Джой Адамсън
Зовът на Пипа (7)

Пипа и Мбили се срещат отново

Една сутрин, като пресичахме Мулика близо до Петата миля, на път към семейството чухме оживеното кряскаме на маймуни. Малко след това на около 100 ярда от пътя видяхме главата на гепард. Това беше Мбили на границата на своето владение. Като се страхувах, че поради неспирните дъждове тя е много гладна, взех един от краката на козата и го сложих на земята близо до нея. Тя бързо завлече крака към едно дърво, където я проследих и я гледах как го изяде до последното парченце. По хрускането на костите разбрах колко гладна трябва да е била. Но изглеждаше прекрасно, а козината й беше така потъмняла, че в първия момент я взех за Тату. За да мога да различавам гепардите на Пипа, бях фотографирала всички отзад, където до основата на опашката много ясно се виждаха петната, които образуваха пръстен. При някои те достигаха до 8 и бяха разположени нагъсто като плътна линия. Тази фигура беше строго индивидуална и никога не се променяше. По нея можех да различавам всеки един от нашите гепарди много години по-късно, когато външността и навиците им можеха да бъдат променени.

След това продължихме към равнините до Хансовия ров ма около миля и половина от мястото, където намерихме Пипа. Гепардчетата щастливо си играеха на слънце, което беше рядко удоволствие сега, когато небето беше обикновено забулено с облаци. След като всички се наядоха, събрах останалите парченца, за да ги дам на Мбили (която може би очакваше малки), в случай че отново я срещнем.

Когато се приближихме към мястото, където я бяхме срещнали сутринта, аз я повиках и на моя зов на около 500 ярда над тревата се появи главата на гепард. Локал и аз се приближихме предпазливо и веднага забелязахме друг гепард до първия — това бяха Уайти и Тату. Тату веднага се нахвърли срещу нас, но аз й пуснах няколко парченца месо, които отвлякоха вниманието й за известно време. Когато Уайти също тръгна към месото, видях, че скоро й предстои да роди. Изведнъж забелязах трети гепард, който бързо тичаше насам, и след малко „прр-прр“ Мбили с радост се спусна към сестрите си. Само Тату обаче я посрещна приветливо — двете се близнаха, мъркаха и заиграха в кръг една след друга. Уайти се държеше настрана и свирепо ръмжеше всеки път, когато Мбили се опитваше да се приближи до нея. Не беше толкова просто обаче да се отърве от Мбили, която се опитваше с хитрини да обезоръжи Уайти, мяукаше нежно и се търкаляше по гръб, като я подканяше за игра. В отговор получаваше само „сгълчаване“. Колкото Мбили се опитваше да спечели любовта на сестра си, толкова Уайти неумолимо упорствуваше да я отпъди. Всяка искаше да постигне своето и погълнати от това съревнование, те постепенно отидоха на 100 ярда до едно самотно дърво и там, задъхана, Уайти седна на земята. Беше много трогателно да гледаме Мбили, която беше извикала на помощ цялата си проницателност и такт, докато се приближи на 2 ярда от Уайти. В това време Тату се беше справила с малките остатъци от парченцата месо и сега също отиде да седне недалече от сестрите си.

През цялото време Локал и аз стояхме напълно неподвижно, но като видяхме, че сестрите се успокоиха, бавно се отдръпнахме назад към пътя. Надявахме се, че те скоро ще се примирят. Мбили обаче тръгна след нас и вървя, докато пресякохме Мулика и излязохме от нейната територия.

И трите сестри сега бяха на територията на Мбили. Пипа беше отделена от предишните си малки само от наводнения Хансов ров. Последният път, когато бях с тях, беше преди 9 месеца и 12 дни близо до пролома Мурера, на около 14 мили оттук. Оттогава Уайти и Тату няколко пъти бяха срещани заедно около хълма Мугуонго на около 12 мили на противоположната страна. Мбили винаги оставаше сама и се движеше между Петата миля и Леопардовата скала. Сега и трите бяха много по-едри от майка си и бяха в отлично състояние.

Бях убедена, че Уайти ще роди малките си в близките 48 часа не само от външния й вид, но и от яростта, с която посрещаше опитите за приближаване на Мбили. Като знаех обаче, че и трите сестри умееха прекрасно да се грижат за себе си дори и в тези тежки дъждове, казах на Локал и Стенли, че ние повече няма да ги храним. Ако случайно намерим Уайти и нейните малки в безизходно положение, можем да направим изключение; в противен случай можем да унищожим всичко, което бяха постигнали в живота си на свобода.

Понеже един път дадох месо на Мбили, тя ни чакаше на следващата сутрин пак при Петата миля. Почувствувах се много нещастна, че трябваше да проявя жестокост, но това беше в неин интерес. Не бях обяснила това на Локал и Стенли, които въпреки моите предупреждения извикаха Мбили и, разбира се, тя тръгна след нас. Те не разбираха, че аз постъпвах така, за да предотвратя едно възможно стълкновение между Мбили и Пипа. Прибягнах към всички възможни трикове и хитрини, за да се отървем от Мбили, но тя доверчиво тичаше край нас. По едно време тя изчезна някъде, а ние извървяхме още миля и половина. Щом забелязах с бинокъла си семейството на около 500 ярда от нас, веднага започнахме да слагаме витамини в малките парчета месо, за да бъдем готови, когато гепардите пристигнат. Погълната от тази работа, аз не забелязах, че Мбили ни беше догонила и сега седеше на няколко ярда, като ни гледаше напрегнато.

Междувременно Пипа и малките бяха дошли наблизо, но като видяха Мбили, в миг изчезнаха. Това ме изненада, но отново доказа колко малко познавах Пипа, защото тя беше избягала само за да заведе децата си на безопасно място. След това тя се върна, за да се разправи с Мбили. Със заплашително ръмжене Пипа наведе главата си към земята и гледаше Мбили с пълни с убийствено упорство очи. Мбили й отвърна по същия начин. Отчаяно се опитвах да предотвратя стълкновението, което без съмнение щеше да спечели Мбили. Тя имаше физическо предимство, защото беше по-едра от Пипа, но имаше и морално — защищаваше собствената си територия. Всички мои опити да се намеся бяха напразни — гепардите вече се приближаваха близо един към друг. Точно когато Пипа се готвеше да скочи, Мбили внезапно се търкулна по гръб и тихичко застена, като се предаваше. В същия момент Пипа се обърна и тръгна към дървото, под което бях сложила вътрешностите и червата. Обикновено тя не се докосваше до вътрешности, но сега ги изяде с удоволствие, докато Мбили я гледаше от около десетина ярда. В това време бързо скрих малките парчета месо с витамините за гепардчетата, за да могат да изядат поне тях. За мое учудване Пипа се върна при малките, на които беше заповядала да седят тихо настрана, докато трае срещата й с Мбили. Сега тя ме чакаше заедно с гепардчетата да донеса месото, което бяхме скрили в кошницата, закачена на дървото. Докато те се занимаваха с месото, Мбили обра остатъците от яденето на Пипа, а после спокойно тръгна след стадо газели на Грант, които се бяха показали на хоризонта.

Поех си дълбоко дъх. Изглеждаше, че сбиване няма да има, но аз се чудех дали това не беше само едно временно примирие, или бях присъствувала на последната среща между Пипа и Мбили. Знаех, че и лъвовете, и вълците отстъпват и се предават пред победителите в битките за първенство. Вълкът ляга по гръб и открива гърлото си, като най-уязвимата част от тялото му, а лъвът открива корема си. И в двата случая победителят никога не се възползува от своето положение, но е доволен, че противникът му се е признал за победен. Досега никога не бях си помисляла, че подобно нещо съществува и между майка и дъщеря гепарди, където причина за стълкновението не е борбата за водачество. Изглежда, че бях станала свидетелка на една вродена проява, която показваше, че дете не смее да влезе в борба със своя родител независимо (както беше в този случай) от моралното право, че защищава своята територия и че е физически по-силно. За нещастие при хората неспазването на този закон може да причини и убийство, но това трябва да се смята за извращение на естествения закон. Разбира се, може да се разсъждава и така, че Мбили беше отстъпила, защото беше почувствувала, че Пипа ще защищава своите малки с много по-голяма сила, отколкото обикновено се проявява в борба с противник; но този аргумент можеше да се опровергае, ако се вземе предвид, че самата Мбили, както Уайти, можеше да се окаже бременна и тогава тя щеше да има две причини, за да оправдае действията си и да влезе в борба — защищаване на децата си и опазване на територията си.

Както и да сме склонни да тълкуваме поведението на Мбили обаче, интересно е да се отбележи, че през следващите дни няколко пъти намирахме следите й не по-близо от няколкостотин ярда от следите на Пипа. Група работници я бяха видели по пътя на около миля и половина от мястото, където беше станало тяхното сблъскване.

Пипа остана на територията на Мбили в равнината до Хансовия ров, която беше най-сухото място от цялата околност и следователно тук се събираха много и различни животни. Веднъж я видяхме как дебнеше стадо от 26 антилопи с малките им; друг път опитваше щастието си с малките на газели на Грант, но и в двата случая майките я прогонваха настрана. Вече започваше да става много трудно да поддържаме броя на нашите кози и ние почти се зарадвахме, когато Джордж се натъкнал на една жирафа, затънала до врата в течната кал. Животното навярно беше умряло наскоро преди Джордж да го намери. И макар че жирафата не влиза в менюто на дивите гепарди, всичките наши гепарди харесаха месото и всяка сутрин ни очакваха под едно дърво за новата порция.

Един ден срещнахме Пипа сама и аз почувствувах, че има нещо тревожно. Когато скоро след това тя каза „прр-прр“ и малките се появиха, забелязах, че Сомба вървеше странно, като душеше тревата и се вслушваше. Когато дойде още по-близо, видях, че и двете й очи бяха затворени и ужасно подути. Долните й клепачи бяха тъмно оцветени, а очите й бяха покрити с дебела ципа. Чисто оставаше само едно малко ъгълче на дясното око. Бедната Сомба вървеше като сляпа и следваше миризмата и звуците. Други повреди не забелязах. Предположих, че кобра беше плюла в очите й. Дадох й изобилно месо, колкото можеше да изяде, и тя с готовност го поемаше от ръката ми. После дори се опита да се присъедини към игрите на другите гепардчета, но скоро си легна и затвори очи. Като че ли за да се усложнят нещата, на няколкостотин ярда по пътя забелязах Мбили. За щастие няколко минути по-късно по пътя се показа ландроувър и Мбили изчезна. Като познах директора на парка, дадох му знак да спре и му казах за нещастието, което беше сполетяло Сомба. Той ме посъветва да промивам очите й със слаб разтвор от калиев перманганат, какъвто имах в лагера. Отидохме да го вземем и когато следобеда се връщахме, видяхме следите на Мбили близо до Петата миля. Зарадвахме се, че сега от Пипа я отделяха 3 мили и ние продължихме към Хансовия ров. Намерихме гепардите там, където ги бяхме оставили. Бях донесла памук и доста голямо количество от разтвора, готова да разлея по-голямата част от него в опита си да лекувам Сомба. Щом обаче се приближих до нея, тя изпадна в бясна ярост и сляпо махаше с лапите си към мен. Трябваше да почакам, докато започне да пие мляко и бързо сложих на очите й натопения в разтвора памук. През следващите четири дни повтарях тази процедура всеки път, когато имах възможност. В това време очите й почти се изчистиха и малката палавка вече много добре виждаше къде да „насочи“ ноктите си. От начина, по който умееше да се защищава, можех да съдя, че беше отново съвсем здрава и се радвах, че не стана нужда да употребя упойката и голямата чанта, която носех, за да занеса Сомба в лагера и да я лекувам в ограденото с мрежа място.

Дълбоко съчувствувах на Сомба, но не чак толкова, че да искам да изпитам на себе си последствията от нейната среща с кобрата. Това обаче едва ли не се случи, когато помолих Локал да поправи дървената постилка, която покриваше банското помещение, пристроено до моята къща. Той бързо се върна и ми показа млекоподобното вещество, напръскано върху глезена на крака му. Това беше отрова от плюеща кобра. Намерил я, когато вдигнал дъските от пода и за секунда, докато пусне дъската отново върху нея, тя успяла да го наплюе. За щастие от неудобното положение, в което била, не успяла да отправи слюнката си към очите му, но все пак кожата, върху която беше попаднала отровата, се обели и по целия му крак останаха обезцветени петна. След това много предпазливо отново се приближихме до дъската и действително в слабата светлина под нея видях сивата кобра, дебела колкото моята ръка, навита на плътно кълбо. Не се решавах да я прогоня оттам с пръчка, защото нямаше с какво да убия такава огромна змия, а и тя можеше да ни нападне и ухапе, затова решихме да отидем до директора на парка и да поискаме неговата помощ. Тъкмо тръгвахме от лагера, когато той сам пристигна със своята кола „Волво“ с двойно предаване, единствената мощна кола, с която не рискуваше да затъне в калните пътища. Удивително беше, че кобрата не беше се преместила, след като Локал я намерил и беше спуснал дъската. Тя все още беше на същото място, когато директорът изстреля пушката си в нея. Кобрата беше цяло чудовище, дълго 2,20 м. По авторитетни източници най-дългата плюеща кобра достига 2,70 м. За мен обаче бяха достатъчни тези 2,20 м., за да се ужася, че ползуваме „обща“ баня. От многото вдлъбнати места, които намерихме под дъската, разбрахме, че тя трябва да е прекарала доста дълго време там.

Друго влечуго, което „споделяше“ спалнята ми, беше един женски гущер агама, дълъг около 30 см. Той беше с матово кафяв цвят и изглеждаше изтъркан и мръсен в сравнение с мъжкия, който има тюркоазен цвят на тялото и светлооранжева глава. Няколко от безвредните гущери живееха в моя лагер, а този стана почти като домашен и спеше в ямата под вратата. Той не се плашеше, когато го докосвах или когато затварях вратата.

Заедно с агамите живееха малките гекони, които използуваха стените от палмови дървета за „детска стая“ и снасяха яйцата си вътре в удобни дупчици, добре защитени от дъжд и неприятели. Тези безвредни същества бяха съвсем като питомни, особено привечер, когато запалвах газовата лампа, която привличаше много насекоми. Тогава геконите устройваха засада и със светкавична бързина улавяха едно след друго насекоми, като никога не идваха достатъчно близо до горещата лампа.

Докато още пиша за студенокръвните животни, трябва да призная, че никога по-рано не бях оценявала помощта на жабите към хищниците. Разбрах това, като наблюдавах Пипа. Вече две седмици беше прекарала в равнината до Хансовия ров, когато една сутрин тя и аз внимателно слушахме хора на жабите на няколкостотин ярда покрай рова. Внезапно жабешкото щракане спря. Пипа извика своето „прр-прр“ и семейството мигновено се скри от очите ни. По-късно намерихме пресни следи на лъв, които водеха към рова; лъвът очевидно беше изплашил жабите, които с внезапното си млъкване бяха предупредили Пипа за опасността.

Най-после времето се оправи и Пипа намери прекрасно място за нашите срещи — под една терминалия на около миля и половина от Мулика. Всеки път, когато отивахме там и ги извиквахме, гепардите не ни оставяха дълго да ги чакаме и се появяваха веднага, особено ако бяха гладни. Два пъти не се появиха, но и двата пъти, когато проследихме виещите се във въздуха лешояди, бяхме заведени до Пипа, която беше убила млада газела на Грант. И двата пъти намерихме Пипа, седнала недалече, да гледа как малките играят с трупа, така че бях сигурна, че тя иска да се научат да разтварят убитите животни. Сомба беше много заета да пази убитата газела, като се стараеше да прогони Тайни. Когато Биг Бой се сети да изгризе опашката и така да намери отвор, през който да извади червата, Пипа се присъедини към общата трапеза.

Отново дойде Коледа. Празникът съвпадна с петото люпило тънкоопашати лястовици вътре в моя кабинет, които се опитваха да излетят от гнездото. Тези дружелюбни лястовици имаха пълно и безгранично доверие в мен и не обръщаха никакво внимание на честото ми влизане и излизане точно под гнездото им, което бяха направили на гредите на покрива. Близо до гнездото бях прикрепила пръчка, за да кацат на нея; и сега родителите лястовици бяха кацнали там и викаха малкото да излезе от гнездото. Младата оперена птица обаче не можеше да събере смелост да се опита да излети извън края на гредата и като едва-едва пазеше равновесие, изглеждаше много изплашена, за да се помръдне, независимо от окуражителното чуруликане на родителите й. Накрая те излетяха навън от къщичката, като се опитваха да подмамят малкото да ги последва. Наистина то се спусна и кацна на пръчката, за която се залови като удавник за сламка. В същия момент родителите се появиха отново и кацнаха отдясно и отляво на своето изплашено птиче, като чуруликаха много оживено. Всичко това ставаше на не повече от 2 ярда от мястото, където пишех писма. Аз много обичах това щастливо семейство, което вече две години живееше с нас и очевидно ни смяташе за съвсем безобидни същества.

След този сполучлив опит за летене аз приготвих коледната елха. Бях намерила малко баланитово дърво и на дългите му тръни бях окачила новогодишни украшения, които бях събирала в продължение на много години от живота си в лагера. Много от тях ми бяха изпращани от приятели от различни краища на света, така че представляваха интернационална колекция. Като прибавих златиста сърма, дръвцето придоби празничен вид и стана много хубаво. Тази година за празника бях приготвила специална изненада за моите хора — коледната песен „Тиха нощ, свята нощ“, записана на езика суахили. Този запис ми бяха подарили от австрийското посолство. Преводът беше направен за африканците в чест на 150-ата годишнина от създаването на тази прочута австрийска песен. След като бяхме запалили свещичките и раздали обичайните подаръци от цигари, сладки и пари, ние поставихме плочата на грамофона, който Джордж ми беше подарил за празника. Дълбоко ме трогнаха тези минути, като гледах как моите помощници слушаха. Очите им се разшириха, станаха по-разнежени и се изпълниха с мека светлина, защото музиката намери отзвук в сърцата им. За мен, родена австрийка, означаваше много да видя впечатлението, което музиката имаше върху тези трима примитивни африканци, които познаваха само родните гъсталаци. Много пъти съм си мислила, дали ако се изсвири музиката на тази песен пред военни части, напрегнати от страх и ужас, преди да влязат в бой, магичното въздействие на мелодията няма да ги накара да се откажат от убиването на себеподобните си.

За първи път от много години насам Джордж и аз бяхме сами на Бъдни вечер и когато свещите изгоряха, останахме да седим в тъмното, като гледахме милиардите блещукащи звезди и слушахме пълната тишина около нас. Започнах да мисля за хората, които посрещаха тази вечер в съвсем различни условия от нашите — там, където неонови светлини и фойерверки озаряват тъмната нощ и високоговорители непрекъснато шумно предават коледните песни, опитвайки се да заглушат шума от уличното движение. Мислех си за многото проблеми, в които ние хората се заплетохме, откакто започнахме да живеем по собствени чисто човешки закони, поразително различаващи се от основните ценности, създадени от природата в продължение на милиони години. Как може жителят на града, затворен в стаи с климатична инсталация между бездни от бетонни небостъргачи, където чистият въздух и уединението са станали недостъпен разкош, да разбере нравствените ценности, на които екологията ни учи? Ако чувството му на увереност се дължи на банковата му сметка, ако се стреми към положение в обществото в зависимост от материалната си осигуреност, ако открива все по-нови синтетични заместители на своята храна и лекарства, как може той все още да познава вечните закони на природата, които поддържат пулсирането на живота на нашата планета толкова дълго, колкото ние не можем да си представим? Ако човек надцени своето „аз“ и използува висшия си интелект за унищожение, може ли да повярва, че ние сме само една нищожна частица от „живата материя“, създадена за поддържане на равновесието в природата?

Колкото по-дълго живея близо до дивите животни, толкова повече се убеждавам, че от тях можем да научим много — и всъщност трябва да научим, ако искаме да оцелеем. Ние трябва да научим как те разрешават проблемите за териториалните си права; как благодарение на различните си предпочитания и вкусове в избора на храна балансирано въздействуват върху растителността и запазват почвеното плодородие; как се справят със „задачата“ за регулиране на раждаемостта^[1]; как възпитават малките, без да ги поставят под своя власт, и как намират средства да общуват с цел да се разберат един друг, а не да си вредят и да прибягват към насилие.

Мислите ми бяха прекъснати от не много силния рев на лъв, който бързо ми напомни за нашите собствени проблеми. Една от тях беше как да събудим по-голям интерес към опазване на дивите животни. В Англия Фондът за опазване на дивите животни на името на лъвицата Елза, основан през 1961 г., беше осъществил много важни проекти. Тази организация обаче съществуваше главно от хонорарите, които получавах от книги и филми и аз разбирах, че трябва да намеря други източници за средства, когато тези хонорари спрат. Затова преди три години основах фонд за опазване на дивите животни на името на лъвицата Елза и в САЩ не само за да събираме средства, но също и да възпитаваме младото поколение да вземе дейно участие в работата по опазване на природата. Като благотворителни и двете организации бяха освободени от данъци.

Сега си бяхме поставили за цел да спечелим младото поколение африканци да запазват местните диви животни, които зависят от тях повече, отколкото от когото и да е друг. Този план започна да действува 7 месеца по-рано — малко преди Пипа да роди сегашните си гепарди. Бях решила да се възползувам от времето, докато беше бременна, защото след като се родяха малките, аз трябваше неотлъчно да бъда при тях, за да доставям храна на майка им — затова заедно с един от нашите приятели отидохме в резервата „Самбуру“. Там срещнах група африкански студенти, които бяха получили награди за най-добри съчинения за живота на дивата природа; наградата им беше безплатна разходка в резервата. По молба на директора проведох дружеска беседа с групата студенти, след което всички те изразиха желание да организират за африканците Клуб за опазване на природата. По-късно студентите и техните преподаватели посетиха моя лагер, за да обсъдим по-нататъшните действия на плана им. В резултат от тези разговори проведохме семинар, който продължи три дни, след което правителството даде съгласието си да подкрепя създаването на клубове за опазване на дивите животни в цяла Кения, а организациите, като Африканската фондация за опазване на дивите животни, Източноафриканското дружество за опазване на природата и фондът на името на Елза, бяха длъжни да разделят помежду си необходимите разноски за ръководството на клубовете. С радост се съгласихме да финансираме това достойно начинание, особено защото инициативата тук изцяло произлизаше от африканците, които искаха да привлекат училища и младежки организации към каузата за опазване на дивите животни. На нас не ни оставаше нищо друго, освен да се убедим, че техният ентусиазъм няма да угасне.

Всичко това беше прекрасно, но моето пряко задължение беше да науча колкото може повече неща за дивите животни, докато имах тази единствена по рода си възможност да направя това.

На следващия ден намерихме гепардите близо до Петата миля. Ръмеше ситен дъжд. Пипа беше много неспокойна и през цялото време протягаше врата си, като се опитваше да гледа над високата трева. За съжаление земята беше много мокра от дъжда и беше невъзможно да се намерят някакви следи, за да разберем какво я тревожеше. На другата сутрин тя пак беше много раздразнителна и след като набързо погълна месото, поведе децата си далече от нас в равнината. Малко след това на пътя намерихме следите на два лъва. Изведнъж у мен се появи странното чувство, че някой ни гледа и в следващия момент Локал ме улови за рамото, и ми прошепна, че два лъва се криели в храстите до самия път. В момента, в който спряхме на едно място, те се надигнаха и ни загледаха. Аз познах Бой и Сусуа, два от лъвовете на Джордж. Те се оттеглиха бавно в противоположна посока на тази, в която Пипа беше тръгнала. Сигурно им беше много трудно да ловуват във влагата около блатото Мугуонго, където бяха живели в продължение на две години, и навярно бяха тръгнали да си търсят ново място за ловуване. Тяхното присъствие затрудняваше много търсенето на Пипа. Те отлично познаваха моя сигнал с клаксона, тъй като със същия сигнал съобщавах на Джордж за посещението си в неговия лагер. Освен това те можеха да бъдат привлечени от миризмата на месото, което носехме на гепардите, и да ни проследят. Като се върнахме в лагера, разбрахме, че Угас беше идвал тук в наше отсъствие; добре беше обаче, че докато той внимателно е разглеждал нашите хижи, беше оставил своите спътници — един лъв и една лъвица — да го чакат наблизо.

Сега напълно разбрах безпокойството, което измъчваше Пипа, когато беше обкръжена от толкова много лъвове. Понеже цялата местност наоколо се беше превърнала в блато, тя нямаше друг избор, освен да остане в това неголямо пространство, където я бяхме видели последния път. Бедната Пипа! На следващата сутрин тя все още беше до мястото, където я бяхме оставили и все още беше в напрежение — явно, че някакъв лъв продължаваше да се намира наблизо. След като нахранихме семейството, ние заведохме гепардите до един малък термитник, откъдето те можеха да разглеждат околността, но и самите те можеха да бъдат видени. Оставихме ги там и си тръгнахме към къщи, но не бяхме изминали и стотина ярда, когато изведнъж на около 10 ярда от нас се показа глава на лъв. Ужасена, спрях на едно място, но веднага познах Угас. Той ме погледна с единственото си око^[2], като че ли това беше най-естественото нещо да се срещнем тук, и след няколко минути отново се скри в тревата. Едва сега почувствувах, че сърцето ми започна да тупти силно. И макар че ние съвсем точно знаехме мястото, където се криеше Угас, не можехме да забележим никакъв признак, че там имаше такова огромно животно.

Като се надявахме, че е достатъчно сит, за да не се заинтересува от младите гепарди, ние поведохме семейството на около 500 ярда настрана, понеже по-нататък не искаха да вървят. На утрото целият парк беше забулен от гъста мъгла. Нищо не можеше да се види по-далече от няколко ярда. Такава мъгла не помнех да съм виждала през всичките 10 години, които с малки прекъсвания бях прекарала в парка. Надявах се само Пипа да е добре и да не й се случи нещо лошо. Тревогата ми се увеличи, когато видяхме следи на гепарди, преплетени със следи на лъвове по пътя, който водеше към Хансовия ров. Там намерихме семейството цяло и щастливо на термитник близо до пътя, където неотдавна работниците бяха изкопали два дълбоки отводнителни канала. Тези канали се съединяваха с бетонна тръба, поставена в земята през самия път. Щом се разсея мъглата, тръбата стана място за игра на младите гепарди. Те се гонеха един-друг вътре и вън от дългия тунел — един се спотайваше в засада на далечния край, а друг изскачаше от тъмния отвор и се нахвърляше срещу „противника“. Гепардите изпитваха истинско удоволствие от това. Аз с учудване гледах тази нова игра, съвсем не според природата на гепардите, защото те винаги си оставят свободен път за отстъпване; навярно малките се държаха така, защото знаеха, че Пипа седеше наблизо и докато те се криеха вътре в дългата водосточна тръба, тя ги пазеше от възможна опасност.

Когато се умориха от играта в тунела, малките се преместиха на купчинките чакъл, които бяха наредени край близкия път. Да се скача нагоре по ронливия чакъл не беше много лесно и малките често се търкаляха надолу, преди да достигнат върха. Когато обаче някой успяваше да се добере догоре и да стане „владетел на купчината чакъл“, той яростно защищаваше своята позиция, ако съперниците му се опитваха да го подкопаят или да го издърпат надолу за опашката. Купчинките бяха великолепни и за игра на криеница, при която Пипа често се присъединяваше. Беше много забавно да се гледа как гепардите тичаха много бързо около тях, докато накрая напълно изтощени и запъхтени, те лягаха под голямата терминалия, която растеше съвсем удобно почти до самия път и не само даваше гъста сянка, но и ниските й клони служеха за наблюдателница. Аз седнах до Пипа, милвах копринената й козина и слушах мъркането й. Малко след това и на мен ми се доспа; сложих главата си на удобно място между предните крака на Пипа и като чувствувах как тялото й се повдигаше от ритмичното й дишане, унесох се в дрямка.

Семейството толкова обикна това място, че те прекараха тук много дни, докато не се подновиха поправките по пътя. Тогава гепардите отидоха на миля и половина до едно дърво, което имаше огромен наведен клон. Това ми даде възможност да фотографирам гепардите, позиращи на фона на небето или като се състезаваха за най-удобното място. Това дърво нарекохме Фотодървото, защото в продължение на няколко седмици то стана нашето любимо място за срещи. Наскоро се бях сдобила е портативен магнетофон „Норелко“ („Филипс“) и го носех с лекота заедно с апарата „Лайка“, кинокамерата „Болекс“ и бинокъла. Можех да държа микрофона съвсем близо до гепардите, това не ги безпокоеше и така аз успях да запиша доста ясно различните им звуци. Между тези, които не можах да запиша, беше звукът „уа, уа, уа“, който Сомба понякога издаваше, когато защищаваше храната си. Напоследък тя беше станала много неуравновесена и можеше в един момент да бъде изненадващо дружелюбна, а после без всякакъв повод да смени настроението си. Като наблюдавах Пипа в тези случаи, започнах все повече и повече да я обичам и уважавам и ми се искаше всички хора да имат толкова търпение и такт, когато се занимават с децата си, както тази майка на диви гепарди.

Всеки ден, когато ходехме при гепардите, ние срещахме семейство щрауси с малките си, които се бяха излюпили преди 3 месеца. Първоначално малките бяха 13, а сега бяха останали живи само 5. Те бяха лесна плячка и ние с очите си видяхме как един орел се спусна и улови едно щраусче, преди родителите му да го забележат. (Пипа не можеше да се оправи с възрастните щрауси, но беше убивала няколко малки в миналото.) В деня, в който малките на Пипа навършиха 24 седмици и 5 дни, изцедих от цицките й последните капки мляко. Сравних този период с 14-те седмици, след като беше родила вторите си малки, и се чудех дали сегашният продължителен млечен период не беше свързан с това, че докато кърмеше сега, аз й давах всекидневно определени дози калций.

До това време твърдо бях спазвала своето правило да не допускам чужди хора да се доближават до гепардите независимо от това, колко самотна се чувствувах, лишена от компанията на приятели. По време на туристическия сезон беше много мъчително да гледам колите с туристи, които заобикаляха моя лагер, понеже се беше разпръснал слух, че не допускам никого. По характер аз съвсем не бях отшелница и понякога ми беше много трудно да се придържам към принципите си, но все пак те се оправдаха, тъй като малките на Пипа бяха по-предпазливи от много диви гепарди в другите национални паркове, които скачаха в колите на посетителите. Разбира се, не можех да забраня на посетителите, които идваха тук, за да гледат дивите животни, да спират колите си и да наблюдават гепардите, ако успееха да ги забележат в храсталаците. Беше от съществено значение обаче аз да присъствувам там, за да представя „гостите“ на гепардите, и по този начин да окуража животните да ги приемат като членове на нашето семейство. Дотогава привилегията да пазим малките беше моя, на Локал и на Стенли. Докато дойдеше времето да се разделим, техните диви инстинкти щяха да се запазят в пълна неприкосновеност.

Бях принудена за две седмици да наруша собственото си правило три пъти, което като помислих внимателно, намерих за оправдано. Първият път беше, когато Франк Мино посети парка; всъщност той ми беше помогнал да „осиновя“ Пипа и не беше я виждал от времето, когато тя беше родила първите си малки, затова го взех с нас при семейството, но той наблюдаваше малките от колата си. Същото направих и с лейди Уилиям Пърси, която винаги беше проявявала жив интерес към Елза и Пипа от времето, когато те бяха влезли в моя живот. И накрая заведох моя издател Били Колинс, който искаше да види гепардите няколко месеца, преди да издаде книгата ми „Петнистият сфинкс“. И макар че моите приятели се стараеха с всички сили да не безпокоят семейството, аз прекрасно знаех, че гепардите ги търпяха само поради моето присъствие там, което служеше за посредничество между всички нас.

На 18 януари получих писмо от директора на националните паркове в Кения, който ми предлагаше две малки леопардчета, за да ги приуча към свободен живот в Националния парк „Меру“. Директорът знаеше, че исках да изучавам леопардите и да ги сравнявам с лъвовете и гепардите. Изпълнена с радост, веднага се съгласих, защото си мислех, че Пипа ще държи малките си настрана от нашия лагер, както правеше и сега, а аз можех да поставя малките леопарди вътре във волиерата, която бяхме направили за Уайти.