присъствие обаче не попречи на Тайни упорито да преследва Биг Бой, докато не се качи върху него близо до сухата река, където брегът се спускаше стръмно надолу. Двамата така бяха увлечени в играта, че не забелязаха как идваха все по-близо и по-близо към края на брега и изведнъж цопнаха във водата. Не можах да се въздържа да не се засмея високо, но съжалих за това, защото никога не бях виждала два гепарда по-объркани и по-смутени от братята, когато се изтръскваха от водата, и разстроени, прегазиха към сухата земя. Разбира се, това беше краят на любовното желание на Тайни. За да им дам време да си възвърнат чувството за собствено достойнство, отидох в колата да напиша няколко писма, а те лежаха под един храст недалече от мен да си подремнат в обедната горещина.

Към 5 часа Тайни отново стана неспокоен и аз успях да заснема на филм, как братята се качваха един на друг. И двамата, изглежда, съвсем не ме забелязваха, макар че всичко ставаше до самите ми крака, а Сомба в това време седеше до мен и ги гледаше с невъзмутимо спокойствие.

Щом братята се успокоиха, Биг Бой се отдалечи. Още беше много горещо, но той вървеше с такъв решителен вид, че Тайни и Сомба нямаха друг избор, освен да тръгнат след него. Макар че предишния ден им бях дала коза, всички изглеждаха много гладни и сега явно тръгваха на лов. Биг Бой беше водачът, но той оставяше трудната работа на Сомба, която не пропускаше дърво, от което можеше да разгледа околността. Тя беше най-бдителна от тримата. Обикновено Тайни също участвуваше активно в лова, но на него му беше много горещо и неохотно изпълняваше ролята си.

Така вървяха почти час, след което силно запъхтени гепардите се хвърлиха на земята под един сенчест храст на разстояние един от друг, а аз седнах съвсем близо до Тайни. Той представляваше красива картина, като се надигна от люлеещата се трева, очертан на фона на тъмносиньото небе, подсилено от следобедното слънце. За мен обаче той беше нещо повече от едно прекрасно диво животно сред величието на африканската равнина. Струваше ми се, че бяхме се пренесли в далечните времена, когато човекът и звярът все още са били свързани в хармония и когато са си вярвали един на друг. Как ми се искаше да сложа ръцете си около Тайни и да задържа този момент завинаги… Но аз знаех, че само след няколко дни това вълшебство трябва да се наруши и че съм длъжна да подготвя Тайни за един бъдещ живот, в който той не трябва да се доверява на другите хора, за да не попадне в беда. Междувременно се опитвах да разтегна тези минути и с болка си мислех за това, че много скоро всичко това ще се превърне само в скъп спомен.

За щастие гепардите не знаеха за моето безпокойство и скоро подновиха своя лов. Те отидоха в територията на племето борани много по-далече, отколкото знаех, че бяха ходили в миналото. Там забелязаха няколко зебри с малко жребче. Биг Бой и Сомба в миг се изкачиха на едно дърво, а Тайни остана на раздвоения клон и всички започнаха да следят зебрите. Много дълго „обсъждаха“ лова, но накрая решиха да се откажат от него и седнаха под друго дърво. Почувствувах облекчение, защото жребчето беше много голямо за гепардите.

Гледах тройката. Те бяха невероятно красиви в меката светлина на залязващото слънце. Помислих си за Пипа и се уверих, че на гепардите тя не липсваше толкова много, колкото на мен. Започна да се стъмва и ние побързахме да се приберем вкъщи.

Рано на другата сутрин, когато пристигнахме при терминалията, видях с бинокъла си два лъва, които вървяха край коритото на сухата река и изчезнаха в посоката, където бяхме оставили гепардите. И макар да се опасявах, че като са чули тези лъвове, гепардите може да са побягнали, ние претърсихме крачка след крачка цялата местност, но не намерихме нито следа от тях.

На другия ден вървяхме 8 часа под палещите слънчеви лъчи по равнината, която беше идеална за гепарди, прекръстосана от следите на дукери, но пак не намерихме никакви признаци за присъствието на нашите гепарди. На следващия ден от изгрев до залез изследвахме нова територия, включително голям пояс гора, който водеше към река Бисанади. Храстите там бяха толкова гъсти, че Локал трябваше да се качва на дървета, за да определим къде се намираме. Този беше последният ден, през който ни беше позволено да бъдем с гепардите, и аз бях готова да дам всичко, за да ги намеря. Разбира се, разумът ми подсказваше, че за тях беше много по-добре, че бяха самостоятелни, увлечени в своя лов, отколкото да разчитат на мен да ги храня до последния ден и след това да се намерят изоставени, когато независимо от моето желание и моята воля трябваше да се оттегля завинаги от тях. Все пак обаче ми беше много тежко да си тръгна оттук, без да съм видяла младите гепарди още веднъж.

Можех все пак да се утеша с мисълта, че поколението на Пипа сега е в състояние да води свободен живот и че аз бях оставила гепардите в прекрасно състояние, напълно подготвени да се справят с това, което ги очакваше. Разбира се, бих искала да продължа да ги виждам, за да узная дали Сомба на 17 месеца беше вече заченала; и дали братята й ще й помогнат да се храни преди и след като роди малките си; искаше ми се да узная кога тази тройка ще се разпадне и как тогава ще си разпределят териториите: към кои места ще бъдат новите територии, за да не нарушат границите на териториите на Мбили, Тату и Уайти.

Независимо от това, че аз обяснях на администрацията на Националния парк какви уникални и единствени по рода си възможности имах, за да науча още нещо за неизвестните навици на гепардите, на всички мои молби да остана в Националния парк беше даден категоричен отрицателен отговор. Така че нищо друго не ми оставаше, освен да идвам тук от време на време и да се надявам да видя отново гепардите на Пипа. Директорът ми разреши при тези посещения да опъвам палатката си на мястото на стария ми лагер и обеща да позволява на Локал да ме придружава, когато отивам да търся гепардите, но при условие че ще му плащам допълнително към надницата, която той получаваше като старши надзирател на белите носорози, какъвто беше сега. Накрая директорът ми каза, че аз няма да плащам входни такси, когато идвам в националния парк „Меру“. И така на 2 януари 1970 година ние се разделихме.